През 1835 г. Алфред дьо Мюсе,наричан "най-надарения поет и писател на своето поколение",написва единствения си роман "Изповед на едно дете на века".На фона на катастрофалните последици от войните на Наполеон той разкрива собствената си история - страстната си любов към Жорж Санд,с която прекарват заедно две бурни години,изпълнени с приятелство и разпри,със сдобрявания и раздели.Когато се срещат,Алфред е на 23 години,отдаден на разгулен живот,без идеали и надежди.Ала поезията му все повече се харесва на младите,които се увличат по стиховете му.Жорж Санд е 29-годишна,майка на две деца.Скандалният й начин на живот й спечелва не по-малка популярност и от първите й три романа.Определят я като "писател,настроен срещу брака",почти цял Париж я обижда грубо.Жорж Санд е силна,бунтарска натура - наслаждава се на живота,радва се на щастието,докато Алфред дьо Мюсе предпочита да страда и да се измъчва.Двамата са диаметрално противоположни - тя обича природата,провинциалния начин на живот;той е парижанин,поклонник на модата,любител на хазартните игри.Но независимо от различията,любовта им е силна и унищожителна. "Той прекалено силно искаше да вземе това,което тя му предлагаше.Той искаше да задържи това,което тя вече беше захвърлила.Той й се отдаваше,а тя губеше себе си в него.Той бе ловецът,а тя - жертвата.Ето какви бяха нещата",пише Франсоаз Саган в предговора си към книгата "Любовните писма на Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе".
Уникалното в тяхната любов е начинът ,по който са писали за любовта и страстта си,докато са я преживявали.Като са се опитвали да разберат чувствата си,те са се вдъхновявали взаимно,подхранвайки със силни емоции както собствения си живот,така и живота на останалите.И за двамата перодът,през който са били заедно ,е изключително плодотворен.В творчеството им от това време се открива дискретното присъствие на другия - любовта им е била толкова всепоглъщаща,че запленени и впримчени един от друг,те не са усещали дали живеят живота си, или пишат за него. Това взаимно проникване е давало изключителната сила на връзката им,която е прекъсвана и подновявана,още по-страстна и пагубна.


Именно тази книга смятам да препиша тук,в този клуб и в тази тема.Някои от вас може да са я чели,а други-дори да не са чували за нея.Текстът не е много съвременен,защото превода е от 1921 година,където думите завършват на "ь" . За мен няма да представлява особена трудност да набера цялата книга,глава по глава,защото вече съм я чела поне 10 пъти и съм свикнала с тескта.Естествено,че ще ви спестя "ь"-тата:)))
Книгата е от друго време,с други нрави,с друго отношение към любовта,което днес може би изглежда смешно.Но книгата наистина е една изповед и привлича с това,че е реално преживяване,а не имитация на такова.
Това е тема като всички други,в която вие ще можете да изразявате мненията си по която глава от книгата си поискате.Да спорите,обсъждате и споделяте какво ви харесва и какво не ви харесва в книгата или главния герой(авторът), ще е нещо напълно в реда на нещата.Това,от друга страна ще показва и вашия интерес към текста.
Само ще отбележа,че имената в книгата са променени.Тоест,Жорж Санд не е с това име,а с друго,което вие сами трябва да познаете:))))))Както и на всички други образи,включително и самия автор.

Утре смятам вече да препиша първите две глави:)

Winona forever...

Редактирано от Sperantza на 10.08.04 08:46.

За да напише човек историята на своя живот, трябва преди всичко да е живял; а така и аз пиша моята.
Постигнат, млад още, от една ужасна морална болест, разказвам това, което ми се случи в продължение на три години. Ако бях само аз болен, не бих казал нищо; но тъй като и много други като мене, които страдат от същото зло, пиша тъкмо за тях, без да зная добре, дали ще обърнат внимание на това; защото, в случай, ако никой не би се побоял и не би взел мерки, ще имам поне още и тази поука от моите думи, че за да изцеря сам себе си по-добре също както лисицата, попаднала в капан, съм си изгризал хванатия крак.

През войните на империята, докато мъжете и братята бяха в Германия, безпокойните майки бяха дали на света едно поколение пламенно, бледно и нервозно. Заченати между две битки, възпитавани в колежите при биенето на барабаните, хиляди деца, като опитваха своите слаби мускули, се гледаха по между си с печални очи. От време на време бащите им, окървавени, се появяваха, издигаха ги на златообшитите си гърди, после пак ги пущаха на земята и се качваха отново на кон.
Само един човек живееше тогава в Европа; всички останали същества се мъчеха да изпълват дробовете си с въздуха, който той беше дишал. Всяка година Франция представяше пред този човек триста хиляди млади хора; това беше царски данък и ако той нямаше това стадо след себе си, не би могъл да следва своята съдба. Това беше конвоят, който му беше необходим, за да може да преброди света и да падне най-после в малката долина на един пуст остров, под една плачеща върба.
Никога не е имало толкова безсънни нощи, колкото във времето на тоя човек; никога не се е виждало да се навеждат върху валовете на градовете едно такова голямо множество от безутешни майки; никога не е имало такава тишина около тези, които говореха за смърт. И при все това никога не е имало толкова радост, толкова живот, толкова войнствена музика във всичките сърца. Никога не е имало слънца до такава степен чисти, както тези, които сушаха всичката тази кръв. Казваха, че Бог ги правел за този човек, и ги наричаха негови Аустерлицки слънца. Но, всъщност, той ги правеше сам със своите топове, коиито всякога гърмяха и които оставяха облаци само на другия ден след битките му.
Въздухът на това небе, без петно, когато блестеше толкова много слава, когато сияеше толково много стомана, беше който дишаха тогава децата. Те знаеха добре, че бяха предназначени за хекатомбите; те вярваха в неуязвимия Мюра, и бяха видели да прекарват императора по един мост, където свиреха толкова много куршуми, защото не се знаеше дали нямаше да умре. Но, ако и да трябваше да умре, какво означаваше това? Самата смърт беше толкова хубава тогва, толкова голяма, толкова великолепна в своя димящ пурпур! Тя приличаше тъй много на надеждата; тя косеше толкова зелени класове, защото беше станала като млада, и вече не вярваха на старостта. Всичките люлки на Франция бяха от щитове, също и всички гробници; нямаше вече сякаш старци; имаше само трупове или полубогове.
Обаче безсмъртният император беше един ден на един хълм, за да гледа седемте народи, как се бяха хванали за гърлото; като незнаеше още, дали той ще бъде господар на целия свят или само на половината, Азраел премина по пътя , докосна го с края на крилото си и го тласна в океана. От шума на неговото падане смъртно болните могъщества настръхнаха на своите болнични легла, и като протягаха своите криви лапи, всичките царски паяци разкъсаха Европа, и от мантията на Цезара стана една палячовска дреха.
