Fan Fiction / Фен клубове / Фентъзи

След преработка...

----------------------Даймио-----------------------------

Слънцето клонеше към заник и сенките вече се удължаваха.
Камъните бяха напечени до червено и добавяха своя дял от
жар към топлината наоколо...
Ягу се биеше вече от часове и спареното му тяло, вътре в
лакираната му броня, крещеше за отмора, покой и разни
други, разсейващи вниманието дейности. Две рани на лицето
и бедрото грозно сълзяха и боецът се опитваше да не мисли
за тях. Думичката болка добиваше вече нови измерения.
Езикът му облиза напуканите устни, не намери желаната
влага и се върна зад волево стиснатите зъби. Капчица пот
се сбра над веждата и се спусна на вадичка, оставяйки
мазна диря по пътя си. Но неприятелите не можеха да се
зарадват на гледката на уморен войн, на тях им бе пре-
доставен единствено изгледа от страховития му боен шлем
- обикновенно, метално гърне с пръстени, които да защитават
врата отзад и отстрани. Необичайното в шлемът бе спускащия
се визьор под формата на зловещо ухилен череп, а ефектът от
гледката бе подсилен с прясно намазана бяла вар... Изпод
маската, очите на боеца блестяха от някаква необичайна
светлина, а устните му помръдваха, докато умът му повтаряше
наставленията на учителя Майджиши:
- Болката е илюзорна, тя не съществува. Аз съм същество
изтъкано от воля, волята е всичко, волята това съм аз!

Два извити рога се поклащаха над върха на хълма и
Ягу бе вперил поглед в поредния си противник. Светът за
него съществуваше само във видимия отрязък през визьора на
шлема, в образа на врага и в меча стиснат в десницата...
Войнът отсреща поддържаше стойката на опитен боец,
а резките и цепнатините изрязани по бамбука на бронята му
свидетелствуваха, че този ден не е бил никак лек и за
него, a също така бяха доказателство, че доста противници
не бяха преживели срещата си с този "рогат" боец...

Самураите стояха напрегнати и се изучаваха, не бързаха,
времето сякаш бе спряло...
Очи се гледаха в очи, погледите изгаряха, а остриетата
на мечовете хвърляха отблясъци по скалите наоколо...
Устните на боеца отсреща помръднаха и магията на мига се
разтвори като илюзия във времето, каквато всъщност си
беше...
- Дайшимо Минамото сан ти предоставя честта да умреш
от ръката му! - гласът прозвуча глухо и някак далечно,
сякаш смъртта наистина се бе протегнала над двамата и
в момента правеше своя избор.
- Генерал Ягу но Имагава но Миновара сама, даймио* на три
провинции сам налага волята си и го прави с това тук!
- десницата с меча потрепна и острието просветна, сякаш
стоманата бе потвърдила правотата на думите му.
Бедрата на Дайшимо се напрегнаха, а кракът му се вкопа
в земята. В отговор рефлексите на Ягу се задействаха.
Тялото му отдавна бе изопнато като пружина и вените по
ръцете и краката му бяха набъбнали от притока на кръв, а
мускулите му си знаеха работата. Катаната** описа посичащ удар
отляво-надясно. Дайшимо се гмурна напред и надясно под
острието, в опит да излезе странично, но ударът бе само
залъгващ и в момента, в който ръката стигна мислената точка
описваща половин окръжност, китката умело се изви и обърна.
Тялото се извъртя наляво придавайки допълнителна сила на
замисления удар и мечът се изтреля в нова дъга, но на обратно,
този път отдясно-наляво, идвайки отдолу-нагоре. Силата на удара
бе утроена от натрупаната инерция, а скоростта на движението
напомняше на връщаща се пружина. Отстрани полета на острието
напомняше на поклащащата се и после връхлитаща кобра..
Чу се глух звук и един предмет подхвръкна във въздуха,
издрънча при срещата си със скалите, след това се отърколи,
докато се спря между два камъка... Предметът бе заоблен и
представляваше самурайки шлем с извит над челото полумесец
под формата на рога. Тялото, от което обектът се бе отделил
постоя за миг изправено, сякаш задаващо си въпроса - случи ли
се нещо? След което мускулите се отпуснаха и торсът се свлече
в краката на победителя...

