Реших все пак да пусна част от наистина над 300-те анотации, които съм написал покрай работата си като преводач за едно наше известно издателство. Прецених, че някои от тях вече не са актуални, а и е жалко един все пак доста дълго проточил се във времето труд да остане в папката, достъпен само на 1-2 души.
Понеже анотациите са платени, запазвам си правото да преценя публикуването на кои от тях не би засегнало по негативен начин политиката на издателството. Знам, че подобна преценка е 100% субективна, но за мое оправдание ще кажа, че ще се постарая да взема под внимание колкото може повече съображения (няма да издавам какви).
Както е лесно да се досети човек, интерсните анотации са отрицателните. В някои случаи анотацията е просто реакция на яда ми за загубеното време, защото интересни или не, с изключение на 2-3 случая, всички книги съм прочел "от корица до корица", водейки се от мисълта, че ако книгата не ми харесва на мен, поне съм длъжен да я преразкажа максимално обективно, за да могат издателите да преценят за себе си дали не бъркам. Откровено ще си призная, че е имало случаи на мои рязко отрицателни анотации (една от тези ще пусна специално, за да видите за какво става дума), след които книгите все пак са били издавани (а в един случай дори с огромен успех).
Ще напомня на края, че анотациите нямат за цел да бъдат литературно критичен анализ (макар в тях да има и такива моменти) - не, тяхната цел е много по-скромна: да се огледа конкретната книга като средство за постигане на търговска печалба. Има и елемент на "връзване на гащите", защото издателството е по-склонно да избегне поредица от провали, вместо да търси на всяка цена следващ бестселър на български.
Предлагам да не водим дискусии за отделните книги, приемете ги просто за сведение. Но ако имате какво да кажете под формата на критични забележки, моля ви, направете го.
Едно извинение: далеч не всички анотации са на книги, които са безусловна фантастика (а доста от тях не са и "условна"). Надявам се това да не ви разочарова.
С тези уговорки, но не и оправдания, ето за какво става дума...

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Редактирано от ivz на 04.10.05 21:02.

Заглавие : It’s Not What You Eat but What Eats You, 171 p.
Автор : Jack Schwarz
Издадена : Celestial Arts, 1988
Жанр : Популярна медицина

Съдържание : Авторът е получил образованието си в Холандия, където е и роден. Той твърди, че е натуропат, но съдържанието на книгата му го издава по-скоро като хомеопат (ако между двете има някакви разлики, те са прекалено тънки за неспециалист по темата като мен). Авторът заявява, че животът е трансформация на различни видове енергии и за да се разберат процесите, които го поддържат, е необходимо познание за качествата на тези енергии и за взаимодействието им във вселената. Според него двойствената структура на вселената (вещество-енергия) е отражение на двойствената структура на живота (тяло-дух). Ние не ядем, за да получим енергия, а за да активираме онова, с което тялото ни разполага. Така че трансформираме храна и енергия от молекулярна форма в йонна и в крайна сметка я излъчваме, с което се приближаваме към латентната форма на енергията във вселената и в нас самите. Болестите възникват, когато нещо пречи на процеса на правилното преобразуване на енергията. Тялото трябва да поддържа правилен ритъм, за да преобразува поетата храна, защото иначе тя се превръща в токсини за него. Бурното развитие от последните години налага нови изисквания към методите за съхранение на нашето здраве. Комплексът храна-съзнание-емоционално състояние-обкръжаваща среда е неделим и взаимосвързан. Глава 1 (носеща заглавието на книгата) е въведение към този кръг въпроси. В нея се разглеждат проблемите по усвояване на поетата храна. Обяснява се, че живият организъм е динамична структура от електропотенциали и поеманата храна трябва да е електрически активна (в този смисъл синтетичната храна е мъртва и е неусвоима). Мозъкът също работи на биоелектрическо ниво и дори мислите извън тялото ни са електропотенциали. Мотото на главата е "Цялото тяло е в съзнанието, но не цялото съзнание е в тялото". От друга страна тялото ни е изградено от същите съставки, от които е изградена и Земята. То е отражение на процеса на формиране (кристализиране) на Земята и следователно може да се разглежда като притежаващо кристална структура. Глава 2 ("Храна за мисълта, храна за тялото") има за задача да отвори глобалната тема за енергийния характер на всичко около нас - свойствата на Земята, на елементарните частици, на самите нас. Понеже ние непрестанно се променяме, необходимо е да променяме и диетата си. Проблемите възникват, когато спрем да се променяме, което води до забавяне или спиране на процесите на преобразуване на енергията. Въвежда се понятието за позитивна (в електрически смисъл) и негативна енергия - първата е отговорна за намаляването на хаоса, за организирането, а втората - за освобождаването на материал. Хармонията на организъма е хармония между двете енергии. Тялото е сърцевина (ядро) на електромагнитната енергия извън него и в това енергийно поле се различават седем отделни слоя (третирани в друг труд на автора). Постепенно започва разглеждане на ролята на отделните хормони и ензими (без да се навлиза в дълбините на биохимията и ендокринологията). Втори девиз: Вселената е отговорна за това, което сме, а ние сме отговорни за Вселената, каквато е тя. Глава 3 (с не особено ясното заглавие "Себеизразяване") представлява описание на четирите темперамента (сангвиници, холерици, флегматици и меланхолици). Започва се с връзката с четирите първични елементи - въздух, огън, вода и земя. Описват се психологическите и поведенчески особености на четирите типа и на базата на податливостта им към дисфункция на една или друга жлеза с вътрешна секреция се дефинират специфичните за тях потребности от химически елементи (ето я хомеопатичната връзка). Приложен е списък на храните, които могат да доставят един или друг от тях. Глава 4 ("Живот, здраве и търсене на щастието") започва с описанието на трите основни типа мозъчни ритми (вълни) - появата и развитието им с възрастта, някои особености при жените (и при бременните), - ролята на възпитанието за вътрешната мотивация и способността да се поставят рационални житейски цели. Продължава анализът на жлезите и ролята им в една или друга ситуация. Глава 5 ("Лекарства за регулиране на енергията") има за цел да ни запознае с няколко семпли техники за самолечение. Първата е пречистване с помощта на вземане на вана със специални соли (включително и сяра) и/или няколко вида клизми. Следва бегло описание на 36-дневна гладна диета (след пречистване, разбира се). Изложението продължава с описание на ефектите от задържането в организма на непреминали през цикъла на обмяната на веществата количества калций и магнезий и се дават някои препоръки за храни, които помагат за тяхното разграждане и извеждане. Споменава се за някои типични неразположения: сърдечна недостатъчност, болки в гърдите, болки в гърба, лошо храносмилане. Описват се някои прости масажи и техники от източната медицина (от рода на автотренинга). Обсъждат се аргументите за и против яденето на месо и изобщо поемането на белтъчини. Споменава се за оптималното съотношение въглехидрати-белтъчини-мазнини (4:2:1), описва се как да се ядат някои плодове и каква е конкретната полза от някои от тях. Отделен параграф е посветен на ролята на щитовидната жлеза, значението на цинка (за потентността) и медта, описва се благотворното влияние на лютото и лечебния ефект от приложението му в някои случаи, описва се най-елементарната техника на дишане от йога. Последната Глава 6 ("Здраве, жизненост и хармония") има толкова общ характер, че изобщо няма смисъл да се описва.

Оценка: Чудя се откъде да я подхвана, защото тази книга представлява онази заблуждаваща смес от медицинска терминология, философски отплесвания, научни и в по-голямата си част псевдонаучни факти, откровено невежество и нескривано покровителствено отношение към читателя, при която отделните й елементи е трудно да се разплетат. В едно съм напълно сигурен: ако не на всяка, то поне на две страници има поне едно научно твърдение, което е неистина (не казвам лъжа, понеже допускам, че липсва преднамереност) или поне изопачаване на истината, така че да пасне на застъпваната теза. Анализът може да се направи страница по страница и сигурно специалистът ще намери основание да се заяде с повечето неща, но аз ще се огранича само с някои елементарни примери: (1) В подкрепа на твърдението, че човек бил изменил в такава степен околната среда, че вече се налага да се съобразява с тези изменения, се споменава за електромагнитния фон, създаван от него и влиянието му върху процесите в кухата земя (цитирам буквално); (2) Споменава се, че светлината, която възприемаме като зелена е с честота 350 (!) цикъла в секунда, когато тя е няколко милиарда (!) пъти по-висока и за да стане ясно, че това не е било печатна грешка се уточнява, че честотата на червената е 260 (!) цикъла в секунда; (3) Говори се че алкалната батерия била заредена предимно с положително електричество и когато то се изчерпело (т. е. когато киселината вътре станела прекалено много) отрицателното (демек, деструктивното) електричество я разрушавало; (4) като обяснение на болките в гърба се казва, че тези хора се нагърбвали с чуждите проблеми, така че лекарството е да мислят повече за своите; (5) аргументацията, че медта е полезна за организма се свърза ни в клин, ни в ръкав с добрите й свойства като проводник на електричество и топлина! Книгата изобилства с профанизация на сериозни теми: да кажем дуализмът между живо и неживо се обяснява с това, че например и масата била жива, но на нея й допадало да бъде маса, така че не правела опит да се надскочи (едва ли не). Но най-дразнещи са примерите от собствения житейски опит на мъдреца: в потвърждение на тезата, че на децата не трябва да се налагат неща, нито да им се забраняват без обяснение други, той споделя как като малък го карали да ходи през зимата на училище със шапка, но той (понеже това било против волята му) я свалял веднага след като се отдалечал достатъчно. Същото може да се каже и за примера с мокрите чорапи (!), в които с удоволствие няма да навлизам, защото смятам за унизително дори да го дискутирам. В тази класация на смехотворни и дразнещо наивни (макар и с открито нравоучителни претенции) примери не знам къде да поставя една по-особена категория: семантичната. Авторът използва няколко десетки примера с думи (от английски език, естествено) и разчопляйки ги на съставните им част или изхождайки от произхода им (в един-два случая) опитва да докаже правотата на или съмнителни или очевидни твърдения. В една от малкото конкретни части (отнасяща се до темпераментите) той описва кои жлези са критични за конкретния психотип и дисбалансът на кои елементи води до проблеми. Това отникъде не следва, а самата идея да се внасят липсващите количества е обезпокоителна. Само в един-единствен случай е подходено критично към излаганите собствени тези: когато става дума за това колко е полезен цинкът за потентността, авторът все пак уточнява, че традиционната медицина не застъпва такова становище. Познавам един човек, всъщност мой колега, отличен програмист (австриец, много по-интелигентен от средното ниво), който след брака си под влияние на жена си започна да се самонаблюдава и да коригира с микродози количества уж недостигащи му елементи. Истински хомеопат, стигащ до крайности като поемане на символични количества живак (!). Е, за нещастие е винаги болнав и недобре изглеждащ. Той може би си мисли, че живее само благодарение на хомеопатията, аз пък му се възхищавам, че още е жив!

