Ако не се лъжа, книгата свърши, или почти е ...
Дори не ме боли глава
Но съм празнааааа...засегатолкова празна глава...не ми се вярва
чудя се как ще я пълня...дано пак не сезатреса...утре ще му мисля





Макар да казват всички,че
щурците свирейки,умират

Решени на дълго пътешествие,дойдохме в Париж;необходимите потреби и работите за уреждане изискваха време,та трябваше да наемем за един месец апартамент в мебелиран хотел.
Решението да напуснем Франция съвършено измени положението:радостта,надеждата,доверието,всичко се възвърна изведнъж;нямаше вече скърби,нямаше караници пред мисълта за близкото тръгване.Касаеше се само до щастливи мечти,до клетви за вечна обич;исках най-после да накарам моята драга метреса да забрави всичкото зло,което й причиних.Как бих могъл да устоя на толкова много доказателства за тъй нежната й привързаност и тъй смелото й отдаване?Бригита не само,че ме извиняваше,но се заемаше да направи най-голямата жертва за мене и всичко да напусне,за да ме следва.Колкото повече се чувствах недостоен за признанието,което тя ми засвидетелстваше,толкова исках в бъдеще да й се отплатя с моята любов;най-после моят добър ангел беше възтържествувал и възхищението и любовта взимаха връх в моето сърце.
Наведена до мене,Бригита търсеше на картата мястото,където отивахме да се погребем;не бяхме го решили още и намирахме в тази неизвестност толкова живо и ново удоволствие,че се преструвахме,така да се каже,че не можем да се спрем на нищо.През време на тези дирения челата ни се докосваха,ръката ми прегръщаше талията на Бригита.Къде ще отидем?Какво ще правим?Къде ще започне новият живот?Как да изкажа това,което изпитвах,когато сред толкова много надежди,вдигах главата си на моменти?Какво разкаяние ме обхващаше при гледката на това хубаво и спокойно лице,което се усмихваше пред бъдещето,бледо още от болките на миналото!Когато я държах така,а пръстът й се скиташе по картата,докато тя говореше с нисък глас за работите си,които предполагаше,за желанията си,за нашето бъдещо уединение,аз бих дал живота си за нея.Щастливи проекти,вие сте може би,едничкото истинско щастие тук долу на земята!
Имаше около осем дни,откакто нашето време се минаваше в ходене и покупки,когато един млад човек дойде у нас:той носеше писма на Бригита.След разговора,който той имаше с нея,намерих я печална и отпаднала;и не можех да узная друго нещо,освен че писмата бяха от Н***,този същият град,където за първи път бях говорил за първата си любов и където живееха единствените роднини,които Бригита имаше още.
Но,нашите приготовления се правеха бързо и маето сърце гореше само от нетърпението да се тръгне;в същото време радостта,която изпитвах ме остави едвам за миг на спокойствие.Когато ставах сутрин и слънцето осветяваше нашите прозорци,чувствах се така унесен,че бях като зашеметен;влизах тогава на пръсти в стаята,където спеше Бригита.Като се пробуждаше,тя ме намираше така вече неведнъж на колене при леглото й,гледащ я как спи и в невъзможност да задържа сълзите си;не знаех с какво средство да я убедя в искреността на разкаянието ми.Ако любовта ми към първата ми метреса ме беше накарала да правя някога лудости,сега правех сто пъти повече;всичко,което доведената до крайност страст ми вдъхваше,странно и силно,исках го страшно.Бригита беше за мене един култ и макар да бях неин любовник повече от шест месеца,струваше ми се,когато се приближавах до нея,че я виждах за първи път;едвам смеех да целуна крайчеца на роклята на тази жена,с която се държах зле толкова дълго време.Нейните най-дребни думи ме караха да треперя,като че гласът й беше за мене нов;ту се хвърлях ридаещ в нейните обятия,ту избухвах от смях без причина;говорех за моето минало поведение само с ужасяване и отвращение и бих желал да съществуваше някъде храм,посветен на любовта,да се измия и покръстя там,да се облека в особено облекло,което нищо да не може да ме изтръгне.
Видях Свети Тома от Тициан,как слага пръста си върху раната на Христа и често съм мислил за него;ако смеех да сравня любовта с вярата на едни човек в своя Бог,бих могъл да кажа,че аз му приличах.Какво име носи чувството,което изразява тази неспокойна глава,почти съмняваща се още и обожаваща вече?Той пипа раната;възчуденото богохулство се спира на отворените му устни,където молитвата се слага тихичко.Не е ли той апостол?Дали това не е неблагочестие?Ще се разкае ли той за оскърблението си?Нито той,нито живописецът,нито ти,който го гледаш,не знаете нищо;Спасителят се усмихва и всичко се поглъща като капка роса в един лъч от велика доброта.
Така,пред Бригита бях непрестанно мълчалив и като изненадан;треперех да не се побои и толкова многото промени,които видя у мене,да не я направят недоверчива.Но след петнадесет дни тя беше хпрочела ясно това,което беше в сърцето ми;разбра,че като я виждах искрена и бях станал такъв от своя страна и понеже любовта ми беше напоена с кураж,не се усъмни вече нито в едното,нито в другото.
Нашата стая беше пълна с разхвърляни дрехи,албуми,моливи,книги,пакети и отгоре на това винаги разтворена драгата карта,която толкова много обичахме.Излизахме и се връщахме;спирах се всеки миг,за да се хвърля на коленете на Бригита,която ме считаше за ленивец,като думаше смеейки се,че трябвало все тя всичко да върши,а мене не бивало за нищо;но,когато бяха приготвени всички сандъци,проектите тръгнаха,както си мислехме.Беше много далече да се отиде в Сицилия;ала зимата там е толкова приятна!Там е най-щастливият климат.Генуа е прекрасна със свите разкрасени къщи,със своите зелени градини в шпалир,а Апенините зад тях.Но какъв шум!Какво гъмжило!На трима души,които минават из улиците,има един калугер и един войник.Флоренция е печална,това са средните векове,които живеят още между нас.Как да се търпят тези решетъчни прозорци и този мрачен цвят,с който всичките къщи са нацапани.Какво ще правим да отидем в Рим?Не пътуваме,за да се поразяваме,а още по-малко нищо да не научим.Ако отидехме на бреговете на Рейн?Но сезонът ще е минал вече и макар,че човек не търси свят,винаги е печално да се отива там,където той ходи и го няма вече там.А,Испания?Много причини биха ни спрели там;трябва човек да дойде там като на война и да се надява на всичко,само не и на спокойствие.Хайде в Швейцария!Ако толкова много хора пътуват там,да оставим глупавите да я презират;там се проявяват във всичкото великолепие трите цвята,най-скъпи на Бога:лазура на небето,зеленината на поляните и белината на снеговете по върховете на ледниците.
-Да тръгнем,да тръгнем,-казваше Бригита-да хвръкнем като две птици.Да се въобразим,мой драги Октав,че от вчера само се познаваме.Срещнали сте ме на бал,харесала съм ви се и аз ви обичам;вие ми разказвате,че на няколко лии оттука,незнам в кой малък град,сте обичали някоя си госпожа Пиерсон;това,което се е случило между вас и нея,не искам да го вярвам.Ще отидете ли да ми поверявате вашата любов с една жена,която сте напуснали заради мене?Аз ви казвам съвсем ниско,че не отдавна съм обичала един лош субект,който ме направи твърде нещастна;вие ме съжалявате,казвате ми да мълча и се разбираме да не става никога между нас въпрос за това.
Когато Бригита говореше така,това,което изпитвах приличаше на скъперничество;стисках я с треперещи обятия.
-О,Господи!-виках-Незнам дали от радост или от страх треперя.Ще те отнеса,мое съкровище.Пред този безкраен хоризонт ти си моя;ще тръгнем.Умри,моя младост,умрете спомени,умрете грижи и съжаления!О,моя хубава и славна метреса!Ти направи мъж от едно дете!Ако те изгубя сега,никога не бих могъл да обичам.Може би преди да те познавам,друга някоя жена можеше да ме излекува;но сега само ти в света можеш да ме убиеш или да ме спасиш,защото нося в сърцето си раната от всичкото зло,което ти сторих.Аз бях неблагодарен,сляп и жесток.Благословен Господ!Ти ме обичаш още.Ако някога се върнеш в селото,където те видях под липите,погледни тази запустяла къща;трябва там да има някой призрак,защото човекът,който е излязъл с тебе,не е този,който беше влязъл в нея.
-Истина ли е това?-казваше Бригита и нейното хубаво чело,цяло лъчезарно от любов се издигаше тогава към небето.-Истина ли е,че съм твоя?Да,далеч от това омразно чудовище,което ви беше състарило преждевременно,да дете,вие ще обичате.Ще ви имам такъв,какъвто сте и който и да бъде кътът на земята,където ще намерим живот,ще можете да забравите без угризения деня,когато не ще ме обичате вече.Моята мисия ще бъде изпълнена и ще ми остане завинаги там-горе единия Бог,за да му благодаря за това.
С такъв пронизващ и страшен спомен ме изпълват още тези думи!Най-после беше решено да отидем най-напред в Женева и да си изберем в подножието на Алпите спокойно място за пролетта.Бригита вече говореше за хубавото езеро;аз вдъхвах вече в сърцето си диханието на вятъра,който го вълнува и силната миризма на зелената долина;Лозана,Вевей,Оберланд и отвъд върховете на планинската роза,безкрайната поляна на Ломбардия;забравата,почивката,отдалечаването-всичките духове на щастливите самоти ни викаха на гости и привличаха;когато вечер,с хванати ръце се гледахме един друг в тишината,усещахме да се събужда у нас това чувство,пълно с една странна величавост,която обхваща сърцето в навечерието на дълги пътешествия,скрито и необяснимо замайване,което съдържа едновременно и ужасите на заточението,и надеждите на странстването.О,Господи!Това е самият твой глас,който зове тогава и който спечелва човека,готвещ се да дойде при тебе.Дали няма в човешката мисъл крила,които трептят и звучащи корди,които се обтягат?Какво да ви кажа?Дали няма цял мир в тези думи само:всичко беше готово,щяхме да тръгнем.
Изведнъж Бригита залиня;тя отпусна глава,замлъкна.Когато я питам дали не страда,тя ми отговаря-не-с угаснал глас;когато й говоря за деня на тръгването,тя става студена и безмълвна и продължава своите приготовления;когато й се кълна,че ще бъде щастлива и че искам да й посветя живота си,тя се заключва за да плаче;когато я целувам,става бледна и си извръща очите,като ми поднася устните си;когато й казвам,че нищо не е още направено,че може да се откаже от нашите проекти,тя смръщва вежди с груб и див изглед;когато я умолявам да ми отвори сърцето си,когато й повтарям,че длъжен да умра за нея ще пожертвам щастието си,ако някога й причиня едно съжаление,тя се хвърля на шията ми,после се спира и ме отблъсква неволно.Най-сетне влизам един ден в стаята й,държащ в ръката си билет,където нашите места са отбелязани за Безансонската кола.Приближавам се до нея,слагам го на коленете й,тя простира ръце,надава вик и пада без съзнание в нозете ми.