Слънцето вече залязваше, прилично на огромен златен диск,
плашещ в своята красота и съвършенност. Ягу сама бе замръзнал,
във фокуса му, в края на последното си движение и фигурата му,
на върха на хълма, с протегнат напред меч и присвити колене
хвърляше дългата си сянка на метри напред.
Ягу се раздвижи и свали шлема си. Опушеното му лице, едновременно
покрито с прах и мокро от пот, с кървяща отдясно мокра рана се
наслади на вечерния бриз. Очите му обаче гледаха втренчено напред,
а погледа в тях бе празен. Този ден бе толкова дълъг, а утрото бе
започнало с надежда...

*********************************************************

С изгрева те бяха тръгнали нагоре, гора от копия с гордо
развяващите се флагове на кандидат шогуна*** Ходжо, Имагава и
съюзниците им, водени от своя даймио - Ягу но Имагава...

Над равнината се чуваше свистене и облаци от стрели закриваха
слънцето. Хората падаха с дузини, но следваха своя Даймио.
Доказалите се и опитни самураи, облечени в брони и видели не една
битка заемаха предните редици и формираха наточен, стоманен клин в
центъра. Зад тях крачеха редици от новобранци и привлечени ронини****.
Въоръжението и опита им бяха съмнителни... Бронираните самураи
крачеха твърдо и "събираха" стрелите. Дългите два лакътя пръчки
отскачаха от броните и стегнатия им строй. Тук там бойци се
навеждаха и повече не се изправяха... Стрелите жилеха смъртоносно,
хора се гътваха и другарите им ги прескачаха. Склонът скоро се
покри с повалени тела със стърчащи от тях пръчки...

Горе наредени на билото чакаха елитните копиеносци на Хидейоши.
Опитни, калени в не един поход бойци стояха, свели зловеща стена
от копия, докато стрелците зад тях пращаха облак след облак летяща
смърт...

Осем пъти Ягу бе повеждал войските си под градушката от стрели и
осем пъти ронините отзад не бяха издържали на сблъсъка с
копиеносците и се бяха огъвали. След това отново и отново всички
бяха пъплили по склона на хълма изложени на милостта на боговете и
стрелите. Деветия път дали боговете им се бяха усмихнали или стрелите
привършили, но част от стоманения клин някак си бе успяла да се
закрепи на върха на хълма. Застанал там, в центъра на вклинилите се
боици и заобиколен от своите хатамото***** Ягу бе успял да разшири
пробива. Копиеносците се бяха стълпили около своя вожд и победоносно
тръгнали напред. Фронтът на бойците на Хидейоши се бе огънал и
клането започнало. Бойците около върха на клина бяха паднали под
остриетата и постлали земята с телата си, а тези по фланговете се
бяха разпиляли в позорно бягство. Хълмът бе завзет!

Времето бе минавало, но помощ не бе пристигнала. Армията беше отъняла, но
никой не бе заместил падналите...

Подкрепление беше дошло, но не и за Имагава... Флаговете се бяха
развели над нови, безкрайни редици от неприятели и Ягу бе усетил как
корема му се свива с появата на новото войнство... Проклетият хълм
бе полегат от обратната си страна и сякаш бе създаден от
природата за да довърши надеждите на клана Имагава. Стрелци те
нямаха и посрещнаха страховитата фаланга, на гърба на хребета, с
блеснали погледи и насочени копия...

Контраатаките бяха страшни. През целия ден остриетата се бяха
сблъсквали, редиците изтънявали, войните се бяха били с огромно
ожесточение и с всеки паднал свой самурай, Ягу бе усещал как нещо в
него бе умирало. В гърдите му бе забушувал див гняв, в гърлото му бе
заклокочило нещо животинско и той се бе хвърлил в най-голямото меле.
Надеждите му бяха умирали една по една и той бе пожелал за себе си
смъртта на истинския воин. Старицата обаче правеше изборът си сама и
макар да бе на една стъпка зад него, отказваше да го вземе...

