|
Имената на някои от героите съм ги взел оттук оттам, признавам си без бой ;)
Май просто не мога да измислям имена... А дали мога да измислям разкази,това ще кажете вие?
I.
Вече повече от час се лутах между изкорубените фасади на древната част на града. Някога тук се е намирало сърцето на административната част на града, който в момента едва ли би могъл да се нарече град, но какво да се прави - съдба! Вечерта бе преляла в нощ, а моето лутане из черните лабиринти тепърва започваше. Отнякъде се чу смях, и на метър встрани от мен се разби нещо порцеланово, в тъмното беше невъзможно да видя какво точно. Майната му - помислих си; защо ми трябваше да се забивам тук... С копнеж се замислих за (почти) уютния ми апартамент от чиито огромни прозорци се разкриваше изглед за милиони. Погледнах нагоре - черно и тъмносиньо, багрите на смъртта и мизерията. Или поне това ми навяваше всичко тук. Около мен се чуваше единственият звук който слушах през последния час - монотонно капеше вода. Чу се далечен тътен прерастващ в грохот, от който дрънчаха стъклата на околните сгради - някъде наоколо минаваше метрото.
Проклинайки лошия си късмет продължих да се влача в една от двете възможни посоки - напред или назад. Избрах напред, разбира се, особено като се вземе предвид, че идвах откъм гърба си. Извадих телефона си, за да погледна колко е часът - вече минаваше един. Измърморих още едно проклятие, докато замислях как да прокарам план в градския съвет, с който да се уреди изгарянето на тази част от мегаполиса. Имах необходимите връзки... Може би с напалм е подходящо. Отново се унесох в сиви размисли за апартамента си, в момента сигурно на повече от час и половина път с колата ми. Ако знаех къде е проклетата ми кола, разбира се! Стъпих в нещо лепкаво и надявайки се да не е каквото си мисля светнах с фенерчето си - по дяволите - кучешко лайно. Не можех да повярвам, че хората още държат тия същества в домовете си. Отгоре дори не се виждаха звезди - смогът плътно покриваше всички надежди от няколко дена насам. Изглежда наистина беше дошло време да прескоча до майка си в планината...
Някъде около мен се чуха отдалечаващи се стъпки. Набързо претеглих шансовете си да оцелея,, ако се провикна, след това реших, че и без това вече съм се загубил, GPS-а ми явно беше в сянка, колкото и невъзможно да беше това. Реших да насиля късмета си:
- Ей! - провикнах се. - Ей! Има ли някой?
Не много умно от моя страна, но какво да се прави, и без това шляпах отдавна вече прекалено дълго из тоя лабиринт на отчаянието.
Заслушах се за отговор - нямаше, но пък и стъпките спряха.
- Не, няма. - чух в отговор. После смях.
- Дано ви преседне, мамка му - промърморих. Защо ми трябваше да идвам тук, да му се не види?! Привлечен от уличните слухове за някакъв луд дядка, който проповядваше че знаел истината за света. Е, заслужих си го. И при все това, изглежда религията на дядката печелеше нови и нови привърженици в уличните среди, нещо което моят шеф искаше отразено в новините до края на седмицата, или... Ил пак аз щях да си го отнеса. Май при всички положения все аз си го отнасях, но се надявах някой някъде да си го отбелязва, защото накрая щеше да ми писне и да направя като оня лудия миналото лято, дето изби семейството си, голям хит стана човечецът.
При днешната улична вуду философия беше нещо доста свежо това, което проповядваше старецът, стига да го намерех за интервю, разбира се. И макар че повечето от бандите в кварталите да имаха общо взето различно гледище по въпроса, статистически погледнато неговата религия или поне това, което той проповядваше, бавно превземаше полиса.
