По предложение на Firefox правя тази тема, в която всеки от пишещите да може да поства собствените си творби. За улеснение на пишещите, а и на желаещите да четат, ще залепя и тази тема най-отгоре.
Искам да помоля Boby и Lady Marian (онези стихчета нали са твои?) да си преместят тук нещата, които са постнали на друго място. Pleeeeease! Аз ще преместя нещата на Hose.
Темите, постнати до момента, в които са коментирани нечии творения, си остават. Онези, които просто съдържат разказ, по който не са обменяни мнения (това май са само няколко по-ранни неща на Хосе), ще бъдат изтрити след като въпросния разказ бъде преместен тук.
Та така - творете и ни радвайте!

To hear, one must be silent.

Присъда

- Но вижте... аз имах деца... трябваше да мисля и за жена си... а с какво заслужих накрая туморът в стомаха?!..
Главният ангел го гледаше смръщен. Имаше торбички под очите. Не бе спал от много време и вече оплиташе различните случаи. Погледна останалите за помощ. Всички отдавна спяха, освен един. Най-младият в комисията. Той гледаше втренчено новодошлият, без да мига. Главният ангел прехвърли някакви стари документи. Още не се решаваше.
- Откъде казахте че сте?
- София, България и ...
- Достатъчно, благодаря. Излезте, налага се да обсъдим присъдата във ваше отсъствие.
Погледна умолително Младия ангел и излезе безшумно.
- Е... какво мислиш? Всъщност, къде беше тая България?
- А... мисля в Източна Европа.
- Има ли я в списъка на особените оневиняващи държави?
- За известно време беше, но последният указ на Бог, я изключва автоматично.
- Да... и сега какво?!
Мълчание. Откакто населението на Земята надхвърли няколко милиарда, Свети Петър не успяваше вече да обработи всички новопостъпили смъртни случаи. При все, че работеше без прекъсване. Пред вратата на Чистилището се трупаха огромни опашки, което накара Бог да състави допълнителни комисии, в помощ на стария вече Свети Петър. В такава комисия попадна и този Млад ангел. В началото, се отегчаваше безкрайно и с умиление си спомняше за детските години. Къде е вече онова време, когато пиеше безгрижно амброзия, и хвърчеше със скоростта на светлината, в безкрайното пространство. А сега... по цял ден обсъждаха делата човешки, съобразявайки се, с непрекъснатите капризи на Бог, който всеки ден пристигаше на работа, с нов указ. Днешният ден обаче беше различен. Първо пристигна невръстно пеленаче, кой знае защо, умряло при раждането си. А после този човек, трудил се през целия си живот. Наистина, по не съвсем чист начин, но умрял накрая в страшни мъки, от рак на стомаха. Всичко до такава степен се уравновесяваше на Божествената везна, че изпаднаха в дилема. Ако стриктно бе изпълнявал поне една Божествена заръка... случаят да е приключен. Цял ден се мотаеха вече. Три пъти го викаха на разпит. Кафето свърши и будни останаха само те с Главния ангел.
Изведнъж, лицето на Младият ангел светна.
- Предлагам, да отида за около един човешки ден, в същия този град, и като се върна ще решим.
- Ами... знаеш, че е забранено. Пък и кой ли не изпратихме вече там долу?! И Буда... и Христос... и... не разбират от дума.
