Фантастичен роман онлайн / Фен клубове / Фантастика

Ясно е защо приятелката ти го харесва. Ти си го писал ЗА НЕЯ. Така че всичко което ще ти кажа по долу е излишно и можеш да не го четеш. Освен ако не решиш да напишеш нещо за случаен читател.

Двама души се пързалят със ски. Не се разбира веднага, което малко дразни. Жената скача във бездната, танцува, а защо? Луда ли е, самоубийца? Оказва се че всички надиплени метафори се отнасят за карането на ски.
Има претрупване на суперлативи и липса на описания за обстановката. Цялата описателност е насочена към изживяванията им, което е малко банално като идея и като средства -

"Всичко ... толкова първично... Борбата със стихията... чувствата му към нея... красивата приорада... (имаш и правописни грешки, объркан пълен член на места, това обаче е дреболия), адреналина който раздвижваше кръвта им....Не искаха момента никога да свършва..."

Мога да го понеса като лирично отклонение. Обаче по-надолу следва:

"Бяха в екстаз... тръпката наистина беше невероятна..."

С две думи - опитай се да прецизираш стилистиката си. Доброто усещане от текста не се крие в количеството превъзходни степени и суперлативи, а в дозирането им. Добрият автор може да предизвика океан от чувства с една единствена дума, ако тя е добре подбрана и на място. Не казвам, че си безнадежден случай, казвам ти да помислиш и да прецизираш.

И помисли също така как читателя да усети студа, влагата, страха от високото, от големите скорости, да бъде запленен от красотата на зелените борчета, от слънчевите петна по снега, от ледените висулки, от от от... И чак тогава "нейното красиво тяло" (което вероятно е във ски екип и не си личи особено колко е красиво) може да намери мястото си в тази вселенска хармония.

Инак сцената звучи като двама души дето лежат на дивана, зад тях има фототапет на планински заснежен пейзаж и те си представят, че карат ски...
Финала на първа глава досадно напомня на АІ - изкуствения интелект на кубрик (мисля).

След това започнаха фантастичните пошлости - ядрена катастрофа, извънземни хуманоиди, които всъщност са хора и си говорят чрез мисли, героят не може да повярва, че се е събудил 1500 години по-късно и се прави на кретен, а по точно - изпитва съмнения и страх че с него ще се отнесат като с опитно зайче в научен експеримент.

Някъде дотук издържах и зарязах четенето. Ако нататък продължението е по-интересно, ще направя още един опит да го дочета, ако поне двама души (независимо един от друг) ме уверят че е така.

Да не се взема на сериозно...