Заключение: Книгата представлява интерес за хора с научен уклон, които биха могли да пожелаят да изброят колко неистини има в нея. Струва ми се, че не съдържа нито нещо сензационно, нито някакви полезни откровения. Не е наръчник за диета за отслабване и още по-малко става за самолекуване. Ако изобщо е полезна в някакво отношение, то аз така и не разбрах какво може да е то.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : The Twisted Playground, 290 p.
Автор : Bryan Forbes
Издадена : Heinemann,London, 1993
Жанр : Трилър

Съдържание : Писателят на трилъри Мартин Уийвър е шокиран да види уж мъртвия Хенри Благдън на летището във Венеция. Той се прощава с някакво момиче, което не е съпругата му Софи. Преди да успее да стигне до него, Хенри изчезва и Мартин успява да догони само момичето. То не отговаря на въпроса му нищо, а миг по-късно се появява съмнителен субект, който слага край на опитите му да научи каквото и да е било. Следващите няколко дни Мартин прекарва във Венеция с редактора на романите си Бил и си припомня от собствения си дневник подробностите около смъртта на своя най-добър приятел Хенри, който се е самоубил в московски хотел преди около година. Става ясно, че Мартин и Хенри се познават от студентството, след което Хенри прави политическа кариера, за да “умре” като депутат. И случайната среща вероятно е щяла да остане необяснена, ако няколко дни по-късно Мартин не вижда по време на екскурзия с кораб плуващото в морето тяло на момичето, което Хенри е целувал на летището. Докато дава показания на детектив Гиа от италианската полиция, Мартин разбира, че удавницата не е момиче, а младо момче. Оттук нататък действието се развива в приблизително правилно редуващи се глави, озаглавени “минало” и “настояще”, в които авторът разказва за студентските си години и приятелството с Хенри. Изяснява се, че двамата с него се запознават със Софи, която по онова време е красива манекенка, позираща гола за по-специални списания. Консервативният Хенри е шокиран, но Мартин постепенно се сближава с нея и тя дори се премества да живее при него. При поредния скок в настоящето Мартин решава да отиде в Москва и да разбере как така Хенри се е самоубил, още повече, че и обстоятелствата около смъртта му са съмнителни: жизнерадостният му приятел е намерен обесен на въже, преметнато през ниската окачалка в стенен гардероб, а на всичко отгоре около смъртта му почти не се вдига шум и всичко бива бързо забравено... а може би потулено. Понеже не познава обстановката в Русия, Мартин получава от свой германски приятел телефона на московчанин, който може би ще се съгласи да му помогне в неговото частно разследване. Следва описание на тягостната обстановка на неувереност и крушение на идеалите в Русия, срещата с Василий Голицин и дъщеря му, неохотното им съгласие да видят какво могат да разберат от дежурната по етаж в хотела, където Хенри се е самоубил и съвсем неочакваната и брутална смърт на руските му помощници. Изпаднал в паника, Хенри опитва да се спаси на летището, но там няма билети за никъде, а той усеща, че е следен и животът му е в опасност. В последния миг се появява англичанин, дава му билет за Копенхаген и му препоръчва да забрави за какво е дошъл чак тук в Москва. Мартин Уийвър с облекчение отлита, но от Копенхаген се обажда на своя стар приятел Албърт Клемпсън от отдела за борба с тероризма на Скотланд Ярд, който се съгласява да се срещнат в Лондон и да види с какво би могъл да му помогне. По време на срещата Мартин разказва всичко, споделя и подозренията си, че неочаквано появилият се помощник на летището в Москва е служител на Форин Офис, което съвсем забърква цялата история. Албърт обещава да използва връзките си и да види с какво може да помогне. В няколкото следващи глави се проследява развитието на отношенията в триъгълника Мартин-Софи-Хенри, постепенното отчуждаване между първите двама, странният интерес, който Софи ненадейно проявява към Хенри, споделянето на възгледите му, лекото й навлизане в неговия кръг от познати, потапянето в много по-различния живот от този, който Мартин някога би могъл да й предложи, неизбежната раздяла, женитбата й с Хенри, неговата смърт и изненадващото завещание, в което Хенри оставя на стария си приятел да се разпореди с библиотеката му. В момента обаче Мартин се тревожи, че не може да се свърже с нея и дори няма представа къде би могла да бъде тя. Още по-обезпокоително обаче е, че в негово отсъствие някой е влизал в апартамента му и е оставил в защитения му с пароли компютър предупреждение да престане да се интересува от тези неща. Следвайки съвета на Албърт да изчезне за известно време от Лондон, Мартин заминава за Корнуол, където се е усамотил след пенсионирането си неговия любим професор по английска литература от университета Роджър Маргууд. Всички знаят, че професорът отдавна си пада по мъжете, но това не безпокои Мартин, понеже той никога не е бил жертва на по-особените му интереси. По време на двуседмичното си гостуване на Роджър, Мартин с отвращение разбира, че още навремето Роджър и Хенри са се свалили и това е дало на Хенри средство за натиск върху професора, който просто го е пускал на изпитите. Междувременно се обажда на Албърт и с изненада научава, че Софи има криминално досие за пренасяне на наркотици, както и че в историята около смъртта на Хенри има нещо много съмнително, а най-вероятно и някаква (макар и абсолютно неясна) шпионска връзка, защото всякакви опити да се научи нещо повече, се натъкват на непробиваема стена. На раздяла Роджър дава на Мартин телефона на своя стар познат Пиърсън, бивш полицай от отдела за борба с порока, който можел да му помогне поне в издирването на Софи. След известни колебания (защото посещението му в Корноул съвсем не е имало за цел да събере материал за продължаване на разследването на “самоубийството” на Хенри, а по-скоро да сложи край на станалата опасна за живота му история) Мартин се обажда на Пиърсън и го наема да проучи къде може да е в момента Софи. Не след дълго Пиърсън идва с новина: Софи е наела скъп “Мерцедес” и е платила на компанията с чек, на който има адрес на имение в покрайнините на Лондон. Телефонът на този адрес е регистриран на някой си Сеймур - име, което не говори на Мартин нищо. Двамата с Пиърсън отиват там и от телефона на портала Мартин се договаря със Софи да се видят след няколко дни в един ресторант. Софи, разбира се, не идва на срещата и разгневеният от “тенекията” Мартин се връща в имението. Този път е допуснат вътре и следва дълъг разговор с въпросния Сеймур - надменен и арогантен, но също и явно много богат тип, - който казва на Мартин, че Софи е отлетяла за... Аризона. Сеймур недвусмислено подхвърля на Мартин колко е опасно да си вре носа и не скрива, че знае за посещението му в Москва. Изплашен, Мартин си тръгва, но на излизане от имението е пресрещнат от двама биячи, които вече не чак толкова изненадващо се оказват същите лица, придружавали дипломата, дал му самолетният билет на московското летище. Някакъв кръг започва да се затваря, но не е ясно какъв. Пребиват Мартин, но отново го пускат жив... като че ли някой не може да се реши да нареди да го убият. Мартин прекъсва връзките с Пиърсън. Ровейки се из бележниците, останали му от библиотеката на Хенри, той попада на бележка с непонятно съдържание, но с “компютърно” звучене. Показва я на своя консултант по компютрите, който веднага я използва, за да влезе в някаква компютърна мрежа за порно-услуги и порно-информация от най-разнообразно естество, като се започне от относително безобидни снимки и се стигне до разюздани перверзии. Става ясно, че Хенри наистина е бил много особен човек. Малко след това се обажда инспектор Гиа, който го извиква, тъй като се е случило нещо, което може да има връзка с онази история. Мартин отива и е отведен в моргата, за да разпознае трупа на придружителя на момчето/момичето, което Хенри е целунал на летището при онази неправдоподобна среща. Лицето е идентифицирано и Гиа отвежда Мартин във вилата му, която се оказва място за своднически услуги на педофили, които си падат по момченца. Има стаи, оборудвани с камери, полупрозрачни огледала, литература по темата, видеокасети с отвратително съдържание... всичко, което е необходимо да задоволи един перверзен вкус. Мартин научава по телефона от секретарката си, че домът му е разбит и всичко в него е изпочупено, включително компютъра. Заедно с това тя му предава, че последният му роман е получил американската награда “Едгар Алан По” и че има покана да си я получи. Виждайки в това удобен повод да избяга от надвисналата опасност, Мартин взема самолета от Венеция за Ню Йорк. Получава наградата и е интервюиран от няколко списания, включително (както се оказва впоследствие) и от едно несъществуващо, чийто репортер ясно му показва, че знае кой е, знае за Москва и Венеция, и му дава съвет да се опита да живее по-здравословно. Писателят мигновено запрашва към летището, взема първия полет за Далас, а оттам за Финикс (Аризона), където установява, че при смяната на полетите е обран. От портфейла му липсват билетът, кредитните карти, паспортът, шофьорската книжка. Необяснимо как са оставени само парите. Това не му оставя голям избор - той купува от един шофьор на такси личната му кола и потегля напосоки, защото няма представа къде може да е имението на Сеймур. И докато се мота из вилните зони на богатите, случайно се натъква на излязлата да поязди Софи. Доста неохотно тя потвърждава подозренията му - Хенри е жив и заедно със Сеймур въртят изключително доходен бизнес, доставяйки деца за перверзни, но много богати и високопоставени хомосексуалисти. Тя се съгласява да се срещне в един хотел с него след седмица, когато Сеймур и Хенри ще заминат за Чикаго, където трябвало да свършат нещо много важно. Мартин и Софи се разделят, но веднага след това той е арестуван, защото купената кола се оказва крадена. Липсата на документи никак не му помага. Принуден е да даде телефона на Албърт в Лондон, но приятелят му се оказва убит при обезвреждане на бомба, поставена от ИРА. Положението спасява детектив Гиа, който потвърждава по телефона самоличността му. Мартин разказва на станалите малко по-дружелюбни американци цялата история с веригата услуги за педофили-перверти и е включен в екип на ФБР, воден от агента Кемелман, чиято дъщеря е станала жертва на подобни извратени типове. На иззети от предишни случаи касети Мартин успява да разпознае (макар да са маскирани) Хенри и убития италианец, заснети по време на перверзни актове. Започва се подслушване на телефонните разговори, водени от имението на Сеймур. Мартин и още един агент отиват на уговорената със Софи среща в крайпътния мотел. Съвсем изненадващо Мартин е отвлечен от... Пиърсън. Следва среща с Хенри и - поредната изненада - Софи (тя явно го е издала). Хенри е разгневен - старият приятел му е причинил много неприятности след онази непълно непредвидима среща на летището във Венеция. Този път милост няма да има при това и за двамата - Софи вече е досадна, а на всичко отгоре е и наркоманка. Идеята е да се симулира автомобилна катастрофа след свръхдоза с наркотици, но преди да му бият инжекцията Мартин успява да застреля Хенри, а след това и Пиърсън с дадения му от полицаите пистолет, за чието съществуване никой не е подозирал. В заключение се разбира, че Сеймур и помощниците му са арестувани при акцията в Чикаго, когато се опитват да освободят ковчег на покойник, пристигащ от Хонконг, в който има скрита видеокасета с перверзно съдържание - малки китайчета (три-четири годишни) обслужващи педофили. Сеймур е освободен под гаранция веднага, Кемелман е наказан че е действал в чужд полицейски окръг без разрешение. След уволнението му той не получава разрешение за частна практика и е принуден да се наеме в служба за охрана. Малко след това ред известни граждани намират смъртта си от бомби, изпратени в колетни пратки и Кемелман е осъден за убийствата. Софи постъпва в клиника за наркомани и алкохолици, след което се оженва за здравния си консултант и остава да живее в Сан Франциско. Мартин Уийвър престава да пише шпионски трилъри. Последната му книга е биография на Тургенев. Пише я в пълно усамотение в къщата на Роджър, която купува след неговата смърт.