Чертаеше, докато говореше, безмислени символи на листа пред него. Отговор не последва. Вдигна очи, но столът на Младият ангел бе празен.
Озова се на старо кресло. Беше около десет сутринта, местно време. Огледа се. Имаше младо тяло, не лошо сложено... намираше се в не голям апартамент... възприятията му получаваха все нови и нови усещания. Мозъкът започна да се обажда. “Закъсняваш за работа!”. Стана и стъпи на земята. Направи няколко стъпки, за да свикне. И излезе.
Благодарение на мозъчната памет в тялото, бързо се ориентира. Закрачи в студа навън, газейки преспи от сняг. Зави зад ъгъла и спря. В центъра на малко заградено пространство, лежеше човек. Около него се суетяха много и различни хора. Попита първия до него:
- Извинете, какво е станало?
- Умрял е... замръзнал... той беше скитник... все тука лежеше... и просеше...
Продължи напред, без да си отговори но въпроса - “Тялото ли е зле създадено или условията не са подходящи?! Как е възможно, просто да си лежиш на земята и да умреш?!”
До него профуча автобус. Мозъкът му подсказа, че и той трябва да вземе транспорт. Ако изобщо иска да стигне до работата. Друг автобус спря и отвори врати. Тълпи наизскачаха отвътре, други се бутаха да влязат. Качи се и той. Оказа се до младо момиче, с чист профил и светли очи. Отново мозъкът му подсказа, че ухае страхотно и е много красиво. Непознато усещане, пропълзяваше дълбоко вътре в него. Отчаяно се опитваше да го определи, когато някой рязко го хвана за ръката.
- С карта или билет си?
Не разбра какво е това. Стоеше в недоумение. Този път мозъкът блокира. “Много несъвършенно създаден, наистина...” - си мислеше.
- Четири лева глоба или слизай. Кво мълчиш бе! Айде! - и го заблъска по стълбите надолу.
Беше грозен, с глава над него, лош дъх и злобно нагъл. Искаше по-скоро да се сбие, отколкото да следи за редовността на пътниците.
Озовал се отново на улицата, Младият ангел реши, че с това проблемът приключва. Зад гърба му обаче се чу:
- Ти къде тръгна бе...
И нещо сякаш светна. Следващото, което мозъкът ме запомни, бяха калните обувки на грубяна, до лицето си. За щастие, отдалечаващи се от него. Лежеше на земята, а снегът около него постепенно почервеняваше. Леко се надигна. Всички погледи бяха приковани върху него. Но никой не помръдна. Бавно седна. Докосна с ръка носа си и изохка. Не знаеше още какво става, но и дрехите му почервеняха. Стара, прегърбена жена се приближи. Помогна му да се изправи, нареждайки:
- Ех... чедо, чедо... понякога е по-добре да си премълчиш.
Странно. Не бе продумал.
Капки кръв, очертаваха обратният му път. Напъха малко памук във всяка ноздра, както го бе посъветвала старата жена. И седна в креслото, от което започна земният си път. Лицето му бе подуто. Дишаше на пресекулки, през устата. А искаше само да стигне до прословутата работа. Не изпитваше никакво желание да остава още. Макар да бе тук едва от няколко часа. Издигна се леко нагоре, оставяйки земните болки. Невероятно удоволствие бе да си възвърне отново Божествената хармония.
Събуди Главният ангел, задрямал междувременно, подпрян на лявата си ръка, и възвести присъдата.

