Спомени за утре

Когато спря морето и увиснаха
солените езици на вълните,
когато в галактическата крипта
притихна умно хоризонтът нисък,
когато млъкнаха цигулките на бриза
и котките избягаха от плажа,
когато в нас заспа добрата стража,
видяхме го – по сенките да слиза
Маестрото – проклет камбанен рицар –
ехти сърцето му, гърми безбожно
под бронза на изпънатата кожа,
кълве окото му митична птица,
но то не свършва, птицата се дави,
с вик носталгичен булото разкъсва
на тишината, миг преди да пръсне
сърцето си на късове забрава…
Маестрото люлееше всемира.
Кънтяха в нас спасителните стъпки,
люлеехме се в такт – изящни кръпки
по вечността. Маестрото подсвирна,
звукът издраска хърбавите лодки,
Увисна върху мрежите; прониза
делфините; под просяшката риза
на пясъка дълба и легна кротък.

Тогава нас Маестрото загледа.
Потъна в ужаса на карнавала,
грижовно го прокри отрова бяла
от нашата измислена победа.

Под нея дребни бабички пълзяха
по ъглите с букетчета на възли.
Търкаляха мъжаги едри сълзи
и мрачни в домовете си ги мляха.
Продаваха невръстни проститутки
тунели към неосветени тайни
и принцове с наметала раздрани
предлагаха морфин и топли пуканки.

А котките плячкосваха консерва,
надбягали пречупения просяк,
мяукаха от щастие под моста
и ровеха в обятията черни
на зимния бордей. А там по двойки
излъскваха коремите си празни
случайни влюбени, човеци разни
със кръгли погледи, с коси усойни.

И ние зяпахме безсилни, честни,
докато счупихме гръбнаци плахи,
и вдигнахме ръце и изревахме:
- Къде ти е оркестъра, Маестро?

Тогава нас Маестрото отвори.
Извика в паяжините вратата,
изскочи плъх, епично се заклати
Съдбата ни. Повдигна се простора,
избутан от настръхнали надежди.
И каза ни Маестрото: - Свирете!

И скупчиха се гладки гласовете,
заблъскаха се стреснати и нежни.
И каза пак Маестрото: - Свирете!
Устите ни, прилепнали от пяна,
пращяха във усилия камбанни.

Гърлата жадни на стоте тромпета
очакваха да рукне катедрална
отгоре музиката на всемира.

Дочухме ние: детски звук пулсира
във зрялата утроба на рояла…

Роялът чакаше пияни пръсти
да лъснат черно-белите му зъби,
и ние тръгнахме – умити, тръбни,
и лъскахме, и жулихме до късно…

Но нито глас, и нито сън за песен.
И непривично в свойта жал заспахме.

Маестрото прозря: луната махна,
окото му над всеки се надвеси –
зеницата изтече в глас тогава:

- Маестрото си ти. Свири самотен!
- Маестрото си ти. Свири самотен!
- Маестрото си ти. Свири самотен!

И врасна в нас узрялата голгота.
Набъбна планина от суха слава –
и замълчахме… замълчах… засветих…

Засвирих на перо от бяла врана,
езика си превърнах – дълъг – в рана
и плаках за оковите си вехти
от страх и от спокойствие… Свободен
разбих на прах тъгата на безкрая,
бълнувах за безсмъртие, нехаех
дали гърми над бездните народът
изскубнат от столетните си панти.

Не виждах вече първия Маестро,
но виждах Други – нямаше оркестър,
а само тъжни, строги музиканти.

И общата ни кръв докрай изтече,
и свирехме свободни и опасни,
и всеки бе маестро на смъртта си –
пиян и сам, досаден и далечен.

И в лудостта разбрахме с тикви празни:
Маестрото е път на змийски корен
и тръгнал е от там – от нас – от горе,
и пак при нас завинаги е слязъл.



Спомен отвъд кристалната гора

В купето вцепенено тайно пеех,
кървяха в челюстта ми едри гласни,
издрани между зъбите ми властни.
Отровното мълчание люлеех –
а в лодката свистяха сухи старци.
Тогава чух по мене да се стичат
на състарената жена очите,
и после – миглите, ръцете здрачни,
и думите искрящи от досада:
- Прощавай, ама страшно съм самотна.
Измънках сладко: - Аз не съм самотен.
И тя погали кожата ми млада,
покри ме с тишината си безцветна
и трескаво из мене затършува,
като вълчица гладна в зимна шума;
гръдта й във ръцете ми просветна.

Провиждах: тя е сребърна, стипчива,
увива се, свисти, души, отпуска…
целувам варварски горчиви устни,
провирам се през тях, пламтя, изстивам,
изтичайки…
Видях я как блестеше,
изгубена в съня, допита, стара,
как слезе на една кристална гара
с прозявката на стареца отсреща.

И тръгна по отвесната арена,
на бузата ми като слънце лъсна,
преди да я убия в паметта си,
една сълза излята, съчинена.



