През 1835 г. Алфред дьо Мюсе,наричан "най-надарения поет и писател на своето поколение",написва единствения си роман "Изповед на едно дете на века".На фона на катастрофалните последици от войните на Наполеон той разкрива собствената си история - страстната си любов към Жорж Санд,с която прекарват заедно две бурни години,изпълнени с приятелство и разпри,със сдобрявания и раздели.Когато се срещат,Алфред е на 23 години,отдаден на разгулен живот,без идеали и надежди.Ала поезията му все повече се харесва на младите,които се увличат по стиховете му.Жорж Санд е 29-годишна,майка на две деца.Скандалният й начин на живот й спечелва не по-малка популярност и от първите й три романа.Определят я като "писател,настроен срещу брака",почти цял Париж я обижда грубо.Жорж Санд е силна,бунтарска натура - наслаждава се на живота,радва се на щастието,докато Алфред дьо Мюсе предпочита да страда и да се измъчва.Двамата са диаметрално противоположни - тя обича природата,провинциалния начин на живот;той е парижанин,поклонник на модата,любител на хазартните игри.Но независимо от различията,любовта им е силна и унищожителна. "Той прекалено силно искаше да вземе това,което тя му предлагаше.Той искаше да задържи това,което тя вече беше захвърлила.Той й се отдаваше,а тя губеше себе си в него.Той бе ловецът,а тя - жертвата.Ето какви бяха нещата",пише Франсоаз Саган в предговора си към книгата "Любовните писма на Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе".
Уникалното в тяхната любов е начинът ,по който са писали за любовта и страстта си,докато са я преживявали.Като са се опитвали да разберат чувствата си,те са се вдъхновявали взаимно,подхранвайки със силни емоции както собствения си живот,така и живота на останалите.И за двамата перодът,през който са били заедно ,е изключително плодотворен.В творчеството им от това време се открива дискретното присъствие на другия - любовта им е била толкова всепоглъщаща,че запленени и впримчени един от друг,те не са усещали дали живеят живота си, или пишат за него. Това взаимно проникване е давало изключителната сила на връзката им,която е прекъсвана и подновявана,още по-страстна и пагубна.


Именно тази книга смятам да препиша тук,в този клуб и в тази тема.Някои от вас може да са я чели,а други-дори да не са чували за нея.Текстът не е много съвременен,защото превода е от 1921 година,където думите завършват на "ь" . За мен няма да представлява особена трудност да набера цялата книга,глава по глава,защото вече съм я чела поне 10 пъти и съм свикнала с тескта.Естествено,че ще ви спестя "ь"-тата:)))
Книгата е от друго време,с други нрави,с друго отношение към любовта,което днес може би изглежда смешно.Но книгата наистина е една изповед и привлича с това,че е реално преживяване,а не имитация на такова.
Това е тема като всички други,в която вие ще можете да изразявате мненията си по която глава от книгата си поискате.Да спорите,обсъждате и споделяте какво ви харесва и какво не ви харесва в книгата или главния герой(авторът), ще е нещо напълно в реда на нещата.Това,от друга страна ще показва и вашия интерес към текста.
Само ще отбележа,че имената в книгата са променени.Тоест,Жорж Санд не е с това име,а с друго,което вие сами трябва да познаете:))))))Както и на всички други образи,включително и самия автор.

Утре смятам вече да препиша първите две глави:)

Winona forever...

Редактирано от Sperantza на 10.08.04 08:46.

За да напише човек историята на своя живот, трябва преди всичко да е живял; а така и аз пиша моята.
Постигнат, млад още, от една ужасна морална болест, разказвам това, което ми се случи в продължение на три години. Ако бях само аз болен, не бих казал нищо; но тъй като и много други като мене, които страдат от същото зло, пиша тъкмо за тях, без да зная добре, дали ще обърнат внимание на това; защото, в случай, ако никой не би се побоял и не би взел мерки, ще имам поне още и тази поука от моите думи, че за да изцеря сам себе си по-добре също както лисицата, попаднала в капан, съм си изгризал хванатия крак.

