Изповед на едно дете на века по Алфред дьо Мюсе / Контакти / Запознанства / Ева и Ева

Сега ми остава да разкажа това,което се случи с моята любов и промяната,която стана у мене.Какво оправдание мога да дам за това?Какво,освен да разкажа и да кажа:това е всичката истина.
Имаше два дни,ни повече,ни по-малко,откакто бях любовник на госпожа Пиерсон.Излизах от банята в единадесет часа вечерта и през една великолепна нощ преминавах полето,за да отида при нея.Чувствах такова благоразположение в тялото си и толкова задоволство в душата си,че подскачах от радост като вървях и проситрах ръце към небето.Намерих я горе,на нейните стълби,облакътена на верандата,със свещ на земята до нея.Тя ме чакаше и щом ме съзря,завтече се да ме посрещне.Ние влязохме скоро в стаята й и дръпнахме ключалките.
Тя ми показа как беше променила прическата си,която не ми се нравеше и как преминала деня,за да си направи косите,както аз исках;как снела от алкова големия черен портрет,който ми се струваше зловещ;как подновила цветята си,от които имаше навсякъде;тя ми разказа за всичко,което направила,откакто сме се запознали и,че ме видяла как страдам,как и тя самата страдала също;как искала хиляди пъти да напусне страната и да избегне своята любов;как измислила толкова много предпазни неща против мене;как взимала съвети от леля си,от Меркансон и от попа;как се била клела самата да умре по-скоро,отколкото да отстъпи и как всичко това се изпарило пред едничката дума,която съм й казал,пред този поглед,при тези обстоятелства;и при всяко признание,което тя ми откриваше-по една целувка.Това,което намирах по мой вкус в нейната стая,това,което привличаше вниманието ми между дреболиите,с които масите й бяха покрити,тя искаше да ми го даде,да го взема същата вечер и да го сложа на моята камина;от това време нататък,сутрин,вечер,всеки час,тя правеше аз да нагласявам всичко за мое удоволствие,а тя да не се грижи за нищо;злословията на света да не я досягат;ако даваше вид,че мисли за това,то беше да не ме отдалечи;но тя искаше да бъде щастлива и да си затваря и двете уши;тя скоро щеше да встъпи в тридесет години и нямаше много време да бъде обичана от мене.
-Е,ще ме обичате ли дълго време?Има ли поне малко истина във вашите думи,с които ме проглушихте толкова много?
И след това скъпи укори,че съм дошъл късно и,че съм бил приятен;че твърде много съм се напарфюмирал в банята или недостатъчно,или не по свой навик;че тя останала по пантофи,за да видя голия й крак и,че той бил бял като ръката й;но,че освен това,тя не била никак красива;че иска да бъде сто пъти повече,отколкото е;че била красива на петнадесетата си година.Тя ходеше напред и назад,луда от любов,цяла зачервена от радост;и не знаеше какво да измисли,какво да прави,какво да каже,за да се отдаде,да си отдаде тялото и душата и всичко,което имаше.
Бях легнал на софата;при всяка дума,която казваше,усещах да пада,да се откъсва от мене един лош час от моя минал живот.Гледах,звездата на любовта изгряваше над мене и ми се струваше,че бях като някое дърво,пълно с мъзга,което поклаща на вятъра сухите си листа,за да се облече в прясна зеленина.
Тя седна на пианото и ми каза,че иска да ми изсвири една ария от Страдел.Аз обичам от дъното на душата си свещената музика,и това парче,което тя вече ми беше пяла,ми се показа твърде хубаво.
-Е,-каза тя,когато беше свършила-вие сте измамен;арията е от мене,уверявам ви.
-Тя е от вас?
-Да,но казах ви,че е от Страдел за да видя какво ще кажете за нея.Аз не свиря никога моята музика,когато ми се случи да съставя;но исках да направя опит и виждате,че той беше успешен,понеже вие бяхте излъган.
Чудовищна машина е човекът!Какво по-невинно имаше от това!Едно дете малко по-предпазливо е измислило тази хитрост,за да изненада своя наставник.Тя се смееше от сърце за това,като ми го казваше;но усетих един облак,който плаваше над мене;лицето ми се промени:
-Какво ви е?-каза тя-Какво ви обхваща?
-Нищо;изсвирете ми тази ария още веднъж.
Докато тя свиреше,аз се разхождах надлъж и нашир;слагах си ръката върху челото като да премахна някаква неясна мисъл,тропах с крак,свивах си раменете пред моето собствено безумие;най-после седнах на земята,върху една възглавница,която беше паднала;тя дойде при мене.Колкото повече исках да се боря с духа на тъмнините,който ме обхващаше този момент,толкова повече гъстата нощ се удвояваше в моята глава.
-Наистина,-й казах аз-вие лъжете тъй хубаво?Какво!Тази ария е от вас?Вие,значи,знаете да лъжете тъй лесно?-Тя ме гледаше с учуден вид.
-Но,какво означава това?-каза тя.Неизразимо безпокойство се изрисува върху очите й.Разбира се,тя не можеше да ме мисли толкова луд,за да й правя наистина укор за такава проста шега;тя виждаше тук сериозна само тъгата,която ме завладяваше;но,колкото причината за това беше по-суетна,толкова повече имаше защо да изненадва.Тя искаше да повярва за момент,че и аз на свой ред се шегувам;но,когато ме видя да ставам все по-блед и почти готов да изгубя съзнание,спря се с отворени устни,с наведено тяло като статуя.
-Боже небесни,-извика тя-възможно ли е това?
Ти се усмихваш,може би,читателю,като четеш тази страница;аз,който съм я писал,треперя още.Нещастията имат своите признаци,както болестите и няма нищо по-съмнително в морето от някоя малка черна точка на хоризонта.