Дори и монасите-войни се бяха стъписали пред него. Фигурата увенчана
с колоритния шлем бе отказвала да падне и много велики войни лежаха
повалени в краката и'. Група от неприятелски бойци бе решила, че е
назрял момента да приключат с водача на противника. Войните бяха
изолирали даймио и се скупчили около него. Там един висок самурай бе
успял да го промуши с копието си през набедреника. Войнът бе натиснал
и завъртял дръжката на копието. Върхът на острието се бе отчупил и
останал вътре в раната. Болката обаче бе имала неочакван ефект. Тя бе
придала на Ягу нечовешка сила. Имагава бе изкрещял ужасяващо и пред
очите му бе притъмняло. Но дългите години обучение и изградената
стоманена воля бяха оказали своето влияние и крясъкът бе преминал от
вой на обреченост в ужасен рев Банзай******. Мускулите се бяха
напрегнали и издули от усилието и войнът бе отърсил скупчилите го
врагове. После с помитащи движения около себе си с катаната, даймио бе
насякъл на парчета заобиколилите го противници. В резултат дори в
душите на последователите на Бушидо******* се бе загнездил страх.
Разбудил се бе някакъв първичен ужас пред този колос, надянал маската
на смъртта. Страх пред блесналия му поглед, загатващ за вселил се в
него демон. Боец, който убиваше наред, а сам не падаше. Никой обаче не
бе отстъпил и редиците бяха изтънявали и изтънявали, докато накрая
Ягу бе останал сам...

******************************************************************

- Е, превзех хълма!И сега какво, сам ли да го задържа? - с
насмешка промърмори Ягу.
- Ако бях получил поне едно подкрепление, поне едно, но карма*******.
Имагава тръсна глава и прогони лошите мисли, които напираха
за съюзника му Ходжо.

Ходжо си владееха Кванто - осемте провинции, оризищницата на
Япония и си бяха неуязвими зад планините и големите реки на
своите владения.. След пет години биха могли да опитат отново!
Мечтата на един даймио умираше тук и сега, в едно със залеза
на слънцето...
Ягу бе преценил, че шансът си заслужава и се бе присъединил към
плановете на великия клан Ходжо. Рискът бе ужасен, много малки
кланове бяха заличени в продължаващите вече двеста години между-
особици, но наградата си струваше... Ако бяха успели той щеше да
получи наследствените права над провинциите Мино, Шинано и Суруга.
Имагава биха обединили под своя власт хомогенна територия от шест
провинции, които можеха да се отбраняват много-лесно стратегически.
Това би превърнало клана в сила от първа лига, такива каквито бяха
Ходжо, а не само в по-малкия партньор. След десет години те биха
могли да изправят сто хиляди копия, да привлекат съюзници и сами
да се опитат да грабнат трофея... А сега мечтите на един по-малък
клан бяха погребани на върха на един прокълнат хълм, а смъртта бе
отказала да прибере виновника. Честта да падне днес в битката му
бе отказана...

В равнината настъпва ново раздвижване - конници напират в кариер
към хълма, но посоката, от която идват означаво само нов враг.
Имагу Самарата, даймио на Шинано и "любим" първи братовчед на Ягу
се бе присъединил към врага и сега конницата му напредваше към
незащитения поради липсата на цяла армия копиеносци десен фланг
на Ходжо - или поне така си мислеше Ягу. Имагу като опитен в
политиката "лешояд" бе изчакал настрани крайния резултат от битката
и сега се присъединяваше, с гордо разветите си знамена към победителя.

Мрачна усмивка пробягва по устните на Имагава и мислите в главата
му са в унисон с нея:
- Знаех си аз, че това недорасло хлапе Ходжо ще се провали.
Поне се погрижих сина ми Йеасу да не е тук и половината ми армия
избегна клането. Родът ми ще продължи, а армите ми ще задържат
яростта на Хидейоши на бродовете. Имагава и Тотоми ще оцелеят.

Лоша карма ме преследва, но аз я отклоних от рода си.
Никой не ще възпее делата ми. Нямам секундант, но карма.
Готов съм, стихът ми също - уморена усмивка, бавно се
заформя над напуканите устни...

Лятото горещото отмина
делото остана
Срещам кротко есента
вятърът разнася песента

Ръката на даймио бавно се протяга към дръжката на късия
меч и пръстите и' се сключват твърдо около нея...