Също както някой пътник, докато е на път, тича ден и нощ на дъжд и слънце, без да усеща нощните безпокойства и опасностите; но след като пристигне в средата на своето семейство и седне пред огъня, той изпитва една безкрайна умора и едвам може да се домъкне до леглото си; така също Франция, вдовицата на Цезаря, почувства тутакси своята рана. Тя припадна и потъна в толкова дълбок сън, защото нейните стари царе я обвиха в бял саван. Старата армия с посивели коси се върна с изчерпани сили от умората, и огнищата на запустелите кули отново се запалиха печално.
Тези мъже на Империята, които бяха толкова много тичали и клали, тогава прегръщаха своите отслабнали жени и им говореха за първата си любов; те се оглеждаха в изворите на родните си ливади и се виждаха там толкова стара, толкова обезобразени, защото стига да им затвореха очите, те си спомняха за своите синове; и питаха къде бяха те; децата излязоха от колежите и като не виждаха вече ни саби, ни брони, ни пехотинци, ни конници, питаха на свой ред, къде бяха техните бащи. Но отговори им се, че войната беше свършена, че Цезарят беше мъртъв, и че портретите на Велингтън и Блюхер бяха окачени в чакалните на консулствата и посолствата с тези само думи отдолу: Salvatoribus mundi.
Тогава заживя върху света от развалини една угрижена младеж. Всичките деца бяха от капките на една горяща кръв, която беше потопила земята; те бяха родени в прегръдките на войната, за самата война. Те бяха мечтали в продължение на петнадесет години за снеговете на Москва и за слънцето на пирамидите. Те не бяха излизали от градовете си; но бяха им казали, че през всяка една от портите на тези градове, се отиваше в някоя от столиците на Европа. Те имаха в главата си цял един свят; те гледаха земята, небето, улиците и пътищата; всичко това беше празно и камбаните на енорийските им църкви единствени звъняха в далечината.
Бледни призраци, покрити с черни роби, пресичаха бавно поляните; други чукаха на портите на къщите, и докато им отворят, вадеха от джобовете си големи дворянски грамоти, съвсем оръфани, с които изгонваха жителите. От всички страни пристигаха хора, още цели разтреперяни от страх, който ги беше завладял още при тяхното тръгване, двадесет години по-рано. Всички искаха, препираха се и крещяха: за учудване беше, че само смъртта е могла да извика толкова много гарвани.
Царят на Франция беше върху своя трон, като гледаше ту тук, ту там дали не ще види някоя пчела на своята черга. Едни му протягаха шапките си, и той им даваше пари: други му показваха кръст, и той го целуваше; трети се задоволяваха да му крещят в ушите големи и гръмливи имена, той отговаряше да отидат в голямата му зала, където ехото беше по-звучно; други пък му показваха своите овехтели манти, тъй като с тях те твърде добре бяха унищожавали пчелите, и на тях той даваше по една нова дреха.
Децата гледаха всичко това, като си мислеха всякога, че сянката на цезаря ще излезе скоро в Кан и ще развее всичките тези зли духове; но мълчанието продължаваше всякога, и в небето се виждаше да плава само бледността на лилиите. Когато децата говореха за слава, казваха: "Станете свещеници"; когато те говореха за амбиция: "Станете свещеници"; за надежда, за любов, за сила, за живот:"Станете свещенници".
Обаче, на трибуната се покачи един човек, който държеше в ръката си един контракт между царя и народа; той започна да казва, че славата била хубаво нещо, и амбицията за война също така; но че има нешо по-хубаво, което се наричаше свобода.
Децата повдигнаха глава и си спомниха за своите деди, които бяха говорели също така. Те си спомниха, че са срещали в тъмните ъгли на бащината си къща мистериозни бюстове с дълги коси от мрамор и римски надпис; те си спомниха, че са виждали вечерно време своите прадеди да клатят глава и да говорят за една ръка от кръв, много по-ужасна, отколкото тази на Императора. Имаше за тях в тази дума, свобода, нещо, което караше сърцето им да тупа, в едно и също време, като един далечен и страшен спомен и като една скъпа надежда, още по-далечна.
Те потрепераха, като ги слушаха; но като се връщаха в квартирите си, видяха три коша, които носеха към Кламар: Това бяха трима млади хора, които бяха произнесли твърде нависоко тази дума, свобода.
Една странна усмивка им мина върху устните при тази скръбна гледка; но други оратори, като се покачваха на трибуната, започваха да пресмятат публично онова, което струваше амбицията, и колко много славата беше скъпа; те показваха да се види ужаса на войната и наричаха касапници хекатомбите. И те говореха толкова много и толкова дълго време, че всичките човешки илюзии, както дървесата през есен, падаха лист по лист около тях, и тези, които ги слушаха прекарваха ръката си върху своето чело, както трескавите, които се пробуждат от сън.
Едни казваха : "Това, което причини падането на Императора, беше че народът не го искаше вече; " други : "Народът искаше царя, не свободата ; не разума ; не религията ; не английската конституция ; не абсолютизма ;" един последен добави : "Не, нищо от всичко това, но почивка."
Три елемента, прочее, разделяха живота, в който встъпваха тогава тези млади хора: зад тях едно минало, завинаги разрушено, вълнуващо се още върху своите развалини, с всичките вкаменелости на вековете на абсолютизма; пред тях зората на безкрайния хоризонт, първите сияния на бъдещето; и между тези два свята ... нещо прилично на океана, който отделя стария континент от Нова Америка, не знам какво вълнисто и колебливо, бушуващо море и пълно с корабокрушения, пресичано от време на време от някое бяло далечно платно или от някой кораб, издигащ тежка пара; настоящият век, с една дума, който разделя миналото от бъдещето, който е нито едното, нито другото и който прилича едновременно и на двете, и където не се знае, на всяка крачка какво става, дали се върви по здраво семе или по безплодни отломъци.
Ето сред какъв хаос трябваше да се избира тогава; ето това, което се представяше пред децата, пълни със сили и смелост, синове на Империята и внуци на Революцията.
От миналото те не искаха нищо, защото вяра в нищо - не може да се добива; бъдещето, те го обичаха, но как! Както Пигмалион Галатея; то беше за тях като една любовница от мрамор, и те очакваха тя да се одушеви, кръвта да обагри вените й.
Оставаше им, преочее, настоящето, духът на века, ангелът на здрача, който е нито нощта, нито денят; те го намериха седнал върху един чувал за вар, пълен с кости, пристиснат в мантела на егоистите, и зъзнещ от ужасен студ. Смъртна мъка им се вгнезди в душата при вида на това видение наполовина мумия и наполовина зародиш; те се приближиха към него, както пътникът, на когото показват в Страсбург дъщерята на някой стар граф от Сервенден, балсамирана в своята годенишка премяна: този детски скелет те кара да трепериш, защото нейните слабички и синкави ръце носят брачен пръстен, а главата й пада в праха посред портокалови цветове.
