Избор

Замислено си почиваше в небитието. И този живот отмина. Оставаха му още само пет. И край... на преражданията. Погледна си записките - този трябваше да е тежък. Огледа се за подходяща възможност. Една жена сега раждаше в азиатската пустиня. Съвсем сама, през ноща. Не е зле, като начало. Тъкмо се канеше да се потопи в измерението наречено живот, и чу глас:
- Изобщо не си и помисляй! Вече съм го резервирал.
До него стоеше стара душа и го гледаше враждебно.
- Досега все се прераждах в богаташки синове, пророци и царе. И ако не поема сега този тежък кръст, Бог ще ме накаже с допълнителни прераждания. Така, че...
- Няма проблем, добре. Отиди.
- Ех... щастливец си ти, като те гледам. Вече си минал трудните пререждания.
- Не... нищо особено. Едно самоубийство, два пъти нещастна любов, а сега последно бях убит при атентат.
- В Близкия Изток ли?
- Да
- Това и аз го преживях. Бях президент на една от враждуващите страни. Проведох две мирни конференции, и ме застреляха в гръб.
- Боля ли много?
- Не... не повече от обикновенно. Хайде, детето се ражда.
И изчезна. “Да...” - помисли си. Напоследък стана трудно дори да се преродиш. Огледа се за нова възможност. Съвсем скоро, щеше да види бял свят момиченце, в болница в Париж. Родителите бяха бедни, което бе добра предпоставка за тежък живот. Но града предоставяше широки възможности. Знаеше вече от опит. Преди две прераждания, бе селско чедо, от предградията. Но градът се разрастна и той бързо натрупа състояние, от производство на вино. В крайна сметка, умря като аристократ, в огромна къща, заобиколен от просълзени деца и внуци. “Не...” - реши. “Трябва да намеря нещо наистина тежко!”
- Здрасти отново!
Обърна се. За своя изненада, видя отново същата душа.
- Какво стана?
- Абе... жената умря при раждането. А нали бе сама в пустинята... живях едва няколко часа. Не ми върви напоследък. А ти?
- Търся подходяща възможност.
- Я, виж! В южноамериканската джунгла се ражда дете. Племето ходи голо и обработва земята на ръка. Отиваш ли?
- А... не. Вече съм бил там.
- Труден ли е животът?
- От гледна точка на цивилизацията - да. Но те практически не познават парите. Живеят близко до земята, без предрасъдъци. Наистина, не познават и удобства, като банята, но не познават и бюрокрацията. Раждат се и умират естествено.
- Звучи интересно. Отивам
И отново изчезна. Проследи какво ще се случи. Детето се роди здраво и силно. Но бе вторият син, на вожда на племето. “Наистина не му върви” - помисли си. “Пак се роди с привилегии.”
Въздъхна. Всеки следва съдбата си. За пореден път започна да търси. В далечна провинция на Китай, се раждаше дете. Майката бе проститутка. “Добре...” - замисли се. “Тези жени обикновенно захвърлят децата си. Ще опитам...”
Пропадна.
Допир... усещане... викове... кръв... светлина...

Странно. Осъзнаваше се, но не бе мъртъв. Усещаше двойнственост. Духът му още възприемаше и земната действителност.
Не се бе излъгал. Жената захвърли детето, веднага след раждането. Просто го изостави в гората. Цели две денонощия остана само там. Намери го будистки монах, минаващ наблизо. Бързо грабна бебето и го отнесе в манастира. Бе на границата, когато Учителят успя да го възкреси. Никога не узна кой е баща му. След смъртта на Учителят, остана в манастира и прекара живота си в труд и самовглъбение. Сега си отиваше. Двойнственото усещане, бе просветлението, което го учеха, че ще постигне миг преди смъртта. Монасите се бяха събрали около него, запалили свещи и четейки сутри. Свързващата го нишка постепенно отслабна, и... се скъса. Полетя към светлината, сля се нея и изчезна. Превърна се в чисто сияние.

Прочетох повечето от разказчетата ти. Не е зле като изказ, стилът ти е доста приятен за четене, но страдаш от липса на свежи идеи. Защо все се въртиш около богове, ангели, прераждания, души и тям подобни дивотии? Толкова ли искрено вярваш в тях, че не можеш да пишеш за нищо друго? Да ти кажа, след втория еднотипен разказ, ми омръзна да ги чета. Твърде еднакви са и като идеи, които се опитваш да внушиш на читателя, и като фабула. Можеш да пишеш - по това спор не може да има. Размърдай малко въображението си и излез от рамките, които сам си си наложил.