Но,когато денят се показа,моята драга Бригита дръпна сред стаята една малка кръгла маса от бяло дърво;тя постави на нея нещо за вечеря или по-добре да се каже,нещо за закуска,защото птичките пееха вечех и пчелите бръмчаха в цветната градина.Тя беше приготвила всичко сама и аз не пих нито капка,докато тя не поднесе чашата до устните си.Синкавата светлина на деня,която пронизваше пердетата от пъстро платно,осветяваше нейното очарователно лице и големите й,малко уморени очи;тя чувстваше силно желание да спи и остави главата си,прегърнала ме цяла,да падне върху раменете ми,с хиляди морни думи.
Аз не можех да се боря против едно толкова очарователно отдаване и моето сърце се преизпълни с радост;видях се тутакси освободен от лошия сън,който ме се бе случил,и аз поисках извинение за този момент на лудост,за който не можех да си дам сметка.
-Приятелко,-й казах от дъното на сърцето си-много съм нещастен,задето ти отправих несправедлив укор за една невинна шега;но,ако ти ме обичаш,не ме лъжи никога,било и за най-дребните неща:лъжата ми се вижда страшна и не мога да я понасям.
Тя си легна:беше три часа сутринта,но й казах,че искам да остана,докато заспи.Видях я да затваря хубавите си очи,чух в нейния първи сън да шепне цяла усмихната,докато наведен на възглавничката аз й дадох моята прощална целувка.Най-сетне излязох със спокойно сърце като си обещах да се наслаждавам от щастието си,без обаче да може нещо да го помрачи.
Но на другия ден Бригита ми каза някак случайно:
-Аз имам една дебела книга,където записвам моите мисли,всичко,което минава през ума ми и искам да ви я дам да прочетете това,което съм писала за вас в първите дни,когато ви видях.
Ние четяхме заедно това,което ми обръщаше внимание и прибавяхме там стотици небивалици;след това започнах да прелиствам книгата твърде равнодушно.Една фраза,написана с едър почерк,се мярна пред очите ми сред страниците,които прехвърлях бързо;мълком прочетох няколко думи,които бяха твърде незначителни и щях да продължа,когато Бригита ми рече:
-Не четете това.
Хвърлих книгата върху една мебел.
-Наистина,-казах й-аз не зная какво правя.
-Пак ли го взехте на сериозно?-ми отговори тя като се засмя и видя,без съмнение,моята лоша поправка;-вземете пак книгата;искам да четете.
-Да не говорим повече за това.Какво толкова любопитно бих намерил в нея?Вашите тайни са за вас,моя драга.
Книгата стоеше върху мебелта,добре бях направил,че не я губех от очи.Чух тутакси нещо като глас,който ми шепнеше нещо на ухото и помислих,че виждам пред мене да прави гримаси,със своята ледена усмивка,сухата фигура на Дежене."Но,какво прави тука Дежене?",се питах сам като да съм го видял наяве.Той ми се видя такъв,какъвто беше една вечер,с чело наведено под моята лампа,когато ми декламираше със своя остър глас свободомисления си катехизис.
Аз гледах непрестанно книгата и чувствах неопределено в паметта си не зная какви забравени думи,слушани някога,но които притискаха сърцето ми.Призракът на съмнението,загнезден в главата ми,пръсна във вените ми капка отрова;нейните пари се изкачиха в главата ми и аз почти се полюлявах в началото на едно злотворно опиянение.Каква тайна криеше от мене Бригита?Знаех добре,че мога само да се наведа и-ще отворя книгата;но,на кое място?как да намеря листа,на който случая ме накара да попадна?
Моята гордост впрочем,не позволяваше да взема книгата;но беше ли наистина това моята гордост?"О,Господи!-си казах с ужасна тъга-Нима миналото е някакво видение?Нима то излиза от гроба си?Ах!Нещастник,нима аз не ще мога да любя?"
Всичките ми мисли,пълни с презрение към жените,всичките тези фрази с насмешно тщеславие,които съм повтарял като урок и като някоя роля през времето на моите безумствия,ми пронизаха ума изведнъж;но,чудно нещо!Докато някога не им вярвах,като се хвалех с тях,сега ми се струваше,че те са много верни или поне,че са били такива.
Аз познавах госпожа Пиерсон от четири месеца,но не знаех нищо за нейния минал живот и никога не бях я питал за него.Бях се отдал на любовта си към нея с безгранично доверие и увлечение.Бях намерил един вид наслаждение в това да не питам никого за нея,нито да задавам въпроси на самата нея;подозренията и ревността са толкова малко по характера ми,че бих бил много зачуден да научех,че Бригита е намерила в мене подобни.Никога,в моята първа любов,нито в обикновените сделки на живота,не съм бил недоверчив,но напротив по-скоро смел и такъв,който не се съмнява в нищо.Би трябвало да видя с моите собствени очи измяната на моята метреса,за да повярвам,че тя може да ме измами.Сам Дежене като ме наставляваше по свой начин,ми се шегуваше твърде много за това,че оставях лесно да ме мамят.Историята на моя цял живот беше доказателство,че бях по-скоро лековерен,отколкото подозрителен;така,когато видът на тази книга ме порази изведнъж,стри ми се,че усетих у мене едно ново същество,нещо непознато;разумът ми се бунтуваше срещу това,което изпитвах и не смеех да се попитам къде ще ме изведе всичко това.
Но страданията,които изпитах,споменът за низостите,на които бях свидетел,страшното изцеление,на което се бях подложил,речите на моите приятели,разваления свят,който бях избродил,скръбните истини,които бях видял там,тези,които без да познавам бях разбрал и отгатнал с помощта на гибелен ум,развратът най-после,презрението на любовта,злоупотреблението във всичко,ето какво беше в сърцето ми още,без да се съмнявам;и в момента,когато мислех да се възродя,пълен с надежди и живот,всичките тези затъпителни ярости ме хващаха за гърлото и ми крещяха,че те са тук.