Редактирано от Davie на 29.01.02 09:59.

Електронен романс

Самотен електрон си плуваше из пространството. В началото бе бърз електрон, но вече стана бавен. Според последната вселенска разпоредба - II принцип на термодинамиката, беше наложително да губи енергия на всяка милисекунда. Та, бавно и сигурно натрупваше ентропия. Това доста му тежеше и го бавеше. А когато бе по-млад, преди цели 10 секунди…колко хубаво бе! Летеше и се надпреварваше с всички електромагнитни вълни, и за ужас на ядрата, вълнообразно се промушваше през кристалните решетки, и никой не знаеше къде точно ще отиде. Така случайно се сблъска с един позитрон. А това от малък му беше забранено. Никой не се потруди да му обясни защо, и той така и не разбра. Инстиктивно усещаше страх и тръпка. И привличане. Едновременно. За щастие не се сблъскаха диретно, а леко закачиха орбити. Но достатъчно за да им се разнебити електростатичнота поле. Огледаха се. И бавно се отминаха. Оттогава малкия електрон, често заобикаляше траекторията, отдалеч, само за да зърне позитронното въртене. За разлика от него, той, тя или то - не беше наясно, бе различно. Крайно положително поле, в сравнение на неговия отрицателен заряд. Скоро, обичайното разглеждане на позитронната траектория, стана ежедневие. Но да се приближи не посмя. Почтително, я гледаше отдалеч, от порядъка на няколко микрона. Никога по-близо. Забеляза и други позитрони, но не и с този блясък. Приятелите електрони го зарязаха. Един по един се опитаха да го вразумят. Виж нас, казваха. Вземи още някой електрон и образувай електронна двойка. Като във всички орбитални слоеве. Стана му тъжно. Но реши, че избор няма. Видя един симпатичен, малко по-голям от него електрон и запълниха последния атомен слой. Така, отстъпи пред молекулния натиск, спомогна за намаляването на свободните радикали и същевременно за заздравяването на -молекулната връзка. Сега се чустваш по-добре, нали? Така трябваше да направиш, убеждаваха го по-възрастните протони. С по-високия си авторитет спомогнаха за орбиталното му възкачване. Чувствайки молекулната сигурност, електронът потъна в спокойствието на абсолютната нула, и безкрайно малка ентропия. Докато един късно-ядрен залез, се надигна всеобща паника и достолепно гравитирайки, премина високоенергиен позитрон. Нещо в неговия спин се обърка. Не можеше да седи на едно място, а нямаше необходимото ниво, да разкъса двойката. Едва дочака един заблудил се квант, от съседно ядрения синтез, чрез който успя да се откъсне. Оттогава си блуждаеше из пространството, дружейки с пагубното влияние на мезоните, и чакаше да му се намести спина. И така вече цели 10 секунди. Още първата милисекунда, извърши някогашната си траектория, с тайното желание отново да се сблъска с онзи позитрон. Но там седеше странно малко неутрино, което му разказа, как оттук минал свръх бърз неутрон, и забърсал крехкия позитрон. И чак сега, преди три милисекунди, чу един слаб, изнемощял фотон, да разказва, как видял крехък позитрон, безпомощно да се върти, в орбитата на зъл неутрон. Милисекунда по-късно, фотона бе погълнат, предизвиквайки едва доловим вътрешен фотоефект. Та, се запъти сега електронът, към мъглявината откъдето идеше фотонът. Но вече разбираше, че да стигне там е почти невъможно. Ентропията постепенно го смазваше. След още пет безкрайни милисекунди, спря да почине на едно водородно ядро. От самотния там електрон, научи, че крехкия позитрон е станал вселенски символ на героизъм. Примамвайки хитро неутрона до неустойчиво тежко ядро, причинил ядрен разпад, след който се озовал чак в черната дупка наблизо. Оттогава никой нищо не знаеше. Странно състояние налегна електрона. Почти никой вече не познаваше квантовите му числа. Но той си оставаше електрон, плахо пристъпвайки около страшната черна дупка. Знаеше, че оттам излизане няма. Никой премиал тази граница, не се бе върнал да разкаже. Някой твърдяха, че са били там, чрез двойниците си, и че там живот имало, но кой ли знае със сигурност. Цяла милисекунда, обикаляше нерешително. Накрая си помисли - какво имам да губя? Метна се на първия квант, и влезе. Отначало - тъмнина. Но после видя - неговия позитрон, спокоен, усмихнат. В състояние на нулева ентропия. Наоколо беше страшна навалица - целият спектър на излъчване на абсолютно черно тяло. Но той не виждаше никой. Приближи се. Хванаха се за ръце и анихилираха. В пълна хармония. Остана само чисто сияние…

Редактирано от Davie на 29.01.02 09:59.