Lasciate ogne speranza, voi ch'intrate.

Аз прочетох може би само половината разказчета.
Общата идея в тях не те ли навежда на мисълта, че биха могли да са части от нещо по-голямо?

To hear, one must be silent.

Дори и да е нещо по-голямо, то би било твърде монотонно и създадено като от кръпки. Момчето (момичето?) може да пише, но не си дава много зор с идеите. Така мисля.

Lasciate ogne speranza, voi ch'intrate.

Е пък аз не съм съгласен.
Не е лесно да пишеш така, че да казваш много повече, отколкото си написал. Това не е просто разказване. И мисля, че идеите са достатъчно добри и чудесно поднесени. Разбира се, можем да ги обединим в едно (не знам дали ще е правилно) - духовност. Това, което не ни достига.

Във всяка врата – гол!
На вс. пилон – знаме!
Във вс. уста – люта чушка!
От вс. камък – паметник!

Идеите може да са добри (което според мен също е спорно), но са едни и същи и се повтарят до най-дребните детайли в няколкото разказа на hose. Не само идеите, но и начинът, по който са поднесени, е сходен. Приличат си и сюжетите. С други думи, изглеждат ми като разкази на конвейр - тук ще сменим действащите лица, тук - фона, там ще променим финала и хоп - 5-10 готови разказа. Това малко дразни, не си ли съгласен?

Lasciate ogne speranza, voi ch'intrate.

отговорът е много прост!
тук публикувам само разказите с тази тематика!
за добро или лошо - не пиша на конвейр!!!!!
и да искам - не бих могъл!
за идеите - те са моят живот всъщност
опитвах и да пиша пълни измислици - не стават!
но иначе те разбирам за повтаряемистта - донякъде е неизбежно, ако е от един автор!
но аз се опитвам да направя нещо друго - не знам как ще ви прозвучи, но само в тази форма, можете да въдприемете написаното!
когато преди пишех в друга - никой не издържаше да го чете!
по-точно много малко хора!
а така - много се кефят.... странно нали?!
иначе случките и мислите са същите - но предполагам така нямате усещане за реалност, и за това че проблемът е също така и у вас!!!

Ако говориш за религиозните си убеждения, не виждам защо някой би трябвало да ти се смее. Лично аз съм атеист, но уважавам вярата на другите и последното нещо, което бих направил, е да и се подигравам.
Но има известна разлика между това да представиш нещо като свои вътрешни убеждения и като художествена измислица. Първото има силата да убеждава или да разубеждава. Второто има силата да въздейства. Много е трудно да комбинираш и двете едновременно. Може би не си улучил формата и този път? Ще ти кажа защо мисля така. Вярно е, че първите един-два разказа звучат оригинално, добре и т. н. Но след това започват да омръзват. Сигурен съм, че след известно време ефектът ще се изгуби и тогава ще трябва да потърсиш друга форма за идеите си.
Жалко е, че не приемаш заниманията си с писане сериозно. Не бързай да спориш - ти приемаш сериозно това, което искаш да кажеш, но си се спрял художествената форма, защото някой друг вариант не е дал очаквания резултат. Следователно приемаш тази форма като заместител. Сигурен съм, че ако си поставиш за цел написването на художествено произведение, в основата на което не лежат тези идеи, ще постигнеш успехи. Не вярвам да ти липсва въображение за това, просто не си успял да го "погъделичкаш" достатъчно.
Успехи в писането!

Lasciate ogne speranza, voi ch'intrate.

"...не знам как ще ви прозвучи, но само в тази форма, можете да въдприемете написаното! "

"...иначе случките и мислите са същите - но предполагам така нямате усещане за реалност, и за това че проблемът е също така и у вас!!! "

Edin sywet na Zelazny kym nachinaeshtite pisateli: Nikoga ne podceniawai inteligentnostta na chitatelia.

I am a lonesome spitfire, walking on the burning road of ideals...

какви религиозни убеждения? Въобще не става въпрос за това
Става въпрос за морал, духовност и отговорност, за разум и хуманност. Това са притчи и нищо повече не им трябва. Освен ако искаш да отречеш, че притчите на мъдреците струват нещо

Във всяка врата – гол!
На вс. пилон – знаме!
Във вс. уста – люта чушка!
От вс. камък – паметник!