Наведох се и отворих книгата,после я затворих тутакси и хвърлих на масата.Бригита ме гледаше;в нейните хубави очи нямаше нито наранена гордост,нито гняв;в тях имаше само някакво нежно безпокойство като да бях болен.
-Мислите ли,че аз имам тайни?-попита тя,като ме целуна.
-Не,-казах й аз-не мисля нищо,освен,че ти си хубава и,че искам да умра,любещ те дълбоко.
Когато се върнах у дома и щях тъкмо да обядвам,попитах Ларив:
-Каква е тази госпожа Пиерсон?
Той се обърна съвсем зачуден.
-Ти си,-му казах аз-по тия места от много години;трябва да я познаваш по-добре от мене.Какво казват за нея тука?Какво мислят в село?Какъв живот е водела тя преди да я познавам?С какви хора се е виждала?
-Бога ми,господине,не съм я виждал да прави друго освен това,което върши всякога,което ще рече да се разхожда из долината,да играе на пикет с леля си и да прави благодеяния на бедните.Селяните я наричат Бригита Розата;никога не съм чувал да кажат нито дума против нея за каквото и да било,освен това,че тя минава нивите самичка,всеки час през деня или през нощта;но,то за една цел толкова похвална!Тя е провидението на страната.Колкото за хората,които тя вижда,това са само попът и господин де Далан,през ваканцията.
-Кой е този господин де Далан?
-Той е притежателят на един замък,който е там долу,отвъд планината;той идва тук само на лов.
-Млад ли е?
-Да,господине.
-Роднина ли е на госпожа Пиерсон?
-Не;той беше приятел на мъжа й.
-Има ли много време,откакто нейният мъж е умрял?
-Пет години на Задушница;той беше един достоен човек.
-И този господин де Далан,казват,че я ухажвал?
-Вдовицата ли,господине?Госпожата!Право да си кажа...(той се спря объркан)
-Ще говориш ли?
-Казват и не казват...Аз не зная нищо,та и нищо не съм видял.
-Но ти ей сегичка ми казваше,че за нея нищо не говорели тука?
-Ако искате,никога нищо не са казвали за нея и аз мислех,че господинът знае това.
-Най-сетне казват ли,да или не?
-Да,господине,аз го вярвам поне.
Станах от масата и слязох в алеята;Меркансон беше там.Очаквах,че ще ме задмине;напротив,той ме приближи.
-Господине,-ми каза той-оня ден вие показахте признаци на гняв,за който един човек с моя характер не би желал да си припомня.Аз ви изказвам моето съжаление,задето бях натоварен с неуместна поръчка(дългите думи бяха негов маниер)и задето ме накараха да извърша една досадна работа.
Върнах му комплимента като мислех,че ще ме остави нагоре;но той започна да върви наред с мене.
"Далан!Далан!-повтарях аз между зъбите си-кой ще ми говори за Далан?"Защото Ларив не ми беше казал нищо друго,освен това,което можеше да каже един слуга.От кого беше научил за това?От някоя слугиня или селянин.Мен ми трябваше свидетел,който е могъл да види Далан у госпожа Пиерсон и който да знае какво да твърди.Този Далан не ми излизаше от ума и като не можех да говоря друго нещо,заговорих за него на Меркансон.
Дали Меркансон беше лош човек,дали беше глупав или хитър,никога не разбирах ясно;явно беше,че трябваше да ме мрази и,че постъпваше с мене толкова лошо,колкото бе възможно.Госпожа Пиерсон,която питаеше най-голямо приятелство към попа(и това беше най-вярното),беше свършила с това,че без да иска го отдала на племенника.Заради това той беше горд,следователно и ревнив.Само любовта причинява ревността;благосклонността,внимателната дума,усмивката на една хубава уста,могат да докарат до побесняване известни хора.
Меркансон се видя отначало учуден също така,както Ларив,от въпросите,които му зададох.Сам бях още по-учуден от това.Но кой се познаваше тук долу на земята?
От първите отговори на свещеника видях,че той разбра това,което исках да зная и реши да не ми го казва.
-Как така,господине,вие,който познавате госпожа Пиерсон от толкова дълго време и който сте приеман у нея толкова интимно(аз мисля поне),никак да не сте срещали господин де Далан?Но,разбира се имате донякъде право,аз не го познавам достатъчно,за да задоволя любопитството ви с някои сведения за него.Това,което мога да кажа от моя страна е,че той е един честен благородник,пълен с доброта и милосърдие;той беше като вас,господине,твърде интимен с госпожа Пиерсон;имаше много ловджийски кучета и приемаше чудесно у дома си.Свиреше прекрасно като вас,господине,у госпожа Пиерсон.Своята милосърдна длъжност той изпълняваше точно;когато беше тука,придружаваше като вас,господине,тази дама на разходка.Неговата фамилия се ползва в Париж с прекрасно име;случваше ми се да го намирам у тази дама почти всеки път,когато отивах там;неговите нрави минават за съвършени.Освен това вярвайте,господине,че не мога да говоря за всичко това,освен с една честна фамилиарност,такава,каквато подхожда за лица,които я заслужават.Аз мисля,че той идва само за лов;беше приятел на мъжа;казват,не бил много богат и много великодушен;но,впрочем,съвсем добре не го познавам,ако не се съди от това,което се чува да казват...
С колко заплетени фрази ме засипа тежкият палач!Гледах го и срам ме беше да го слушам като не смеех да му задам нито един въпрос вече,нито да спра бърборенето му.Той клеветеше толкова прикрито и толкова много,колкото искаше;заби острия си нож в сърцето ми;след това ме остави,без да мога да го извадя;но общо взето,той нищо не ми каза.
Останах сам в алеята;нощта настъпваше.Не зная дали изпитвах повече страх или повече тъга.Това доверие,което имах да се отдавам сляпо на любовта си към моята драга Бригита,ми беше толкова приятно и толкова естествено,че не можех да се реша да помисля,че толкова много щастието ме е лъгало.Това наивно и лековерно чувство,което ме беше завело при нея,без да исках да се боря с него,нито да го подхвърлям на съмнение някога,ми се беше сторило самото като доказателство,че тя беше достойна за него.Възможно ли беше наистина тези толкова щастливи четири месеца да бяха само сън?