Както с приближаването на буря, преминава през лесовете страшен вятър, който кара да се разтреперят всички дървеса, и след който настава дълбоко мълчание, така Наполеон беше всичко раздрусал, като минаваше по света; царете бяха почувствали да се клатят техните корени и като слагаха ръка на главата си, те намираха там само своите коси, настръхнали от ужас. Папата беше изминал триста мили, за да го благослови в името на Бога и да му постави короната; но Наполеон не му взе ръката. Така всичко беше разтреперено, в този мрачен лесна стара Европа; после затишието беше настъпило.
Казват, че ако някой срещне разярено куче и има кураж да върви бавно и спокойно, без да се връща назад, кучето се задоволявало да го следва в продължение на известно време, без да му стори нещо,като пролайва и трака само зъбите си;докато пък той изпусне един само жест на уплаха,ако направи една крачка по-бързо,то се хвърля върху него и го разкъсва;защото,веднъж направено първото ухапване,няма вече възможност да се избяга от него.
В европейската история така също се е случвало често,че някой монарх да е правел този жест на ужасна уплаха и неговият народ го е разкъсвал;но,ако един го е правел,не значи,че всички са го правели в едно и също време,което ще рече-изчезвал само един цар,но не и царското величество.Пред Наполеон царското величество беше направило този жест,и не само величеството,но и религията,благородството и всяка божествена и човешка сила.
Веднъж Наполеон да умре,божествените и човешки сили ще бъдат отново възстановени на дело,но вярата в тях няма да съществува вече.Има една страшна опасност да се знае това,което е възможно,защото духът отива всякога по-далеч.Едно нещо е да се каже:"това би могло да бъде",а друго е:"това е било вече";това е първото ухапване от кучето.
Наполеон,деспотът,беше последната светлинка от лампата на деспотизма;той разруши и пародира царете,както Волтер-свещените книги.И след него се чу един голям шум:това беше камъкът на Света Елена,който току-що падна върху стария свят.И тутакси се показа на небето хладната звезда на разума,и нейните лъчи,подобни на тези на студената богиня на нощите,разпръскващи светлина без топлина,обвиха света със синкава плащеница.
Бяха видяли дотогава хора,които да мразят благородниците,да викат срещу свещениците,да правят съзаклятия против царете;достатъчно беше крещяно срещу злоупотребленията и предразсъдъците;но беще твърде ново нещо да видиш народът да се усмихва.Ако минаваше някой благороден,или свещеник,или владетел,селяните,които бяха участвали във войната,започваха да клатят глава и да думат:"А!Този сме го виждали ние;той имаше друго лице." Когато се говореше за трона или за олтара,те отговаряха:"Те са четири дъски;ние ги заковахме и отковахме." Когато му казваха:"Народе,ти се отказа от заблужденията,които те бяха заслепили;ти извика своите царе и свещеници",те отговаряха:"Не сме ние,това са онези бъбрици там".И когато им казваха:"Народе,забрави миналото,ори и слушай",те се изправяха на местата си и се чуваше едно глухо тътнене.То беше една ръждясала и нащърбена сабя,която се раздвижваше в ъгъла на сламената къща.Тогава те добавяха веднага:"Остани на спокойствие поне;ако не ти вредят,не искай да вредиш и ти." Уви!Те се задоволяваха с това.
Но младежта не се задоволяваше.Известно е,че има у човека две скрити сили,които се борят до смъртта:едната,ясновидеща и студена,се отнася до действителността,сметката,мярката,и съди миналото;другата е жадна за бъдещето и се втурва към непознатото.Когато страстта увлича човека,разумът го следва,като го оплаква и връща от опасността;но,откакто човек се е спрял от гласа на разума,откакто той си е казал:"Това е вярно,аз съм луд:къде отивам аз?" Страстта му вика:"Ами аз,аз ли ще умра?"
Чувство на неизразимо недоволство започна да кипи във всички млади сърца.Осъдени на почивка от господарите на света,изоставени на училищните слуги от всички видове,на леността и на досадата,младите хора виждаха да се оттеглят от тях пенестите вълни,срещу които те бяха приготвили своите мускули.Всичките тези гладиатори,натъркани с дървено масло,чувстваха в дъното на душата си една непоносима мизерия.Най-богатите удариха на слободия;онези от средна ръка заеха определено положение и се отдадоха било на работа,било на меча;най-бедните се хвърлиха в ентусиазма без жар,в големите думи,в ужасното море на акцията без цел.Понеже човешката слабост търси съюзяване,а хората са стадо по природа,политиката се намеси тук.Отиваха да се бият с караулните отряди по стъпалата на Законодателната Камара,тичаха на някоя пиеса в театъра,където Талма носеше перука,която го оприличаваше на Цезаря,блъскаха се при погребението на някой депутат либерал.
В това време,когато животът вън беше толкова бледен,толкова дребнав,вътрешният живот на обществото вземаше образ,мрачен и мълчалив:най-голямо лицемерие царуваше в нравите;английските идеи се свързаха с набожността,веселостта също беше изчезнала.Може би Провидението приготвяше вече своите нови пътища,може би ангелът предвестник на бъдещите общества сееше вече в сърцето на жените зародишите на човешката независимост,която те някога ще изискат.Но,известно е,че изведнъж стана нещо небивало във всичките салони на Париж:мъжете минаха от едната страна,а жените-от друга;и така,едните облечени в бяло,като годеници,другите,облечени в черно,като сирачета,те почнаха да се измерват с очи.
Но,нека не се лъжем:това черно облекло,което носят хората от наше време е един страшен символ;за да се дойде до там,трябвало е накитите да паднат парче по парче и нашивките-цвят по цвят.Човешкият разум е този,който разсипа всичките илюзии.;но той сам е в траур,за свое утешение.
Нравите на студентите и артистите,тези толкова свободни нрави,хубави и пълни с младост,пострадаха от промяната на света.Мъжете,като се отделяха от жените си,прошепваха думата,която наранява смъртно:презрение.Те се бяха отдали на виното и на куртизанките.Студентите и артистите се бяха отдали също:любовта беше третирана като славата и религията;това беше една древна илюзия.Тогава се отиваше по лоши места.Гризетката,тази толкова мечтателна и романтична класа,с толкова нежна и сладка любов,се видя изоставена по тезгяхите на кръчмите.Тя беше бедна и не я обичаха вече;тя искаше да има рокля и шапка,тя се продаде.О,мизерия!Младият човек,който би трябвало да я обича,когото тя би обичала самата;този,който я водеше някога в горите на Вериер и Романвил,на танците върху ливадата,на вечери под сянката;този,който идваше вечер да приказва при лампата,в дъното на кръчмичката,през дългите зимни нощи;този,който делеше с нея своето парче хляб,наквасен от потта на неговото чело,и своята любов възвишена и бедна;той,същият този човек, след като я изостави,я намираше в дъното на съмнителните заведения,бледа и изнемощяла,завинаги изгубена,с глада на устните и с разврата в сърцето!
