: ) / Фен клубове / Фантастика

- Дръжте грабителя! – десетникът от личната гвардия на Василевса викаше колкото му глас държи. Марко се обърна – преследвачите почти го бяха застигнали. Той се затича отново, но тъкмо когато се канеше да свие в някоя от тесните преки, се блъсна в непредпазлив минувач, ножницата на сабята му го препъна и той се търкулна зрелищно. Тълпата се беше отдръпнала от двете страни на калдъръмената улицата, за да направи път на стражниците. Позлатените им брони бяха тежки и неудобни за бягане, но усилените тренировки си казваха думата и точно в този момент първият от войниците скочи върху Марко, опитвайки се да го хване за ръката. Марко видя, че другите бяха поизостанали и с пъргаво движение се претърколи, бръкна под наметалото си и извади малък кинжал. Заби го точно над нагръдника на стражника, изправи се на крака и побягна отново. Почти беше стигнал до уговореното място. Още малко късмет и щеше да успее. От тази мисъл в краката му като че ли се вляха нови сили. Преброи третата пряка след пазара и зави по нея. Уличката беше тясна, къщите бяха надвиснали от двете и страни и не допускаха дори лъчите на обедното слънце. Марко забави ход и почти спря. На мястото на срещата нямаше никого. Младият венецианец се долепи до стената, надявайки се, че войниците няма да го видят в сумрака на уличката и ще подминат. Но десетникът не беше толкова улисан в преследването, за да не забележи, че плячката му е изчезнала. Гласът му се чу съвсем отблизо:
- Разделете се по двама и проверете всички преки! Повечето са без изход и няма къде да се измъкне!
Марко постави ръка върху дръжката на сабята си и се приготви да умре с чест. До него приглушено проскърца врата. Той се обърна и видя тъмен силует, който му махна и прошепна:
- Побързай!
Марко тръгна натам, човекът на вратата го пропусна да мине и залости след него. Настана почти пълен мрак.
- Взе ли каквото ти беше поръчано? – Марко усети, че в гърба му е опряно острие. Ръката му се мушна под наметалото и потърси кинжала, но не го откри.
- Кой си ти, че да ти казвам?
- По дяволите, момче! Аз трябва да те измъкна жив от Константинопол. А сега ми дай каквото имаш!
- Ще трябва да ме убиеш, за да го вземеш. А покровителят ми не прощава на никого. Цялата византийска армия няма да може да те защити, ако го ядосаш.
- Добре, момче. Стига игрички. – натискът върху гърба на Марко намаля. Той рязко приклекна, завъртя се и хвана мъжа през коленете. Повдигна го нагоре и го удари в стената. Чу се глух удар и противникът се отпусна в ръцете на Марко. Марко разтвори хватката си и го остави да падне на земята. Мъжът тупна тежко, а оръжието издрънча на каменния под. Отнякъде проникваше слаба светлина, достатъчна, за да може Марко да различи очертанията на тялото. Той извади сабята си и я опря в гърлото на мъжа, който със сподавени стонове идваше на себе си.