Всичките ми усилия за да отгатна причината на една толкова неочаквана промяна бяха безрезултатни,както и въпросите,които можах да задам.Бригита беше болна и пазеше упорито мълчание.След цял ден,минат ту в молби да се обясни,ту изтощаван в безплодни догадки,излязох без да знаех къде отивах.Като минамах край Операта,един продавач ми предложи билет и влязох там машинално като по мой навик.
Не можех да внимавам в това,което ставаше нито на сцената,нито в залата;бях потиснат от такава мъка и в същото време бях толкова поразен,че живеех така да се каже,сам в себе си и външните предмети сякаш не затрогваха чувствата ми.Всичките ми сили бяха съсредоточени върху една мисъл и колкото повече я прехвърлях в главата си,толкова по-неясна ми ставаше.Какво страшно препятствие,явило се тутакси,разбиваше така в навечерието на тръгването толкова проекти и надежди?Ако се касаеше до някое обикновено събитие или даже да едно истинко нещастие като случайност на съдбата или загуба на някой приятел,защо е това упорито мълчание?След всичко това,което направи Бригита в момента,когато нашите най-скъпи мечти бяха готови да се осъществят,от какво естество можеше да бъде тази тайна,която разрушаваше нашето щастие и която отказваше да ми открие?Какво!Тя се крие от мене.Нека нейните скърби,нейните работи,страхът даже от бъдещето,незнам каква причина за тъга,за неизвестност или гняв я задържат тука известно време или я карат да се откаже завинаги от това толкова желано пътешествие,но защо да не ми се открие?В състоянието,в което се намираше моето сърце,не можех да предположа да е имало нещо осъдително.Самата външност на известно подозрение ме възмущаваше и ми навяваше ужас.Как,от друга страна да вярвам на непостоянността или на каприза само у тази жена,такава,каквато я познавах?Аз се губех в бездна и не виждах даже нито най-слабия лъч,най-малката точка,която би могла да спре погледа ми.
Имаше срещу мене в галерията един млад човек,на когото чертите ми бяха познати.Както често се случва,когато човек е с погълнат ум,гледах го,без да си давах сметка за това и се мъчех да си спомня името му.Тутакси го познах;той беше онзи,който,както казах по-горе донесе на Бригита писмата от Н***.Станах бързо да отида да му говоря,без ад мисля за това,което вършех.Той заемаше място,до което не можех да отида без да обезпокоя сума зрители,затова бях принуден да почакам антракта.
Първото ми движение беше да помисля кой можеше да ме осветли върху единствената грижа,която ме безпокоеше;това можеше да направи само този млад човек,отколкото всеки друг.Той имаше с госпожа Пиерсон чести разговори от известно време и спомням си,че когато я напускаше,аз я намирах постоянно тъжна не само първия ден,но всеки път,когато беше идвал.Той беше я видял в навечерието и на утрото на деня,когато беше легнала болна.Писмата,които й носеше,Бригита не ми показа никак;възможно беше той да знае истинската причина,която забавяше нашето заминаване.Може да не е напълно посветен в това,но той не би отказал да ми съобщи поне какво бе съдържанието на тези писма и трябваше да предполагам,че то се касае до нашите работи и да не се боя да го питам.Бях обхванат от нетърпение да го намеря и когато завесата се спусна,завтекох се да го заловя в коридора.Не знам дали ме видя да идвам,но той се отдалечи и влезе в една ложа.Реших да почакам да излезе оттам и останах четвърт час да се разхождам като гледах винаги вратата на ложата.Тя се отвори най-после,той излезе;поздравих го тутакси отдалеч и се приближих насреща му.Той направи няколко нерешителни крачки;после като се обърна изведнъж,слезе по стълбите и изчезна.
Моето намерение да го спра беше твърде явно,за да можеше да се изплъзне така,без да имаше формално намерение да ме избегне.Той трябваше да познава лицето ми,но впрочем,без да го познава,някой човек,когато вижда,че друг идва при него,трябва поне да го почака.Бяхме сами в коридора,когато приближих към него,така че беше вън от всякакво съмнение,че той не е искал да ми говори.Не мислех да считам това за безочливост:един човек,който идваше всеки ден в апартамента,където живеех,на когото съм правил винаги добър прием,когато съм се срещал с него,на когото обръщенията бяха прости и скромни,как да се помисли,че би искал да ме оскърби?Той искаше само да ме избягва и да се избави от един неприятен разговор.Защо пък?Тази втора мистериозност ме развълнува почти толкова,колкото и първата.Каквото и да правех да отдалеча тази мисъл,изчезването на този млад човек се свързваше неотлъчно в моята глава с упоритото мълчание на Бригита.
Неизвестността е от всички мъки най-тежка за понасяне и при много обстоятелства в моя живот съм се излагал на големи нещастия,само поради грешката,че чаках търпеливо.Когато влязох вкъщи,намерих Бригита,че чете внимателно тези фатални писма от Н***.Казах й,че ми е невъзможно да остана по-дълго време с разположението на духа,което имах и че на всяка цена искам да се избавя от него;че искам да зная,какъвто и да беше мотивът на неочакваната промяна,която се извърши с нея;че,ако тя откажеше да отговори,ще схващам мълчанието й като положителен отказ да тръгне с мене и даже като желание да ме отдалечи от себе си завинаги.
Тя ми показа с отвращение едно от писмата,които държеше.Роднините й пишеха,че нейното заминаване я опозорява завинаги,че никой не знае причината му и,че те се чувствали задължени да й кажат от по-рано какви биха били резултатите от него;че тя живее публично като моя метреса и,че макар да е свободна и вдовица,трябва да отговаря за името,което носи;че нито те,нито никой от нейните стари приятели не ще я видят пак,ако упорства;най-сетне,чрез всички видове заплашвания и съвети,те я заставяха да се върне обратно в страната.
Тонът на това писмо ме възмути и не видях в него отначало нищо друго,освен едно оскърбление.
-И този млад господин,който ви носи тези напомняния,-извиках аз-без съмнение,се е натоварил да ви ги направи с жив глас?И той е тук,не е ли истина?
Дълбоката скръб на Бригита ме накара да размисля и успокои моя гняв.
-Ще направите,-ми каза тя-каквото искате,но ще свършите с това да ме изгубите.Толкова повече,че моята съдба е в ръцете ви и има дълго време,откакто сте господар на нея.Измислете такова отмъщение,което ще ви се хареса пред последното усилие на моите стари приятели,онези,които уважавах някога и които искат да ме опомнят и да ме възвърнат към честта,която съм изгубила.Нямам нито дума да ви кажа и,ако даже искате да диктувате моя отговор,ще дам такъв,какъвто желаете.
-Не желая нищо,-отговорих-освен да узная вашите намерения;напротив,на мене предстои да се съгласявам и кълна ви се,че съм готов на това.Кажете ми дали ще останете или ще тръгнете или,ако трябва да тръгна сам.
-Защо е този въпрос?-попита Бригита-Казах ли ви,че съм променила мнението си?Аз страдам и не мога да тръгна така;но щом като оздравея или бъда само в състояние да ставам,ще отидем в Женева,както е уговорено.
Разделихме се след тези думи и смъртната студенина,с която ги произнесе ме опечали повече,отколкото едно отказване би го сторило.Не беше за първи път,когато чрез опити от този род искаха да скъсат нашети връзки;но досега,каквото и впечатление да правеха подобни писма върху Бригита,тя скоро ги забравяше.Но как да повярвам,че само това беше днес причината,която оказваше толкова сила върху нея,когато това не е било и в по-малко щастливо време?Търсех причината на това в моето поведение,откогато сме в Париж,нищо не намерих в него за укор."Дали ще бъде това само слабост,казах си аз,на жена,която е искала да извърши някаква главоломност и която в момента на изпълнението е отстъпила пред собствената своя воля?Дали това не беше последно угризение на съвестта,както го наричат свободомислещите?Но тази веселост,която цели осем дни показваше Бригита от сутрин до вечер,тези толкова приятни проекти,захвърляни и подемани отново безспир,тези обещания,тези протести,всичко това обаче,беше искрено,истинско,без никакво принуждение.
Тя,въпреки мене,искаше да замине.Не,има тука някаква тайна;но как да се узнае,ако сега,когато я питам ми отвръща с оправдание,което не може да бъде истинско?Не мога да й кажа,че лъже,нито да я насиля да отговори друго нещо.Тя ми каза,че всякога желае да замине;но,ако го казва с този тон,не трябва ли аз да се откажа абсолютно?Мога ли да приема подобна жертва,когато се изпълнява като задължение,като поръка?Когато това,което мислех,ми е дадено по любов,идвам сега така да се каже,да го изисквам с дадената дума?О,Господи!Това ли бледно и посърнало създание отнесох аз,с моите обятия?Не една безропотна жертва ли щях да заведа толкова далеч от отечеството си,за толкова дълго време,за цял живот,може би?Ще направя,каза тя,това,което ти се харесва!Не,не ми се харесва нищо изискано с дълго търпение и вместо да гледам това страдащо лице,макар още седмица,ако тя все така мълчи,бих предпочел да замина сам".
Колко глупав бях!Имах ли за това сила?Бях твърде много честит от петнадесет дни насам,за да се осмелявах наистина да поглеждам назад,но далеч да чувствах този кураж,аз мислех само за средствата до отведа Бригита.Прекарах нощта без да затворя очи и на другия ден сутринта реших за всеки случай да отида у този млад човек,когото видях на Операта.Незная дали гняв или любопитство беше,което ме тласкаше там,нито това,което всъщност исках от него;но мислех си,че по този начин той не би могъл да ме избегне,а това беше всичкото,което исках.
Понеже не знаех неговия адрес,влязох при Бригита за да я попитам като сложих за повод една учтивост,която й дължах след всичките визити,които той ни беше правил;защото не бях казал нито дума за срещата ми на театъра;Бригита беше в леглото и уморените й очи показваха,че беше плакала.Когато влязох,тя ми протегна ръка и ми каза:
-Какво желаете?-Гласът й беше тъжен,но нежен.Разменихме няколко приятелски думи и аз излязох с по-малко отчаяно сърце.
Младият човек,когото отивах да видя,се казваше Шмит;той живееше наблизо.Като похлопах на вратата му,незнам какво безпокойство ме обзе;пристъпвах бавно и като връхлетян от неочаквана светлина.При първия негов жест,кръвта ми се смръзна.Той лежеше и със същия акцент като Бригита,с лице същ така бледно и развалено,ми протегна ръка и каза същата фраза:
-Какво желаете?
Нека мисли кой каквото ще;има такива случаи в живота,които разумът на човека не може да си обясни.Седнах без да мога да отговоря и като да се събудих от сън,повторих сам в себе си въпроса,който той ми зададе.Какво съм дошъл да правя наистина у него?Как да му кажа това,което ме водеше?Като си предполагах,че той би могъл да ми бъде полезен да го питам,откъде да зная,дали би искал да говори?Той беше донесъл писмата и познаваше тези,които ги бяха писали,но не знаех ли и аз също толкова,колкото и той това,което Бригита току-що ми беше показала?Не ми беше лесно да му задам въпроси и се боях да не подозреше това,което ставаше в сърцето ми.Първите думи,които разменихме,бяха учтиви и незначителни.Благодарих му,задето се е натоварил с поръчките на семейството на госпожа Пиерсон;казах му,че като напускаме Франция,бихме го помолили на свой ред да ни направи някои услуги;след това замълчахме учудени,че се намерихме един срещу друг.
Гледах около себе си като натоварените хора.Стаята,която заемаше този млад човек,беше на четвъртия етаж;всичко говореше тук за честна и трудолюбива бедност.Няколко книги,музикални инструменти,рамки от бяло дърво,книжа в ред върху покрита маса,стар фотьойл и няколко стола,това беше всичко;но всичко се отличаваше с чиста и грижлива външност,която съставляваше приятно цяло.Колкото за него,откритата му и жива физиономия говореше в негова полза.Съзрях на камината портрета на стара жена;приближих се към него цял унесен,но той ми каза,че това била майка му.
Спомних си тогава,че Бригита ми беше говорила често за него и хилядите подробности,които бях забравил,дойдоха отново в паметта ми.Бригита го познаваше от своето детинство.Преди да дойда при нея,тя го виждала понякога в Н***;но след моето пристигане,тя ходила само един път,ала той не бил в тоя момент там.Случайно научих заради него някои работи,които впрочем ме учудиха.Той имаше всичко на всичко една скромна заплата,която му служеше да поддържа майка и сестра.Поведението му към тези две жени заслужаваше най-големи похвали;той се лишаваше от всичко заради тях и макар и да притежаваше като музикант талантливи способности,които можеха да го направят богат,честност и крайна предпазливост го караха винаги да предпочита спокойствието пред случаите за успехи,които му се представяха.С една дума,той беше от това малко число същества,които живеят без шум и са благодарни на другите,че не забелязват колко струват.
Бяха ми дали за него известни черти,които са достатъчно за да се нарисува човек;той се влюбил силно в едно хубаво момиче,негова съседка,след повече от година ухажване,съгласили се да му я дадат за жена.Тя била също така бедна като него.Контрактът щял да бъде подписан и всичко било готово за сватбата,когато майка й му казала:"А,твоята сестра кой ще я омъжи?"Тези думи само го накарали да разбере,че ако се оженеше,той би харчил за своето домакинство това,което печели от работата си и следователно сестра му не би имала никак зестра.Той прекъснал тутакси всичко,което започнал и се отказал смело от женитбата и от любовта си;тогава дошъл в Париж и добил мястото,което имаше.
Не бях никога чувал тази история за която говореха в страната,без да пожелая да видя героя.Това спокойно и мрачно самопожертване ме се е струвало винаги по-удивително от всичката слава на бойното поле.Като видях портрета на майка му,спомних си за него тутакси и като метнах погледите си върху него,бях учуден,че го намерих толкова млад.Не можах да се спра да не го попитам за възрастта му;тя беше моята.Звъня осем часа и той стана.
При първите стъпки,които направи,видях го,че се полюляваше;той поклати глава.
-Какво ви е?-го попитах аз.Отговори ми,че било време да отиде в канцеларията,ала не чувствал достатъчно сила да върви.
-Болен ли сте?
-Втресе ме и страдам жестоко.
-Бяхте добре снощи;видях ви,мисля,в Операта.
-Извинете ме,че не ви познах.Аз ходя често в тоя театър и се надявам да ви срещна там пак.
Колкото повече изпитвах този млад човек,тази стая,тази къща,толкова по-малко чувствах сила да докосна истинската причина на моето посещение.Идеята,която ми беше дошла вечерта,че той би могъл да ми навреди пред Бригита,потъмняваше без да искам;аз срещнах у него искреност и в същото време известна строгост,която ме спираше и напътваше.Малко по малко мислите ми взимаха друг обрат;гледах го внимателно и ми се стори,че и той от своя страна ме наблюдаваше също така с любопитство.
Ние и двамата бяхме по на двадесет и една години,ала каква разлика между нас!Той,привикнал на съществуване,на което правилният звън на стенния часовник определяше движенията;който виждал от живота само пътя от самотната стая до канцеларията,затънтена в едно от министерствата;който изпращал на майка си спестеното,тази последна човешка радост,която стиска с толкова скъперничество всяка работеща ръка;който се оплаква от една нощ страдание,което го лишаваше от един ден умора;който има само една мисъл,само едно богатство,да бди за доброто на другите и това от детството му още,от времето от когато има ръце!А аз,от това драгоценно,хвръкнало,неумолимо време,от това време,смукач на пот,какво съм направил?Бях ли човек аз?Кой от нас беше живял?
Това,което казах в цяла страница,би ни стигнало само поглед,за да го почувстваме.Нашите очи се срещнаха и не се напуснаха.Той ми говори за моето пътешествие и за страната,която ще посетим.
-Кога заминавате?-ме попита той.
-Незнам;госпожа Пиерсон е болна и пази леглото от три дни.
-От три дни!-повтори той с неволно движение.
-Да,какво ви учудва?
Той стана и се хвърли върху мене с протегнати ръце и с втренчени очи.
-Страдате ли?-му казах като го улових за ръката.Но в същия миг той я поднесе на лицето си и като не можа да задуши сълзите си,провлече се бавно на леглото си.
Гледах го с изненада;силното замайване го порази изведнъж.Поколебах се да го оставя в това положение и се приближих отново до него.Той ме отблъсна със сила и с някакъв странен ужас.Когато най-после дойде на себе си,каза ми със слаб глас:
-Извинете ме,аз съм в невъзможност да ви приема.Бъдете достатъчно добър за да ме оставите.Когато силите ми позволят това,ще ви благодаря за вашата визита.

Редактирано от Sperantza на 09.09.04 12:17.

Бригита отиваше добре.Както ми беше казала,тя искаше да заминем тутакси,щом като оздравее.Но аз се противопоставих на това и трябваше да чакаме още две седмици,за да дойдеше в състояние да понася пътуването.
Винаги тъжна и мълчалива,тя беше благосклонна.Каквото и да правех за да я накарам да ми говори с открито сърце,казваше,че писмото,което ми беше показала е единствената причина за меланхолията й и тя ме молеше да не става повече въпрос върху това.Така,принуден да мълча и аз като нея,напразно търсех да отгатна онова,което ставаше в сърцето й.Тежеше ни да бъдем всякога сами двамата,та отивахме на театър всяка вечер.Там,седнали един до друг,в дъното на ложата,ние си стискахме понякога ръцете;от време на време някое хубаво парче музика,някоя дума,която ни трогваше,караше ни да разменяме приятелски погледи;но,на отиване,както и на връщане,бяхме неми,потънали в своите мисли.Двадесет пъти на ден се чувствах готов да се хвърля в краката й,за да я помоля да ми нанесе смъртния удар или да ми даде щастието,което едвам съзирах;двадесет пъти,в момента преди да го направя,виждах да се променят нейните черти;тя ставаше и ме напускаше,или с някоя ледена дума спираше въздишката на устните ми.
Шмит идваше почти всеки ден.Макар неговото присъствие в къщата да беше причината на всичкото зло и посещението,което му бях направил да беше оставило в душата ми особени подозрения,начинът по който той говореше за нашето пътешествие,неговото добродушие и простота ме успокояваха.Бях му говорил за писмата,които беше донесъл,но той ми се показа от това не толкова обиден и по-печален,отколкото мене.Той не знаеше съдържанието им и отдавнашното приятелство,което имаше с Бригита,го караше да не ги одобрява.Не би се натоварил с тях,казваше,ако е знаел какво са криели те.От тона,който госпожа Пиерсон държеше с него,не можех да мисля,че й беше доверен.Виждах го с удоволствие,наистина,макар и да имаше между нас един вид стеснение и церемония.Натоварил се да бъде,след нашето заминаване,посредник между Бригита и семейството й и да попречи на едно окончателно скъсване на връзките им.Уважението,което питаеха към него в страната,не можеше да бъде от малко значение,и аз не можех да не му бъда благодарен.Това беше най-благородният характер.Когато бяхме и тримата заедно,ако забележеше известна студенина или принуденост,виждах го да употребява всички усилия,за да възстанови веселостта между нас;ако се показваше неспокоен заради това,което се случваше,то беше винаги предпазливо и по начин да накара да се разбере,че е желал да ни види щастливи;ако говореше за нашите връзки,то беше така да се каже,с почитание и като човек,за когото любовта е свещена връзка пред Бога;най-сетне той беше един вид приятел и ми вдъхваше пълно доверие.
Но,въпреки всичко и напук на усилията му,той беше тъжен и аз не можех да надвия странните мисли,които ме обхващаха.Сълзите,които видях да пролива този млад човек,неговата болест,която се яви точно в същото време,както на моята метреса,някаквато меланхолична симпатия,която мислех,че открих между тях,ме вълнуваха и безпокояха.Нямаше нито един месец,откогато,върху най-дребни подозрения бях имал припадъци от ревност;но сега в какво да подозирам Бригита?Каквато и да бъде тайната,която криеше от мене,нали щеше да тръгне с мене?Макар даже да беше възможно,че Шмит беше поверен в някаква мистерия,която аз не знаех,от какво естество можеше да бъде тази мистерия?Какво за неодобряване можеше да има в тяхната тъга,в тяхното приятелство?Тя го познаваше от дете;виждаше го след дълги години,в момента,когато ще напуска Франция;тя се намираше в нещастно положение и случаят искаше,че той да я поучи,да послужи даже в известен смисъл за инструмент на нейната лоша съдба.Не беше ли твърде естествено да разменят няколко скръбни погледи,срещата с този млад човек да припомни на Бригита миналото,някои спомени и някои съжаления?Можеше ли той,от своя страна,да я види да заминава без боязън,без да мисли за успехите на едно дълго пътешествие,за рисковете на един скиталчески живот,почти изгнанически и напуснат?Без съмнение това трябваше да е така и чувствах,когато мислех за това,че аз именно трябваше да се вдигна и да застана между тях,да ги ободря,да ги накарам да повярват в мене,да кажа на едната,че моята ръка би я подкрепила толкова,колкото тя иска,а на другия,че съм му признателен за привързаността,която ни засвидетелства и за услугите,които ще ни направи.Чувствах го,но не можех да го сторя.Смъртен студ ми стягаше сърцето и останах върху фотьойла си.
Когато Шмит си отидеше вечер,ние или мълчахме,или говорехме за него.Не зная каква чудна примамка ме караше да питам всеки ден Бригита за нови подробности върху него.Тя не ми каза,обаче,нещо повече от това,което казах на читателя;неговият живот не е бил никога по-друг от тоя,какъвто беше сега-беден,мрачен и честен.За да се разкажеше целия,не искаше много думи;но аз ги карах да се повтарят непрестанно и без да зная защо,това ме интересуваше толкова.
Като размишлявах върху това,имаше в сърцето ми една мъка,която не изповядвах.Ако този млад човек беше пристигнал в момента на нашата радост,да донесе на Бригита някое незначително писмо,да стисне ръката й на качване в колата,бих ли обърнал на това най-малкото внимание?Ако ме беше познал или непознал в Операта,ако беше скрил пред мене сълзите си,причината на които не знаех,какво ми важеше,ако аз бях щастлив?Но при всичко,че не можех да отгатна причината на Бригитината скръб,виждах ясно,че моето поведение от миналото,каквото и да можеше да каже тя за него,не беше сега чуждо на скърбите й.Ако бих бил това,което трябваше да бъда от шест месеца,откакто живеем заедно,нищо в света,знаех го,не би могло да смути любовта ни.Шмит беше един обикновен човек,но той беше добър и предан;неговите прости и скромни качества приличаха на големи чисти черти,които окото схваща без мъчнотия и изведнъж;в продължение на четвърт час той се познаваше и вдъхваше доверие,ако не и възторг.Не можех да се въздържа да не кажа,че ако той беше любовникът на Бригита,тя би заминала радостна с него.
По моя собствена воля забавих нашето тръгване и вече се разкаях за това.Бригита също така,понякога ме питаше:
-Какво ни спира?Ето,вече оздравях,всичко е готово.-Какво ме спираше всъщност?-Не знаех.
Седнал до камината,отправях поглед последователно върху Шмит и върху моята метреса.Виждах ги и двамата бледни,сериозни,мълчаливи.Не знаех защо бяха така и без да ща,повтарях си,че ще е по същата причина и,че нямаше тук две тайни за научаване.Но това не беше от онези неясни и болезнени подозрения,които ме бяха измъчвали някога,то беше непобедим и фатален инстинкт.Колко чудни сме ние!Приятно ми беше да ги оставя сами вкъщи,да отида да мечтая на кея,да се облегна на перилата и да гледам водата като уличен празноскитащ.
Когато те говореха за тяхното пребиваване в Н*** и когато Бригита,почти радостна,подкачаше с тихия тон на майка да му припомня прекараните дни заедно,струваше ми се,че страдах и при все това изпитвах и удоволствие от това.Задавах им въпроси;говорех на Шмит за майка му,за занятията му,за проектите му.Давах му случай да се покаже в благоприятен за себе си вид и насилвах скромността му да ни посочва достойнствата си.
-Вие обичахте много сестра си,не е ли истина?-го питах аз-Кога смятате да я омъжите?
Той ми казваше тогава,като се зачервяваше,че домакинството струвало скъпо,че това може би ще стане подир две години,може би по-рано,ако здравето му позволеше някои извънредни работи,които ще му донесат възнаграждение;че имало в страната едно семейство,доста богатичко,чийто по-голям син бил негов приятел;че те били заедно съгласни почти и че щастието можело да дойде един ден като почивката,за която не се мисли;че той се отказал в полза на сестра си от малкия дял наследство,което баща им оставил;че майката се противопоставяла на това,но той си държал добре работата въпреки нея;че един млад мъж трябвало да живее от труда си,докато съществуването на младото момиче се решавало от женитбата му.Така,малко по малко той ни откриваше целия свой живот и цялата своя душа,и гледах Бригита как го слушаше.После,когато той ставаше,за да си отиде,придружавах го чак до вратата и се спирах там замислен,неподвижен,докато шумът на стъпките му се изгубеше из стълбите.
Влизах тогава в стаята си и намирах Бригита готвеща се да се съблича.Съзерцавах жадно това очарователно тяло,тези съкровища на хубостта,които толкова пъти бях притежавал.Гледах я как решеше своите дълги коси,как връзваше кърпичката си и се обръщаше,когато роклята й се плъзгаше по земята,като Диана,която влиза в банята.Тя влизаше в леглото си,аз тичах в моето;не можеше да ми дойде на ум,че Бригита ме мамеше,нито че Шмит беше влюбен в нея;не мислех нито да ги дебна,нито да ги изненадвам.Не си давах сметка за нищо.Казвах си:"Тя е много хубава,а тоя беден Шмит е едно честно момче;те и двамата са една голяма скръб,но и аз също".Това разкъсваше сърцето ми,но в същото време ме утешаваше.
Бяхме намерили,като отваряхме сандъците си,че липсваха няколко дреболии;Шмит се натовари да види за тях.Той беше неуморим и го задължаваха,казваше той,когато му доверяваха грижата за известни поръчки.Когато се върнах един ден вкъщи,видях го на земята,като затваряше един чамодан.Бригита беше пред пианото,което бяхме наели за седмица през нашето стоене в Париж.Тя свиреше една от онези стари арии,в които влагаше толкова много изражение и които ми бяха толкова скъпи.Спрях се в чакалнята,при вратата,която беше отворена;всяка нота ми влизаше в душата;никога тя не беше пяла толкова тъжно и толкова свято.
Шмит слушаше с наслаждение;той беше на колене,държащ разтвора на чамодана.Той го натъпка,после го остави да падне и погледна дрехите,които току-що беше нагънал сам и ги беше покрил с бяло платно.Арията се свърши,той стана така;Бригита с ръце върху клавишите,гледаше надалеч в хоризонта.Видях за втори път от очите на младия човек да падат сълзи;бях готов и сам да заплача и като не знаех това,което ставаше у мене,влязох и му протегнах ръка.
-Тук ли бяхте?-попита Бригита.Тя потрепери и се показа изненадана.
-Да,тук бях-й отговорих-Пейте,драга моя,моля ви.Нека послушам още вашия глас!
Тя започна отново,без да отговори;това беше също така и за нея спомен.Тя виждаше моето вълнение и това на Шмит;гласът й отслабна.Последните звуци,едвам разчленявани,сякаш се губеха в небесата;тя стана и ме целуна.Шмит държеше още ръката ми;усетих как я стискаше със сила и конвулсивно;той беше бледен като смъртта.
Друг ден,бях донесъл един литографически албум,който съдържаше множество изгледи от Швейцария.Ние разглеждахме и тримата и от време на време,когато Бригита намереше някой изглед,който й се харесваше,спираше се на него за да го наблюдава.Имаше един,който й се струваше да надминава всички други,той беше един пейзаж от кантон де-Во,на известно разстояние от пътя за Бриг;зелена долина,засята с ябълкови дървета,където добитъкът пасеше на сянка;в далечината селце,състоящо се от дузина къщи,пръснати в безпорядък в ливадата и покачени по околните хълмове.На първи ред младо момиче с широка сламена шапка,бе седнало в подножието на едно дърво,а чифликчийско момче,изправено пред нея,сякаш й показваше с железен бастун в ръка,пътя,който беше извървяло;то сочеше една криволичеща пътечка,която се губеше в планината.Над тях се показваха Алпите и картината беше увенчана с три върха,покрити със сняг,обагрени от краските на залязващото слънце.Нищо не беше по-просто и в същото време по-красиво от този пейзаж.Долината приличаше на езеро от зеленина и окото следеше контурите му с най-голямо спокойствие.
-Ще идем ли там?-казах на Бригита.Взех молив и набелязах няколко черти върху отпечатъка.
-Какво правите?-попита тя.
-Опитвам-й казах-дали би могла да се промени тази фигура,за да ви прилича.Хубавата прическа на това младо момиче би ви отивала,мисля,чудесно;и не бих ли могъл,ако успея,да дам на този храбър планинец известна прилика с мене?
Това своенравно желание сякаш й се хареса;но,като взе тутакси едно ножче за изстъргване на писано,скоро заличи върху листа образа на момчето и този на момичето.Току-що бях направил нейния портрет,тя пожела да изтрие моя.Фигурите бяха твърде малки,но така не бяхме съвсем неясни;достатъчно беше,че портретите са очебиещи и стигаше да се потърсят чертите ни,за да се намерят там.След като се смяхме за това,книгата остана отворена и когато слугата ме повика за някаква си работа,излязох няколко минути по-късно.
Когато се върнах,Шмит се беше опрял на масата и гледаше отпечатъка с такова внимание,че не забеляза,че бях дошъл.Той беше погълнат в дълбоко мечтание;аз заех отново мястото си край огъня.И чак след първата дума,която отправих на Бригита,той вдигна главата си.Погледна ни и двамата един момент;после взе позволение от нас набързо и когато прекосяваше стаята за хранене,видях го как се удари по челото.
Когато долавях тези белези на мъка,ставах и тичах да се заключа."Ех!Какво е това?Какво е това?"повтарях аз.После си сключвах ръцете да моля...кого?-незнам;може би моя добър ангел,може би моята зла съдба.

