|
(Извинения - оставям _един_ материал. Другият бе потулен някъде от силите на мракобесието.
С параноя,
К.)
Бури от числа, бокали от светлина
Интервю на Ник Гевърс с Дейвид Зиндел
<пълен текст на http://www.iplus.zetnet.co.uk/nonfiction/intdz.htm>
Дейвид Зиндел е един от най-амбициозните американски писатели на научна фантастика и фентъзи. Неговата въздействаща поетика и космическите му търсения са въплътени в дълги, екстравагантно фантазийни и философски проникновени романи; въображаемите му вселени са величествено сътворени арени на мащабни духовни и интелектуални битки между Мрака и Светлината. Точен в мистиката си и мистичен в точността си, Зиндел пише за външни търсения с усложнени вътрешни отгласи и разклонения; неговите приключенски повествования са сред най-тематично остросюжетните в съвременната умозрителна проза [speculative fiction, уха! - б.пр.].
Първият голям епос на Зиндел води началото си от ранния разказ “Шанидар” (1985). Град Никогея от този разказ, събирателна точка за културите от пищно пресъздадения, екзотично многолюден и владян от хората Млечен път от далечното бъдеще, израства в сцена на “Никогея” (Neverness,1988), впечатляващ първи роман. Разказвачът Малъри Рингес се развива от пилотско обучение до божественост, в буквалния смисъл на думата, и, уединен в божествеността си, продължава да разказва историята на скромния си, но месиански син Данло в обемистата трилогия “Реквием за Хомо Сапиенс”, която се състои от “Пречупения бог” (The Broken God, 1993*), “Дивото” (The Wild, 1995) и “Война в Рая” (War in Heaven, 1998). Данло е образец за духовна еволюция и, чрез сблъсъка си с вречения си побратим и ужасен враг Хануман ли Тош, отвежда със себе си в изпълнена с надежда, макар и само загатната трансцеденталност не само похотливия приятел на Малъри Бардо, но и установения в Никогея Орден на мистиците-математици и други търсачи на неизразимия пламък, а вероятно и цялата човешка вселена.
Със “Светликамъка” (The Lightstone) – първи фентъзи роман – Зиндел подхваща втори цикъл, който се развива върху континента Еа на един от многото подобни на Земята светове в космоса, наречен Елуру. Древни войни между добри и зли фракции ангели намират продължение в привидно прозаичните конфликти на феодална Еа. Морджин, един от Мрачните Властители, се стреми да овладее контрола върху Светликамъка, нещо като архетипен Свещен Граал, и бива предизвикан от паладина Валашу Елахад и предопределените му шестима спътници. Наситеността на произтеклото повествование е изключителна.
Взех интервю [Ник Гелърс – б. пр.] от Дейвид Зиндел по електронна поща през юни 2001 год., малко преди HarperCollins Voyager да издадат “Светликамъка” във Великобритания.
НГ: Всичките ви книги са без съмнение епоси – дълги, героични по сюжет и звучене, наситени с величави противопоставяния и още по-величави стремежи. Новият Ви роман “Светликамъкът”, макар и огромна сага сам по себе си, представлява едва първият том от четирилогия. Какво ви подтиква към епическата форма?
ДЗ: Опитвам се да побера възможно най-много от света в творбите си, да го разгледам в подробности и да го изследвам при изключителни обстоятелства – за тези цели епическата форма е идеална. И, както загатвате, епосът позволява, дори изисква героични дела, величави противопоставяния и още по-величави стремежи – все теми, които залягат в основата на главните ми житейски и литературни търсения. За мен животът, живян правилно, е по същност героичен. Днес живеем в епоха, в която дори спортните суперзвезди са наричнаи “герои”, ала това е принизяване на думата. Такива хора действително бележат изключителни постижения при крайно неблагоприятни шансове, но те го правят най-вече за слава, пари и от тщеславие, и понякога – най-добрият мотив, мисля – за да удовлетворят вътрешното си усещане за постижение. Те правят саможертви, да, но в крайна сметка заради себе си. Истинските герои са склонни да пожертват много – дори живота си – от любов към нещо по-голямо от самите тях: било майката, която буквално дава от тялото и скъпоценните часове от живота си на своята рожба, било войнът, който умира, защитавайки родината си.