Богове

Звънеца издрънча. Всичко живо се втурна навън. Само двама излязоха бавно, продължавайки очевидно отдавна започнал спор. Това бяха двама малки бъдещи богове, в последния си стадий на обучение. В продължение на няколко милиона години, старателно изучаваха принципите на създаване и управление на малки самостоятелни Вселени. Вече дори разполагаха със собствена такава. Но непрестанната им вражда, относно правната концепция, и съответното й прилагане, върху отделния индивид, спъваше работата. Тези наблюдения, накараха пряката им дипломна ръководителка, да въведе задължителен курс по “Работа в Екип”. Към общообразователните предмети. Сега вече и двамата разполагаха с изключителното качество “Лицемерие”. Никой така и не прие възгледите на другия, но външно, сякаш работеха в пълна хармония. Та сега, бяха възкресили вечния си спор, изказвайки се отчаяно любезно.
- При все цялото си уважение към вас, колега, не мога да се съглася с така направените изводи, въз основа на непроверени догадки.
- Това което казвате, е наистина изключително интересно, и аз бих желал да насрочим дата, за нейното обсъждане, и записването й в регистъра, на така наречените “Особени случаи”.
Разговаряйки по този изключително достоен и високо духовно просветлен начин, стигнаха края на коридора. Огледаха се. Бяха сами, на любимото им тайно местенце. Тук никой не можеше да ги види или чуе.
- Абе ти тъп ли си бе?! Не можеш ли да разбереш, че Той никога не би направил това!
- Не аз, а ти си уникално прост! Не си ли спомняш, какво е вложено в Нейната същина?!
- Господи боже! Ама това няма никаква връзка!
- Добре - очевидно му писна - искаш ли да проверим?
- Хайде.
Събраха ръце. Затвориха очи. Бавно започнаха да отдалечават длани. Измежду искрящата светлина, озаряваща средата на дланите им, се появиха Той и Тя. Веднага, още в бесъзнание, ги пуснаха стремглаво в Новия Свят. Все още в процес на Безкрайна концентрация, малките богове създадоха име, родители и отминало детство, на двамата си новосъздадени експеримента. И за да изчистят опита от излишни неясни вероятности, нагласиха Времето на желания час, с точност до милисекунда. А и не разполагаха с много време. Година-две, едно междучасие. Кръстосали крака, седнаха на земята, да наблюдават кулминацията и развръзката.
Той... ходеше забързано по улицата. Трябваше да започне нова работа, и не беше абсолютно сигурен в силите си. Все още всичко му беше много неясно. Знаеше само, че имаха тридневно обучение. В началото. А после... не знаеше. Влезе в стаята. Запозна се с новите си колеги. Семинарът започна.
И тогава влезе Тя. Смутено се извини за закъснението, и седна. Носеше адски къса пола. Сядайки, Той без да иска видя част от бикините й. Срещнаха погледи и... искрата премина.
- Казах ли ти! - възбудено ръкомахаше единияг бог. - ако не й бе видял глупавите бикини, изобщо нямаше да я забележи!
- Глупости! Със самото си влизане, вече му беше приковала погледа.
- Млъкни, после ще спорим. Чакай да видим какво ще стане...
Говорейки си, вече бе минала почти половин година. Той и Тя бяха невероятно щастливи. Най-накрая се бяха открили. Всеки свободен миг, бяха заедно.
- Видя ли? Връзката им е на Духовно ниво.
- Как пък не. Виждаш ли черното петно, което се заражда в съзнанието му?
Той и Тя седяха вкопчени един в друг. Плачеха. Взаимно изпиваха с устни сълзите си. Притискаха се един в друг, сякаш знаеха, че всеки миг ще се загубят. Нещо ставаше. Но какво и защо, никой от тях не можеше да определи. Единствено можеха да се питат - “Къде отиде нашето невинно щастие?”
- Виждаш ли, виждаш ли... - тържествуваше първият бог.
- Чакай, има още малко време...
Той забързано крачеше сам по улицата. Вървеше към работата си, макар днес да бе в почивка. Но знаеше, че Тя е там. Вчера вечерта си бяха казали, че се разделят. И няма да бъдат повече заедно. Но Той не издържаше. Нещо отвътре го човъркаше. Не бе спал, не бе ял. Мислеше само за нея. Трябваше да я види.
- Това имах предвид. Сега ще се сдобрят и всичко ще се нареди - доволно каза вторият
- Да не мислиш, че тя ще се съгласи?
В това време, Той слизаше от трамвая. Погълнат от мислите си за Нея, и как иска да я прегърне, целуне и...
Някаква кола прелетя отнякъде. Блъсна се в кошчето за боклук на ъгъла, и Го помете като сламка. Шофьорът беше бесен, защото една от най-елитните му проститутки, които държеше, умряла от свръх доза кокаин. Той умря на място. Сутеньорът, остана само със счупен нос. Благодарение на новите системи за въздушните възглавници...
Боговете седяха онемяли. С движение като едно, и двамата унищожиха експеримента.
Звънеца отново издрънча. Влязоха омърлушени в клас. Нещо се беше объркало...
В този момент влезе млада учителка. Седна зад катедрата и каза:
- Здравейте. Аз съм новата ви учителка. Името ми и Съдба.

В самотен и тъмен бар, седяха двама приятели. Свеща на масата догаряше. Пиеха поредната водка. Мълчаха.
Единият въздъхна.
- Някой ден... ако ми паднат онея горе... колко имам да им връщам...
- Наздраве... - отвърна другият.
И отпи.

Редактирано от Davie на 29.01.02 09:59.

