Re: Конкурс по фантастика - кратък обзор / Фен клубове / Фантастика

Кратък обзор по критерии

2. Структура на текста
- наказателни точки за обяснения/поучения в прав текст, поощрителни за разпръскването на информацията като щрихи/парчета от пъзел в самото повествование (вкл. описанието на героите и историята им)
Не са забелязани текстове с “проблемна” структура в смисъл на въведение, завръзка и т.н.
Обясненията, които почти без изключение са прекалено подробни и нищо повече от преразкази, са това, с което имам най-голям проблем. В това отношение, повечето произведения са дразнещо монологични – нещо, което присъства не само в творчеството на нашите писатели, но и на голяма част от западните (повечето ‘твърди’ фантасти, повечето класици от ‘златния век’, Хайнлайн е идеален пример за авторов глас, който изисква само ‘слушане’; дори известни с игрите си писатели като Дилейни и Улф понякога не могат да избягат от това). Не мисля, че реакцията на читателите ще е отрицателна, когато се сблъскат с подобен текст. По-скоро обратното, ако съди по мнения из форуми и статии. Но такива книги отдавна не се пишат на Запад, поне не от известни автори. Ще дам пример с един роман от началото на новия век, чиято научна основа (квантова физика) е идеална почва за пир от лекции и преразкази на статии: Light. М. Джон Харисън обаче не пада в капана, ами непрекъснато избягва обясненията, което може и да е фрустриращо за читателя, но е много полезно – такова писане предизвиква отварянето на други книги, четенето на други текстове.
Пример за най-натоварени от излишни обяснения текстове: “Мъртви богове” [където имаше доста добър диалог] и “Ксем”.

3. Стилови особености
Максималното 5 не е получил никой от участващите – то отговаря на български автори като Агоп Мелконян, Николай Светлев и Янчо Чолаков и на западни като Зелазни, Елисън и Стърджън, при които нито един израз/дума не може да се замени с (неоспоримо) по-подходящ/добре звучащ. (Впрочем: Питър Бийгъл взима поне 7 по тая скала. ;) За сметка на това поне у една трета от авторите се усеща потенциал да настигнат (и дори задминат) горните таланти – нужно им е единствено време за писане, писане, писане.
- наказателни точки за клишета; излишни епитети и многословие; недоизгладени фрази (ако не са целенасочени)

Има нужда от специална работа по 2. и 3. – и двете се учат -> насока за професионалната подготовка на авторите.
Понеже това с излишните думи е доста коварно (особено, когато става въпрос за откъси от големи произведения), не е било основен критерий. А и са единици такива текстове, в които информацията е разпределена така из думите, изреченията и абзаците, че да достига до читателите без излишни шумове: части от Stars In My Pockets Like Grains of Sand на Дилейни; And Chaos Died на Джоана Ръс. Но определено писателите трябва да се стремят към това.
Клишетата: има ги доста. Дразнещи са сравненията, които всички знаем и които с нищо не ни изненадват. Ако изречението почва с “приличаха си като...”, винаги ще завърши с “...две капки вода.”
Многословието е допустимо, но когато има смисъл от него. Този стил се рпедпочита пред лаконичния, като постигането на съвършенство и в двете крайности за неимоверно трудно. Все пак, за многословието са нужни повече и по-добри оправдания . Пример за тромаво дълго изречение: първото от “Звездоброеца”; пример за добро такова изречение, което те грабва и те върти насам-натам: няколко от началото на “Пещерните зефи”.
Много малко произведения са енергични като стил. “Пещерните зефи”, “Номад” и “Забраненият” направиха най-силно впечатление като такива.)