През войните на империята, докато мъжете и братята бяха в Германия, безпокойните майки бяха дали на света едно поколение пламенно, бледно и нервозно. Заченати между две битки, възпитавани в колежите при биенето на барабаните, хиляди деца, като опитваха своите слаби мускули, се гледаха по между си с печални очи. От време на време бащите им, окървавени, се появяваха, издигаха ги на златообшитите си гърди, после пак ги пущаха на земята и се качваха отново на кон.
Само един човек живееше тогава в Европа; всички останали същества се мъчеха да изпълват дробовете си с въздуха, който той беше дишал. Всяка година Франция представяше пред този човек триста хиляди млади хора; това беше царски данък и ако той нямаше това стадо след себе си, не би могъл да следва своята съдба. Това беше конвоят, който му беше необходим, за да може да преброди света и да падне най-после в малката долина на един пуст остров, под една плачеща върба.
Никога не е имало толкова безсънни нощи, колкото във времето на тоя човек; никога не се е виждало да се навеждат върху валовете на градовете едно такова голямо множество от безутешни майки; никога не е имало такава тишина около тези, които говореха за смърт. И при все това никога не е имало толкова радост, толкова живот, толкова войнствена музика във всичките сърца. Никога не е имало слънца до такава степен чисти, както тези, които сушаха всичката тази кръв. Казваха, че Бог ги правел за този човек, и ги наричаха негови Аустерлицки слънца. Но, всъщност, той ги правеше сам със своите топове, коиито всякога гърмяха и които оставяха облаци само на другия ден след битките му.
Въздухът на това небе, без петно, когато блестеше толкова много слава, когато сияеше толково много стомана, беше който дишаха тогава децата. Те знаеха добре, че бяха предназначени за хекатомбите; те вярваха в неуязвимия Мюра, и бяха видели да прекарват императора по един мост, където свиреха толкова много куршуми, защото не се знаеше дали нямаше да умре. Но, ако и да трябваше да умре, какво означаваше това? Самата смърт беше толкова хубава тогва, толкова голяма, толкова великолепна в своя димящ пурпур! Тя приличаше тъй много на надеждата; тя косеше толкова зелени класове, защото беше станала като млада, и вече не вярваха на старостта. Всичките люлки на Франция бяха от щитове, също и всички гробници; нямаше вече сякаш старци; имаше само трупове или полубогове.
Обаче безсмъртният император беше един ден на един хълм, за да гледа седемте народи, как се бяха хванали за гърлото; като незнаеше още, дали той ще бъде господар на целия свят или само на половината, Азраел премина по пътя , докосна го с края на крилото си и го тласна в океана. От шума на неговото падане смъртно болните могъщества настръхнаха на своите болнични легла, и като протягаха своите криви лапи, всичките царски паяци разкъсаха Европа, и от мантията на Цезара стана една палячовска дреха.
Също както някой пътник, докато е на път, тича ден и нощ на дъжд и слънце, без да усеща нощните безпокойства и опасностите; но след като пристигне в средата на своето семейство и седне пред огъня, той изпитва една безкрайна умора и едвам може да се домъкне до леглото си; така също Франция, вдовицата на Цезаря, почувства тутакси своята рана. Тя припадна и потъна в толкова дълбок сън, защото нейните стари царе я обвиха в бял саван. Старата армия с посивели коси се върна с изчерпани сили от умората, и огнищата на запустелите кули отново се запалиха печално.
Тези мъже на Империята, които бяха толкова много тичали и клали, тогава прегръщаха своите отслабнали жени и им говореха за първата си любов; те се оглеждаха в изворите на родните си ливади и се виждаха там толкова стара, толкова обезобразени, защото стига да им затвореха очите, те си спомняха за своите синове; и питаха къде бяха те; децата излязоха от колежите и като не виждаха вече ни саби, ни брони, ни пехотинци, ни конници, питаха на свой ред, къде бяха техните бащи. Но отговори им се, че войната беше свършена, че Цезарят беше мъртъв, и че портретите на Велингтън и Блюхер бяха окачени в чакалните на консулствата и посолствата с тези само думи отдолу: Salvatoribus mundi.
Тогава заживя върху света от развалини една угрижена младеж. Всичките деца бяха от капките на една горяща кръв, която беше потопила земята; те бяха родени в прегръдките на войната, за самата война. Те бяха мечтали в продължение на петнадесет години за снеговете на Москва и за слънцето на пирамидите. Те не бяха излизали от градовете си; но бяха им казали, че през всяка една от портите на тези градове, се отиваше в някоя от столиците на Европа. Те имаха в главата си цял един свят; те гледаха земята, небето, улиците и пътищата; всичко това беше празно и камбаните на енорийските им църкви единствени звъняха в далечината.
Бледни призраци, покрити с черни роби, пресичаха бавно поляните; други чукаха на портите на къщите, и докато им отворят, вадеха от джобовете си големи дворянски грамоти, съвсем оръфани, с които изгонваха жителите. От всички страни пристигаха хора, още цели разтреперяни от страх, който ги беше завладял още при тяхното тръгване, двадесет години по-рано. Всички искаха, препираха се и крещяха: за учудване беше, че само смъртта е могла да извика толкова много гарвани.
Царят на Франция беше върху своя трон, като гледаше ту тук, ту там дали не ще види някоя пчела на своята черга. Едни му протягаха шапките си, и той им даваше пари: други му показваха кръст, и той го целуваше; трети се задоволяваха да му крещят в ушите големи и гръмливи имена, той отговаряше да отидат в голямата му зала, където ехото беше по-звучно; други пък му показваха своите овехтели манти, тъй като с тях те твърде добре бяха унищожавали пчелите, и на тях той даваше по една нова дреха.
Децата гледаха всичко това, като си мислеха всякога, че сянката на цезаря ще излезе скоро в Кан и ще развее всичките тези зли духове; но мълчанието продължаваше всякога, и в небето се виждаше да плава само бледността на лилиите. Когато децата говореха за слава, казваха: "Станете свещеници"; когато те говореха за амбиция: "Станете свещеници"; за надежда, за любов, за сила, за живот:"Станете свещенници".
Обаче, на трибуната се покачи един човек, който държеше в ръката си един контракт между царя и народа; той започна да казва, че славата била хубаво нещо, и амбицията за война също така; но че има нешо по-хубаво, което се наричаше свобода.
Децата повдигнаха глава и си спомниха за своите деди, които бяха говорели също така. Те си спомниха, че са срещали в тъмните ъгли на бащината си къща мистериозни бюстове с дълги коси от мрамор и римски надпис; те си спомниха, че са виждали вечерно време своите прадеди да клатят глава и да говорят за една ръка от кръв, много по-ужасна, отколкото тази на Императора. Имаше за тях в тази дума, свобода, нещо, което караше сърцето им да тупа, в едно и също време, като един далечен и страшен спомен и като една скъпа надежда, още по-далечна.
Те потрепераха, като ги слушаха; но като се връщаха в квартирите си, видяха три коша, които носеха към Кламар: Това бяха трима млади хора, които бяха произнесли твърде нависоко тази дума, свобода.
Една странна усмивка им мина върху устните при тази скръбна гледка; но други оратори, като се покачваха на трибуната, започваха да пресмятат публично онова, което струваше амбицията, и колко много славата беше скъпа; те показваха да се види ужаса на войната и наричаха касапници хекатомбите. И те говореха толкова много и толкова дълго време, че всичките човешки илюзии, както дървесата през есен, падаха лист по лист около тях, и тези, които ги слушаха прекарваха ръката си върху своето чело, както трескавите, които се пробуждат от сън.
Едни казваха : "Това, което причини падането на Императора, беше че народът не го искаше вече; " други : "Народът искаше царя, не свободата ; не разума ; не религията ; не английската конституция ; не абсолютизма ;" един последен добави : "Не, нищо от всичко това, но почивка."
Три елемента, прочее, разделяха живота, в който встъпваха тогава тези млади хора: зад тях едно минало, завинаги разрушено, вълнуващо се още върху своите развалини, с всичките вкаменелости на вековете на абсолютизма; пред тях зората на безкрайния хоризонт, първите сияния на бъдещето; и между тези два свята ... нещо прилично на океана, който отделя стария континент от Нова Америка, не знам какво вълнисто и колебливо, бушуващо море и пълно с корабокрушения, пресичано от време на време от някое бяло далечно платно или от някой кораб, издигащ тежка пара; настоящият век, с една дума, който разделя миналото от бъдещето, който е нито едното, нито другото и който прилича едновременно и на двете, и където не се знае, на всяка крачка какво става, дали се върви по здраво семе или по безплодни отломъци.
Ето сред какъв хаос трябваше да се избира тогава; ето това, което се представяше пред децата, пълни със сили и смелост, синове на Империята и внуци на Революцията.
От миналото те не искаха нищо, защото вяра в нищо - не може да се добива; бъдещето, те го обичаха, но как! Както Пигмалион Галатея; то беше за тях като една любовница от мрамор, и те очакваха тя да се одушеви, кръвта да обагри вените й.
Оставаше им, преочее, настоящето, духът на века, ангелът на здрача, който е нито нощта, нито денят; те го намериха седнал върху един чувал за вар, пълен с кости, пристиснат в мантела на егоистите, и зъзнещ от ужасен студ. Смъртна мъка им се вгнезди в душата при вида на това видение наполовина мумия и наполовина зародиш; те се приближиха към него, както пътникът, на когото показват в Страсбург дъщерята на някой стар граф от Сервенден, балсамирана в своята годенишка премяна: този детски скелет те кара да трепериш, защото нейните слабички и синкави ръце носят брачен пръстен, а главата й пада в праха посред портокалови цветове.