Но след всичко,си казах изведнъж,тази жена се отдаде много скоро.Нямаше ли никак лъжа в това намерение да ме избягва,което правеше тя отначало и което една само дума накара да изчезне?Нямах ли аз случая да имам работа с една от жените,каквито се срещат толкова много?Да,така захващат всичките;те се преструват,че дърпат назад,за да се видят последвани:сърните правят също така;това е инстинктът на женската.Не по собствено свое влечение ли ми се призна тя в любов в същия момент,когато мислех,че тя не ще бъде никога моя?От първия ден,когато я видях,не прие ли тя ръката ми,без да ме познава,с една лекост,която би трябвало да ме накара да се съмнявам в нея?Ако този Далан е бил неин любовник,вероятно е да й е още такъв;това са от онези връзки в света,които нито започват,нито свършват;когато хората се видят,те се събуждат отново,а когато се изоставят,те се забравят.Ако тоя човек дойде през ваканцията,тя ще го види без съмнение и вероятно без да скъса връзки с мене.Каква е тази леля,какъв е този мистериозен живот,който има милосърдието за реклама,каква е тази свобода,която не се бои от никакви думи?Няма ли тези две жени,със своята малка къща,със своето благоразумно държание и мъдрост,които те тъй бързо хвърлят в очите на хората,да изпаднат още по-бързо в противоречие като авантюристки?Сигурно,каквото и да бъде,аз съм попаднал със затворени очи в една галантна афера,която взех за роман;но какво да правя сега?Не виждам тук никого,освен този свещеник,който не иска да говори ясно,или неговия вуйчо,който ще ми каже още по-малко!О,Боже мой!Кой ще ме спаси?Как да узная истината?
Така говореше ревността;така,като забравих толкова сълзи и всичко,което бях изстрадал,започнах след два дни да се безпокоя за това,което Бригита ми беше дала.Така,както всички,които се съмняват,сложих на страна чувствата и мислите си,за да завържа спор с фактите,да се заловя за буквата и да разгледам това,което обичах.
Цял вдълбочен в моите размишления,стигнах с бавни крачки къщата на Бригита.Намерих оградата отворена и когато преминах двора,видях светлина в кухнята.Мислех да питам слугинята.Възвих към тази страна и като напипах няколко сребърни монети,приближих се към прага.
Едно ужасно впечатление ме спря.Тази слугиня беше една суха,стара и набръчкана жена,с винаги прегънат гръб като хората,закрепостени към земята.Намерих я като разместваше съдовете си върху нечистото корито за миене в кухнята.Отвратителен свещник трепереше в ръката й;около нея тенджери,чинии,остатъци от обяд,които визитираше едно улично псе,влязло като мене със срам;топла и отвратителна миризма излизаше от стените.Когато старата ме съзря,погледна ме усмихваща се и твърде доверчиво:тя ме беше видяла да изхвръквам сутринта вън от стаята на господарката й.Аз треперех от отвращение от самия себе си и от това,за което бях дошъл в едно място,толкова добре избрано за незнайната акция,която замислях.Избавих се от тази старица като от моята ревност и като,че миризмата от нейните съдове беше излязла от собственото ми сърце.
Бригита беше на прозореца,където поливаше своите многообични цветя;едно от децата на нашите съседки,седнало в дъното на фотьойла и цяло заградено с възглавнички,се люлееше на един от нейните ръкави и й държеше с уста,пълна с бонбони,на своя весел и неразбираем език,една от онези големи речи на хлапета,които не знаят още да говорят.Аз седнах край нея и целунах детето по дебелите бузи като да дам на сърцето си малко невинност.Бригита ме прие някак боязливо;тя виждаше в моите погледи своя потъмнял вече образ.От своя страна аз избягвах нейните погледи;колкото повече се любувах на нейната хубост и на нейния чистосърдечен поглед,толкова повече си казвах,че подобна жена,ако не беше ангел,ще е вероятно чудовище.Мъчех се да си спомня всяка дума на Меркансон и съпоставях инсинуациите на този човек с чертите на моята метреса и с контурите на нейното лице."Тя е много хубава,си казвах,много опасна,ако знае да мами;но ще я завъртя,ще й уловя главата;и тя ще познае кой съм аз."
-Моя драга,-й казах след дълго мълчание-току-що дадох съвет на един мой приятел,който се съветваше с мене.Той е един млад човек,съвсем прост;писа ми как открил,че една жена току-що му се отдала,имала в същото време и друг любовник.Той ме питаше какво трябва да прави.
-Какво му отговорихте?
-Два въпроса:красива ли е?И,обичате ли я?Ако я обичате,забравете я;ако е красива,пазете я за ваше удоволствие;винаги ще дойде време да я оставите,ако имате работа само с нейната хубост и толкова повече ще струва тя,отколкото друга някоя.
Като ме слушаше да говоря така,Бригита пусна детето,което държеше;тя седна в дъното на стаята.Бяхме без светлина;луната,която осветяваше мястото,току-що напуснато от Бригита,хвърляше дебела сянка върху софата,където беше седнала.Думите,които бях произнесъл носеха толкова ясен смисъл,толкова жесток,че сам бях наранен от тях и моето сърце се изпълваше с горчивина.Детето неспокойно викаше Бригита и се нажаляваше като ни гледаше.Неговите радостни викове,слабото му бърборене,преставаха малко по малко;то заспа на фотьойла.Така и тримата ние останахме мълчаливи,а един облак мина над луната.
Влезе една слугиня,която дойде да търси детето;донесоха светлина.Аз станах,и Бригита също;но тя сложи двете си ръце върху сърцето си и падна на земята до крака на леглото си.
