Re: Audiatur et altera pars / Фен клубове / Фантастика

Първата част на тази статия излезе в бр. 9/2001 год. на списание "Зона F". Благодаря на двамата читатели, които веднага ми писаха - единият, за да ми "стисне ръката по e-maila", а другият - за да ме наругае. Изпълнявам молбата на първия и откривам темата с целия текст на статията, без съкращения:

ФАНТАСТИКАТА КАТО ОРЪЖИЕ

В един класически руски роман героят-реалист веднъж задава на героя-мечтател подобен въпрос: “Представи си, че светът може да стане толкова добър, колкото мислиш, но ако цената за това е само една детска сълза, струва ли си тя да бъде пролята?”. Мечтателят се замисля. Много хора се замислят над такива въпроси, колкото и да са невъзможни те. Но не въпросите са важните, а отговорите. Какво ще да е онова, дето да е толкова безценно, че да струва толкова много? И съществува ли изобщо идеал, заради който да си заслужава да бъде разплакано дори едно - единствено дете?
Наскоро медиите разпространиха една фотография от Афганистан - баща плаче над трупчето на бебето си… Значи ли това, че има и още по-висши идеали - заради които могат даже да се убиват деца? Разбира се - чухме и оправданията - тя, бомбата, се отклонила… то, станало грешка… Но идват и нови репортажи - “… от бомбардировките тази нощ са загинали 15 души, от които 9 деца”…
Като си помисли човек - хора са го извършили. Хора са издали налудничави заповеди и хора са ги изпълнили. Не само в Афганистан. В един от последните броеве на “LIFE” през 70-те години бе публикувана една друга фотография - виетнамско момиченце, обгорено от напалм. Запознатите си спомнят, че именно тази фотография струва живота на “LIFE”. Интересна игра на думи, но от нея излиза, че по онова време, даже в САЩ, май демокрацията не е била много “на ниво”.
И все пак - какви са тези хора, които с такава лекота стават детеубийци? В много филми - и игрални, и документални, виждаме младите американци, като добродушни, миролюбиви, интелигентни и чувствителни ученици и колежани, бъдещи бащи и майки… Как става така, че се превръщат в чудовища, когато се появят в небето над Япония, Корея, Виетнам, Либия, Ирак, Сърбия, а днес - Афганистан? Май забравихме България. Защото са били и тук, над София. Може и да е било война, но във всеки случай - тяхната е била много странна, пострадало е предимно цивилното население.
През не толкова далечната 1993 година моя милост работеше като журналист в едно седмично варненско издание - “Всичко за Варна”. Веднъж ми се случи да интервюирам българско момче, което завършваше средното си образование в САЩ. Не си спомням града - беше някъде в Тексас. Тогава Америка все още не беше навлязла чак толкова в съзнанието на българина - все още не бяхме тръгнали за НАТО, американският посланик все още не бе изказал мнение кой е най-подходящ за кмет на София, мостовете над Дунав в Сърбия си бяха цели, Световният търговски център си беше на мястото… Та, измежду многото въпроси, които зададох на момчето, беше този: “Какви книги четат младите американци?”. Отговорът беше: “Предимно комикси: “Супермен”, “Конан”… За книги - фантастика. От писателите най-популярен е Стивън Кинг.” (Да не би да очаквахте Тургенев или Достоевски?)
Интервюто бе публикувано, но поради ограничения обем на изданието, този въпрос, заедно с няколко други, отпадна.
Спомних си за него доста по-късно - когато една вечер по новините съобщиха, че американски изтребител е унищожил мост в Сърбия, в момент, в който по него е преминавал пътнически влак. Но не новината бе поводът да си спомня. Същата вечер (за кой ли път) препрочитах “Марсиански хроники” на Рай Бредбъри, в случая - на руски. НЕ МОЖЕШЕ човек, запознал се, поне малко с АМЕРИКАНЕЦА Бредбъри, да стане убиец. И не само с хуманиста Бредбъри, къде остана тъжният шегаджия Робърт Шекли, мистикът По, мечтателят Лондон, филатропът Твен?… До един американци. “Те са много стари!” - ще каже някой.
И Господ е стар. Но е вечен.
