Надолу...

Добре дошли в Ада!

Това беше написано на голямата метална табела над входа или по-точно - издълбано с длето удряно от тежък ковашки чук. Нямаше начин - температурата беше прекалено висока за да се задържи каквато и да е боя, да не говорим защо табелата не беше дървена. Елиът се огледа... и ослуша, понеже от силните червени отблясъци не се виждаше почти нищо. За сметка на това слухът му не предвещаваше нищо добро. Противните крясъци, които сякаш бяха причинени от изгаряне (което всъщност така си и беше), имаха за фон досадното "пльок... пльок...", което досущ приличаше на бълбукане на лава. Елиът се почувства в лошо настроение - малките дяволчета припкащи наоколо въобще не успяваха да придадат някакво по-ведро настроение на цялостната картина, която започваше да се оформя в съзнанието му. Врящите котли също.
"Къде съм попаднал?" - запита се мислено той.
- Направо където трябва! - отговори му глас малко вляво зад ухото му.
- Ъ-ъ-ъ-ъ... Не мисля че трябваше точно тук... Или поне не влизаше в дневния ми план. - простена Елиът. - Последното което ми се мярна бяха една вентилационна тръба и един прекомерно голям вентилатор. А-а-а, разбирам...
- Разбираш ли? Нищо не разбираш... Създаде работа на 6-ма чистачи за цяла седмица... Части от тялото ти още висят по стените около вентилатора. - каза гласът.
- Е, поне мъртъв съм намерил работа за няколко безработни душй.
- Амиии - тези всъщност бяха на щат.
- Добре де - спрели са да играят карти през работно време за една седмица и са се опитали да заслужат парите които получават.
- За да бъда по-точен - тези 6-мата можеха да свършат работата за 4 часа, ама пустите карти...
- Охх! - простена Елиът и се обърна.
Зад гърба му нямаше никой. "Или поне никой видим" - помисли си той.
- Хей къде си, криеш ли се?
- Тук съм! - каза един глас току зад ухото му. - Само че ти не можеш да ме видиш. Или поне не искаш. Съобразявам се с желанията на грешниците.
- Как така не искам, нали затова се въртя като пумпал?
- Подсъзнанието ти не иска да ме види, затова и се крия, а ако разбереш и кой съм - направо ще се откажеш...
- И кой си? Ако може да попитам разбира се...
- Аз съм твоя Немезис! Муахахахаха! - гласът звучеше ненужно весел.
- Е, това вече беше прекалено! - каза Елиът и решително тръгна навътре.
- Необмислен ход момче. - изрече гласът зад ухото му. Елиът не му обърна никакво внимание и продължи да крачи.
Скоро достигна до първите ями. Отвътре се чуваха неистови крясъци, примесени със силен мирис на сяра. Елиът погледна вътре, но гъстата червена мъгла му пречеше да види нещо друго освен гърчещи се силуети.
- Какво са направили тези? - попита той най общо въздуха наоколо.
- Тези са данъчни инспектори, сега ги подлагат на непосилни данъци. Няма да споменавам че ги бият и лошо ги контузват.
- Ахааа - проточи Елиът.
Продължиха нататък. Подминаха гладуващите Чревоугодници и убиваните хиляди пъти убийци. Заобиколиха басейна с акули в който плуваха сърфисти. Да, плуваха и носеха се по вълните не са едно и също нещо.
Загледаха се малко в митничарите, които приковани всеки към своята скала наблюдаваха без особен интерес как огромни лешояди похапват от месата им. Разходката на Елиът май се проточи. Вече се канеше да попита немезиса си кога ще стигнат някъде, когато стигнаха някъде. Буквално. Над огромната разтворена порта, направена от обгорен дървен материал и инкрустирана с интересен десен на черепчета и кости се мъдреше най-безвкусно написаната табела. Надписът гласеше "Някъде".
- До тук сме. - обади се немезисът на Елиът. Искаше да добави и истеричен смях, но след кратък размисъл се отказа.
- Защо? - попита Елиът.
- Това е Твоят Личен Ад. - умело произнесе главните букви немезиса.
- Откъде накъде?
- Ти нали си, грешка, беше агент по недвижими имоти? Е, това е - да не знаеш къде се намираш, никога да не разбереш какво има вътре и никога да не можеш да го продадеш.
- Че на това ад ли му викаш?
- Не - на това му викам Твоя Личен такъв. Отлепването на нокти, съдирането на кожа и залепването й обратно и други подобни адски забавления са само за да не ти става скучно докато чакаш. Айде остани си със здраве, ъъъъ, не точно де...
Елиът изведнъж се почувства ужасно сам и малък. Огромното червено небе го смачкваше отгоре, крясъците долитащи от всички страни не допринасяха за цялостната картина. Имаше чувството, че ако експлоадира сега ще си реши проблема, но имаше и чувството че ако гръмне, ще го съберат наново, само и само за да гръмне пак. И така завинаги. Елиът въздъхна дълбоко и прекрачи прага...

Студ, сняг, виелица, а той гол до кръста - жъне.