Оценка: Много неща могат да се кажат за този роман, но малко от тях са хубави. Особено ме подразни последната рекламна фраза от гърба на книгата: “Литературният му талант е само малко под този на Греъм Грийн и далеч над онзи на Джон Ле Каре”. Би било хубаво, ако Форбс бе съумял да се доближи поне малко до нивото на Ле Каре и неподражаемата му способност да създава атмосфера, но това си е мое мнение, а проблемът си е негов. Романът започва много интересно, но както често се случва, възможностите на писателя не се оказват достатъчни, за да остане на същото ниво. Совалката “минало-настояще” може някому да се стори оригинална (аз поне не съм я срещал в конкретната й реализация), но от известен момент нататък започва да досажда, защото в миналото съвсем не се случват неща, които заслужава да бъдат разказани - много от епизодите си остават именно “епизоди” и или изобщо нямат никаква връзка с основния сюжет, или просто служат само за уплътняване на образите. Много неща се крепят на играта на случая и на малко вероятни съвпадения: случайна е срещата на летището (е, все от някъде трябва да се започне), но случайно е и намирането на плуващия труп, случайна се оказва връзката Роджър-Пиърсън-Сеймур, случайно е намерена паролата за влизане в компютърната мрежа (само благодарение на завещаването на библиотеката от страна на Хенри - един напълно немотивиран акт, още по-странен като се отчете, че той почти няма какво да завещае), връх на случайността е намирането на Софи току-тъй сред пустошта около Финикс - човек наистина трябва да махне с ръка на всякаква логика и да седне да ги пише както му скимне. Дори досадните 40-50% от обема, посветени на епизодите в миналото (което в конкретния случай също според мен е признание за известна неспособност интригата да бъде заплетена по обикновения начин), не са помогнали да се намери някакво обяснение на множеството “случайности”. Не стават ясни дори дреболии като например механизма, по който е осъществена протекцията на Хенри (намеква се само, че по стара английска традиция високопоставени политици периодично се оказват главни фигури в секс-скандали), не се изяснява дори кой е тайнственият английски дипломат на летището в Москва и как хората на Сеймур са разбрали за самото пътуване на Мартин до Москва. Малко по-интересни (макар че и от тях може да се желае много повече) са компютърните епизоди, но това отразява моите професионални интереси, а не средно-читателските. Жалко наистина - един интересно започнал роман се изражда в не чак толкова вълнуваща история за педофилски перверзии (не ми е много ясно и как ще се преведат сексуалните сцени на перверзия с деца, една-две от които са доста натуралистично описани). Не успях да усетя и за каква точно публика е ориентиран романът.

Заключение: Аз съм разочарован. Радвам се, че не съм дал пари за тази книга. Нека ги спестим и на читателите.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Тази наистина се откроява. Вече съм я забравил (писана е преди 9-10 години), но изглежда силно ме е подразнила. Дано ви бъде така забавна като на мен, докато я препрочитах. Хм...


Заглавие : Manhattan Transfer, 277 p.
Автор : Leslie Waller
Издадена : Heinemann, London, 1994
Жанр : Бълвоч

Съдържание : Изключително умното ченге детектив-сержант Майкъл Роси се натъква на клопка и е прострелян от професионалист така, че остава пълен инвалид, който от всички крайници може да движи само два пръста (така и не се уточнява кои точно) на лявата си ръка. Това не го обезсърчава - той ще остане парализиран само до края на живота си (?). Действието продължава 14 години по-късно (слава Богу!). Двете деца на Майкъл - Патрик и Айлийн - са порасли. Пат получава стипендия и започва да следва право в Кембридж (Масачузетс), а Айлийн остава да се грижи за баща им. Патрик се запознава с Джек Пиърс - негов състудент, - който идва от явно много богато семейство. Двамата се сближават - излизат заедно по срещи, запиват се, после Джек поканва Пат на гости у дома си, след това Пат го кани на свой ред, за да го запознае с баща си и сестра си. Джек и Айлийн се харесват и дори преспиват, но не става нищо повече. Бащата на Джек - Пол Пиърс - е преуспяващ бизнесмен, който върти цяла бизнес-империя, но е малко откачен на сексуална тема (последни шансове на един застаряващ мъж), а майка му е известна в миналото оперна певица - любимка на бащата на Пат. И така нататък и така нататък и бла-бла-бла... Приятелите завършват, но противно на намеренията на баща си, Пат приема предложението да работи за една свръхпрестижна адвокатска кантора, която решава да даде по изключение шанс на един “италиано“ като него в системата за оказване на епизодични безплатни адвокатски услуги (малко прах в очите на обществеността) за бедните. Майкъл (бащата) междувременно трупа гига-байтове информация в компютъра си (как ги трупа само с неуточнените два пръста на лявата си ръка единствено той би могъл да каже) и с труд се добира до една подходяща програма, реализираща т.н. изкуствен интелект, която му е необходима (освен на него според мен е необходима и на автора), за да се справи с огромния обем информация, събран от него за човека (мафиот естествено), за когото той подозира, че има пръст в неговото прострелване преди време (този човек е изчезнал и за него нищо не се знае - само компютърна симулация може да помогне нещо да се разбере). Семейство Роси междувременно е жертва на досадно следене от страна на неизвестни лица, дори и на един-два не особено настойчиви опити за убийство (не се разбира на кой точно от тримата). Както и да е, Джек сключва брак по сметка, който справедливо се оказва несполучлив. Делата на семейство Пиърс постепенно тръгват на зле - бащата е неспособен да мисли за нищо друго освен за последните си ерекции (описани като нещо космическо явление) и се е скрил в едно от многобройните си имения, които обаче се оказват толкова много на брой, че близките чак му загубват следите. Нещастният Джек е принуден да се разведе и този път да се ожени за тъпата дъщеря на богаташ, който може да спаси империята Пиърс от фалит. Пат пък се хваща да организира предизборната кампания на известен банкер за кмет на Ню Йорк. Самият Пат вече е много популярен - красива външност, чести появи в нощни предавания по телевизията, работа в полза на бедните. За нещастие на кандидат-кмета, побъркващият се баща на Джек изпраща по време на прием няколко дни преди изборите наемни убийци, които да ликвидират негов личен враг, който ще присъства на приема. В кръвопролитието загива и банкерът кандидат-кмет. В спешна среща финансовото лоби, което решава кой какъв ще бъде, вижда единствен шанс за победа в издигане кандидатурата на Пат. Той печели безапелационно. Бащата Майкъл получава поръчка да събере данни за следваща компютърна симулация. Дъщерята... за нея не разбрах. Джек остава оженен за тъпата богата дъщеря. Накрая се изясни, че именно Пол - бащата на Джек - е тормозил семейство Роси след трагедията с Майкъл. Защо? Хайде сега, много въпроси....