През 1979 година филмът “Супермен” получава “Хюго”. Помните ли мисията на Супермен? “… да защитавам справедливостта и американския начин на живот!” Как мислите, дали случайно именно “Супермен” е награден с такова престижно отличие? Може и да е случайно, но през 1979-та (президент е Джими Картър) по света стават доста други случайни неща - за САЩ започват проблемите в Близкия Изток, преговорите САЛТ буксуват, Червената армия навлиза в същия този Афганистан, който сега бомбардират американците, които пък по онова време търсят пътища за подпомагане на съпротивата на муджахидините, САЩ се мъчат да бойкотират определените за следващата година Олимпийски игри в Москва, а идат и президентски избори… И още е пресен споменът как само четири години по-рано последните американци от Сайгон позорно бягат с хеликоптер от покрива на американското посолство там, минути, преди частите на НФОЮВ да им връчат сметката за напалма, диоксина, бомбените килими, мините “Грейвъл” и “Клеймор”, масовите разстрели и за цялата “мръсна война”. Изобщо, тъкмо през 1979-та САЩ изпитват сериозен дефицит на национално самочувствие. Случайно. Я, колко станаха случайностите? Дали е случайно?
1979-та е особена година за фантастиката. Именно със “Супермен”. Колко романтично: героят - сам срещу Злото!… Но той е добър, добрият е силен, а силният побеждава! За “…справедливостта и американския начин на живот!”. Ето, тази боза е била удостоена с “Хюго”. Това е началото на едно явление, което и до ден днешен дава на американците самочувствието на най-силни, най-прави и най-справедливи.
Следва сагата на Джордж Лукас “Звездни войни”. Вярно - смайващи ефекти, но сценарият е също толкова елементарен - митичнита битка между Доброто и Злото. Помните ли, когато Люк Скайуокър казва на Йода, че търси един велик воин, той кротко му отговаря: “Войната не носи величие.”. Но във всички епизоди, които гледахме до днес, имаше само една непрекъсната война. И цяло едно поколение видя във филма САМО ВОЙНАТА. Война, която… не носи величие. Но кой обърна внимание на това - важна е победата. Странно - познати думи. Нещо подобно е казал Бенито Мусолини по повод съюза с нацистка Германия: “Не мир е нашата дума днес, а победа!”
Между другото, “Империята отвръща на удара” получава “Хюго” през 1981-ва, а три години по-късно има “Хюго” и за “Завръщането на джедаите”.
През 1982 год. по екраните на целия свят триумфален успех жъне “Конан варваринът”. Горе-долу - Супермен в приказно време. Отново добро - сила - победа… Колкото до стойността на този т. нар. “шедьовър”, за нея можим да попитаме и самия изпълнител на главната роля - “To be, or not to be?” - се пита с автомат в ръка в един много по-късен филм героят на съзрелия вече Арнолд Шварценегер (“Последният екшън - герой” - тъжна ирония на всички негови роли до момента). “Not to be!” - заключава накрая. И разстрелва цялото си минало.
Тенденцията да се възвеличава неизменно правия американец започва най-напред във фантастичното кино. Все пак - то е най-достъпното за масовата публика. За да се стигне и до “Денят на независтомостта” - не намирате ли идеята целият свят да празнува 4 юли, за (меко казано) високомерна?
Литературата се съпротивлява още известно време. До появата на Стивън Кинг и налагането му на пазара. Неговите сценарии (с малки изключения) са подобни на онова, което изброихме по-горе. Е, тук няма свръхгерои - отвреме-навреме може да се появи някои персонаж с изключителни сили или способности, но не това е основния рефрен на Кинг. При него вниманието е насочено по-скоро върху самия конфликт добро - зло. По правило - доброто винаги е “наше”, то е правото, силното и разбира се - накрая побеждава. Убива злото. Убива… Нека потретим - убива. Може би убийството е единствения начин, който американците знаят за справяне с това “зло”. Нека оставим настрана факта, че у Кинг злото никога не е ясно мотивирано, а пък основния мотив на “доброто” е борба със злото, и да се запитаме: Що за добро е онова, което убива? И ако в борбата между добро и зло е извършено убийство, то кой кой тогава е истинският победител? Отговорът на Кинг, представете си, е: “Доброто!” Хайде, сега да пренесем тази борба между добро и зло в реалния свят - в това, което сега се случва в Афганистан и отново погледнем снимката на плачещия над бебето баща. Кой е победил? За Америка отговорът е пак “Доброто! Нали воюваме срещу тероризма?”… Не е ли това идеалният отговор за човек, чиято глава му служи единствено за да носи фуражка? Защото трудно ще убедиш когото и да било, който да не е олигофрен, че едно още непроходило дете, може да бъде има нещо общо с тероризма. Виж, бащата - може би... Но все пак възрастният може да грабне оръжие за да нападне или за да се защити, детето - не. И да загине, възрастният ще знае защо, детето - не. Възрастният може да има убеждения, които могат да бъдат също толкова отвратителни, колкото и “злото” на Кинг... Но дори и да ги е нямал, той вече знае защо ще воюва срещу “доброто” и единствените съюзници, които в момента са му под ръка, са онези, които ги имат!