Моето сърце ми викаше да замина,но при все това все отлагах;тайно и горчиво наслаждение ме приковаваше вечер на мястото ми.Когато Шмит щеше да замине,не бях никак спокоен,докато не чух гласа на звънеца.Каква беше тази работа,имаше у нас незнам какво,което обича нещастието?
Всеки ден една дума,една бърза светкавица,един поглед ме караха да потрепервам;всеки ден друга дума,друг поглед,под друго впечатление ме хвърляха в неизвестност.Поради каква необяснима тайна ги виждах и двамата печални?Поради каква друга тайна оставах неподвижен да ги гледам като статуя,когато в много подобни случаи съм се показвал насилник до ужас?Нямах сила да се помръдна,аз,който се почувствах влюбен с почти дива ревност,както това може да се види в Ориента.Минавах дните си в очакване,но не бих могъл да кажа какво очаквах.Сядах вечер на леглото си и си казвах:"Ще видим,ще помислим за това".Поставях главата си между ръцете,после си виках:"Това е невъзможно!" и почвах пак отново на следващия ден.
В присъствието на Шмит,Бригита ми засвидетелстваше повече приятелство,отколкото когато бяхме сами.Случи се една вечер,разменихме по няколко достатъчно груби думи;когато тя чу мая глас в чакалнята,дойде и седна на коленете ми.Колкото за него,той беше винаги спокоен и печален,сякаш правеше над себе си непрекъснато усилие.Най-малките му жестове бяха измерени;говореше малко и бавно;но грубите движения,които изпускаше,бяха само по-силни по контраст с привичната му въздържаност.
В положението,в което се намирах,можех ли да нарека любопитство нетърпението,което ме разкъсваше?Какво бих могъл да отговоря,ако някой би дошъл да ми каже:"Какво ви важи?Вие сте твърде любопитен."Но,може би това не беше друго нещо.
Спомням си,че един ден на мост Роял видях давещ се човек.Аз правех с приятели това,което в училището за плаване се нарича разходка на открита вода и бяхме последвани от лодка,в която имаше двама учители плувци.Това беше през най-горещо лято;нашата лодка срещна друга така,че станахме повече от тридесет под голямата арка на моста.Изведнъж,между нас един млад човек му се случи кръвоизлив.Чух вик и се обърнах.Видях две ръце,които се движеха на повърхнината на водата,после всичко изчезна.Хвърлихме се във водата тутакси;напразно беше и един час само по-късно успяха да извлекат трупа,застанал под един дървовляк.
Впечатлението,което изпитах,когато плавах в реката,не ще излезе никога от паметта ми.Гледах от всички страни водните пластове,мрачни и дълбоки,които ме окръжаваха с глух ропот.Колкото повече можех да задържам дишането си,толкова повече се задълбочавах напред;после се връщах на повърхността,разменях въпрос с някой друг плувец,също така неспокоен като мене;после пак се връщах към този лов на хора.Бях изпълнен от страх и надежда.Мисълта,че щях може би да се почувствам хванат от две конвулсивни ръце,ми причиняваше неизразима радост и ужас;и изтощен най-после от умора,качих се в лодката.
Когато развратът не накара човека да оглупее,една от неговите необходими последици е някакво странно любопитство.Аз казах по-горе това,което бях почевствал при моето първо посещение на Дежене.Ще обясня.
Истината,скелетът на външността иска всеки човек,който и да бъде,да доживее да напипа в известен ден и известен час своите кости в дъното на някоя лека рана.Това се нарича да познаеш света,но собственият опит е цената на това.
И така,случва се,пред това изпитание едни се оттеглят ужасени;други слаби и уплашени,остават треперещи като сенки.Няколко създания,най-добрите може би,умират тутакси.По-голямото число забравят и така всичко плава към смъртта.
Но,известни хора,сигурно нещастни,не се отдръпват,нито умират,нито забравят;когато им се случи да засегнат нещастието или другояче казано,истината,те се приближават към нея с твърда крачка,простиращи ръка и страшно нещо!Запалват се от любов към посинелия удавник,когото са почувствали в дъното на водите.Те го хващат,пипат и стискат;ето ги пияни от желание да познаят,те гледат вече нещата само за да виждат през тях;те се съмняват само и изкушават;те разкопават света като шпиони на Бога;мислите им се изострят като стрели,а в утробата им се ражда линкс.
Развратните,повече от всички други са изложени на този ужас и смисълът на това е съвсем прост;като сравняват обикновения живот с плоска и прозрачна повърхност,те в бързите течения на всеки момент стигат дъното.
На връщане от бал,например,те отиват в някое лошо място.След като са стискали през време на валса непорочната ръка на някоя девица и може би са я карали да трепери,те тръгват,тичат,хвърлят си горната дреха и сядат на масата,търкащи ръцете си.Последната фраза,която току-що са отправили на някоя хубава и честна жена е още на устните им;те я повтарят,избухващи в смях.Какво казвам аз?Не повдигат ли за няколко сребърни монети това облекло,което създава срам,роклята,този воал,пълен с мистерия,който сякаш сам респектира съществото,което украшава и го окръжава,без да го досегне?Каква идея,прочее,трябва да си създадат за света?Те се намират всеки миг като комедианти зад кулисите.Кой е привикнал повече от тях на това дирене същността на нещата и ако може така да се каже,на тези дълбоки и неблагочестиви съблазни?Вижте,как говорят те за всичко:винаги най-недодялани,най-груби,най-гнусни изрази;само те им се струват истински;всичко останало е само парадиране,условност и предразсъдъци.Да разкажат някой анекдот,да дадат сметка за онова,което са изпитали:винаги мръсната и физическа дума,винаги буквата,винаги смъртта!Не казват:тази жена ме е обичала,казват:аз имах тази жена;не казват:обичам,казват:иска ми се;не казват никога:помози Бог!,казват навсякъде:ако исках!Незнам какво мислят за самите себе си и какви монолози съчиняват.
Оттук,неизбежно или леност,или любопитство защото,докато се упражняват така,да виждат във всичко каквото има лошо,те не искат да чуят още по-малко другите да продължават да вярват в доброто.Трябва наистина да са небрежни дотам,че да си запушват ушите или този шум на останалия свят ще ги стресне ненадейно.Бащата оставя сина си да отива там,където отиват толкова други,където сам Катон отиваше;той казва,че младостта минава.Но на връщане,синът поглежда сестра си;и вижте това,което е произвел у него един час,прекаран в съприкосновение с грубата действителност!Трябва той да си казва:"Сестра ми няма нищо прилично на създанието,което напускам!",и от този ден ето го неспокоен.
Любопитството към злото е срамна болест,която се поражда от всяко нечисто съприкосновение.То е инстинктът-скитник на призраците,който вдига камъните на гробовете;то е необяснимо мъчение,с което Бог наказва тези,които са прегрешили;те са си мислили,че всичко е позволено и те ще се разочароват в това.Но те изследват,издирват и спорят;наклоняват глава на една страна като архитектът,който проверява ъгломера и работят така,че да постигнат това,което желаят.Опитат ли злото,усмихват се;съмнително ли е злото,кълнат го;доброто искат да видят после.Кой знае?-ето голямата формула,първата дума,която Сатан е изрекъл,когато е видял,че небето се затваря.Уви!Колко нещастни е направила само тази дума!Колко опустошения и смърт,колко страшни напразни посягания към лаврите,готови да се покажат!Колко сърца,колко семейства са се обърнали на развалини,откакто тази дума се е чула!Кой знае?Кой знае?Срамна дума!Вместо да я произнасят,би трябвало да правят като овните,които не знаят къде е скотобойната и които отиват там,дъвчещи трева.Това би било по-добре отколкото човек да бъде силен ум и да чете Ларошфуко.
Какъв по-хубав пример бих могъл да дам за това,което казвам в този миг?Моята метреса искаше да заминем и аз трябваше само да й кажа една дума.Виждах,че е тъжна,но защо останах?Дали нямаше да се случи това,ако бях тръгнал.То щеше да бъде само момент от боязливост.Щяхме да пътуваме само три дни и всичко щеше да бъде забравено.Самичка след мене,тя щеше да мисли само за мене;какво ми важеше да науча една тайна,която атакуваше само моето щастие?Тя се съгласяваше,всичко свършваше тук.Трябваше само една целувка по устните;вместо това,вижте какво правя аз.
Една вечер,когато Шмит беше вечерял с нас,бях се оттеглил рано и ги бях оставил заедно.Когато затворих вратата си,чух че Бригита поиска чай.На другия ден като влязох в стаята й,приближих се случайно до масата и отстрани до чайника видях само една чаша.Никой не беше влязъл преди мене и следователно слугата не беше донесъл нищо друго,освен това,с което си бяха послужили вечерта.Дирих около мене върху мебелите дали не ще видя втора чаша и се уверих,че нямаше.
-Шмит стоя ли до късно?-попитах Бригита.
-Стоя до среднощ.
-Сама ли си легнахте или извикахте някого да ви сложи в леглото?
-Сама си легнах;всички спяха вкъщи.
Аз все разпитвах и ръцете ми трепереха.В коя смешна комедия има ревнивец толкова глупав,че да отиде да изпитва какво се е случило с една чаша?Ами,ако Шмит и госпожа Пиерсон са пили заедно от същата чаша?Ето благородната мисъл,която ми идваше на ум тука!
Аз държах чашата и ходех назад и напред из стаята.Не можех да се сдържа да не се засмея и я захвърлих на пода.Тя се счупи на хиляди парчета,които стъпках с токовете на обувките си.
Бригита ме гледаше какво правя,без да ми каже нито дума.През следващите два дни тя се държеше с мене студено,което изглеждаше да съдържа и презрение,и я видях да интимничи с Шмит на по-свободен и по-благосклонен тон,отколкото обикновено.Тя го наричаше Анри,с неговото кръстно име,а той се усмихваше фамилиарно.
-Иска ми се да поизляза-каза тя след обяда-ще дойдете ли на Операта,Октав?В настроение съм да отида пеш.
-Не,ще остана;идете без мене.
Тя хвана ръката на Шмит и излезе.Аз останах сам цялата вечер;имах хартия пред себе си и исках да пиша,за да съсредоточа мислите си,но не можах да постигна това.
Както любовникът,останал сам,измъква от пазвата си някое писмо от своята метреса и потъва в сладко мечтание,така и аз потъвах от удоволствие в чувството на дълбока самотност и се затварях в себе си за да се отдам на съмнения.Пред мене сякаш бяха двете празни места за сядане,които Шмит и Бригита току-що заемаха;поглеждах ги с жадно око,като,че те можеха да ми кажат нещо.Прекарах хиляди пъти през ума си това,което бях видял и чул;от време на време отивах до вратата и хвърлях погледи на нашите сандъци,които бяха наредени срещу стената и които чакаха от месец насам;отварях ги тихичко,гледах дрехите,книгите,сложени в ред от тези мънички грижливи и деликатни ръчички;чувах да минават колите;техният шум караше сърцето ми да бие.Разгъвах върху масата картата на Европа,немия свидетел на толкова сладки проекти;и тук,в присъствието на всичките ми надежди,в тази стая,където ги бях усетил и видях толкова близко до реализирането им,отдавах се с открито сърце на най-страшни предчувствия.
Как беше възможно това?Не чувствах нито гняв,нито ревност,но при все това една безкрайна болка.Не подозирах,но все пак се съмнявах.Човешкият дух е толкова чудноват,той си въобразява от това,което вижда и въпреки това,което вижда,стотина различни страдания.В действителност,човешкият мозък прилича на онези тъмници на Инквизицията,на които стените са покрити с толкова много инструменти за измъчване,че не им се знае нито целта,нито формата,и за които се питат като ги виждат,дали това са клещи или играчки.Кажете ми,питам ви,каква разлика има от това да каже някой на метресата си:всички жени лъжат;или да й каже:вие ме лъжете.
Това,което ставаше в главата ми,беше може би,толкова неуловимо,колкото най-тънкият софизъм;това беше един вид диалог между умът и съвестта.Дали ще изгубя Бригита?-питаше умът.-Тя тръгва с тебе,казваше съвестта.Дали ме мами?-Как ще те мами тя,която беше направила завещанието си,където казваше,че ще се моли за тебе!-Дали Шмит я люби?-Луд,какво ти важи тебе,щом като знаеш,че тя тебе люби?-Дали ме люби,защо е тъжна?-Това е нейна тайна,уважавай я.-Ако я отведа,ще бъде ли щастлива?-Обичай я,тя ще бъде щастлива.-Защо,когато този човек я гледа,тя сякаш се бои да срещне очите му?-Защото е жена,а той е млад.-Защо,когато тя го гледа,този човек побледнява изведнъж?-Защото той е мъж,а тя е хубава.-Защо,когато го бях видял,той се хвърли плачещ в обятията ми?Защо един ден той се удряше по челото?-Не питай за това,което не трябва да знаеш.-Защо трябва да не зная тези неща?-Защото ти си мизерен и слаб,а всяка тайна е за Бога.-Но защо страдам аз?Защо не мога да мисля за това,без душата ми да се ужасява?-Мисли за баща си и да правиш добро.-Но защо не мога това?Защо злото ме тегли към себе си?-Падни на колене,изповядай се;ако мислиш за злото,правил си го.-Ако съм правил,това моя грешка ли е?Защо доброто ми измени?-Затова,защото си в мрачините,това основание ли е да се отрича светлината?Ако има изменници,защо да си единият от тях?-Защото ме беше страх да бъда глупак.-Защо минаваш нощите си в бдение?Новородените спят тоя час.Защо си сам сега?-Защото мисля,съмнявам се и се боя.-Кога прочее ще направиш молитвата си?-Когато помисля.Защо са ме лъгали?-Защо лъжеш ти,подлецо!Даже и в този момент.Защо не умреш,ако не можеш да страдаш?
Така говореха и тътнеха в мене два страшни и противоположни гласа,а друг трети крещеше пак:Уви!Уви!Моя невинност!Уви!Уви!Някогашни дни!