-----------------------------------------------------------
РЕЧНИК:
-----------------------------------------------------------
Даймио* - титла на независим владетел на една или повече
провинции; в зависимост от мащаба на владението може да
се приравни с титла от херцог до крал.

Катана** - по-дългия самурайски меч; меча за убиване.

Шогун*** - владетелят на средновековна Япония, заповядващ от
името на Императора; в действителност по това време императора
е нямал реалната власт и е зависил изцяло от милостта на Шогуна...

Ронин**** - самурай без господар.

Хатамото***** - доверен телохранител на владетел.

Банзай****** - Боен вик на самураите.

Бушидо******* - Морален кодекс на война-самурай; армиите
съставени от изповядващи кодекса бойци са представлявали
страховита бойна сила; самураите НАИСТИНА са падали до един,
но не са отстъпвали при никакви обстоятелства.

Карма******** - съдба; така е било отредено...

С дай-катаната дерзай Банзай!
Направи го!
Самурай бъди до край...

Идеята

Идеи, идейки, идейчици. Пърхат, гонят се една друга, прелитат пред
мисления ми взор. Блъскат се в стълбовете на съзнанието ми и пискат. Писукат
силно, дразнещо, като прилепи на слънце. Опитват да привлекат вниманието
ми.
Ето една. Нахална, тлъста, злобна. Приближава се.
Не я харесвам. Обръщам и гръб.
Не мога да повярвам! Идеята ме ритна! Това не мога да го пренебрегна!
Що за идея е тая дето си позволява да ме рита?!! Обръщам се и зяпвам.
Никога по-рано не е съществувало нещо по-красиво! Уханията... багрите...
докосването... Протягам ръце и влюбен я прегръщам.
Събуждам се. Pазтърсвам глава. Кацнала в ума ми, идеята си прави гнездо.
Усмихвам се. О, да, тя определено ще промени света. Моята малка красавица.
Тя наистина ще промени всичко.
Обличам се бавно, тържествено. Слизам по стълбите. Вървя по коридора.
Влизам в лабораторията. Сега на работа. Поглеждам идеята. Трябва само
малка промяна тук, тук и тук. Ето, всичко е готово. Прегръщам я и мислено си
стискаме ръцете. Чупя колбата на земята. Махвам за сбогом на лабораторията
и излизам навън. Сядам на една пейка в парка и гледам изгрева. Вятър гони
пухкави облачета към града...
Справедливо е. Това е наистина най-красивия изгрев в историята.
Наслаждавам му се. Затварям очи. Уханията, багрите, докосването...
Последна мисъл. Усмихвам се. О, да, аз наистина промених света.
Изличих хората от лицето на земята. Сега тя...