В това време именно двама поети,двамата прекрасни гении на века след Наполеон,току-що посветиха живота си да съберат заедно всичките елементи от мъка и болка,разпръснати във всемира.Гьоте,патриархът на една нова литература,след като нарисува във Вертер страстта,която води към самоубийство,беше нахвърлил в своя Фауст чертите на най-мрачната човешка фигура,която някога е въплъщавала злото и нещастието.Неговите писания започнаха тогава да преминават от Германия във Франция.От дъното на неговия работен кабинет,окръжен от картини и статуи,богат,щастлив и спокоен,той гледаше как иде у нас неговото мрачно дело с една бащинска усмивка.Байрон му отговори чрез един болезнен вик,който беше накарал да потрепери Гърция,и надвеси Манфред върху бездните,като че нищожността е била името на грозната загадка,с която той се обвиваше.
Простете ми,о,велики поети,които сте сега само малко пепел и които почивате под земята!Простете ми!Вие сте полубогове, а аз съм едно чедо,което страда.Но,като пиша всичко това,не мога да се въздържа да не ви укоря.Защо не възпявахте вие парфюма на цветята,гласовете на природата,надеждата на любовта,лозата и слънцето,лазура и хубостта?Без съмнение вие познавахте живота,и без съмнение вие сте страдали ,светът се е рушил около вас,а вие сте плакали върху тия развалини и сте се обезнадеждявали;вашите любовници са ви изменили,вашите приятели-клеветили,а съотечествениците-не признали;вие сте имали празнота в сърцето,смърт в очите,вие сте били скръбни великани.Но,кажете ми вие,благородни Гьоте,нямаше ли вече успокоителен глас в религиозното ромолене на вашите стари германски лесове?Вие,за когото изящната поезия беше сестра на науката,не можаха ли те да намерят с тях двете в безсмъртната природа едно самотно растение за сърцето техния любимец?Вие,който бяхте пантеист,поет на антична Гърция,любител на свещените форми,не можахте ли да турите малко мед в тези хубави вази,които вие знаехте да правите,вие,който се есмихвахте само и оставяхте пчелите да идват върху устните ви? А ти,а ти,Байрон,нямаше ли ти при Равена,под твоите италиански портокалови дървета,под твоето хубаво венецианско небе,близо при твоето драго Адриатическо море,нямаше ли своята обична?О,Боже,аз,който ти говоря и който съм само едно слабо дете,аз познавам,може би,злини,които ти не си изстрадал ,и при все това аз вярвам в надеждата,и при все това аз Те благославям.
Когато английските и немските идеи минаха така върху нашите глави,то беше като едно тъмно и мълчаливо отвращение,последвано от ужасна конвулсия.Защото да се формулират общите идеи,това беше да се промени силитрата на барут,и хомерическия мозък на великия Гьоте беше пресушил като аламбик всичката течност на забранения плод.Тези,които не бяха го чели тогава,вярваха,че от него нищо не ще узнаят.Бедни твари!Експлозията ги отвлече като прашинки в бездната на мировото съмнение.
Това беше като отрицание на всички небесни и земни неща,което можеше да се нарече разочарование,или ако искате-безнадеждност;като,че ли човечеството в летаргия беше помислено за мъртво от тези,които му опитваха пулса.Също като войника,когото питаха някога:"В кого вярваш ти?" и който пръв отговаряше:"В себе си",така и младежта на Франция като чуваше този въпрос,отговаряше първа:"В нищо".

Бях написала продължението на 2 глава и тъкмо я постнах и имало някаква грешка!!!!!!!!!
О,нееееееееееееее!!!Не можете да си представите колко дълго писах!!!
Утре пак!
Надеждата умира последна!!!
Вижте само какъв непобедим оптимизъм ме тресе!

И аз се възхищавам на оптимизма ти!
Ако имаш възможност, преписваи главите 1-во
в Word, примерно и после само copy-paste тук.
Просто, защото, Word си работи, дори когато нета не...
Успех:)

chakame s netyrpenie:)))

Да,ама в моя случай не става,защото нямам такава възможност

Оттогава се образуваха два лагера:от една страна неспокойните духове,страдащите,всичките широки души,които имат нужда от безкрайното,отпуснали глави,плачещи;те потъваха в болезнени мечти и изглеждаха като крехки тръстики върху океан от горчивини.От другата страна,хората от месо останаха прави,неизменни,в средата на своите положителни наслаждения и тях не засягаше друга грижа,освен да смятат парите,които имаха.Това не беше нищо друго,освен едно ридание и един изблик на смях,едното идващо от душата,а другият от тялото.
Ето какво казваше душата:
"Уви!Уви!Религията си отива;облаците от небето падат на дъжд;ние нямаме вече ни надежда,ни очакване,няма вече двете малки парчета от черно дърво на кръст,пред които да простреш ръце.Звездата на бъдещето изгрява едвам;тя не може да възлезе на хоризонта;тя остава забулена от облаци и като слънцето зимно време,нейният диск се показва там,червен от кръв,който е запазила от 93 г. Няма вече любов,няма вече слава.Каква тъмна нощ върху земята!А,ние ще бъдем мъртви,когато съмне."
Ето какво казваше тялото:
"Човек живее на земята,за да си служи с чувствата си;има много или малко парчета от един бял или един жълт метал,с помощта на който той добива повече или по-малко почит.Да се яде,пие и спи,това е то да се живее.Колкото се касае до връзките,които съществуват между хората,приятелството се състои в заемане на пари;но твърде рядко е да имаш приятел,когото можеш да обичаш достатъчно заради това.Роднинството служи за наследствата;любовта е упражнение на тялото;единствената интелектуална наслада е суетността.."
Подобно на азиатската чума,изпарявана от водите на Ганг,страшната безнадеждност напредваше с големи крачки по земята.Шатобриан,царят на поезията,като обвиваше страшния идол със своята скитнишка мантия,го беше поставил върху един мраморен олтар,посред миризмите на свещените кадилници.Пълни със сила,безполезна вече оттогава,чедата на века изпъваха своите ръце и пиеха от бедната чаша отровното питие.Вече всичко се опропастяваше,когато чакалите излязоха наяве.Една литература,мъртвешка и смрадлива,която нямаше нищо друго,освен форма,но и тя отвратителна,започна да пръска със зловонна кръв всички чудовища на природата.