Всички ние сме егоистични създания, разбира се, и е твърде лесно да изпаднем в злото на войната на всеки срещу всеки. Ала ние сме и много повече и най-дълбокият ни стремеж е към осъществяване на тази по-дълбока същност, на това по-велико добро. Затовам вярвам, че литературата, която ни вълнува най-дълбоко, е героичната, тъй като тя ни показва най-добрите ни възможности и същевременно подклажда силния трепет на страха да изкараме навън тъмнината, която също се таи в нас. Тя ни кара да осъзнаем колосалната цел и смисъл на живота – както и че той всъщност се живее заради велики залози. Дори хората, уловени в екзистенциална криза, цинизъм, смазваща бедност и отчаяние, трябва да усещат в сърцата си, че всички ние сме участници във велика драма за съдбата на Земята.
Противопоставянията в епичното фентъзи са само отражения на наистина мащабните и съвършено реални противопоставяния навсякъде около нас. Ще ни сполети ли най-сетне ядрената война, която ни плаши от почти шестдесет години? Ще се предадем ли пред тиранията на корпоративните ни господари, които харчат огромни суми за купуване на политици и унищожаване на демокрацията – унищожавайки по този начин стремежа на хората да действат задружно и да се изправят срещу великите кризи на епохата си? Джордж Буш наскоро заяви, че всяко действие, целящо да предотврати глобалното затопляне, е нереалистично. Нереалистично? Все едно Саурон и орките му да са пред портите, а търговците-властници вътре да се опитват да пресметнат как да изцедят повече печалба от робите си за още няколко часа. Не бъркайте, ето кое е истинското зло в съвременната му форма. И то трябва да бъде разгромено, точно както са били разгромени Хитлер и неговите убийци. Ако ли не, ще призовем кошмар на този свят, вместо да осъществим най-съкровените си мечти. Но да открием в себе си героизма да се противопоставим на такова зло, е ужасяваща задача, поне за мен. Затова в крайна сметка пиша тези големи героични епоси, за да си вдъхна смелост и надежда и да си напомня, че ние наистина сме създатели както на адовете си, така и на рая си. И разбира се, пиша с надеждата да предам факела на друг, точно както той ми бе предаден при прочита на “Одисея”, “Парсифал” и “Махабхарата”, да не говорим за “Властелина на пръстените”.
НГ: Прозата Ви е неизменно поетична, с подчертано роматнично и визионерско [??????] звучене. Как възникна характерният Ви стил?
ДЗ: Мисля, че стилът на всеки автор се развива като решение на основния литературен проблем: как да кажем онова, което искаме да кажем, по най-истинския и въздействащ начин? Голяма част от онова, което искам да кажа, засяга най-съкровените ни копнежи и стремежа към едно по-дълбоко потапяне в живота. Това изисква да погледнем под повърхността на събитийния сват към по-дълбоката действителност, залегнала отдолу. Ала как да го сторим през лещата на обикновените думи? Често съм си мислил, че литературата е изкуството, с което е най-трудно да се предаде усещането за трансцедентално. И мзуиката, и живописта например директно ни разтварят към по-непосредствено възприемане на Доброто, Красивото и Истинското. Всичко, което аз като писател имам обаче, са думи. Кои да избера? Ако прозата ми клони към поетика, то е, защото непрестанно се опитвам да изведа продължения от този свят към селенията, които лежат под и отвъд него; в крайна сметка, надявам се да предам усещането за взаимосвързаността и дори тъждествеността на всички неща. Езикът на поезията, с метафорите и сравненията си, е тъкмо онова, което свързва: идеи и предмети, образи и чувства, и, донякъде, външни събития и огромни пламтящи вътрешни откровения.