Не е само Кинг - той е литературният основоположник на съвременната идея за убийство в името на “доброто”. Много писатели - фантасти започнаха да пишат по този тертип. И какво излиза накрая - “Има зло, има проблем. Няма го злото - няма го и проблема!”. Не ви ли напомнят тези думи за един друг диктатор, останал завинаги в историята като най-кървавия тиранин на всички времена?
Факт е, че пилотът, хвърлил атомната бомба над Хирошима, малка по-късно е полудял. Полудявали са и хиляди други млади американци - ветерани от Корея и Виетнам. И как да не се побърка човек, след като проумее, че буквално от дете, изведнъж се е превърнал в убиец? Изведнъж всичко се обръща срещу тях - и морал, и общество, и изкуство.
Момент - да сте чули за полудял американец, хвърлял касетъчни бомби над Триполи, Багдад или Белград? Няма, нали? Било е нужно ново изкуство, което да създаде ново общество с нов морал. Изкуство, което да вдъхне на американеца самочувствието на господар, да го накара да мисли само в две категории - черно и бяло, добро и зло, да му внуши непобедимостта на Супермен и накрая - да му натика в ръцете меча на Конан. Такъв човек не полудява. Такъв човек няма съвестта, която да провокира в душата му оня конфликт, създал вечните човешки ценности и довел до раждането на цивилизацията. Такъв човек вече не е сам - днешното американско антиизкуство непрекъснато култивира нови и нови подобни нему екземпляри, които формират мечтаното “ново” общество. И това ново общество вече няма нужда от хуманизъм. Затова са забравени не само Бредбъри, Урсула Ле Гуин и Фредерик Браун, същата съдба е постигнала и Хемингуей, и Капоти, и Стайнбе , и О,Хенри… Защото техните творби предизвикват вътрешен диалог у читателя. Диалог, в който той сам намира пътя до истината. Но диалог, който е опасен за днешна Америка. Не й трябват на нея диалози, не й трябват разсъждаващи хора… На нея й е нужен вътрешен МОНОЛОГ и то от сорта на “Аз съм американец… Аз съм най-великият, най-силният, най-правият! Аз съм господарят!”. Направете справка с който и да е психиатър - той ще ви каже, че монологовият тип на разсъждение е характерен само за тежките форми на шизофрения. Излиза, че новото американско изкуство цели да създаде шизофренично общество? При това - не само в САЩ, но и навсякъде другаде.
“Сънят на разума ражда чудовища!” - е казал някога Гоя. Днес тенденцията е фантастиката да се превърне в едно от най-силните приспивателни за разума. Вече малко хора си спомнят за “Лявата ръка на мрака” от Урсула Ле Гуин, за шеговитите притчи на Шекли, за целия Бредбъри… Но нали всички те са американци?! Има ли значение, нали са “стари”…
А чудовищата вече се раждат…
В САЩ започнаха да се пишат като на конвеир фентъзи романи, неотличаващи се по нищо съществено от “Супермен”. Творби, в които интригата замества идеята. Пише се фантастика, вдъхновена от Америка и (пак) американския начин на живот. Горкият Толкин! Как мислите, ако той беше знаел кой и как ще го преписва, щеше ли да посегне към писалката? И не е само фентъзито. За познаващия историята е ясно, например, че марсианската сага на Ким Стенли Робинсън е вдъхновена от войната за независимост на САЩ. Всъщност, Ким Стенли Робинсън ми допада, но алюзията със САЩ неприятно се набива в мозъка и насажда онова чувство за американско превъзходство, така омразно за свободния човек.