Както с приближаването на буря, преминава през лесовете страшен вятър, който кара да се разтреперят всички дървеса, и след който настава дълбоко мълчание, така Наполеон беше всичко раздрусал, като минаваше по света; царете бяха почувствали да се клатят техните корени и като слагаха ръка на главата си, те намираха там само своите коси, настръхнали от ужас. Папата беше изминал триста мили, за да го благослови в името на Бога и да му постави короната; но Наполеон не му взе ръката. Така всичко беше разтреперено, в този мрачен лесна стара Европа; после затишието беше настъпило.
Казват, че ако някой срещне разярено куче и има кураж да върви бавно и спокойно, без да се връща назад, кучето се задоволявало да го следва в продължение на известно време, без да му стори нещо,като пролайва и трака само зъбите си;докато пък той изпусне един само жест на уплаха,ако направи една крачка по-бързо,то се хвърля върху него и го разкъсва;защото,веднъж направено първото ухапване,няма вече възможност да се избяга от него.
В европейската история така също се е случвало често,че някой монарх да е правел този жест на ужасна уплаха и неговият народ го е разкъсвал;но,ако един го е правел,не значи,че всички са го правели в едно и също време,което ще рече-изчезвал само един цар,но не и царското величество.Пред Наполеон царското величество беше направило този жест,и не само величеството,но и религията,благородството и всяка божествена и човешка сила.
Веднъж Наполеон да умре,божествените и човешки сили ще бъдат отново възстановени на дело,но вярата в тях няма да съществува вече.Има една страшна опасност да се знае това,което е възможно,защото духът отива всякога по-далеч.Едно нещо е да се каже:"това би могло да бъде",а друго е:"това е било вече";това е първото ухапване от кучето.
Наполеон,деспотът,беше последната светлинка от лампата на деспотизма;той разруши и пародира царете,както Волтер-свещените книги.И след него се чу един голям шум:това беше камъкът на Света Елена,който току-що падна върху стария свят.И тутакси се показа на небето хладната звезда на разума,и нейните лъчи,подобни на тези на студената богиня на нощите,разпръскващи светлина без топлина,обвиха света със синкава плащеница.
Бяха видяли дотогава хора,които да мразят благородниците,да викат срещу свещениците,да правят съзаклятия против царете;достатъчно беше крещяно срещу злоупотребленията и предразсъдъците;но беще твърде ново нещо да видиш народът да се усмихва.Ако минаваше някой благороден,или свещеник,или владетел,селяните,които бяха участвали във войната,започваха да клатят глава и да думат:"А!Този сме го виждали ние;той имаше друго лице." Когато се говореше за трона или за олтара,те отговаряха:"Те са четири дъски;ние ги заковахме и отковахме." Когато му казваха:"Народе,ти се отказа от заблужденията,които те бяха заслепили;ти извика своите царе и свещеници",те отговаряха:"Не сме ние,това са онези бъбрици там".И когато им казваха:"Народе,забрави миналото,ори и слушай",те се изправяха на местата си и се чуваше едно глухо тътнене.То беше една ръждясала и нащърбена сабя,която се раздвижваше в ъгъла на сламената къща.Тогава те добавяха веднага:"Остани на спокойствие поне;ако не ти вредят,не искай да вредиш и ти." Уви!Те се задоволяваха с това.
Но младежта не се задоволяваше.Известно е,че има у човека две скрити сили,които се борят до смъртта:едната,ясновидеща и студена,се отнася до действителността,сметката,мярката,и съди миналото;другата е жадна за бъдещето и се втурва към непознатото.Когато страстта увлича човека,разумът го следва,като го оплаква и връща от опасността;но,откакто човек се е спрял от гласа на разума,откакто той си е казал:"Това е вярно,аз съм луд:къде отивам аз?" Страстта му вика:"Ами аз,аз ли ще умра?"
Чувство на неизразимо недоволство започна да кипи във всички млади сърца.Осъдени на почивка от господарите на света,изоставени на училищните слуги от всички видове,на леността и на досадата,младите хора виждаха да се оттеглят от тях пенестите вълни,срещу които те бяха приготвили своите мускули.Всичките тези гладиатори,натъркани с дървено масло,чувстваха в дъното на душата си една непоносима мизерия.Най-богатите удариха на слободия;онези от средна ръка заеха определено положение и се отдадоха било на работа,било на меча;най-бедните се хвърлиха в ентусиазма без жар,в големите думи,в ужасното море на акцията без цел.Понеже човешката слабост търси съюзяване,а хората са стадо по природа,политиката се намеси тук.Отиваха да се бият с караулните отряди по стъпалата на Законодателната Камара,тичаха на някоя пиеса в театъра,където Талма носеше перука,която го оприличаваше на Цезаря,блъскаха се при погребението на някой депутат либерал.
В това време,когато животът вън беше толкова бледен,толкова дребнав,вътрешният живот на обществото вземаше образ,мрачен и мълчалив:най-голямо лицемерие царуваше в нравите;английските идеи се свързаха с набожността,веселостта също беше изчезнала.Може би Провидението приготвяше вече своите нови пътища,може би ангелът предвестник на бъдещите общества сееше вече в сърцето на жените зародишите на човешката независимост,която те някога ще изискат.Но,известно е,че изведнъж стана нещо небивало във всичките салони на Париж:мъжете минаха от едната страна,а жените-от друга;и така,едните облечени в бяло,като годеници,другите,облечени в черно,като сирачета,те почнаха да се измерват с очи.
Но,нека не се лъжем:това черно облекло,което носят хората от наше време е един страшен символ;за да се дойде до там,трябвало е накитите да паднат парче по парче и нашивките-цвят по цвят.Човешкият разум е този,който разсипа всичките илюзии.;но той сам е в траур,за свое утешение.
Нравите на студентите и артистите,тези толкова свободни нрави,хубави и пълни с младост,пострадаха от промяната на света.Мъжете,като се отделяха от жените си,прошепваха думата,която наранява смъртно:презрение.Те се бяха отдали на виното и на куртизанките.Студентите и артистите се бяха отдали също:любовта беше третирана като славата и религията;това беше една древна илюзия.Тогава се отиваше по лоши места.Гризетката,тази толкова мечтателна и романтична класа,с толкова нежна и сладка любов,се видя изоставена по тезгяхите на кръчмите.Тя беше бедна и не я обичаха вече;тя искаше да има рокля и шапка,тя се продаде.О,мизерия!Младият човек,който би трябвало да я обича,когото тя би обичала самата;този,който я водеше някога в горите на Вериер и Романвил,на танците върху ливадата,на вечери под сянката;този,който идваше вечер да приказва при лампата,в дъното на кръчмичката,през дългите зимни нощи;този,който делеше с нея своето парче хляб,наквасен от потта на неговото чело,и своята любов възвишена и бедна;той,същият този човек, след като я изостави,я намираше в дъното на съмнителните заведения,бледа и изнемощяла,завинаги изгубена,с глада на устните и с разврата в сърцето!
В това време именно двама поети,двамата прекрасни гении на века след Наполеон,току-що посветиха живота си да съберат заедно всичките елементи от мъка и болка,разпръснати във всемира.Гьоте,патриархът на една нова литература,след като нарисува във Вертер страстта,която води към самоубийство,беше нахвърлил в своя Фауст чертите на най-мрачната човешка фигура,която някога е въплъщавала злото и нещастието.Неговите писания започнаха тогава да преминават от Германия във Франция.От дъното на неговия работен кабинет,окръжен от картини и статуи,богат,щастлив и спокоен,той гледаше как иде у нас неговото мрачно дело с една бащинска усмивка.Байрон му отговори чрез един болезнен вик,който беше накарал да потрепери Гърция,и надвеси Манфред върху бездните,като че нищожността е била името на грозната загадка,с която той се обвиваше.
Простете ми,о,велики поети,които сте сега само малко пепел и които почивате под земята!Простете ми!Вие сте полубогове, а аз съм едно чедо,което страда.Но,като пиша всичко това,не мога да се въздържа да не ви укоря.Защо не възпявахте вие парфюма на цветята,гласовете на природата,надеждата на любовта,лозата и слънцето,лазура и хубостта?Без съмнение вие познавахте живота,и без съмнение вие сте страдали ,светът се е рушил около вас,а вие сте плакали върху тия развалини и сте се обезнадеждявали;вашите любовници са ви изменили,вашите приятели-клеветили,а съотечествениците-не признали;вие сте имали празнота в сърцето,смърт в очите,вие сте били скръбни великани.Но,кажете ми вие,благородни Гьоте,нямаше ли вече успокоителен глас в религиозното ромолене на вашите стари германски лесове?Вие,за когото изящната поезия беше сестра на науката,не можаха ли те да намерят с тях двете в безсмъртната природа едно самотно растение за сърцето техния любимец?Вие,който бяхте пантеист,поет на антична Гърция,любител на свещените форми,не можахте ли да турите малко мед в тези хубави вази,които вие знаехте да правите,вие,който се есмихвахте само и оставяхте пчелите да идват върху устните ви? А ти,а ти,Байрон,нямаше ли ти при Равена,под твоите италиански портокалови дървета,под твоето хубаво венецианско небе,близо при твоето драго Адриатическо море,нямаше ли своята обична?О,Боже,аз,който ти говоря и който съм само едно слабо дете,аз познавам,може би,злини,които ти не си изстрадал ,и при все това аз вярвам в надеждата,и при все това аз Те благославям.
Когато английските и немските идеи минаха така върху нашите глави,то беше като едно тъмно и мълчаливо отвращение,последвано от ужасна конвулсия.Защото да се формулират общите идеи,това беше да се промени силитрата на барут,и хомерическия мозък на великия Гьоте беше пресушил като аламбик всичката течност на забранения плод.Тези,които не бяха го чели тогава,вярваха,че от него нищо не ще узнаят.Бедни твари!Експлозията ги отвлече като прашинки в бездната на мировото съмнение.
Това беше като отрицание на всички небесни и земни неща,което можеше да се нарече разочарование,или ако искате-безнадеждност;като,че ли човечеството в летаргия беше помислено за мъртво от тези,които му опитваха пулса.Също като войника,когото питаха някога:"В кого вярваш ти?" и който пръв отговаряше:"В себе си",така и младежта на Франция като чуваше този въпрос,отговаряше първа:"В нищо".

