Когато си купувам дадена книга не го правя за да прочета какво ще ми каже авторът. Много повече се ръководя от очакването да се ЗАБАВЛЯВАМ с тази творба. Очаквам тя да ме развълнува, да ме разсмее, натъжи, да ме направи съпричастен. С други думи да преживея емоционално героите и. Едва след това си давам някаква сметка дали съм научил нещо повече. В този смисъл красотата на изразяването, стилът на автора може да засили или съответно да намали удоволствието от това начинание. (А не например дали човърка световен проблем или личностен). Ако идеалите, мирогледът, подходът на автора в творбата се доближават до моите представи, ако ме НАКАРА да мисля, да си задавам въпроси защо съществувам, трябва ли да следвам някакви идеали, или да се противопоставям то тя ми харесва (тук не мога да съм изчерпателен). Фантастиката ме кара да мечтая и с това аз истински се забавлявам. Затова си я чета. С това изразявам и мнението си за критиците. Щом има кой да ги чете значи са потребни. Аз обаче не приемам някой друг да ми показва какво е искал да каже автора. Тяхното мнение не може да допринесе за стойността на книгата (друг е въпросът дали може да повлияе върху нейното възприемане). По ми харесват уводи написани от самите автори. Ако мога да перифразирам: Чета за да се забавлявам. (А и във форума участвам заради това :).

Повдигаш много обширна тема. В повечето случаи някои обачат да мечтаят, други обичат да се имъчват, а трети да се страхуват с главните герои. Да, да съприжвяват. Аз също съм си задавал този въпрос. Но за мен е важно автора да знае за какво пише и да УВАЖАВА читателя. За първото: Доста е неприятно ако хванеш автора в некомпетентност. Т.е. нужна е ИСТИННОСТ, ДОСТОВЕРНОСТ. Може светът който изгражда да е абсолютно странен, задължителна е вътрешната логика (Например светът на диска ме очарова). Друго което мразя е, когато автора към към края на книгата забравя за какво е започнал да пище. Т.е. ЗАВЪРШЕНОСТ - Имам предвид по скоро да завършва идеята, а не да изяснява дали е оживял еди кой си. (Пример: Сезонът на Мъглите, Дилгият изгрев на Ена - авторът съвсем забравя как започва) Изключение от горното правило е случаят когато помни единствено, че пише за пари (Серията Амбър - а така добре започна). За второто: Не обичам автори които ми го сдъвкват и наливат в главата с идеята, че на мен ми е все едно какво е - важното е да се забавлявам. Е да ама аз обичам да ОТКРИВАМ, а не да ми обясняват "сега ти се страхуваш с един такув лепкав срах" (Стивън Кинг) Всъщност аз така и не стигнах до отговор който да ме задоволява за "Какво ме привлича?". Това по горе го измислих сега. (Просто участвам. Нали така :))))

Безспорно е прекалено обширна, както се пееше в една песен "Защо те обичам". Но всеки сам решава. Но ти добре се обоснова, а и аз винаги съм ценял първичните, спонтанните отговори. Те винаги са по-честни.

Напълно съгласен съм с това, което казваш. И аз търся това в една книга. Мисля, че емоционалната съпричастност с геройте е именно онази най-важна частица от книгата, която може да ни накара да се поучим на нещо от смата книга. Обаче обръщал ли си внимание колко малко автори създават пълнокръвни герои? Бих казал, че в доста от книгите, които съм чел, геройте са някак си схематични и си приличат... И като че ли са само декор за идеите на автора, които влага в книгата. Мисля, че книгите трябва да са балансирани и от страна на идеи и от страна на герой. Книга без идеи е любовен роман, а книга без герои - научен труд. Макар че, мисля, че не си напълно прав за това че мразиш да ти се казва какво трябва да виждаш в една книга. Да си призная, и аз мразя, особенно, когато ми се обяснявак как трябвало да харесвам Азимов, например, защото бил не знам си колко велик и не знам си какъв си. Обаче мисля, че едно изказано мнение на другите дава възможност да погледнеш книгата под друг ъгал, или да започнеш спор (стига да е интелигентен спор, а не просто караница), а нали казват, че в спора се ражда истината... :-). Винаги можеш да отстояваш мнението си, но не трябва да отхвърляш и чуждото. Може пък и да научиш нещо. Така правя аз. Не знам, може пък и да бъркам?

Съгласен съм и с двама ви, особенно по въпроса за достоверността или комерсиализацията на литературата. Първата реакция винаги е най-правилна, защото в действие влиза онази необяснима частица от нашето съзнание, наречена интуиция, която много рядко лъже. Мисля си, обаче, че всяка книга трябва да има отворен край. Не от гледна точка на възможността за хиляди продължения :-). Мисля си, че книгата, дори и да е фантастика, малко или много трябва да е отражение на самият живот, а в живота историята никога не свършва... Няма "и те живели щастливо до края на дните си". Според мен автора трябва да оставя малко повече свобода на читателя, за да може той да види образите от книгата и извън нея, и да се забавлява, като си представя какъв е бил живота им преди или след завършването на романа, да може да види, че живота на героите продължава, независимо от това, че е затворил последната страница на книгата. Това обаче в никакъв случай не осначава, че историята трябва да остане неразказана. Просто трябва да има "вратички" - неизяснени въпроси, на които читателя да си отговори са, въз основа на собствения си опит и собствената си фантазия. Това прави четенето пълноценно - мисленето, след като затвориш книгата. А ако четеш книгите само за развлечение и разтоварване, развлечението не е ли по пълно, ако неотговорените въпроси не те ли човъркат и не те ли откъсват от проблемите ти? :-)