- Ако доджът разбере, че си поискал да вземеш свитъка, ще си мъртъв, преди да успееш да мигнеш. А сега казвай кой си.
- Енцо Мерколи, ваша милост! Честен търговец от Генуа. Понякога върша някои услуги срещу скромно заплащане.
- Добре, Енцо. Стани бавно и без повече номера. И запали някаква светлина, че тук е тъмно като в гробница.
Мъжът стана и свали факла от стойката на стената. Бръкна в торбичката, преметната през рамото му, и извади огниво. Когато факлата пламна, Марко се огледа наоколо. Намираше се в дълъг коридор, водещ до каменно стълбище. Марко каза:
- Ти върви напред. Аз ще съм зад теб.
Енцо се обърна и тръгна по тесния коридор. Когато стигнаха до стълбището, спря:
- Под града минават древни тунели. Аз ще те преведа през тях до пристанището. Там ще те чака кораб. Когато слезем долу, не говори. В подземията всеки звук се чува надалеч.
Марко само кимна. Енцо се наведе и отметна встрани черджето, постлано пред първото каменно стъпало. Отдолу се показа дървен капак с метална халка в единия му край. Търговецът хвана халката и я дръпна силно. Капакът се отмести със скърцане и разкри тясна дупка и дървена стълба, водеща в тъмнината.
- Ти слез първи, а аз ще остана, за да върна капака. – Енцо подаде факлата
на Марко, после метна черджето върху капака. Младежът внимателно заслиза по стълбата. Когато отново стъпи на земята, се намираше в прав тунел, простиращ се в двете посоки докъдето стигаше светлината на факлата. На всеки няколко хвърлея го пресичаха други тунели, водещи неизвесто къде. Търговецът слезе и без да каже нищо, посочи надясно. После тръгна по тунела. Марко го последва мълчаливо. Стъпките им глухо отекваха в подземната тишина. Някъде далеч се чуваше тихия ромон на течаща вода. Пред тях се разбягаха плъхове, уплашени от светлината и от хората, нарушили древното спокойствие на константинополските катакомби. Марко усети познато замайване, мислите му се разпиляха и забръмчаха несвързано. Той направи на търговеца знак да спре. После седна на влажния под и се подготви за това, което предстоеше. Затвори очи и се опита да се концентрира върху източника на замайването. Успя да се съсредоточи достатъчно и чу тихия гласец, който сякаш шепнеше в ухото му: “Взе ли свитъка?”. Марко напрегна всичи сили, останали му след преследването и отговори: “Да, Ваше Височество! У мен е.” Гласът като че ли се засили: “Добре. На пристанището във Венеция ще те чака кон. Ела направо в двореца при мен и не спирай никъде.” Марко усети, че губи контакт. Отвори очи и бавно се изправи. Генуезкият мошенник стоеше срещу него и го гледаше учудено. Марко само махна с ръка и отново тръгна бавно по тунела.