Бях написала продължението на 2 глава и тъкмо я постнах и имало някаква грешка!!!!!!!!!
О,нееееееееееееее!!!Не можете да си представите колко дълго писах!!!
Утре пак!
Надеждата умира последна!!!
Вижте само какъв непобедим оптимизъм ме тресе!

И аз се възхищавам на оптимизма ти!
Ако имаш възможност, преписваи главите 1-во
в Word, примерно и после само copy-paste тук.
Просто, защото, Word си работи, дори когато нета не...
Успех:)

chakame s netyrpenie:)))

Да,ама в моя случай не става,защото нямам такава възможност

Оттогава се образуваха два лагера:от една страна неспокойните духове,страдащите,всичките широки души,които имат нужда от безкрайното,отпуснали глави,плачещи;те потъваха в болезнени мечти и изглеждаха като крехки тръстики върху океан от горчивини.От другата страна,хората от месо останаха прави,неизменни,в средата на своите положителни наслаждения и тях не засягаше друга грижа,освен да смятат парите,които имаха.Това не беше нищо друго,освен едно ридание и един изблик на смях,едното идващо от душата,а другият от тялото.
Ето какво казваше душата:
"Уви!Уви!Религията си отива;облаците от небето падат на дъжд;ние нямаме вече ни надежда,ни очакване,няма вече двете малки парчета от черно дърво на кръст,пред които да простреш ръце.Звездата на бъдещето изгрява едвам;тя не може да възлезе на хоризонта;тя остава забулена от облаци и като слънцето зимно време,нейният диск се показва там,червен от кръв,който е запазила от 93 г. Няма вече любов,няма вече слава.Каква тъмна нощ върху земята!А,ние ще бъдем мъртви,когато съмне."
Ето какво казваше тялото:
"Човек живее на земята,за да си служи с чувствата си;има много или малко парчета от един бял или един жълт метал,с помощта на който той добива повече или по-малко почит.Да се яде,пие и спи,това е то да се живее.Колкото се касае до връзките,които съществуват между хората,приятелството се състои в заемане на пари;но твърде рядко е да имаш приятел,когото можеш да обичаш достатъчно заради това.Роднинството служи за наследствата;любовта е упражнение на тялото;единствената интелектуална наслада е суетността.."
Подобно на азиатската чума,изпарявана от водите на Ганг,страшната безнадеждност напредваше с големи крачки по земята.Шатобриан,царят на поезията,като обвиваше страшния идол със своята скитнишка мантия,го беше поставил върху един мраморен олтар,посред миризмите на свещените кадилници.Пълни със сила,безполезна вече оттогава,чедата на века изпъваха своите ръце и пиеха от бедната чаша отровното питие.Вече всичко се опропастяваше,когато чакалите излязоха наяве.Една литература,мъртвешка и смрадлива,която нямаше нищо друго,освен форма,но и тя отвратителна,започна да пръска със зловонна кръв всички чудовища на природата.
Кой би посмял някога да разкаже онова,което ставаше тогава в колежите?Хората се съмняваха във всичко;младежите отричаха всичко.Поетите възпяваха отчаянието;младежите излизаха от училищата с ясни чела,със свежи и румени лица и с богохулство на уста.От друга страна,френският характер,който по природа е весел и открит,способстваше твърде много мозъците да се изпълнят лесно с английските и германски идеи;но сърцата,твърде податливи да се борят и страдат,повяхнаха като пречупени цветя.Така приниципът за смърт слезе студено и без сътресение от главата в утробата.Вместо да имаме ентусиазма на злото,ние нямахме освен отрицанието на доброто.;вместо отчаянието-безчувствеността.Децата на петнадесет години,седнали нехайно под цъфналите дръвчета,говореха през време на забава така,че караха да треперят от ужас неподвижните шумаци на Версай.Причастието Христово,нафората,този вечен символ на небесна любов,служеше да се запечатват писма;децата храчеха хляба Господен.
Честити са онези,които избягнаха от тези времена!Честити са онези,които преминаха над бездните с поглед към небето!Имало е такива,без съмнение,и за тях ще жалим ние.
За нещастие,истина е,че в богохулството има едно голямо изгубване на силата,която облекчава препълненото твърде много сърце.Когато някой атеист,като вади часовника си и посвещаваше една четвърт час на Бога,за да го разгромява,известно е,че то беше четвърт час от гняв и свирепо наслаждение,което той си доставяше.То беше припадък на отчаянието,един позив без име към всичките небесни сили;то беше едно бедно и мизерно дело,което се влачеше под крака,който го смазваше;то беше един голям вик от болка.И кой знае? В очите на този,който вижда всичко,то беше,може би,една молитва.
Така младежите намираха употребение на неизразходваната си сила в екстаза на отчаянието.Да се присмиват на славата,на религията,на любовта,на всичко в света,е голямо утешение за тези,които не знаят какво да правят.Те се присмиват чрез това,сами на себе си дават право на всичко,като изваждат урок от него.А,и после,приятно е да се мисли човек за нещастен,когато той сам е презрян и досаден.Развратът,освен това,първото умозаключение от принципите на смъртта е един страшен камък за изстискване,когато се касае да се нервира човек.
Това приличаше,когато богатите си казваха:"Само богатството е истината,всичко останало е сън;да се наслаждаваме и да умрем." Тия от средна ръка си казваха:"Само в забравата е истината,всичко останало е сън;да забравим и да умрем.",а бедните казваха:"Само в нещастието е истината,всичко останало е сън;да богохулстваме и да умрем."
Това всичко много черно ли е?Преувеличено ли е?Какво мислите вие?Дали съм аз мизантроп?Нека ми бъде позволено малко размишление.
Като се чете историята за падането на Римската империя,невъзможно е да не се забележи злото,което християните,толкова удивляващи в пустинята,са направили на държавата,откакто са взели властта."Когато помисля,казва Монтескьо,за дълбокото невежество,в което гръцкото духовенство потапяше миряните,не мога да се възпра да не го сравня с онези скити,за които говори Херодот,които изваждали очите на своите роби,за да не може нищо да ги развлича и да им пречи да бият млякото си.Никоя държавна работа,никакъв мир,никаква война,никаква почивка,никакъв преговор,никаква женитба не се третираше,освен от министерството на калугерите.Не би могло да се помисли какво голямо зло е дошло в резултат от това."
Монтескьо би могъл да прибави:Християнството погуби императорите,но то спаси народите.То отвори на варварите палатите на Цариград,но то отвори и вратите на колибите на ангелите утешители Христови.Но касаеше се най-вече до големците на земята!И ето кое е по-интересното от последните хъркания на една империя,до мозъка на костите,от мрачния галванизъм,в средата на който се движеше още скелетът на тиранията върху гроба на Хелиогабала и Каракала!По-хубаво нещо за запазване,отколкото една римска мумия,балсамирана с парфюмите на Нерон,обвита в савана на Тиберия!Касаеше се,господа политици,да се отиде и да се намерят бедните и да им се каже да бъдат в мир;касаеше се да се оставят червеите и къртиците да изгризат паметниците на срама,но да извадят от утробата на мумията една дева също тъй хубава,както майката на Изкупителя,надеждата,приятелката на притеснените.
Ето това е,което беше направило християнството;и сега,от толкова години,какво направиха тези,които го бяха разрушили?Те видяха,че бедният се оставяше да бъде притесняван от богатия,слабият от силния,но така,че си казваха:"Богатият и силният ще ме притесняват на земята;но,когато те поискат да влязат в рая,аз ще бъда пред вратата и ще ги обвиня пред Божия съд." Така,уви! Те се задоволяваха да търпят.
Враговете на Христа казваха на бедния:"Ти търпиш за деня на праведния съд:няма никакъв праведен съд;ти очакваш вечния живот,за да поискаш тогава отмъщение:няма никакъв вечен живот;ти събираш своите сълзи и тези на семейството си,виковете на своите деца и риданията на своята жена,за да ги занесеш пред нозете на Господа в часа на смъртта си:няма никакъв Господ."
Тогава,разбира се,бедният избърса сълзите си,каза на жена си да мълчи,а на децата си да дойдат с него,и се изправи на земята,която работеше със силата на бик.Той каза на богатия:"Ти,който ме притесняваш,ти не си нищо друго освен един обикновен човек.", а на свещеника:"Ти,който ме утеши,ти ме излъга."Тъкмо това беше,което искаха враговете на Христа.Може би те си мислеха,че творят така човешкото щастие,като пращаха бедния на победата на свободата.
Но,ако бедният,добре разбрал веднъж,че свещениците го мамят,че богатите го ограбват,че всички хора имат едни и същи права,че всичките блага са само на този свят,че неговата мизерия е беззаконна;ако бедният,вярващ в себе си и в своите ръце беззаветно,си беше казал един хубав ден:"Война на богатия!И за мене наслаждение тук долу на земята,понеже няма друга!На мене земята,понеже небето е празно!На мене и на тебе,тъй като всички са равни!" О,префинени резоньори,които бихте го завели дотам,какво ще му кажете вие,ако той е победеният?
Без съмнение вие сте филантропи,без съмнение вие имате право на бъдещето и ще дойде денят,когато вие ще бъдете благословени;но,не още,право да си кажем,ние не можем да ви благословим.Когато някога потисникът казваше:"На мене земята!" - "На мене небето!"-отговаряше потиснатият.Сега какво ще отговори той? Всичката болест на настоящия век иде от две причини:народът,който е преживял 93 и 1814 години,носи в сърцето си две рани.Онова,което беше някога,няма го вече;всичко онова,което ще бъде,няма го още.Не дирете другаде тайната на нашите злини.
Ето един човек,къщата на когото е развалина;той я развалил,за да построи на нейно място друга.Развалините лежат проснати на земята и той чака нови камъни за нейното ново построяване.Но в момента,когато той е готов вече да дяла пясъчниците и да готви своя цимент,с копачка в ръка,със запретнати ръкави,ето,че идват и му казват,че камъни няма и го съветват да белоса старите,за да ги използва.Какво бихте искали да прави той,който не иска никак развалини за гнездото на своето семейство?Кариера е,при това дълбока,инструментите са твърде слаби,за да извади оттам камъни. "Почакайте,му казват,ще се извадят малко по малко;надявайте се,работете,напредвайте,отсрочете." Какво не му казват още?Но през това време този човек ,като е останал без старата си къща и като няма още нова,не знае как да се защити от дъжда,нито как да приготви своите ястия,нито къде да работи,нито къде да си почине,ни къде да живее,ни къде да умре;а децата му са новородени.
Или аз се мамя чудно,или ние приличаме на този човек.О,народи на бъдещите векове!Когато в някой топъл летен ден вие бъдете превити върху вашите плугове в зелените полета на отечеството;когато видите под едно слънце чисто и без петна земята,вашата плодородна майка,да се усмихва в своята утринна одежда на работещия,нейното многообично дете;когато,като изтривате от вашите спокойни чела светите капки на потта,вие хвърляте вашите погледи върху огромния ваш хоризонт,където няма нито един клас по-висок от друг в човешката жътва,но само синчец и маргаритки посред жълтеещите се жита;о,свободни хора!Тогава,когато вие ще благодарите на Господа,че сте се родили за тази реколта,спомнете си за нас,които няма да ни има вече,че ние купихме твърде скъпо спокойствието,на което вие ще се наслаждавате;съжалете ни повече,отколкото всички ваши бащи;защото ние изпитахме много от злините,които ни направиха достойни за съжаление,но ние изгубихме онова,което ни утешаваше.