Кой би посмял някога да разкаже онова,което ставаше тогава в колежите?Хората се съмняваха във всичко;младежите отричаха всичко.Поетите възпяваха отчаянието;младежите излизаха от училищата с ясни чела,със свежи и румени лица и с богохулство на уста.От друга страна,френският характер,който по природа е весел и открит,способстваше твърде много мозъците да се изпълнят лесно с английските и германски идеи;но сърцата,твърде податливи да се борят и страдат,повяхнаха като пречупени цветя.Така приниципът за смърт слезе студено и без сътресение от главата в утробата.Вместо да имаме ентусиазма на злото,ние нямахме освен отрицанието на доброто.;вместо отчаянието-безчувствеността.Децата на петнадесет години,седнали нехайно под цъфналите дръвчета,говореха през време на забава така,че караха да треперят от ужас неподвижните шумаци на Версай.Причастието Христово,нафората,този вечен символ на небесна любов,служеше да се запечатват писма;децата храчеха хляба Господен.
Честити са онези,които избягнаха от тези времена!Честити са онези,които преминаха над бездните с поглед към небето!Имало е такива,без съмнение,и за тях ще жалим ние.
За нещастие,истина е,че в богохулството има едно голямо изгубване на силата,която облекчава препълненото твърде много сърце.Когато някой атеист,като вади часовника си и посвещаваше една четвърт час на Бога,за да го разгромява,известно е,че то беше четвърт час от гняв и свирепо наслаждение,което той си доставяше.То беше припадък на отчаянието,един позив без име към всичките небесни сили;то беше едно бедно и мизерно дело,което се влачеше под крака,който го смазваше;то беше един голям вик от болка.И кой знае? В очите на този,който вижда всичко,то беше,може би,една молитва.
Така младежите намираха употребение на неизразходваната си сила в екстаза на отчаянието.Да се присмиват на славата,на религията,на любовта,на всичко в света,е голямо утешение за тези,които не знаят какво да правят.Те се присмиват чрез това,сами на себе си дават право на всичко,като изваждат урок от него.А,и после,приятно е да се мисли човек за нещастен,когато той сам е презрян и досаден.Развратът,освен това,първото умозаключение от принципите на смъртта е един страшен камък за изстискване,когато се касае да се нервира човек.
Това приличаше,когато богатите си казваха:"Само богатството е истината,всичко останало е сън;да се наслаждаваме и да умрем." Тия от средна ръка си казваха:"Само в забравата е истината,всичко останало е сън;да забравим и да умрем.",а бедните казваха:"Само в нещастието е истината,всичко останало е сън;да богохулстваме и да умрем."
Това всичко много черно ли е?Преувеличено ли е?Какво мислите вие?Дали съм аз мизантроп?Нека ми бъде позволено малко размишление.
Като се чете историята за падането на Римската империя,невъзможно е да не се забележи злото,което християните,толкова удивляващи в пустинята,са направили на държавата,откакто са взели властта."Когато помисля,казва Монтескьо,за дълбокото невежество,в което гръцкото духовенство потапяше миряните,не мога да се възпра да не го сравня с онези скити,за които говори Херодот,които изваждали очите на своите роби,за да не може нищо да ги развлича и да им пречи да бият млякото си.Никоя държавна работа,никакъв мир,никаква война,никаква почивка,никакъв преговор,никаква женитба не се третираше,освен от министерството на калугерите.Не би могло да се помисли какво голямо зло е дошло в резултат от това."
Монтескьо би могъл да прибави:Християнството погуби императорите,но то спаси народите.То отвори на варварите палатите на Цариград,но то отвори и вратите на колибите на ангелите утешители Христови.Но касаеше се най-вече до големците на земята!И ето кое е по-интересното от последните хъркания на една империя,до мозъка на костите,от мрачния галванизъм,в средата на който се движеше още скелетът на тиранията върху гроба на Хелиогабала и Каракала!По-хубаво нещо за запазване,отколкото една римска мумия,балсамирана с парфюмите на Нерон,обвита в савана на Тиберия!Касаеше се,господа политици,да се отиде и да се намерят бедните и да им се каже да бъдат в мир;касаеше се да се оставят червеите и къртиците да изгризат паметниците на срама,но да извадят от утробата на мумията една дева също тъй хубава,както майката на Изкупителя,надеждата,приятелката на притеснените.
Ето това е,което беше направило християнството;и сега,от толкова години,какво направиха тези,които го бяха разрушили?Те видяха,че бедният се оставяше да бъде притесняван от богатия,слабият от силния,но така,че си казваха:"Богатият и силният ще ме притесняват на земята;но,когато те поискат да влязат в рая,аз ще бъда пред вратата и ще ги обвиня пред Божия съд." Така,уви! Те се задоволяваха да търпят.
Враговете на Христа казваха на бедния:"Ти търпиш за деня на праведния съд:няма никакъв праведен съд;ти очакваш вечния живот,за да поискаш тогава отмъщение:няма никакъв вечен живот;ти събираш своите сълзи и тези на семейството си,виковете на своите деца и риданията на своята жена,за да ги занесеш пред нозете на Господа в часа на смъртта си:няма никакъв Господ."
Тогава,разбира се,бедният избърса сълзите си,каза на жена си да мълчи,а на децата си да дойдат с него,и се изправи на земята,която работеше със силата на бик.Той каза на богатия:"Ти,който ме притесняваш,ти не си нищо друго освен един обикновен човек.", а на свещеника:"Ти,който ме утеши,ти ме излъга."Тъкмо това беше,което искаха враговете на Христа.Може би те си мислеха,че творят така човешкото щастие,като пращаха бедния на победата на свободата.
Но,ако бедният,добре разбрал веднъж,че свещениците го мамят,че богатите го ограбват,че всички хора имат едни и същи права,че всичките блага са само на този свят,че неговата мизерия е беззаконна;ако бедният,вярващ в себе си и в своите ръце беззаветно,си беше казал един хубав ден:"Война на богатия!И за мене наслаждение тук долу на земята,понеже няма друга!На мене земята,понеже небето е празно!На мене и на тебе,тъй като всички са равни!" О,префинени резоньори,които бихте го завели дотам,какво ще му кажете вие,ако той е победеният?
Без съмнение вие сте филантропи,без съмнение вие имате право на бъдещето и ще дойде денят,когато вие ще бъдете благословени;но,не още,право да си кажем,ние не можем да ви благословим.Когато някога потисникът казваше:"На мене земята!" - "На мене небето!"-отговаряше потиснатият.Сега какво ще отговори той? Всичката болест на настоящия век иде от две причини:народът,който е преживял 93 и 1814 години,носи в сърцето си две рани.Онова,което беше някога,няма го вече;всичко онова,което ще бъде,няма го още.Не дирете другаде тайната на нашите злини.