Внезапно се сепнах. Бях се унесъл в размисли за миналия ден, а тук това можеше да ми навлече само неприятности. Огледах се наоколо само да открия, че няма особен смисъл - над мен мрак, зад мен - също, а пред мен ме беше страх да погледна вече. Изумяваше ме фактът, че клетъчния ми телефон все още намираше мрежа, за която да се закачи, това може би щеше да се окаже решаващ фактор за моето измъкване. Но погледнато от друга страна, казах си, това можеше да се окаже решаващ фактор и за бързото ми елиминиране от тукашните жители. Едва ли бяха виждали такива джунджурии наскоро, а и журналистическия ми имунитет надали важеше тук, дълбоко се съмнявах. Докато крачех напред поглеждах нагоре навремени, защото ме осеняваше споменът за нещото което се разби до мен, а се съмнявах, че тукашните чупеха приборите си просто така за удоволствие. Да не говорим че и порцелана си беше лукс както и да го погледнеш - след посевместното навлизане на пластмасите известно време на порцелановите чинии се гледаше като на отживелица, след което се превърнаха в едни доста луксозни вещи. Не бях изминал и стотина метра и от сенките пред мен се чу странен глас:
- Търсиш ли някого? - архаичната фраза звучеше съвсем на място в сумрака. Зачудих се какво да му отговоря, след което забелязах матовият блясък на дулото изпод дланта му - а, ей този език разбирах.
- Да, изглежда че търся. - зачудих се дали някой някога ще намери останките ми, или ще се разпръснат из банките за органи из града както дрехите и вещите ми. Капчица пот се стече покрай окото ми, свъсем не ми се умираше!
- Ми да ти помогна,тогава - ухили се оня отсреща. - Я си кажи именцето?
- Ъх, а, да, името - погледнах ръката си, и я протегнах към мрака. - Приятно ми е, казвам се Елън, Дей Елън.
Сянката в мрака не се помръдна към протегнатата ми ръка, което не ми направи впечатление разбира се, не го и очаквах. Всеки миг очаквах да се чуе гръм откъм оръжието в ръката му, след което сбогом на бедният Елън, привет на черната борса за органи. Типът пред мен примлясна, след което каза с известен интерес:
- Ама че име - Елън, кой ти го измисли? - тъп въпрос.
- Родителите ми... - тъп отговор, но каквото почукало...
- Аз моите не ги познавам, намерили ме на улицата. А ти защо си такъв изтупан, да не си от ония баровци дето си търсят дроги? Тука такива неща нема, по-добре се пръждосвай овреме... - изля се поток от думи, доста от които ми беше трудно да вържа с останалите. - Добре че пратиха мене да те посрещна че ако беха пратили оня лудия - Акулчо му викам, тогава щеше да ти стане горещо на краката, миналия път като дойдоха от градската управа, оня ги посрещна с танк! Викам му - недей бе, нали така ще се върнат и те с танк, а той вика само - ми ако посмеят, ние си имаме още! То само това да беше...
- Танк? - това беше единственото което успях да вмъкна в монолога.
- Ми танк ми, нали това ти викам - останал тука един от войната, и наш Акулчо го награбил, той не се казва Акулчо де, ма да пукна, ако мога да се сетя как му беше името, я ела с мене насам, та той го намерил и го пооправил оттук оттам, да тръгне, че на нищо не приличал, и сега живее в него, луд не ами какво да ти кажа, аз веднъж влизах в оня танк, ама там нема место да се изправи човек, като се изпъна и ми се удари главата о тавана, а той там живее! Луд бе, какво да ти приказвам...
Май не беше банка за органи това което ми готвеше съдбата; затътрих се след него умислен - спомнях си случая, беше от миналата година, но от управата бяха заявили че тук нямало нищо което да оправдае интереса и капиталовложенията за реставрация или обновяване, или както там надуто се бяха изразили. Представих си старши инспектор Елойъс бягащ пред дулото на някой от танковете "Скорпион" дето се търкалят наоколо. Превъзходно. Ухилих се - все пак господин инспектора имаше респектиращо шкембе на средна възраст, добре гледано, не можеше да се отрече.
Сянката ме стресна:
- А ти не ми рече - какво търсиш тъдява?
- Ами-и... - Проточих аз, ако пък стареца беше за тях нещо като светец? Трябваше ли да казвам защо съм тук... Майната му, да става каквото ще!
- Чух че тук някъде мога да намеря Джорд Парма?
- Чу? Ама и вие ги чувате едни...хъ хъ хъ... Тука е, къде ще ходи, то при него доста народ прихожда, и ти там... Искаш ли да те заведа? - Закимах усърдно с глава; надявах се в тъмнината да види жеста - Ами добре тогава, да идем.