Аз имам да разкажа при какъв случай бях хванат от болестта на века.
Бях на масата,на голяма вечеря,след един маскарад.Около мене бяха моите приятели,богато облечени,млади хора и жени,всички блестящи от хубост и радост;отляво и отдясно превъзходни ястия,стъкленици,полилеи;над моята глава шумен оркестър,насреща ми моята метреса,възвишено създание,която боготворях.
Аз бях тогава на деветнадесет години;не бях изпитвал никакво нещастие,никаква болест;бях с характер горд и открит същевременно,с всички надежди и избликващо сърце.Винените пари ферментираха в моите жили;то беше един от тези моменти на опиянение,когато всичко,което видите,всичко,кото чуете,ви говори за обичната.Цялата природа се чинеше тогава като скъпоценен камък с хиляди лица,върху който е издълбано тайнственото име.Човек би целунал доброволно всички,които вижда да му се усмихват и той се чувства брат на всичко,което съществува.Моята метреса ми беше обещала рандеву за през нощта,а аз поднасях бавно чашата си към моите устни,като я поглеждах.
Когато се обърнах,за да взема една чиния,вилицата ми падна.Аз се наведох,за да я взема,но като не я намерих отначало,повдигнах покривката,за да видя къде се беше търколила.Аз съзрях тогава под масата кракът на моята метреса,който беше турен върху този на един млад човек,седнал до нея;бедрата им бяха кръстосани и преметнати и те ги постискваха от време на време.
Аз се повдигнах,разбира се,спокоен,поисках друга вилица и продължих да вечерям.Моята метреса и съседът й бяха от тяхна страна така също твърде спокойни,като си говореха едвам и като не се поглеждаха.Младият човек беше сложил лактите си на масата и се шегуваше с една друга дама,която му показваше яката си и гривните.Моята метреса беше неподвижна,с очи втренчени и удавени от умора.Аз ги наблюдавах и двамата,докато траеше вечерята,но не видях нито в жестовете им,нито по техните лица нещо,което можеше да ги издаде.На края,когато сервираха десерта,оставих да се изплъзне кърпата ми на земята и като се наведох отново,намерих ги пак в същото положение,тясно опрени един в друг.
Аз бях обещал на моята метреса да я заведа тази вечер у тях.Тя беше вдовица и следователно-извънредно свободна жена,живееше с един стар роднина,който я съпровождаше и й служеше за стар опитен придружител.Когато преминавах през предкъщните стъпала,тя ме повика. "Хайде,Октав - ми каза тя - да тръгнем,ето ме." Аз започнах да се смея и излязох без да й отговоря.След няколко крачки седнах на един крайъгълен камък.Не знаех за какво мислех;бях като затъпял и станал идиот от неверността на тази жена,към която не бях никога ревнив и върху която не бях хвърлил никога подозрение.Това,което бях видял не оставяше у мене никакво съмнение;аз бях като изумен от неочаквано нещастие и не си спомням нищо от онова,което се извърши у мене в продължение на времето,през което бях останал на този камък,освен като погледнах машинално небето и като видях една звезда да пада,аз поздравих тази бягаща светлина в която поетите виждат един разрушен живот, и й снех тежко шапката си.
Върнах се у дома твърде спокойно,без да изпитвам нещо,без да чувствам нещо,и като лишен от разсъдък.Започнах да се събличам и си легнах в леглото;но,едва току-що си сложих главата върху възглавницата и дъхът на отмъщението ме завладя с такава сила,че аз се изправих веднага срещу стената,като че всичките мускули на тялото ми бяха станали на дърво.Слязох от леглото си като крещях с прострени ръце,като не можех да вървя освен на петите си,толкова нервите на пръстите на краката ми бяха обтегнати.Аз прекарах така близо един час,напълно луд и вкочанясал като скелет.Това беше първото избухване на гняв,което изпитах.
Човекът,когото хванах ненадейно с моята метреса,беше един от най-интимните ми приятели.Отидох на другия ден у него,придружен от един млад адвокат на име Дежене;ние взехме револвери,още един друг свидетел и бяхме във Венсенската гора.През целия път аз избягвах да говоря с моя противник,а така също и да го доближа;аз упорствах така на силното желание да го ударя или оскърбя,тези форми на насилие,толкова отвратилени и безполезни от момента,откогато законът толерира условното сражение.Но аз не можех да си забраня да не отправям изпитателни погледи върху него.Това беше един от моите приятели от детинство и между нас съществуваше една вечна размяна на услуги от много години насам.Той познаваше много добре любовта ми към моята метреса и много пъти даже бях слушал ясно от него,че този вид връзки са свети за един приятел и че той ще бъде неспособен да се опитва да ме измести,макар и да обича същата жена,както мене.Най-после аз имах всичкото доверие у него и никога може би не съм стискал ръката на човешко създание по-сърдечно,както неговата.
Аз гледах любопитно,жадно този човек,когото бях слушал да говори за приятелството като някой герой от древността,и когото току-що видях да милва моята метреса.То беше за пръв път в моя живот да виждам чудовище;измервах с вторачен поглед,за да видя по-добре как беше направено то.Него,когото познавах от десетгодишна възраст,с когото бях живял ден след ден в най-съвършено и най-тясно приятелство;струва ми се,че не го бях никога виждал.Аз ще си послужа тук с едно сравнение.
Има една испанска пиеса,позната на цял свят,в която една каменна статуя идва да вечеря у един развратник,изпратена от небесния съдия.Развратникът се държи добре и се сили да се показва индеферентен;но статуята му иска ръката и когато той я дава,човекът се чувства обхванат от смъртен студ и пада в конвулсии.
Така всеки път през моя живот,случвало се е да съм имал голямо доверие в течение на дълго време било на приятел,било на метреса,и да открия изведнъж,че съм бил мамен;и аз не мога да обясня какво произвежда това откритие върху мене,освен като го сравня със стискането на ръката на тази статуя.Това е истинското впечатление от мрамора,като,че ли действителността с всичката своя смъртна хладина,ме поледява с целувка;това е допиране до чавек от камък.Уви! Страшният събеседник е хлопал не един път на моята врата;не един път ние сме вечеряли заедно.
Но,приготовленията са направени,ние заемаме линия-моя противник и аз,като напредваме бавно един към друг.Той гръмна пръв и ме рани в дясната ръка.Аз взех тутакси револвера си в другата ръка;но не можах да го повдигна,липсваше ми сила и паднах върху едното си коляно.
Тогава видях моя неприятел да идва бързо,с безпокоен вид и твърде бледно лице.Моите секунданти се притекоха в същото време като видяха,че аз съм ранен;но той ги отдалечи и ми взе наранената ръка.Зъбите му бяха стиснати и не можеше да говори;аз виждах мъката му.Той страдаше от най-ужасното зло,което човек би могъл да изпита. "Махни се!-му крещях аз,махни се,иди да се избършеш в чаршафите на ***!"Той се задушаваше,и аз също.
Сложиха ме във фиакър,където намерих един лекар.Раната не беше опасна,тъй като куршумът не беше засегнал костта,но аз бях в такова състояние на възбуденост,че беше невъзможно да се съвзема на часа.В момента,когато фиакърът тръгваше,видях на вратичката една трепереща ръка:това беше моя противник,който беше дошъл пак.Аз си поклатих главата в отговор;бях в такова вбесяване,че бих направил напразно усилие,за да го извиня,цял чувстващ добре колко разкаянието му беше искрено.
Пристигнал у дома,кръвта,която течеше от моята ръка,ме успокои много;защото слабостта ме освободи от моя гняв,който ми причиняваше повече зло,отколкото моята рана.Легнах си с наслаждение и струва ми се,че никога не съм пил нещо по-приятно от първата чаша вода,която ми дадоха.
Като ме сложиха в леглото,треската ме започна.То беше тогава,когато аз започнах да лея сълзи.Това,което не можех да разбера,беше не,че моята метреса беше престанала да ме обича,а това,че ме излъга.Аз не разбирах защо една жена,която не е насилена нито от дълга,нито от интерес,може да лъже един мъж,когато същевременно обича друг.Питах двайсет пъти на ден Дежене как е възможно това."Ако бях неин мъж,казвах аз,или,ако я плащах,разбирам да ме излъже;но,защо ако тя не ме е обичала повече,не ми го е казала?Защо да ме мами."Аз не мога да разбера как може да се лъже в любовта;тогава бях дете,но и сега признавам,че пак така мисля.Всеки път,когато съм се влюбвал в някоя жена,съм й го казвал и всеки път ,когато съм преставал да обичам една жена,също сам го казвал,със същата искреност,като съм мислел винаги,че върху тези неща ние нищо не можем да сторим чрез нашата воля и,че няма престъпление,освен в лъжата.

