Реших да разведря...
А чак толкова нов не съм - п(р)оявявал съм се и друг път.
Виж -откъде пристигам -и аз не знам още-явно недостатъчно съм медитирал. Ама следващият път ще попитам...
Ако разбера - ще се обадя
Сигурно има и други сродни души от същото място.

Имало едно време един лист. Веднъж вятърът го откъснал и той полетял нагоре надолу. малко врабче, току що излюпено, го попитало:
-Ти защо падна от дървото?
-Не съм паднал, просто ми омръзна да стоя там.
-А накъде летиш?
-Където си искам, натам летя.
Трябва да признаем, че той бил твърде горд и високомерен лист, за да си признае, че не умее да лети и напълно е подчинен на външни влияния, например на вятъра...а може той и наистина така да си е мислил.
Когато вятърът стихнал, листът паднал в реката и започнал да се носи по течението и.
-А сега защо падна и накъде си се отправил? - попитало врабчето.
-Аз не паднах-обидил се листът-просто ми омръзна да летя и поисках да поплувам, а накъде-накъде си искам, тъй като аз съм свободен лист и правя, каквото си искам.
-А защо не поплуваш в другата посока?
- Колко пъти да ти обяснявам - щом не плувам натам, значи не искам; правя само което искам.
След няколко дена врабчето се научило вече да лети мъничко и видяло пак листа, но той бил съвсем пожълтял.
- Защо си станал жълт? - запитало то.-Какво са ти направили?
- Никой нищо не ми е направил, просто поисках да си сменя цвета и го направих.
Врабчето повярвало на листа и оттогава започнало да счита листата за висши същества, защото не можело да разбере как може да се лети без крила, да се плува без ръце и крака, а още по-малко по желание да се сменя цвета.
Но настъпила есента и все по-често листа се откъсвали и политали, но врабчето никога не видяло нито един лист да лети в посока обратна на вятъра, а когато попадали в реката, никога не се носили срещу течението. И никога не видяло лист, който да остане зелен.
Врабчето порастнало и придобило жизнен опит, а заедно с това променило отношението си към листата, живеещи в илюзията на самоуспокоението, че управляват живота си.
А още узнало, че има и други същества, които считат себе си независещи от нищо-хората. Тяхното поведение изцяло зависи от порива на емоциите им, чувствата и желанията.
Врабчето така и не могло да разбере защо хората са толкова странни.
И врабчето решило за себе си, че е по-добре да си признае, че вятърът може да го издуха и да промени набелязания от него път, но да има възможност да му противостои, отколкото да говори, че не е подвластно на вятъра и то лети именно там, накъдето иска, когато вятърът го носи в обратна посока.

Бъдете високи!

В тревата лежала ябълка. Хубава, само с едно петънце. Учителят вдигнал ябълката и казал:
-Има две възможности. Може леко да я изтрием и веднага да започнем да я ядем. А може да вземем нож и да изрежем съмнителните места, след което вече да я изядем. И тогава ще изядем повече от нея. Защото в първия случай ние неволно оставяме немалко здрава ябълка около лошата. Наистина, в първия случай можем да започнем да ядем веднага, а във втория-едва след предварителна работа. Това са две различни стратегии. Във всички дела. Във всички без изключение. Нищо на света не е така важно, както тази разлика.
Той взел нож и изчистил загнилата част.
-А нас ще почерпите ли? - пошегували се учениците.
Не, - отвърнал учителят. - За да запомните по-добре!
И доял ябълката.
Той много рядко казвал "не", макар че умеел добре да го прави.
.

"Нещата трябва да са възможно най-прости, но не повече." Айнщайн

Пълководецът забавя, защото не вижда победата. Победата е важен момент на отдих на пътя. Тя трябва да се разгледа. Тя може да се види, вглеждайки се в целия път. Да се види и да се познае. Тук е нужна неподвижност и съзерцание, а не суетливост и предприемчивост.
Принцът оставал в столицата, очаквайки императора от поход. Приятелите му и даже незначителните хора настойчиво го съветвали да бяга преди завръщането на императора. Да бяга със семейството си и да спасява живота си. И му предлагали да му помогнат в бягството. Но принцът не разбирал с какво е заслужил немилостта.
Съвестта му била чиста и до този момент той бил вярна опора на императора. Той бил в недоумение и животът му станал непоносим от неразбирането на ставащото. Сигналите се умножавали, потвърждавайки грозящата опасност, но изобщо не прояснявали ставащото. Разхождайки се с жена си из парка, те трескаво преглеждали всички възможни причини на случващото се и не можели да ги намерят. И принцът почувствал, че полудява, привичната разбираема връзка между събитията се разрушавала пред очите му.
Принцът се затворил в кабинета си, седнал в дълбокото кресло
и няколко часа се отдал на размишления. Проста мисъл се появила, раздвижила се и започнала да расте. Всички известни събития леко и точно се подредили в една рисунка, неоставяйки никакви съмнения. Императорът тук няма нищо общо. Принцът изобщо не го спасявали, а искали да го принудят да бяга. Принцът не бягал, бягали другите.