Завтекох се към нея ужасен;не беше изгубила съзнание и ме помоли да не викам никого.Каза ми,че имала силно сърцебиене,което я измъчвало още от младостта и я хващало така изведнъж,но освен това нямало никак опасност от тези удари,нито някакво лекарство за употреба.Бях на колене при нея;тя ми отвори полекичка ръцете си;улових й главата и я хвърлих върху рамото си.
-Ах!Мой приятелю,-каза тя-съжалявам ви.
-Слушай ме,-й казах на ухото-аз съм един окаян луд,но не мога да крия нищо в сърцето си.Кой е този господин Далан,който живеел зад планината и който идвал да те вижда понякога?
Тя се учуди като ме чу да изговарям това име.
-Далан?-каза тя-Той е приятел на моя мъж.Тя ме гледаше,сякаш искаше да прибави:откъде накъде този въпрос?Стори ми се,че нейното лице потъмня.Прехапах си устните."Ако тя иска да ме измами,мислех аз,сбърках задето заговорих".
Бригита стана с мъка;тя взе ветрилото си и започна да ходи с големи крачки из стаята.Тя дишаше с усилие;бях я наранил.Постоя малко време замислена и разменихме два или три пъти погледи,почти студени и почти с неприязън.Тя отиде при писалищната си маса,която отвори,извади от нея пакет писма,завързани с коприна и ги хвърли пред мене,без да каже нито дума.
Ала аз не гледах нито нея,нито писмата й;току-що бях хвърлил камък в бездната и слушах как тътнеше ехото.За първи път на лицето на Бригита се беше показала оскърбената гордост.Нямаше вече в нейните очи ни безспокойствие,ни милост и като се почувствах съвсем друг,какъвто никога не съм бил,видях също така в нея жена,която ми беше непозната.
-Четете това-каза тя най-после.Приближих се и протегнах ръка-Четете това,четете това!-повтаряше тя с леден тон.
Аз държах писмата.Почувствах се в този момент толкова убеден в нейната невинност,а себе си намерих толкова несправедлив,че ме прониза разкаяние.
-Вие ми напомняте,-ми каза тя-че ви дължа историята на моя живот;седнете и ще я узнаете.Ще отворите после тези чекмеджета и ще узнаете всичко,което има тука писано от моята ръка или от чужди ръце.
Тя седна и ми посочи един фотьойл.Видях усилието,което направи,за да говори.Тя беше бледна като смъртта;отслабналият й глас излизаше с мъка,а гърлото й се свиваше.
-Бригита!Бригита!-извиках аз-В името на небето,не говорете!Бог ми е свидетел,че не съм роден такъв,какъвто ме мислите;никога в моя живот не съм бил ни подозрителен,ни недоверчив.Мене ме погубиха,мене ми опустошиха сърцето.Плачевно изпитание ме доведе над главоломната бездна и не съм видял от една година насам има ли зло тук долу на земята.Бог ми е свидетел,че до ден днешен не съм се смятал способен за тази непозната роля,последна от всички,тази на един ревнивец.Бог ми е свидетел,че ви обичам и че няма друг,освен вас на този свят,който би могъл да ме излекува от миналото.Досега съм имал работа само с жени,които са ме лъгали или които са били недостойни за любов.Аз водех живота на безпътника;имам в сърцето си спомени,които няма да се изличат никога.Моя грешка ли е,ако известна клевета,ако най-разпространеното обвинение,най-неподкрепимото,среща днес в това сърце още страдащи фибри,готови да възприемат всичко,което прилича на болка?Говориха ми тази вечер за един човек,когото не познавам,на когото не зная съществуването;трябваше да чуя,че имало за вас и за него мълва,която не доказва нищо;не искам нищо да ви питам за това;аз страдах и ви го признах и това е една непоправима грешка.Но,по-скоро бих желал да хвърля в огъня това,което ми предлагате,отколкото да го приема.Ах!Моя приятелко,не ме унижавайте;не искайте да ви оправдавам,не ме наказвайте да страдам.Как бих могъл в дъното на сърцето си да ви подозирам,че ме мамите?Не,вие сте хубава и искрена;един само ваш поглед,Бригита,ми говори за това по-дълго,отколкото съм искал,за да ви обичам.Ако знаехте какви ужаси,какви чудовищни низости е видяло чедото,което е пред вас!Ако знаехте как са го третирали,как са се присмивали с всичко,което е имало добро,как са се заели с грижата да го научат на всичко,което може да доведе до съмнение,до ревност,до отчаяние!Уви!Уви!Моя драга приятелко,ако знаехте кой ви обича!Не ме укорявайте никак;имайте кураж да ме съжалите;аз се нуждая да забравя,че съществуват други същества,освен вас.Кой знае през какви изпитания,през какви страшни моменти от болка трябваше да мина!Не се съмнявах,че можеше да бъде така,не мислех да се боря.Откакто сте моя,разбирам какво правя;като ви целувах,чувствах колко моите устни са били осквернени.В името на небето,помогнете ми да живея.Бог ме направи по-добър от това,което съм.
Бригита ми протегна ръцете си,даде ми най-нежни ласки.Тя ме помоли да й разкажа това,което стана причина за тази печална сцена.Говорих й само за това,което ми беше казал Ларив,но не посмях да й призная какво бях питал Меркансон.Тя пожела да изслушам обясненията й.Господин де Далан я бил обичал;но той бил лек човек,много разсеян и много непостоянен;тя му дала да разбере,че като не искала да се омъжва пак не можела,освен да го помоли да промени разговора и той се оттеглил на драго сърце;но,посещенията му оттогава били все по-редки и сега не идвал вече.Тя измъкна от връзката едно писмо,което ми показа и датата на което беше определена;не можех да се възпра да не се изчервя като видях потвърждението на това,което току-що ми каза;тя ме увери,че ме извинява и поиска от мене само,за наказание,да й обещая,че отсега нататък ще й съобщавам начаса още за всичко,което би могло да събуди у мене каквото и да било съмнение за нея.Нашият договор беше запечатан с целувка и когато си отидох в същия ден,ние и двамата забравихме,че господин Далан съществува.