Горе-долу - излиза че това е съвременната американска фантастика. Тази фантастика Америка удостоява с най-бляскавите си награди, но колцина забелязват, че тези награди вече не носят онзи смисъл - от времето, когато фантастиката е била просто фантастика. И “Хюго”, и “Небюла”, дори и “Оскарите” все повече заприличват на смокинови листа, с които едно общество прикрива позора на собствената си бездуховност.
Съвременната американска култура просто игнорира стойностното - не ви ли се е случвало да прочетете в някоя кръстословица: американски писател - “Белият зъб”? Това ли е Джек Лондон - “Белият зъб”? Книжле за подрастващи? Защото литературата е го запомнила с нещо съвсем друго - “Лунната долина”, “Малката стопанка на голямата къща”, “Мартин Идън” и разбира се - “Нови 1001 нощ” и “Скитникът между звездите”. Но тази книги са забравени - помни се само “екшъна”... За да няма диалог, да няма чувства, да няма съвест. За да няма полудели пилоти.
Но нека оставим Джек Лондон - думата ни е за човеконенавистната американска фантастика, която ни залива днес. Тази фантастика се разпространява и продава във всяка една точка на планетата. Благодарение на фалшивия блясък на многбройните си награди и на шумната си реклама, тази фантастика господства на пазара, създавайки илюзията, че щом там тя е №1, то първенството по художественост също й принадлежи.
Но тази фантастика е станала клон от дървото, което дава кървавите си плодове - във всяка една точка на същата тази планета. Тази фантастика е инкубатор за самодоволни, полуумни детеубийци, които се разпореждат в света със самочувствието на господари.
Защото Америка си позволи да посегне на вечните идеали на човеството. Позволи си да залее света със собствените си мегаломански амбиции, маскирани като литература и кино. Позволи си да замени благородството на изкуството с низките цели на най-елементарна спекулативна сделка.
И ако книгата е прозорец към света, нека не гледаме през техния прозорец! Днес от там към нас наднича Звярът на Апокалипсиса.

Е това му викам популизъм! Представете си лекция на тема - що е популизъм. Професора обяснява на студентите си термина само с едно действие: посочва с показалката на дъската закачената с габърче ей тая статийка...
Честно казано, такива метериали са ми попадали доста често, не съм изненадан и шокиран колкото бих могъл да бъда ако статията бе уникална по рода си. Но едно не може да и се отрече - направо удари счупи стрелката на скалата! Такива изпълнения предизвикват у мен пориви на немотивирана жестокост и склонност към насилие.Имам жестока потребност да обидя автора, да го нарека всички възможни обидни неща, които казвам на колата си, когато не ще да пали, гогато някой кретен не спазва предимството и с това застрашава живота на невинни хора. Е, сага ще положа кански усилия да не направя нищо такова. Преброих до 10, до 30, до 130 и мисля че мога да се заема с отговора.
Всъщност, моментите по които мога да репликирам са толкова много, че би се получило материял, два и три пъти по-дълъг от статията. Затова ще се спра на три момента и то в обобщен план. Детинските заключения по въпросите на доброто и злото направо ще игнорирам, тъй като ми е под достойнството да обяснявам/разсъждавам на такова примитивно ниво.