Страшен лост е човешката мисъл!Тя е нашата защита,нашият спасител,най-хубавият дар,който Бог ни е дал.Тя е в нас и ни е послушна;можем да я тласнем в безкрайността и излязла веднъж вън от слабия череп,факт е,че не отговаряме вече за нея.
Когато,от следващия ден започнах да уреждам безспир пътуването,губех сила и сън и малко по малко,без да забележа,целият живот ме напускаше.Когато сядах на масата,чувствах смъртно отвращение;нощем,тези две бледни лица,това на Шмит и на Бригита,които наблюдавах толкова много през деня,ме преследваха в страшни сънища.Когато те отиваха вечер на театър,аз отказвах да ходя с тях;после отивах сам,скривах се в партера и оттам ги гледах.Преструвах се,че имам работа в съседната стая и оставах там цял час да ги подслушвам.Ту мисълта да се скарам с Шмит и да го заставя да се бие с мене ме обхващаше със сила;обръщах му гръб,когато ми говореше;после го виждах с изненадан вид да идва при мене и ми протяга ръка.Ту,когато бях сам през нощта и всичко спеше вкъщи,чувствах силно желание да отида при писалищната маса на Бригита и да й задигна книжата.Трябваше един път да изляза,за да се въздържа от това.Какво мога да кажа?Исках един ден да ги заплаша с нож в ръка,че ще ги убия,ако не ми кажат защо са тъжни;друг път исках против себе си да обърна своята ярост.С какъв срам го написах това!И който ме попиташе,какво всъщност ме караше да постъпвам така,не бих знаел какво да му отговоря.
Да виждам,да зная,да се съмнявам,да се разярявам,да се безпокоя и да ставам дребнав,да минавам дните с ухо нащрек,а нощем да се потапям в сълзи,да си повтарям,че ще умра от мъка и да мисля,че аз съм причината за това,да чувствам уединението и слабостта,да изтръгна надеждата от моето сърце,да си въобразявам,че подслушвам,когато чувах в сянката на биенето на моя трескав пулс;да повтарям безкрай тези плоски фрази,които се носят навред:Животът е сън,няма нищо трайно тук долу на земята;да злословя най-сетне,да хуля Бога в мене,поради моята дребнавост и суетно желание:ето какво беше моето наслаждение,скъпото занимание,заради което се отказах от любовта,от въздуха на небето,от свободата!
Всевечний Бог!Свободата!Да,имаше известни моменти,когато въпреки всичко аз мислех още за тях.Сред толкова измама,чудноватост и глупост,имаше у мене пориви,които ме докарваха на себе си изведнъж.То беше някой лъх от въздух,който удряше лицето ми,когато излизах от тъмницата си;то беше някоя страница от книга,която четях,когато всеки път ми се случваше да взема,вместо някоя от тези на модерните доносчици,които наричат памфлетисти и на които би трябвало да се забрани просто заради общественото здраве,да вършат дребнавости и да философстват.Понеже говоря за тези хубави моменти,а те бяха толкова редки,бих желал да приведа един.Четях една вечер Мемоарите на Констан;там намерих следните десет реда:
“На Залцдорф,саксонски хирург,аташиран към княз Христиан,му бил счупен кракът от една граната,в битката при Аграм.Той паднал върху праха почти безжизнен.На петнадесет крачки от него Амедей Кербурски,помощник в лагера(забравих на кого),засегнат в гърдите от куршум,пада и избълва кръв.Залцдорф вижда,че ако на този млад човек не се даде помощ,ще умре от апоплексия;той събира силите си,довлича се до него,пуска му кръв и го спасява.След това Залцдорф умрял във Виена,четири дни след ампутацията”.
Когато прочетох тези думи,хвърлих книгата и потънах в сълзи.Не жаля за последните,те ми струват един хубав ден;защото аз говорех само за Залцдорф и не се грижех за нищо друго.Не мислех сигурно да подозирам никого този ден.Беден мечтател!Трябваше ли да си спомня тогава,че съм бил добър?За какво би ми послужило това?Да простирам към небето отчаяни ръце,да се питам защо бях на света и да търся около себе си дали не ще падне някоя граната,която би ме отнесла във вечността.Уви!Това беше само една светкавица,която процепваше за миг тъмнините на моята нощ.
Както тези глупави дервиши,които намират наслада в замайването,мисълта,въртяща се около себе си,се изчерпва да се вдълбочава,да се уморява от безполезна работа,се спира ужасена.Сякаш,че човек е празен и едвам се е вдълбочил в себе си,той стига на последното стъпало на една спирала.Тук,като на върха на планините,като в дъното на мините,липсва въздух и опазил те Бог да отидеш по-нататък.Тогава,ударено от смъртен студ,сърцето като уморено и забравено,би искало да се спусне навън,за да се възроди;то иска живот от всичко,което го окръжава,то жадно вдъхва въздуха;но то намира около себе си само своите собствени химери,които току-що одушевява със сила,която не му достига и които,създадени от него,го окръжават като безжалостен спектър.
Не беше възможно работите да продължат дълго време така.Уморен от неизвестността,реших да направя един опит,за да открия истината.
Отидох да искам пощенски коне за десет часа вечерта.Бяхме наели една каляска и поръчах всичко да бъде готово за определения час.Забраних в същото време да не се казва нищо на госпожа Пиерсон.Шмит дойде на вечеря;като сядах на масата,показвах се по-весел,отколкото обикновено и без да ги посветя в моето намерение,започнах да разговарям върху нашето пътешествие.Бих се отказал,думах на Бригита,ако мислех,че то не й е присърце;чувствах се толкова добре в Париж,че не бих желал друго,освен да остана тук,ако тя намираше това приятно.Похвалих всичките удоволствия,които човек може да намери в този град;говорих за баловете,за театрите,за толкова много случаи да се развлечеш,които се срещат на всяка крачка.Накратко,понеже бяхме щастливи,не виждах защо ще променяме мястото;и не мислех да заминаваме толкова скоро.
Очаквах,че тя ще настоява на нашия проект да отидем в Женева и всъщност тя не забрави да направи това.Но,само че то беше твърде слабо;но след като изрече първите думи,престорих се,че се съгласявам на нейните настоявания;после като обърнах разговора,говорих за неща,непричастни към това,че всичко да е наред.
-А,защо-прибавих аз-Шмит не дойде с нас?Истина е,че той има тук занятия,които го задържат,но не би ли могъл да вземе отпуск?Впрочем,талантите,които той притежава и които не иска да използва,не биха ли могли да му осигурят навред свободно и почетно съществуване?Нека дойде;колата е голяма и ние ще му направим място.Трябва един млад човек да види света и няма нищо по-печално за неговата възраст от това,да се затвори в ограничен кръг.Не е ли истина?-попитах Бригита-Хайде,драга моя,нека вашето доверие добие това,което той би отказал на мене може би;склонете го да ни пожертва шест седмици от своето време.Ще пътуваме заедно и една обиколка из Швейцария с нас ще го накара да се върне с по-голямо удоволствие в кабинета си и към своите трудове.
Бригита се присъедини към мене,макар и да знаеше,че тази покана беше само една шега.Шмит не можеше да отсъства от Париж без опасност да изгуби мястото си и той ни отговори,не без съжаление,че това основание му пречеше да се съгласи.Ала бях накарал да донесат една бутилка хубаво вино и като продължавах така да настоявам,полусмеещ се,полусериозен,и тримата се въодушевихме.След вечерята излязох за четвърт час да се уверя дали моите заповеди бяха изпълнени;после влязох с радостен вид и като седнах на пианото,предложих да посвирим.
-Нека минем тук нашата вечер-им казах-ако сте съгласни,да не ходим на театър;не съм способен да ви помогна,но мога да ви послушам.Ще накараме Шмит да посвири,ако му е мъчно и времето ще мине по-бързо,отколкото другаде.
Бригита не чака да й се молят,тя пя на драго сърце;Шмит й акомпанира със своето виолончело.Бяха донесли необходимото за да се направи пунш и скоро пламъкът на горещото питие ни развесели със своя блясък.Пианото беше оставено заради масата;върнахме се на нея;взехме карти;всичко се мина,както исках,въпрос ставаше само какви развлечения да измисляме.
Очите ми бяха устремени на стенния часовник и очаквах с нетърпение кога стрелката ще отбележи десет часа.Безпокойство ме разкъсваше,но бях в състояние нищо да не оставя да се види.Най-после дойде определеният миг.Чух камшика на пощальона и конете да влизат в двора.Бригита беше седнала до мене;улових й ръката и я попитах дали е готова да тръгнем.Тя ме загледа с изненада като си мислеше,без съмнение,че искам да се шегувам.Казах й,че на вечерята тя ми се стори решена и аз не се поколебах да накарам да доведат конете,затова именно бях излязъл.В същото време влезе и момчето от хотела,което съобщи,че багажът ни е на колата и ни чакат.
-Сериозно ли е това?-попита Бригита-Искате да заминем тази нощ?
-Защо не,-отговорих-щом като сме съгласни,че трябва да напуснем Париж?
-Какво!Сега?В този миг?
-Без съмнение;нали от цял месец всичко е готово?Виждате,че с мъка е свързан нашият багаж на каляската;от момента,когато е решено,че няма да останем тука,най-бързо извършеното не е ли най-доброто?На мнение съм,че трябва всичко да се върши така и нищо да не се отлага за другия ден.Вие сте тази вечер в пътнишко настроение и аз бързам да го използвам.Защо да чакаме и да отлагаме безспирно?Не бих могъл да понеса този живот.Вие желаете да заминете,не е ли истина?Е добре,да тръгваме,от вас зависи само.
Настъпи момент дълбоко мълчание.Бригита отиде до прозореца и видя наистина,че конете чакаха впрегнати.Впрочем,от тона с който й говорех,не можеше да има у нея никакво съмнение и колкото бързо да й се виждаше това решение,то дойде от нея.Тя не можеше да се откаже от собствените си думи,нито да търси причини за бавене.Нейното решение било взето тутакси;тя зададе отначало няколко въпроса като да се увери,дали всичко беше в ред;като видя,че нищо не беше забравено,подири ту на една,ту на друга страна.Взе шала си и шапката си,сложи си ги,после пак задири.
-Аз съм готова-каза тя-Ето ме;тръгваме,нали?Ще тръгнем ли?-Тя пусна светлина,прегледа моята стая,своята,отвори сандъците и долапите.Питаше за ключа на писалищната си маса,който изгубила,казваше тя.Къде можеше да бъде този ключ?Беше го държала преди час.-Хайде,хайде!Готова съм-повтаряше тя,с бързи движения-Да тръгваме,Октав,да слизаме.Като казваше това,все търсеше и току сядаше при нас.
Бях останал на канапето и гледах Шмит,прав пред мене.Той не беше изменил отношенията си и не изглеждаше нито развълнуван,нито изненадан;но две капки пот му течаха по слепите очи и чух да пръщи в пръстите му жетона от слонова кост,който държеше,и парчетата от който паднаха на земята.Той ни протегна двете си ръце изведнъж и каза:
-Добро пътуване,приятели мои!
Ново мълчание;аз все го наблюдавах и очаквах да прибави една дума.”Ако има тука тайна,мислех,кога ще я узная,ако не в този момент?Тя трябва да е на устните и на двамата.Ако изскочи във вид на сянка,пак ще я уловя.”
-Мой драги Октав,-каза Бригита-къде мислите ще се спрем?Ще ни пишете,нали,Анри?Вие няма да забравите моето семейство и това,което можете,ще направите за мене?
Той отговори с развълнуван глас,но с външно спокойствие,че се задължава от цялото свое сърце да й услужи и,че ще употреби усилията си за това.
-Не мога-каза той-да отговоря нищо,но относително писмата,които бяхте получили,има малко надежда.Но това няма да бъде по моя вина,ако въпреки всичко не мога наскоро да ви изпратя някои щастливи новини;разчитайте на мене,обричам ви се.
След като ни отправи още няколко задължителни думи,той се приготви да излезе.Аз станах и го изпреварих;исках за последен път да ги оставя пак един момент заедно и тутакси,щом като затворих вратата зад себе си,напук на всичкия бяс на ревността,прилепих челото си на ключалката.
-Кога ще ви видя пак?-попита той.
-Никога-отговори Бригита-Сбогом,Анри.Тя му протегна ръка.Той се наведе,поднесе я на устните си и едвам успях да се хвърля назад в тъмнината.Той мина,без да ме види,и излезе.
Останал сам с Бригита,почувствах се с разбито сърце.Тя ме очакваше,с пелерина под мишница,и вълнението,което изпитваше,беше твърде ясно за да не остане неразбрано.Тя беше намерила ключа,който търсеше и писалищната й маса беше отворена.Върнах се и седнах при камината.
-Слушайте-й казах,без да смеех да я погледна-бях толкова виновен спрямо вас,че трябваше да чакам и страдам,без да имам правото да се оплаквам.Промяната,която стана у вас,ме хвърли в едно такова отчаяние,че не можах да се въздържа да не ви попитам за причината;но сега не я искам вече.Искате ли да заминете?Кажете ми;ще отстъпя.
-Да тръгнем,да тръгнем!-повтори тя.
-Както желаете,но бъдете искрена.Какъвто и да бъде ударът,който получавам,не трябва да питам откъде идва той;ще се подчиня без ропот.Но,ако трябва да ви изгубя завинаги,не ми давайте надежда;защото Бог знае!Не ще преживея това.
Тя се обърна бързо.
-Говорете ми-каза тя-за вашата любов,не ми говорете за вашата мъка.
-Е добре,аз те обичам повече от живота си.Пред моята любов мъката ми е само сън.Ела с мене на края на света,или ще умра,или ще живея чрез тебе!
Като произнесох тези думи,направих стъпка към нея и видях я как побледнява и се отдръпва.Тя направи напразно усилие за да накара да се усмихнат стиснатите й устни;и като се наведе над писалищната маса,каза:
-Мъничко още,мъничко почакайте;имам да изгоря няколко хартии.Тя ми показа писмата от Н***,скъса ги и ги хвърли в огъня;взе оттам други,които препрочете и които остави отворени на масата.Това бяха бележки на нейните търговци и имаше между тях някои,на които не беше платено.Като ги прегледа всички,започна да говори бързо,с горещи бузи като трескава.Тя ми поиска извинение заради своето упорито мълчание и заради поведението си от време на пристигането й.Засвидетелства ми повече нежност,повече доверие от някога.Удряше ръцете си,смееща се,и си обещаваше най-очарователно пътуване;най-после,тя беше цяла любов или поне приличаше на любов.Не мога да кажа колко страдах от тази престорена радост;имаше в тази мъка,която се откриваше сама,по-страшна скръб,отколкото сълзите и по-горчива,отколкото укорите.Бих я обичал по-добре хладна и равнодушна,отколкото да се разчувства така,за да се надвие;струваше ми се,че виждах пародията на нашите най-щастливи моменти.Това бяха същите думи,същата жена,същите ласки;но онова,което петнадесет дни по-рано ме изпълваше с любов и мъка,повтаряно така,ми причиняваше ужас.
-Бригита,-й казах изведнъж-каква тайна криете от мене?Ако ме обичате,каква жестока комедия играете наистина,така пред мене?
-Аз?-каза тя почти обидена-Кое ви кара да мислите,че играя?
-Кое ме кара да мисля?Кажете ми,моя драга,каква смърт криете в душата си и не страдате ли като мъченица.Ето моите обятия,готови да ви приемат;облегнете си на тях главата и плачете.Тогава ще ви отведа може би;но,наистина,не така.
-Да тръгваме,да тръгваме!-повтори тя пак.
-Не,с цената на душата си!Не,не сега,не,когато има между нас лъжа или маска.Аз обичам повече нещастието,отколкото тази веселост.
Тя остана няма,изумена,като виждаше,че не се мамех от думите й,че я отгатвах въпреки усилията й.
-Защо да злоупотребяваме?-продължавах аз-Толкова ниско ли съм паднал във вашето уважение,че вие да можете да се притваряте пред мене?Това нещастно и печално пътешествие,мислите ли,че сте осъдена на него?Тиранин ли съм аз или неограничен господар?Палач ли съм аз,който ви влачи за наказание?Защо се плашите от моя гняв,за да си служите с подобни извъртвания?Какъв страх ви кара да лъжете така?
-Имате грешка,-отговори тя-моля ви,нито дума повече.
-Защо,наистина,толкова малко искреност?Ако не съм ваш довереник,не мога ли поне да бъда считан за приятел?Ако не мога да зная откъде идват сълзите ви,не мога ли поне да ги виждам като текат?Нямате ли толкова доверие да мислите,че уважавам скърбите ви?Какво да сторя за да ги узная?Не би ли могло да се намери лек за тях?
-Не,-казваше тя-имате грешка;вие ще причините на вас си нещастие,а не и на мене,ако ме насилвате повече.Не е ли достатъчно това,за да заминем?
-Но как искате да тръгна,когато стига да ви погледна и ще видя,че това пътешествие ви е досадно,че идвате против сърцето си,че сте се разкаяли вече?Що е това,Велики Боже!И какво криете от мене?За какво си играем напразно на думи,когато мисълта е толкова ясна,колкото това стъкло тук?Не бих ли бил последният от хората,ако приемех така без ропот това,което вие ми давате с толкова голямо съжаление?Как обаче бих го отблъснал?Какво мога да сторя,ако не говорите?
-Не,аз не ви следвам против сърцето си;вие се мамите;аз ви обичам,Октав;престанете да ме измъчвате така.
Тя вложи толкова сладост в тези думи,че се хвърлих на коленете й.Кой би устоял на нейния поглед и на божествения звук на нейния глас?
-Боже мой!-извиках-Вие ме обичате,Бригита?Моя драга метреса,вие ме обичате?
-Да,обичам ви,да,аз ви принадлежа;правете с мене каквото желаете.Ще ви следвам;да тръгнем заедно;елате,Октав,чакат ни.-Тя стискаше ръката ми в своите и ми даде една целувка по челото-Да,трябва-мълвеше тя-да,аз го желая,до последна въздишка.
-Трябва?-казах сам на себе си.Станах.На масата беше останал само един лист от книжата,които Бригита преглеждаше.Тя го взе,обърна го,после го остави да падне на земята.-Това ли е всичко?-попитах.
-Да,това е всичко.
Когато бях накарал да доведат конете,не беше с мисълта,че ще заминем всъщност.Исках да направя само опит,но по силата на нещата той стана истински.Отворих вратата.
-Трябва!-си казвах-Трябва!-повтарях съвсем високо-Какво значи тази дума,Бригита?Да не би да има нещо,което не разбирам тука?Обяснете ми,ако не,оставам.Защо трябва да ме обичате?
Тя падна на канапето и си изви ръцете от болка.
-Ах!Нещастен,нещастен!-каза тя-Ти не ще можеш никога да обичаш!
-Е добре,може би да,аз вярвам;но,за Бога,аз зная да страдам.Трябва да ме обичате,нали?Но трябва също така да ми отговаряте.Ако трябваше да ви изгубя завинаги,ако трябваше тези стени да се съборят върху главата ми,не бих излязъл оттука,докато не узная каква е тази тайна,която ме измъчва от един месец насам.Нека да съм луд,жесток,нека развалям живота си за удоволствие да ви питам това,което може би трябваше да се преструвам,че не искам да зная,нека едно обяснение между нас разруши нашето щастие и издигне пред мене недостижима преграда,нека чрез това направя невъзможно тръгването даже,което толкова много желаех;каквото и да ви струва това на вас и на мене,ще говорите,или аз се отказвам от всичко.
-Не,не,няма да говоря!
-Ще говорите!Мислите ли случайно,че съм глупак да вярвам на вашите лъжи?Когато ви виждам на следния ден от вечерта по-друга,отколкото денят не е от нощта,мислите ли,че се мамя?Когато ми давате за оправдание незнам какви писма,които не си струват труда да се четат,въобразявате ли си,че се задоволявам от първия намерен повод,защото ви се харесва да не търсите друг?Лицето ви от гипс ли е,та да е мъчно да се види там това,което става във вашето сърце?Какво мнение имате наистина за мене?Аз не се мамя толкова,колкото би могло да се мисли и пазете се,за сметка на думите,вашето мълчание да не ме научи на това,което криете тъй упорито.