НГ: В духа на казаното, от “Никогея” насам пресъздавате, с огромни и изключително ярки подробности, съзерцателни състояния на ума – медитативни дисциплини, разтваряния на портали към безкрая отвън и вътре. От кои конкретни традиции сте черпили за това? Протагонистите Ви, в частност Данло Миромъдри и Валашу Елахад, въплъщават ли личните Ви философски и духовни вярвания?
ДЗ: Рамана Махариши, в качеството си на великата съвременна светлина на Адваита Веданта, ми е повлиял много. Странното е, че той обикновено избягва по-традиционните медитативни традиции, които заемат видно място в романите ми, за сметка на по-простото и изчистено практикуване на онова, което нарича “себеизследване”. Това в основата си е процесът на питане “Кой съм аз?” и последващото откритие, че “Аз”-ът, който задава този въпрос, е в крайна сметка една по-дълбока същност, която е чисто съзнание – онова съзнание, което е източникът и същината на всички неща и тяхната истинска действителност. Странно е и, че бях насочен към Рамана Махариши и източните традиции като цяло от двама определено западни писатели: Съмърсет Моъм и Херман Хесе. “Ръбът на бръснача” на Моъм е силно вдъхновен от Рамана Махариши; Хесе, мисля, гледа към изтока толкова, колкото и към географски близките му съзерцателни традиции, напимер тези на Майстер Екхарт и Света Тереза от Авиля. Той обаче напълно съумява да синтезира всичко, което знае, в изключително оригиналната и удивителна “Игра на стъклени перли”. Орденът от никогейския цикъл определено взаимства много повече от Хесевата Касталия, отколкото от горските академии и ашрамите на Индия.
Що се отнася до обща теория, която подплатява книгите ми, които в същността си изследват връзката между мистицизъм и еволюция: Великата верига на битието на Плотиний и съвременните й разработки от Ауробиндо и Кен Уилбър играят ключова роля. Взаимствал съм и от такива бунтари като Тимъти Лиъри: какво, в края на краищата, е опиатът на възпоменателите от “Реквиема”, ако не много мощно и специфично психедилично вещество? Всичко това, разбира се, е повлияло по някакъв начин върху Данло и Валашу. Те въплъщават собствените ми духовни вярвания дотолкова, доколкото и двамата поемат на героични пътешествия, за да постигнат едно по-висше и дълбоко ниво на съществуване в името на световете, в които живеят. Освен това те споделят моите най-значими и формиращи преживявания. В крайна сметка, не вярванията ми са онова, което бих искал да дам на читателите си, а просто неимоверните възможности на живота, живян до бездънните си дълбини, в цялото си страшно и прекрасно великолепие.
НГ: В цикъла за Никогея пресъздавате, дори за хора с изцяло нематематически уклон, екстаза на числата - “числената буря”, радостта от чистата теорема. Каква роля изиграва математическата Ви подготовка за творческото Ви развитие и техника?
ДЗ: Математическото ми развитие, в една и съща степен с мистичното, беше онова, което отвори сетивата ми за съществуването на един друг свят. Е, не бих твърдил, че математиката притежава същата степен на наситена действителност като света, възприеман през окото на медитацията или “себеизследването”, но тя е своето собствено фантастично творение, съществуващо в платоническия свят на Идеалното. За да разберем много от нея и дори да я съзрем, трвбва постоянно да държим отворено окото на Разума, което всички притежаваме. Малко хора обаче проявяват желание да завършат този разтварящ процес, тъй като изучаването на математика изисква изключително много труд. Затова за повечето хора е почти невъзможно да осъзнаят, че математиката може да бъде красива по толкова странен и секващ дъха начин. Когато започнах да пиша “Никогея”, осъзнах, че за да обрисувам пилотите от Ордена като хора, чиито същности са пропити с необичайността на този другосвят, трябва да призова и да се опитам да пресъздам тази тайна красота. Беше най-малкото страховита задача. За първи път усилено използвах поетичен език, с всичките му метафори, за да опиша нещо, което е почти неописуемо. Това, разбира се, ме наведе на мисълта, че евентуално бих могъл да пробвам да опиша по-трансцеденталните мистични възприятия, които мнозина смята за наистина неописуеми.