И така:
-статията е просто антиамериканска. Антиамериканизма (Съкратено АА; ще ползвам тази дума още много пъти) е пропил цялата статия, той е инспирирал всичките и аргументи и е послужил като призма през която да види по извратен и неверен начин всичко което може да му послужи, за да обрисува най красноречиво тезите си - социология, култура, военна и политическа история. Пример - така нареченото позорно бягство от Виетнам. Кое е позорно? Да евакуиращ хората от посолството и още 100 000 виетнамски граждани, молещи за политическо убежище, най вече жени и деца, пред армада от танкове и тежка артилерия? Това ли е позор? Да не би по времето на тези събития да е имало някакъв гарнизон в Южен виетнам от американски войски? Ебаси тълкуването! Не искам да споря за военна история. Искам само едно да ти кажа - когато човек реши да защити про-американските си или АА си настроения, може да избира факти и случки от историята избирателно колкото си и иска и с назидателен тон да задава риторични въпроси - ама тогава избягахте, а? Подвихте си опашките, А? Хвърляхте бомби, но не ви стискаше да се покажете носа по суша, лице в леце, А? И да игнорира безбройните случки в които американската армия е проявявала не само доблест (да оставим моралните оценки), но и е устоявала в съотнощения 10:1 в нейна вреда или по малко но не и в неин плюс, и е побеждавала. Също колкото си иска може да игнорира такива събития. Но исторически анализ не се прави така и това което ти ни поднасяш не е нищо повече от АА настроения, подкрепени с неиздържани аргументи
ІІ. Детеубийството. Лоша работа. Но този, който изкарва нещата черно-бели ли само ти. Сметката на детеубийствата е доста дълга и на Виетнам ( стотици хиляди цивилно население, чистки, не сражения и прочие при окупацията на Южен Виетнам), и на Северна Корея, и на Талибаните, и на Моджихидините, и на Србите, А на Бившия СССР и днешна Русия поотделно може би трябва да им се връчи приза - за цялостна дейност. Америка в тази класация е доста назад в топ-тена. И не ми говори за съмнителните качества на високоточните бомбандировки. Говори за тези качества на някой от Кувейт или Южна Корея. За Косово ми е ясно че би предпочел братята Сърби да го сринат със земята, щото децата мюсюлмани може би не са деца? Или са, как мислиш? А после някой тръби на пълен глас, че америка противопоставяла христианския свят на ислямския? Когато обаче кампанията беше в Босна и Херцеговина, лозунга беше друг - че искат да ни разцепят, за да не сме силни, за да ни покорят икономически и да ни превърнат в част от световното консуматорско общество. Е гаси обяснението! А про-американците обвиняват същевременно САЩ, че се мърдосват и не пребили напълно Садам, не му били свалили режима а го оставили да прави отново каквото си иска. Но за АА настроените, това не е нещо което да вземат в предвид, за тях америка просто си вре носа където си иска и колкото иска. Че е оставила иракчаните да се оправят сами не се брои.
ІІІ Стивън Кинг, Бредбъри, и масовата култура. Приятелю, тебе май не ти е известно, че комикси от сорта на Супермен и Сянката в Сащ има от началото на века, че това в което обвиняващ Филма Конан, по същество си го има и в книгите на Хауърд, също от началото на века, че Бредбъри има множество разкази на ужасите, Че има и такъв автор като Лъвкрафт, съвременник на по, където злото си изяжда доброто или обратното, че и при По има убииства (на улица Морг например), че Кинг има такива книги като Мизъри, Очите на дракона, Мъртва зона, че споменатия Толкин е участвал във Втората световна война и е писал черновите на Властелина си именно по това време, че злия дракон Смог е именно УБИТ от Бард, а не вкаран в правия път, че героя на Бледбъри от четвъртата експедиция ликвидира най брутално своите колеги, каквото всъщност се случва и на членовете на първите три експедиции. Боже каква гнусна и необоснована тирада си написал, но върха на всичко беше обвинението във шизофренизъм цял един род литературни похвати - монолога на литературния герой. Представете си само - безсмъртниа монолог на Хамлет, надживял и е похата си и контекста на времето е проява на ШИЗОФРЕНИЯ! Направо нямам думи. Мълча пред тая колосална простотия. Още днес ще се обадя на Джи-Пи-то си и ще му искам да ми издаде тапия че съм шизофреник. И после ще се хваля наляво и надясно с това, колкото и да ми се подиграват, защото е по-добре от варианта да се откажа от Шекспир.

С това мисля да прекратя. Бих могъл да кажа още много неща, а темата защо се чете сега Мартин и Джордан, мносто По и Лондон е много интересна и важна (ей, да не реши някой че съм против Джордан и Мартин, сакън, ще ги изчета основно и двамата, обещавам), макар начина по който следва да се дискутира да не е тоя. Това е, до скоро и успех на всички. Надявам се поне един от тизи, прочел статията, де прочете и моя постинг или този на Боби. Силите на злото имат нужда от отпор, ако ще това вече да е проиграно в Звездните войни.