4. Тематична подчиненост
Жанрът на предадените текстове варира по целия диапазон на фантастичното – от твърдия кибер/социопънк на Г. Малинов през постапокалиптична/апокалиптична (“Пясъци”, “План “д-р Антизомби”) и мека (“Редакторът”, “Пещерните зефи”) фантастика до сайънс фентъзи (“Звездоброецът”, “Седмата”), трилъри с фантастични елементи (“Черната вдовица” – на места доближава Ст. Кинг като качество).
Като цяло Бг автори имат разбираеми проблеми с писането на сериозна твърда фантастика – за да са в крак с науката, ще им е нужно доста повече време за подготвително четене (още една насока за подготовката?) и разговори с членоразделни учени (<-> западняците си имат цели екипи от консултанти – Олдис и Хеликония например, Брин – професионален физик, Зиндел – математик, Азимов - всичколог). Забележими изключения са Георги Малинов, който или скришом си сверява материала с бившия БАНовец Иван Попов, или лъже в сфера за толкова напреднали, че не мога да се хване; и “Ксем” – виж 5.
Подготовката е много важна. На запад сериозната класическа твърда фантастика умира. Трябва да се търсят както начини за научна ‘подплата’ на писателите ни, така и нови начини за предаване на наученото. Новата британска вълна е добър пример (Адам Робъртс, Пол Маколи, Алистър Рейнолдс, Иън Бенкс), макар че тези автори в стилово отношение не са много мръднали от книгата, родила “литературната космическа опера” през ‘60те – “Свръхнова” на Дилейни. Друг пример е Ню Уиърд, но там има такова незачитане на жанровите разделения, че често научният елемент се губи. А такъв има: физика при Мивил, генетика при Вандермиър.
Впечатление прави плиткостта на психологическите и социални елементи, което е още по-крещящо на фона на многото започващи с “пси-“ думи. Това, ако не се работи върху него, може да намери отражение в общото впечатление за произведението – като папагалско и лозунгово, вместо коментарно и предизвикателно [пълно с инсайти], каквато е добрата НФ.
Друго впечатление: киберпънкът е жив и здрав! Въпреки впечатлението, реалността отдавна е застигнала, асимилирала и превърнала в спомен от миналото, вместо фантазия за бъдещето, този жанр. Гибсън и Стивънсън вече са ‘литературни’ автори, Стърлинг е философ, Джеф Нуун – литературен експериментатор. И тук – трябва да се търсят нови начини за изява. “Сътворителят” на Малинов е добро начало. Всички останали произведения, които използват киберпънка или са киберпънк, са в рамките на стандартното (за литературата – отпреди 15-20 г.; за киното – наши дни, заради “Матрицата”).
Определенията като “парапънк” роман (“Звездоброецът”) е сайънс-фентъзи с киберпънк елементи. Не стана ясно какво се има предвид под “парапънк” авторът му – дали е превод на steampunk [ние си го наричаме стиймпънк, но пък руснаците си го превеждат като ‘паропънк’] или тотално нов [само като име, обаче] жанр. Обаче не видя нищо стиймпънкско (НФ, чието действие се развива в мрачен Лондон от 19 в. – The Difference Engine на Гибсън и Стърлинг; Bastable на Мууркок, Машината на пространството на Прийст) в него. Но все пак, това е най-грамотният откъм използване на жанрови елементи и похвати текст, макар че диалогът е стандартен, а героите леко шаблонни. Макар че няма голяма оригиналност, текстът впечатлява със запознатост със знаците на жанра и способност да се използват. Естествено, ако цялото произведение е смесица от клишета, няма да има много смисъл. Последните три изречения важат и за “Камък, прегърни ме”, “Номад” и “Помни тази, която обичах”.