Спътникът ми (чието име така и не чух) ме поведе из омразния лабиринт като че ли го познаваше като роден дом, тук таме разпознавах някой от местата край които бях минал и аз.
- Знаеш ли - рече - едно време тук е било нещо като центъра на града сега - сигур го знаеш де, там дето свети по надолу по реката. И аз съм бил там, ама ме гледаха странно, то аз по светло не излизам, та затуй сигурно, малко съм си странен...
Едва сега загледах малко по внимателно спътника си - или поне колкото позволяваше да се види в сумрака на фона на черните стени. Какво...?! Освен че ходеше странно, не видях нищо особено. Изведнъж той се обърна към мен и ме посочи с ръка - още стискаше пистолета.
- И ти ли си ме зяпнал? Ми вие ме направихте, какво ми се чудите толкова... - Пак се ухили оня отсреща.
Стана ми ясно че той не просто стиска още оръжието - то е част от него. Киборг! Мислех че всичките са били деактивирани след края на войната миналия век. Бога ми, само по себе си това беше потресаващо интервю, бях ударил десятката! Фигурата пред мен не само че се сливаше със сенките в полумрака, тя самата ги създаваше благодарение на камуфлажната си система. Ако това беше добродушният вариант на стражата помислих си, какво ли представляваше този Акулчо... Пак киборг, предполагам, но може би с тяло на танк? Не горях от желание да узная; Затичах се за да догоня водача си.
- Далеч ли е? - бях се задъхал.
- Ами не, тук някъде беше...
- Тук някъде?! Ти не знаеш ли къде е! - Май ме будалкаше.
- Знам разбира се, ами тука може ли да се ориентира човек? Така де, и мене ме броят за човек май?
Стигнахме до една врата в края на уличката и водача ми ме погледна изпод качулката си:
- Тука е, май. Ще проверя и после ще ти кажа, ти стой тука.
Безшумна като котка сянката се промъкна в сградата а аз останах да потропвам с крак и да гледам парата излизаща от устата ми. "Тука е, май" каква реплика! Страхотни стражи, и все пак тези полухора-полуроботи бяха на повече от 60 години... Конструкторите им можеха да се гордеят с това което бяха построили, но това едва ли ги топлеше в гроба.
Някъде над мене изтропаха стъпки; метрото отново заглуши всеки звук в околността, раздрънчаха се стъкла, а след миг всичко стихна. Имах чувството че бродя из безкрайна равнина макар и да ме обграждаха стени почти отвсякъде, едва ли не и отгоре. Погледнах нагоре, стреснат от перспективата да се окажа в нещо като кубче от стени, доведен тук от луд киборг за да срещна края си. Но не, отгоре ме гледаше вездесъщият смог, отвреме навреме пронизван от рубинените лъчи на рекламните холоси. А едно време са били... Стресна ме скриптящият звук от отварянето на вратата пред мен - отново се показа безименният ми спътник:
- Можеш да влезеш - минах покрай него озовавайки се в малка стаичка с голи сиви стени. Май нещо като приемна, помислих си. -Сега е вече доста късно, но въпреки това господин Парма ще говори с теб - добави киборга.
"О добре, мамка му!" помислих си радостно. Най-сетне успях да се добера дотук. Мигом радостта ми се затъмни от спомена къде се намирам и колко време ще ми трябва да се добера после до вкъщи. По добре да свършваме, помислих си.
- Насам, - поведе ме фигурата. Не бях сигурен дали е киборгът отпреди малко, макар че беше толкова висок, облечен по същият начин в черна роба с огромна качулка скриваща лицето в сянката си. Гласът май беше същият. Тесен коридор с оръфана постелка, после стълби, изпопадала мазилка хрущи под обувките ми; следва нов коридор, изглежда между две сгради, защото от счупените стъкла на прозорците духа студен нощен вятър; пак коридор, стълби, този път надолу; през цялото време под краката ми хрущят парчета стъкло и мазилка, цялата сграда изглежда като пред срутване. Накрая врата - нищо особено, излющена, била е черна, сега е сива където е останала боята по нея, с мръсна дръжка, наполовина стопена.