Част 1

Разбира се, всичко беше нарисувано. Определено не беше истинско. И не стоях сега пред Михо-сан. Бях си вкъщи пред компютъра и тъпо се блещех в непрозрачните плексигласови “стъкла” на шлема.
Но, това нямаше значение. Виртуално или не, бях изпълнил смисъла на живота си. Бях намерил Михо-сан! Най-накрая!
Стомахът ми се беше свил на топка. Какво щеше да направи той сега?
Само ме гледаше. Може би се блещеше в шлема си, може би се хилеше, а може би се усмихваше със сарказъм. Така или иначе господарят на Немъртвите Хорди явно нямаше намерение да показва емоция в този си образ.
- И… защо… мислиш, че си достоен?
Дали щеше да мине?
- Имам петдесет и седем Сила и над тридесет ловкост. Умея да боравя майсторски с меч и има огромна вероятност да уцеля с лък от почти километър.
Никаква емоция.
Секуните се нижеха.
- Това ли е?
- Да. … И… Знам нещо.
- Всички знаем по нещо.
- …запознат съм със плановете на Носителите на Светлината!
Ето това беше. Най-силният ми коз.. как се надявах да не ми се налага да го използвам.
… усетих, че съм стиснал дръжката на меча. Дано това не е нещо чупливо в истинският свят.
- Нима?
- Да.
пауза
- Те не ползват стратегия и тактика. Тичат насам-натам с надеждата да ме срещнат лично. Но и да се случи, това няма да им помогне да ме унищожат.
Продължавам да мълча. Дано поне е любопитен.
- Върви си. Няма място за теб тук.
Зяпвам. Не мога да повярвам! Той не може… не трябва…
- Знам кога е следващата атака! И знам какво точно ще направят! Няма просто да се втурнат! Ще пратят три магьонички и четири паладина да отвличат вниманието - привидно да качат опит, избивайки призованите ти бездушни трупове, но зад теб ще се промъкнат стрелци! Аз…
...Опа.
Мамка му! МАМКА МУ!!! Проиграх единственият си коз! Сега няма да има никаква полза от мен… Едвам не извадих меча и не си отрязах езика.
Добре че в играта такива неща и да искам не мога да го направя.
Той ме гледа. Предполагам. Може би изпитателно.
- Какво би наравил на мое място?
Аха… все пак имах шанс. Май щеше да ме поизпита малко…
- Стрелците са доста добри. И могат да се настанят където си искат. Освен това могат да развалят магии, така че твоят Щит няма да те спаси. Значи…
Той чака. Изобщо не е помръднал. Воля ли демонстрира, или слуховете, че влиза без костюм са верни?
- …та… мисля, че ти трябват стрелци да ти пазят гърба. Поне петима, разположени така, че да са невидими за врага. Добър стрелец като мен би могъл да види нападателите с елфическа магия и да отвлече вниманието им докато някой друг фвърля огнени топки срещу оная пасмна.
Изражението му е каменно. Имам чувството, че ми се смее някъде на половин свят разтояние.
- А защо просто не ги видя сам с очите на някое зомби и не пратя поливината си войници натам? Дори и два скелета ще се справят със орда стрелци?
- Може би. Но един от стрелците е майстор-магьосник, оборудван с лък. Никога няма да познаеш кой, така че не би могъл да го обезвредиш преди немъртвите ти марионетки да се разпаднат на прах. Споменах ли свитъците, с които могат да върнат обратно в нищото скелетите ти?
Дълга и продължителна пауза.
- Кажи ми паролата си.
Зяпвам. Това е… това е нещо немислиомо! Все-едно да беше поискал да се самоубия.
- Ако ме предадеш, знаеш какво да очакваш.
Тъжно… тук всичко изгежда истински, и се чувствам празен след като бавно произнасям паролата си.
И това е. Май вече съм в отбора на лошите.
Дано жертвата ми си заслужава… обичам си героя.
… какво говоря? Дано това НЕ бъде саможертва!

Спряхме атаката. Аз сам помлях два стрелеца, преди да ме усетят – единият беше магьосника – а Михо-сан използва някакво непознато за мен заклинание за да прати в небитието паладините и магьосничките. Атаката бе по-слаба, отколкото я бях изкарал пред Михо-сан, но той се направи, че това няма значение. Тази битка така или иначе ми донесе доста опит, плюс това вече съм далеч по-уверен с лъка.
Е, добре съм дошъл при Михо-сан
Той продължава да мълчи.

През следващите няколко месеца ни нападнаха още два-три пъти, и веднъж за малко не ме убиха. Останах на само няколко капки живот, ако той може да се измерва в това. Едвам се довлачих до общият сандък… моите лекуващи елексири бяха свършили, а ми трябваха спешно.
Михо-сан само ме гледаше. Не ме излекува, при все че можеше.
Но все пак той бе омагьосал меча ми, когато кръстоносецът и убиецът се нахвърлиха върхо ми. Може би му пукаше?
А може би просто искаше част от опита, който щях да получа.
И все пак съм жив. Победихме.

Мисля, че вече се говори за мен в Кралството. Хубаво, това и целях. Напднаха ни някакви глупави недоносчета, по-слаби от мен преди да се присъединя към Михо. Бяха обаче доста добре въоръжени като за начинаещи. Щитът на единият бе по-добър от моят!
Михо-сан не взе нищо от предметите, така че аз се оборудвах. Което не ми трябваше щяхме да продадем, а и торбата ми беше неестествено лека.

Как се бяха сдобили с такива играчки?