Ето един човек,къщата на когото е развалина;той я развалил,за да построи на нейно място друга.Развалините лежат проснати на земята и той чака нови камъни за нейното ново построяване.Но в момента,когато той е готов вече да дяла пясъчниците и да готви своя цимент,с копачка в ръка,със запретнати ръкави,ето,че идват и му казват,че камъни няма и го съветват да белоса старите,за да ги използва.Какво бихте искали да прави той,който не иска никак развалини за гнездото на своето семейство?Кариера е,при това дълбока,инструментите са твърде слаби,за да извади оттам камъни. "Почакайте,му казват,ще се извадят малко по малко;надявайте се,работете,напредвайте,отсрочете." Какво не му казват още?Но през това време този човек ,като е останал без старата си къща и като няма още нова,не знае как да се защити от дъжда,нито как да приготви своите ястия,нито къде да работи,нито къде да си почине,ни къде да живее,ни къде да умре;а децата му са новородени.
Или аз се мамя чудно,или ние приличаме на този човек.О,народи на бъдещите векове!Когато в някой топъл летен ден вие бъдете превити върху вашите плугове в зелените полета на отечеството;когато видите под едно слънце чисто и без петна земята,вашата плодородна майка,да се усмихва в своята утринна одежда на работещия,нейното многообично дете;когато,като изтривате от вашите спокойни чела светите капки на потта,вие хвърляте вашите погледи върху огромния ваш хоризонт,където няма нито един клас по-висок от друг в човешката жътва,но само синчец и маргаритки посред жълтеещите се жита;о,свободни хора!Тогава,когато вие ще благодарите на Господа,че сте се родили за тази реколта,спомнете си за нас,които няма да ни има вече,че ние купихме твърде скъпо спокойствието,на което вие ще се наслаждавате;съжалете ни повече,отколкото всички ваши бащи;защото ние изпитахме много от злините,които ни направиха достойни за съжаление,но ние изгубихме онова,което ни утешаваше.

Аз имам да разкажа при какъв случай бях хванат от болестта на века.
Бях на масата,на голяма вечеря,след един маскарад.Около мене бяха моите приятели,богато облечени,млади хора и жени,всички блестящи от хубост и радост;отляво и отдясно превъзходни ястия,стъкленици,полилеи;над моята глава шумен оркестър,насреща ми моята метреса,възвишено създание,която боготворях.
Аз бях тогава на деветнадесет години;не бях изпитвал никакво нещастие,никаква болест;бях с характер горд и открит същевременно,с всички надежди и избликващо сърце.Винените пари ферментираха в моите жили;то беше един от тези моменти на опиянение,когато всичко,което видите,всичко,кото чуете,ви говори за обичната.Цялата природа се чинеше тогава като скъпоценен камък с хиляди лица,върху който е издълбано тайнственото име.Човек би целунал доброволно всички,които вижда да му се усмихват и той се чувства брат на всичко,което съществува.Моята метреса ми беше обещала рандеву за през нощта,а аз поднасях бавно чашата си към моите устни,като я поглеждах.
Когато се обърнах,за да взема една чиния,вилицата ми падна.Аз се наведох,за да я взема,но като не я намерих отначало,повдигнах покривката,за да видя къде се беше търколила.Аз съзрях тогава под масата кракът на моята метреса,който беше турен върху този на един млад човек,седнал до нея;бедрата им бяха кръстосани и преметнати и те ги постискваха от време на време.
Аз се повдигнах,разбира се,спокоен,поисках друга вилица и продължих да вечерям.Моята метреса и съседът й бяха от тяхна страна така също твърде спокойни,като си говореха едвам и като не се поглеждаха.Младият човек беше сложил лактите си на масата и се шегуваше с една друга дама,която му показваше яката си и гривните.Моята метреса беше неподвижна,с очи втренчени и удавени от умора.Аз ги наблюдавах и двамата,докато траеше вечерята,но не видях нито в жестовете им,нито по техните лица нещо,което можеше да ги издаде.На края,когато сервираха десерта,оставих да се изплъзне кърпата ми на земята и като се наведох отново,намерих ги пак в същото положение,тясно опрени един в друг.
Аз бях обещал на моята метреса да я заведа тази вечер у тях.Тя беше вдовица и следователно-извънредно свободна жена,живееше с един стар роднина,който я съпровождаше и й служеше за стар опитен придружител.Когато преминавах през предкъщните стъпала,тя ме повика. "Хайде,Октав - ми каза тя - да тръгнем,ето ме." Аз започнах да се смея и излязох без да й отговоря.След няколко крачки седнах на един крайъгълен камък.Не знаех за какво мислех;бях като затъпял и станал идиот от неверността на тази жена,към която не бях никога ревнив и върху която не бях хвърлил никога подозрение.Това,което бях видял не оставяше у мене никакво съмнение;аз бях като изумен от неочаквано нещастие и не си спомням нищо от онова,което се извърши у мене в продължение на времето,през което бях останал на този камък,освен като погледнах машинално небето и като видях една звезда да пада,аз поздравих тази бягаща светлина в която поетите виждат един разрушен живот, и й снех тежко шапката си.
Върнах се у дома твърде спокойно,без да изпитвам нещо,без да чувствам нещо,и като лишен от разсъдък.Започнах да се събличам и си легнах в леглото;но,едва току-що си сложих главата върху възглавницата и дъхът на отмъщението ме завладя с такава сила,че аз се изправих веднага срещу стената,като че всичките мускули на тялото ми бяха станали на дърво.Слязох от леглото си като крещях с прострени ръце,като не можех да вървя освен на петите си,толкова нервите на пръстите на краката ми бяха обтегнати.Аз прекарах така близо един час,напълно луд и вкочанясал като скелет.Това беше първото избухване на гняв,което изпитах.
Човекът,когото хванах ненадейно с моята метреса,беше един от най-интимните ми приятели.Отидох на другия ден у него,придружен от един млад адвокат на име Дежене;ние взехме револвери,още един друг свидетел и бяхме във Венсенската гора.През целия път аз избягвах да говоря с моя противник,а така също и да го доближа;аз упорствах така на силното желание да го ударя или оскърбя,тези форми на насилие,толкова отвратилени и безполезни от момента,откогато законът толерира условното сражение.Но аз не можех да си забраня да не отправям изпитателни погледи върху него.Това беше един от моите приятели от детинство и между нас съществуваше една вечна размяна на услуги от много години насам.Той познаваше много добре любовта ми към моята метреса и много пъти даже бях слушал ясно от него,че този вид връзки са свети за един приятел и че той ще бъде неспособен да се опитва да ме измести,макар и да обича същата жена,както мене.Най-после аз имах всичкото доверие у него и никога може би не съм стискал ръката на човешко създание по-сърдечно,както неговата.