Разговор

Втренчено съзерцаваше бездната пред себе си. Свали слушалките от ушите си и нави жицата около уокмена. Тишина го блъсна отвсякъде. Стоеше на ръба, без да помръдва. И изведнъж, с отмерено движение, запрати уокмена надолу. Разпиля се още във въздуха. След това изчезна.
- Тц, тц, тц... неблагодарник! - проехтя наоколо.
Огледа се стреснато. Никой не виждаше.
- Погледни нагоре! - отново проехтя.
Над него имаше само небе. Синьо, с пухкави облачета. Докато още се оглеждаше, въздухът сякаш го всмука. Озова се в странно място. Стресна го гласът в гърба му.
- Е... най-сетне се срещаме.
Малко, енергично човече, се смееше насреща му.
- И преди да си почнал с тъпи въпроси... аз съм Бог.
Напълно онемя.
- Не оправдах ли очакванията? Да... какво ли не си мислят хората. Особено напоследък. Бог бил любов... Бог бил ди-джей... да, сигурно съм и техно маниак!
- Ами...
- Изглеждам както си искам! Аз Бог ли съм или... а ти си неблагодарник!
- Но... защо?!
- Чакай... млъкни.
Напрегнато се вторачи в малко прозорче. Проследи погледа му. Там се движеше черна кола.
- Виждаш ли? - каза Бог през рамо - наблюдавай какво ще стане!
Колата вървеше равномерно, а вътре огромен мъжага, енергично жестикулираше. Жената до него седеше стиснала устни. Очевидно се караха. Извъднъж колата рязко спря и изви. На сантиметри от нея стоеше вцепенена старица. Мъжът изскочи отвътре и закрещя:
- Колко пъти ще ми минаваш оттука ма...
Замахна и я удари. Старата жена се сви.
- Недейте, моля ви...
Тръсна се обратно и със свирене на гуми потегли. Старицата, все още разтреперана, се огледа наоколо.
- Защо не го спряхте?!
Въпросът увисна в пространството. Хората зрители продължиха по пътя си.
- Видя ли? - доволно потърка ръце Бог - Никой не се намеси. Знаех си!
- Защо?
- Цяла вечер само това ли ще повтаряш? Защо, защо, защо... мислиш, че тя е невинна, нали?
- А каква е вината й?
- Огромна! За разлика от тебе, аз познавам миналото й. Ако знаеш само как се отнасяше с мъжа си...
- И това е наказанието й?
- Тихо! Виж...
Отново се вторачиха в прозорчето. Млад мъж се готвеше да скочи. Намираше се в стая-декор, на снимачна площадка. Снимаха екшън филм. Чуваше се гласа на режисьора:
- Пусни втора камера...
- Наблюдавай каскадьора! - намеси се Бог - Мисли си, че ще мине през стъклата.
- Ще му попречиш ли?
Нямаше време за отговор. Режисьора изкрещя “Начало!”, и младият мъж се засили. Отскочи от трамплин и се блъсна с гръб в стъклата на прозореца. Но те се огънаха и го върнаха обратно. В същия момент огромен пламък го обгърна. Невероятен синхрон, на спецефекти. Замаян и залитайки, каскадьора излезе навън. Всички стояха втрещени. После се завтекоха като един. И закрещяха:
- Добре ли си? Чуваш ли ме?...
- Да... да... добре съм... - едва отговаряше. Още не можеше да се ориентира.
- М-м-да... - усмихна се Бог.
- Добре, защо?
- Пак това “Защо”! Няма невинни, не разбираш ли?!
Погледна го странно, невярващо.
- Но го остави жив. Можеше да го убиеш.
- Не. Не го заслужава. Не още. Пратих един от ангелите ми, да го запази. И

Редактирано от Davie на 29.01.02 10:00.

