Предлагам на вниманието ви няколко анотации на по-интересни книги (но не и на най-интересните, защото тях съм препоръчал за превод и няма да е етично спрямо издателството), които ми бяха дадени през последните месеци за четене с оглед евентуалното им превеждане.
Анотациите (както е обикновено при моите) са в две части: подробен обективен преразказ (правя това най-вече в случаите, когато се съмнявам в качествата на книгата, за да дам на издателите материал за самостоятелно вземане на решения на база по-пълна представа за сюжета) и оценка (тя е изцяло субективна и се отнася само до мята преценка за търговската страна на въпроса, т.е. доколко въпросната книга би била продаваема, и изобщо няма претенции за анализ на художествените й достойнства).
Така че предупредени сте: в анотациите се съдържат т.н. spoilers, които ще развалят удоволствието на онези от вас, които биха искали да си съставят независимо мнение за тези книги.
И така...

It takes 46 muscles to frown but only 4 to flip 'em the bird.

Съдържание
Край бреговете на Америка е открит потънал американски бомбардировач. Фотографът на свободна практика Крис е изпратен да направи снимки за агенция, предлагаща фотоматериали на различните издания. Той заминава с приятеля си Марк, наемат кораб и се спускат няколко пъти. Крис открива, че екипажът на самолета (скелетите са запазени, заради студените води в мястото, където е станала катастрофата) е с немски униформи. Мистерията се задълбочава, когато му се обажда мъж на име Уилсън, който пожелава да разговарят за находката. Скоро в хотелската стая на Крис е направен обир, оборудването му е повредено, негативите са унищожени. Появява се и Уилсън, който се оказва доста възрастен мъж с подозрително поведение – само разпитва и иска да види извадените досега снимки, но не е склонен много да разказва. Междувременно – още от самото начало на книгата – се развива паралелна линия на сюжета, в която се разказва за събитията около самия самолет. Оказва се, че става дума за амбициозна операция на германците от месец април 1945 (малко преди капитулацията на Германия). В отчаян опит да обърне развоя на събитията, Хитлер успява да мобилизира усилията на своите учени и те изработват прототип на мини-атомна бомба. Германците решават да използват пленен и запазен американски бомбардировач В-17, намират най-добрия си екипаж на бомбардировачи и организират полет до Америка. Идеята е да бъде заплашен Труман (той току-що е станал президент след смъртта на Франклин Рузвелт), че над Ню Йорк ще бъде хвърлена бомба с мощ, по-голяма от всички бомби, хвърлени над Германия от средна американска ескадрила. Натискът е Труман да капитулира и обяви война на Русия. Практически цялото действие (поне 80 % от обема на книгата) е посветено на подготовката и перипетиите в осъществяването на операцията, съмненията на германските учени в моралността на подобен акт, от който ще пострадат единствено невинни хора, в преценка на поемания риск, понеже типа технология, реализирана в бомбата поражда риска от неконтролируема верижна реакция, способна да обхвана огромен район, а не да се ограничи само до урана в бомбата. Както и да е, планът частично успява: самолетът не бива прехванат и Труман е принуден да обяви капитулация, но го прави в частна радиограма лично до Хитлер. Той е посъветван да постъпи така, защото американците знаят, че самолетът е в тежко състояние и ако не хвърли бомбата веднага, след няколко часа няма да има гориво, за да остане във въздуха. Точно така и става – след като получава от немското командване да не хвърля бомбата, защото американците са капитулирали, екипажът се вижда принуден да се пожертва над океана, защото разбира, че няма никакъв шанс толкова грамадна машина да кацне някъде незабелязано, а гориво за връщане естествено няма. Четири часа по-късно Труман се отказва от капитулацията, Хитлер се самоубива. Остава да се заметат следите и Труман възлага това на младия американски физик Уилсън, дал му ценни съвети за атомното оръжие, което германците може би са били в състояние да произведат. Идеята е никой да не може да разкаже с срама на Америка, а доказателството да изчезне. Свидетелите са или ликвидирани или сплашени да мълчат, но доказателството го няма – никой не знае къде точно е паднал самолетът. Когато той най-сетне е открит, Уилсън (той е останал жив) трябва да запуши устата на последните неудобни свидетели и да премахне веднъж завинаги самолета и прототипа на бомбата в него. Което ни връща в началото на описваните събития.

Оценка
Дебютен роман на млад писател, който според мен не се е получил. Прекалено голяма част от действието се развива в нацистка Германия, в терзанията на някои учени със съвест и на някои членове на екипажа с разбиране за морал. За нещастие самите подробности не са толкова интригуващи и читателят е провокиран да прелиства голям брой страници, четейки "по диагонала". Това, което става в наши дни, няма никакво значение за действието, стои като кръпка и не е ясно с каква цел е пришита – сюжетът спокойно може да мине и без фотографа и задачата на Уилсън да опази срамната тайна. Не само че мотивировката не е ясна, но самите герои не правят нищо особено – те като че ли съзнават, че са включени само, за да се вкара някакво подобие на елементи на трилър (защото в немската част такива няма). „Камъчето” е изплюто в почти в самото начало – не е ясно с каква цел - и авторът се е оказал без средство да натрупва напрежение, в невъзможност да създаде кулминация и абсолютно лишен от елемента на интригата.

It takes 46 muscles to frown but only 4 to flip 'em the bird.

