Окей, / Фен клубове / Фантастика

хелън прости ми!
И казваш, че това е "боза"?

- Какво направи тя? – възкликна дукът.
Сержантът беше фиксирал поглед върху точка няколко инча вдясно от трона на дука.
- Даде ми чаша чай, сър, - обясни той.
- А какво стана с мъжете ти?
- И на тях им даде чай, сър.
Дукът се изправи и постави длани върху покритите с ръждавееща броня рамене на сержанта. Беше в лошо настроение. Беше прекарал половината нощ в миене на ръце. Продължаваше да му се струва, че чува гласове, които шептят в ушите му. Закуската му от овесена каша беше сервирана солена и препържена, с печена ябълка набутана в нея, а готвачът беше получил истеричен припадък в кухнята. Направо си личеше, че дукът е бесен. Защото се държеше учтиво. Дукът беше от оня тип хора, които ставаха все по-сговорчиви, колкото повече се изчерпваше търпението им, докато достигнеха момента, в който фраза като “Много ви благодаря” придобиваше остротата на падаща гилотина.
- Сержанте, - каза той, като преметна ръка през рамото му и го поведе през залата.
- Сър?
- Не съм убеден, че си разбрал правилно моята заповед, сержанте, - произнесе със змийски тон дука.
- Сър?
- Искам да кажа, възможно е аз са съм те подвел. Аз исках да кажа “Доведи ми вещица, ако ще и окована във вериги”, но вероятно в действителност се е получило “Иди да изпиеш чаша чай”. Такъв ли беше случаят?
Сержантът сбърчи чело. До този момент сарказмът не беше пристъпял в неговия живот. Опитът му, свързан с ядосани хора, включваше много викове и по някоя цепеница, метната по него.
- Не, сър, - отговори той.
- Чудя се, в такъв случай, защо не си изпълнил това, за което те бях пратил?
- Сър?
- Допускам, че тя ти е повлияла с магически думи, тъй ли е? Чувал съм какво могат вещиците, - каза дукът, който беше прекарал предишната нощ в четене на някои от по-вълнуващите разработки по темата*, докато бинтованите му ръце не се бяха разтресли дотолкова, че да изпусне книгата. – Може би те е омаяла с видения на неземни наслади? Показа ли ти…, - дукът потръпна, - тъмни удоволствия и забранени наслади, такива, за които смъртните даже не трябва и да помислят, и демонични тайни, що те отвеждат до глъбините на мъжката страст?
Дукът седна и си повя с кърпичка.
- Добре ли сте, сър? – попита сержантът.
- А? А-а, чудесно, чудесно.
- Щото целия почервеняхте.
- Не бягай от темата, човече, - викна дука, докато си възвръщаше малко по малко самообладанието. – Признай, че тя ти предложи хедонически и безнравствени удоволствия, знайни само на оногова, който е вещ в плътските изкуства!
Сержантът застана мирно и втренчи поглед право пред себе си.
- Не, сър, - каза той, и в желанието си да каже цялата истина, добави. – Предложи ми курабийка.
- Курабийка ли?
- Да, сър! Със стафиди.
Фелмет не помръдна на стола си, докато се бореше за вътрешен мир. Най-после успя да произнесе:
- А твоите хора какво направиха?
- И те си взеха курабийки, сър. Всички без Роджър, защото не му е позволено да яде плодове, сър, заради стомаха.
Дукът се отпусна на мястото до прозореца и захлупи очи с дланта си. “Роден съм да управлявам равнинна страна”, помисли си той, “някъде, където всичко е плоско и го няма целия тоя климат и всичкото останало и където хората не изглежда, като да са направени от тесто. Обзалагам се, че сега ще ми каже какво е ял тоя Роджър.”
- На него му дадоха бисквитка, сър.
Дукът се вгледа в дърветата. Беше ядосан. Беше направо бесен. Но двайсетте години брак с лейди Фелмет го бяха научили не просто да контролира емоциите си, но да контролира дори инстинктите си, така че само един тик на лицето му издаваше напрегнатата му мисъл. А освен това от тъмните дълбини на ума му се надигаше емоция, за която той не бе имал особено време досега. През главата му припърха любопитство.
Дукът се беше справял достатъчно успешно през първите петдесет години от живота си, без да проявява любопитство. То и без това не беше черта, която аристократите поощряваха. Беше достигнал до убеденост в мислите си и тя беше далеч по-удобна. Въпреки това му се стори, че любопитството може веднъж да се окаже от полза.
Сержантът се беше изпънал в центъра на стаята с упоритото изражение на човек, който очаква заповеди и който е готов да чака дотогава, докато разместването на континенталните плочи не го помръдне от мястото му. Той беше служил дълги години на невзискателните крале на Ланкър и му личеше. Тялото му беше заело позиция мирно, но въпреки усилията стомахът му си стоеше отпуснат.
Погледът на дука попадна върху Шута, който седеше на табуретката си отстрани до трона. Присвитата фигура отвърна объркано на погледа му и плахо потрепна с камбанки.
Дукът намери решение. Прогресът, беше установил той, се дължеше на намиране на слабите места. Той се опита да прогони от главата си мисълта, че такива бяха и кралските бъбреци в подножието на мрачно стълбище, и се концентрира върху текущия проблем.......

Когато фактите говорят и боговете мълчат!