- Трябва да влезете сам. - каза сянката до мен. Явно не беше предният ми спътник; той ми говореше на "ти"...Влязох.
Озовах се в стая различаваща се по всичко от сцените на които бях свидетел досега. Стая с камина и кресло, догарящ огън и фигура в креслото, до него стол, сякаш всичко е било взето като от стар филм, за да ме впечатли. Известно време стоях и се оглеждах наоколо, оставих на него да направи първия ход, макар че аз бях дошъл при него. Тишината се проточи и аз пристъпих към човека пред камината; май беше време да сложим край на театъра. Отворих уста:
- Знаете ли - пресече той устрема ми - има една древна игра, нарича се "шах", знаете ли я?
Ама че начало, какво очаква, аз да не съм антиквар?!
- Не,не съм я играл. - отвърнах - И не съм я чувал дори. Интересна ли е?
Бях убеден че както и повечето ветерани от войната и този тук е просто един безобиден дядка, унесен в спомените си, а сега на всичко отгоре ме питаше и за любимата си игра. Май ме вземаше за сержанта си или нещо такова.
- Питам ви, защото там е важен всеки от ходовете на двамата противника... Както и в живота съгласете се? Но моля ви, седнете, не стойте така. - Приближих се и седнах на стола, очевидно беше донесен тук за мен.
- Предполагам защо сте тук, казаха ми че сте говорил с когото трябва, разпитвали сте за мен. Ето ме, и какво искате да знаете?
- Аз, ами... - Изгубих дар слово, това съвсем не отговаряше на сценария в главата ми. Да свършваме и да си ходя, помислих си - ...аз ви търсех за интервю?
- Интервю значи... Интервю за кое? Или за какво? - в тона му имаше насмешка.
- За това, което завладя улиците? - Реших да си насиля късмета, който така и така досега си беше пестил силите. - Искам да кажа, повечето от уличните самураи в момента изглежда са полудели по някакъв нов вид религия, която вие сте им показали, така да се каже.
- А, религия... Има една поговорка - "всичко ново е добре забравено старо", но вие я знаете, сигурен съм. От там именно идва и новата философия - от миналото. Но нека ви разкажа. Какво представляваше доскоро уличната философия - всички знаем - подчинявай се на по-силния, бъди с него, умри за него, той ще отмъсти. Убивай, но се пази от отмъстителите. Накратко това е май?
Не можех да не се съглася, прав беше човека.
- И това не е нещо ново, същата е била и философията на подобните улични банди от края на 20-тия век, малко преди очаквания "Златен век" - По дяволите, дядката май ми изнасяше лекция по история на света. - Спокойно, това не е лекция по история.
Погледнах го стреснат. Тоя да не четеше мисли?!
- На достатъчно хора съм изнасял тази лекция, за да знам почти във всеки един момент от време какво си мислят те, не си мислете, че мога да чета мисли. Докъде бяхме... Да. Както и да е, това което аз им предложих не е нещо ново, напротив, то е дори не много добре забравено старо - наричали са го "християнство" и в наши дни не е забравено, просто е... как да се изразя? Отмряло, може би? Вие сте човек образован и знаете откъде да се снабдите с необходимата информация, а сега ако ме извините, бих искал да си почина, днес беше един доста дълъг ден за мен.
- Но..Нали,интервюто, аз затова дойдох, не може ли...- запелтечих.
- Но моля ви, разбира се! Сега е прекалено късно, но можете да дойдете тук вдругиден, ще ви очаквам отново, и този път по рано, нали? - Дядката ме отпращаше като първолак който не си е научил урока - АРН ще ви чака на входа този път.
- Кой?
- Киборгът който ви доведе тук тази нощ, това е неговото...не знам, име, може би? Или поне това което си е избрал за име. Той ще ви изпрати до колата ви, лека нощ.
- Чакайте чакайте, поне една две думи... - напразно, старчето излезе от стаята. Усетих потупване по рамото, а зад мен нямаше никой. Обърнах се бавно прекалено зает с мисълта как може да изглежда това зад мен. Отново фигура в роба с качулка, отново сянка за лицето, матов метал вместо ръка, отново зловещи отблясъци по дулото.