Една нощ Михо остави някави тъпи прилепи да пазят лагера, седна, изтъка твърде странен щит, през който нищо не се виждаше, и престана да мърда. Или поне аз така си помислих. Сигурно беше излязал да се занимава с нещата, които праят хората отвън Играта.
При мен още не беше време за сън, а и не вярвах на тия скапани прилепи, и останах вътре.
Седях си, ровех се с някакъв клон в земята (поне така изглеждаше в съзнанието ми), и се чудех дали ако аз си мисля, че има ров, наистина ще е така? И дали другите компютри ще го виждат?
И тогава долетя една стрела. Странно, но не се удари в бялата сфера на Михо-сан.
А в моята броня.
После я последва втора.
Осъзнавах, че това унищожава жизнените ми сили. И макър че те бяха нарастнали доста в последнияте няколко месеца все още не бях непобедим. Още две-три стрели, и щях да съм труп.
Добре поне, че стрелящият явно не беше особено добър стрелец. Следващата стрела ме пропусна, докато тичах към скритият в сенките нападател, а тази след нея бе изцяло неутрализирана от защитното ми облекло.
Мислех си, че съм срещу някакъв слабак, и дори не заплетох заклинание, което да ме подкрепя по време на битката.
Груба грешка. Когато най-накрая видях врагът си, той се оказа брадясъл рицар с омагьосана броня и светещ меч. Явно беше използвал лъка колкото да ме накара да се отдалеча от защитата на Михо-сан.
По дяволите!
Блокирах две атаки, преминал изцяло в защита. Нямаше да издържа това дълго, но поне засега вършеше работа. Опитвах се спечеля малко време, в което да изплета едно-две залинания. Щяха да са ми нужни.
Първата магия бе готова. Не ми се рискуваше - бях заплел проста и бърза защитна магия. Той не можеше да я неутрализира.
Започнах да подготвям съзнанието си за някое по-могъщо дефанзивно заклинание, когато дойде първият му точен удър.
Изтръпнах целият. Вероятно всяко косъмче по тялото ми се беше превърнало в малко стърчащо нагоре копие! Той ползваше някакъв меч, зареден със силата на светкавицата…
Бях отчасти парализиран, и категорично нямаше да мога да довърша заклинанието си.
Ставаше лошо. Следващият удър дойде докато още бях замаян, и нанесе доста голямо поражение. Той се готвеше да удари пак, този път мушкайки, и това щеше да е краят.
Но така и не успя. Май Михо-сан се беше събудил или наял крайно време беше. Както и да е, рицарят се изцъкли и замръзна насред движението си. Може би беше парализираща магия, може би беше обикновена приспиваща. И в двата случая не ми се щеше да го убивам, за това прибрах оръжието си в ножницата, и набързо пребърках тъпата консерва. Нямаше много пари (или просто способностите ми на крадец не бяха достатъчни), но пък в ръката ми се озова някаква гривна. Направо в главата ми се появи знанието, че тя увеличава физическата ми защита с три (ЦЕЛИ ТРИ!) точки, което никак не беше малко. За това пък трябваше да съм на страната на доброто и да имам доста по-високо ниво т настоящото ми.
За това отидох при Михо и му я подадох. Без да казва нищо, той си я сложи. И после, след секунда размисъл, ми подаде някаква друга. Беше точно като за мен – увеличаваше способностите ми да боравя с лък и ме правеше почти невидим в мрака.
Сега моят спътник и водач сияеше като бронята на рицаря… както преди малко светеше бронята де.
В този момент обаче боецът си възвърна способността да се движи.
Мислех си, че имаме поне половин час!!!
За щастие той май изпи някакъв елексир и побягна. Михо като че ли плашеше всички.
Чак по-късно се усетих, че гривната му можеше да се използва само от добри персонажи. Ако някой “лош” се опиташе да я сложи на ръката си, тя щеше да се разпадне. Неутралните като мен просто не могат да я ползват.
Странно.

Днес разбрах къде отиваме всъщност. Бяхме прекосили Великата Алгарска Степ, и бяхме пред планините Маунтаинс. Нещото, което търсеше Михо беше отвъд тях, в някакъв изоставен храм.
Вечерта спряхме в някакъв хан в полите на планината. Михо плати за себе си, а аз използвах уменията си за да отмъкна малко злато. Настаних се и изчаках Михо да излезе от играта.
Тоест, изчаках около три минути, заслушан в тишината (звуците не са от достоинствата на тази игра – освен ако няма пряка ПРИЧИНА да ги чуваш – да речем какво се говори в механата не се чува на горният етаж.)
И Михо не чу как излязах от стаята и слязах по стълбището. Ако изобщо беше в мрежата.
Там долу постоях известно време, оглеждайки посетителите. Воини, амазонки със стоманени погледи, магьоснички, кръстоносци и даже крадци като мен. Почти всички бяха с някакви тела сякаш от плакат-реклама на играта, между другото. Скука.