НГ: Какво Ви подтикна да се прехвърлите от Малъри Рингес към неговия син Данло като главен герой в никогейската четирилогия (въпреки че Малъри остава разказвачът)? Защо беше нужен преходът от сложен, раздиран от противоречия герой към един светец, свръхчовешки модел за подражание?
ДЗ: На финала на “Никогея”, Малъри Рингес преживява апотеоз, затова почувствах, че неговото развитие и полезност като герой, особено като главен герой, се изчерпват. Просто не може да се направи кой знае какво с човек, който е превъзмогнал твърде човешките си слабости, да не говорим за оттърсването на бремето на този тленен свят*, тъй да се каже. И, да си призная, когато започвах да пиша “Никогея”, а и известно време след това, нямах намерение да пиша продължение. Но после ми хрумна, че съществува друга история – много мащабна, при това – за онова, което се случва с Никогея, след като Малъри достига божествения си статус. Никъде не съм описал директно естеството на неговото въздигане, но е пределно ясно, че с всичките тези нанокомпютри, подменящи части от мозъка му, той се превръща в нещо повече от човек по форма и вероятно по функции. Само че аз никога не се чувствах комфортно с такъв модел за човешките възможности; истината е, че той ме отблъсква – както ме отблъскват някои страни от Малъри. И един ден внезапно ми хрумна, че мога да разкажа историята на неговия син, който преживява още по-значимо въздигане – най-значимото, което можех да си представя – като през цялото време съхранява човешката си природа в съвършената иманентност на човешката форма. Затова беше съвсем естествено Данло да се окаже много различен от баща си. Елементарно казано, Малъри просто не е достоен за удивителната съдба на Данло; мисля, че наистина бе необходимо Данло да е донякъде светец, за да постигне стореното.
НГ: Докато четях “Война в Рая”, имах чувството, че сякаш сте изгубили интереса си към мащабния космически сблъсък на заден план, например не доведохте сюжетната линия за Бертрам Джаспари и склонните му към геноцид Ивиомили до внушителен или подробен завършек. Вместо това съсредоточихте вниманието си върху съзряването на Данло в ледените изпитания в и около Никогея. Това е предпочитаната ви гледна точка, нали – не външни подробности (въпреки че и с тях работите много добре), а крайността и съкровеността на вътрешното израстване на образа?
ДЗ: Значи, със смущение признавам, че сте открили един съществен недостатък в структурата на “Реквием за Хомо Сапиенс”. В трилогията се опитах да постигна поне две много амбициозни цели, които, доколкото знаех, никой друг не бе опитвал. Първата беше да напиша три романа, различни по вид и усещане. “Пречупеният бог” трябваше да бъде нещо като Билдунгсроман [“възпитателен роман” - б. пр.]: историята на израстването и обучението на Данло. “Дивото” щеше да бъде роман за пътуване в търсене, а “Война в Рая” – разказ за велика война. Второто, което сторих, бе да ползвам като разказвач на целия калабалък полубога Малъри; с това се надявах да придам нов смисъл на понятието “ограничена всевиждаща гледна точка”. Въпреки че Малъри, като бог, притежава неимоверни знания за събитията във вселената, той има цялостен поглед единствено върху ума и душата на Данло. Затова когато гласът на Малъри се изгубва на заден план, цялото повествование, с изключение на няколко изключително ключови момента, в същината си се свежда до разказ в трето лице, представен от позицията на Данло. Този похват е много по-удачен в първите две книги, отколкото в третата. В нея Данло, като посланик на мира, който е дал обет за ахимса, до голяма степен остава извън действието на големите сражения от войната. Следователно аз бях ограничен от принудата да опиша тези сражения един вид зад кулисите. Тоест не толкова бях загубил интерес към тези сблъсъци в стил космическа опера, колкото ми бе невъзможно да ги предам директно чрез сблъсъците вътре в Данло. В идеалния случай, вътрешните конфликти и откровения на един герой трябва да се отразяват в и решават чрез външни действия възмойно най-драматично. За да постигна това във “Война в Рая”, трябваше да подбера тази част от войната – най-вече битката между Данло и Хануман – която се случва в и около Никогея. Това, до известна степен, изискваше да изоставя Бертрам Джаспари и умопомрачените му Ивиомили.