*****************************************

Енрико Дандоло, додж на Венеция, лежеше в покоите си с празно изражение на старческото си лице, подпрян върху няколко обшити със златни ширити възглавници. Срещу него седеше пажът му, Петър, и очакваше господарят му да се завърне в изнемощялото си тяло. Гледаше го и си мислеше за великите дела, които им предстоят. Доджът беше необикновен човек, надарен с изключителна физическа и духовна сила. Беше истинско предизвикателство да му служи, да бъде негови очи и ръце, защото зад маската на сляп старец Дандоло криеше необикновени магически способности. Но по-важна от всичко беше общата им цел. Никой досега не беше превземал великия Константинопол, могъщи армии се бяха проваляли, разбити пред непристъпните му стени, но скоро древният град щеше да падне, победен от заклинания, по-могащи от тези, защитаващи каменните му зидове.
- Пиетро, помогни ми да се изправя! – доджът се беше върнал от далечното си пътешествие. Петър скочи и подхвана господаря си под мишницата.
- Открихте ли Марко, Ваше Височество?
- Да. Взел е свитъка.
Петър се усмихна доволно. Идеята да откраднат магическия свитък от криптата на събора Света София в Константинопол беше негова. Години наред беше работил, за да открие нещо за магическата защита на града, беше преровил стотици пожълтели от времето пергаментови свитъци, беше чел на десетки забравени езици, но накрая го откри. Древният свитък, пазещ тайна, стара като сътворението на света.
- Усещам доволството ти, Пиетро. Но не бързай да се радваш. Имаме още много работа. А сега се размърдай – отвън чака пратеник на Бонифаций.
Петър поведе доджа към залата за аудиенции. Отдавна бе престанал да се учудва на способността на Дандоло да научава за неща, които никой не беше му казвал. Докато вървяха по украсените с цветни гоблени коридори, Петър си мислеше за земите на предците си. Никога не беше виждал Мизия. Ако тръгнеха към Константинопол, може би щеше да успее да я зърне. Но доджът беше прав, всяко нещо с времето си – имаха още много дела за довършване. Някак неусетно коридорът премина в преддверие, постлано с прекрасен, украсен с герба на семейство Дандоло, килим. Двамата мъже стигнаха до масивната врата, която водеше в залата за аудиенции. Петър бутна двете крила и се отмести, за да мине доджът. След това понечи да затвори, но доджът му махна с ръка:
- Ела, Пиетро. Искам да си до мен. Владееш науките, но имаш да учиш още много за политиката. Трябва да видиш как Венеция ще се сдобие с могъща армия.
Петър влезе след доджа. Въпреки слепотата си, Дандоло се насочи съвесем уверено към огромния, покрит с дърворезби, трон.
- Застани до мен, от дясната ми страна.
Петър се изправи до трона. Изпитваше известно притеснение от предстоящата среща. Папа Инокентий III беше събрал за кръстоносен поход срещу Египет цвета на европейските армии, а потомственият търговец Дандоло се канеше да изнудва водачите им, за да ги използва за собствените си цели. Церемониалмайсторът на двора беше застанал пред портите в отсрещният край на залата. Той удари в земята медният си жезъл и обяви на висок глас:
- Граф Жофроа дьо Арден, пратеник на Негово Височество Бонифаций, маркизът на Монферат!
Двама лакеи в сребристи одежди разтвориха крилата на огромната врата и граф Жофроа дьо Арден влезе в залата. Беше облечен в рицарските си допехи, а от раменете му се спускаше бяло наметало с извезан червен кръст на него. Пристъпи по пътеката между двата реда колони и когато стигна до стъпалата в подножието на трона, коленичи. Дандоло завъртя глава към него, сякаш виждайки го със слепите си очи:
- Можете да се изправите. Носите ли парите?
Рицарят стана на крака и каза:
- Изпратен съм от негово височество маркиз Бонифаций Монфератски, за да помоля за отстрочка.
- Дължите още 34 000 марки! Договорката ни беше да ги доставите днес. Предайте на господаря си, че Венеция не може да чака повече!
Думите на доджа проехтяха в притихналата зала и облеченият в метал кръстоносецc като че се сви под тежестта им. Жофроа дьо Арден знаеше, че всичко бе в ръцете на Дандоло – кръстоносната армия беше разположена на малкия остров Свети Никола и без венецианските кораби щеше да остане без храна и вода.
- Маркиз Бонифаций ми заръча да Ви предам, че се оставя на Вашата милост.
- Предайте на уважаемия маркиз, че имам предложение за него. Искам да нападнете град Зара. – Дандоло направи кратка пауза, но Жофроа нямаше какво да каже - Унгарците трябва да бъдат наказани. Армиите им са заети на изток, бият се с българите на Калоян при Белград. Зара ще е лесна плячка. Венецианската флота ще ви превози до там. Ще делим плячката на половина. Бонифаций може да използва своя дял както намери за добре, но ще оценя жеста, ако с него изплати дълговете си.
Графът изглеждаше съкрушен. Кимна с глава без да вдигне поглед към доджа.
- И още нещо – нека маркизът отдаде дължимото уважение на верните си венециански съюзници и следващият път сам да се появи в двореца ми. Сега вървете!
- Ваше височество! – рицарят се завъртя на пети и, възвърнал уверената си стойка, излезе от залата.
Доджът стана бавно от трона и се обърна към Петър:
- Е, Пиетро, сега разбутахме гнездото на осите. Дано да не ни ужилят. Повикай някой прислужник да ме отведе до покоите ми, а ти върви да подготвиш лабораторията. Марко пристига след няколко дни и трябва да сме готови.