Не може да се разгледа победата, без да се вгледаш в нея и без да загубиш за това разглеждане време. Само за него и за нищо друго. Времето бърза и отговорността расте. Отговорността упражнява натиск все повече и повече, не оставяйки друг изход, освен да видиш победата.


РАЗБИРАНЕТО Е ПО-ВАЖНО ОТ ЗНАНИЯТА.

Две неща са безкрайни-човешката глупост и вселената. За второто не съм сигурен. Айнщайн

Приказка от един Мъдрец

Живял в планината свят човек. При него идвали хора отвсякъде за съвет, за изцеление, да изповядват погрешките си и да се помоли за тях, защото молитвата му се чувала надалече и нависоко, чак до Бога. При него идвали всякакви хора – и бедни и богати. Една разбойническа банда научила за това и започнала да причаква на връщане и да залавя богатите хора, които отивали при него и ги обирали до шушка. Така работата на разбойниците вървяла добре. Те започнали да забогатяват от обирите на богатите поклонници. Веднъж главатарят на бандата казал на разбойниците: “Ще отида да послушам този свят човек. Толкова време живеем до него и забогатяхме от онези, които отиват при него. А срамота е, че не го знаем какво проповядва и защо толкова се трупат при него и бедни и богати.” Отишъл главатарят при светията. Слушал ден, два, три. Накрая се приближил при него и му казал: “Чух твоите проповеди. Искам да отида в света да опитам твоето Учение, право ли е, че носи богатство за душата и мир на духа. Но на кого да оставя бандата? Нямам доверие на никого, освен на тебе, понеже си свят човек, както виждам и чувам. Ако се съгласиш да ръководиш бандата, докато се върна, аз ще отида в света и ще пробвам твоето Учение, дали го бива или не го бива. Трябва да се опита.” Светият човек му казал: “Хубаво, аз ще те замествам!”

Отишъл главатарят в света да прилага Учението на светията, а светията се предрешил като главатаря, така че заприличал досущ на него и застанал пред разбойниците. Нито един от тях не могъл да види разликата и не познал, че това не е техния истински главатар. Първата заповед, която издал, била: “Досега хващахме само богатите хора и ги обирахме. А от сега нататък ще хващаме и бедните.” Тази заповед не била много угодна на разбойниците, защото увеличавала работата им без полза – какво могат да вземат от бедняци и голтаци. Но нямало какво да правят, защото думата на главатаря била закон. Знаели, че който не му се подчинява, веднага му хвръквала главата. Затова започнали да хващат и бедни и богати, каквито се паднели. Първият, когото хванали, бил богат човек. Довели го при главатаря, а той го попитал: “Ти как забогатя? С правда или с неправда?”. Оказало се, че богатият забогатял с неправда. Наредил им: “Вземете му всичкото богатство, набийте го хубаво, и го пуснете.” Разбойниците изпълнили заповедта. А на обрания богаташ казали: “Иди си сега и гледай да забогатееш пак, но с правда. Инак, ако те хванем, ще ядеш отново бой”.

Вторият, когото хванали, пак бил богат човек. Питат го: “Ти как забогатя, с правда или с неправда?” Оказало се, че забогатял с правда. Главатарят заповядал: “Вземето му всичкото богатство, но не го бийте. Пуснете го с мир.” А на обрания богаташ казал: “Иди в света и гледай, пак да забогатееш, и отново с правда. Ако не забогатееш, ще ядеш голям бой, защото няма да ти се размине тогава, както сега се откупи.”

Третият, когото хванали, бил беден човек: “Ти защо не си забогатял?” – “Трудих се, работих, но все не ми вървеше.” Главатарят наредил: “Набийте го хубаво и го пуснете.” А на човека казал: “Гледай да забогатееш, и отново винаги с правда. Иначе, ако те хванем, лошо ще патиш!” Пуснали бедняка, отървал се само с боя!