Сътворението
100 000 г. пр. Хр., Небето

Маестрото се учи да говори.
Широко е челото му. Два пръста.
Езикът му пулсира къс и късен
в решетката от зъби. Древен корен
обвива посинялата му шия,
повлича го нагоре… Но не иска
Маестрото, мучи страхлив и нисък,
стипчива кръв от невестулка пие

и се зарива във пръстта червива.
А коренът се къса, стърже, свири,
изтегля го, свисти гръклян прозирен…
Маестрото към слънцето отива

и ритат ходилата му, ще пламнат,
и хлопат вкочанените му плещи…
Отдолу срещу слънцето се блещят
муцуните – възторжени и гладни.

Да живее свободата на Словото, Печата и Събличането...

жена за огън........
каква жена ли съм ето каква
във всичко влюбена
каквото днес си наумя
утре съм го постигнала.
обичам заедно три жени
и на трите съм им нужна
за сънища за звездно небе
за делници съм им нужна
като вода теменужна
каква жена ли съм ето каква
сух барут в горяща камина
пътя си избирам сама
зная как с кого да го мина
одирам очите на всяка жена гледаща ме победоносно
каква жена съм ето каква
обичаща до изнемога
като изстрел, пръснал цевта
просто жена за огън

искам само да попитам от къде човек може да намери твоя стихосбирка??
таланта ти е поразяващ, силата на изразните средства - пленяваща. ноо, определено смятам за връх в творчеството ти онова за Рая....зашеметяващо!!!!

Б.а.

Всички улици водят за никъде, т.е. към тебе.
Кръстопът, магистрала, Орлов или Лъвов мост,
автобуси, таксита, подлези и поднебия
са последица само от накриво зададен въпрос.

Аз съм тази, която пристига. А ти си
този, който ме чака - подпиращ небето Атлас.
Ти си самоуверен, ти си само уверен - зависи
дали идвам навреме, или закъснявам с цял час.

Беше късно, преди да е ставало някога рано.
Все по-късно припадат годините -
като здрач, като плач.
Стига вече, Иване ! Стига вече, Иване.
Стига вече, Иване....

Докога любовта ще ни бъде адвокат,
прокурор и палач ?

Автобуси, таксита, кръстопътища -
пълна безпътица.
Светофарът с единствен цвят - строго червен -
забранява не само душите ни - стъпките ни...
Всички пътища водят за никъде. Тоест към мен.

М.Петкова




К р а й

...и това ли беше цялата стихосбирка на М.Петкова?
Какъв е този неочакван К р а й?

Всеки ден е една битка.

Това текст на поп-фолк песен ли е?

Всеки ден е една битка.

Обедна красота

Кафе, ананасов ликьор и кайсиев екстрат,
точно по обед, някъде след един - ето:
течна и бита сметана забулват ясния аромат,
и се сливат южен тропик и северен маргарит,
и усещаш - на върха на небцето
слънцето в своя зенит.



Етиопия сидамо

Приятно силно, със чудесен аромат, и ето
след упоителната глътка с тиха мощ
расте съмнение:
Дали нощта е майка на кафето
или от черното кафе се ражда нощ?


Из Кафепоеми


Неочаквано посещение в неделя

"Дядо, дядо, разкажи ми приказка..."
внучката ми

Когато тя дойде, не вярвах. Сигурно
се е объркала насам по стълбите,
загърната във пелерина бархетна.
Навярно пелерината е литнала -
и тя се е уплашила от сянката...
С ветрилото на скрити в мрака гълъби
е махнала страха си с леко ахване
и всички тръпки в тъмното се сипнали.

Но как е влязла. Сигурно с покашляне,
да не уплаши някого със себе си,
със сенките, с червилото, със всичкото,
с очи в мъгла и с токчета наточени -
видяла ме е да си бъркам кашата,
навярно в този миг ме е харесала,
въздъхнала е тихо от приличие...
И щом я зърнах, казах си, започна се!

Че бил съм толкоз хубав като ябълка
от двора на съседите, подадена
е някаква бележка за годините,
че хич не ми личали или мъничко -
съм бил на възраст някъде към триесе...
- А, ново двайсе, казах й, жив дядо съм!
И тъкмо да предложа от къпините,
тя се уви край мен - сама и тъничка:

- Недей така! Затуй съм днеска в блока ви,
в неделя идвам да нахраня дядо си...
И в този миг - гърдите й! По-силни, те
се врязаха в дъха ми като бивници
на древен слон от порцелан и тропици.
И после - ех, луканката от Смядово,
и ох, и ах, на Стамболово виното -
горят в гърлата ни червени Сливници...

Защо са ти големи, дядо, зъбите?
- За да отхапя топлите ти викове.
Защо са ти широки, дядо, устните?
- За да отпия тялото ти бликнало.
Защо очите ти са като камъни?
- За да остане тук под мен лицето ти.
Защо косата ти е, дядо, сламена?
- За да мълвим из нея: запалете ни!

Така горещи се стопихме в нишата,
а над скосения таван се мръкваше.
И както във леглото бавно дишахме,
един далечен дядо в мен издъхваше.



Натюрморт. Чаша вино 1

По-бавно! Виното се умълчава
по дъното на чашата, на мекото й столче,
отмива отпечатъци на пръсти,
додето стигне устните ни, ето -
с една вълна стипчива се прозява,
тъй виното към свойте бездни сочи,
а от насладата цветът му свети.