Lichno az si kupuvam kniga za da vidja kakvi idei zast4pva avtora,dali e dostignal do nehto novo ,za koeto drugite i ne podozirat!Dali tova e razumna ideja ,kojato hte dade rezultat ili e prosto himera na fantazijata!Vtoroto mi osnovanie za edna bukinistka pokupka e dali knigata s4chetava dinamika i poznanie ili e prosto skuchna nravouchitelna verbalna materija!

Водих спор с един познат преди време. Той каза, че мрази фантастика, защото всичко е ужасно нереално и няма такива неща, за каквито се говори във фантастичните книги и изобщо жанрът му се струваше "отдалечен от действителността". Аз отговорих, че причината да харесвам фантастика е ИМЕННО това, че нещата в книгите БИХА МОГЛИ да се случат. И оттук - книгите, които харесвам, са правдивите книги. Дразнаят ме "фактологичните" недомислици като например Земята, дето се върти наобратно в "Пръстенов свят" или ракетата, която на половината път до повърхността на планетата се извърта наопаки, за да кацне върху соплата си (в "Ракетата на отговаря"). Също така се дразня, ако авторът дава лековати решения на сложни проблеми. Да речем, в "Бойно поле Земя" Нашите победиха, като сринаха Галактическата икономика със златните запаси на Земята. Дори и това да би било технически възможно, не виждам как един млад дивак (какъвто беше главният герой), дори и да е гениален или дяволски прозорлив, би се сетил за съществуването на такова чудо като фондови пазари, пък и за се изхитри да ги срине даже... Hellen

Гортауер, струва ми се, че не си разбрал какво имам предвид ЗАВЪРШЕНОСТ. Когато автора покрай пълнокръвните си герои захване сериозна тема, която е основна и важна, да се изкаже все пак. Дори да покажеш нееднозначността на избора, че главния герой се е провалил с разбирането на този проблем, то читателя трябва да усети, че това е завършена идея. Един разказ например рядко може да си позволи да подмине своята ЗАВЪРШЕНОСТ. Дори в случая, че "това е само един ден от безкрайно интересния живот на г-н Х." пак можеш да получиш усещане за завършеност. Серията за Амбър можеше да завърши още в първата книга. Основните идеи който създават света блестяха. Това което стана после ... даже вече не го помня. Много важен пример са Стругацки. Забелязали ли сте, че те са много пестеливи на описания? И въпреки това техните светове са дълбоки, вълнуващи. Това е защото те успяват да пуснат зърното, което пониква у вас. Нещо не се сещам за тяхна книга в която да са завършили в стил "и те живели щастливо до края на дните си", но от техните неща получавам усещане за достатъчност (Това е по въпроса за отворения край). За да не загрубеят нещата искам само да отбележа, че много често някой друг може да ви посочи нещо интересно в една книга. Ако книгата е дълбока не е чудно ако не видиш всичко. Чудесно е след всяко препрочитане да откриваш нови идеи. Но как ще ги видиш ако не се интересуваш от чуждото мнение. Твоя опит е това което пречупва книгата. Но това което я кара да живее е въжможността да я преоткриваш от различни ъгли. Затова ми се струва за важно да не държите толкова упорито на "правото" за собствено мнение. Примера с Азимов е много интересен за мен. Ако ме попиташ харесваш ли го? Веднага - не! Обаче веднъж се запитах абе какво съм чел на Азимов? Така "Аз, роботът" - добро е... , "Краят на вечността" - добро е..., Самите богове" - ъъъ ... С две думи сещах се САМО за неща които ми харесват. Тогава защо не го харесвам? Фондацията определено не ми хареса, да (прекалено необозрима по "механичен" начин. Скука.) Е, може пък да имам услужлива памет и да помня само добрите неща :) Или пък просто да съм пораснал и да ме интересуват други неща. Така и не разбрах тази мистерия. Някой друг дето не харесва Азимов, но все пак харесва някои негови неща да има съмнения като мен защо? P.S Гортауер, следя темите, които започна и все не успявах да те поздравя. Браво! Аз не мразя някой да ми казва какво харесва. Просто знам, че даже и по късно да не се съглася с него това обогатява.

Добре казано.

Искам само да поясня, че аз правя разлика между развлечение, разтоварване и забавлението. Чувал съм, че има хора които се забавляват дори със собствената си смърт. Е не, че аз съм от тях, но с помощта на фантастиката поне малко мога да избягам от скучните правила на живот, които разумът ми с "неоценимата" помощ на обществото ми диктува да правя. В реалния живот трудно бих направил много неща, които въображението ми рисува докато чета фантастика.