Дежене на всичко,което казвах ми отговаряше:"Това е една презряна жена;обещайте ми,че няма да я видите повече."Аз му се заклех тържествено.Той ме посъветва освен това да не й пиша изобщо,даже и да й правя укори и ако тя ми пише,да не й отговарям.Обещах му всичко това почти учуден,че той ми го искаше и ядосан,че можеше да предположи противното.
При все това първото нещо,което направих,откогато можах да стана и изляза от стаята си,беше да се затичам у моята метреса.Намерих я самичка,седнала на стол в един ъгъл на своята стая,с отпаднало лице и в най-голям безпорядък.Аз я отрупах с най-силни упреци;бях пиян от отчаяние.Крещях дотолкова,че стаята тътнеше,но в същото време сълзите ми прекъсваха понякога думите ми толкова силно,че паднах върху леглото,за да им дам воля."Ах!Невернице!Ах!Нещастнице!,й думах аз плачещ,ти знаеш ,че ще умра;това прави ли ти удоволствие?какво ти направих?"
Тя се хвърли на шията ми,каза ми,че била измамена,увлечена;че моя съперник я опил на тази фатална вечеря,но че тя не е била никога с него;че тя се отдала само на един момент от забрава;че тя извършила една грешка,но не едно престъпление;най-после,че тя виждала добре всичкото зло,което ми беше причинила;но,ако аз не й простя,и тя щяла също да умре.Тя изчерпа всичките сълзи,които искреното разкаяние има,всичкото красноречие,което болката има,за да ме утеши;бледна и блуждаеща,с разтворена роба,с коси разсипани върху раменете,на колене по средата на стаята,никога не бях я виждал толкова хубава и аз треперех от ужас,докато всичките мои чувства се възвръщаха пред това зрелище.
Излязох разбит,без да я виждам вече и едвам можех да се поддържам.Не исках никога да я видя вече;но само след четвърт час аз се завърнах отново при нея.Не знаех каква безнадеждна сила ме влечеше там;имах едно непонятно желание да я притежавам още един път,да изпия върху нейното чудесно тяло всичките тия горчиви сълзи и да се убием след това и двамата.Аз я мразех и обожавах;чувствах,че моята любов беше моя гибел,но да живея без нея-беше невъзможно.Изкачих се у тях като светкавица;не говорих на никого от слугите,влязох съвсем направо,познаващ къщата и блъснах вратата на стаята й.
Намерих я седнала пред своята тоалетна масичка,неподвижна и покрита със скъпоценни камъни.Нейната камериерка я решеше;тя държеше в ръка едно парче от червен креп,който тя прекарваше полекичка върху бузите си.Аз помислих,че сънувам;струваше ми се невъзможно,че това беше същата онази жена,която току-що видях преди четвърт час,удавена от болка и просната на пода;вцепених се като статуя.Тя като чу,че вратата й се отваря,извърна глава усмихваща се. "Вие ли сте?" каза тя.Тя се готвеше за бал и очакваше моя съперник,който щеше да я заведе там.Тя ме позна,стисна си устните и намръщи вежди.
Направих крачка да изляза.Аз гледах голия й гръб,гладък и напарфюмиран,където нейните коси бяха намокрени и на които блестеше гребен с диаманти.Този тил,седалище на жизнената сила,беше по-черен от ада;две блестящи плитки бяха извити там и леки сребърни треперушки се люлееха отгоре.Раменете и шията й,по-бели от млякото,караха да излиза от движението грубата и благовонна приправка от косми,която беше там.Имаше в тази завита конска грива незнам какво безсрамно хубаво,което сякаш се присмиваше на безпорядъка,който видях малко по-рано.Аз тръгнах изведнъж напред и ударих този тил с опакото на моя стиснат юмрук.Моята метреса не издаде вик;тя падна на ръцете си,след което аз излязох бързо.
Като се върнах у дома,треската ме захвана с такава сила,че бях принуден да се просна на леглото.Моята рана се отвори отново и аз страдах много.Дежене дойде да ме види;разказах му всичко,което се беше случило.Той ме изслуша с голямо мълчание,после се разходи известно време из стаята като човек,който не може да се реши на нещо.Най-после той се спря пред мене и си тръгна избухнал от смях - "Тази ваша първа метреса ли е?" - ми каза той. - "Не,му казах аз,това е последната."
Към полунощ,когато спях неспокоен сън,стори ми се,че чувам дълбока въздишка.Отворих очи и видях моята метреса,изправена до леглото ми,с кръстосане ръце,прилична на привидение.Не можах да не извикам от ужасяване като мислех,че това е плод на моя болен мозък.Скочих от леглото си и избягах на другия край на стаята;но тя дойде към мене. "Аз съм",каза тя;и като ми обгърна с ръце тялото,тя ме повлече. "Какво искаш от мене?-виках аз-Остави ме!Аз съм в състояние да те убия ей сега!"
- Е,добре,убий ме! - каза тя. - Аз ти измених,аз те измамих,аз съм безчестна и презряна;но аз те обичам и не мога да живея без тебе.
Аз я гледах:колко беше хубава тя!Цялото й тяло трепереше;очите й,удавени от любов,разпръскваха потоци от сладострастие;гърлото й беше голо,устните й горяха.Повдигнах я в моите обятия."Добре,казах й аз,но пред Господа,който ни вижда,пред духа на моя баща,заклевам те,че ще те убия ей сега и мене си също." Взех един нож за маса,който беше на моята камина и го поставих под възглавницата.
- Хайде,Октав - ми каза тя,като се усмихва и ме целува - не прави лудост.Ела,мое дете;всички тези ужаси те правят лош;ти имаш треска.Дай ми тоя нож.
Аз видях,че тя иска да го вземе."Чуйте ме, - й казах тогава - не зная коя сте и каква комедия играете,но колкото се отнася до мене,аз не играя.Обичах ви толкова,колкото може да обича един мъж на земята,и за мое нещастие и моя смърт,знайте,че аз ви обичам още безумно.Вие дойдохте да ми кажете,че ме обичате също,аз искам това;но,в името на всичко,което има свято в света,ако аз съм ваш любовник тази вечер,друг никой не ще бъде утре.Ей Богу,ей Богу,повтарях аз,не ще ви взема повече за метреса,защото ви мразя толкова,колкото ви и обичам.Ей Богу,ако искате от мене,убивам ви утре сутринта." Като говорех така,аз дойдох в пълен припадък.Тя хвърли своята мантия върху раменете си и излезе тичешком.
Когато Дежене узна тази история,ми каза:"Защо не я изслушахте?Вие сте съвсем без вкус;тя е хубава жена."
- Шегувате ли се?-му казах.Вярвате ли,че една подобна жена може да бъде моя съпруга?Вярвате ли,че ще съглася да я споделям с някой друг?Помислете си,тя самичка да признава,че друг някой я има,и искате ли аз да забравя,че я обичам,стига само да я имам?Ако вашата любов е такава,съжалявам ви.
Дежене ми каза,че той обичал само момичета и,че на тези работи не гледа отблизо."Мой драги Октав,прибави той,вие сте твърде млад;вие бихте желали да имате много неща и хубави неща,но каквито не съществуват.Вие вярвате в един-единствен вид любов;може би вие сте за това способен;аз го вярвам,но не ви го желая.Вие ще имате други метреси,приятелю мой и ще съжалявате един ден в бъдеще за това,което ви се случи тази нощ.Когато тази жена е дошла да ви търси,разбира се,че тя ви е обичала;тя не ви обича,може би в този час сега,тя е може би в обятията на друг;но тя ви е обичала нея нощ именно,в тази стая;и какво ви важи всичко останало?Вие сте имали една хубава нощ и ще съжалявате за нея,бъдете сигурни,защото тя не ще се върне вече.Една жена прощава всичко,освен само когато не я пожелаеш.Трябва нейната любов към вас да е била страшна,за да дойде да ви намери като е знаела и се е признавала за виновна,като се е съмнявала може би,че ще бъде отблъсната.Вярвайте ми,вие ще съжалявате за една подобна нощ,защото аз съм този,който ви казва,че вие не ще я имате вече."
Имаше във всичко това,което казваше Дежене една убедителност,толкова проста и толкова дълбока,едно толкова обезнадеждаващо спокойствие на житейската опитност,че аз треперех като го слушах.Когато той говореше,аз изпитвах едно силно влечение да отида пак у моята метреса или да й пиша да дойде.Бях неспособен да се вдигна;това ме избави от срама да се излагам отново пред моя съперник,когото тя може би очаква или да я намеря заключена с него.Но мене ми беше винаги лесно да й пиша;аз се питах,без да ща,в случай,ако бих й писал,дали ще дойде.
Когато Дежене си беше отишъл,аз почувствах едно колебание тъй страшно,че реших да сложа на това край,по какъвто и да било начин.След страшна борба,ужасът надви най-после любовта.Аз написах на моята метреса,че не ще я видя никога и,че я моля да не идва вече,ако не иска да се излага да бъде изпъдена още от вратата ми.Звъних силно,заповядах да занесат писмото ми колкото е възможно по-скоро.едва току-що моят слуга беше затворил вратата и аз извиках.Той не ме чу;не смеех да го повикам втори път;и,като сложих двете си ръце върху лицето,останах така погребан в най-дълбоко отчаяние.