-Какво искате да крия от вас?
-Това,което искам!Вие питате кое е то?Дали за да ме махнете ми задавате този въпрос?Или за да ме докарате до крайност и да се отървете от мене?Да, сигурно оскърбената гордост е,която се стреми да ме накара да избухна.Ако аз се обяснявам искрено,вие имате на своя услуга всичкото женско лицемерие;очаквате да ви извиня,за да ми отговорите,че една жена като вас не се унижава да се оправдава.С какви погледи на омразна гордост не знаят да се прикриват най-виновните и най-подлите!Вашето велико оръжие е мълчанието;не от вчера го зная това.Вие чакате само да ви обидят,мълчите дотогава,докато не дойдат при вас;хайде,хайде,борете се със сърцето ми;къде бие вашето,ще го намерите;но не се борете с главата ми,тя е по-яка от желязото и тя знае толкова много,както вас.
-Бедното момче!-промълви Бригита-Не желаете значи,да тръгнем?
-Не!Ще тръгна само с моята метреса,а вие не сте моя вече сега.Достатъчно се борих,достатъчно страдах,достатъчно си разкъсвах сърцето!Време е вече денят да изгрее;достатъчно съм живял в нощта.Да или не,искате ли да отговорите?
-Не.
-Както обичате;ще почакам.
Отидох да седна на другия край на стаята,решен да не ставам,докато не науча това,което исках да зная.Тя сякаш размишляваше и ходеше шумно пред мене.
Следях я с жадно око и мълчанието,което пазеше,увеличаваше постепенно моя гняв.Не исках тя да забележи и не знаех какво решение да взема.Отворих прозореца.
-Нека разпрегнат конете-извиках аз-и нека ги заплатят!Няма да замина тази вечер.
-Клетият!-каза Бригита.Затворих спокойно прозореца и седнах отново без да давам вид,че желая да слушам;но почувствах такова вбесяване,че не можех да му противостоя.Това студено мълчание,тази отрицателна сила ме раздразваше до последна степен.Бях действително измамен и сигурен за измяната на една обична жена,от което никога не бях изпитвал по-лошо.Откакто бях решил сам да остана в Париж,казвах си,че на всяка цена трябваше Бригита да говори.Напразно търсех в ума си средство да я задължа да направи това;но,за да го намерех в този миг,бих дал всичко,което притежавах.Какво да правя?Какво да кажа?Тя беше тук,спокойна,гледаща ме с тъга.Чух да разпрягат конете;те отминаха с бавен тръс и звукът от звънчетата им се изгуби скоро из улиците.Дойде ми на ум да накарам да ги върнат,но ми се струваше,че тяхното заминаване беше безвъзвратно.Дръпнах ключалката на вратата;не зная какво ми думаше на ухото:ето те сам,лице с лице пред съществото,което трябва да ти даде живота или смъртта.
Докато,потънал в мислите си се силех да изнамеря някое околно средство,което би могло да ме изведе до истината,спомних си за един роман на Дидеро,където една жена от ревност към любовника си измислила,за да уясни съмненията си,твърде оригинално средство.Тя му казала,че не го обича вече и му известила,че ще го напуска.Маркиз де Арси(това е името на любовника)повярвал на капана и признал,че и сам той е уморен от любовта си.Тази чудновата сцена,която бях чел твърде млад,ме беше поразила като хитрост и споменът,който бях запазил за нея,ме караше сега да се усмихвам.”Кой знае,си казвах аз,дали ако направех така Бригита би се измамила може би,и би ми казала каква е тайната й.”
Със страшен яд преминах изведнъж на мисълта за хитрост и ловкост.Толкова мъчно ли беше наистина да накараш да говори една жена,без да ще?Тази жена беше моя метреса;бих бил много слаб,ако не бих успял.Проснах се на софата със свободен и равнодушен изглед.
-Е,тогава,моя драга-казах весело-не сме в деня на доверието?
Тя ме изгледа с учуден вид.
-Ех!Боже мой,да-продължавах аз-трябва при все това един ден да дойдем до нашите истини.Ето,за да ви дам пример,имам известно желание да започна;това ще ви направи доверчива,а приятелите трябва всякога да се разбират.
Без съмнение като говорех така,лицето ми ме издаваше;Бригита сякаш не ме слушаше и продължаваше да се разхожда.
-Знаете ли добре,-й казах-че преди всичко ето вече шест месеца,откакто сме заедно?Начинът на живот,който водим,няма нищо прилично на това,на което човек би могъл да се смее.Вие сте млада,така също и аз;ако се случаше,че близостта престане да бъде по ваш вкус,бихте ли били жена да ми го кажете?Действително,ако това е така,аз бих ви го признал искрено.И защо не?Престъпление ли е да обича човек?Също така не може да бъде престъпление по-малко да обича или да не обича вече.Какво чудно би имало тука,ако на вашата възраст човек се нуждае от промяна?
Тя се спря.
-На нашата възраст!-каза тя-За мене ли се отнася това?Каква комедия играете вие също?
Кръвта ми нахлу в лицето.Хванах й ръката.
-Седни тук-й казах-и ме слушай.
-За какво?Това не сте вие,който говорите.
-Послушайте ме!-повторих аз със сила и елате моля ви,да седнете тук,при мене.Ако искате мълчете,но съгласете се поне да ме изслушате.
-Слушам;какво искате да ми кажете?
-Ако ми кажеха днес:Вие сте подлец!Аз съм на двадесет години и съм вече паднал;моят цял живот,моето сърце биха се възмутили.Не съзнавах ли в себе си това,което съм?Но би трябвало да отида на дуел,би трябвало да изложа живота си срещу неговия;защо?-за да докажа,че не съм подлец.Тази дума е изисквала този отговор всеки път,когато са я произнасяли и не е важно кой.
-Това е вярно;но какво искате да кажете с това?
-Жените не се бият;но такова,каквото обществото е създало,няма обаче,никое същество от който и пол да е,което да не е длъжно,в известни моменти през живота си,направлявано като часовник,здраво като желязото,да вижда всичко,обърнато на въпрос.Размислете;кой сте видели да избегне този закон?Няколко личности,може би,но виждате какво се случва;ако е мъж,чака го безчестието;ако е жена,какво?Чака я забравата.Всяко същество,което живее истински живот,трябва да докаже,че живее.Има наистина,за една жена,както за един мъж,такъв случай,когато е нападната.Ако тя е честна,става,показва,че присъства и пак сяда.Ударът от меч не доказва нищо за нея.Тя не само трябва да се защитава,но трябва и сама да наточи своите оръжия.Подозират я;кой?Някой равнодушен?Тя може и трябва да го презира.Но той е нейният любовник,обича ли тя този любовник?Ако го обича,в това е животът й,тя не може да го презира.
-Едничкият неин отговор е мълчанието.
-Вие се мамите;любовникът,който я подозира,зная,оскърбява чрез това целия й живот;и за нея отговарят,нали?Нейните сълзи,миналото й поведение,нейната преданост и нейното търпение.Какво ще стане,ако тя мълчи?Любовникът й ще я изгуби заради нейна грешка и времето ще го оправдае.Не мислите ли така?
-Може би;мълчанието преди всичко.
-Може би,казвате вие?Сигурно аз ще ви изгубя,ако не ми отговаряте;моето решение е взето:тръгвам сам.
-Е тогава,Октав...
-Е,тогава,-извиках аз-времето ще ви оправдае?Свършете;на това поне кажете-да или не.
-Да,надявам се.
-Надявате се?Ето какво бих желал да ви помоля искрено.Този е последен път,когато без съмнение,имате случай да бъдете пред мене.Казвате ми,че ме обичате и аз го вярвам.Ала аз ви подозирам;вашето намерение е да замина и времето да ви оправдае?
-Но,в какво ме подозирате?
-Не искам да ви кажа,защото виждам,че това е безполезно.Но,щом като е така,мизерия за мизерия,заповядайте:аз обичам друга.Вие ме мамите;вие обичате друг;ето вашата тайна и моята.
-Кого,наистина?-попита тя.
-Шмит.
Тя сложи ръката си върху устните ми и се обърна.Не можах да кажа повече;останахме и двамата замислени с очи,отправени към земята.
-Послушайте ме-каза тя с усилие-Аз много страдах и взимам небето като свидетел,че ще дам живота си за вас.Докато ми остане в света най-слабата искра от надежда,ще бъда готова да страдам още;но,макар и да събудя отново вашия гняв като ви кажа,че съм жена,аз съм обаче такава,мой приятелю.Не трябва да се отива много напред,нито по-далече,отколкото позволява човешката сила.Аз няма да отговоря никога на това.Всичкото,което мога в този момент,то е да падна на колене за последен път и да ви помоля пак да заминем.
Като каза тези думи,тя се наведе.Аз станах.
-Много глупав,-казах с горчивина-много глупав е,който веднъж през живота си пожелае да добие истината от жена!Той ще добие само презрението и си го заслужава!Истината!Онзи я знае,който развратничи с камериерките или се търкаля по техните възглавници в часа,когато те говорят на сън.Онзи я знае,който става сам жена и е посветен в низостите но всичко,що се движи в сянката!Но мъжът,който пита искрено,този,който отваря прилично ръка,за да добие тази страшна милостиня,не е той,който ще я добие някога!С него се държат предпазливо;за всеки отговор си свиват раменете и,ако търпението му се изгуби,превръщат се в името на своята добродетел на оскърбени весталки и остават да падне от устните им великото женско предсказание,че подозрението разрушава любовта и,че не може да се извинят за това,за което не могат да отговорят.Ах!Справедливи Боже,каква умора!Кога най-после ще се свърши всичко това?
-Когато искате-каза тя със студен тон-аз съм също така уморена от това,както вас.
-Ей сега;напускам ви завинаги и нека времето ви оправдае!Времето!Времето!О,студена любовнице!Спомняйте си за това,сбогом.Времето!А хубостта ти,а любовта ти,а щастието ти,къде са отишли?Без съжаление ли ме изгубваш ти така?Ах!Без съмнение,когато ревнивият любовник узнае,че е бил несправедлив в деня,когато види доказателствата,ще разбере,какво сърце е наранил,не е ли вярно?Той ще оплаче срама си и няма да има за него вече нито радост,нито сън;ще живее само,за да си спомня,че някога е живял щастливо.Но,в тоя ден неговата горда метреса ще побледнява от желание може би,да се види отмъстена;тя ще си каже:ако аз бях сторила това по-рано!Но,повярвайте ми,ако тя го е обичала,гордостта не ще я утеши.
Исках да говоря със спокойствие,но не бях вече господар на себе си;на свой ред вървях с възбуденост.Има,известни погледи,които са същински удари от меч;те се кръстосват като желязото;такива именно разменяхме Бригита и аз в този момент.Гледах я както затворникът гледа вратата на тъмницата.За да разбия печата,който беше на устните й и да я накарам да говори,бих изложил моя живот и нейния.
-Къде отивате?-попита тя-Какво искате да ви кажа?
-Това,което е в сърцето ви.Не сте ли достатъчно жестока да ме карате да го повтарям тука?
-А вие,а вие,-извика тя-не сте ли сто пъти по-жесток?Ах!Глупав,кажете,кой желае да знае истината!Луда,мога ли да кажа на свой ред,кой може да се надява,че ще я повярват!Искате да знаете тайната ми,а моята тайна е,че ви обичам.Колко съм безумна!Вие търсите друга тайна.Тази бледност,която ми идва от вас,обвинявате я,питате защо е.Безумна!Исках да страдам в мълчание,да ви пожертвам своята преданост;да скрия сълзите си от вас;вие ги подслушвате като свидетели на някое престъпление.Безумна!Желаех да премина моретата,да се заточа от Франция с вас,да отида да умра,далече от всичко,което ме е обичало,върху това сърце,което се е съмнявало в мене.Безумна!Мислех,че истината има един поглед,един език,който се отгатва,който се уважава.Ах,когато помисля за това,сълзите ми ме задавят.Защо,ако трябваше да бъде така,ме въвлече в постъпка,която ще развали завинаги моето спокойствие?Главата ми се върти,не зная къде съм!-Тя се наведе плачеща над мене-Безумна!Безумна!-повтаряше със сърцераздирателен глас-Но какво е това,-продължаваше тя-докога ще упорствате?Какво мога да направя срещу тези подозрения,непрестанно възобновявани,непрестанно изменяни?Трябва,казвате,да се оправдая!За какво?За заминаване,за любов,за смърт,за отчаяние?И,ако проявявам пресилена веселост,даже тази веселост ви обижда.Пожертвах ви всичко,за да заминем,но вие не направихте нито лия,без да погледнете назад.Навред винаги,каквото и да правя,обидата!Ядът!Ах!Скъпо дете,ако знаете какъв смъртен студ е,какво страдание е да виждам така,най-простата дума на сърцето да се посреща със съмнение и сарказъм!Вие ще се лишите по този начин от единственото щастие,което има на света:да обичате беззаветно.Ще убиете в сърцето на тези,които ви обичат,всяко деликатно и възвишено чувство;ще достигнете дотам,че ще вярвате само в това,което е най-грубо;от любовта ще ви остане само това,което е видимо и може да се пипне с пръст.Млад сте,Октав,и на вас ви предстои още да минете дълъг живот;ще имате и други метреси.Да,както казвате,гордостта е дребно нещо и не е тя,която ще ме утеши;но нека да не дава Бог нито сълза да изплатите един ден за тези,които ме карате да проливам в този момент.-тя стана-Трябва ли наистина,да го кажа?Трябва ли да знаете,че от шест месеца не съм си легнала нито една вечер без да си повторя,че всичко е безполезно и,че не ще се излекувате никога;не съм станала нито една утрин без да си кажа,че трябва да се опита още;не сте казали нито дума,която да не ме накара да почувствам,че трябва да ви напусна и,че не сте ми направили нито една ласка,от която да не почувствам ,че е по-добре да се умре;ден след ден,минута след минута,винаги между страха и надеждата,хиляди пъти съм се опитвала да победя или любовта си,или мъката си;щом като откриех сърцето си на вас,хвърляхте насмешлив поглед до дъното на моята вътрешност и щом като го затворех,струваше ми се,че усещах там едно богатство,което само вие можехте да пръскате.Да ви разкажа ли тези слабости и всичките тези мистерии,които се струват детински на онези,които не ги уважават?Когато ме напускахте в гнева си,заключвах се,за да чета първите ви писма;има един валс,който никога не съм свирила напразно,когато изпитвах много живо нетърпението да виждам да идвате.Ах!Нещастна,колко тези незнайни сълзи,колко тези безумия,толкова сладки за слабите,ще ти струват скъпо!Плачи сега;това наказание даже,тази мъка не послужи за нищо.
Исках да я прекъсна.-Оставете ме,оставете ме-каза тя-трябва някой ден да ви говоря също пак.Да видим,защо се съмнявате в мене?От шест месеца насам,по мисъл,тялом и духом,само на вас принадлежа.В какво смеете да ме подозирате?Искате ли да заминем за Швейцария?Готова съм,виждате.Някой съперник ли мислите,че имате?Изпратете му писмо,което ще подпиша и което вие ще предадете на пощата.Какво правим ние,накъде отиваме?Да вземем известно решение.Не сме ли винаги заедно?Е,тогава защо ме напускаш?Аз не мога да бъда в едно и също време,и близо,и далече от тебе.Необходимо е,казваш ти,да може човек да се доверява на своята метреса,това е вярно.Или любовта е благо,или е зло;ако е благо,трябва да се вярва в него;ако е зло,трябва да се лекуваме от него.Всичко това,виждаш,е една игра,която играем;но нашето сърце и нашият живот служат за залог и това е страшното!Искаш ли да умрем?Това по-скоро може да стане.Каква съм аз,наистина,за да се съмняваш в мене?-тя се спря пред огледалото-Каква съм аз?-повтаряше тя-Каква съм аз?Помислихте ли това?Погледайте какво лице имам.Да се съмняват в тебе!-извика тя като се обръщаше към собственото си лице-Клета бледна главо,тебе те подозират!Бедни сухи бузи,бедни уморени очи,съмняват се във вас и във вашите сълзи!Е,тогава,престанете да страдате;нека тези целувки,които са ви изсушили,затворят клепачите ви!Слезни във влажната земя,бедно,треперещо тяло,теб не те подкрепят вече!Когато бъдеш там,може би ще повярват,ако съмнението вярва в смъртта.О,тъжен призрак!По кой бряг желаеш ти да скиташ и да стенеш?Какъв е този огън,който те разкъсва?Ти правиш проекти за пътуване,ти,който си с единия крак в гроба!Умри!Бог ти е свидетел,ти пожела да обичаш!Ах!Какви богатства,какви любовни сили събудиха в твоето сърце!Ах!Каква мечта те оставиха да откърмиш,а с каква отрова те умъртвяват!Какво зло си извършила,та хвърлиха в тебе тази огнена треска,която те изгаря?Какъв ужас го въодушеви,това безумно същество,което те тласна с крак в гроба,когато устните му ти говорят за любов?Кога ще станеш наистина,ако живееш още?Не е ли време?Не е ли достатъчно това?Какво доказателство за мъката си ще дадеш ти,за да ти повярват,когато тебе,самата тебе,бедно живо доказателство,беден свидетел,не ти вярват?На какво мъчение искаш да се подложиш,което да не си употребявала?С какво изтезание,с каква жертва ще усмириш жадната,ненаситната любов?Ще бъдеш само предмет на присмех;напразно ще търсиш някоя пуста улица,където тези,които минават не ще те сочат с пръст.Ще изгубиш всякакъв срам и чак до външността на тази крехка добродетел,която ти е била толкова скъпа;и човекът за когото се унижиш ще бъде първият,който ще те накаже за това.Той ще те укори,че не живееш за него само,че не пренебрегваш света заради него и докато твоите собствени приятели мърморят около тебе,той ще търси в погледите им дали няма да съзре много съжаление;той ще те обвини,че го мамиш,ако още една ръка стиска твоята и,ако в пустинята на твоя живот намериш случайно някого,който ти се харесва между другото.О,Господи!Спомняш ли си един летен ден,когато ти поставиха върху главата венец от бели рози?Това чело ли беше,което ги носеше?Ах!Ръката,която ги закачи на стените на молитвения дом,не беше паднала в праха като тази!О,моя долина!О,моя стара лельо,която спите сега в мир!О,мои липи,мое мъничко беличко яренце,мои славни чифлигари,които ме обичахте толкова много!Спомняте ли си,когато ме виждахте щастлива,горда,спокойна и почитана?Кой хвърли на пътя ми този чужденец,който иска да ме изтръгне от него?Кой му е дал правото да минава през пътечката на моето село?Ах!Нещастна!Защо се обърна ти първия ден,в който той те следваше там?Защо го прие ти като брат?Защо му отвори вратата си и му протегна ръка?Октав,Октав,защо ме залюби ти,ако всичко трябваше да се свърши така!
Тя щеше да падне в безсъзнание и аз я подкрепих до фотьойла,където падна с глава върху рамото ми.Страшното усилие,което употребяваше като ми говореше толкова горчиво,я беше съсипало.Вместо оскърбена метреса,аз намерих изведнъж в нея едно оплакващо се и страдащо дете.Очите й се затваряха;прегърнах я,тя остана неподвижна.
Когато дойде на себе си,оплакваше се от крайно изнемощяване и ме помоли с нежен глас да я оставя,да си легне в леглото.Едвам можеше да върви;занесох я чак до алкова и я поставих полекичка върху леглото й.Нямаше у нея никакъв признак на страдание;тя си почиваше от мъката си като от умора и изглеждаше,че не си спомня за нея.Нейната слаба и деликатна природа отстъпваше,без да се бори и както сама беше казала,аз бях далеч надминал нейната сила.Тя държеше ръката ми в своята,целунах я;устните ни,още любещи,се съединиха без да щем и след тая толкова жестока сцена,тя заспа върху сърцето ми като в първия ден.