НГ: Точно ли ще е да се каже, че голяма част от тематичния заряд на никогейските романи, особено “Дивото” и “Война в Рая”, е свързана с необходимостта да предпочетем нашата действителна, физическа среда пред виртуалните реалности, без значение колко примамливи са те?
ДЗ: Бих казал, че това е съвършено вярно. И дори повече, бих казал, че на така наречените “виртуални реалности” е дадено грешно име: те би трябвало да се наричат нещо от сорта на “симулирания изживявания”. Защото те не са реални и никога няма да бъдат такива повече, отколкото една карта може да се превърне в местността. И още, по същата причина поради която картата неизбежно съдържа по-малко подробности от изобразената местност, една виртуална реалност може да бъде не повече от бледа сянка на истинската реалност. Такива построения може да се окажат забавни или дори полезни и поучителни, ала как биха могли някога да заемат мястото на фундаменталната действителност, която представляват?
НГ: След дълго потапяне във визионерска космическа опера се прехвърлихте към обширно куест фентъзи. “Светликамъкът” съдържа очевидни сходства с по-ранното Ви творчество, но има и съществени различия; как се съпоставят двете преживявания – писане на НФ и писане на фентъзи?
ДЗ: В много отношения типът НФ, който съм писал, е много близък до фентъзито: в далечното бъдеще, със звучене на космическа опера, героична, епическа, насочена към търсения и изискваща голяма доза светостроене и измисляне с фантастичен привкус. При все това, трябва да призная, че в едно отношение научната фантастика ми е била много по-трудна за писане. В най-добрите си проявления НФ изисква най-доброто от литературата по отношение на образи, сцена на действието, сюжет, теми и т.н. – и в допълнение борави с науката и научните идеи прецизно и безупречно. Освен това в произведенията, които се развиват в бъдещето, съществува необходимостта от екстраполация и създаване на правдоподобни общества и науки, и, разбира се, от огромно количество проучване, за да се сглоби всичко това. Беше най-трудното нещо, с което някога съм се заемал.
Писането на фентъзи, напротив, бе за мен много по-естествено и органическо [?????] преживяване. Чувствах се сякаш съм докоснал нещо много дълбоко и древно в човешката душа, сякаш бях отнесен във владенията на чистия Разказ. Беше, простичко казано, много по-весело. И, в едно особено отношение, беше дори по-трудно: бях толкова изстискан от писането на “Светликамъка”, така погълнат от повествованието, че всеки от периодите ми на писане беше изключително интензивен, почти като атлетическо или музикално изпълнение, за което трябва да се надъхвам. Понякога, например след бойна сцена, съм се улавял да печатам яростно, с разтуптяно сърце и облян в пот. Тъй като “Светликамъкът” е много дълга книга, с много подобни сцени и периоди, целият процес беше изтощителен. Случвало се е да пиша без спиране в продължение на два месеца, без да си взимам почивен ден. Ето защо трябваше да се подложа на по-сериозна дисциплина от когато и да било преди и да уредя външния си живот възможно най-стриктно, за да отговаря на нуждите на писането.
...
|
[
.