Така постъпвали и така управлявали разбойниците от бандата, когато светият човек им бил главатар. Това се случва и с хора, и с общества, и с народи, и с човечеството – да минат през същото положение, когато ги управляват разбойници и когато главатарят им е свят човек! Тогава се разбира, че и разбойниците могат да правят добрини, когато Бог им заповяда!

Върнал се главатарят на бандата от света, отишъл при светия човек и му казал: “Проверих учението ти. Право е. Досега не сме били човеци, а сега ще станем човеци с твоето учение. Ще разпусна бандата и ще дойда при теб да се уча.” “Хубаво – казал светият човек, – ела да се учиш при мене.” Отишъл главатарят при бандата и се разпоредил, че от утре я разпуска. Но разбойниците не се съгласили. Казали му: “Тази работа тук на нас много ни харесва.” Тогава главатарят им разказал истината – че той е бил в света да проучи дали учението на светията е вярно, а на негово място бил оставил самия светия, който се преобразил в негов образ и че той ги е управлявал до сега. А те му казали: “Неговото управление е по-добро от твоето. Отиди при него да се учиш, а ние ще останем на служба при него и той ще ни бъде главатар.” Така и станало. Главатарят отишъл при светията да се учи, а разбойниците останали под командата на светията до ден днешен и до ден утрешен.”


Това е една от последните приказки, които Петър Дънов оставя на българите, преди да си замине от този свят през 1944 г. Кой е главатарят на бандата и кой е Светията, който се е преобразил и е взел образа на главатаря?

Нека бъдещите поколения да разгадават тази Приказка, оставена от Българския Учител и Мъдрец.

Това, което за какавидата е краят на света, за пеперудата е само ново начало.

Един от великите царе в историята Акбар бил наричан от хората Хранител на човечеството заради доброжелателството и справедливостта си. Той значително укрепил и разширил Индия по времето на управлението си.
Цалят често обикалял столицата си и се спирал всеки път, когато някой от поданиците му искал да се обърне лично към него с някаква молба.
Веднъж той спрял при един просяк, който гръмко го възхвалявал и възклицавал: "Само царят може да ми даде щастие!"
Царят обърнал внимание на един просяк, седящ недалеч от първия, който като че ли възразявайки на първия, крещял още по-силно: "Само бог може да облагодетелства човека, само бог може да му даде щастие!"
Акбар се замислил над думите им.
В двореца той наредил да изпекат хляб и да пъхнат в него неголям къс злато. На следващия ден специално минал отново по същия път, сцената се повторила и той дал хляба на оня просяк, който молел за милост от царя, а на втория просяк не дал нищо.

След време той отново минал по същия път и спрял каляската, защото отново просякът протягъл ръка към него. Царят излязъл от каретата и го попитал:
-Защо искаш помощ от мен? Нали ти дадох хляб, в който имаше достатъчно злато?
Нищият бил удивен:
-Аз не знам за какво злато говориш. Хлябът, който ми даде, ми се се стори много тежък и аз реших, че е зле изпечен. Поради това го дадох на моя съсед-другия просяк, за 10 монети.
Царят се огледал наоколо и не видял втория просяк. Тогава той наредил да разузнаят за него и му било доложено, че той дал хляба на жена си, тя намерила златото вътре, купила къща и оправила всички дела.
Тогава Акбар посъветвал другия просяк да не моли за милост вече царя, а бога и да се уповава единствено на божията милост.

...и запомнете: Без факти вие сте просто поредният човек с мнение..

(притча от Ошо)

Не загивай в капана на надеждата, не се увличай от идеята, че помощта идва отвън. Никой друг не възнамерява да удовлетворява твоите надежди. Това става вътре в теб.

Един ловец се заблудил в джунглата. За три дена той не срещнал никого и изпадал във все по-голямо отчаяние-три дена без храна и вода, без сън, в страх сред много хищни животни. На четвъртия ден видял човек, седящ под едно дърво, скочил към него, изпълнен с щастие и започнал да крещи:
-Каква радост!
И другият го прегръщал и двамата били много много щастливи.
След това започнали да се разпитват защо са в такъв екстаз. първият казал:
-Аз се заблудих и се надявах да срещна някого.
-Аз също се заблудих-казал другият-и се надявах да срещна някого. Но ако и двамата сме се заблудили, за какво се радваме? Сега просто сме се заблудили заедно.

Аз не искам и не се надявам; аз възнамерявам.