Редактирано от Sperantza на 09.09.04 16:14.

Бригита спеше.Ням,неподвижен бях седнал до нея.Както някой земеделец след бурята пресмята класовете на опустошената нива,така и аз започнах да идвам на себе си и да пресмятам злото,което бях извършил.
Мислех,че то е непоправимо.Известни страдания,по своя изблик,ни говорят за прекратяването си и колкото повече изпитвах срам и угризение на съвестта,толкова повече чувствах,че след една такава сцена не оставаше друго,освен да си кажем сбогом.Какъвто кураж и да можеше да има Бригита,тя изпи до дъното горчивата чаша на своята печална любов;ако не исках да я видя да умре,трябваше да си отпочине от нея.Случвало се е често да ми е правила жестоки укори и да е влагала повече гняв,отколкото този път;но този път,това,което ми каза не бяха вече празни думи,диктувани от оскърбената й гордост,това беше истината,която препълнила сърцето й,го беше разбрала,за да изскочи оттам.Обстоятелствата в които се намирахме и моя отказ да заминем с нея,правеха всяка надежда невъзможна;тя би желала да прости,но нямаше сила за това.Този сън даже,тази прохождаща смърт на едно същество,което не можеше вече да страда,доказваха достатъчно горното;това мълчание,дошло изведнъж,тази мекота,която беше показала като се връщаше толкова скръбно към живота,този блед образ,тази целувка,всичко ми говореше,че това беше станало и каквото и да можеше да ни свързва,бях го скъсал завинаги.Даже когато спеше,ясно беше,че при първото страдание,което би й дошло от мене,тя би заспала вечен сън.Стенният часовник звъня и усетих,че изтеклият час отнасяше и моя живот със себе си.
Като не исках да викам никого,запалих сам лампата на Бригита;гледах тази слаба светлина и моите мисли сякаш плаваха в сянката като безнадеждните й лъчи.
Каквото и да казвах и да правех,никога мисълта да изгубя Бригита не беше ми се представяла.Бях пожелавал сто пъти да я напусна;но кой не е любил на този свят и кой не знае какво е това?То беше само отчаяние и избухващ гняв.Колкото,знаех,ме обича тя,бях сигурен,че я обичам също толкова и аз;непреодолимата необходимост идваше за първи път да застане между нас двамата.Чувствах нещо като тъпа отпадналост,през която не различавах нищо ясно.Бях се навел близо до алкова и макар да видях от първия момент още всичкия смисъл на моето нещастие,не усещах страдание.Това,което моят ум схващаше беше,че душата ми,слаба и ужасена,сякаш се беше оттеглила настрани,за да не вижда нищо.Хайде,си казвах,това е ясно;исках го и го направих;няма и най-малко съмнение,че не можем да живеем заедно;не желая да убивам тази жена,така,че не ми остава нищо друго,освен да я напусна.Ето какво е,ще си отида утре.И,като си говорех така,не мислех нито за грешките си,нито за миналото си,нито за бъдещето си;не си спомнях нито за Шмит,нито за кавото и да било в този момент;не бих могъл да кажа,какво ме беше довело дотук,нито какво бях правил от един час насам.Гледах стените на стаята и мислех,че всичко,което ме занимаваше беше да избера за утре с каква кола да си отида.
Прекарах доста дълго време в това състояние на странно спокойствие.Както човек,ударен с нож,усеща само студенината на желязото;той прави още няколко крачки по пътя си и поразен,с блуждаещи очи,се пита какво се е случило.Но малко по малко кръвта идва капка по капка,раната се разтваря и я оставя да тече;земята се обагря с червен пурпур,смъртта идва.Човекът,при нейното приближаване,трепери от уплаха и пада като поразен от мълния.Така,спокоен на глед,аз слушах как идва нещастието;повтарях си с нисък глас това,което Бригита ми беше казала и нареждах около нея всичко,което знаех по навик,че й приготвят за нощта;после я гледах,след това отивах на прозореца и оставах там с чело,прилепено в стъклата пред голямото мрачно и тежко небе;после пак се връщах до леглото.Да замина утре,това беше едничката ми мисъл и малко по малко тази дума да-замина-ми ставаше непонятна;Ах,Боже!,извиках изведнъж,моя бедна метреса,аз ви изгубвам,аз не знаех да ви обичам!
Потреперих при тези думи,като да беше някой друг,който ги произнесе;те се отекнаха в цялото мое същество като в опната арфа,докосната от вятъра,който ще я разбие.В един миг две-годишни страдания ми пронизаха сърцето,а след тях като тяхна последица и последно тяхно изражение,настоящето ме завладя.Как ще мога да върна подобна болка?Чрез една дума само,може би,за тези,които са любили.Бях уловил ръката на Бригита и бълнуваща,без съмнение,в съня си,тя произнесе името ми.
Станах и тръгнах из стаята;поток от сълзи течеше от очите ми.Простирах ръцете си като да уловя цялото това минало,което ми беше избягнало.Възможно ли е това?,повтарях;какво!Аз ви изгубвам?Не мога да обичам,както вас.Какво!Вие заминавате?Това става завинаги?Какво!Вие,мой живот,моя обожавана метреса,вие ме избягвате,аз няма да ви видя вече?Никога,никога!,казвах съвсем високо;и като се обръщах към заспалата Бригита,като че тя би могла да ме чуе;никога,никога не разчитайте на това;никогане ще се съглася на това!И що е то?Защо е толкова много гордост?Няма ли никакво друго средство да се поправи обидата,която ви нанесох?Моля ви да дирим заедно.Не сте ли ме извинявали хиляди пъти?Но вие ме обичате,вие не ще можете да заминете,не ще ви достигне кураж.Какво желаете да правим сега?
Едно страшно,ужасно безумие ме обхвана ненадейно;ходех напред и назад като говорех напосоки и търсех по мебелите си някой смъртоносен инструмент.Паднах най-после и си ударих главата в леглото.Бригита направи движение,аз се спрях тутакси.
Ако я събудя!,си думах треперещ.Какво правиш,клети безумецо?Остави я да спи,докато съмне;имаш още една нощ да я гледаш.
Заех отново мястото си;беше ме толкова много страх да не се събуди Бригита,че едвам смеех да дишам.Сърцето ми,сякаш се беше спряло в същото време,както сълзите ми.Бях поледен от някакъв студ,който ме караше да треперя и да се пресилвам да мълча:гледай я,си казвах,гледай я,това ти е позволено още.
Успях най-после да се успокоя и почувствах сълзите си по-сладки да текат бавно по бузите ми.След ужасяването,което изпитах,следваше разнежването.Стори ми се,че един жаловен вик процепи въздуха;наведох се върху възглавницата и започнах да гледам Бригита като,че за последен път,моят добър ангел ми каза да издълбая в душата си образа на нейните мили черти!
Колко бледна беше тя!Дългите й клепки,обиколени със синкави кръгове,блестяха още,влажни от сълзите;талията й,някога толкова лека и пъргава,беше прегърбена като под тежък товар;бузата й,изсъхнала и бледна си почиваше в нежната й ръка,върху слабото й,треперещо рамо;челото й,сякаш носеше печата на диадемата от кървави тръни,с която се увенчава благотърпеливостта.Спомних си за колибата от шума.Колко млада беше,има шест месеца оттогава!Колко весела беше,свободна,безгрижна!Какво беше станало с всичко това?Струваше ми се,че някакъв непознат глас ми повтаряше един стар романс,който от дълго време бях забравил:
Красива някога аз бях,
Като цвете,бяла и червена.
Но днеска вече полинях
От любовта съм похабена.
Това беше старият романс на първата ми метреса и неговият меланхоличен диалект ми се показваше ясен за първи път сега.Повтарях го,докато го запазих в паметта си,без да го разбирах.Защо го бях научил и защо си спомнях за него?Тя беше тука,моето увяхнало цвете,готова да умре,погубена от любовта.
Погледни я,си казвах,като ридаех;погледни я!Помисли за тези,които се оплакват,че метресите им не ги обичат,твоята те обича,тя ти принадлежи,но ти я изгубваш,но ти не знаеш да я обичаш.
Ала болката ми беше много силна;станах и започнах да ходя отново.Да,продължавах,погледни я;спомни си за тези,които нерадостта разкъсва и които си отиват и отнасят далече болката си,несподелена никак.Злините,които си изстрадал,страдали са ги и други,но нищо у тебе не остана самотно.Спомни си за тези,които живеят без майка,без роднини,без куче,без приятели;за тези,които дирят,но не намират,за тези,които плачат,но им се присмиват,за тези,които обичат,но ги презират,за тези,които умират,но ги забравят.Пред тебе тука,в този алков си почива същество,което природата е сътворила може би,за тебе.От най-възвишените сфери на духа до най-непроницаемите мистерии на материята и формата,тази душа и това тяло са твои братя;от шест месеца насам устата ти не е изговорила,сърцето ти не е тупнало един път,без една дума,едно биене на сърцето да не са ти отговаряли;и тази жена,която Бог ти изпрати,както изпраща росата на тревата,се е вселила в сърцето ти.Това създание,което пред лицето на небето беше дошло с отворени обятия за да ти даде живота и душата си,ще увехне като сянка и от него ще остане само следата на една външност.Когато твоите устни докосваха нейните,когато ръцете ти обвиваха шията й,когато ангелите на вечната любов ви сплитаха като едно същество в кървавите връзки на сладострастието,вие бяхте по-далече един от друг,отколкото двама изгнаници на двата края на земята,разделени чрез целия свят.Погледни я и мълчи.Ти имаш още една нощ да я гледаш,ако твоите ридания не я разбудят.
Малко по малко главата ми се замайваше и мисли все повече и повече мрачни,ме вълнуваха и ужасяваха;неукротима сила ме влечеше да се вглъбявам в себе си.
Да правя зло!Такава беше ролята,която Провидението ми беше възложило!Аз,да правя зло!Аз,на когото съвестта даже сред моите най-страшни избухвания казваше,че съм добър!Аз,когото немилостивата съдба тласкаше непрестанно в бездна и на когото в същото време един таен ужас показваше безспир дълбочината на тази бездна,където падах!Аз,който някъде,въпреки всичко,извършил ли бях престъпление и пролял ли бях кръв с тези ръце,който сега си повтарях,че моето сърце не беше грешно,който се мамех,че не бях аз,който постъпвах така,но моята съдба,моят зъл гений,незная какво същество,което живееше,но не беше родено в мене!Аз,да правя зло!От шест месеца аз вършех тази работа;ден не се е минал да не бях работил за това нечисто дело и аз имах в този момент доказателството за това пред очите си.Човекът,който беше любил Бригита,който я беше оскърбил,после наклеветил,после оставил,за да я вземе отново,изпълнен с боязливост,отрупана с подозрения,захвърлена най-сетне от болка върху това легло,където я виждах,това бях аз!Сърцето ми се порази и като я гледах,не можех да повярвам в това.Съзерцавах Бригита;пипах я като да се уверя,не бях ли излъган от някой сън.Моето бедно лице,което съзирах в огледалото,ме гледаше с учудване.Кое създание беше това,което ми се показваше под моите черти?Кой беше този безмилостен човек,който богохулстваше с моята уста и измъчваше с моите ръце?Той ли беше,когото майка ми наричаше Октав?Той ли беше,когото някога,на петнадесет години,сред горите и ливадите,бях видял в светлите извори,където се виждах със сърце,чисто като кристала на техните води?
Затворих си очите и си спомних за дните на моето детство,като слънчев лъч,който процепва облака,хиляди спомени пронизаха сърцето ми.Не,си казвах,аз не извърших това.Всичко,което ме заобикаля в тази стая е невъзможен сън.Припомних си времето,когато не знаех нищо,когато чувствах сърцето си да се разтваря при първите стъпки в живота.Припомних си за един стар просяк,който сядаше на каменната скамейка пред вратата на един чифлик и на когото ме пращаха понякога да нося,сутрин,след закуска,остатъците от нея.Виждах го как,като протягаше грубите си ръце,слаб,прегърбен,ме благославяше усмихнат.Чувствах утринния вятър да се плъзга по слепите ми очи и незнам какво хладно като роса падаше от небето в душата ми.После тутакси си отварях очите и намирах отново,при светлината на лампата,действителността пред себе си.
Но ти не се мислиш за виновен?-се питах с ужасяване.О,ученик,развален от вчера!Защото плачеш ли,се мислиш за невинен?Това,което взимаш за свидетелство на съвестта си,то не са,може би,освен угризения;но кой убиец не доказва с тях?Ако твоята добродетел ти крещи,че страда,кой ти казва,че това не е,защото тя чувства,че умира?О,клети!Тези далечни гласове,които чуваш да тътнат в твоето сърце,мислиш,че са ридания;това е може би сам викът на чайката,погребалната птица на морските бури,която корабокрушението вика при себе си.Кой някога ти е разказал детството на тези,които умират,облени в кръв?Те също така са били добри на времето си;те слагат също така ръцете си върху своето лице,за да си спомнят понякога за това.Ти правиш зло и се разкайваш?Нерон също така се е каел,когато убил майка си.Кой ти е казал,наистина,че плачовете ни измиват?
И даже,ако е така,щом е вярно,че част от душата ти не принадлежи на злото,какво ще правиш с другата,която му принадлежи?Ти ще пипаш с лявата си ръка раните,които ще отвори дясната ти ръка;ще направиш саван от своята добродетел,за да погребеш под него престъпленията си;ще удряш и като Брут ще издълбаеш върху меча си брътвежите на Платон!На съществото,което ти отвори обятията си,ще забиеш до дъното на сърцето това надуто и разкайващо се оръжие;ще заведеш на гробищата останките на страстите си и ще разлистиш върху гроба им безплодното цвете на съжалението;ще кажеш на тези,които те видят:какво искате?Научиха ме да убивам и забележете,че аз плача още и,че Бог ме беше създал по-добър.Ще говориш за младостта си,ще убеждаваш сам себе си,че небето е длъжно да те извини,че твоите нещастия са неволни и ще славословиш безсънните си нощи за да те оставят малко на спокойствие.
Но,кой знае?Млад си още.Колкото повече се доверяваш на сърцето си,толкова повече гордостта ти ще те заблуждава.Ето те днес пред първата развалина,която ще оставиш по своя път.Нека Бригита умре утре,ти ще плачеш над нейния гроб;къде ще отидеш като я напуснеш?Ще заминеш за три месеца може би и ще заминеш за Италия;ще се обвиеш в пелерината си като англичанин,измъчван от хипохондрия и ще си кажеш някоя хубава сутрин,в дъното на някоя странноприемница,след като си пийнал,че угризенията ти са се смирили и че е време да се забрави,за да се заживее отново.Ти,който започваш да плачеш твърде късно,пази се да не плачеш пак някой ден.Кой знае,дали няма да те осмиват заради тези болки,които мислиш,че си изпитал?Дали един ден на бала,някоя жена не ще се усмихва от съжаление,когато й разкажат,че ти си припомняш за една умряла метреса;не би ли могъл ти да извлечеш известна слава и да се възгордееш тутакси за това,което те оскърбява сега?Когато настоящето,което те кара да трепериш и което ти не смееш да гледаш в лице,стане минало,някоя стара история,някой неясен спомен,не биха ли могли случайно да те разнебитят известна вечер върху стола,в обществото на развратници,и да разкажеш с усмивка на устни това,което си видял със сълзи на очи?Така човек изгубва всякакъв срам,така върви светът тук долу на земята.Започнал си добър,ставаш слаб и ще бъдеш лош.
Мой бедни риятелю,си думах аз от дъното на сърцето,имам един съвет да ти дам;мисля,че ти е потребно да умреш.Докато си добър в този час,използвай го,за да не бъдеш вече лош;докато жената,която те обича е тука,умираща върху това легло,а ти усещаш ужас в себе си,протегни ръката върху гърдите й;тя живее още,това е достатъчно;затвори си очите и не ги отваряй вече пак;не присъствай на погребението й от страх,че утре не ще се утешиш;дай си един удар от нож,докато сърцето,което носиш обича още Бога,който го е създал.Младостта ти ли те спира?Искаш да се пощадиш ли,или цветът на косите ти?Не ги оставяй никога да побеляват,ако не са побелели тази нощ.
Още повече,какво искаш да правиш в света?Ако излезеш,къде ще отидеш?На какво ще се надяваш,ако останеш?Ах!Нали като гледаш тази жена,струва ти се да имаш в сърцето си цяло съкровище,заровено още?Нали това,което губиш е по-малко от онова,което е било и което би могло да бъде и,че най-лошото от прощаванията е да чувстваш ,че не си казал всичко?Какво не говори ти преди един час?Когато тази стрелка беше на същото място,ти можеше още да бъдеш щастлив.Ако страдаш,защо не откри душата си?Ако обичаш,защо не го каза?Ето те като умиращ закопвач върху съкровището си;ти затвори вратата си,скъпернико;ти се припираше зад ключалките си.Поклати ги,те са яки;твоята ръка ги изкова.О,безумни!Кой пожела и кой доби твоето желание,ти не беше мислил за Бога!Ти си играеше с щастието,както детето с дрънкалката и не мислеше колко рядко и крехко беше това,което държеше в ръцете си;то ти беше омръзнало,ти се усмихваше и не искаше да се наслаждаваш от него и не смяташе молитвите,които твоят добър ангел правеше през това време,за да ти запази тази сянка за някой ден!Ах!Ако има един,който някога да е бдял върху тебе,какво е станал в този момент?Той е седнал пред някой орган;крилата му са полуотворени,ръцете му са опънати върху слоновите клавиши;той започва вечен химн:химнът на любовта и на вечната забрава.Но коленете му се люлеят,крилата му падат,главата му се навежда като пречупена тръстика;ангелът на смъртта се е докоснал до рамото му,той изчезва в безкрайността!
И,ти на двадесет и две години,оставаш самичък на земята,когато една благородна и възвишена любов,когато силата на младостта щеше,може би,да направи от тебе нещо!Когато след толкова дълги неприятности,толкова палещи скърби,толкова нерешителност,толкова разнебитена младост,ти можеше да видиш да изгрява над тебе спокоен и чист ден;когато твоят живот,посветен на едно обожавано същество,можеше да се напълни с нова жизненост,в този момент всичко се проваля и изчезва пред тебе!Ето те,не вече с неясни желания,но с действителни съжаления;не вече с празно сърце,но с опустошено!И ти се колебаеш?Какво чакаш?Щом като тя не желае вече твоя живот,нека животът ти не разчита вече на нищо!Щом като тя те напуска,напусни я и ти също.Нека тези,които са обичали младостта ти,плачат над тебе!Те не са многобройни.Който е бил ням при Бригита,трябва да остане ням завинаги!Нека този,който е оставил на страна сърцето си,пази поне следата в него непокътната!Ах,Боже,ако желаеш да живееш още,не би ли трябвало да я изличиш?Какво друго би ти останало,за да запазиш мизерното си дихание,освен да го развалиш съвършено?Да,сега животът ти е на тази цена.Необходимо ти е,за да го понасяш,не само да забравиш любовта,но да се отучиш,че тя съществува;не само да отречеш това,което е било добро в тебе,но да убиеш това,което може да бъде още;защото,какво би правил ти,ако си спомниш за това?Ти не би сторил нито крачка върху земята,не би се смял,не би плакал,не би дал милостиня на някой беден,не би могъл да бъдеш добър нито четвърт час,без кръвта ти,нахлула в сърцето,да не ти изкрещи,че Бог те е направил добър,за да бъде Бригита щастлива.Най-малките ти постъпки щяха да проечат в тебе и като звучащо ехо щяха да накарат да простенат твоите нещастия;всичко,което би раздвижило душата ти,би събудило в нея съжаление и надеждата,този небесен предвестник,този свят приятел,който ни зове на живот,би се променила за тебе в неумолим призрак и би станала еднороден брат на миналото;всичките ти опитвания да доловиш нещо ще бъдат само дълго разкаяние.Когато човекоубиецът върви из сянката,той държи ръцете си стиснати върху гърдите,от страх нищо да не докосне и стените да не го обвинят.Така ти е нужно да направиш;избирай между душата си и тялото си:трябва да убиеш едно от двете.Споменът за доброто те изпраща при злото,направи от себе си труп,ако не искаш да бъдеш свое собствено привидение.О,дете,дете!Умри честно!За да могат да плачат над твоя гроб.
Хвърлих се върху крака на леглото,изпълнен от толкова страшно отчаяние,че разсъдъкът ми ме напускаше и не знаех вече къде бях,нито какво правех.Бригита въздъхна и като отстрани покривката,която беше над нея,сякаш потисната от непоносима тежест,откри белите си и голи гърди.
При тази гледка всичките мои чувства се раздвижиха.Болка ли беше това или пожелание?Не зная нищо.Ужасна мисъл ме накара да потреперя тутакси.Е,какво!,си казах,да оставя това на другиго!Да умра,да вляза в земята,когато тази бяла гръд ще диша въздуха на небето?Справедливи Боже!Някоя друга ръка като моята върху тази нежна и прозрачна кожа!Някоя друга уста върху тези устни и някоя друга любов в това сърце!Някой друг мъж тука върху тази възглавница!Бригита щастлива,жива,обожавана,а аз в някой кът на гробищата,падащ в праха на дъното на един трап!Колко ли време трябва,за да ме забрави тя,ако утре престана вече да съществувам?Колко ли сълзи?Нито една,може би!Нито един приятел,никой близък,който да не й каже,че моята смърт е едно добро,който да не се старае да я утеши,който да не я наговорва да не мисли вече за това!Ако тя плаче,ще искат да я развлекат;ако някой спомен я обхване,ще я отдалечат от него;ако любовта й ме преживее и се запази в нея,ще я лекуват от нея като от отравяне;а,самата тя,която първия ден ще каже,може би,че иска да ме последва,ще се обръща след месец за да не вижда отдалече плачещата върба,която са посадили на моя гроб!Как би могло да бъде другояче?За какво ще съжалява тя,когато е толкова хубава?Ако тя би поискала да умре от скръб,тази хубава гръд би й казала,че желае да живее и някое огледало я би убедило в това;и в деня,в който пресъхналите сълзи сторят място на първата усмивка,кой не би я поздравил,привдигната от своята болка?Когато след осем дни мълчание тя започне да страда при произнасяне на моето име пред нея,после когато заговори сама загледана тъжно като да каже:утешете ме;после,като малко по малко започне,не вече да избягва моя спомен,но да не говори за него и като започне да отваря прозорците си,през хубавите утрини на пролетта,когато птичките пеят в росата;когато започне да мечтае и каже:аз обичах...,кой ще бъде там при нея?Кой ще смее да й отговори,че трябва да обича още?Ах!Тогава мене не ще ме има вече там!Ти ще го послушаш,невернице;ще се наведеш зачервена като роза,която се разцъфва и твоята хубост и младост ще се възкачат на челото ти.Макар и да казваш,че сърцето ти е затворено,ще оставиш да изскочи този свеж ореол,всеки лъч на който вика за целувка.Колко много желаят да ги обичат тези,които казват,че не обичат вече!И какво чудно?Ти си жена;това тяло,това мраморно гърло,знаеш колко струват,казали са ти;когато ги криеш под роклята,не мисли като девиците,че цял свят ти прилича и ти знаеш цената на своята срамежливост.Как може жената,която е била възхвалявана,да се съгласи да не бъде вече хвалена?Ще се счита ли тя жива,ако стане на сянка и ако царува мълчание около нейната хубост?Нейната хубост всъщност е похвална и похвалата и погледът на любовника й.Не,не,не трябва да се съмняваме,който е любил,не живее вече без любов;който е прекарал смърт,се привързва към живота.Бригита ме обича и ще умре с това,може би;аз ще се убия,ала някой друг ще я има.
Някой друг,някой друг!-повтарях като се навеждах,подпрян в леглото,а челото ми докосваше рамото й.Не е ли тя вдовица?си помислих;не е ли виждала вече смърт?Тези мънички деликатни ръчички не са ли се грижили и погребвали?Нейните сълзи знаят колко траят,но вторите ще траят по-малко.Ах!Да ме пази Бог!Докато спи,какво ми струва да я убия?Ако я събудех сега и й кажех,че часът й е дошъл и,че ще умрем с последна целувка,тя би приела.Какво ми важи?Сигурно ли е,че всичко не свършва тука?
Бях намерил един нож на масата и го държах в ръката си.

