Няма майтап, / Фен клубове / Фантастика

Всъщност аз знам как се появих. Собствениците платиха на един художник да нарисува нещо върху дългата стена на заведението. Той беше отнесен човек. Виждаше света по своему, ама наистина по своему и може би заради тишината нея нощ, когато започна, нарисува спокойствието.
Макар, че собствениците не разбираха от изкуство, приеха картината, но започнаха да й викат Петното. Те така и заведението кръстиха – “Петното”.
Тогава, с Петното се появих и аз. В момента, в който се появих аз вече знаех всичко: колко бяхме, какво правехме, как, кога. Не знаехме може би само защо правим това, което всеки от нас изпълняваше, но явно така трябваше да е.
...

Доста хора минават покрай мен, но почти никой не ме забелязва. Даже когато ме гледат. Приемат ме за част от петното, а аз не съм. Аз съм си аз. Само едно момиченце ме е видяло досега. Майка му идва тук да си пие кафето и то я чака. Момиченцето не говори. Майка му мисли, че е нямо, но аз веднага разбрах, че то просто не иска да говори, защото няма за какво и с кого. Най-често си тръгват, като майката дръпва детето за ръка и казва “Хайде, какво си зяпнала тая мацаница пак!”.
...

Хората трябва да ходят за да отидат някъде. Някой казват, че много обичали да пътуват, защото така виждали много неща. Това може би е единственото нещо, което не можем да правим. Ние не трябва да ходим, за да отидем някъде, понеже сме там винаги, независимо къде сме. Искам да кажа, че независимо къде сме появени ние... всеки един от нас е едновременно навсякъде. По-точно ние сме навсякъде и преди да се появим. Просто нас ни има като... Това е като формулата за привличането на телата например. Не е нужно накой да напише... да “появи” формулата за да започнат телата да се привличат.
Всъщност не е точно така. Нас ни има винаги, но ние тогава, казано с езика на хората "спим”. Не правим нищо, а само ни има. Когато ни появят, ние се “събуждаме”. Тогава пак нищо неправим освен да ни има и да знаем всичко. Активираме се, т.е. правим това за което сме направени когато някой ни види. Това означава, че е достатъчно само да ни погледне, макар и да не осъзнава, че ни е видял и нещата се задействат. Това е малко като надписите, които хората слагат навсякъде. Надписът си седи окачен някъде, но когато човек го види, разбира, че там продават хляб или, че трябва да затваря вратата или други такива. Само дето нас не е нужно да ни е забелязал. Достатъчно е само да ни погледне и нещата започват. Ние обаче не сме надписи. Надписите са мъртви, а ние не. Ние правим нещата да се случват, макар хората да си мислят, че те са онези, които случват нещата.
...

Ето го момиченцето с майка си идват пак. Идват почти всеки ден. Майка му пак седна на масичката в ъгъла, запали цигара и загледа през витрината навън, а то дойде пред Петното и ме загледа. Аз знам защо го прави. То “пътува” така понеже... То вижда чрез мен всичко което виждам аз, а аз виждам всичко което виждаме всички ние.
Днес то е осмия поред, който ме е погледнал (включително и едно куче) и разбира се единственото, което ме вижда.
...