Суеверие

Бог седеше в царственото си кресло и замислено се почесваше по брадата. Не можеше да разбере странното поведение на един човек. Не само странно, но и непостоянно. Всичко излезе наяве, в деня когато трябваше да простре Божествената си ръка и да накаже заблудил се грешник. Въпросният Го караше да излиза извън Божествените си нерви, от години. Накрая се забрави. Решението Му бе просто. Сложи воал пред лицето но грешника, за да не вижда точно какво прави. Също като при влюбените. Така, крачейки един есенен ден по улиците, както обикновенно, смачка и захвърли банкнота от десет лева. Вместо празната си кутия от цигари. Наглед - дреболия. Но... Божественият разум, бе преценил всеки детайл. За него е лесно - прониква във всяко скрито кътче на човешката душа. А в тази, централно място заемаше алчността. И ден не минаваше, без да си провери банковата сметка, счетоводните книги и разходите на жена си. А ако имаше повод да намали и нечия заплата... радваше се като дете. На това сега се и уповаваше Бог. И не сгреши. Няколко метра по-надолу по улицата, грешникът забеляза малко и невзрачно магазинче. Винаги купуваше от тях - бе по-евтино. Поръча си кутия от "марковите", както сам ги класифицираше. Пъхна ръка в джоба и замръзна. Бързо я измъкна. Вместо очакваната банкнота, извади старата кутия от цигари. Пребледня. Отново провери, но нищо не намери. В другите джобове също. Започна нещо да заеква. Продавачът го погледна презрително. Нямаше как. Трябваше да развали от любимите си нови банкноти. От по двайсет лева. Извади скромна трицифрена сума, от вътрешния си джоб, измъкна чисто нова двайсетолевка и се разплати. Случката не остана просто така. Огромен гняв, се надигна в душата му. Задушаваше се. Едва успя да запали първата цигара, от новата си кутия, и се строполи мъртъв на земята. Сърцето му не издържа.
Бог се усмихна и доволно поглади брада. И този път не се излъга в човешката природа. Но задоволството Му, не остана задълго. Докато наблюдаваше суматохата, около тялото на грешника, друга случка привлече вниманието Му. Странен и отвеян млад човек, тътреше крака по същата улица. Беше в състояние на дълбока депресия. Влачеше се из града, опитвайки се да се успокои. И да намери отговори. Забил поглед в земята, уморено и тъжно крачеше. И точно тогава я видя. Смачканата банкнота си лежеше на тротоара. Леко я побутна с крак. Помисли, че не е видял добре. Наведе се и я вдигна. Десет лева. Истински. Все още не можеше да повярва. Огледа се неуверено, сякаш очакваше някой да прихне да се смее, отстрани. Нямаше никой. А пък той нямаше нито стотинка. Погледна я още веднъж и я прибра."Боже, какъв късмет..." - си помисли и продължи с по-бърза крачка. Виждайки това, Бог скочи и се завтече към бюрото си. Трескаво зарови в него. Извади посмачкано листче, на което беше правил изчисленията. Там такъв човек не фигурираше. Погледна в регистрите. По същото време, трябваше да е на съвсем друго място. Погледна назад във времето. Младият човек беше видял хубаво момиче, в което се припознал. Приличаше на неговата предишна приятелка. Инстинктивно тръгнал след нея. Бързо разбрал, че не е тя, но вече се отклонил от предначертаната улица. "Пак тази любов!" - си помисли Бог. "Винаги всичко обърква!" Нямаше време да търси сега грешката. Трябваше да проследи какво ще направи. За голямо учудване на Всевишния, той се запъти към голяма катедрала и първото, което купи с парите бе свещ. Запали я и си излезе. Сам не можеше да си обясни постъпката. Нещо отвътре го караше да направи точно това. И го направи. Бог просто онемя. "Невероятно!" - сам си говореше. Същото си мислеше и младият човек в това време. "Съдбата си знае работата. Точно когато нямам никакви пари... "
Все още крайно учуден, Бог реши да го изпита отново. Няколко месеца по-късно, постави на пътя му друга банкнота. Човекът я видя на излизане от един интернет център. Спъна се в горното стъпало на стълбището и падна до нея. Отново, смачкана си лежеше на земята. Стана и я прибра невярващо. Отново в момент, в който нямаше пари. И отново стори същото. Влезе в катедралата и запали свещ. Чувстваше се, сякаш изчистваше или осветяваше парите."Това е глупаво суеверие!" - си мислеше на излизане. Бог бе възхитен. Опита и с банкнота от един лев. Резултата бе същият. Един ден реши да направи друго. Последователно на пътя му постави една банкнота и веднага след него просяк. Същият ден човекът не бе ял нищо. И отново крачеше без пукната стотинка. Намери парите. Но подмина просяка нерешително. Жал му бе за него. Но реши да не си оставя късмета. "Интересно" - каза си Бог - "сигурно пак ще запали свещ." И това не направи. Похарчи ги за храна. Всичките. Ядяйки, обаче се чувстваше гузен. Сякаш не бе взел правилното решение. Бог се озадачи. Помисли минута и отново се завтече към бюрото. Изрови стар документ и го разлисти. "М-м-да. Ето обяснението. Грешка в алгоритъма при създаването." Седна обратно в креслото си. Изпадна в дълбока дилема. Тъкмо се канеше, безболезнено да унищожи човека, а с него и грешния алгоритъм, когато погледа Му попадна, на случка от близкото му бъдеще. Само след няколко часа, щеше да намери други пари. Предначертани, още от самото му раждане. "Заслужава си да изчакам" - реши Бог. Този път с намерените пари, човекът запали свещ, а после остави монета и в ръцете на стар просяк. Отново не знаеше защо го прави. Може би защото в момента имаше и други пари. Или просто бе глуповато суеверен.
"Трябва спешно да прегледам новите алгоритми за създаване..." - помисли си Бог.