Оценка: Бях чел тъпи романи, но този е най-тъпият от всички, които съм издържал да прочета до края. Буквално се изкушавам да поискам да запазя тази книга като “връх” в това отношение. Трудно ми е да си представя как може да изглежда следващата по-тъпа: може би ще е съставена от случайно подбрани “фрази” от брътвеж на пияна маймуна. Считам за под достойнството си да коментирам недостатъците на “романа”. Но понеже ми се плаща, ще изброя някои. Те започват от самото заглавие, установяват се трайно на първите страници и съпътстват нещастниците като мен до последната буква. Не се разбира защо Майкъл Роси трябваше да бъде напълно парализиран полицай (с оглед на по-нататъшното развитие той можеше да бъде и алпинист, загубил пръстите на краката си, любител-перверт, загубил по непредпазливост езика си или какъвто и да е било друг "работен орган"). Не стана ясно за какво бяха многото страници, посветени на общите преживявания на Пат и Джек. Не знам... след подобно четиво се питам аз ли съм луд, писателят ли или просто такава е историята. Явно има романи, които не допадат на дадени хора. Така е и с мен: четох я в “очакване на Годо” - книгата като че ли разбърка вътрешната ми хармония и след нея се почувствах озлобен, измамен и безсилен (безсилен, уви, да я забравя). Ако има такова нещо като писателска импотентност, Лесли Уолър е писал тази книга с отрязан член. Съжалявам за всяка секунда пропиляно над нея време. Предлагам да се прекъснат всякакви връзки с лицето, предложило въпросния бълвоч за превод и на него да се гледа като на заклет недоброжелател на издателството. Всички, които смятат тази книга за трилър, е най-добре да се освидетелствуват. Сериозно поставям въпроса за компенсации (нещо като “вредни”) на анотиращите “произведения” като това, защото аз не само си загубих времето, през което бих превеждал, ами и не бях способен да се захвана с моята работа веднага след “изживяното”. Гледам, че писателят е написал над 30 книги и недоумявам как още не е умрял от глад. Склонен съм да допусна, че този роман не е от онези, с които би се гордял, но не изгарям от желание да прочета някоя от другите му книги - за мен Лесли Уолър вече е мръсно име и аз ще се пазя от него.

Заключение: Наистина нямам думи! Съжалявам, че ми липсва истинска писателска изразителност, за да излея сарказма си... макар че в сравнение с този роман на Лесли Уолър аз съм достоен направо за Нобелова награда.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : The Second Sunrise, 613 p.
Автор : Geoff Pike
Издадена : Random House, Australia
Жанр : Сага (+други неща)?

Съдържание : Ще предупредя, че книгата не може да се преразкаже, така че тук просто ще обясня за какво става дума. Това е една приказка, която започва през 1915 година в Хонконг. Бащата на Бен Деверил го дава на работа при свой приятел на един кораб и момчето получава своята закалка там. Няколко години по-късно отпочва собствен бизнес, вече научил много неща за корабоплаването по хонконгското крайбрежие и за търговията там. Не се гнуси от никаква работа и бързо се замогва. След известно време се запознава с китайката Ли. Семейството й я е отхвърлило, защото в чертите й има нещо европеидно (а следователно грозно за китайците). Но за Бен тя е красавица. Не след дълго тя забременява, но враговете на Бен правят така, че в нощта на раждането (по една случайност на Бен се налага да отсъства), Ли е убита, а изплашената гувернантка избягва с малката току-що родена Сю Синг. Бен никога не вижда дъщеря си. Гувернантката отвежда Сю при един таоистки отшелник - стария То - и остава с нея при него. Той често е навестяван от останалия без баща А Кеунг, за възпитанието на когото е полагал известни грижи. Сега вниманието му обаче се измества към Сю, още повече, че развитието на малкия А Кеунг от известно време го безпокои. Той се е захванал да го обучава в духа на таоизма, но момчето има склонност към насилие, която не може да овладее. Виждайки, че То се занимава с по-голямо желание със Сю, отколкото с него, сирачето започва да изпитва люта ненавист към момиченцето. Не след дълго То отпраща детето под претекст, че трябва да опита сам да потърси път в живота. Казва му да се върне, когато почувства, че е пораснал и помъдрял. После прехвърля цялото си внимание на Сю. Тя е пълна противоположност на А Кеунг - мила, чувствителна, нежна и очарователно красива, но... отново с европеидни черти. Покрай То тя се запознава не само с таоизма, но научава и много други неща. Едно от тях е бойната техника в стила на Белия Жерав. Когато пораства, То я отвежда в храма на Белия Жерав и там й я научава на онова, което така и не се е решил да предаде на А Кеунг. Това знание е осъдено да остане погребано в подсъзнанието й до момента, в който ще й се наложи да го използва. Няколко години А Кеунг се завръща. Бродил из цял Китай, бил е дори в манастира Шао-Лин и е овладял кунг-фу. Но не е само това - той може да се бие в петте основни стила - умение, с което малцина могат да се похвалят. И естествено не се е отървал от склонността си към насилие. Успява да измами учителя си То, да го упои с отрова, която забавя реакциите му и съумява в отсъствието на Сю да надделее в традиционния двубой между учител и ученик. Двамата със Сю напускат мястото, където е минало детството им. В последния момент Сю въпреки присмеха на А Кеунг взема ръкописа, над който То се е трудил през целия си живот. Това са няколко тома, озаглавени “Вторият изгрев” (заглавието на книгата). И оттук нататък започват изпитанията за Сю: първо А Кеунг я продава на дебелия месар Фан. Въпреки многото бой не успяват да я пречупят и я дават мадам Фунг, която има пушалня на опиум и дом за масаж, обслужван от млади китайки. Там я възпитава А Гум, която й помага да израсне като истинска китайка, научава я да чете и да пише, и й спестява униженията на ранното проституиране. Когато все пак в пушалнята на мадам Фунг започва все по-често да се навърта местния тайпан Чинг и още повече, след като дава на Сю Синг голям топаз в залог на скорошното й дефлориране, тя избягва (за Чинг работи и А Кеунг, който си е спечелил репутацията на жесток и непобедим боец, изпълняващ специални и неособено деликатни поръчения от страна на Чинг). Поради липса на нещо по-добро тя се обръща за помощ към оказващия й специално внимание капитан Тоби Хайд-Уилкинс от корпуса на британските войски, който често се е срещал със Сю по време на светските й посещения на приеми заедно с другите момичета от дома на мадам Фунг и един-два пъти се е застъпвал публично за нея. Тоби я скрива временно при свои познати в провинцията. Двамата преспиват и това се оказва върховно изживяване за всеки от тях. Племенник на семейството, при което Сю живее, е доктор Сун и от него тя научава всичко за традиционната китайска медицина - билки, масажи, техники за медитация, акупунктура, акупресура, прогаряне в определени точки с нагорещени игли и какво ли още не. Започва Втората световна война и през 1941-а Япония се включва в нея. Не след дълго Хонконг пада и всички чужденци са арестувани. Бен Деверил загива, потапяйки японски катер в паметен рейд. Тоби е хвърлен в лагер, но таи надежда някога да избяга. Работещата в някаква таверна Сю е арестувана, защото се е осмелила да поиска от един японски войник да си плати храната. В затвора я пребиват. За нейно щастие японският й надзирател в затвора става свидетел как те се съвзема след жестокия бой, който й нанасят и я препоръчва на страдащия от какво ли не военен наместник на Хонконг генерал Тошидо. Сю съзира открилия й се шанс и влага всичките си умения да излекува генерала. Под нейните грижи той скоро започва да се чувства все по-добре и направо се подмладява. Междувременно Чинг и А Кеунг замислят пъклен план: те знаят, че Тоби е арестуван и вече са научили за връзката му със Сю. Чрез подставено лице успяват да подмамят малка група военнопленници да избягат и съобщават на японците за планираното бягство. Всички са заловени и А Кеунг измолва да му бъде предоставена честта сам да отсече главата на Тоби. Скоро войната свършва, но още преди края й генерал Тошидо се самоубива. Чинг се опитва да прелъсти хубавата Сю, но нейна стара приятелка от дома на мадам Фунг го убива в момента, когато изглежда, че нищо не би могло да я спаси от жестокото изнасилване. За Сю започва да се грижи англичанинът Себастиян Мастърс. Не след дълго, въпреки съмненията й, той успява да я убеди да се замине с него за Англия, където я представя на родителите си. Баща му я приема безрезервно, но майка му и сестра му - не. Въпреки всичко не след дълго те се оженват. Себастиян започва работа за Външното министерство с надежда да бъде върнат като дипломат обратно в Далекоизточна Азия. Сю се захваща с превод на огромния труд на своя учител То. Постепенно работата на Себастиян и дългите му отсъствия от дома издигат бариера между двамата. След известно време Сю забременява и скоро след това разбира, че Себастиян е хомосексуалист - тръпката, която е почувствал за първи път по време на военнопленничеството в Хонконг се е оказала прекалено изкусителна за него. Това е краят - тя се договаря с бащата на Себастиян да роди детето, да се откаже от правата си върху него, но да се върне в Хонконг и да се разведе с мъжа си. Така и става след като се ражда малката Нова. Годината е 1950-а. В Хонконг Сю се запознава с американския кинодокументалист Сам Данович, който научва за превода на “Втория изгрев” и я уговаря да замине с него за Калифорния. Там се намира издател, който силно се заинтригува от книгата: компилация от стихове, философски размишления, съвети за правилен начин на живот, отдавна забравени рецепти на тибетската медицина, считани за изгубени лекарства на Жълтия император и т. н. и т. н. - осем тома от по 500 страници. Книгата се радва на невероятен успех, но Сю чувства, че трябва да се върне в Хонконг. Тревожи я тайната на нейния произход. Тя вече е разбрала кой е баща й, но с нищо не може да докаже, че тя е негова дъщеря на адвоката, когото той е оставил за изпълнител на завещанието му. Макар оставеното да представлява огромно състояние, единственото, което я интересува, е домът на Бен Деверил. Тя го купува от адвоката (парите, които би могла да наследи, не я вълнуват) и решава да възстанови едновремешния му блясък. В този момент се появява злодеят А Кеунг, който от вестниците е научил за успеха на омразната му Сю. По време на странстванията си из Китай, А Кеунг е овладял и тайните на черния таоизъм, които му дават власт над всяка човешка душа. Той посещава Сю и успява да вземе три косъма от косата й. Скоро след това Сю започва да губи интерес към живота. Заплашва я смърт, но старият й приятел доктор Сун я отвежда при един от последните бели магьосници на таоизма, който я връща към живота. Тя разбира, че е дошъл моментът за разчистване на сметките с преследващият я А Кеунг и се изправя в двубой срещу него. Загадъчното тайно умение на Белия Жерав се събужда в паметта й и в една невероятна експлозия на бойни умения и рефлекси тя сразява А Кеунг още с първия удар. Междувременно, забравил за договорката между тях, от Англия пристига и бащата на Себастиян с порасналата Нова. Майка и дъщеря се събират. Нова естествено е взела чертите както на майка си, така и на баба си. Къщата на Бен изглежда както преди десетилетия. Пристига адвокатът му, който отдавна е запленен от красотата и сдържаното изящество на Сю Синг и в знак на негласно признание, че тя е пълноправната наследница на покойния Бен Деверил, й дава прощалното му писмо до детето, което той така и не е видял. Благодарение на някакво трудно обяснимо прозрение той е знаел, че ще се роди дъщеря, той й е измислил името Сю Синг - Малко облаче - и е оставил няколко напътствени думи за след смъртта си. Това е всичко, от което тя има нужда. От терасата на къщата изправена до дъщеря си Сю Синг гледа към морето, където бягащата по вълните шхуна е подгонила няколко малки облачета в небето.