Един вид застояла енергия,украсена с горчива радост,е присъща на развратниците.Това е последица от капризния живот,където нищо не е наредено според нуждите на тялото,но според фантазиите на ума,и където първото трябва всякога да бъде готово да се подчинява на последния.Младостта и волята могат да упорстват на крайностите,но природата си отмъщава мълчаливо и в деня,когато тя решава,че ще възобнови своята сила,волята умира,за да я чака и да злоупотребява отново.
Като намира отново тогава около себе си всичките предмети,които са го съблазнявали вечерта,човек,който няма вече сили да се владее,може да се усмихне само от отвращение от всичко,което го заобикаля.Прибавете при това,че на тези същите предмети,които са възбуждали неговото желание,не им е липсвало никога хладнокръвие;всичко,което обича развратният,се завладява със сила;неговият живот е една треска;органите му,за да търси наслаждение,са длъжни да живеят с ферментирали напитки,с куртизанки и безсънни нощи;в своите досадни и лениви дни,той чувства много по-голямо разстояние,отколкото другиго,между своето безсилие и своите похоти и за да им противостои,трябва гордостта да му дойде на помощ и да го накара да мисли,че ги презира.Така той храчи непрестанно върху всички празненства на живота си и между една гореща жажда и едно дълбоко пресищане спокойната суета го води на смърт.
Макар,че не бях вече развратник,случи ми се изведнъж тялото ми да си спомни,че съм бил.Твърде просто е,че досега аз не бях забелязал това.Пред мъката,която изпитах при смъртта на баща си,всичко се беше смълчало.Една силна любов беше дошла;докато прекарвах в самота,нямаше как да се боря с досадата.Печален или весел,както се случва времето,какво значи за онзи,който е сам?
Както цинкът,този полуметал,извлечен от синкавата руда,където той спи затворен,кара да блести слънчевия лъч,като се приближава до чистата мед,така целувките на Бригита събудих малко по малко в моето сърце това,което беше там погребано.Откакто се намерих лице с лице пред нея,разбрах какъв бях.
Имаше известни дни,когато чувствах от сутринта още,толкова чудесно разположение на духа,че е невъзможно да го окачествя.Събуждах се без движение като човек,който е прекарал вечерта до късно на трапезата и това го е изтощило.Всички впечатления,идващи отвън,ми причиняваха непоносима умора,всички познати и обикновени предмети ме отблъскваха и досаждаха;ако говорех,то беше за да обърна на смях онова,което казваха другите или това,което мислех аз сам.Тогава,обтегнат на канапето и сякаш неспособен да се движа,стремях се да си спомня всичко за разходката,която бяхме правили вечерта;търсех в паметта си това,което,в хубавите си моменти,съм могъл да кажа най-дълбоко прочувствено,най-искрено и нежно на моята драга метреса,и не се задоволявах,докато моите иронични шеги не разваляха и не отровеха тези спомени от щастливите дни.
-Не бихте ли могли да ми оставите това?-ме питаше Бригита-Ако има у вас двама толкова различни хора,не бихте ли могли,когато лошият се събужда,да се задоволите да забравите добрия?
Търпението,което Бригита противопоставяше на тези заблуждения,не правеха обаче друго,освен да възбуждат моята гибелна веселост.Странно нещо,човек,който страда,да иска да накара да страда и този,когото обича!Човек да е толкова малко господар на себе си,не е ли това най-лошата от болестите?Какво по-жестоко има за жената от това да вижда,че мъжът изскача от нейните обятия и обръща на смях,с една чудноватост без извинение,онова,което щастливите нощи са дали като най-свято и най-мистериозно?Обаче тя не ме избягваше;оставаше при мене,наведена над своя килим,докато в моя див присмех аз клеймях така любовта и оставях да ехти моето безумие върху устата й,влажна от сълзите й.
По тия дни,против обикновено,чувствах желание да говоря за Париж и да си представям моя развратен живот като най-хубавото нещо на света.
-Вие сте една жена,-казвах на Бригита,смеейки се,-не знаете какво е то.Там няма друго,освен хора без грижа и които се любят,без да мислят.
Не казах ли това,което не вярвах?
-Е,добре,-ми отговори Бригита-научете ме да ви се харесвам винаги.Може би аз съм също така хубава,както и метресите,за които съжалявате;ако не съм способна да ви развличам,както тях,искам да се науча.Правете като да не ме обичате,но оставете ме да ви обичам,без да казвам нещо.Ако съм набожна в църква,също така съм набожна и в любовта.Какво трябва да направя,за да повярвате?
Ето я пред своето огледало,обличаше се посред ден като за бал или за празник,издаваща примамливост,от която впрочем тя не можеше да не страда,и търсеше да вземе същия тон,както мене,смееща се и скачаща из стаята.
-Не съм ли по вашия вкус?-казваше тя-На коя от вашите метреси намирате,че приличам?Не съм ли достатъчно хубава,за да ви накарам да забравите,че може да се вярва още в любовта?Нямам ли изгледа на някоя безгрижна?
После,след тази престорена веселост,виждах я да се обръща с гръб към мене,а една неволна тръпка караше да треперят върху косите й скръбните цветя,които беше поставила там.Хвърлих се тогава в краката й.
-Престани,-й казах аз-ти приличаш извънредно много на такава,на каквато искаш да подражаваш и която моята уста е достатъчно мръсна да посмее да нарече пред тебе.Махни тези цветя,свали тази рокля.Нека измием тази веселост с една искрена сълза;не ме карай да си спомням,че съм разточително дете;знам,че бях някога.
Но това разкаяние беше жестоко;то й доказваше,че призраците,които имах в сърцето си,бяха пълна действителност.Като се отдавах на едно ужасно вълнение,казах й ясно,че нейното безропотно отдаване и желанието й да ми се хареса оживяваха пред мен един порочен образ.