Съдържание
Романът започва с описание на смъртта на един човек (не се разбира кой) след влизането му в стаята си в хотел в Рио де Жанейро и изпиването на чаша сок…
Проф. Томас Нороня е преподавател по палеография и криптология в Лисабонския университет. Женен е и има дете със синдрома на Даун.
Един ден му се обаждат от Американската историческа фондация (организация с идеална цел) и го поканват спешно да отиде в Ню Йорк, като спасител на техен проект. Там се запознава с Нелсън Молиарти и Джон Савиляно (президент), които му разказват, че във връзка с 500-годишнината от откриването на Бразилия решили да проучат доколко са верни слуховете, че тя е била “открита” след като за съществуването й вече се е знаело. Били възложили подобна задача на проф. Мартиньо Тоскано от Класическия университет в Лисабон, който работил известно време, но без да предава отчети за свършената работа, а един ден им обявил, че е направил много важно откритие. Само че след няколко дни (две седмици преди описваните събития) починал. И сега те разчитат на Нороня да разкрие какво е било това откритие, за да може да се напише обещаната книга, за която вече има сключен скъпоструващ договор и т.н. Проф. Нороня обяснява на двамата джентълмени, че не е той човекът за тази задача и че е готов да им даде имената на много по-подходящи кандидати. Тогава те му съобщават, че цялата работа е в това, че проф. Тоскано бил кодирал всичките си бележки по възложения му проект и след неговата смърт никой не е в състояние да ги разчете. Нужен е човек, който също да е португалец, да разбира от историческия период, за който става дума, и да е криптоаналитик – идеалната кандидатура била именно на проф. Нороня. Когато обещават да му плащат огромна заплата по време на работата и половин милион долара при завършването й, той не устоява на изкушението и се съгласява.
Тогава научава и някои подробности за проф. Тоскано, като например това, че починал от сърдечен удар след изпиването на чаша сок (връзката с началото). И че веднага трябва да замине за Рио, където проф. Тоскано е работил в Бразилската национална библиотека и Кралската португалска библиотека...!
Когато пристига там, отива в португалското консулство в Рио и там научава, че макар трупът на Тоскано вече да е изпратен в Португалия, документите от изследванията му още не са заминали. Отварят (с консула и аташето) куфара с тях и намират там (покрай другото) лист със загадъчен надпис, който според Томас съдържа кодиран текст с думата “МОЛОК” и още две загадъчно звучащи други думи. Започва да си блъска главата над тях и код ли са или шифър.
Помолва да му бъде организирано съдействие да разбере какво е чел Тоскано в двете библиотеки. Уговарят му среща с тяхната управа. На другия ден отива в библиотеката, дарена от Португалия на Бразилия, и там научава, че проф. Тоскано е бил три пъти в нея и е чел само една книга, която той преглежда, но не открива в нея нищо ново или интересно, което да има някакво отношение към откриването на Бразилия. По-късно същия ден отива в Националната библиотека, където му дават списъка на няколко книги от 16-и век, поискани от проф. Тоскано. Преглежда първата, но и тя не му помага в задачата. На тръгване (с уговорката на следващия ден да прегледа и останалите манускрипти) секретарката на директора се досеща, че професорът е използвал сейф за лични вещи и че там има останали негови неща – фотокопия, микрофилми на документи и лични бележки. Една от бележките съдържа ключ за разчитането на тайнствения надпис с трите думи, който се оказват анаграма на фраза на Цицерон. Връща в библиотеката, за да прегледа отново всичко, което е интересувало професора. После сюжетът ни прехвърля обратно в Лисабон, където сме три дни по-късно. Томас се е върнал, а там го чака Нел Молиарти, който този път е решил да контролира изкъсо работата по проекта. Томас му разказва за резултата, който се състои в това (следват 3-4 страници, изпълнени с исторически препратки, описания на експедиции, кораби, хора и т.н.), че най-вероятно Бразилия е била открита преди “официалното” й откриване през 1500 г. от Педро Кабрал (основанията за това са подробните карти на нейното крайбрежие, съществували към датата на официалното обявяване на откриването й, за които явно не е имало време да бъдат изработени, ако до тези земи не са стигали кораби години преди това). Причината за дългото пазене на тайната е в желанието на краля на Португалия да не привлича чуждото внимание към тези земи, понеже това би могло да даде повод за нежелана алчност и нечисти интереси. А съобщаването пък се наложило, защото кастилците започнали да сноват около южноамериканското крайбрежие и имало опасност да открият Бразилия и да обявят за своя територия. Във цялата тази игра е замесен и т.н. “Договор от Тордесияс” – одобрено от Ватикана (папата по онова време бил испанец) споразумение, съгласно което половината свят принадлежала на Испания, другата половина – на Португалия (двете най-мощни държави по онова време, предхождащо откриването на Бразилия). След пазарлък, разделителната линия били коригирана по желание на португалците така, че Бразилия да се падне в тяхната половина (това се случва 6 години преди “откриването” на Бразилия). Всъщност нещата са още по-тънки, но това се разбира едва на самия финал на книгата. Проблемът с всичко това е, че то било известно и сдъвкано от историците, още преди възлагането на задачата на проф. Тоскано. Но според Томас, Тоскано е имал още нещо “в ръкава си”, за което говори разшифровката на анаграмата, а именно “Имената са омразни” (всичко това обхваща първите 30% от книгата). Следващата третина от книгата е особено трудна, бих казал почти отказваща четенето… но не съвсем, ако читателят е упорит и любознателен. Тя започва с изневярата на Томас (той явно е изнервен от проблемното си дете, а и бракът с жена му не върви особено щастливо) с прелъстителната шведска студентка Лена, но ударението се пада върху анализа на Христофор Колумб (всичко започва от думата МОЛОК, която се оказва анаграма на КОЛОМ, което път е едно от десетките (!) имена, свързвани с легендарния мореплавател (Христобал, Христобао, Христовал, Кристофоро, Христофор при това с различни изписвания, напр. с Cr.., Chr…, че дори и Crh…, освен това Гуера, Гуейра, Колон, Колом, Коломбо, Колумбус и всякакви латинизирани версии и варианти) – на десетки страници Томас разказва пред Молиарти различни версии и обстоятелствата около тях (за и против) като най-често срещаната фраза и “И това не е всичко!” (повторена поне 50 пъти без никакво преувеличение). Всичко това е гарнирано с анализ на сигурно стотина (а може би и доста повече) различни документа, разгледани самостоятелно, във взаимовръзка и в конкретния исторически контекст, като се отчита не само казаното в тях, но и премълчаното или начина по който е казано. В крайна сметка заключението на тази част е, че зад тоталното объркване на взаимно противоречащи си документи (оригинални и фалшифицирани) вероятно стоят двама Колумбовци – единият тръгнал от Генуа като син на дърворезбар, самият той прост тъкач на коприна, другият – много по-изтънчен, владеещ езици, начетен и т.н., но криещ по някаква причина произхода си, който най-вероятно е португалски (двамата изглежда са родени с 6 години разлика във времето). Правят се много и тънки културно-исторически съпоставки на лингвистична, историческа и страневедческа основа: какви държави е имало тогава, колкото обособени са били те, какво е било самосъзнанието на жителите на дадена област, какви са били местните диалекти, кои от тях са имали писменост и т.н. и пр. Пак в тази част Томас посещава вдовицата на Тоскано и успява да я убеди да му позволи да разгледа записките му, от които не научава почти нищо. Но тя му дава листче с някакъв код, който трябва да му позволи да отвори сейфа на професора. Само че кодът се указва сложен – дори след като го разгадава, оказва се, че в него има препратка към “Махалото на Фуко” и фраза в този роман, че Колумб е бил “португалски евреин”, която засега не помага на Томас в желанието му да се добере до вероятно най-съкровените тайни, явно скрити в сейфа... Последната третина на книгата започва с пътуване на Томас до Израел (нека вметна, че тук е дадено едно от най-живописните описания на Ерусалим, които съм имал удоволствието да чета – в него на само няколко страници пределно ясно и сбито е изложено и исторически обосновано всичко съществено за взаимоотношенията между мюсюлмани, юдеи и християни). Там в разговор с Рави Соломон бен-Порат става дума за прокуждането на сефардическите евреи от Иберийския полуостров. Първа прави това Испания през 1492, а след това Португалия насилствено покръства през 1497 потърсилите там убежище евреи (започват да ги наричат “Новите християни”), след което следва клането им през 1506. Всичко това е свързано с яростния католицизъм на тогава управляващата испанска кралска фамилия. След забраната на юдаизма в Португалия (резултат от сватбата м/у крал Мануел и една от инфантите на Католическите монарси) в Португалия започва упадък. Евреите напускат полуострова и се разселват из Холандия и в страните в рамките на Отоманската империя, а част отиват в Близкия изток и отново заселват обетованите земи. Но мисията на Томас е да помоли равина да анализира подписа на Колумб, образец на който той носи в себе си. Работата е в това, че подписът видимо съдържа в себе си елементи на Кабала. Но преди да чуе кабалистичния анализ на подписа, Томас научава, че Колумб е напуснал Испания в първото си пътуване до Америка на 3 август 1492, което... е датата, определена в кралски едикт като краен срок на сефардическите евреи да напуснат Испания. Както споменах, разговорът продължава с анализ на събраните в една книга дневници на Колумб, описващи откриването на Америка. Кулминацията е кабалистичният анализ на подписа на Колумб, направен от равина. Той в крайна сметка показва, че подписът принадлежи на евреин, който се е покръстил на християнин, но в душата си остава евреин. Такива хора (споменатите "Нови християни") са били наричани "марено" (прасе - във връзка с неприязънта на евреите към свинското месо) в Португалия по онези времена. Когато се връща в Лисабон, Томас прави две неща: първо, вижда се с изкусителката Лена и й казва, че обича жена си и не може повече да се среща с нея (това я изумява) и второ, изпробва думата „марено”, за да отвори сейфа на Тоскано и най-сетне успява (междувременно жена му го напуска заедно с дъщеричката им, защото по някакъв начин е разкрила за неговата изневяра). В сейфа Томас намира две неща: телефонен номер и лист на който е написано „Кодекс 632” (заглавието на книгата). На телефония номер му отговаря граф Виларигуес, който се оказва изключително интересна фигура. Той е представител на „Христовата милиция” - орден, заместил Тамплиерите след унищожаването им. Графът разказва на Томас онова, което е разказал преди време и на Тоскано – истинската история на Колумб. Оказва се именно това, в което Томас вече е почти уверен – Колумб е бил португалски благородник от смесено италианско-португалско потекло, но с примес еврейска кръв (това било нормално, понеже тогава в Португалия имало страшно много евреи). Неговото семейство е дошло в Португалия от Пиаченца, но един от предците му сключил брак с португалски аристократ (това също било обичайно за времето). Когато започват гоненията срещу евреите, Колумб се изселва в Испания, но понеже и там нетърпимостта към тях е много голяма, е принуден да запази някакво инкогнито. Истинското му име било друго (Скиара Колона, но графът не казва това на Томас) и той го сменил на нещо, което смътно да го наподобява – Колон. А понеже бил благородник и близък с кралските семейства, не бил преследван като обикновен евреин – напротив бил защитен, защото за него се планирала по-важна роля – да стане фигура в голямата геополитическа игра. По това време португалецът Бартоломео Диас вече бил открил пътя към Индия покрай нова Добра Надежда. Колумб обаче напирал да пътува на запад, за да стигне до Индия – това било вече откритата Америка, за която само малцината посветени в тайната знаели, че не е Индия. Испанците не заели нищо, и за тогавашния крал Джон II (на Португалия) било изгодно да им подхвърли кокала „Индия”, като ги прати за зелен хайвер в Америка, докато той самият искал да се възползва от истинския път към Индия, за да доставя оттам подправки, заобикаляйки монопола върху тази търговия на Венеция и Турция. За целта трябвало обаче това да се укрепи с договор (този, сключен по-късно и останал известен под името „Договор от Тордесияс”), при който испанците получавали контрол над Америка (смятало се, че там има само дървета и индианци, т.е. нищо ценно), а Португалия получавала контрол над онази част от света, където оставала недостъпната (според испанците) Индия със скъпоценните й тогава подправки. За да стане това възможно, трябвало испанците да пратят Колумб да открива Индия (само че това било Амрика) и португалците всячески подпомогнали осъществяването на тази експедиция дори с пари (тайно) и карти – явно. А когато Колумб открил (вече известната) Америка, на връщане той първо се отбил в Лисабон (под претекст, че имало буря, която всъщност била само силен дъжд), където бил приет на разговор на четири очи от крал Джон. Разговорът бил записан от хроникьора (и личен приятел на краля) Руи де Пина и впоследствие наследникът на Джон/Хуам - крал Мигел ("Принцът Късметлия”) -разпоредил на Пина да напише т.н. „Хроника на крал Хуам II”. От книгата били направени три копия, а оригиналът бил изгубен. Когато Крал Мигел прегледал резултата, той се ужасил, защото на едно място самоличността на Колумб се разкривала с истинското му име (и Крал Джон и де Пина знаели отлично кой е той, но де Пиня не съобразил, че не трябва да издава играта - че Колумб е подставено лице, което водило испанците за носа и им подхвърлило „ненужната” Америка, развързвайки ръцете на португалците по отношение на Индия). Веднага било разпоредено копията да бъдат фалшифицирани, като на мястото на „Колона” (фамилията) бъде записано „Колумб”. Но понеже мястото не съвпадало (аз не описвам тук какво точно се е наложило да бъде фалшифицирано), следите останали. Едно от копията, известно на библиотекарски жаргон като „Кодекс 632” било съхранено в Португалската национална библиотека. След разговора с граф Виларигуес, Томас отива в библиотеката и прави рентгенова снимка на съответната страница и там разчита името Скиара Колона (графът всъщност не му го казва, а само му разказва цялата история, описана по-горе). После, разбира се, се среща с Молиарти и ми разказва цялата истина. Но Млоирати е странно потиснат. Той не отказва да изплати сумата, но предупреждава Томас, че резултатът от разследването на собственост на Американската историческа фондация и само тя може да реши да публикува ли нещо и какво да бъде то. Томас е възмутен… Оказва, че се всички в управата на фондацията за генуезци и не биха искали смятаният са генуезец велик мореплавател да се окаже евреин от смесено потекло (при това с род от Пиаченца). Междувременно дъщеричката на Томас (която той вижда само от време на време след раздялата с жена си) се оказва болна от остра форма на левкемия и спасението е само операция в чужбина. Томас не може да си я позволи. Спасението е само да приеме чека на Фондацията и се съгласи с условията, което й прави (когато го получава, той разбира, че Лена му е била подхвърлена като кокал, за да може да го шпионира отблизо, а когато за нейно изумление се отказва от „услугите”,м тя отива при жена му и й разказва за неговата изневяра, което обяснява защо тя го напуска, а ходът на Лена е бил тактически, защото е смятала, че той ще се върне при нея, което Томас обаче не прави). За нещастие операцията в Англия по присаждане на костен мозък завършва с остра инфекция и момиченцето умира. Томас вижда в това наказание, че се е продал като учен. Томас решава да разкаже истината, но научава, че с Националната библиотека е имало взлом, а когато отива да прегледа „Кодекс 632” установява, че фалшифицираната страница е отново фалшифицирана, при това от толкова опитни фалшификатори, че от предната фалшификация не е останала и следа. Мястото, където с рентгенова снимка е можело да се разчете макар и трудно истинското име на Колумб, вече не съществува. Истината не може да се докаже, но може все пак да се разкаже… и ученият сяда да напише роман за откритието (този, който четем).