Страх,подлост,предразсъдък!Какво знаят за тях тези,които го казват?То е за народа и за неверните,където ни говорят за друг живот,ала кой ли вярва това в дъното на сърцето си?Кой пазач от нашите гробища е видял мъртвец да излиза от гроба си и да отиде да хлопа у свещеника?То беше някога,когато виждаха призраци;полицията ги забрани в цивилизовани градове и от недрата на земята викат само живите,закопани много набързо.Кой е направил смъртта няма,ако тя някога е говорела?Затова ли,защото процесиите нямат вече право да задръстват улиците ни,небесният дух се оставя да бъде забравен?Да се умре,ето краят,целта.Бог я поставил,хората я оспорват;но всеки има написано на челото си:"Прави каквото щеш,ти ще умреш".Какво биха казали ,ако има утре в някой вестник,че Октав де-Т*** убил своята метреса и следобед не ще говорят вече за това.Кой ли ще ни следва в последното шествие?Всеки,върнал се у дома си ще закусва спокойно;а върху нас,прострени един до друг в калната земя,един ден светът може да ходи без да ни разбужда шумът на стъпките.Не е ли вярно,моя многообична,не е ли вярно,че ще сме там добре?Земята е едно меко легло;никакво страдание не ще ни достига там;не ще брътвят в съседните гробове за нашия съюз пред Бога;нашите кости ще почиват в мир и без гордост;смъртта е утешителка и това,което свързва,не се развързва.Защо небитието ужасява тебе,бедно тяло,което си му обречено?Всеки час,който бие,те влече там,всяка крачка,която правиш,разбива стъпалото,където току-що си се закрепил;ти се храниш само с мъртви;въздухът на небето ти тежи и те смазва,земята,която тъпчеш,те влече към себе си чрез ходилото на краката.Слез,слез!Защо е толкова уплаха?Една дума ли те плаши?Кажи само:няма да живеем вече.Не е ли това една голяма умора,от която е приятно да се почине?Защо е това колебание,когато разликата е само в това дали малко по-рано или малко по-късно?Материята е нетленна и физиците казват ни,измъчват до крайност най-малкото зрънце прах,без да могат някога да го унищожат.Ако материята е владение на случая,какво зло причинява тя като променя мъчението,щом не може да промени владетеля?Какво важи на Бога формата,която съм приел и какъв знак носи моята болка.Страданието живее в черепа ми;то ми принадлежи,аз го убивам;но костта не ми принадлежи и аз я връщам на този,който ми я даде;нека някой млад поет направи от нея чаша,от която ще пие новото си вино!Какъв укор мога да си навлека и този укор кой ли би ми го направил?Кой неумолим съдия ще дойде да ми каже,че съм злоупотребил?Какво знае той?В мене ли беше той?Ако всяко създание има да изпълнява своя задача и ако някое престъпление я раздруса,какви грешници са децата,които умират на гръдта на дойката?Защо те да не са пощадени?Даденият отчет след смъртта кому би служил за урок?Би трябвало наистина небето да е празно,за да бъде човек наказван,че е живял,защото това е достатъчно,че е живял и аз незнам кой го е питал,ако не Волтер на смъртното си легло;достоен и последен вик на безсилие на стария отчаян атеист.Но защо е всичко това?Защо са толкова борби?Кой е наистина,там горе,който гледа и се радва на толкова предсмъртни мъки?Кой се весели и безделничи с това зрелище на едно създание,вечно раждащо се и умиращо?Току-що си построил и тревата пониква!Току-що си садил и мълнията пада!Току-що си проходил и смъртта вика:хей;току-що си заплакал и сълзите засъхват;току-що си започнал да любиш и лицето се набръчква;едвам току-що си паднал на колене и започнал да молиш и простираш ръце и жътвата не ти дава ни стръкче пшеница повече!Кой е този,прочее,който е направил толкова много за удоволствието,та да узнае после сам,че това,което е направил,не е нищо?Земята угасва;Хершел казва,че това е от студ;кой наистина държи в ръката си тази капка от сгъстени пари и я гледа как изсъхва,както рибарят гледа малко морска вода за да добие от нея едно зърно сол?Този велик закон на тегобата,който държи света на мястото му,го разяжда и гризе в безгранично желание;всяка планета носи своите неволи,стенеща около оста си;те се зоват от единия край на небето до другия и измъчени за почивка,чакат коя ще спре първа.Бог ги задържа;те изпълняват прилежно и вечно своята празна и безполезна работа;те се въртят,страдат,горят,угасват и се запалват,слизат и се качват,следват се и се избягват,преплитат се като пръстени;те носят на своята повърхност хиляди същества,възобновявани безспирно;тези същества се движат,кръстосват се,притискат се някой час един друго,после падат,а други се повдигат;където животът липсва,притичва се;където въздухът чувства празнина,втурва се;няма безредие,всичко е правилно,означено,начертано със златни линии и огнени параболи,всичко върви под звука на небесната музика по непристъпни пътечки и завинаги;и всичко това не е нищо!А ние,бедни безименни мечти,бледни и страдащи призраци,непроницаеми ефимерности,ние,които се одушевяваме от диханието на един втори,за да може смъртта да съществува,ние се изтощаваме от умора,за да си докажем,че играем някаква роля и че не знаем кой ни забелязва.Колебаем се да си теглим в гърдите един малък железен инструмент и да накараме да подскочи главата ни със свиване на раменете;сякаш,че ако се убием,ще настане хаос;написали сме и наредили сме божествените и човешките закони и се страхуваме за нашия катехизис;страдаме тридесет години безропотно и си мислим,че се борим;най-после страданието побеждава,изпращаме малко барут в светилището на ума и пониква едно цвете на нашия гроб.
Когато свършвах тези думи,бях приближил ножа,който държах,до пазвата на Бригита.Не бях господар на себе си и не знаех,в моя припадък,какво можеше да се случи;махнах чаршафа,за да открия сърцето й и съзрях бежду двете й бели гърди едно малко абаносово кръстче с разпятие.
Аз отстъпих назад,поразен от страх;ръката ми се отвори и оръжието падна.Леля й на Бригита беше й дала това малко разпятие на смъртното си легло.Не си спомнях обаче да го бях виждал някога на нея;без съмнение,когато е тръгвала,ще го е окачила на шията си като свят предпазителен знак от опасностите на пътешествието.Сключих ръцете си и тутакси се почувствах като прегънат към земята.
-Господи,Боже мой-думах треперещ-Господи Боже мой,вие бяхте тука!
Нека тези,които не вярват в Христа,четат тази страница;аз не вярвах също в него.Нито дете,нито в колежа,нито възмъжал вече не посещавах църквите;моята религия,ако може да се каже,че имах такава,не беше нито обредна,нито символична и аз вярвах само в Бога без форма,без култ и без божие откровение.Отровен от юношество още от всичките тези писания на последния век,отрано бях всмукал безплодното им и неблагочестиво мляко.Човешката гордост,този бич на егоиста,затваряше устата ми при молитва,докато душата ми,ужасена,прибягваше към надеждата на отрицанието.Аз бях като пиян и обезумял,когато видях Христа върху гърдите на Бригита;но макар,че сам не вярвах в него,отдръпнах се като знаех,че тя вярва.Това не беше напразен страх,който в този момент ми спря ръката.Кой ме виждаше?Бях сам и нощта.Касаеше ли се до световни предразсъдъци?Кой ми пречеше да отдалеча от очите си това малко парче от черно дърво?Можех да го хвърля в пепелта,ала аз захвърлих моето оръжие.Ах!Как почувствах това в душата си,как го чувствам и сега още!Колко мизерни са хората,които някога са се надсмивали на това,което може да спаси едно същество!Какво важат името,формата,вярването?Всичко,което е добро,не е ли свято?Как смеят да докосват Бога?
Както при слънчевия поглед,снегът слиза от планините,а от ледника,който заплашва,небето прави поточе в долината,така слизаше в сърцето ми един извор,който ме обхващаше.Разкаянието е като чист тамян;то се разнасяше от всичкото мое страдание.Макар да бях почти извършил престъпление,откогато моята рана беше обезоръжена,аз почувствах сърцето си невинно.Един само миг ми донесе успокоение,сила и разум;пристъпих отново към алкова;наведох се над моя идол и целунах разпятието му.
-Спи в мир,-й казах аз-Бог бди над тебе!Докато се усмихваше насън,ти успя да се избавиш от най-голямата опасност,която те е постигала в живота,ала ръката,която те заплаши,няма да направи зло никому;заклевам се в тоя самия Христос,няма да убия нито тебе,нито мене си!Аз съм луд,глупав,едно дете,което се е помислило мъж.Хвала на Бога!Ти си млада и жива,ти си хубава и ще ме забравиш.Ще се излекуваш от злото,което ти причиних,ако можеш да го извиниш.Спи в мир до разсъмване,Бригита,и реши тогава нашата съдба;каквато и да бъде присъдата,която ще произнесеш,ще се подчиня безропотно.А ти,Исусе,който я спаси,прости ми,не й го казвай.Аз съм роден в неблагочестив век,много грехове имам за изплащане.Бедни сине на Бога,когото забравят,мене не ме учиха да те обичам.Аз никога не съм те дирил в храмовете;но благодарение на небето,където те намирам,не съм се научил още да не се боя.Веднъж поне,преди да умра,те целунах с устните си върху едно сърце,изпълнено с тебе.Защитавай я,докато тя диша;остани тука свята защита;спомняй си,че един онещастливен от съдбата не е посмял да умре от мъката си,като те е видял закован на твоя кръст;неблагочестив,ти го спаси от зло;ако той вярваше,ти би го утешил.Прости на онези,които са го направили невярващ,понеже ти го накара да се разкае;прости на всички,които богохулстват!Те никога не са те видели,без съмнение,когато са били в отчаяние.Човешките радости са смешни,те досаждат без съжаление;О,Христе!Щастливите на този свят мислят,че не ще имат никога нужда от тебе!Прости;когато гордостта им те оскърбява,техните сълзи ще ги възвърнат към тебе рано или късно;съжали ги,загдето си мислят,че са на завет от бурите и загдето,за да дойдат при тебе,ще имат нужда от жестоките уроци на нещастието.Нашата мъдрост и нашият скептицизъм са в ръцете ни големи детски играчки;прости ни,че сме мечтали да бъдем неблагочестиви,ти,който си се усмихвал на Голгота.От всичките наши низости,от всичките ни суети,най-лошата е,че се опитват да се забравят.Ала ти виждаш,това са само сенки,които един твой поглед кара да паднат.Ти сам не беше ли човек?Мъката те направи Бог;един инструмент за мъчене ти послужи да се възкачиш на небето и те отнесе с отворени ръце в обятията на твоя прославен баща;и нас също така мъката ни води при тебе,както тя те заведе при твоя баща;ние идем увенчани с тръни,да сведем глава пред твоя образ;ние се докосваме до твоите кървави нозе също с окървавени ръце и ти страда като мъченик,за да бъдеш обичан от нещастните.
Първите лъчи на зората започнаха да се показват;всичко се събуждаше малко по малко и въздухът се изпълваше с далечен и неясен шум.Слаб,изтощен от умора,напусках Бригита за да си отпочина малко.Когато излизах,една рокля захвърлена върху един от фотьойлите,се плъзна на земята покрай мене и падна от нея някаква сгъната хартия.Аз я взех;то беше писмо и познах ръката на Бригита.Пликът не беше разпечатан,отворих и прочетох следното:
"23 декември,18..
Когато получите това писмо аз ще бъда делече от вас,а може и да не го получите никога.Моята съдба е свързана с тази на човек,за когото съм пожертвала всичко;да живее без мене му е невъзможно и ще се опитам да умра за него.Аз ви обичам,сбогом,съжалете ни."
Обърнах хартията,след като я прочетох и видях на адреса:
"За господин Анри Шмит,в Н***,poste restante."