Оценка: Много ми е трудно да преценя. Това, което бе интригуващо за мен (всички моменти, свързани с източните бойни изкуства, които са предадени крайно достоверно и никак не са малко на брой) може би ще бъде неинтересно за жените-читателки. Онова, което мисля, че на тях би им харесало - историята на трудната съдба на едно момиче, опасността всеки миг да бъде насилено и по някакво чудо всеки път разминаващо се с злочестието, - точно това на мен ми се струва малко преиграно и доста натъкмено. Затова и написах в началото, че това е нещо като приказка - всичко се развива от лошо към по-лошо, но накрая нещата се оправят. Трудно ми е да преценя и за каква точно читателска публика е тази книга. В главата ми се върти нещо като момичета между 12 и 20 години. Не знам дали този кръг не е прекалено тесен. Може и да се лъжа. От гледна точка на чисто литературните качества (които могат да поизбледнеят пред сумата, която читателите ще трябва да платят за два тома от по 400-500 страници) авторът се е постарал да създаде правдоподобна картина на Хонконг от предвоенните години. Бледнеят епизодите в Англия и Америка, които (слава Богу) са попретупани. Въпреки всичко прочетох книгата за три-четири нощи, като последните страници приключих една сутрин, закъснявайки с два часа за работа. Не знам дали това става за препоръка, но по-силни думи не мога да използвам, а по-слаби не искам. Общо взето, книга за Хонконг напомняща с нещо неуловимо на Тайпан (въпреки че паралели не могат да се правят). Сложна книга, която на някои ще се хареса, други ще отрекат. Ако не беше толкова дебела... (а би ли могла да бъде по-тънка?).

Заключение: Не знам, все пак може би да не се превежда, макар че ще е жалко. Книгите на подобно ниво за Далекоизточна Азия не са чак толкова много на нашия пазар.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : Nest of Vipers, 406 p.
Автор : Linda Davies
Издадена : Doubleday, 1995
Жанр : Трилър

Съдържание : Сара Йенсен е един от най-добрите дилъри, занимаващи се с покупко-продажба на валута за една банка в лондонското Сити. Джеймс Бартроп - завеждащ отдел за борба с наркотиците в MI-6 - успява да убеди Антъни Барингтън - управител на Бенк ъф Ингланд, централната английска банка - да вербува опитен дилър, който да постъпи на работа в банката ICB,която регистрира големи печалби от успешни сделки с валута. Подозрителното в тези сделки е, че те стават винаги малко преди групата на седемте най-развити страни (G7) да обяви взети важни решения, повлияващи взаимните курсове на основните валути. Бартроп храни стара неприязън към Антонио Фиери - мафиот, който се занимава с контрабанда на наркотици в големи мащаби. По една случайност гласът на Фиери е бил разпознат при подозрително обаждане до банката ICB. Има голяма вероятност да се натрупат улики срещу него като се тръгне по линията на връзките му в международните банкови среди. Логиката на повествованието нататък е ясна: Барингтън, действайки от името на Бартроп, вербува Сара за идеята да постъпи на ICB и да разбере какво става там. Тя, разбира се, ще действа сама: ако успее - всичко е наред, ако се провали - тогава няма кой да й помогне. Сара не знае за съществуването на Бартроп и не подозира за евентуалната роля на Фиери. Предизвикателството е съблазнителна възможност Сара да изпита някоя нова тръпка. Скоро планът е приведен в действие: Данте Скарпирато - главен дилър на ICB - наема Сара за валутния отдел на банката. Тя се запознава с новите си колеги - Метю Арнот, който от самото начало не скрива своята неприязън към нея, и Саймън Уилсън, който е по-неутрален. Сара помолва чичо си Джейкъб Голдсмит - бивш експерт-касоразбивач - да й намери няколко устройства за подслушване. Едното монтира в офиса, другото в дома на Карла Витале - приятелката на Метю Арнот, - използвайки познанството на приятелката си Масуми с нея. Подозренията й са насочени и към мрачния, затворен и демоничен Данте, но с него има само един път - през леглото му. За щастие приятелят на Сара и брат й заминават на алпинистка експедиция в Хималаите, където ще се забавят месеци. Скоро след това ICB провежда операция по покупка на марки и в интервал от няколко часа спечелва няколко милиона долара. Операцията е предхождана от подозрителни действия от страна на Метю Арнот и Данте. Подслушвателните устройства регистрират съмнително обаждане до Метю от Карла, след което той излиза да използва мобифона си. Телефонът в дома на Карла е записал обаждане от Италия с кратки инструкции да се купуват марки. Без още Сара да знае това, оказва се, че в играта е замесен и Кеслер - един от директорите на банката. От общи съображения за сигурност той дава на Метю устройство за прочистване от подслушвателни устройства и скоро Метю намира за свой ужас устройствата както в офиса им, така и в дома на Карла. От Карла разбира, че сред гостите в дома й е била и Масуми, а вече знае, че тя и Сара са приятелки. Връзката е ясна... или поне така му се струва. Отива при Масуми, пребива я и научава от нея, че е действала по молба на Сара. Масуми се обажда на Сара по телефона и й казва, че е признала истината. Работата е в това, че самата тя не знае защо го е направила. В изясняващ разговор със Сара Метю остава с впечатлението, че тя е искала да се снабди с компрометиращ материал срещу него, усещайки неприязънта му. След известно време е направен нов валутен удар - този път с италиански лирети. Само че сега, за да остави впечатление, че има и финансов интерес, Сара взема и лично участие - за няколко часа сметката й набъбва с 3 милиона долара. Метю признава пред Кеслер, че има и нов играч, той се обажда на информатора в Италия - не кой да е, а самият финансов министър Катания, изнудван на базата на заснети любовни сцени между него и Карла. В основата на всичко, разбира се, е самият Фиери. Катания, заплашен от разкриване, изпраща наемната убийца Кристин заедно със сътрудниците й: тя трябва да ликвидира Сара, Скарпирато (Кеслер подозира, че Сара е споделила наученото с неучастващия в играта Данте) и Масуми. Сара се спасява по чудо благодарение на непланирано пътуване до Швейцария, където личният й банкер е обезпокоен от 3-те милиона, преведени по сметката й. Оказва се, че последният удар е бил клопка - Барингтън е създал условия за него, но е поискал да се контролират известен брой съмнителни шифрови банкови сметки за неестествено големи суми, внасяни по тях скоро след акцията. Разбрала междувременно от вестниците за убийствата на Данте и Масуми, Сара се обръща за помощ към чичо си Джейкъб и той я скрива при свой приятел в Мароко. Оттам Сара изпраща копия от всички записи на телефонни разговори (както и от видеокасетите с любовните игри между Катания и Карла, които една позната на Джейкъб открадва по поръчка от дома на Карла) до вестник Таймс. Редакторите, желаейки да проверят каква би била евентуалната реакция на замесените лица, се обаждат на Катания и му прочитат материала, който възнамеряват да публикуват. По време на разговора с помощта на намеци се изяснява, че Катания е склонен да отмени смъртната присъда срещу Сара, ако тя се откаже от разобличенията си. Така и става... или поне така изглежда. Сара използва възможността да се движи в безопасност като се връща в Лондон. Ясно е, че иска по някакъв начин да си отмъсти. Тя вече подозира, че не Барингтън е замислил цялата операция. Научава от него кой стои в основата. Междувременно Кристин (наемната убийца) е изненадана, че платеното убийство на Сара е отменено и решава да разбере за какво става дума. Връща се в Лондон (тя действа базирана в Италия), среща се със Сара и успява да я убеди да й разкаже каквото знае. Наученото я смайва - още повече с размера на сумите, които се печелят буквално за минути. Обажда се на Фиери и му казва, че Катания е на прага да бъде разкрит. Той й нарежда да ликвидира Кеслер - единственият останал жив, който знае какво и как става. Кристин го убива. Същата нощ е убит и Катания. Но телохранителят му успява да рани единия от убийците и той е отведен в болница. Ясно е, че сигурно ще бъде принуден да проговори. Фиери инструктира Кристин да се спасява и тя заминава за Рио де Жанейро. Самият той е арестуван по подозрение в организиране на убийството на висш държавен служител. Сара заминава за Хималаите при брат си и приятеля си. Барингтън си измива ръцете. Единствен Бартроп би искал да разбере какво точно се е случило, но няма кой да му разкаже... поне засега.