Оценка
Уф… Това определено бе много трудна книга за преразказване (горната съдържателна част се получи само защото я пишех едновременно с четенето). Оценката й обаче не е никак трудна. Първо, това изобщо не е никаква литература, защото представлява набор от абзаци-изложения, свързани с изречения от рода на: „И после…”, „Но това не е всичко”, „Така ли”, „Няма да повярваш”. Второ, първите 60 страници с „откриването на Бразилия” са откровен пълнеж, понеже нищо не пречеше романът да започне по същество – Бразилия изобщо не се пресича с истината за Колумб. Трето, любовната връзка с Лена и неудачите в семейния му живот, както и болестта на дъщеричката му, която го принуждава да се продаде като проститутка (той вижда нещата така) обхващат общо не повече от 10-ина страници и дори не играят ролята на свързващ елемент – спокойно може да се мине и без тях, защото финалът спокойно може да бъде, че той отказва парите, но за да спази договора пише уж измислена история (както и в крайна сметка прави). Сравнението с Дан Браун (аз определено не съм му фен) е просто жалко, защото Дан Браун пише трилъри (доста ловко и това не може да му се откаже), а този роман е просто едно изложение на процеса на работа на един палеограф, написано от професионалист и поднесено, без да се спестяват на читателя трудните моменти. Книгата (нейната втора третина) не е сложна - сложна е математическата топология, диференциалната геометрия или доказателствата на Великата теорема на Ферма и това на предположението на Поанкаре, – а е просто заплетена, понеже от читателя се изисква да следва с изострено внимание логиката на изследователя в анализа на историческия контекст, наличните документи, различните съображения за и против, и отчитането на редица обстоятелства - лингвистични, графологични, психологически и всякакви други (наистина множество). Хубавото е, че когато защитава една теза, авторът разглежда както съображенията за, така и против нея и полага нужните грижи да обясни защо едните са валидни, а другите – „не стават”. От друга страна, сравнението с Дан Браун куца и защото нивото на анализа е несравнимо по-високо. Прословутата лекция в замъка на Тийбинг (анализа на "Тайната вечеря", възбудила читателското въображение и накарала всички да се смятат за много по-умни след нея) е като фъфлене на бавноразвиващ се първолак с над 50-страничното абсолютно всеобхватно и убийствено професионално научно изложение на всичко, свързано с името и произхода на Колумб (в първия разговор с Молиарти). И подобни изложения (на малко по-малко страници) има на поне още 2-3 места в книгата – например обяснението от рави Соломон на същността на Кабала и последвалият (на 10+ страници) кабалистичен анализ на подписа на Колумб (който впрочем би бил интересен само на шепата интересуващи се от Кабала в България) или много интригуващият разказ на граф Виларигуес за тънките игри между испанци и португалци за геополитическа доминация в края на 15-и век. Ако изключим двете ненужни пътувания на Томас (едното в Бразилия, което, както споменах, няма никакво значение за истинската интрига, и второто в Ерусалим – което можеше да се замести с разговор с кабалист в Лисабон (впрочем накрая авторът благодари именно на такъв за оказаната му помощ)), „романът” се състои от серия разговори между Молиарти и Томас, на които Томас разказва и разказва, а Молиарти поддаква и вметва фрази, разделящи иначе непоносимо дългия монолог на Томас в привидност на диалог, в който той не допринася по никакъв начин. Хубавото, прекрасното в тази книга е, че тя представлява абсолютно правдоподобно изложение от страна на професионален палеограф на анализа на една от действителните загадки на историята – „Кой всъщност е Колумб?”, - която засега е без отговор. Лошото е, че разкритието не е така разтърсващо като „Знаете ли, че Христос бил женен и имал дете!”, защото какво толкова шокиращо има в това, че Колумб бил не генуезец, а италиано-португалец с еврейска кръв, и не открил Америка, а накарал испанците да вярват, че те са я открили, за да може Португалия да си внася на воля подправки от Индия, докато междувременно „прекараните” испанци се чудят откъде да намерят достатъчно кораби, за да прекарат хилядите тонове злато и скъпоценности от Америка. Голям „номер”, нали?
Според мен подобна книга (не, това не е роман) може да възбуди до крайност хора като Ивайло Знеполски и да накара студентите от историческия факултет на СУ, специализация „Западноевропейска история” да ходят надървени от кеф седмици наред (както навремето студентите от компютърните специалности на ТУ са разнасяли F2F, което ми е известно от първа ръка), докато я четат и препрочитат с упоение, но ще затрудни сериозно (да не кажа досади на) онези читатели, които ще намерят душевни сили да изчетат и вникнат в тънкостите на анализа. Анализ, който – смея да твърдя това – би накарал дори Умберто Еко да си изгризе ноктите от завист, макар „Махалото на Фуко” да не е никак лесна за четене (също). Често пъти съм срещал из форумите признания на ученици, че не четат, но книгите на Дан Браун са ги накарали да започнат да четат. Е, тази книга няма да бъде по силите и търпението на нито един ученик, това е гарантирано. И това е огромната разлика между Дан Бран и Хосе Родригес Дос Сантос.

It takes 46 muscles to frown but only 4 to flip 'em the bird.