На другия ден,при изгрев слънце,първата мисъл,която ми дойде,беше да се попитам:"Какво ще правя сега?"
Аз нямах никакво състояние,никакво занятие.Бях изучавал медицина и право,без да можех да се реша да избера една от тези две кариери;бях работил шест месеца у един банкер с такава неточност,че се принудих да си подам оставката на време,за да не бъда уволнен.Бях правил проучвания,но повърхностни,понеже имах памет,която иска упражнение и която забравя лесно,каквото научи.
Моето едничко съкровище след любовта беше независимостта ми.Откакто възмъжах,аз я въздигнах до страшен култ и така да се каже,аз я осветих в моето сърце.Един ден баща ми като мислеше вече за моето бъдеще,ми говори за множество кариери,между които той ми остави да избирам.Аз се бях облакътил на моя прозорец и гледах една тънка и самотна топола,която се люлееше в градината.Размишлявах върху всички тези различни състояния и обмислях кой да избера..Прехвърлях ги всички в главата си едно подир друго чак до последното;след което като не ми се нравеше нито едно,оставих своите мисли да хвърчат.Стори ми се изведнъж,че чувствам земята да се движи и че силата,глуха и невидима,която я влече в пространството,стана осезателна за моите чувства;аз я видях да се изкачва в небето;струваше ми се,че се намирам в кораб;тополата,която беше пред очите ми,виждаше ми се като мачта;аз се повдигнах като простирах ръце и си виках :"Това е твърде молко нещо - да бъдеш пасажер за един ден върху този кораб,плуващ в ефира;твърде малко нещо - да бъде човек една черна точка върху кораба;аз ще бъда човек,но не особен човек."
Такова беше първото признание,което на четиринадесет годишна възраст бях произнесъл пред самата природа и оттогава аз нищо не съм се опитвал да направя без да послушам баща си,но без да можех някога да победя моето отвращение.
Бях без работа не поради мързел,а по своя воля;обичащ всичко,което е направил Господ и твърде малко от това,което е направил човек.Аз бях познал от живота само любовта,от света - само моята метреса и не исках да зная друго нещо.Така,както се бях влюбил на излизане от колежа,бях повярвал искрено,че това беше за през целия ми живот;и всяка друга мисъл беше изчезнала.
Моето съществуване беше седяще.Аз минавах целия ден у моята метреса;голямо удоволствие беше за мене да я заведа на полето,докато траят хубавите дни на лятото и да лежа при нея в гората върху тревата или върху мъха.Гледката на природата в своето великолепие е била винаги за мене най-силното от всички удоволствия.
Зиме,тъй като тя обичаше света,ние тичахме по балове и по маски по такъв начин,че този празен живот не преставаше никога;и понеже аз мислех само за нея,докато тя ми беше вярна,намерих се просто без мисъл,когато тя ми измени.
За да дам идея за състоянието в което се намираше тогава моя дух,не мога по-добре да го сравня освен с един от тези апартаменти,които се виждат днес,където се намират събрани заедно и смесени мебели от всички времена и от всички страни.Нашият век няма никакви свои форми.Ние нямаме ударен печата на нашето време ни в къщите си,ни в градините си,ни на каквото и да било.Срещат се в улиците хора,на които брадата е подкастрена както от времето на Хенрих Трети,други - които са бръснати,други на които косите са вчесани като тези на портрета на Рафаело,други - като от времето на Исуса Христа.Също така апартаментите на богатите са кабинети на любопитни неща:антични,готически,от Ренесанса,от времето на Людовик Тринадесети,всичко е разбъркано.Най-сетне ние имаме от всички векове,освен от нашия,нещо което не е било никога виждано в друга епоха:еклектизмът е нашият вкус;ние вземаме всичко,което намираме,едното за хубостта му,друго за удобството му,една такава вещ за античността й,друга такава за нейната грозота;по такъв начин,че ние живеем с остатъци само като,че края на света е наближил.
Такъв беше моя дух;бях чел много;освен това бях се научил да рисувам.Знаех наизуст много неща,но нищо по ред така,че главата ми беше едновременно и празна,и надута като гъба.Аз се влюбвах във всичките поети един след друг;но,като бях по натура твърде впечатлителен,последният имаше винаги тази способност да ме накара да се отвратя от всички останали.Бях станал един голям магазин от развалини,докато най-после като изгубих жаждата си да пия новото и неизвестното,се превърнах сам в развалина.
Обаче върху тази развалина имаше още нещо твърде младо:то беше надеждата на моето сърце,което беше като дете.
Тази надежда,която от нищо не беше увяхнала и опорочена и която любовта беше екзалтирала до крайност,току-що получи една смъртна рана.Вероломството на моята метреса я беше ударило в най-високия неин полет и,когато мислех за това чувствах нещо в душата си,което замираше конвулсивно като ранена птица,която е в агония.
Обществото,което причинява толкова зло,прилича на онази индийска змия,на която жилището е листът на едно растение,което изцерява нейното ухапване;то доставя почти винаги лека за сметка на страданието,което е причинило.Например,един човек,който си е наредил правилен живот,покупките за сутринта,визитите в толкова часа,работата в толкова часа,любовта в толкова,може да изгуби своята метреса без опасност.Неговите занимания и мисли са като тези безчувствени войници,наредени за бой на една и съща линия;един залп грабва един от тях,съседите се постесняват и той не се вижда вече там.
Аз нямах този извор,откогато бях сам;природата,моята скъпа майка ми се струваше напротив - по-празна и по-пуста,отколкото някога.Ако можех да забравя моята метреса напълно,бих бил спасен.Колцина са на които не трябва толкова много ,за да ги изцерят! Те са неспособни да обичат една невярна жена и тяхното поведение,в подобен случай,е удивително по твърдост.Но така ли е,когато някой люби на деветнадесет години,тогава когато незнаещ нищо от света,желаещ всичко,младият човек чувства едновременно зародиша на всичките страсти?В какво се съмнява тази възраст?Отдясно,отляво,долу,на хоризонта,навсякъде някакъв глас я зове.Всичко е желание,всичко е мечта.Няма действителност,която да се противопостави,когато сърцето е младо;няма дъб толкова чепат и толкова як,от който да не изскочи някоя дриада;и,ако човвек би имал сто ръце,не би се побоял да ги отвори в празното пространство;може да стисне там само своята метреса и празнината е изпълнена.
Колкото за мене,аз не можех да разбера да се прави нещо друго,освен да се обича;и когато ми се говореше за някое друго занимание аз не отговарях.Страстта ми към моята любовница беше като дивашка и през целия си живот чувствах нещо монашеско и диво.Не искам да цитирам повече от един пример.Тя беше ми дала своя миниатюрен портрет в един медальон;аз го носех на сърцето си,нещо,което правят мнозина хора;но като намерих веднъж у един търговец на рядкости една желязна рамчица,на края на която имаше плочица с подострени бодли,привързах медальона върху плочицата и го носех така.Тези бодли,които се забождаха в гърдите ми,ми причиняваха толкова чудно сладострастие,че аз си опирах ръката понякога,за да ги чувствам по-дълбоко.Зная добре,че това е лудост;любовта е съвсем друго нещо.
Откогато тази жена ми беше изменила,аз бях махнал жестокия медальон.Не мога да кажа с каква скръб отвързах железния пояс и каква въздишка изпусна моето сърце,когато се намери освободено."Ах!Бедни белези,си казвах аз,вие ще трябва да се изличите!Ах!Моя рана,моя драга рана,какъв балсам ще сложа аз върху тебе?"
Имах защо да мразя тази жена;тя беше така да се каже,в кръвта на моите жили;аз я злословях,но мечтаех за нея.Какво да се прави с това?Какво да се прави с един сън?Какъв смисъл да се даде на спомените от месо и кръв?Макбет,като убива Дънкан,казва,че океанът не ще измие неговите ръце,той не би измил и моите белези.Аз го казах и на Дежене:"Какво искате вие?Откакто съм заспал,нейната глава е там,върху възглавницата."
Аз живях само чрез тази жена;да се съмнявам в нея,значеше да се съмнявам във всичко;да я злословя,всичко да отричам;да я изгубя,всичко да се разруши.Не излизах вече,светът ми се струваше като населен от чудовища,от сур дивеч и крокодили.На всичко,което ми казваха,за да ме развлекат,отговарях:"Да,хубаво е,но бъдете сигурни,че нищо няма да направя."
Отивах до прозореца и си казвах:"Тя ще дойде,сигурен съм в това;тя иде,тя завива из улицата;усещам я,че се приближава.Тя не може да живее без мене,не повече отколкото аз без нея.Какво ще й кажа,какво лице ще направя?Там горе нейните вероломства ми се представят пак.Ах!Дано не идва тя!,си виках аз;да не се приближава!Аз съм способен да я убия".
След моето последно писмо не чух вече да се говори за нас."Най-сетне какво прави тя? се питах аз,тя обича друг?Да обичам тогава и за някоя друга?Коя да обичам?"и,цял вдълбочен да диря,аз чувах,че далечен глас ми крещеше: "Ти,с друга!Две същества,които се обичат,които се прегръщат и които не са ти,ни аз?Възможно ли е това?Луд ли си ти?"
- Подлец!-ми казваше Дежене-кога ще забравите вие тази жена?Това толкова голяма загуба ли е?Хубаво удоволствие ли е да бъдеш обичан от нея?Изберете първата дошла.
- Не - отговарях му аз - това не е толкова голяма загуба.Не направих ли каквото трябваше?Не я ли изгоних от тука?Какво имате да кажете?Останалите дни ме гледат:биковете,ранени в цирка са свободни да отидат да си легнат в някой кът с меча на бикобореца в рамото и да свършат на спокойствие.Какво ще отида да правя,кажете ми,там или там? Какво са вашите първи дошли? Вие ще ми покажете едно чисто небе,дървеса и къщи,хора,които говорят,пият,пеят,жени,които танцуват и коне,които тичат в галоп.Всичко това не е живота,това е шумът на живота.Идете,идете,оставете ми спокойствието!