Редактирано от Davie на 29.01.02 10:01.

И мъртвият вълк хапе

Борбата беше безмилостна. Биеха се два Бели Вълка. Имената им бяха Живот и Смърт. Телата им трудно се различаваха, на фона на изскрящия сняг. С всеки сблъсък, зъбите им откъсваха парчета кожа и козина. Очите им блестяха. Мускулите потрепваха. Чуваше се само глухо ръмжене. Нов сблъсък. Утъпканият сняг под лапите им почервеня. Силите им отслабваха. Движенията се забавяха. Зъбите и ноктите им бяха изпочупени. Пореден удар. Единият падна. Надвесен над него, победителят не помръдваше. Очакваше поредният сблъсък. Такъв не последва. Бавно се отдалечи, оставяйки кървава диря. Винаги остава един.
Доброто и Злото мълчаливо наблюдаваха отстрани. Падналият все още дишаше. Едва. Носеше името Живот. Доброто пророни сълза. Една. Злото се усмихна ехидно. С ирония. Мълчаливо пристъпо напред. Доброто. Докосна меката кървава козина. Челюстта инстинктивно захапа. И умря.
- И мъртвият вълк хапе - изкриви устни Злото.
Нова струйка кръв, потече в снега. Извърна ръка. Погледна кръвтта.
- Нима има друг избор?! - отвърна Доброто.
Всичко стопи се в Мрака. Земята погълна кръвтта. Вятър засипа телата. А някъде в далечината, отново проплака Животът, и след него Смъртта.

Редактирано от Davie на 29.01.02 09:58.

Избор

Замислено си почиваше в небитието. И този живот отмина. Оставаха му още само пет. И край... на преражданията. Погледна си записките - този трябваше да е тежък. Огледа се за подходяща възможност. Една жена сега раждаше в азиатската пустиня. Съвсем сама, през ноща. Не е зле, като начало. Тъкмо се канеше да се потопи в измерението наречено живот, и чу глас:
- Изобщо не си и помисляй! Вече съм го резервирал.
До него стоеше стара душа и го гледаше враждебно.
- Досега все се прераждах в богаташки синове, пророци и царе. И ако не поема сега този тежък кръст, Бог ще ме накаже с допълнителни прераждания. Така, че...
- Няма проблем, добре. Отиди.
- Ех... щастливец си ти, като те гледам. Вече си минал трудните пререждания.
- Не... нищо особено. Едно самоубийство, два пъти нещастна любов, а сега последно бях убит при атентат.
- В Близкия Изток ли?
- Да
- Това и аз го преживях. Бях президент на една от враждуващите страни. Проведох две мирни конференции, и ме застреляха в гръб.
- Боля ли много?
- Не... не повече от обикновенно. Хайде, детето се ражда.
И изчезна. “Да...” - помисли си. Напоследък стана трудно дори да се преродиш. Огледа се за нова възможност. Съвсем скоро, щеше да види бял свят момиченце, в болница в Париж. Родителите бяха бедни, което бе добра предпоставка за тежък живот. Но града предоставяше широки възможности. Знаеше вече от опит. Преди две прераждания, бе селско чедо, от предградията. Но градът се разрастна и той бързо натрупа състояние, от производство на вино. В крайна сметка, умря като аристократ, в огромна къща, заобиколен от просълзени деца и внуци. “Не...” - реши. “Трябва да намеря нещо наистина тежко!”
- Здрасти отново!
Обърна се. За своя изненада, видя отново същата душа.
- Какво стана?
- Абе... жената умря при раждането. А нали бе сама в пустинята... живях едва няколко часа. Не ми върви напоследък. А ти?
- Търся подходяща възможност.
- Я, виж! В южноамериканската джунгла се ражда дете. Племето ходи голо и обработва земята на ръка. Отиваш ли?
- А... не. Вече съм бил там.
- Труден ли е животът?
- От гледна точка на цивилизацията - да. Но те практически не познават парите. Живеят близко до земята, без предрасъдъци. Наистина, не познават и удобства, като банята, но не познават и бюрокрацията. Раждат се и умират естествено.
- Звучи интересно. Отивам
И отново изчезна. Проследи какво ще се случи. Детето се роди здраво и силно. Но бе вторият син, на вожда на племето. “Наистина не му върви” - помисли си. “Пак се роди с привилегии.”
Въздъхна. Всеки следва съдбата си. За пореден път започна да търси. В далечна провинция на Китай, се раждаше дете. Майката бе проститутка. “Добре...” - замисли се. “Тези жени обикновенно захвърлят децата си. Ще опитам...”
Пропадна.
Допир... усещане... викове... кръв... светлина...