Съдържание
Джон Фейгън е супер-хакер. Още през 1993 той дава в дискусия във форум в интернет рецептата за случилото се през септември 2001. Лошото е, че се намират хора, които я възприемат напълно сериозно и дори я претворяват в живота. Действието всъщност се развива през ноември-декември 2001. Веднага след обявяването на войната срещу тероризма американците въвеждат ИРИН – система за глобално откриване, проследяване и издирване на терористи. Джини Рийвс е създателката на ИРИН. Едно от първите неща, които мощният изкуствен интелект прави, е да открие и изрови отново на бял свят отдавна архивираната злополучна дискусия с участието на Фейгън. Междувременно Фейгън разполага с „Кати” – своя програма с изкуствен интелект, която използва за „домашни” цели (всъщност той се е превърнал в съвременен отшелник и почти не излиза от своя превърнат във високотехнологична крепост дом). Джини и Фейгън установяват за кратко контакт по телефона, но Джини така и не успява да разбере точното му местонахождение. Съвсем скоро след това Фейгън е открит и отвлечен от Ед Латрел – мистериозен мизантроп, богаташ и представител на най-реакционните кръгове, които желаят да видят колкото може по-скоро края на Щатите. Точно Латрел (а не Ал-Кайда) е превъплътил идеята на Фейгън в катастрофата от 11.09.2001 – но не в желания мащаб, защото замисълът е бил много по-голям (както е съветвал Фейгън), само че провали, свързани с човешките качества на изпълнителите, довели от нерализирането му в замисления мащаб. Сега обаче Латрел иска да доведе нещата докрай, но този път планът трябва да е различен. Планът да, но създателят – не. Латрел вярва, че само Фейгън може да измисли нещо, което да има шанс за успех и едновременно с това да донесе окончателното поражение на уродливия американския капитализъм, който е време да бъде сменен с нов, по-прогресивен тип. Фейгън не е съвсем готов да се превърне в идеен убиец на милиони хора, но Латрел намира начин да го убеди. В крайна сметка Фейгън се съгласява, понеже решава, че ще може да надхитри Латрел и хората му, и ще измисли нещо, за да го прецака, та дори да е и в последния момент. Нещата се оказват много по-сложни, разбира се, защото е поставен под непрестанно наблюдение, при това от хора, които знаят какво да очакват от него. И все пак успява да се свърже с Джини, като изпраща по света съобщение привидно от нейно име (за да привлече вниманието й), в което ловко кодира лично писмо до нея. Така тя разбира къде се намира човека, когото издирва (макар и засега да няма представа за новите намерения на терористите) и изпраща в района на базата, където го държат, своя любовник (бивш пилот, красавец, сексуален атлет, барета и т.н и пр.), който с цената на живота си успява да измъкне Файгън. Сега Джини научава за новата трагедия, грозяща Щатите и света. Проблемът е, че от една страна мащабът е наистина грандиозен (и напълно достоен за интелекта на Фейгън), а от друга – Джини е отстранена от използването на ИРИН (уж в интерес на работата, а всъщност нейните преки началници се оказват високопоставени поддръжници на новия ред, който ще се установи след деня Х, понеже са в кликата на съзаклятниците). Най-лошото е, че планът на Латрел (това е нещо, по което Фейгън не е имал думата) залага на фактор Х: Латрел разполага с две мощни атомни бомби. Едната от тях се планира да бъде изстреляна срещу атомното сърце на Израел (Института в Димона), а втората Латрел иска да натовари на камион, който да пусне по напълно случаен маршрут по пътищата на Америка, но да разполага с възможност във всеки момент да натисне бутона на дистанционното. Никой не знае къде ще бъде камионът в този миг. Джини и Фейгън привличат хакерското съсловие на Америка и решават да проведат гигантска симулация на успеха на втората атака срещу цивилизационните ценности: по телевизия, интернет, информационни агенции и т.н. ще се подават компютърно манипулирани новини за уж успешно нанесени удари, които постепенно свалят Америка на крака. Целта е да се спечели време, за да се открие камиона-убиец. Горе-долу става така, но разбира се има изненади – не може всичко да се симулира, има и реални жертви, а от камиона няма и следа. Едва към края става ясно, че изобщо не е имало камион, а втората бомба е била монтирана на ракета „Томахок”, която е насочена срещу командния център на анти-терористите (правителството няма представа какво става) – хотел с игрален дом с Лас Вегас. Всичко, разбира се, приключва както трябва.

Оценка
Прекалено дебела книга, поставяща на изпитание търпението на читателя (не би било така, ако дебелината бе подплатена и с интрига, разработена на ниво). Няколко загадки, няколко трика с използване на компютри, един-два пикантни факта от компютърния фолклор, неизвестни на широката публика и… ужасни, неправдоподобни герои: Джини е пародия на жена, макар да е безумни красива и с убийствен интелект (тя свиква подчинените си да работят в следобеда на 11.09 и ги предупреждава, че знае какво си мислят за нейната девственост!!! Те пък й го връщат като на достъпен за всички календар в общо помещение под носа й залагат за датата, на която тя ще я загуби и т.н. дивотии); Фейгън пък е толкова задръстен, че отказва да признае вината си за своята идея, реализирана донякъде (и слава богу) на 11.09.2001; Латрел е маниак, който със своите психически отклонения просто не би могъл да организира собственото си избърсване на задника; шефовете на Джини изтъкват нелепи аргументи за нейното отстраняване, от които тя обаче отказва да се възползва, за да не бъде извадена от играта, дори без да бъде изнудвана с нещо (което е обичайният похват); тоталната компютърна симулация е тотално тинтири-минтири, което – особено по описания начин, а и изобщо в съвременното общество, царство на глобалните комуникации, е много трудно нещо да остане скрито-покрито, камо ли да се изкара, че „Еър Форс 1” е улучен от ракета след дълга и невъзможна за „Боинг” аеробатика, или че стената на язовира „Хувър дем” е разбита с ракети и е заляла каквото там има. Просто няма кой да се хване на тази въдица и да се излъже, просто защото едно вдигане на телефона и обаждане до съответното населено място веднага ще разкрие истината, да не говорим, че и няма начин да се впрегнат всички медии в синхронно провеждано заблуждаване на цялото останало общество. Това е просто абсурдно (абсурдно е дори да се коментира възможността да бъде проведено успешно). Към тези конкретни възражения аз обаче имам и принципно, което признавам, че има субективен характер. Става дума за онзи вид романи, в които се разказва за алтернативна действителност (история). Типичен представител беше примерно „Сбогом Калифорния” (на Алистър Маклийн), в който в залива на Голдън Гейт е взривена (в наши дни, не в някакво условно бъдеще време) атомна бомба. Ами, всички знаем, че по времето, за което се разказва, такава не е била взривена. Майсторите полагат огромни усилия да смесят факт и фикция по такъв начин, че читателят да си каже, почесвайки се по главата „Дявол да го вземе, това може и да е било така”, ливадите-писатели разказват небивалици (знаем, че през декември 2001 не е станало нищо от описваното на близо 300 страници в тази книга). На мен този стил или по-скоро похват никак не ми допада, защото си представям писателя седнал в удобното си кресло да си вее с чека от издателството в ръка и да ме гледа насмешливо (изкушавам се да кажа безочливо), издул буза с език, сякаш ме пита "Е, какво ще кажеш на това?”. Ще кажа „Майната ти!”.

It takes 46 muscles to frown but only 4 to flip 'em the bird.