Един мъдрец търсел способен и талантлив ученик, който да има достатъчно навици и умения, че да му предаде знанията си, когато умре. Той събрал всички ученици и им казал:
-Имам проблем и искам да знам дали някой от вас може да го реши. Вижте, зад мен се намира най-голямата, тежка и масивна врата в града. Кой от вас може да я отвори без чужда помощ?
Някои от учениците просто свели глава, проблемът изглеждал неразрешим. Други изследвали вратата, обсъдили възможността за използването на лост и особеностите на материала и дошли до извода, че проблемът е нерешим.
Всички казали, че е невъзможно да направят това, което искал мъдрецът.
Само един ученик се приближил до вратата и започнал щателно да я изследва, проверил всичко внимателно, натискал я, почеквал определени участъци.
После дълбоко въздъхнал, съсредоточил се и меко побутнал вратата. Тя се отворила без никакво съпротивление, била сконструирана толкова безупречно, че било необходимо само леко побутване.
Мъдрецът си намерил приемник. Той се обърнал към останалите ученици и произнесъл следните думи:
-Успехът в живота зависи от няколко ключови фактора и сега вие можахте да наблюдавате тяхното действие. ПЪРВО-позволете на своите чувства напълно да изследват и разберат реалността, която ви обкръжава. ВТОРО-не правете прибързани и затова неправилни изводи. ТРЕТО-бъдете достатъчно смели да вземете решение. ЧЕТВЪРТО-вземайки го, действайте уверено и без съмнение. ПЕТО-съсредоточете се и вложете в това действие цялата своя сила и енергия. И последно-не се бойте да направите грешка.

Слабите се стремят към порядък, силните владеят хаоса

На един фабрикант му се повредил основен котел във фабриката и тя спряла. Той извикал един след друг всички експерти и експертни организации, които дълго мислили и се опитвали да оправят котела, но все неуспешно.
Когато вече се бил предал на отчаяние и очаквал фалита си, в кабинета му се появил един дребен мъж с малка чанта и му предложил той да поправи котела.
Мъжът не вдъхвал респект, но фабрикантът вече нямало какво да губи, така че го допуснал до помещението.
Дребният мъж извадил от чантата си малък чук и започнал внимателно да почуква котела навсякъде. След като го обиколил целия за десетина минути, той се върнал към чантата си, оставил малкия чук и извадил оттам един огромен чук, с който се приближил до котела и го ударил с все сила на едно точно определено място.
И котелът тръгнал!!!
Изуменият и зарадван фабрикант казал на мъжа да изпрати сметка за разходите си и, каквато и сметка да изпрати, той ще я осребри.
На следващия ден получил сметка за 10 000 лири. Зачудил се, защото мъжът работил само 10 минути, въпреки че предишните специалисти му взели много повече и наредил на секретарката си да преведе парите, но да помоли човека да напише сметка за разходите си по пера.
На следващия ден получил сметката и тя гласяла:
+ За това, че 10 минути обикалях и чуках котела – 1 лира.
+ И останалите 9 999 лири за това, че знаех къде точно и с каква сила да ударя.

Слабите се стремят към порядък, силните владеят хаоса

Редактирано от Kaily на 09.06.04 12:13.

Има 4 вида търсещи Истината. Те отразяват човешката природа.

Има суфи история, в която се казва, че когато се създавали душите, попитали ги по какъв начин искат да попаднат в тялото.
Те се разделели на четири групи. Първите избрали пътя пеша, като най-безопасен. Вторите предпочели по-малко труд и поискали кон. Третите избрали вятъра, за да преодолеят всички прегради. Четвъртите избрали светлината - намирайки се в нея, те са могли да разбират и да се движат едновременно.

Тези четири групи все още съществуват и хората, търсещи Истината имат една от тези характеристики. Пешеходците са имитатори, ограничени от пространството и скоростта. Ездачите са тези, които се осланятт на книгите и техния кон са убежденията на автора. Третите се носят по целия свят. Четвъртите са Търсещите директното Познание.

Ако става дума за познанието, първите се привързват към култове; вторите са привързани към идеи; третите са в плен на свои предпочитания и замисли; четвъртите са джнани (знаещи).

Ние може да съдим за способностите на човека по това, как предпочита да върви по Пътя. Първата група се интересуват от това, което те наричат техники; втората - от завладяващи идеи и раскази; на третите им е необходимо и двете; и едва четвъртите разпознават Истинската Реалност.

Нещата са смислени не защото ние им даваме смисъл,а защото разкриват смисъла си пред нас.