А! Това търсех – бард. Подрънкваше на някакъв старовремски музикален инструмент и пееше за геройства и битки. И за Михо.
Настаних се при него, и поръчах на едно от момичетата халба еил. Щеше да ме разсее малко, но имаах нужда от едно (рисувано...) питие. Тази кръчма ми действаше на нервите.
Изчаках бардът да свърши, подхвърлих една-две монети (които ловко бях взел назаем от кесията на варваринът до мен), ръкопляснах един-два пъти, и преминах към изпълнението на плана си.
- Хей, бард! Какво можеш да ми кажеш за Михо?
Той ме изгледа, поръча ейл и попита защо ми трябва да знам.
Не чаквах такъв "отговор". Да му се не види, не ми върви.
Излязах от вируалността и всичко стана на квадратчета. Неприятно, но така имах повече възможности. Като да речем, можех да поискам личен разговор на четири очи.
Той явно се изненада на предложението, но все пак прие.
Гледаше ме въпросително. (Това е типично за бардовете – да изразяват мимика и във виртуалността. Но така или иначе умееха да пишат доста бързо, защо да не направят образите си реални?)
- С какво може да помогне на нощен Елф като вас един скромен бард, тъмни братко?
- А може би АЗ мога да ти помгна?
- … Може би (полуусмивка). Не ще откажа помощтта Ви, ала сърцето ми се плаши от грешната мисъл, че ще искате в замяна нещо, що беден бард кат мен не ще може да ви предложи… (оставя изречението да виси)
- Не искам в замяна ТВЪРДЕ много, барде.
- Разбира се, разбира се! (успокоително) Таквиз мисли не са и минавали през старческата ми кратуна! Но нека не разсейвам с глупостите си възвишеният Елф, който така благородно ми предлага услуга!
Какво пък, и аз мога да се усмихвам!
- :-) Знам какво ще предприеме Михо.
- Ала истината е различна за всиччки, милорд, и макар, че със сигурност възвишен Елф като вас знае точно плановете на Михо, той може да ги промени в последният момент?
- Не мисля. Аз съм Ikelarion.
Сигурен съм, че беше забелязал името ми и без да му го казвам. То светеше над главата ми, по дяволите!
Да видим обаче как ще реагира след като го казах.
Или може би не беше чувал за мен?
Малко вероятно, той е бард все пак.
- … Милорд, мнозина са носителите на това име след като разчуха се подвизите на тоз славен Елф, що броди с Михо и неговата дясна ръка е.
- Не вярваш, че това съм аз?
- Но разбира се, че ви вярвам с цялото си сърце! Ала един Бард едва успява да събере достатчно злато, че да просъществувава още един ден. И ако не вярват на думите ми, да загина съм обречен.
Очаквах го. И не съм неподготвен.
Извадих нещо от дълбоката си торба, и го показах на барда. Беше пръстен.
- Виждаш ли това? Познай чие притежание е!
Пръстенът светеше с пусираща зелена светлина, но всъщност когато го извадих залата потъмня… поне за двама ни с барда.
- Прътсенът на Лазурният Принц! (бардът се ококори)
- Да. Сега вярваш ли ми?
- Ни за миг не се съмнявах в правотата на думите ви, Велики Свят Елфе! Та самото Ви пристствие озарява таз пропаднала кръчма като…
- 3n0f! Сега ТИ слушай!
Обясних му накратко къде отиваме с Михо. В замяна исках малко – да разгласи това на колкото си може повече пътници и други бардове. И в други села и градове. Той с радост прие.
Изоставих го и тръгнах към храма на светлината. Със стотината златни монети, които бях отмъкнал от барда смятах да си купя лекуващи отвари.
Не обичам подмазвачите.
А той и без това имаше няколко хиляди златни монети.

(край на част1)