- Ще ви покажа пътя до колата ви.
- Аха. - Какво друго да кажа... Загубих тази битка, но ще се върна.
II.
И ето ме отново пред безличната фасада на запустелия квартал. Сякаш по поръчка някъде отново мина метрото; невидимо но пък за сметка на това се чуваше отлично. Дори прекалено отлично - алармата на някакво древно возило през три коли от моята се включи почти заглушавайки грохота на метрото. Закрачих към стената маркираща края на територията на града - отвъд беше Гетото.
Бях поразбрал това онова вчера - явно съм голям късметлия, щом съм успял да изляза жив оттам. Кратка история на тази част от Мегаполиса може да се получи при поискване от централната библиотека - Гетото се явяваше нещо като град в града, или поне в покрайнините му, но там никой не пристъпваше, освен ако искаше да има къде потомците му да полагат цветя после. Никой от полицейските отряди изпратени да "огледат" района, не се беше върнал. Можеше с приблизителна сигурност да се твърди че бъбрекът на този и далакът на онзи са се върнали, но не и полицаите като цяло естествено. После работата беше загрубяла - армията решила да прати пехотинци. Ако трябва да сме по конкретни - пратила пехотинци. Или, ако трябва да сме съвсем конкретни - пратила три отряда. Завърнали се - николко, можете сами да отгатнете отговора, хващам се на бас. Това означавало че нашите хора в Гетото вече имали свръхмодерни оръжия, боеприпаси за тях, екипировка и броня от последно поколение; така че армията зарязала нещата - да се оправя Градската управа - а тя оттогава насам нищо не направила. Типично за нея.
Моите подозрения към тази "богата" информация започваха там където завършваха фантазиите на хлапетата на съседите - сценариите са много и изобилни - опити с радиация, странни мутации, отровни вещества, да продължавам ли? Вярвам че няма нужда...
Заключих колата си (взета под наем - хитро, нали?) и закрачих смело към мъничката врата в края на стената. Като за такава огромна стена можеха да се постараят малко повече - за да мина през вратата се налагаше малко да се понаведа. А откъде се беше взела? Май онази вечер я нямаше... Или пък не съм и обърнал внимание. Освен ако не съм влязъл от другаде. Или пък са я построили вчера. Е, няма значение. Този път ме очакваха - отново киборгът от по-миналата нощ. Само дето не ме попита дали не съм си написал домашното, но пък за сметка на това ме претърси сравнително "през пръсти" за оръжие. А домашното си бях написал - християнството - за него можеше да се научи много дори при най-общо формулирано питане към търсачката.
Представлявало религия - появила се преди малко повече от 2100 години, тя постепенно засилвала позициите си в цивилизования свят, за да се превърне в края на двайсетия век в една от двете доминиращи религии - другата се наричала Ислям, или нещо такова, не задълбах в тази тема. Последвалата религиозна война би могла да се нарече нещо като трета световна, само дето била доста по-обща - обща на територии имам предвид. Както и да е, това е минало, да видим сега чичкото какво има да ми каже по въпроса.
Стигнахме до същата задънена уличка доста по-бързо отколкото онзи ден, и пак на ред бяха безкрайните стълби, пак коридори с разръфани постелки, отново стълби; отново врата - хрущене на стъкло, мазилка и нещо друго под обувките ми, тия хора изглежда не познават метлата като инструмент... Сцената в стаята не се беше променила кой знае колко, само този път огънят в огнището не беше догорял. Понеже си бях написал домашното, подозирах че това си беше истински огън, а не холограма като тези на тузарските апартаменти.
- Моля, седнете - това ми прозвуча като че съм на разпит.
- Добър вечер? - Опитах се да бъда в добрия тон - обречен опит, мен ако питате.
- Дано е добра, ще видим. АРН, благодаря ти, можеш да си вървиш.
- Да господине. - Сянката се оттегли и в стаята за момент настъпи тишина.
Реших този път аз да започна офанзивата:
- Написахте ли си домашното? - Каза Парма. По дяволите, старчето винаги сякаш беше с един ход пред мен. Не само че го бях написал, вече знаех и какво е шах.