Аз гледах любопитно,жадно този човек,когото бях слушал да говори за приятелството като някой герой от древността,и когото току-що видях да милва моята метреса.То беше за пръв път в моя живот да виждам чудовище;измервах с вторачен поглед,за да видя по-добре как беше направено то.Него,когото познавах от десетгодишна възраст,с когото бях живял ден след ден в най-съвършено и най-тясно приятелство;струва ми се,че не го бях никога виждал.Аз ще си послужа тук с едно сравнение.
Има една испанска пиеса,позната на цял свят,в която една каменна статуя идва да вечеря у един развратник,изпратена от небесния съдия.Развратникът се държи добре и се сили да се показва индеферентен;но статуята му иска ръката и когато той я дава,човекът се чувства обхванат от смъртен студ и пада в конвулсии.
Така всеки път през моя живот,случвало се е да съм имал голямо доверие в течение на дълго време било на приятел,било на метреса,и да открия изведнъж,че съм бил мамен;и аз не мога да обясня какво произвежда това откритие върху мене,освен като го сравня със стискането на ръката на тази статуя.Това е истинското впечатление от мрамора,като,че ли действителността с всичката своя смъртна хладина,ме поледява с целувка;това е допиране до чавек от камък.Уви! Страшният събеседник е хлопал не един път на моята врата;не един път ние сме вечеряли заедно.
Но,приготовленията са направени,ние заемаме линия-моя противник и аз,като напредваме бавно един към друг.Той гръмна пръв и ме рани в дясната ръка.Аз взех тутакси револвера си в другата ръка;но не можах да го повдигна,липсваше ми сила и паднах върху едното си коляно.
Тогава видях моя неприятел да идва бързо,с безпокоен вид и твърде бледно лице.Моите секунданти се притекоха в същото време като видяха,че аз съм ранен;но той ги отдалечи и ми взе наранената ръка.Зъбите му бяха стиснати и не можеше да говори;аз виждах мъката му.Той страдаше от най-ужасното зло,което човек би могъл да изпита. "Махни се!-му крещях аз,махни се,иди да се избършеш в чаршафите на ***!"Той се задушаваше,и аз също.
Сложиха ме във фиакър,където намерих един лекар.Раната не беше опасна,тъй като куршумът не беше засегнал костта,но аз бях в такова състояние на възбуденост,че беше невъзможно да се съвзема на часа.В момента,когато фиакърът тръгваше,видях на вратичката една трепереща ръка:това беше моя противник,който беше дошъл пак.Аз си поклатих главата в отговор;бях в такова вбесяване,че бих направил напразно усилие,за да го извиня,цял чувстващ добре колко разкаянието му беше искрено.
Пристигнал у дома,кръвта,която течеше от моята ръка,ме успокои много;защото слабостта ме освободи от моя гняв,който ми причиняваше повече зло,отколкото моята рана.Легнах си с наслаждение и струва ми се,че никога не съм пил нещо по-приятно от първата чаша вода,която ми дадоха.
Като ме сложиха в леглото,треската ме започна.То беше тогава,когато аз започнах да лея сълзи.Това,което не можех да разбера,беше не,че моята метреса беше престанала да ме обича,а това,че ме излъга.Аз не разбирах защо една жена,която не е насилена нито от дълга,нито от интерес,може да лъже един мъж,когато същевременно обича друг.Питах двайсет пъти на ден Дежене как е възможно това."Ако бях неин мъж,казвах аз,или,ако я плащах,разбирам да ме излъже;но,защо ако тя не ме е обичала повече,не ми го е казала?Защо да ме мами."Аз не мога да разбера как може да се лъже в любовта;тогава бях дете,но и сега признавам,че пак така мисля.Всеки път,когато съм се влюбвал в някоя жена,съм й го казвал и всеки път ,когато съм преставал да обичам една жена,също сам го казвал,със същата искреност,като съм мислел винаги,че върху тези неща ние нищо не можем да сторим чрез нашата воля и,че няма престъпление,освен в лъжата.

Дежене на всичко,което казвах ми отговаряше:"Това е една презряна жена;обещайте ми,че няма да я видите повече."Аз му се заклех тържествено.Той ме посъветва освен това да не й пиша изобщо,даже и да й правя укори и ако тя ми пише,да не й отговарям.Обещах му всичко това почти учуден,че той ми го искаше и ядосан,че можеше да предположи противното.
При все това първото нещо,което направих,откогато можах да стана и изляза от стаята си,беше да се затичам у моята метреса.Намерих я самичка,седнала на стол в един ъгъл на своята стая,с отпаднало лице и в най-голям безпорядък.Аз я отрупах с най-силни упреци;бях пиян от отчаяние.Крещях дотолкова,че стаята тътнеше,но в същото време сълзите ми прекъсваха понякога думите ми толкова силно,че паднах върху леглото,за да им дам воля."Ах!Невернице!Ах!Нещастнице!,й думах аз плачещ,ти знаеш ,че ще умра;това прави ли ти удоволствие?какво ти направих?"
Тя се хвърли на шията ми,каза ми,че била измамена,увлечена;че моя съперник я опил на тази фатална вечеря,но че тя не е била никога с него;че тя се отдала само на един момент от забрава;че тя извършила една грешка,но не едно престъпление;най-после,че тя виждала добре всичкото зло,което ми беше причинила;но,ако аз не й простя,и тя щяла също да умре.Тя изчерпа всичките сълзи,които искреното разкаяние има,всичкото красноречие,което болката има,за да ме утеши;бледна и блуждаеща,с разтворена роба,с коси разсипани върху раменете,на колене по средата на стаята,никога не бях я виждал толкова хубава и аз треперех от ужас,докато всичките мои чувства се възвръщаха пред това зрелище.
Излязох разбит,без да я виждам вече и едвам можех да се поддържам.Не исках никога да я видя вече;но само след четвърт час аз се завърнах отново при нея.Не знаех каква безнадеждна сила ме влечеше там;имах едно непонятно желание да я притежавам още един път,да изпия върху нейното чудесно тяло всичките тия горчиви сълзи и да се убием след това и двамата.Аз я мразех и обожавах;чувствах,че моята любов беше моя гибел,но да живея без нея-беше невъзможно.Изкачих се у тях като светкавица;не говорих на никого от слугите,влязох съвсем направо,познаващ къщата и блъснах вратата на стаята й.