И това беше истина.Аз идвах при Бригита,унесен от радост,кълнящ се да забравя в нейните обятия моите мъки и моя минал живот;изразявах на две колена моето уважение към нея,паднал чак до крака на леглото й;влязох тук като в светилище;протегнах й ръце,като проливах сълзи;после тя направи известен жест,хвърли роклята си по особен начин,каза известна дума като се приближаваше към мене;и аз си спомних тутакси за едно такова момиче,което като хвърляше роклята си една вечер и като се приближаваше до леглото ми,беше направило същия жест,беше казало същата дума.
Бедна пожертвана душа!Как страдаше ти тогава като ме виждаше да бледнея пред тебе,когато моите ръце,готови да те прегърнат,падаха като лишени от живот върху твоето сладко и свежо рамо!Когато твоята целувка се затваряше върху устната ми и как изпълнения с любов поглед,този чист лъч на Божията светлина,се оттласкваше от моите очи като стрела,грабната от вятъра!Ах!Бригита,какви диаманти течаха от твоите клепачи!От какви съкровища върховно милосърдие черпеше ти,с търпелива ръка,своята тъжна любов,пълна със съжаление.
Дълго време добрите и лоши дни се изреждаха почти правилно един след друг;аз се показвах ту безсърдечен и саркастичен,ту нежен и предан,сух и горд,разкаян и подчинен.Фигурата на Дежене,която първа се беше явила,за да ми предизвести това,което щях да правя,беше непрестанно в мисълта ми.През моите дни на съмнение и студенина,разговарях,така да се каже,с нея;често,в момент даже,когато обиждах Бригита с някоя жестока острота,си казвах:"Ако той беше на мое място,би правил съвсем друго!"
Понякога също като слагах шапката си,за да отида у Бригита,гледах се в огледалото и си казвах:"Какво голямо зло има?Аз имам,преди всичко,красива метреса;тя се отдаде на един свободомислец и тя ме взе за такъв,какъвто съм".Пристигах с усмивка на устни,хвърлях се в някой фотьойл с безгрижен и свободен изглед;после виждах Бригита да се приближава със своите големи сладки и неспокойни очи;взимах в моите ръце нейните малки бели ръчички и се потопявах в безкрайни мечти.
Как да се даде име на едно нещо,което няма такова?Добър или лош бях?Недоверчив или луд бях?Не трябва тук да се разсъждава,трябва да се върви;това беше така.
Имахме за съседка една млада жена,която се казваше госпожа Даниел;на нея не й липсваше хубост,още по-малко кокетство;тя беше бедна,а искаше да минава за богата;идваше да ни вижда след обяд и играеше голяма игра с нас,макар нейните загуби да я поставяха твърде зле;тя пееше,но нямаше никак глас.На дъното на това незнайно село,където злата съдба я беше погребала,тя се чувстваше разкъсана от нечувана жажда за удоволствия.Говореше само за Париж,където отиваше два-три дни през годината;претендираше,че следва модите;моята драга Бригита й помагаше като се усмихваше цяла от съжаление.Мъжът й беше чиновник по кадастрата;той я водеше в празнични дни в главния град на окръга и омотана от всички нейни околни,малката жена танцуваше там от цялото си сърце с гарнизона,в салоните на префектурата.Тя се връщаше оттам със светнали очи и разбито тяло;тогава идваше у нас,за да ни разказва за своите подвизи и за малките скърби,които й се бяха случили.През останалото време четеше романи като не се интересуваше никак от своето домакинство,което освен това не беше в порядък.
Всеки път,когато я виждах,не изпусках случай да не се пошегувам с нея,като не намирах нищо тъй смешно,колкото този живот,който тя мислеше да води;прекъсвах разказите й за празника,за да я питам за мъжа й,за свекъра й,които не й се нравеха толкова много;единият,защото й беше мъж,а другият-защото беше прост селянин;най-сетне,ние никога не бивахме заедно,без да спорим върху някой въпрос.
Аз намислих в моите лоши дни,да позакача малко тази жена,единствено за да наскърбя Бригита:
-Виждате как госпожа Даниел разбира прекрасно живота!С веселото настроение,което има тя,може ли да се желае по-очарователна метреса?
Започнах тогава нейното похвално слово:празното й бърборене ставаше изящна свобода,преголемите й претенции-едно желание да се хареса естествено;нейна грешка ли беше това,ако е бедна?Поне тя не мислеше за нищо,освен за удоволствия и го изповядваше искрено;не даваше наставления,но и не слушаше такива от другите.Отидох дотам,че казах на Бригита,че трябва да я вземе за образец и,че тя именно беше съвършеният тип на жена,който ми се харесваше.
Бедната госпожа Даниел долови в очите на Бригита известни белези на меланхолия.Тя беше чудна натура,толкова добра и толкова искрена,когато измъкнеше нейните накити,а толкова глупава,когато бяха на главата й.Тя извърши по тоя случай нещо съвсем прилично на нея,което ще рече,едновременно и добро,и глупаво.Един прекрасен ден на разходка,когато те двете бяха съвсем сами,тя се хвърли в обятията на Бригита,каза й,че забелязвала как съм започнал да я ухажвам и,че съм й отправил думи,смисълът на които не давал никакво съмнение;но тя знаеше,че съм любовник на друга и че за нея,каквото и да се случи,е за предпочитане по-скоро да умре,отколкото да развали щастието на една приятелка.Бригита й благодари и госпожа Даниел като успокои съвестта си,не правеше вече грешка да ми хвърля погледи,за да ме лиши от тяхната прелест.
Когато вечерта тя замина,Бригита ми каза със строг тон това,което се случило в гората;тя ме помоли да споделям с нея подобни работи за в бъдеще.