Из Истински истории

Да живее свободата на Словото, Печата и Събличането...

стихосбирката човек
може да я намери
в
главата ми

Улица “Пустота”

Боб Дилън

Продават пощенски картички на обесения
Паспортите оцветяват в кафяво
Фризьорският салон е пълен с моряци
Циркът гостува в града
Ето го идва посланикът слепият
Довели са го до транс
С една ръка вързана за въжеиграча
А с другата - в гащите му
Отрядът от полицаи - те нямат мира
Търсят само къде да отидат
Докато ние с Мадам гледаме тази вечер
От улица “Пустота”

Пепеляшка изглежда толкова лесна
“Трябва да си някой за да познаеш някого”, казва с усмивка
И мушка ръцете си в задните си джобове
В стил Бет Дейвис
Влиза и Ромео, който простенва
“Принадлежиш ми, аз вярвам”
А някой подхвърля, “Сбъркал си мястото, о, мой приятелю
По-добре заминавай”
Единственият звук, който остава
След като линейките си отидат
Е метенето на Пепеляшка
На улица “Пустота”

Луната вече е почти скрита
Звездите започват и те да се крият
Гадателката дори
е прибрала нещата си вътре
Всички освен Каин и Авел
И гърбавият от Нотр Дам
Всички правят любов
Ако не - чакат дъжд
А добрият самарянин, той се облича
Подготвя се за спектакъл
Ще ходи на карнавал тази вечер
На улица “Пустота”

Ето Офелия под прозореца
За нея изпитвам такъв страх
На двайсет и втория си рожден ден
Тя вече е стара мома
За нея смъртта е съвсем романтична
Тя носи железен колан
Нейната религия е нейна професия
Безжизненост - нейния грях
И макар че погледът й се взира
В Ноевата велика дъга
Тя прекарва времето са надничайки
В улица “Пустота”

Айнщайн, предрешен като Робин Худ
Със спомените си в един голям куфар
Мина оттук преди един час
С приятел, ревностния монах
Изглеждаше тъй безупречно страховит
Просейки си цигара
След което замина да души каналите
И да реди азбуката
Сега не бихте го и погледнали
Но някога бил е прославен
На електрическа цигулка е свирил
На улица “Пустота”

Доктор Кир, той пази света си
Вътре в една кожена чаша
Но всичките му безполови пациенти
Се мъчат да я взривяват
Сестрата му, местна някаква неудачница
Отговаря за цианидната дупка
Пази и картите на които пише
“Милост имайте над душата Му”
Всички те свирят на евтини свирки
Може да чуете как ги надуват
Ако подадете главата си достатъчно надалече
От улица “Пустота”

Оттатък улицата са заковали завесите
За пиршество се подготвят
Фантомът на операта
Идеалният проповедник
Хранят с лъжичката Казанова
Да му вдъхнат малко по-голяма увереност
За да го убият после със самоувереност
След като са го отровили с думи

А Фантомът крещи на мършавите момичета
“Махайте се ако не знаете
Казанова сега го наказват, че е отишъл
На улица “Пустота”

И ето в полунощ всички агенти
И свръхчовешкият екипаж
Излизат и се нахвърлят на всекиго
Знаещ повече отколкото тях
След това ги замъкват право във фабриката
Където сърдечно-удрящата машина
Бива увесена на раменете им
И керосина тогава
Се стоварва от замъците
От застрахователи които отиват
Да се погрижат никой да не излиза
На улица “Пустота”

Хвала на нероновия Нептун
Титаник вдига платна призори
И всички са се развикали
“На коя страна всъщност си ти?”
А Езра Паунд и Ти Ес Елиът
Се бият на капитанската кула
Докато калипсо певачи им се присмиват
И рибари държат цветя
Между прозорците на морето
Където красиви русалки текат
И никой не трябва прекалено да мисли
За улица “Пустота”

Да, получих писмото ти вчера
(долу-горе когато се счупи дръжката на вратата)
И понеже ме питаш как точно я карам
Това е някаква твоя шега?
Тези хора, които ти споменаваш
Да, познавам ги, всички те куцат
Трябваше да пренаредя лицата им
И пак да ги преименувам
Не звуча твърде добре точно сега
И не, не ми пращай вече писма
Не и ако не са изпратени
От улица “Пустота”

(1965)


превод от английски: Аделина Кошова

Задкулисно

устни от дим
дрезгави думи

върху клавишите
трескави пръсти

вехнеща роза
с цвят на засъхнала кръв

черно-бяло-шахматно
разбъркани фигури

по пода -
парчета от стъпки

пепелник
с угасени идеи

чаша вода
последното хапче

клечка кибрит
врата. очертание

нова страница
многоточие


Паяжина

От случайните щрихи
на някаква земна картина
изплитам си пътища
и вървя,
без да зная
отивам ли някъде
или се връщам
по нишките
на една и съща
лепкава паяжина.


Хербарий

ако в мига си те заключа,
знам, ще се разсипеш
между пръстите ми...

Да живее свободата на Словото, Печата и Събличането...