Ние се появяваме по различен начин. Аз например се появих случайно. Малко сме такива – случайно появените. Става, когато хората без да знаят... без да съзнават, правейки нещо друго и ни появяват. Може да стане като подреждат разни предмети и се получи някой от нас. Всъщност ние не сме точно определен брой. Можем да сме безкрайно много и всеки да прави съвсем различни неща. Така подредени по един начин разните предмети “раждат” някой нов от нас, който извършва нещо, дето никой друг не прави, дори да прилича на пръв поглед. Разбира се “раждаме се” (появяваме се) само при строго определени условия, пропорции и връзки, не всяко подреждане появява. Художникът, който ме появи изобщо не знаеше, че правейки това съчетание от цветове и хаотични мацвания с четката, ме появява.
Други се появяват… ги появяват нарочно. Винаги е имало хора, които са били наричани ту жреци, ту магьосници, ту окултисти, ту учители, които с медитация и езотерични техники са успявали да се докоснат до по-висши степени на познанието. Някои от тях са успявали да разгадаят или научат, че една точно определена последователност от действия или една точно определена подредба на точно определени предмети, или една точно определена форма на даден знак предизвиква нещо. Но и те са успявали да “появят” само отделни от нас. Много рядко са онези, успели да обхванат нещата в по-голяма степен.
Може да се появим и от самосебе си. Това е просто. Ако някъде се наложи, всички онези от нас които са появени, предизвикват с комбинация помежду си такова стечение на обстоятелствата, че да се появи нужния нов.
...

Аз убивам. Просто такъв какъвто съм “роден”, аз убивам. Всеки осми, който ме погледне, ще умре. Искам да кажа ще умре при точно определени обстоятелства. Това е функцията, която изпълнявам. Достатъчно е само да ме погледне, дори без да ме види съзнателно и програмата се стартира. Неговият организъм следва инструкцията, която съм му дал. И никой никога няма да се досети, че аз съм го умрял защото всеки ще умира на различно място и по различно време. Само едно ще е общото: всеки от тях ще умре когато на масата му има отворена кофичка кисело мляко, телевизорът му е включен и под прозореца му мине двойка влюбени. Ще умре. Независимо как и от какво.
...

Хората, които също като нас са живи… не точно като нас, но са живи някак си, често се оплакват от скука. Това е защото не са вечни. Когато си вечен, каквито сме ние това нещо не съществува.
Хората са глупави, но са забавни. Само някои от тях, и то не винаги, разбират нещата. Моята малка “приятелка” (на езика на хората) е от тях. По-право не е и от тях, защото тя винаги разбира нещата. Тя ме познава и знае какво правя. Освен това познава не само мен. Откакто ме видя за пръв път, тя научи за всички от нас, дето сме наблизо и честичко ни обикаля. Разговаряме си наум с нея, показваме и всичко, което виждаме и знаем. Само да поиска и...
...

Вече умряха първите няколко осми поред. Умря и онова куче, което ме видя преди момиченцето. Господарят му го доведе още веднъж вечерта за да си вземе цигари и когато ме погледна повторно, то вече беше първият осми поред след детето.
...

Моята малка приятелка не е идвала скоро. Но аз знам къде е. Даже ми е изпратила поздрави, на мен и на останалите от нас наоколо, дето ни познава. Тя е сега при баба си в един друг град, но нали умее да вижда и веднага е намерила няколко от нас там. А вчера дори си появила... нарисувала сама един от нас, а друг “родила” от парченцата “Лего”. Умница е тя, знае какви да ни “появява”. Добри, както ни казва на ум.
Тя ме обича може би най-много от всички. Нищо, че съм такъв... лош на езика на хората. Тя знае, че аз не съм се направил лош сам. Знае също, че и да не се бях родил случайно от онзи художник, пак щеше да ме има и рано или късно някой, някъде, някак щеше да ме появи.
...

Днес пак си поговорихме с нашата приятелка. Баба й я остави у дома и излезе на пазар. Каза й, че има отворена кофичка мляко на масата и сиренки от онези, дето момиченцето много обича за закуска. Пусна й телевизора за да гледа детското предаване и излезе. На входа за малко да се сблъска с момичето на съседите и приятеля й, които се готвеха да заминават някъде с кола. Поздравиха се и после всеки си продължи по пътя.
А през това време момиченцето си “говореше” с нас и “пътуваше” където поиска играейки си с Нарисувания и Сглобения от “Лего”. Умница е тя. Знае вече как да избегне нещата, които не иска да се случват. Нужно е само да ни “вижда” човек, за да се научи. Ама само как ги е “родила” ония двамата... Малка, а вече знае всичко. Като нас. Хитруша... на езика на хората.