- Да. Написах го. А вие да не четете мисли все пак? - Мислех да го стресна с този въпрос, след като беше взел моята реплика, заслужи си го!
- Браво, браво, много добре. На въпроса ви - не, не чета мисли. Мисля че вече го обсъдихме онази вечер. След като знаете всичко за това, което проповядвам, мисля че е излишно да ви обяснявам коя е философията заляла улиците на вашия град - вие вече го знаете.
- Да, знам коя е, но не знам какво толкова й има, че уличните хлапета се нахвърлиха върху й все едно е топъл хляб?
- Както всичко останало, и тази мистерия, ако ми позволите да я нарека така, в същината на всяка мистерия стои нещо много просто, дори бих казал, елементарно. Това което им предлагам аз, не е отмъщение за тяхната смърт, аз им предлагам живот. Живот след смъртта.
В съзнанието ми затанцуваха картини на стареца пред странни магически ритуали целящи съживяването на разни непознати деца убити при улични схватки. Глупаво беше, разбира се.
- Но - бавно казах - Вие знаете, отдавна вече се смята че идеята за какъвто и да е живот след смъртта е доста наивна?
- Такава е, знам. Но това не променя нещата - хората са... Как да се изразя, виждали ли сте градина с изсъхнали цветя? Сигурно сте, предполагам че сте. Представете си една такава градина - това са хората на днешната реалност. Една градина с изсъхнали цветя, храсти от които се ронят малки листенца, и шумолят докато се въртят из въздуха - това са техните надежди - хората, сам се сещате, са цветята.
- Е?
- Аз нося на тези хора нужната за тях надежда, вярата, че не всичко е напразно. Това е нещо много важно, ако работиш от осем до пет и единственото, което виждаш, е сивия цвят.
- Така ли? И тогава защо беше необходимо да идвам отново тук тази вечер? - Ако наистина мислеше това което казваше, това можеше само да означава, че късмета ми е свършил - просто дядката беше откачил. Някъде около вчера на обяд ще да е станало.
- Имам още какво да ви кажа господине, повярвайте ми. Но нека започнем по отдалеч, след като знаете достатъчно по въпроса за християнството, значи знаете защо човечеството е изгонено от Райската градина? - Чувствах се като пред черната дъска. Отново!
- Вижте, имах доста информация за прехвърляне, мисля че знам основните положения, но не знам за кое точно ме питате, а и какво значение има това в момента?!
- Да, да, разбира се. Това което имам да ви кажа дори не е кой знае какво, послушайте ме сега...
III.
Два часа по късно излязох от сградата с черните тухли като зашеметен. В ушите ми бушуваше рефрена на някаква стара песен от миналата година - не си спомнях заглавието й, но грохота на метрото успешно я заглуши. И все пак... Това което ми беше разказал стареца се повтаряше отново и отново в главата ми зациклено до безкрайност. Ами ако беше прав? Значи тогава... Но от това не ставаше статия, както и да го погледна.
Никой не би се заинтересувал дори от такава история. Или поне докато не я чуе наистина от стареца. Като че това беше ключовият фактор, да го чуя от него. Значи ще трябва да я преработя така, че да й се обърне внимание; но все пак ако беше истина, и аз я прикриех, само за да има интерес?
Това което ми разказа вътре стареца само по себе си дори не беше кой знае какво, беше стандартната история за един войскови свещеник, отдаден на религията си. Напуснал армията и останал тук, за да помага на хората. Предполагам, че е от изчезналите пехотинци, но това дори нямаше значение вече. Забравих да го питам как е бил свещеник при условие, че такива няма от доста време. Няма значение. За известно време всичко вървяло съвсем нормално - хората загивали от странни зарази, майките при раждане, бащите при квартални войни...
После дошъл следващият отряд пехотинци, няколко избили, други се предали, един полудял и изчезнал. Превърнал се в адско изчадие преследващо хората по тъмните улички. Неуловим в камуфлажа си и безсмъртен в бронята си, накрая той се предал за да каже няколко думи на Джорд Парма. Това което бил открил сам за себе си, той чул от устата на лудия.