Оценка: Романът бледнее и като трилър, и като загадка, и като описание на бита на банковите дилъри. Образите са скицирани и действията им не са добре мотивирани. Личи си че авторката е жена: донякъде се запомнят само женските образи, а мъжките или дразнят, или не оставят следа в съзнанието на читателя. Дори самата Сара не е истински положителен герой: тя например задържа нечестно спечелените 3 милиона, а междувременно се чуди какво да направи за най-близката си приятелка, пострадала след като е действала от нейно име. Буди известно недоумение и лекотата, с която тя се пъхва в леглото на малко страшния Данте, още повече на фона на топлите чувства, които храни към заминалия в експедиция неин приятел. Представена е като много умна, а всъщност се лута, действайки напосоки и тласкана от чисто женски страх (той поне изглежда истински). Връща се в Лондон да отмъсти (на Барингтън, на Бартроп, на Катания), но въпреки твърдата си решимост няма и най-малка идея как да го направи. Само случайната връзка с Кристин й помага да постигне нещо. Самата Кристин, въпреки хладната си пресметливост, едва ли би могла да обясни защо се обажда на Фиери. Тя работи за Катания и дори да се опасява, че той може да бъде разкрит, тя разполага с варианта Рио де Жанейро (където в крайна сметка й се налага да замине). Освен това тя не е пряко застрашена от арестуване, ако Катания бъде задържан - връзката с него е само по телефон и няма никакви веществени доказателства за това, че е убивала по негова поръчка. Удивлява и лековатата наивност, с която Барингтън (висш държавен служител на английското правителство) се съгласява да стане маша в ръката на доста по-нископоставения от него Бартроп. Неясен остава образът на Саймън, а Данте е пуснат само за отклоняване на вниманието. Фиери (който уж е централна фигура) се споменава по веднъж в началото и в края на книгата. Авторката често използва дилърска терминология, но проявява доста снизходително отношение към интелекта на читателите си, обяснявайки му очевидни неща. Липсва й техника на писането, в книгата отсъстват описания на местата, където попада, диалозите не са добре поставени, образите не са доизпипани, интригата издиша, мотивировката не убеждава. Най-хубавото нещо, с което ще запомня тази книга, е снимката на писателката на задната страница на обложката. Оставам с недоумението защо е изоставила преди три години кариерата си на дилър, за да напише една толкова нескопосана книга. Надявам се следващата да е по-добра. Защото тази вече съм я забравил.

Заключение: Мисля, че е ясно: не!

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : Eyes of a Child, 594 p.
Автор : Richard N.Patterson
Издадена : Borzoi Book, Alfred A.Knopf, Inc., 1994
Жанр : Криминална (съдебно-процесуален роман)

Съдържание : Рикардо (Ричи) и Тереза (Тери) Ариас се разделят. Започва спор относно родителските права над единствената им дъщеричка Елен. Оказва се, че Ричи е в състояние да заблуди всички (освен Тери, естествено) за истинската си същност - измамник, лентяй, егоист и абсолютен социопат. Тери, която по професия е преуспяваща адвокатка, отива при своя бос Крис Паджет - милионер, също адвокат с добро име, потенциален кандидат за сенаторско място. Крис е отдавна се е развел и живее заедно с 16-годишния си син Карло. В очакване на делото, което трябва окончателно да реши на кой от двамата родители да остави Елен, Ричи и Тери живеят в изключително изнервена обстановка. Проблемът е в това, че Ричи държи на Елен, защото по този начин може да разчита на значителна финансова издръжка от Тери, която печели доста над средното. И за да постигне целта си той е готов на всичко. Той е сатанински умен и подхожда към всяка поставена цел с необходимата предварителна подготовка. Книгата се развива около два процеса. Първият от тях е гражданско дело относно временно предоставяне на родителски права на единия от двамата родители, докато въпросът не се получи окончателното си решение. Съдията дава тези права (въпреки съвета на съдебния експерт, който препоръчва обратното) на Ричи. Минава известно време и съвсем неочаквано Тери научава от детската градина, че малката Елен си е вдигала рокличката пред момченца. Ричи твърди, че детето му е станало жертва на перверзните наклонности на Карло (синът на Крис). Още незапочналата връзка между Тери и Крис е на прага да се разпадне. Разстроена от случилото се Тери предупреждава Ричи, че държи и тримата да минат на психологическа експертиза, за да се види какво лежи в основата на ужасния инцидент и да се прецени най-обективно на кого да бъде оставена Елен. Изправен пред перспективата да бъде разобличен (защото разбира, че няма никакъв шанс да заблуди подробния психологически тест с над 500 специално формулирани въпроси, на които трябва да отговори), Ричи уведомява Тери, че е подал запечатани (с уговорка на условията, при които трябва да се разпечатат) обвинения срещу Крис и Карло. Отварянето на тези обвинения ще съсипе незапочналата политическа кариера на Крис, ще разбие психиката на Карло и може би окончателно ще даде на Ричи всички права над Елен. И точно в този момент, съвсем удобно за всички, Ричи е убит. Всъщност това убийство става още на първите страници на книгата и читателят знае, че става дума именно за убийство. Но то е така направено, че се създава впечатление за самоубийство. По стечение на обстоятелствата в този момент Крис и Тери са в Италия. Това първоначално отклонява вниманието от тях. Но съвсем скоро съдебномедицинският експерт установява, че обстоятелствата практически изключват версията за самоубийство и вниманието на полицията се прехвърля върху хората с евентуален мотив. Един от тях е Крис. Тук се намесва и политически момент: Тери също има известни основания да желае смъртта на бившия си съпруг, но противникът на Крис в започващата предизбирателна кампания (Крис се готви да стане сенатор) вижда в случилото се удобен повод да свърши с Крис. И той използва влиянието си да даде чрез областния прокурор необходимите разпореждания полицията да се насочи именно към него. В хода предварителното следствие (една цяла част от книгата - близо 100 страници - е посветена на него) се натрупват се маса косвени улики и всички те естествено сочат все към Крис. Не след дълго той е арестуван - всъщност с това приключва първата четвърт на книгата и започва същинската й част. Следващите няколко глави (оформени като отделна малка част от книгата) са посветени на процедурата по избор на съдебните заседатели (с подробно описание на всички технически хватки, ограничения, правила и съображения, от които се ръководят обвинението и защитата). След това започва процесът - на него са посветени около 200 страници. Всяка отделна глава се развива в две части: разпит на свидетелите, извиквани от обвинението и последващ кръстосан разпит на същите свидетели от защитата. За съдебните заседатели става все по-ясно, че Ричи е убит, но умелите ходове на адвокатката на Крис посяват семето на съмнението, че убиецът е именно той. Интригата се свежда до това дали те ще го намерят за виновен или ще го оправдаят. От време на време авторът отделя внимание и на сеансите при детски психолог, на които Тери редовно води малката Елен, чиято психика е тежко обременена от привързаността към убития й баща и от още нещо, за което тя не иска да говори. Противно и на най-оптимистичните очаквания на защитата, журито на съдебните заседатели намира Крис за невинен и по четирите обвинения, по които е подведен. Съдията го оправдава напълно. Само дето не е ясно кой е убиецът. Накрая се разбира, че не Карло, а именно Ричи е бил педофилът, позволил си да пипа детето си по срамни места. Тя е споделила случката с баба си (майката на Тери), тя изважда от мазето стария револвер, който си е купила преди много десетки години (преди да започне да се води строга отчетност кой купува оръжие), отива вечерта в дома на Ричи и застрелва перверзния си зет, симулирайки самоубийство.