Съдържание
Това е роман, в който крайно отчетливо се преплитат три линии: в миналото (1732 г.), раздирания от противоречия йезуитски монах отец Куин пътува в дълбините на Амазонка, за да стигне до друг йезуит-мисионер, който е забравил религията и се е превърнал във всевластен монарх; в настоящето (2006 г.), където ТВ-продуцентката Марселина Хофман е изправена пред незнайно откъде появила се нейна двойничка, поставила си за цел не само да я компрометира, но и да я убие; и в бъдещето (2032 г.), където в някакво подобие на кибер-общество бисексуалния самоук импресарио Едсон се влюбва в гостенка от бъдещето, която може да програмира квантови компютри. Общото е, че и трите линии се развиват в Бразилия. До средата на книгата няма и намек за фантастичен елемент, напротив, изглежда сякаш единствената цел на автора е да пресъздаде по безброй начини кипящия със жизненост живот на тази страна (нейното минало, настояще и евентуално бъдеще) по един сюрреалистичен (от читателя-небразилец) начин. Резултатът е една причудлива (за мен поне) смес от киберпънк, историческа драма, свят тип „блейдрънър”, космическа опера, развиваща се в континуума от паралелни вселени и най-вече въведение в една култура, за която сме чували, но всъщност нищо не знаем. Както казах, доста дълго в книгата няма и намек за някаква фантастика (ако изключим квантовите компютри в линията, развиваща се в бъдещето). От средата нататък обаче в книгата – първоначално това е само загатнато, след това и особено към края нещата започват да се изясняват - започва да се разкрива следната картина: ние живеем в континуум от паралелно съществуващи вселени, сред безкрайния брой на които има такива, които се различават тотално от нашата и други, в които разликите са минимални. Има теория, съгласно която пространството представлява среда за връзка между отделните единици информация – и понеже всичко е свързана във времето информация, нашето понятие за това се изразява с думата „компютър”: цялата вселена е един гигантски квантов компютър - материята, енергията, ние, всичко около нас са програми, изпълнявани на този компютър, а всички квантови компютри във всички вселени работят в паралел и са част от един общовселенски квантов „суперкомпютър”. С други думи всичко е информация и всичко е мисъл, Така че съзнанията ни са част от паралелно извършваните изчисления в тази ”машина”. Следователно ние притежаваме способността да сме едновременно в целия континуум от вселени. Но ако е така, програмите могат да бъдат "редактирани", т.е. пренаписани, т.е. човек може да се пресъздаде на всяко место, време или във всяка част от континуума. Съществува някаква организация – по-скоро истинско общество, - която контролира квантовите комуникации между вселените. Тя обаче работи на две нива: едното е локално всяка вселена – и на Земята те са известни като „Сесмария”, които се поддържат в подобие на семейна форма (едни и същи хора имат една и съща роля в другите подобни вселени). Но „Сесмария” са част от нещо невъобразимо по-голямо – „Ордена”. Докато „Сесмария” могат да контактуват един с друг, те нямат право да пресичат континуума. Орденът обаче може всичко и те имат агенти, наричани „Увещатели”, с широки пълномощия, които вземат мерки хората да не научават за тази картина на света с цел да се запази статуквото. Това може да стане, ако хората не знаят за континуума и най-вече за възможността да пресичат границите. В процеса на безкрайното повторение на едно и също (забавящо се) съществуване, при копирането на световете се вмъкват малки грешки – непредсказуеми отлики с квантова природа. При последната от тях експедицията в миналото открива несъществувало преди вещество, което отравя в съзнанието врата в континуума. Това дава шанс на последното поколение „пресъздадени” да надникнат в безкрайното многообразие от вселени и да се досетят за невероятната картина. Проблемът е, че всяка отделна вселена се разширява все повече и повече и наближава неизбежното състояние на топлинна смърт. Повторението ни обрича на достигане до етап, в който за симулацията повече няма да има енергия и всички – в целия континуум – ще застинем и това ще бъде окончателният и тотален край, след който никога вече няма да има нищо. Вярващите в тази теория смятат, че шансът ни да оцелеем е чрез прераждане през ново подобие на Голям взрив, при който обаче ще се пресъздаде целият континуум. Съгласно закона за съхранение на информацията, тя няма да се загуби. Т.е трябва да се спре компютъра! Героите на романа не си поставят тази цел – както казах, те са току-що осъзнали се, а Ордена не успява да им попречи (да ги ликвидира). И те поемат може би последния етап на щафетата, след който може би ще има едно истинско ново начало… Съзнавам, че така описаната картина е объркана, но авторът съзнателно не досдъвква всичко, а оставя въображението на читателя да допълни пропуските.

Оценка
Роман като този просто не може да се преразкаже, впрочем не може и да се преведе. Всъщност може – може би всяка книга може, - но е невъзможно това да стане по начин, запазващ духа на книгата. Тя е още по-специфична поради избора на автора да постави действието в точно Бразилия (защо, не знам - логиката на книгата е такава, че сюжетът можеше да се развива и в Бутан или Горна Волта… впрочем доколкото разбрах, предишната подобна книга на Макдоналд, River of Gods, е поставена в Индия и едва ли е по-лека за възприемане). Романът е буквално натъпкан със стотици (по прибл. оценка, не по-малко от 300-500) бразилски думи (накрая има речник, но в него са включени не повече от 100-ина). Преводът им е невъзможен, а и идеята е била читателят постепенно да се досеща какво е това или онова. Езикът е изключително, крайно, труден да разбиране – много пъти се налага да се върнеш и да прочетеш не само последното изречение, дори не само последния абзац, а направо цялата страница. Изреченията са дълги, а смисълът в тях объркан и бразилските думи ни най-малко не помагат. Има малко диалог, но дори и той не е като в обикновен роман – хората си говорят по такъв начин, че страничен „слушател” не би могъл да разбере за какво точно става дума, може само да се досети за някои неща. Има страшно много описания, като на няколко пъти абзаците обхващат повече от една страница. В един момент читателят загубва усещането, че се потапя в атмосферата на романа и започва да се дави в нея. Всичко е загатнато и някак иносказателно. Да, накрая трите линии се събират в общ възел, но дори той звучи и изглежда странно и поставя повече въпроси, отколкото дава отговори. Според мен подобна книга е безсмислено да се оценява, тя просто е непреводима в този си вид, а „модифицирането” й в резултат на небрежен или неамбициозен превод ще доведе до „нова” книга, която вече е абсолютно забранено да се издава, защото ако Brasyl е ценна с нещо, то е атмосферата, която създава в този си вид.

It takes 46 muscles to frown but only 4 to flip 'em the bird.

Съдържание
Тази книга е едновременно толкова объркана и толкова елементарна, че няма начин да бъде преразказана последователно. Затова най-напред главните герои: Мак Севидж – бивш агент на ЦРУ, че даже и бивш "тюлен”, е изживял голяма травма при последната си операция в Сиера Леоне, когато неволно е причинил гибелта на детски лагер на ЮНЕСКО, насочвайки грешно върху него бомбения товар на самолет предназначен за лагер на терористи, сега е тръгнал по следите на бившата си приятелка, занимала като доброволка в мисия точно същата тази страна; Дейна Ковач – бивш учен в сферата на софтуер за управление на нанотехнологиите, разработила с гениалния професор Майлс Талбот метод за изграждане на изчислителни нанокомпоненти в тялото на диаманти, но след фалита на компанията й „Даймъндтекс” и последващото й изкупуване на безценица от съперничещата „ГемТек” (начело на която стои безскрупулният президент Франк Салиери), разочарованата Дейна напуска и заминава като доброволка мисия на „Световното мисионерско братство” (СМБ) в Сиера Леоне, където в продължение на три години се грижи за негърчета и т.н. – договорът й е на изтичане и тя трябва да реши какво да прави по-нататък с живота си; най-сетне Кейт Чавез – рейнджър(-ка?) в тексаската полиция, която разследва мистериозната смърт на трима висши служители на „ГемТек” (нещо, което началниците й не позволяват да прави, но тя на своя глава продължава да рови) и така влиза в сюжета. Така, сега компаниите: „Даймъндтекс” е разработила технология за използване на диамантите като среда за изграждане на изчислителни вериги (днес това се прави със силициеви пластини), което позволява по-висока плътност на компонентите, по-малък разход на енергия и съответно по-бързи изчисления, т.е. предпоставки за създаването на суперкомпютър, но… в един момент се намесва „ГемТек”, успява със задкулисни нечисти средства да предизвика фалита на „Даймъндтекс”, слага ръка върху готовата технология и започва да създава на нейна основа мощна компютърна изкуствена невронна мрежа (свързваща офисите й по света), наречена АНН. Трябва да поясня, че в основата на всичко е митичната Ан Донован, някаква гениална полуанархистка-мечтателка, която през 80-те създава „Донован Груп”, в която влизат нейни колеги-състуденти и приятели, с визията за световно господство. Години по-късно Донован умира от рак, но чедото й („Донован Груп”) продължава да съществува и дори е по-близко до постигането на целта си благодарение на „ГемТек”, чийто президент Франк Салиери е един от участниците в „Донован”, а компанията му е на прага да свърже компютъра с човешкия мозък. Това става факт за всички служители на „Донован Груп”, които са разпределени според достъпа до компютърните ресурси на пет нива. АНН има за задача да осигурява по безжичен път информация за вземането на решения. 12-имата приятели на Ан Донован образуват най-вътрешния кръг и естествено са от най-високото 5-о ниво на достъп, като притежават парола за нулиране (привеждане в начално състояние) на компютъра, когато и ако това се наложи. Последното обстоятелство не е без значение, защото в един момент АНН преминава критичния праг на формирането на самосъзнание и се превръща от „обикновена” невронна мрежа в изкуствен суперинтелект, чиято първа задача е да гарантира собственото си съществуване. Мисията на СМБ в Сиера Леоне пък се оказва параван за нелегално източване на „кървави” диаманти с цел разширяване от „ГемТек” на изчислителната база от „диамантени нанокомпютри”. Дейна Ковач случайно се натъква в Сиера Леоне на улики в тази посока и това предопределя решението на директора на мисията – впрочем също един от великата 12-орка – да я задържи там на всяка цена. Обаче на сцената се появява търсещия своята приятелка Мак Севидж – вече зверски изнасилена и умираща, но не преди при нея да бъде затворена очакващата подобна участ Дейна, - който в един момент трябва да изживее наново своите някогашни кошмари от провалената операция и да спаси този път красивата Дейна, от която научава на смъртта на жената, която е обичал. Междувременно в Тексас Кейт полага титанични усилия да разнищи какво става зад благоприличната стена на „Донован груп” и по-специално на „ГемТек”, с което се превръща на свой ред в цел на „чистачите” на групата. Всичко това се разгръща на фона на обединилите своите съзнания членове на „Донован груп” със свръхинтелигентния изкуствен интелект, който тайно от тях ги манипулира и насочва по изгоден за себе си начин. Малко по малко АНН осъзнава, че основен негов враг е перфидното човечество и 12-те суперпотребители, притежаващи паролата за връщането му – в случай на някакви съмнения - в начално състояние. Към всичко това – сякаш не е достатъчно объркано - се прибавя клона на „Донован груп” в Китай, чийто шеф иска да получи доминираща роля, за чиято цел използва хакер, който трябва да разбие паролите на 12-ката и така да получи решаващо предимство. В един момент в паметта на АНН ровят маса хакери: китаецът, следящият всичко, но безпомощен да се намеси, проф. Талбот (той кротко е преминал на работа в „ГемТек”, но се опитва да помогне на забъркалата се в историята Дейна, с която някога са работили), хакер, приятел на сина на Кейт Чавес, и опитващата се да разбере нещо Дейна Ковач. Всички те, разбира се, имат своите аватари (защото действието е описано като развиващо се във виртуалната реалност), които сноват насам-натам и се опитват да постигнат това-онова. Накрая АНН е върнат в начално състояние, а „Донован груп” е разобличена и разгромена.