**************************************

Завесите в кабинета на дворцовия магьосник на Василевса бяха спуснати. В стаята цареше сивкав полумрак, от който лавиците с древни книги хвърляха гротескно изкривени сенки върху бюрото и мъжа, седнал зад него. На вратата се почука. Магьосникът вдигна глава от книгата, която четеше и каза с дрезгав глас:
- Влез!
Ръждивите панти проскърцаха и грамаден силует запълни рамката на вратата.
- Вергилий, тук ли си? Нищо не се вижда в тая тъмница!
- Влез, Антоний, и затвори след себе си. Тук и стените имат уши!
Началникът на дворцовата стража пристъпи напред и тежката дъбова врата се хлопна зад гърба му. Огледа се, но в бърлогата на Вергилий имаше само един стол и той беше зает.
- Значи го изпуснахте? Как успя да се измъкне от прехвалената ти дворцова стража?
Дори огромният мъж се чувстваше доста неловко в присъствието на Вергилий. Магьосникът сякаш четеше мислите му. Антоний се опита да не показва притеснението си:
- Нали ти беше този, който ме уверяваше, че заклинанията ти могат сами да защитят свитъка?
- Могат, Антоний, могат! Но срещу обикновен крадец. А този е имал в себе си амулет, който да заблуди очите ми. Ако твоите хора си бяха на мястото, нямаше да изгубим свитъка! Но сега не е време за спорове. Трябва да разрешим нашия малък проблем, преди Василевсът да се е върнал от лятната си резиденция. Знам кой е пратил крадеца, но още не знам защо му е свитъка.
Антоний се почувства в свои води:
- Затворихме десетника, който е бил дежурен. Може да е съучастник. Ще изкопча от него всичко, което знае!
- Не бързай толкова. Искам да присъствам на разпита. Моите методи са по-ефикасни от твоите, макар и не толкова зрелищни. Но първо трябва да знаеш нещо. Крадецът е бил шпионин на Енрико Дандоло.
Началникът на стражата потръпна против волята си:
- Доджът на Венеция? Но... той... аз...
Вергилий продължи невъзмутимо:
- Знам цялата история, Антоний. Как някога Дандоло дошъл като пратеник при Василевса, а той наредил да го ослепят. Ти си бил човекът, който е държал факлата. Ядосали сте не когото трябва, човече, и сега всички ще плащаме!
Магьосникът стана от стола и взе наметалото си, окачено на стената зад него.
- Да вървим. Десетникът може наистина да знае нещо.

******************************

Седнал на дървената пейка, Исаак проклинаше лошия късмет, докарал го до тук. Оковите на краката му убиваха, а в въздухът в тъмницата смърдеше на разложение. Еврейското потекло беше забавило военната му кариера, но той носеше достойно службата в гвардията на Василевса и скоро щеше да стане стотник. Само да не беше това злополучно дежурство! Защо му трябваше да оставя войниците си да играят на зарове? Знаеше добре какво става в малката стаичка над криптата по време на дежурство, нали и той самият някога бе печелил и губил там суми колкото цялата си месечната надница. Знаеше, но не направи нищо. А сега го затвориха като обикновен престъпник!
В ключалката се превъртя ключ. Вратата на килията безшумно се отвори и влезе мъж в черно наметало, придружен от Антоний, началникът на стражата. Исаак потръпна. Беше познал дворцовия магьосник. Не можеше да сбърка прегърбения силует дори и на слабата светлина от факлите в коридора.
Антоний се обърна към стражите, стоящи пред килията:
- Заключете вратата и не пускайте никого вътре! Каквото и да чуете, не влизайте, докато не ви повикам.
После се обърна към Исаак:
- Колко ти платиха? Кой се свърза с теб? – пристъпи напред и извади закривен нож от пояса си.
Вергилий го хвана за рамото:
- Не така, Антоний! Остави на мен.
Движението на магьосника беше толкова бързо, че Исаак не успя дори да мигне. Само усети ръцете му на слепоочията си. Миг след това изпадна в несвяст. Вергилий го пусна и каза:
- Не знае нищо. Твой е.
Обърна се с гръб към затворника, а Антоний отново извади ножа си. Исаак идваше на себе си. С премрежен поглед видя как началникът му прокарва палец по острието:
- Сега ще ти покажа как се разправям с изменниците!

Войниците отвън не успяха да различат думи в нечовешките писъци, идващи от килията. Смразяващият кръвта звук сякаш продължи вечно, а после секна отведнъж, като прерязан с нож. После чуха гласа на Антоний:
- Отключете.
По-късно, докато почистваха килията, никой от тях не продума. Опитваха се да не мислят за това, което е ставало тук, но прясната кръв по стените и тавана не даваше мира на въображението им. Много нощи щяха да виждат смъртта на доскорошния другар в сънищата си.

Повредата не е във Вашия телевизор!