Оценка: Съдебно-процесуален роман в стила на Ърл Стенли Гарднър (баща на крайно привлекателния образ на Пери Мейсън и неговата секретарка Дела Стрийт). Може да служи като учебно пособие на студенти-прависти, готвещи се да станат адвокати. Техниката на разпита, улавянето на онова в свидетелските показания, което може да ги обезсмисли и дори да се използва срещу тезата на обвинението - тези неща са перфектно изпипани. Отлично е написана и първата част на книгата - там, където се изгражда основата на психологическия двубой между Тери и Ричи. С удивителна изобретателност авторът създава ред ситуации, в които илюстрира как може да се използва заплахата от получаване на права над едно дете за тормоз на другата страна. Много интересна от чисто информативна гледна точка е и частта, в която се избира състава на съдебните заседатели (аз специално не бях чел друга книга с такова ниво на подробности). Отделните елементи на книгата са добре изпипани. Проблемът им идва в тяхното не чак толкова удачно композиране в едно цяло. Първо, малко еднообразен е подходът (но пък е толкова характерно американски) към обясняване на житейските проблеми в зряла възраст с детски травми от (естествено!) фройдистки характер: перверзни моменти във взаимоотношенията майка-син или баща-дъщеря (за книга с толкова малко основни действащи лица, трикратното използване на подобен мотив е малко прекалено). Второ, въпреки страхопочитанието на средния американец към даването на показания (в съда) под клетва, всичките трима главни потърпевши (Крис, Тери и Карло) или скриват истина, или направо дават неверни показания (да, без да са заплашени от разкриване) и точно на това се крепи опитът на автора да създаде някакво напрежение. Трето (и най-важно), именно в липсата на напрежение е основният недостатък на книгата: тя се развива някак вяло (много досадно е започването с факта на убийство и последващото му обосноваване и разплитане в ретроспективен план - винаги ми се е струвало, че това говори за писателска “недостатъчност”). Натрупването на косвени улики срещу Крис не е построено да предизвиква някаква тръпка, а и самите образи не се безусловно положителни. Единствено адвокатката на Крис - Керълайн - буди възхищение с добрата си реакция и удачните си адвокатски находки от чисто процесуален характер, но за нещастие тя не е изградена като основен образ. Интригата не е заплетена както трябва: дълго преди финала на книгата аз бях готов да се обзаложа, че убиец е майката на Тери и че точно Ричи е первертът, травмирал много ловко малката Елен. Всъщност, споменавайки за финал, трябва да поясня, че и финал няма. Доста след снемане на обвиненията срещу Крис и разкриване на истинския извършител на убийството, книгата все се точи, сякаш търсейки удобен повод да свърши. Както вече съм писал и в други анотации, липсата на достоен финал (поанта) в амбициозен роман сваля цената му много. Останах с впечатлението, че авторът се е концентрирал (и ако това е така, постигнал го е напълно) върху психологията: в действието са замесени трима психиатри (или психоаналитици) и много страници са посветени на вътрешните терзания на героите, на казаното, недоизказаното и останалото скрито, на внушенията и самовнушенията.

Заключение: Не знам! Книгата е чудесна в психологически и съдебно-процесуален план, но сериозно куца в поддържането на активен интерес към интригата (която почти липсва). Прекалено е дебела за това, което предлага. Аз лично бих си купил три книги (общо със същия обем) за Пери Мейсън, вместо точно Eyes of a Child! Подозирам, че няма да стане хит на нашия пазар. Ако има време за това, нека я прочете за мнение още някой.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : The Fourth Procedure, 548 p.
Автор : Stanley Pottinger
Издадена : Ballantine Books, 1995
Жанр : Медицински трилър

Съдържание : Това е книга, третираща проблема с абортите в САЩ. Авторът, който очевидно застъпва тезата, че жената има право да решава дали да задържи едно дете или не, изчерпателно представя разнообразни аргументи за и против. Съдържанието е просто по замисъл: американска лекарка хирург, която в продължение на десетилетия се занимава с трансплантация на органи, организира около себе си група ентусиасти и си поставя за цел да трансплантира матка в тялото на мъж. След три относително неуспешни подготвителни опити (те са в основата на криминалната нишка на повествованието) с активисти от движението срещу абортите, в резултат от които мъжете умират при подбора на имуносупресорите, имащи за цел да потиснат отхвърлянето на чуждия орган от организма, при четвъртия (оттам заглавието на книгата), матката на донорка е присадена в коремната кухина на председателя на Върховния съд на САЩ, разбира се, без той да се усъмни в нещо. Интригата се заплита от това, че донорката е приятелка (впоследствие - преди да загине по време на атентат срещу една от клиниките, където се правят аборти - за кратко и съпруга) на американски сенатор, който се бори за свободата на абортите, а председателят на Върховния съд е фанатизиран привърженик на защитата на живота на зародиша, независимо от обстоятелствата, при които е заченат. Операцията става възможна благодарение на неговата секретарка, която помага на екипа хирурзи да симулират перитонитна атака, а след операцията (уж от перитонит, но всъщност присаждане на матката) му дава имуносупресорите, без които не може. В цялата история е забъркан и друг фанатик, лидер на движението против абортите (т.н. “Движение за правото на живот”). Той и сенаторът са основните противници в книгата. Пак той е изнудил президента на САЩ (възползвайки се от някои съмнителни негови ходове по време на предизборната кампания) да назначи точно това лице за председател на Върховния съд в момент, в който предстои да се вземе решение по федерално дело, което може да измени все още съществуващото по конституция право на американките да правят аборти до 24-тата седмица на бременността си. Голям обем от книгата е посветен на ходове и контраходове на двете страни, на провежданото от полицията разследване на трите убийства, и на стремежа на телевизионна репортерка да се добере до същността на онова, което тя подозира, че става, но не може да схване докрай. През цялото време се обсъждат различни аспекти на проблема и в множество странични линии (включително връщане в миналото на сенатора и на лекарката) се уплътняват характерите на героите. Има доста правдоподобни епизоди, от които става ясно как се плете политика на най-високо ниво в САЩ, а от други може да се научи медицинската страна на проблема (започвайки с подробности по развитието на зародишите, минавайки през детайлите по раждането и завършвайки с тънкостите по извършването на операции по трансплантация на органи). Краят е лишен от кулминация, но в него препатилият председател на Върховния съд се съгласява да задържи в себе си детето на своя идеен противник сенатора до момента, в който то може да бъде извадено и доотгледано в кувьоз, и дори променя мнението си по въпроса за абортите.

Оценка: Отлично написана книга, ценна с изобилието на фактологически материал, с разнообразието на аргументи и с привидното правдоподобие на действието (ако човек приеме, че присаждането на матка върху мъж - Боже опази! - е възможно). Добре е балансирана като съотношение диалог и описания, броят на героите е точно колкото трябва, за да стане интересно и да се чете леко, действията им са психологически обосновани и нито дразнят, нито учудват. Книгата постепенно се “засилва” и към края могат да се намерят много трогателни страници и обрати на действието. Чисто криминалният елемент разочарова, но авторът вероятно го е вмъкнал по-скоро за да поддържа интереса, отколкото като съществена линия. Има много интересни находки с “лафове”, които освежават езика. Авторът е направил страхотна подготовка преди да седне да пише (това личи и от списъка на лицата, на които благодари в края на книгата), което може само да се пожелае на други негови колеги (такава подготовка съм срещал само при Клавел и Форсайт, донякъде при Дик Френсиз).

Заключение: Не я препоръчвам за превод, което е жалко, но според мен проблематиката е чужда за нашите условия. На българина проблемът за абортите му е точно през “онази работа” (в неприсадения вариант), а за българката правото на аборт е абсолютно (доколкото има някога е имало някакви ограничения, те в никакъв случай не са били от морално-етичен характер). В България президентът не би се ангажирал дори с една дума по този въпрос, още по-малко би го направил патриархът. Ничия политическа кариера не би зависила от това какво ще се каже пред дадена аудитория за абортите, макар че това определено би развеселило част от коя да е публика. Доста натуралистично описаните епизоди ще отвратят някои от читателите, които потенциално биха били само жени. Големият обем ще я направи прекалено скъпа, за да си позволи някой да експериментира с купуването й просто така.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : The Day Of Wrath, 413 p.
Автор : Daniel Easterman
Издадена : Harper Collins, 1995
Жанр : Трилър