-Не за това,че правя въпрос от това,нито,че вярвам на тези шеги;но,ако вие питаете някаква любов към мене,струва ми се,безполезно е да се казва на трети,че не я изпитвате винаги.
-Възможно ли е-отговорих аз като се смеех-това да има някакво значение?Виждате добре,че се шегувам и,че то е за да се минава времето.
-Ах!Мой приятелю,мой приятелю-каза Бригита-нещастие е да се оставя така да минава времето.
Няколко дни по-късно,предложих й да отидем в префектурата да видим как танцува госпожа Даниел;тя се съгласи със съжаление.Докато приготвяше тоалета си,аз бях при камината и й направих няколко укора за това,че тя губеше своята стара веселост.
-Какво ви е?-я попитах(аз го знаех тъй добре,както самата тя)-защо е този намръщен изглед,който сега не ви напуска вече?Наистина,ще накарате да заживеем с една интимност,малко тъжна.Познавах ви някога като по-весел характер,по-свободен и по-открит;не е голяма ласка за мен да виждам,че съм причината за тази промяна.Но вие имате манастирски дух;вие сте била родена да живеете в манастир.
Беше неделя;когато минахме полето,Бригита накара да спрат колата,за да каже добър вечер на някои добри приятелки,свежи и здрави селски момичета,които отиваха да танцуват в Тийол.След като ги задминахме,тя дълго време държа главата си на вратичката;нейният малък бал й излезе скъп;тя поднесе своята кърпичка на очите си.
Намерихме в префектурата госпожа Даниел в пълната си радост.Започнах да я карам да танцува доста често,за да я видим;направих й хиляди комплименти и тя отговори на това с прелест.
Бригита беше срещу нас;нейният поглед не ни напускаше.Това,което изпитвах е мъчно да се каже:то беше удоволствие и мъка.Виждах ясно,че тя ревнуваше;но вместо да ме трогне това,аз правех всичко,което трябваше,за да я обезпокоя още повече.
Очаквах на връщане упреци от нейна страна;тя не само не ми направи такива,но остана мрачна и мълчалива на другия ден,а и следващия ден.Когато пристигах у тях,идваше при мене и ме целуваше;след което сядахме един срещу друг,прозяващи се и двамата и разменящи едвам няколко незначителни думи.На третия ден тя заговори,избухна с горчиви укори,каза ми,че моето поведение било необяснимо,че не знае какво да мисли,ако не,че не я обичам вече;но тя не можела да понася този живот и че се решила на всичко,отколкото да търпи моите чудноватости и моята студенина.Очите й бяха пълни със сълзи и аз бях почти готов да й искам извинение,когато тя изпусна изведнъж няколко думи,толкова горчиви,че моята гордост се възмути.Възразих й на същия тон и нашата караница взе характер на насилие.Казах й,че е смешно да не мога да вдъхна на моята метреса достатъчно доверие,за да се залавя с мене за най-обикновени работи;че госпожа Даниел е само повод;че тя знае твърде добре,че аз не мисля твърде сериозно за тази жена;че нейната престорена ревност е само един твърде обикновен деспотизъм и,че освен това,ако този живот я уморява,не остава нищо,освен да го скъса.
-Нека да е така-ми отговори тя-Откакто съм с вас,също така сега и аз ви познах добре;вие,без съмнение,сте играли една комедия,за да ме убедите,че сте ме обичали.Тя ви омръзва и само зло ще ми сторите.Подозирате ме,че ви мамя от първата дума,която са ви казали,а аз да нямам право да страдам от една обида,която ми правите.Вие не сте вече човекът,когото обичах.
-Зная-й казах-какви са вашите страдания.Как да се повярва,че те не ще се подновят при всяка крачка,която направя?Аз не ще имам скоро вече позволение да отправя думата си на друга някоя като вас.Преструвате се на зле държана,за да можете да оскърбявате вие самата;обвинявате ме в тирания,за да стана роб.Понеже бъркам във вашето спокойствие,живейте на мира;не ще ме видите вече.
Разделихме се с гняв и аз минах един ден,без да я видя.На другия ден вечерта,към полунощ,почувствах такава тъга,че не можах да й противостоя.Пролях поток от сълзи;отрупах се сам с псувни,които добре заслужавах.Казах си,че съм луд,но един лош вид луд,задето накарах да страда най-благородната,най-хубавата от създанията.Завтекох се у тях,за да се хвърля в краката й.
Като влизах в градината,видях стаята й осветена и едно съмнение мина през ума ми."Тя не ме очаква в тоя час,си казах;кой знае какво прави?Оставих я в сълзи вчера;ще я намеря може би като да се готви да пее и неинтересуваща се за мене като да не съществувам вече.Тя е може би в тоалетната,както "другата".Трябва да вляза тихичко и да зная как да се държа".
Приближих се на пръсти и понеже вратата беше случайно полуотворена,можах да видя Бригита,без да бъда видян.
Тя беше седнала пред масата си и пишеше в същата тази книга,която причини първите ми съмнения върху нейния граф.Тя държеше в лявата си ръка малка кутийка от бяло дърво,която поглеждаше от време на време с някакво нервно потреперване.Не зная какво зловещо имаше във външността на спокойствието,което царуваше в стаята.Нейната писалищна маса беше отворена и множество връзки от хартия бяха насложени там като,че наскоро да са били поставяни в ред.
Произведох известен шум като бутнах вратата.Тя стана,отиде при писалищната маса,която затвори,после дойде при мене с усмивка:
-Октав,-ми каза тя-ние сме две деца,приятелю мой.Нашето скарване не е като обикновените и,ако ти не беше дошъл тази вечер,аз щях да бъда у тебе тази нощ.Извини ме,сгреших.Госпожа Даниел ще дойде утре да обядва.Помогни ми,ако искаш,да се избавя от това,което ти наричаш мой деспотизъм.Стига да ме обичаш,аз съм щастлива;нека забравим,което се е минало и да не похабяваме нашето щастие.