5. Оригиналност
5-6 текста, на които не са ми известни паралели в световната фант.:
- “Ксем”: има нужда от художествено разработване (звучи като научно резюме дори в диалозите, поне в представения откъс), но много любопитен в синтеза от биология, диетология, езотерика, астрология, физика, ...; науката му ще трябва да мине през трудоемка проверка
- “Пещерните зефи”: многопластово изследване на “забранената/истинската любов” – у емпатична цивилизация-космически гост на Земята с организация без паралели в човешката (или познатите ми фантастични), у българския владетел Исперих и славянската му съпруга в самото зараждане на тукашна България, между представители на двете цивилизации; специален фокус върху слушането и разбирането на другия – зефите се явяват най-успешните медиатори във Вселената, включително и за конфликтите вътре в човека; не на последно място – дълбока, почувствано-преживяна позитивност на творческите решения – свръхнова сред задължителния мрак на литературната/mainstream вълна, която се сили да погълне световната фантастика
- “Гленда на душата”: извънжанров роман, който не просто въвлича своя Автор-Разказвач в повествованието, но и го прекарва през не една душемелачка (“усещането за истински живот е опияняващо, но и ускорява процеса на безвъзвратна загуба на сърцевината”, по думите на автора) и смърт в търсенето на Любимата (реалност или фикция? Съществуваща или създавана?), “красивото в живота и отвъд него” и познанието за онази “частица божествена фантастична сила” у всеки от нас; по пътя го чакат жирафи, хипопотами, банкер-японец с вещерско алтер его и собствената му негативна проекция, приела облика на Рей Бредбъри
- “Забраненият” – без аналог в комбинацията от научнофантастично, дарк (сайънс-)фентъзийно, яростнодействено и яростноемоционално (съпоставимо с мангата, без да имат конкретни допирни точки) и жанрово невместяемо (да не се бърка с невменяемо)
- “Игра на разум”: умело преплетени детективска (възрастна) и геймърска (детска) нишка в едно пълнокръвно близко бъдеще, които повдигат нови въпроси за характеристиките на изкуствения интелект, за влиянието на разширяващата се виртуална реалност върху цивилизацията и психологията ни, за продължаващия сблъсък между етническите култури и парадигмите на мислене и спонтанната близост между външно различните разумни (и чувстващи) същества – без да звучат натрапчиво (при такава скорост на повествованието няма и как)
- “Пясъци”: светът след Водните войни – пустинна екологична/апокалиптична фантастика, която немигащо се взира в едно много вероятно (и незасегнато в никой друг известен ми текст) бъдеще и социалните и психологическите му отражения; същевременно, Bildungsroman за израстването на водача-миротворец във време на недоверие и омраза, топли човешки отношения, диалог между пустинната и нашата култура (в лицето на пътешественик във времето), който ни провокира да се замислим за избрания си начин на живот и цивилизация и евентуално да ги променим... овреме
- “Душата на пясъка” – друга апокалиптична фантастика с деликатно послание за екологията като познание за взаимоотношенията (с околния ни свят и помежду ни) и мигове на разтърсваща поетика, която обръща поглед към вътрешните ни търсения, докато ни води през последователност от екзотични обстановки, жизнерадостни срещи и (изненадващо) жизнеутвърждаващи сблъсъци
Текстове със специфичен български елемент (особено интересни на чуждия читател, както демонстрира успехът на “Атентатът”): “Сътворителят”, “Семеен занаят”, “Пещерните зефи”, “Игра на разум”, “Колонизацията на Бафомет” – 5 от 56: малко или много всеки да прецени сам.
Детско-юношеска фантастика (чувствително липсваща у нас, сравнително рядка и на Запад – а особено необходима): “Дивна” (прекрасна алтернатива на Потърите), една от основните сюжетни линии в “Игра на разум”
Иначе: уловени влияния от “Дюн”, Джордан, Зелазни, Симънс, Майкъл Маршал Смит, Филип Хосе Фармър, британския Ню уиърд (последните шест – в един и същи текст <“Звездоброецът”>) – но никъде дразнещи, добре асимилирани и доразвити/репликирани.
Мисля, че имаме шанс да пробием с нещо “наше”. На Запад е много модерно да се кефиш на мултикултурализма. Затова автори като Живкович, Пелевин и Павич успяват – те запазват онова, което за чужденеца в най-добрия случай е екзотично (а по-често всъщност е неразбираемо, но като такова е и провокиращо), а за нашенеца – близко и лесно разпознаваемо.
Ако обаче ще се пробива с нещо западнозвучащо – сериозен, ‘визионерски’, задълбочен текст, който да работи с усещането за чудо на читателя, а не да ‘пасва’ на шаблоните, които многото прочетени книги са натикали в главата му. Затова мисля, че екшъни като тези на Лукяненко и Сапковски никога няма да предизвикат сериозно внимание. Най-много за момент да блеснат в резултат от краткотрайна рекламна кампания.

6. Сюжетност
Варира от бързи повествования (но нито едно наистина задъхващо, а ла Бестър/Зелазни в добрите му моменти/нашите Иван Мариновски/Николай Светлев) до умозрителни текстове – общо-взето не до степен досадни. Противно на всеобщите схващания, сюжетността не е толкова съществена на Запад – сравнете успеха на Зоран Живкович. Също може да се преподава като част от работилницата (пример: втъкаване на малки действия и събития по средата на мисловен процес).
Сюжетността, специално за незападен автори, никак не е важна. Може би защото тези автори идват като препоръка от и отиват при читатели и други писатели, които се интересуват от развитието на жанра във всичките му аспекти.
Направи ми впечатление, че има доста екшън. Много сериозни умозрителни текстове не видях – авторите гледат по-скоро външния космос.)

Цялостно впечатление:
Осезаема липса на визионерски текстове, с размаха на Зиндел, Симънс, Брин, Улф, Ефремов – преобладават "малките" герои, повече консуматори, отколкото творци (изключения: "Пясъци", “Гленда на душата”, "Семеен занаят", “Пещерните зефи”, “Забраненият”). При все това: много, много, много приятно изненадан – свежи идеи и ясно доловим стремеж към качествено писане в поне половината текстове (>20); три четвърти от имената непознати – млади търсещи автори? (Александър Василев, Марияна Георгиева – да) Нова вълна в българската фантастика? (а като пробием – и в световната )
Огромна част от текстовете се опитват да научат чиатателя на нещо, вместо да го провокират. Пълно е с преразказани учебници и научни текстове. Почти няма игра с езика. Отсъства психологическа задълбоченост, но 'бъка' от думички, започващи с 'пси' и 'психо'. Движеща сила е сюжетът. Често отношенията между героите са стереотипни. Малко усещане за чудо. Малко заиграване с другостта. Интересно е силното желание на много автори да морализаторстват - доста от описаните общества са разделени на бедни и богати, имащи и нямащи, добри и лоши, което напъхва историите в добре познати рамки. И все пак, тези 12 произведения (от близо 60), които определено са написани добре от хора с идеи и желание, са повече от достатъчни, за да се каже, че качествена фантастика у нас има :))

Специален приз за текст, удовлетворяващ максимално всички критерии (завършена повест -> може да се развие в роман): “Игра на разум”.