Някога преди много време, човечеството било изгонено от Рая, за да слезе на Земята. Но истината не била съвсем така. Някога преди много време - човечеството превзело рая, за да го превърне в това което е днес - Земята. Второто пришествие, така чакано от Църквата, отдавна се било състояло. Не само това - победата не принадлежала нито на Светлината, нито на Мрака, победата била на Човеците. При войната Хората загубили Атлантида, но същината била в това, че те победили и превзели Рая, за да живеят в него по право, както те смятали тогава. Както смятат и днес. Превърнали го в това което е днес Земята, а ангелите и самият Бог се оттеглили, не победени, но огорчени от всичко това, изчезнали в забравата на вековете. Светлината се скрила, този път завинаги ни оставила да се разпореждаме с новата си придобивка. Не го направила от безсилие, направила го смятайки, че така трябва. А злото? То се скрило в нас.
Това което се случило после - всички вече знаем историята. Но тази простичка притча звучеше налудничаво, ако някъде дълбоко в себе си аз не чувствах, че това би могло да е истина. Това беше истината. Обаче нещо не ми се връзваше това със свещеника... Нищо де, ще го пропусна в статията. Но къде би могъл да отиде един огорчен от своите творения бог? Вярно че вселената предлага достатъчно места, където да отиде, но бях убеден, че той е някъде наоколо и ни държи под око; и все пак той ни обичаше някога...
Приведох се да се промъкна през ниската вратичка, имах чувството, че всеки път става все по малка. Запътих се към колата си, леко учуден, че тя все още бе там. В ума си прехвърлях набързо събитията от тази вечер и се опитвах да открия нещото което дразнеше ума ми, макар и да не можех. Хрумна ми че дори и след като е избягал в превъплъщението си на бог, нищо не му пречи Той да е все още сред нас! Но къде?!
Сетих се! Обърнах се и се затичах към ниската вратичка, огромната стена около и над нея ми се струваше безкрайно висока, а по тухлите се стичаше вода със невъзможна гъстота.
Сигурен съм че вчера я нямаше!
- Ей! Отворете! Ей, има ли някой?
Вратата се отвори разбира се, какво да очаквам - отсреща беше същия киборг, който ме беше довел тук преди малко:
- Да?
- Искам да отида пак при господин Парма, забравих нещо да го попитам. - Полумашината ме изгледа странно, след което ме поведе обратно по мрачните улички. Бях прекалено замислен за да си говоря с него - къде би искал да бъде един детрониран бог? Той все още е всемогъщ, но какво от това? Може би в правителството...?!
Отново пред вратата в края на уличката, пак коридори и пак стълби, този път почти тичах по тях. Стигнах вратата, нахлух вътре задъхан - всичко бе същото. Фигурата в креслото ме погледна - някакъв дядка, но съвсем не този който ми трябва.
- Къде е другият? - попитах трескаво.
- Моля? - Онзи ме изгледа като да съм луд.
- Парма, Джорд Парма, къде е?
- Съжалявам господине, но нещо сте се объркали, тук няма такъв човек. - Май ме правеха на луд.
- Как няма, преди малко говорих с него точно тук! Къде е, трябва да говоря с него, кажете ми!
- Съжалявам, явно сте се объркали, няма такъв тук...
Ще ви спестя последвалата разправия, и без това ми мина като в мъгла, остана в главата, ми че такъв човек няма, а и никога не е имало там. И все пак аз говорих с него, сигурен съм в това. Разбира се това, което ми просветна е, че ако един бог иска да се скрие, той не би отишъл някъде, където да му обърнат внимание. А и ако той смята себе си за провалил се бог, то тогава този странен град в града - Гетото, за него е едно съвсем добро място за заточение... Кой може да накаже един провалил се бог, някой по-горен в йерархията? Такъв просто няма, той самият свършва това. Но това така или иначе са си само мои заключения, а това което е истина? Не знам.
IV.
Гледам през прозореца сутрешния смог който се носи на вълма над града - и града както и смогът е сив. Такъв ще е и днешният ми ден. Може би отвън броди един бог, а може би не, кой знае? Аз не, със сигурност вече нищо не зная, освен това че ме чакат за да довърша своята статия...
PS - Забравих да спомена че не мога да измислям и имена на разкази :)
I'll tell you in next life...When we are both cats
|