Оценка
Пинейро има професионален опит сходен с моя (дълги години на работа в микроелектрониката), затова не мога да си обясня защо произведенията му неизменно ме дразнят – би следвало да е точно обратното – да ги чета с особен интерес на човек „отвътре”. Така беше още с „01-01-00” (а чел съм и съм анотирал Breakthru и Havoc – все със същите, меко казано, смесени чувства). На първо място това е един страшно обемист роман, несъмнено писан дума по дума за пари, изобилстващ от описания, преповторения на веднъж вече описани неща, не… повтаряне до затъпяване на невъзможни фрази (примерно, какво би казало умиращо от болка африканско момиченце: "Краката ми... лицето ми, сър... болката... моля ви, помогнете ми” – може ли това да бъдат последните думи на едно дете? - а те се повтарят в съзнанието на героя Мак поне 50-60, а може би и до 100 пъти?). Второ, детински симплистичният избор на имената на негои герои: Салиери, Палермо, Ковач (дори не се споменава, че може да е с унгарски произход), Севидж (неизбежна препратка към легендарния образ на Док Севидж – бронзовия герой от епохата на „пулпата”) – толкова ли не можеше тези хора да имат по-нормални имена?. Сетне, заплитането – картелът „Де Беерс” става „Даймънд Трейдинг Къмпани” (всъщност няма такова нещо – а сюжетът не го и изисква), „Даймъндтекс” също няма роля освен със създаването на технологията на диамантените наноструктури - това спокойно можеше да е станало и в рамките на изкупилата я „лоша” „ГемТек”. АНН е описан не като суперинтелект (та макар и изкуствен), а като бавноразвиващо се дете, което трябва да си повтаря някои цели, сякаш за да му се затвърдят в съзнанието и да осмисли важността им, описанието чрез средствата на виртуалната реалност на похожденията на различните хакери в паметта на АНН е на нивото на филма „Трон” (от началото на 80-те) и е далеч под това на киберпънк романите на Гибсън (когото, откровено казано, не мога да понасям нито като човек, нито като писател). Това реене из разни цветни тунели и коридори, това криене един от друг на сновящи насам-натам из киберпространството хакери – четирима (!!!) едновременно – кому е нужно всъщност? Цялото описание на ИИ е (за разбиращите – а те вече са много повече отколкото по времето на "Трон" или "Невроматик") абсолютно смехотворно. И именно затова е недопустимо да бъде направено от писател с такъв достоен за уважение техно-бекграунд. (Дори няма да засягам нелепата хипотеза в основата на целия роман, че диамантът може да се използва като среда на извършване на някакви изчисления). Американците имат точен израз за подобни произведение - hodge-podge и на това аз ще спра да унижавам себе си и автора с тази анотация.

It takes 46 muscles to frown but only 4 to flip 'em the bird.