- Ела тук момче! - думите бяха изречени от един страховит на вид дявол, стоящ на другия край на помещението. Говореше тихо, но Елиът го чуваше прекрасно, може би гласът му просто прескачаше разстоянията. Реши да го послуша. Приближи се и застана пред него без да продума.
Дяволът беше червен на цвят и със малки кокетни рогчета, сякаш небрежно боднати на голямата му глава, приличаща на футболна топка. Елиът едва подтисна желанието да я ритне. Тялото му беше огромно и раплуто върху някакво подобие на трон, очевидно проектиран да поеме силни натоварвания. Изпод туловището се подаваха две къси и хилави крачета, толкова мънички, че сигурно не биха издържали на тежестта. "Дали може да ходи?" - запита се Елиът, после помисли - "Най вероятно са закърнели от толкова седене."
Дяволът въртеше в ръка дългата си опашка и също го оглеждаше от глава до пети. Елиът нервно запристъпва от крак на крак. Чакаше да се случи нещо.
Изведнъж почувства някакво парене на тила си, сякаш някой пробиваше с лазер съвсем мъничка дупка. Обърна се - насреща му стоеше някакъв мъж, напълно обикновен, облечен с костюм, риза и вратовръзка. Нещо не беше наред обаче и Елиът изведнъж се сети - в празните очни кухини на човека се виждаше едва забележима червена светлинка. Очите ги нямаше. Човекът се завъртя на място ускорявайки и изведнъж изчезна, оставяйки след себе си не особено висока струйка дим. Елиът се озъби на празното пространство.
- И ти ще заприличаш на него много скоро. - чу той иззад гърба си. Насили се да се завърти и да погледне към дебелият дявол. - Много скоро. - Гласът в главата му звучеше като сериозна заплаха.
- Не държа на това. - каза Елиът несигурно. Усети се че се оглежда като уловен плъх и се застави да спре. Започна да гледа малко по-твърдо. В погледа му можеше да се разбие чамова дъска.
- Няма нужда. - каза дяволът. - Никой не те пита на какво държиш, а и няма нужда да гледаш така, сякаш са те затреляли от упор в гръб и дупките още димят. Отведете го! - каза той на двата появили се от никъде низши дявола. - Засега не ми е нужен повече.
Елиът се дръпна истинктивно, но двата дявола просто се материализираха от двете му страни и го грабнаха за ръцете. После картината се смени. Вече бяха в някаква килия, която и аскет би определил като семпла. Имаше метален нар и... всъщност нищо друго, освен решетките на вратата. Нямаше такива неща като прозорци или пък тоалетна чиния. Въздухът изглеждаше наситено червен и пареше на гърлото. Явно се бяха спуснали още по-надолу.
Двата дявола го оставиха и си отидоха. Елиът остана съвсем сам. Огледа се. Нямаше смисъл да го прави. Поседна на леглото, но веднага скочи с вик. Беше горещо и пареше. Като се вгледа откри, че даже леко червенее. Както всъщност и стените наоколо, решетката, пода. Като останеше на едно място по-дълго, подметките му започваха да пушат.
- Топличко е, а?
Елиът подскочи и се обърна. Нямаше никой естествено.
- Ти нали каза че си тръгваш? - попита.
- Аз никога не си тръгвам завинаги. Аз съм твоят Немезис! Муахахаха! - Явно гласът зад ухото му беше в добро настрение.
- Що не вземеш да престанеш с тоя истеричен смях? - опита Елиът.
- Не мога, вграден ми е при производството.
- Производство? Аз си мислех че си се пръкнал заедно с мен.
- Ти да не би да очакваш майка ти да е родила близнаци и мен да ме е хвърлила в отходната шахта? Произведен съм специално за да задоволявам жалките ти приумици или по-точно за да не ги задоволявам.
- Хмм. Странно ми се вижда.
- Мисли си каквото си искаш, ти се печеш на бавния огън, не аз.
- Това сигурно много помага на душевното ти равновесие? - попита Елиът многозначително.
- Виж, не съм много сигурен че имам душа. Малки грешки при програмирането, нали разбираш? - гласът звучеше леко разочарован.
- Ха-ха-ха. Едно нещо в което да не си съвършен.
- Че аз съм направен за да не съм съвършен. - прозвуча обидено - За несъвършен човек не хвърлят много средства, а и така изнервям повече. Муахахаха!
- Наистина бих ти бил благодарен ако не го правиш повече. - Елиът се огледа - И докога ще ме държат тук? Не е много комфортно.
- Абе ти май наистина си мислиш, че си попаднал в евтин курорт. Ще те държат тук докато решат какво точно да ти направят. Може и просто да решат да те оставят тук. Аз бих се радвал. Специалното внимание от страна на дяволите не се радва на радушен прием от страна на грешниците, но и не това е идеята. Муахахаха.
Елиът млъкна. Наистина не звучеше обнадеждаващо. А и започваше да му пари под краката. Явно подметките вече бяха толкова изтънели, че не можеше да се стъпва на тях. Замисли се какво ли щяха да му направят и дали щеше да издържи на това. После се укори - щеше да издържи. Щяха да се погрижат. Най-малкото не можеше да умре повече от това. А немезисът му се хилеше неистово.

Студ, сняг, виелица, а той гол до кръста - жъне.

Kakvo stana s prodalzenieto?

there's someone in my head, but it's not me