Намерих я седнала пред своята тоалетна масичка,неподвижна и покрита със скъпоценни камъни.Нейната камериерка я решеше;тя държеше в ръка едно парче от червен креп,който тя прекарваше полекичка върху бузите си.Аз помислих,че сънувам;струваше ми се невъзможно,че това беше същата онази жена,която току-що видях преди четвърт час,удавена от болка и просната на пода;вцепених се като статуя.Тя като чу,че вратата й се отваря,извърна глава усмихваща се. "Вие ли сте?" каза тя.Тя се готвеше за бал и очакваше моя съперник,който щеше да я заведе там.Тя ме позна,стисна си устните и намръщи вежди.
Направих крачка да изляза.Аз гледах голия й гръб,гладък и напарфюмиран,където нейните коси бяха намокрени и на които блестеше гребен с диаманти.Този тил,седалище на жизнената сила,беше по-черен от ада;две блестящи плитки бяха извити там и леки сребърни треперушки се люлееха отгоре.Раменете и шията й,по-бели от млякото,караха да излиза от движението грубата и благовонна приправка от косми,която беше там.Имаше в тази завита конска грива незнам какво безсрамно хубаво,което сякаш се присмиваше на безпорядъка,който видях малко по-рано.Аз тръгнах изведнъж напред и ударих този тил с опакото на моя стиснат юмрук.Моята метреса не издаде вик;тя падна на ръцете си,след което аз излязох бързо.
Като се върнах у дома,треската ме захвана с такава сила,че бях принуден да се просна на леглото.Моята рана се отвори отново и аз страдах много.Дежене дойде да ме види;разказах му всичко,което се беше случило.Той ме изслуша с голямо мълчание,после се разходи известно време из стаята като човек,който не може да се реши на нещо.Най-после той се спря пред мене и си тръгна избухнал от смях - "Тази ваша първа метреса ли е?" - ми каза той. - "Не,му казах аз,това е последната."
Към полунощ,когато спях неспокоен сън,стори ми се,че чувам дълбока въздишка.Отворих очи и видях моята метреса,изправена до леглото ми,с кръстосане ръце,прилична на привидение.Не можах да не извикам от ужасяване като мислех,че това е плод на моя болен мозък.Скочих от леглото си и избягах на другия край на стаята;но тя дойде към мене. "Аз съм",каза тя;и като ми обгърна с ръце тялото,тя ме повлече. "Какво искаш от мене?-виках аз-Остави ме!Аз съм в състояние да те убия ей сега!"
- Е,добре,убий ме! - каза тя. - Аз ти измених,аз те измамих,аз съм безчестна и презряна;но аз те обичам и не мога да живея без тебе.
Аз я гледах:колко беше хубава тя!Цялото й тяло трепереше;очите й,удавени от любов,разпръскваха потоци от сладострастие;гърлото й беше голо,устните й горяха.Повдигнах я в моите обятия."Добре,казах й аз,но пред Господа,който ни вижда,пред духа на моя баща,заклевам те,че ще те убия ей сега и мене си също." Взех един нож за маса,който беше на моята камина и го поставих под възглавницата.
- Хайде,Октав - ми каза тя,като се усмихва и ме целува - не прави лудост.Ела,мое дете;всички тези ужаси те правят лош;ти имаш треска.Дай ми тоя нож.
Аз видях,че тя иска да го вземе."Чуйте ме, - й казах тогава - не зная коя сте и каква комедия играете,но колкото се отнася до мене,аз не играя.Обичах ви толкова,колкото може да обича един мъж на земята,и за мое нещастие и моя смърт,знайте,че аз ви обичам още безумно.Вие дойдохте да ми кажете,че ме обичате също,аз искам това;но,в името на всичко,което има свято в света,ако аз съм ваш любовник тази вечер,друг никой не ще бъде утре.Ей Богу,ей Богу,повтарях аз,не ще ви взема повече за метреса,защото ви мразя толкова,колкото ви и обичам.Ей Богу,ако искате от мене,убивам ви утре сутринта." Като говорех така,аз дойдох в пълен припадък.Тя хвърли своята мантия върху раменете си и излезе тичешком.
Когато Дежене узна тази история,ми каза:"Защо не я изслушахте?Вие сте съвсем без вкус;тя е хубава жена."
- Шегувате ли се?-му казах.Вярвате ли,че една подобна жена може да бъде моя съпруга?Вярвате ли,че ще съглася да я споделям с някой друг?Помислете си,тя самичка да признава,че друг някой я има,и искате ли аз да забравя,че я обичам,стига само да я имам?Ако вашата любов е такава,съжалявам ви.
Дежене ми каза,че той обичал само момичета и,че на тези работи не гледа отблизо."Мой драги Октав,прибави той,вие сте твърде млад;вие бихте желали да имате много неща и хубави неща,но каквито не съществуват.Вие вярвате в един-единствен вид любов;може би вие сте за това способен;аз го вярвам,но не ви го желая.Вие ще имате други метреси,приятелю мой и ще съжалявате един ден в бъдеще за това,което ви се случи тази нощ.Когато тази жена е дошла да ви търси,разбира се,че тя ви е обичала;тя не ви обича,може би в този час сега,тя е може би в обятията на друг;но тя ви е обичала нея нощ именно,в тази стая;и какво ви важи всичко останало?Вие сте имали една хубава нощ и ще съжалявате за нея,бъдете сигурни,защото тя не ще се върне вече.Една жена прощава всичко,освен само когато не я пожелаеш.Трябва нейната любов към вас да е била страшна,за да дойде да ви намери като е знаела и се е признавала за виновна,като се е съмнявала може би,че ще бъде отблъсната.Вярвайте ми,вие ще съжалявате за една подобна нощ,защото аз съм този,който ви казва,че вие не ще я имате вече."
Имаше във всичко това,което казваше Дежене една убедителност,толкова проста и толкова дълбока,едно толкова обезнадеждаващо спокойствие на житейската опитност,че аз треперех като го слушах.Когато той говореше,аз изпитвах едно силно влечение да отида пак у моята метреса или да й пиша да дойде.Бях неспособен да се вдигна;това ме избави от срама да се излагам отново пред моя съперник,когото тя може би очаква или да я намеря заключена с него.Но мене ми беше винаги лесно да й пиша;аз се питах,без да ща,в случай,ако бих й писал,дали ще дойде.
Когато Дежене си беше отишъл,аз почувствах едно колебание тъй страшно,че реших да сложа на това край,по какъвто и да било начин.След страшна борба,ужасът надви най-после любовта.Аз написах на моята метреса,че не ще я видя никога и,че я моля да не идва вече,ако не иска да се излага да бъде изпъдена още от вратата ми.Звъних силно,заповядах да занесат писмото ми колкото е възможно по-скоро.едва току-що моят слуга беше затворил вратата и аз извиках.Той не ме чу;не смеех да го повикам втори път;и,като сложих двете си ръце върху лицето,останах така погребан в най-дълбоко отчаяние.