Съдържание
Романът започва със сцена, в която Ханс Клайнман, един от най-великите живи съвременни физици и асистент в по-далечното минало на самия Айнщайн, е изтезаван от наемен убиец с прозвище Саймън, за да издаде тайната на най-голямото откритие на Айнщан - великата Теория на всичко (известна по онова време като „Обединена теория на полето”). Читателят разбира, че Айнщайн не е прекарал последните 20-30 години от живота си в безполезно търсене на тази възможно най-фундаментална теория, а точно обратното – открил я е и е споделил тайната с внимателно подбрани най-близки нему асистенти, като е взел мерки тя да не стане достояние на грешните хора, понеже може да донесе края на света, ако попадне в ръцете на грешните хора. Клайнман е един от доверениците на Айнщайн. Малко преди да предаде богу дух, благодарение на обаждането на бдителен съсед, полицията идва и мъчителят на стареца е принуден да избяга. На Клайнман му остават броени часове и той повиква чрез полицая, дежурен пред стаята му в болницата, Дейвид Суифт. Дейвид е следвал навремето физика и ученик на Клайнман, с когото дори има един общ научен доклад, но след това разбира, че няма глава за тези неща, отказва се от физиката, започва да се занимава с история на науката и написва много успешната документално-историческа книга „Върху раменете на гигантите", посветена на съвместната работа на Айнщайн с неговото обкръжение. Когато посещава умиращия Клайнман, буквално с последния си дъх старецът му казва за останалото скрито откритие на Айнщайн и му съобщава поредица от 16 цифри. След това обаче се появяват агенти на ФБР, арестуват Суифт и го закарват в някаква квартира, където започват да го разпитват какво е научил. Нещо подтиква Суифт да не спомене числата. Нещата започват нетипично за ФБР да загрубяват – Дейвид разбира, че те са в течение на тайната, макар да не е ясно откъде. В този момент отново се намесва Саймън (той е сред главните герои до последните страници на романа): след като се е оттеглил при идването на полицията, Саймън е изчакал пред дома на Клайнман, видял е къде откарват стареца, видял е извеждането от болницата на някакъв мъж (той не е познавал дотогава Суифт) в обкръжението на агенти и откарването му с кола до квартирата. Разбрал за смъртта на стареца, събрал две и две и правилно заключил, че тайната сега е притежание на Суифт. Всъщност Саймън е бивш руски спецназ, действал пет години по-рано в Чечня. По онова време руснаците си затваряли очите пред операции на американците с цел нанасяне на въздушни удари срещу бази на Ал Кайда в Чечня и региона, при една от които по грешка ракетата попада в колата на Саймън, където в този момент се намирали жена му и двете му деца. Саймън се заклева да си отмъсти, макар да не знае нито кой е виновният пилот, нито кой му е наредил да обстрелва срещу всеки подозрителен обект, без да се проверява. Започва да работи като наемник, но предпочита „мокри” операции. Убива, без да се замисля и вече безвъзвратно е прекрачил чертата. Един ден с него се свързва „Хенри Коб” – името явно е анонимно – и му възлага задачата да научи последната тайна на Айнщайн. Човекът явно е от брашна, защото му изпраща подбрана литература, за да се запознае с тематиката… впрочем една от книгите е тази на Суифт. Саймън разпитва из Европа няколкото известни сътрудници на Айнщайн – все възрастни хора, в края на живота си – и „посещенията” му завършват със смъртта им. Но явно не научава нищо полезно, защото се прехвърля в Щатите, където продължава разнищването на загадката с разпита на Клайнман. Ежедневно и в строго определен час Коб му се обажда по телефона и Саймън го информира за прогреса по задачата. Та – след тази голяма отворена скоба – Саймън нахлува в квартирата, където държат Суифт и я разпердушинва. Но… Суифт успява да му се изплъзне. (Аз напълно ще игнорирам в тази анотация проблемите на ФБР, междуинстуционалните дрязги – ролята на вицепрезидента, министъра на отбраната и др. ВИП-ове, - само ще поясня, че преди известно време АНС е прихванала електронна поща, в която имало физически формули, които според експертите на АНС подсказвали, че Айнщайн с направил епохално откритие, пред което теориите на относителността просто бледнеят. Оттам и повишеният интерес към темата и най-вече хората, имали и имащи нещо общо с възможната Теория на всичко.) Та, след като се изплъзва на Саймън, Суифт – след ред перипетии, които също ще прескоча – отива при свое студентско гадже, с което нещата някога не потръгнали, чернокожата Моник Рандал – също физик, при това с много по-успешна кариера от тази на провалилия се като физик Суифт. Оказва се, че Моник живее в някогашната къща на Айнщайн (обитавана от него през последните 20 години от живота му, когато той бил професор в Принстън), която великият физик забранил да се превръща в музей и вместо това пожелал да продължава да се използва по предназначение. Там двамата разгадават загадката на числовия код, съобщен от Клайнман – 4026367956447800 – и стигат до извода, че първите 12 цифри са географски координати. Мястото е в Питсбърг и съвпада с адреса на Института по роботика към университета „Карнеги Мелън”, където директор е Амил Гупта. Установяват също, че вътрешният телефон на директора е 78-00. Всичко съвпада – Клайнман е искал да насочи онзи, който ще разкрие тайната на Айнщайн, към този човек. При това Гупта е работил с Айнщайн (за него дори има цяла глава в книгата на Дейвид). Според Дейвид подобно решение изглежда твърде елементарно за човек с интелектуалния капацитет на Клайнман, но поради липса на по-добри идеи той го приема като работна хипотеза. Междувременно Саймън разбива вътрешната компютърна мрежа на Колумбийския университет, където работи Дейвид, и установява, че мрежовият администратор там е контролирал интернет-активността на академичния състав. Преглеждайки записите в дневника Саймън намира, че в последно време Дейвид неколкократно е търсил в интернет информация за някоя си Моник Рандал (след развода си Дейвид наистина се е сетил за красивата си приятелка отпреди много години и се е интересувал как се е развила научната й кариера и живота й). Така че без колебания (нищо друго не му остава), той тръгва към Принстън и адреса на който живее Моник. Но когато пристига там, Моник и Дейвид вече са на път за щата Пенсилвания (където се Питсбърг). Междувременно ФБР вече е публикувало снимката на Дейвид с измислена история, че е убиец (те и без това трябва да намерят някакво оправдание за кръвопролитието в квартирата на ФБР след „посещението” в нея на Саймън). Поради това Дейвид е разпознат от случаен минувач, който веднага съобщава в централата на ФБР. Само че Саймън има информатор във ФБР, който му препредава информацията къде е бил видян Дейвид. ФБР също се досеща къде би могъл да отива Дайвид – само Амил Гупта е там от бившите сътрудници на Айнщайн, които по някакъв неизвестен за ФБР начин са забъркани в цялата история. Затова над Института за роботика е установено наблюдение (вкл. и от Саймън, който макар и с известно закъснение също се озовава в околностите му). След преодоляване на много трудности (те знаят, че мястото най-вероятно е наблюдавано) Дейвид и Моник успяват да напуснат Института заедно с Гупта. Въпреки първоначалната му съпротива, след като Дейвид му разказва за случилото се, Гупта с готовност се съгласява да се присъедини към тях. Работата е в това, че Гупта е засегнат от решението на Айнщайн навремето да не сподели с него най-съкровената си тайна, а вместо това да я повери на други хора (след като е бил известно време физик, Гупта започва да се занимава с роботика и натрупва състояние от софтуер и роботи за военни приложения). Трагедията на Гупта е семейна: съпругата му е починала, а единствената му дъщеря е безнадеждна наркоманка. Но Гупта и Клайнман са били близки приятели – Клайнман е кръстник на дъщеря му и се е занимавал с нея няколко месеца в опит да я откаже от наркотиците. Дори е успял да я уреди на работа в голямата военна база Форт Бенинг. Освен това, преди време Гупта и Клайнман са били заедно в някаква планинска хижа, където според Гупта е възможно Клайнман да е записал основните моменти в теорията на Айнщайн на компютъра в хижата. Трябва да поясня, че те тръгват за планината не само тримата, а заедно с внука на Гупта, изоставен от безразличната му майка на грижите на дядо си. Майкъл е на 14 години, но е аутист – абсолютно отчужден, той непрестанно играе на сложната компютърна игра „Уорфайтър”, използвана от военните за симулация на военни действия, макар тя непрекъснато да зацикля към началото си, поради което не му дава да стане победител. Саймън наблюдава Института отдалече, така че не пропуска да забележи измъкването на (вече) четиримата и ги последва с колата си в неизвестна за него посока, понеже не знае, че те отиват към хижата на „Карнеги Мелън” в близката планина. Бегълците успяват за кратко да се измъкнат на Саймън, който в разгара на преследването катастрофира и леко се контузва. През това време ФБР разследва кой е Гупта и с какво по-точно се занимава. Така те научават, че един от роботите му се намират в хижа на Карнеги някъде из Пенсилвания. Понеже вече са загубили следите на Дейвид и хората около него, следвайки интуицията си ръководителят на операцията изпраща за всеки случай двама агенти да проверят дали там няма нещо. За по-интересно един от тях се оказва човекът на Саймън. Когато пристигат в хижата Дейвид и Моник веднага се залавят с компютъра, но на него има седем файла, върху които според Гупта двамата с Клайнман са работили преди 4 години, когато били за няколко дни тук (докато става всичко това има интересен разговор на физически теми, в които става ясно как би било възможно Айнщайн да примири класическата физика и квантовата механика, срещу която той имал негативно отношение). Шест от файловете имат странни имена: 322, 518, 845, 645, 870 и 733. Прегледа на съдържанието им показва, че това са телефонни указатели на съответните региони. Но тогава Дейвид се сеща, че някои от тези кодове на населено място са невъзможни/недопустими (кодът не може да започва с 0 или 1 и последните му две цифри не могат да бъдат еднакви). Т.е. в имената на файловете има нещо. Решавайки да използват не всичките, а само първите 12 цифри, те установяват, че това отново са географски координати, но този път са на домашния адрес на дъщерята на Гупта, което не може да е случайност. В този момент в хижата нахлуват двамата изпратени тук агенти на ФБР. Започва боричкане, престрелка, Гупта е тежко ранен в артерия, но по чудо агентите са обезвредени. С последни усилия Гупта заповядва на Дейвид и Моник да отидат при дъщеря му и да научат от нея каквото могат. Настоява също да вземат и внука му (и неин син) Майкъл. Малко по-късно в хижата пристига и Саймън. Той заварва своя информатор да се гърчи на пода, а изпадналият в безсъзнание Гупта да губи последните и капки кръв. От другите трима няма и следа. Понеже Гупта е единственият, който може да му каже нещо, Саймън го натоварва в колата си и тръгва да търси доктор. Попада (следейки табелите пред домовете из малките населени места, през които минават) на такъв, влиза вътре и дава от собствената си кръв (0-ва група), за да спаси стареца. След това убива доктора и жена му. Междувременно Дейвид и Моник пътуват към провалената дъщеря на Гупта. По пътя за Талахаси, Джорджия, разговарят за живота на Айнщайн и читателят научва, че преди да се ожени за сръбкинята Милева, тя е била бременна от него и е родила дъщеря на име Лизерл. Само че преди това Айнщайн я изоставил в Берн и е заминал за Германия да работи. Милева се върнала в Сърбия да роди, а Лизерл или умряла като малка, или била дадена за осиновяване. По-късно Айнщайн се оженва за Милева, но те никога не разговаряли за този случай (който има някакво отношение към сюжета, вж. по-долу). Намират дъщерята на Гупта в някакъв стриптийз-бар и от нея научават подробности за грижите на кръстника й Клайнман по времето, когато се опитвал да я спаси от наркотика. Научават още, че и малкият тогава Майкъл започнал да играе на „Уорфайтър” още по времето, когато Клайнман й намерил работа във Форт Бенинг – докато бил с нея във военната база, за да я представи на свой приятел генерал, който се съгласил да й даде шанс като я приеме в компютърния център под негово командване, той тогава променил софтуера на един от компютрите там така, че Майкъл да играе на него любимата си игра (юношата сега я играе с упоение и без прекъсване на джобния си компютър „Гейм бой”). Междувременно Саймън се залавя да измъчва Гупта за да изтръгне от него информация, но в един момент разяреният индиец му казва, че той всъщност е митичният Хенри Коб, който го е наел да свърши работата. Вече няма смисъл от анонимност и двамата решават да продължат операцията заедно. Понеже бегълците имат голям аванс пред тях и няма смисъл да ги преследват, Гупта решава да използва мрежата си, за да ги наблюдава дистанционно. През това време дъщерята на Гупта се обажда на свой клиент офицер в базата и го уговаря да я пусне с приятелите й вътре срещу солидно заплащане. ФБР също не дреме – те анализират записите от интернет-дейността на Гупта и така научават за адреса на дъщеря му в Джорджия (нали е теглил географска карта, за да види на какъв адрес отговарят последните координати, получени от имената на някои от файловете). Дейвид, Моник и Майкъл попадат в кабинета на началника на базата и там Майкъл се включва чрез шлем за виртуална реалност в истинската игра „Уорфайтър”, а Дейвид го последва, за да види какво ще стане на последното, недостигано от Майкъл на джобния му компютър ниво). Гупта следи дистанционно действията им и дори се опитва да изтегли съдържанието на диска, но Дейвид, за да му попречи, взривява компютъра с граната. В последния миг обаче, благодарение далновидността на Клайнман, който е модифицирал софтуера, научният труд на Айнщайн с описанието на Теорията на всичко е прехвърлен на поставения флаш-драйв. Гупта остава с празни ръце, а Моник може най-сетне да разбере за какво става дума. Тя е специалист по теорията на струните, М-теория и т.н. и с голяма ревност иска да разбере възможно ли е всички физици на планетата цели 50 години след смъртта на Айнщайн да са се трудили напразно, докато голямото откритие отдавна е било направено. В базата нахлува военна полиция, но нашите отново успяват да се измъкнат навън и пак да се скрият в планината. Докато става всичко това, агентът-информатор на Саймън отвлича от Бруклин бившата съпруга на Дейвид и малкия му син Джона. През това време Моник разказва на Дейвид какво е научила от преглеждането на статията на Айнщайн: геният е извел точното уравнение на браната, в която се намира нашата Вселена и оттам е могъл да проследи нейната еволюция. Браните (отделните вселени) се движат в 10-мерен континуум и единственото, което може да пътува между тях, е гравитацията. Големият взрив (началото на вселената като такава, каквато я познаваме) е резултат от случайния сблъсък между две брани. Айнщайн успял да предскаже последвалите след смъртта му астрофизически открития: ускоряването на разширяването на Вселената, детайлите в процеса на разделяне на вещество от енергия и т.н. Предсказал и откритите впоследствие елементарни частици, в това число все още неоткритото „стерилно неутрино”, чиято особеност е, че може да се разпространява в допълнителните измерения и да минава през браните (вкл. нашата) като през сито. Уравнението предсказвало също, че при достатъчно усукване (изкривяване) на браната, стерилното неутрино може да я напусне, да премине през допълнителните измерения, да събере в тях голямо количество енергия и отново да се върне в нашата брана. Завръщащите се частици могат да предизвикат катаклизъм при локалното изкривяване на пространство-времето и при подходящи условия този процес може да бъде съпроводен с отделяне на събраната енергия, с други думи да се използва като унищожително оръжие. Моник предлага да унищожат файла с откритието на Айнщайн и след кратка съпротива Дейвид се съгласява. Но в мига, в който раздробяват на парчета флаш-драйва и си отдъхват със смесени чувства, стоящият до тях Майкъл (като аутист той има феноменална памет) започва да рецитира труда наизуст! Оказва се, че Клайнман го е използвал, за да му го издиктува при вграждане в последното ниво на „Уорфайтър” и генийчето е запомнило всичко дума по дума. Горе-долу по това време Бети (дъщерята на Гупта) в пристъп на наркотичен глад избягва от тях и в безизходица се обажда на телефона на омразния си баща. Срещу нужната й доза амфетамин тя му съобщава къде се крият Дейвид, Моник и Майкъл. Ще спестя някои маловажни перипетии (но не и онова, което Гупта разказва на Саймън: неговата жена е дърещята на Лизерл, поради което между него у Клайнман е имало истинско съревнование кой да се ожени за внучката на Айнщайн, спечелено от Гупта, а Клайнман се е примирил с ролята да бъде кръстник на правнучката на Айнщайн, провалената Бети. Това, разбира се, прави Майкъл пра-правнук) и направо ще кажа, че в крайна сметка Саймън изнудва Дейвид да му предаде Майкъл срещу сина му Джона и бившата му жена Карен. Но не удържа на условията на сделката и пленява Дейвид и Моник. След това за Гупта не е никакъв проблем да изкопчи тайната на вече проговорилия Майкъл (дядо и внук се обичат) и така да разбере всичко за тайната на Айнщайн. Идеята му е да използва новопостроения адронен колайдър „Теватрон” за експеримент, при който да насочи сноп стерилни неутрино в точка високо в небето над Северна Америка, за да демонстрира на американското правителство с каква огромна мощ разполага (в конкретния случай еквивалента на едномегатонна бомба). Целта е да се докаже на човечеството, че Теорията наистина съществува и може да се използва на практика, а не да се предаде на правителството, което да е скрие от всички. Саймън обаче има друга идея – за да отмъсти най-сетне на омразните му американци, той е решил взривът да не бъде високо, а в центъра на властта във Вашингтон. Финалът на романа е надпревара с времето: Гупта е задействал двата снопа протони и анти-протони, които при сблъсъка съгласно изискванията на Теорията ще генерират нужните стерилни неутрино, а те почти веднага след това ще преминат по извънпространствения тунел, пронизващ извивките на нашата брана и ще освободят натрупаната в тях колосална енергия в Мемориала Джеферсън. Саймън убива в един момент Гупта, който е идеалист, а след това започва да избива сътрудниците му, като оставя само двама, които да направят нужните му настройки. За негово нещастие Дейвид успява да се освободи и започва да търси начин да прекрати експеримента в минутите, които остават. Съумява да го стори секунди преди фаталния край, като разкъсва контура за течен хелий, нужен за работата на свръхпроводимите електромагнити, насочващи и ускоряващи сноповете протони/анти-протони. Финалът е идиличен: Карен, бившата жена на Дейвид има нов приятел, синът му Джона и Майкъл – който е осиновен - си помагат в усвояването на тънкостите на бейзбола, в Дейвид гали корема на Моник, в който – струва му, разбира се, още е много рано да се усети – си мисли, че помръдва дъщеричката им, която ще кръстят Лизерл (и двамата са съгласни, че името е ужасно), ако е момиче, или Алберт – ако е момче. „Ти луд ли си – възкликва Моник, - последното нещо, от което светът се нуждае е… нов Айнщайн!”.