Редактирано от Sperantza на 11.09.04 11:07.

На другия ден,по обед на хубавото неделно слънце един млад човек и една жена,хванати под ръка,прекосяваха градината на Пале-Роял.Те влязоха у един бижутер,където си избраха два еднакви пръстена и като ги размениха с усмивка,сложиха ги всеки на своя пръст.След къса разходка те отидоха да обядват на Братя Провансо,в една от онези мънички и високи стаи,откъдето се открива в цялата своя пълнота едно от най-хубавите места,които има на света.Тука,затворени един до друг,когато гарсонът се оттегли,те се облакътиха на прозореца и си стиснаха сладко ръцете.Младият човек беше в пътническо облекло;при вида на радостта,която беше изписана на лицето му,биха го взели за наскоро женен,който показва за първи път на младата си жена живота и удоволствията на Париж.Веселостта му бе тиха и приятна,каквато е винаги тази на щастието.Който притежава опитност,би познал тука детето,което става мъж и чийто поглед,по-доверчив,започва да засяга сърцето.От време на време той съзерцаваше небето,после се връщаше при своята приятелка и сълзи блестяха в очите му;ала той ги оставяше да текат по бузите му и се усмихваше без да ги избърсва.Жената беше бледна и замислена,тя гледаше само своя приятел.Имаше в чертите й нещо като дълбоко страдание,което без да прави усилия да се скрие,не смееше обаче да противопостави на веселостта,която виждаше.Когато нейният компаньон се усмихваше,тя също така се усмихваше,но не самичка;когато той говореше,тя му отговаряше и ядеше това,което той й сервираше;но имаше у нея едно мълчание,което сякаш живееше само на моменти.По нейната увяхналост и равнодушие ясно се различаваше мекотата на душата,този сън на по-слабото между две същества,които се обичат и от които единият съществува само в другия и се одушевява само чрез ехо.Младият човек не се мамеше в това и изглеждаше горд и признателен;но виждаше се от неговата гордост даже,че щастието му беше ново.Когато жената се натъжаваше изведнъж и отпускаше очи към земята,за да я ободри,той се силеше да вземе открит и решителен изглед;ала той не можеше винаги да успее в това и се смущаваше сам понякога.Тази смес от сила и слабост би била неразбираема за един безучастен зрител;биха могли да ги помислят двамата едно след друго за най-щастливите и най-нещастните на земята;но без да се знае тяхната тайна,би се почувствало,че те страдат заедно и каквато и да бъдеше тайнствената им мъка,виждаше се,че те бяха поставили върху скърбите си един по-силен печат,отколкото самата любов-приятелството.Докато си стискаха ръцете,погледите им оставаха целомъдрени;макар,че бяха сами,те говореха с нисък глас.Като потиснати от своите мисли те държаха челата си едно до друго и устните им не се докосваха.Те се поглеждаха с нежен и тържествен вид като слабите,които желаят да бъдат добри.Когато стенният часовник звъня един часа,жената дълбоко въздъхна и се обърна наполовина.
-Октав,-каза тя-дали не се мамите!
-Не,моя приятелко-отговори младият човек-бъдете сигурна,не се мамя.Вие ще трябва да страдате много дълго време може би,а аз завинаги;ала ние ще оздравеем и двамата от това;вие с времето,аз с Бога.
-Октав,Октав,-повтори жената-уверен ли сте,че не се мамите?
-Не вярвам,моя драга Бригита,че можем да се забравим;но вярвам,че в този момент не можем да си простим още и това,което е необходимо на всяка цена,то е да не се видим вече никога.
-Защо да не се видим?Защо някой ден...Вие сте толкова млад!-тя прибави с усмивка-С вашата първа любов ще се видим без опасност.
-Не,моя приятелко;защото знайте добре,аз не ще ви видя пак някога без любов.Тъй като този,комуто ви оставям,на когото ви давам е достоен за вас!Шмит е храбър,добър и честен;но,каквато и любов да питаете към него,виждате добре,че ме обичате още;защото,ако пожелаех да остана или да ви отведа,щяхте да се съгласите.
-Това е вярно-отговори жената.
-Вярно?Вярно?-повтори младият човек като я погледна с цялата си душа-Вярно,ако пожелаех,щяхте да дойдете с мене!-после той продължи тихичко-Затова именно не трябва никога да се видим вече.Има известни видове любов в живота,които разстройват главата,чувствата,духът и сърцето;има между тях един вид само,която не тревожи,която прониква и тя умира само заедно със съществото,в което е пуснала корен.
-Но вие при все това ще ми пишете?
-Да,отначало в продължение на известно време,защото толкова жестоко страдах,че отсъствието на всичко привично и обично би ме убило сега.Малко по малко и с мярка,непознат вам,съм се приближавал аз,не без боязливост,докато станах по фамилиарен и най-после...Но да не говорим за миналото.Малко по малко писмата ми ще стават по-редки,докато един ден престанат.Аз ще сляза така от хълма на който се катеря от една година.Ще има тук голяма скръб,а може би и известно очарование също.Когато човек се спре на гробищата пред някой пресен и обкичен със зелено гроб,където са издълбани две мили имена,изпитва една болка,изпълнена с тайнственост,която кара сълзите да текат без горчивина;така именно желая понякога да си спомням,че съм бил жив.
Жената при последните тези думи се хвърли върху един фотьойл и зарида.Младият човек се заливаше в сълзи,но остана неподвижен като,че не желаещ сам да забелязва мъката й.Когато сълзите бяха престанали,той се приближи до приятелката си,взе й ръката и я целуна.
-Повярвайте ми,-каза той-да бъде човек обичан от вас,каквото и да бъде името,на мястото,което заема във вашето сърце,това придава сила и кураж.Не се съмнявайте никога в това,моя Бригита;никой не ще ви разбере по-добре от мене;друг някой ще ви обича по-достойно,ала никой няма да ви обича по-дълбоко.Друг някой ще пази във вас тези качества,които аз оскърбявам,той ще ви окръжи с любовта си;ще имате по-добър любовник,но няма да имате по-добър брат.Дайте ми ръката си и оставете светът да се смее на възвишената дума,която той не разбира:"Да останем приятели и сбогом завинаги".Когато се стискахме за първи път един друг в обятията си,имаше отдавна нещо у нас,което ни казваше,че ще се съберем.Нека тази част от самите нас,която се е прегръщала пред Бога не знае,че ние се напускаме на земята;нека една нещастна разпра от един час не разкъсва нашето вечно щастие.
Той държеше ръката на жената;тя стана,окъпана още от сълзи и като се приближи пред огледалото със странна усмивка,извади ножиците си и отряза от главата си една дълга плитка коса;после тя се гледа един момент,обезобразена и лишена така от една част от своя най-хубав накит и я даде на любовника си.
Стенният часовник звъня отново;беше време да се слиза;когато преминаваха галериите,те изглеждаха също така радостни,както,когато бяха пристигнали тука.
-Вижте какво хубаво слънце-каза младият човек.
-И какъв хубав ден,-каза Бригита-който нищо не ще изличи тука!
Тя удари силно сърцето си;те ускориха стъпките си и изчезнаха в тълпата.Един час по-късно една пощенска кола мина през малкия хълм,отзад оградата на Фонтенбло.Младият човек беше в нея сам;той погледна за последен път своя роден град в далечината и благодари на Бога,че позволи от трите същества,които страдаха по своя вина,да остане само един нещастен.



КРАЙ

...това бе краят,целта....мисията бе изпълнена,колкото и невъзможна да ми изглеждаше в самото начало

Е,малко тежка за четене книга или по-скоро мъчителна,но с хубав край....или не чак толкова...край като студен душ

После самата Жорж Санд се е отдала на някой от следващите си любовници след Мюсе,мисля,че става въпрос за композитора Шопен,но не съм сигурна напълно,защото в биографията на Шопен съм чела,че след Мюсе тя изведнъж се влюбва в прислужника си или онзи,който се грижи за двете й деца - Малфий...но това трае много кратко...аз мисля,че това не е била любов,а някаква почивка след Мюсе...после идва Шопен и т.н. ....и т.н.
Жорж Санд не е била обикновена жена,така ми се струва...
Между другото,ако ви интересува повече,в биографията на Шопен се говори много за нея,почти цялата е изпълнена с нейните писма,описания от други нейни съвременници писатели.Например Балзак(ли беше?!?),който каза,че,цитирам:"Санд не е жена.Тя има напълно мъжки черти и повдение."
...или нещо такова беше...

Ами,това е!....мисля,че ми бяхте обещали нещо за награда