Странно. Осъзнаваше се, но не бе мъртъв. Усещаше двойнственост. Духът му още възприемаше и земната действителност.
Не се бе излъгал. Жената захвърли детето, веднага след раждането. Просто го изостави в гората. Цели две денонощия остана само там. Намери го будистки монах, минаващ наблизо. Бързо грабна бебето и го отнесе в манастира. Бе на границата, когато Учителят успя да го възкреси. Никога не узна кой е баща му. След смъртта на Учителят, остана в манастира и прекара живота си в труд и самовглъбение. Сега си отиваше. Двойнственото усещане, бе просветлението, което го учеха, че ще постигне миг преди смъртта. Монасите се бяха събрали около него, запалили свещи и четейки сутри. Свързващата го нишка постепенно отслабна, и... се скъса. Полетя към светлината, сля се нея и изчезна. Превърна се в чисто сияние.

Редактирано от Davie на 29.01.02 10:02.

ПАЗИТЕЛЯТ НА МАГИЯТА

Свален по молба на автора.
По някое време очакваме версия 2.0. на разказа.

Редактирано от Davie на 29.10.03 13:38.

Душа

Тъмнина. Топла и влажна, лепкава като смола, навяваща суеверен страх от безименните неща, които се криеха в нея. Той имаше усещането, че се движи. Опитваше се да върви напред, но нямаше как да разбере дали успява. Само някакаво вътрешно чувство, някакво неизползвано до сега сетиво, му подсказваше вярната посока. Помнеше, че не прави това за първи път, но никога преди не беше стигал толкова далеч. Нещо сякаш го привличаше към себе си, искаше да го прегърне в тъмните си обятия. Колкото по-близо до целта се намираше, толкова по-ясно ставаше чувтвото за някава празнина вътре в него, която неистово се молеше да бъде запълнена. Мракът започна да изтънява, да се разтапя в настъпващата призрачна, сякаш създадена само от сенки, светлина. Появиха се смътни очертания, нереални контури. Беше стигнал съвсем близо. Само крачка го делеше от това, което беше търсил цяла вечност. Той бе светлината, той носеше в себе си девствената белота на всичко чисто, неопетнената тъкан на доброто. Стремеше се към своята половина, тъмната част на единното цяло, разделено от незнайни сили преди безброй еони.
Усещаше, че някъде отзад напират още много като него, но този път той беше най-близо. Чувството за посока отново го поведе напред. Желанието за единение надвикваше всичко друго в него с беззвучния си вой. Вече можеше да различи тъмните, заоблени форми на това, което търсеше. Той напрегна всяка останала му капка сила и го привлече към себе си. Възторгът го изпълваше, вълшебното усещане за единна цялост му пееше сладката си песен. Всяка негова фибра се подготвяше за най-прекрасния миг от безкрайното му съществувание.
Изведнъж празнотата се завърна. Груба сила изтръгна това, което почти беше станало част от него. Всичко свърши. Той отново беше обгърнат от безмълвен и безбрежен мрак. Търсенето започваше от начало.

*******************************

- Сърдечната дейност се възстанови! – сестрата беше застанала с гръб към операционната маса, но дори през маската всички в залата доловиха облекчението в гласа и.
- Този път се размина на косъм! Хайде да го затваряме и да си ходим. – след четиричасовата операция хирургът беше уморен до смърт. През скалпела му бяха минали десетки пациенти, но този път имаше нещо странно. Смътното чувство за загуба не го напускаше, откакто бяха върнали пациента към живот. Той разтърси глава и се опита да се концентрира. За всичко беше виновна проклетата преумората!

Lasciate ogne speranza, voi ch'intrate.