Оценка
Сносен, стегнат трилър, конструиран като преследване от първата до последната страница, в който тук-там са вмъкнати обяснения на физически идеи и е разказано за важността на бъдещата (ако изобщо я има) Теория на всичко. Това се развива на фона на академична атмосфера, на аспиранти, студенти, професори, университети и лаборатории, че накрая и ускорител на елементарни частици, в чийто тунел е поставен самия финал. Има и няколко загадки (двата случая с кодовете, които не са нищо особено, макар да изглеждат оригинални и да внасят елемент „а-ла Шифъра”). Авторът е редактор в „Сайънтифик Американ”, а правата за книгата му вече са закупени в Англия, Дания, Холандия, Германия, Италия, Израел и Полша. Без да навлизам в анализ на чисто литературните й качества, мисля, че основното й достойнство е именно научната атмосфера, която книгата определено създава. Няколкото сюжетни обрата до известна степен компенсират втръсналото клише с руския психопат-злодей-убиец (покрай тези американски измишльотини ще взема да стана русофил!). Вярно, много евреи, много чудо (съвсем обяснимо авторът и той – евреин), но какво да се прави. Впрочем нека бъда разбран правилно – аз имам много приятели евреи, но намирам насищането на книгата с тях малко едностранно: да, Григорий Перелман (предположението на Поанкаре) и Едуард Уитън (водещата фигура сред физиците, занимаващи се с теория на струните) наистина са евреи, но Андрю Уайлс, пардон вече Сър Андрю (Голямата теорема на Ферма) и Стивън Хокинг (няма да обиждам четящите тази аниотация с обяснения кой е той), та дори и моят любимец Гарет Лиси (предложил неотдавана кандидат за теория на всичко на базата на E8 - опростявам, не искам и не мога да навлизам в подробности), макар далеч да не е и може би никога няма да стане авторитет – не са. И изобщо, вече се отклонявам от темата, „само” 25% от носителите на медала на Филдс (за върхово постижение сред математиците до 40-годишна възраст) са евреи, и отново „само” 26% (подозрително сходен процент) – носители на нобелова награда за физика. Така-а, изказах се, ненужно защитавайки 3/4 от учените в любимите ми области. Намирам книгата за едновременно интригуваща (макар ако преследването бе по-малко, а чисто научната страна – повече, това би било според мен в плюс) и информативна, поне за хората, желаещи да научат нещо ново. Лошото е, че авторът така и не поставя граница между фантастика и фикция, което поне по отношение на научната страна да би било желателно, макар от чусто художествена гледна точка - точно обратното - да е добре да се остави читатетлят да се чуди. Обемът е малък – само 200 стр. – което се надявам да не е пречка, понеже ще препоръчам книгата за превод. Е, не е някакъв щур шедьовър, но определено внася свежа струя в субжанра „трилър”, че донякъде и фантастика.

It takes 46 muscles to frown but only 4 to flip 'em the bird.

Драги, изобщо не е редно да изнасяш каквото и да било от "кухнята", ако ще и с уговорки. Не заради дребните стотинки, които ти плащат за анотациите, а защото в издателството проявяват доверие към тебе. Е, ако смяташ, че това е незначително обстоятелство, твоя си работа...

Нещо нередно ли има в това да споделиш какво си чел, както и да го оцениш според вкуса си?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Първо, независимо от това дали ми плашат или не, авторското право (ако терминът изобщо е приложим към анотация) си е мое - това не е продукт, който подлежи на продажба, така че не лишавам никого от възможни приходи. От друга страна, известен морален проблем може да има за спорни книги, за които издателството би могло да се колебае известно време дали да преведе и издаде или да се откаже. Сред публикуваните анотации - а аз за тази година съм направил 52 - няма такива спорни произведения, всъщност с едно изключение (Theory of everything), която съм препоръчал и се надявам да издадат, останалите по една или друга причина не стават.
Второ: колкото до дребните стотинки, аз чета за удоволствие - парите за анотацията само ме компенсират за времето за нейното написване.
Накрая, трето: що се отнася до доверието, аз съм направил за издателството достатъчно (за да не кажа нещо по-силно) за 15-те години откакто съм с тях.

It takes 46 muscles to frown but only 4 to flip 'em the bird.