Съдържание : Роман за тероризма (като че ли единствената вълнуваща тема след разпадането на Източния блок). Действието се развива изцяло в Ирландия (Ейре, а не Северна Ирландия). Основен герой е Деклан Карбери, шеф на Отдела за специални разследвания и съпруг на сестрата на премиера на Ирландия. Поради сложността на заплитане на интригата ще я разкажа най-общо. Преди години Щатите и специалните служби на Англия (MI-5, MI-6) са изпратили в Ирак отряд от няколко суперкомандоси със задача да унищожат завод за химическо оръжие. Операцията претърпява пълен провал - заводът не е унищожен, а от командосите... ни следа. Смятат ги за убити, но след войната с Кувейт се появяват известни данни, че те са живи и държани в залог за някой по-особен случай. Организаторите искат да си ги върнат. Единственият начин това да стане е да се упражни върху Ирак силен политически натиск. Решават да се възползват от особената ситуация в Ирландия (и по-специално деликатните отношения със Северна Ирландия). Страната има нужда от повдигане на имиджа си в очите на другите народи. Външният министър (действайки по свръхсекретни указания от Англия) предлага да организира среща на арабските държави, на която да се изгладят съществуващите противоречия между тях, за да се създаде благоприятна обстановка за ускоряване на мирния процес в Близкия Изток. Премиерът назначава Деклан за отговорник на изключителните мерки за сигурност по време на конференцията. Малко преди това започва серия от необясними, брутални и крайно професионално извършени убийства на информатори и сътрудници на Деклан, при едно от които загива и единствената му дъщеря. Въпреки усилията на Деклан, още в самото начало на конференцията група професионалисти напада замъка, където тя се провежда, избива хората на Деклан (без него самия) и отвлича като заложници всички пратеници и делегати, между които има и много влиятелни личности. Премиерът дава на Деклан всички пълномощия за откриването им, а “Хизбулла” изпраща своя най-добър агент-убиец със задача да освободи един от пленените шейхове - негов баща. Деклан започва да издирва заложниците, но ситуацията много се усложнява от няколко обстоятелства: първо, срещу премиера е изфабрикуван компромат, той подава оставка и на негово място е избран дотогавашният външен министър, който е маша в ръцете на англичани и американци, второ, новият премиер снема от Деклан дадените му пълномощия и така го принуждава да действа в нелегалност, трето, всичките ходове и намерения на Деклан необяснимо се предугаждат и серията убийства, целяща да му бъдат вързани ръцете, продължава с жестока безкомпромисност, и най-сетне похитителите поставят неизпълними условия и заплашват да убиват всеки ден по един от заложниците, ако те не бъдат изпълнени. Постепенно се изяснява плана: арабските държави разбират с каква цел са отвлечени техните представители и оказват желания натиск върху Ирак да освободи командосите, които той вече години наред държи в плен. Само че изпълнителят на плана е не кой да е, а самият Дейвид Кореш - основател на сектата “Давидов клон”, чието ранчо е опожарено в градчето Уейко при акция на ФБР още през 1992 година и обявен уж за мъртъв, но останал жив, за да бъде използван от специалните служби именно за в случай като този, когато ще бъде удобно да си измият ръцете с доказания психопат. Кореш обаче има свой, много по-различен план за съдбата на заложниците. Той изобщо няма намерение да ги освобождава, независимо от развитието на нещата. Той иска този път (за разлика от унизителния за него завършек в Уейко) да си замине с гръм и трясък (и то в буквалния смисъл на думата, защото тайно от всичките си сътрудници е минирал малкия остров, където се крие). За американците разкриването на тази тайна би било повече от унизително, затова те вземат всички мислими мерки това да не стане или поне да не останат живи свидетели. Но Деклан, действайки в сътрудничество с човека на “Хизбулла” и с дошлата в Ирландия бивша негова любовница от времето, когато е работил в Ливан, се справя с всички препятствия. Цената е ужасна - спасени са само няколко от делегатите, а всички негови хора (с изключение на споменатите двама) намират смъртта си. Островът експлодира и този път поне Дейвид Кореш действително умира.

Оценка: Крайно убедителен роман. Много жестокост (буквално през няколко страници става убийство). Сложна интрига, в която пикантната тайна (това, че изпълнителят на акцията е считаният за загинал Дейвид Кореш) е запазена почти до края. Добро описания на механизмите на действие на специалните служби. Пълно потапяне в атмосферата на Дъблин, акциите на ИРА, начините на събиране на информация, взаимоотношенията между политици и професионални разузнавачи.

Заключение: Не я предлагам за превод поради едно-единствено съображение: книгата е натъпкана със съкращения на оръжия, служби, ведомства, агенции и институции, но най-лошото е подчертано ирландското във всичко това - много имена звучат повече от необичайно, други са комични за българското ухо, трети се произнасят трудно, а има и такива, за които даже не се знае как се четат. Това силно затруднява възприемането (особено на началните 50-100 страници) и според мен я прави непреводима в оригиналния й вид. Но е жалко!

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : Dai-Sho, 407 p.
Автор : Marc Olden
Издадена : Jove Books, New York, 1987
Жанр : Трилър

Съдържание : Древният майстор на оръжия Мурамаса вселява във всяко свое творение зъл дух - негов закрилник. Той подтиква собственика на оръжието към насилие. Такава е и съдбата на големия майстор на меча самурая Бенкаи: той загива, защитавайки своя господар, но духът му остава неукротен. Така започва тази книга, след което действието се пренася в нашето съвремие. Кон Кенпачи е гениален японски кинорежисьор (вече награден с един “Оскар”). Той е самовлюбен в собствената си красота и младост и изтръпва пред мисълта, че го очаква старост. Затова замисля да завърши последния си филм (който също е велико произведение на киноизкуството) и да сложи край на живота си. В това трябва да му помогне неговият значително по-възрастен приятел и духовен наставник Зензо Носака. Кенпачи помолва Носака да върне към живот действалата по време на войната “Лига на кръвната клетва” и да й възложи убийствата на десет “врага” на японската империя. Но за Кенпачи основният проблем е намирането на кейшаку - помощникът на извършващия сепуку, човекът, нанасящ с меч последния удар, с който прекратява мъките на умиращия самурай. Този човек трябва да бъде чист и достоен за ролята. Носака има предвид подходящ кандидат - едно момче, което живее в Хонконг. То притежава свръхестествени способности и (макар Носака само да предполага за това) в него се е вселил духът на отдавна умрелия самурай Бенкаи. Момчето се казва Тод Хансард и е син на китайка и бял. Китайката е дъщеря на шеф на местна гангстерска групировка, а белият е Франк ДиПалма - бивш нюйоркски полицай, в момента репортер, разследващ заплетени криминални случаи. Майката на Тод (след дълги години раздяла) повиква в Хонконг бащата на детето си (всъщност двамата така и не се оженват и Франк даже не е виждал сина си). Междувременно започват убийствата на десетте предварително набелязани жертви: това уж са национални предатели, но списъкът е така съставен, че те са първо съперници в нечистия бизнес на Носака и, второ, хора, спрямо които той храни стара ненавист (например това са тримата американски съдии, осъдили на смърт Носака като военнопрестъпник и шеф на “Лигата на кръвната клетва”, чийто членове са извършили маса убийства по време на войната). От този момент нататък книгата се превръща в разказ за пътя на баща и син един към друг на фона на желанието на Кенпачи да подготви малкия Тод за приближаващия момент, когато ще трябва да стане негов кейшаку. Работата е там, че момчето има периодични видения от миналото (това са подвизите на Бенкаи) и за изумление на околните започва да говори старояпонски. На всичко отгоре притежава невероятни за възрастта си умения с меча, безстрашен е и - което е най-лошото! - започва да се разкъсва в привързаността си към ДиПалма (когото харесва) и Кенпачи (към когото се отнася като към учител). Ситуацията се усложнява и от това, че Кенпачи има любовна връзка с Йън - продуцентка на последните му два филма, бивша любовница на ДиПалма, отказала на времето да се омъжи за него и дъщеря на Джуд Голден - единия от тримата съдии на Носака, осъден да намери смъртта си от бойците на “Лигата”. ДиПалма също е посветен в древните бойни изкуства - той е един от много добрите майстори на меча (т. н. “кендо”) и познава достатъчно добре японската история, философия и традиции, за да е наясно каква опасност грози сина му. Той през цялото време трябва да се съобразява и с възможността да умре от ръцете на наемници, изпратени от дядото на Тод - китайски бос на подземния свят, който така и не е простил на ДиПалма петното, което му е хвърлил чрез връзката с дъщеря му. Във финалната сцена Кенпачи устройва прием и шокира гостите си като им казва, че те са негови заложници и ще станат свидетели на неговото сепуку. Носака обърква планираната сцена като обезумява и започва да коли гостите наред. Когато Кенпачи се опитва да му попречи, той му отсича без замисляне главата. В същия момент ДиПалма пълзи през един таен подземен тунел към вътрешността на замъка (собственост на Кенпачи и същия, в който самураят Бенкаи от първите страници загива). Тод, който в този момент е под въздействието на злия дух пазител на меча на Мурамаса и е очаквал да стане кейшаку на Кенпачи, се опитва да възпре баща си и помощниците му да попречат на онова, което вече се е провалило. Във финален сблъсък ДиПалма побеждава Носака (също голям майстор на меча).

Оценка: Книгата е опит да се смесят в едно японски и китайски бит, философия, история, бойни изкуства и мистика - всичко на фона на съвремието. Естествено това съвсем не е лесно, но по-лошото е, че авторът е останал далече зад намерението си. Действително има битови сцени, някои от които “звучат” автентично. Но философската страна е останала изобщо недокосната, от бойните изкуства е наблегнато само на кендото (което не е особено атрактивно), а историята (ако изключим някои неособено впечатляващи епизоди от Втората световна война) свършва със сцената, предшестваща смъртта на Бенкаи от първите двайсетина страници. За сметка на това мистиката присъства съвсем осезаемо - Тод се разкъсва между опитващия да се прероди в него Бенкаи и духа-пазител на меча на Мурамаса. Проявленията на тези отвъдни сили съвсем не са само в съзнанието му, а имат и реален характер (в един момент злият дух буквално изхвърля от прозореца на хотел в Хонконг един убиец). Другото, което изобилства в книгата, това са сцени, които всеки, който не е японец (или китаец), ще намери за перверзни - става дума главно за близост между мъже (няма да го нарека педерастия, имайки едно на ум, че това може и наистина да е своеобразна висша точка във взаимоотношенията между учител и ученик, както се твърди в книгата). Макар да е написана с претенции за трилър, романът буквално е лишен от интрига. Дори десетте убийства будят скептична усмивка: група нинджи (представящи се за кендоисти от пътуваща из Европа и Америка демонстрационна трупа) сноват с ритуални мечове, секат глави, разпарят кореми и никакви бодигардове (въоръжени с най-съвременно огнестрелно оръжие и очакващи всеки момент нападение) не само не могат да ги спрат, а не могат дори сами да се опазят. Наивна книга, в която мистиката на плаши, а бойните умения не впечатляват. Противно на онова, което пише на задната корица, тя изобщо няма нищо общо с Клавел и - уви! - не може да се сравнява с романите на не чак толкова претенциозния Лъстбадер.

Заключение: Определено не я препоръчвам за превод!

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Редактирано от ivz на 04.10.05 21:40.