Togava si go pishi v meila, zashtoto kato ti izklju4i neta,
mojesh pak da go zapazish kato draft v meila si.
Posle napravo da go kopirash tuk..

Когато Дежене видя,че моето отчаяние беше неизцеримо,че аз не исках да слушам никого,ни да излизам от стаята си,той взе работата за сериозна.Видях го да пристига една вечер с изглед на голяма важност;той ми говори за моята метреса и продължи на присмивателен тон,като каза за жените всичко лошо,което мислеше.Докато той говореше ,аз се бях подпрял на лакета си и като се повдигнах върху леглото,слушах го внимателно.
Това беше през една от тези мрачни вечери,когато свирещият вятър прилича на стенанията на умиращия;силен дъжд биеше стъклата на прозорците,като оставяше интервали от гробна тишина.Цялата природа страда през това време;дървесата се люлеят с болка или навеждат скръбно чела;птиците от полетата се гушат в шубраците;улиците на градовете са празни.Моята рана ме караше да страдам.Вчера беше,аз имах метреса и приятел;моята метреса ми измени,моят приятел ме простря на болнично легло.Не разпознавах още ясно онова,което минаваше през главата ми;мен ту ми се струваше,че съм сънувал сън ,пълен с ужас и стигаше да си отворя очите,за да се събудя щастлив на другия ден;ту като че това бе моят цял живот,който ми се струваше като смешна и детинска мечта,на която фалша току-що се разкриваше.Дежене беше седнал насреща ми до лампата;той беше мълчалив и сериозен,с вечна усмивка.Това беше човек с открито сърце,но сухо като вулканичен камък.Една ранна опитност го беше направила плешив преди възрастта;той познаваше живота и беше плакал на своето време;но неговата болка носеше ризница;той беше материалист и очакваше смъртта.
- Октав - каза ми той - според това,което става с вас,аз виждах,че вие вярвате в такава любов,каквато романистите и поетите я представят;вие вярвате с една дума,на всичко,което се казва на земята,а не на онова,което се върши.Това е,защото вие не разсъждавате добре и може да ви изведе до твърде големи нещастия.
Поетите ни представят любовта както художниците ни рисуват хубостта,както музикантите ни творят мелодията;което ще рече,надарени с една организация,нервна и изящна,те събират с тънко разпознаване и с пламенност най-чистите елементи на живота,най-хубавите линии на материята и най-хармоничните звукове на природата.Имало,казват,в Атина множество хубави девойки;Праксител изрисувал всичките една след друга;след което от всичките тези различни хубости,от които всяка имала свой недостатък,той направил една единствена хубост без недостатък,и създал Венера.Първият човек,който е направил музикален инструмент и който е дал на това изкуство неговите правила и закони,е слушал дълго време по-рано,да шумолят тръстиките и да пеят славеите.Така и поетите,които са познавали живота,след като са видели много случаи от любов,повече или по-малко трайна,след като са почувствали дълбоко до каква степен на възвишена екзалтация може страстта да се издигне на моменти,като са отстранили от човешката природа всичките елементи,които я намаляват,създадоха тези тайнствени имена,които преминаха от поколение на поколение върху устните на хората:Дафнис и Хлоя,Херо и Леандър,Приам и Тизба.
Да иска някой да търси в реалния живот любов,подобна на тяхната,вечна и абсолютна,то е същото да се търсят из площадите жени,толкова хубави,колкото Венера или да се иска славеите да пеят симфониите на Бетховен.
Съвършенството не съществува;да се разбира това е триумфът на човешкия ум;да се желае,за да се притежава е най-опасната от лудостите.Отворете вашия прозорец,Октав;не виждате ли безкрайността?Не чувствате ли,че небето е без граници?Вашият разум не ви ли го казва?При все това схващате ли безкрайността?Имате ли някаква идея за едно нещо без край вие,който сте роден вчера и ще умрете утре?Това зрелище на безкрайност във всички страни на света е произвело най-големите умопобърквания.Религиите идват от там;за да притежава безкрайността Катон си преряза гърлото,християните се отдаваха на лъвовете,хугенотите на католиците;всички народи на земята са си простирали ръцете към това безпределно пространство и са искали да се хвърлят там.Безумецът иска да притежава небето;мъдрият ум се учудва,коленичи и не желае.
Съвършенството,приятелю,е още по-малко направено за нас,отколокото безкрайността.Трябва да не го търсим в нищо,нито да го искаме в нещо,ни в любовта,ни в хубостта,ни в щастието,ни в добродетелта;но трябва да го обичаме,за да бъдем добродетелни,хубави и щастливи дотолкова,доколкото човек може да бъде.
Да предположим,че вие имате във вашия научен кабинет една картина от Рафаело,която считате за съвършена;да предположим,че вчера вечер като сте я разглеждали отблизо, вие сте открили в едно от лицата на тази картина груба художническа грешка,счупен член или неестествен мускул,както се намира такава,казват,на една от ръцете на античния гладиатор;вие ще изпитате разбира се,голямо неудоволствие,но не ще хвърлите обаче в огъня вашата картина;вие ще кажете само,че тя не е съвършена,но че тя има части,които са достойни за удивление.
Има жени на които добрата природа и искреността на сърцето им речат да имат двама любовника едновременно.Вие сте мислили,че вашата метреса е такава;това би било хубаво,наистина.Ала вие сте открили,че тя ви мамела;това задължава ли ви да я презирате,да я третирате зле и да мислите най-после,че тя е достойна за вашата омраза?
Даже,ако вашата метреса не беше никога ви измамила и ако тя обичаше сега само вас,помислете си Октав,колко нейната любов би била човешка,малка и ограничена в законите на лицемерието на света;помислете си,че някой друг мъж я притежавал преди вас и даже не само един мъж;че и други още ще я притежават след вас.
Размислете това:всичко,което ви тласка в този момент до отчаяние,то е тази идея за съвършенство,която сте си създали за вашата метреса и от която вие виждате,че се е отклонила.Но,когато вие разберете добре,че тази първа идея самичка е била човешка,малка и ограничена,вие ще видите тогава колко малко нещо значи една степен повече или по-малко върху тази голяма гнила стълба на човешкото несъвършенство.
Вие ще се съгласите доброволно,нали?;че вашата метреса е имала други мъже и,че тя ще има и още други;вие ще ми кажете,без съмнение,че малко ви важи да го знаете това,стига само тя да ви обича.Но аз ще ви кажа:понеже тя е имала други мъже като вас,какво ви важи,че това е било вчера или има оттогава две години?Понеже тя ще има и други мъже,какво важи,че това ще бъде утре или след други две години?Понеже тя не може да ви обича,освен известно време и понеже тя ви обича,какво значи,че това било в продължение на две години или една нощ само?Мъж ли сте,Октав?Виждате ли листата как падат от дървесата,слънцето как изгрява и залязва?Чувате ли да вибрира часовника на живота във всяко биене на вашето сърце?Има ли толкова голяма разлика,че да отделяме любов от една година и любов от един час?Безумен е,който през този прозорец,голям колкото ръката,мисли,че ще може да види безкрайността.
Вие наричате честна жената,която ви обича две години вярно;вие навярно имате нарочно направен алманах,за да се знае колко време трябва да мине,за да изсъхнат целувките на мъжете върху устните на жените.Вие правите голяма разлика между една жена,която се отдава за пари и онази,която се отдава за удоволствие;между тази,която се отдава от гордост и онази,която се отдава от привързаност.Между жените,които купувате,вие плащате едни по-скъпо,отколкото други;между тези,които търсите за удоволствие на чувствата,вие се отдавате на едни с много по-голямо доверие,отколкото на други;между тези,които имате от суетност,вие се показвате по-славен на една,отколкото на друга; и от тези към които вие се привързвате има някоя,на която вие ще дадете третината от вашето сърце,на другата-четвъртината,на друга половината,според възпитанието й,според случая,според това,което се казва за нея,според часа,според това,което сте пили на обеда.
Вие имате жени,Октав,по силата на това,че сте млад,горещ,че лицето ви е кръгло и правилно,че косите ви са вчесани грижливо;но по силата на това същото,приятелю мой,вие не знаете какво нещо е жената.
Природата,преди всичко,иска произвеждане на същества;навред,от върха на планините до дъното на океана,животът се бои да умре.Бог,за да запази своето творение е установил този закон,че най-голямото наслаждение на всички живи същества да бъде акта на създаване на поколение.Палмата,като изпраща на своята женска плодоносния си прах,трепери от любов в запалените ветрове.Еленът по време на разгонване изтърбушва своята сърна,която му упорства;гълъбицата трепка под крилата на мъжкия като раздразнена любовница;и мъжът,държащ в своите ръце компаньонката си,в обятията на всемогъщата природа,усеща да подскача в своето сърце божествената искра,която я е създала.
О,мой приятелю!Когато вие стискате във вашите голи обятия хубава и здрава жена,ако сладострастието ви изтръгва сълзи,ако вие чувствате върху вашите устни сподавените въздишки и хълцания от клетвите на вечната любов,ако безкрайността слезе в сърцето ви,не се страхувайте да се освободите,било то и от една куртизанка.
Но,не смесвайте виното с пиянството;не мислете за божествената чаша,когато пиете божественото питие;не се чудете вечерта,ако я намерите празна и разбита.Това е жена,това е крехка ваза от пръст,направена от грънчар.
Благодаря на Бога,че ви е показал небето и защото вие блъскате с крило,не си мислете,че сте птица.Самите птици даже не могат да прехвръкнат облаците;има една сфера,където липсва въздух;и чучулигата,която се издига пееща там,понякога пада мъртва на браздата.
Любете се толкова,колкото един трезвен човек пие вино;не ставайте пияница.Ако вашата метреса е искрена и вярна,обичайте я за това;но ако тя не е,а е пак млада и хубава,обичайте я,защото е млада и хубава;и ако тя е приятна и духовита,обичайте я още повече;а,ако тя не е нищо от всичко това,но ви обича само,обичайте я пак.Човек не може да бъде обичан всички вечери.
Не си скубете косите и не говорете,че ще се прободете,защото сте имали съперник.Вие казвате,че вашата метреса ви мами заради друг;от това само гордостта ви страда;но разместете само думите:кажете,че тя него мами заради вас,и ето ви победител.Не си създавайте правило и не казвайте,че само вие искате да бъдете обичан от всеки друг;защото като казвате това,понеже вие сте човек и сам непостоянен,заставен сте да прибавите тихичко:доколкото това е възможно.
Вземете времето,както дойде,вятърът-както вее;жената-както е.Испанките,първите между жените,обичат вярно;тяхното сърце е искрено и силно,но те носят кама върху сърцето си.Италианките са похватливи,но те търсят широки рамена и взимат мярка на своя любовник с аршина на шивача.Англичанките са екзалтирани и меланхолични,но те са студени и надути.Германките са нежни и тихи,но безвкусни и монотонни.Французойките са духовити,елегантни и сладострастни,но те мамят като демони.
Преди всичко не обвинявайте жените за това,което са;ние сме ги направили такива като сме разваляли делото на природата във всеки случай.
Природата,която мисли за всичко е създала девицата да бъде любовница;но,от нейното първо дете косите й окапват,гърдите й се обезформят;тя носи на тялото си една резка;жената е създадена за да бъде майка.Мъжът би се отдалечил може би тогава,отвърнат от изгубената хубост;но нейното дете се залавя за нея плачещо.Ето семейството,човешкият закон;всичко,което се отдалечава от него е чудовищно.Онова,което прави добродетелта на селяните е,че жените им са машини за раждане и кърмене,както те са машини за оране.Те нямат нито лъжливи коси,нито помада.Но тяхната любов е без язва;те не се гледат много-много по време на тяхното наивно съвкупляване като,че са открили Америка.В замяна на чувствителността,жените им са здрави;ръцете им са покрити с мазоли,но сърцата им не са.
Цивилизацията върши тъкмо противното на природата.В нашите градове и според нашите нрави,девицата,създадена за да тича на слънце,да се диви на голите борци,както в Лакедемон,да избира,да обича,затварят я ,заключват я;но при все това тя крие някой роман под своето разпятие;бледна и безжизнена,тя тлее пред своето огледало,увяхва в мълчанието на нощите тази хубост,която я задушава и която има нужда от широк простор.После изведнъж я измъкват от там,не знаеща нищо,не любеща нищо,желаеща всичко;старица някоя я поучава,подшушват й мръсна дума на ухото,и я хвърлят в леглото с някой непознат,който я изнасилва.Ето ти женитбата,т.е. цивилизованото семейство.И след това ето това бедно момиче ражда дете;нейните коси,нейните хубави гърди,нейното тяло повяхват;ето,тя вече е изгубила прелестта на любовниците,а не е никак обичала още!Ето,забременяла е,ето родила е,и се пита защо.Подават й едно дете и й казват:Вие сте майка. Тя отговаря:аз не съм майка,нека дадат това дете на някоя жена,която има мляко,защото няма в моите гърди.Това не е така,ако на жената дойде мляко.Мъжът й отговаря,че тя има право,че детето би го отвърнало от нея.Идват,нагиздват я,слагат една много тънка дантела върху окървавеното й легло;грижат се за нея,лекуват я от родилна болест.Месец след това,ето в Тюйлери,на бал,в Операта;нейното дете е в Кайо,в Озер;мъжът й е в някое съмнително място.Десетина млади хора й говорят за любов,за привързаност,за симпатия,за вечно прегръщане,за всичко,което тя има в сърцето си.Тя грабва един от тях,привлича го до гърдите си;той я обезчестява,връща се и си отива на търговската борса.Сега ето я захвърлена,тя плаче една нощ и се убеждава,че сълзите й зачервяват очите.Тя си намира някой утешител след загубата на когото друг някой я утешава;и така до тридесет години и повече.Тогава,затъпяла и гангренясала,нямаща вече нищо човешко,дори и отвращението,тя среща някоя вечер един хубав юноша с черни коси,с пламенни очи,със сърце,туптящо от надежда;тя си възобновява своята младост,спомня си за което е страдала и като му дава уроците на своя живот,научава го никога да не обича.
Ето жената такава,каквато ние сме я направили;ето нашите метреси.Но какво!Това са жени все пак,има хубави моменти с тях!
Ако вие сте с твърд характер,сигурен за вас и сте наистина мъж,ето това,което ще ви посъветвам:хвърлете се без боязън в потока на света;имайте куртизанки,танцьорки,буржоазки и маркизи.Бъдете постоянен и неверен,тъжен и радостен,мамен или респектиран;но гледайте дали сте обичан,защото от момента,когато това бъде,какво ви важи всичко останало?
Ако вие сте посредствен и обикновен мъж,аз съм на мнение да потърсите известно време преди да се решите,но да не разчитате на нищо от онова,което сте си мислели да намерите у вашата метреса.
Ако вие сте слаб мъж,наклонен да се оставяте да властвате и да пускате корен,когато видите молко земя,направете си една ризница,която да упорства на всичко;защото,ако вие отстъпвате на вашата немощна природа,където ще пуснете корен,не ще покарате;вие ще изсъхнете като едно хилаво растение и не ще имате ни цвят,ни плод.Млъзгата на вашия живот ще мине в чужда кора;всичките ви действия ще бъдат бледни като листът на върбата;не ще имате да се полеете нищо друго освен вашите собствени сълзи,и за да се нахраните-вашето собствено сърце.
Но,ако вие сте с екзалтирана натура,вярващ в мечтите и желаещ да се реализира,отговарям ви тогава съвсем просто и ясно:любов не съществува.
Защото аз съм на вашето мнение и ви казвам:да се люби,то е да се отдаде тялото и душата,или по-добре казано,да се направи само едно същество от две;то е да се разхождаш на слънце,на пълен вятър,посред житата и ливадите,с тяло,което има четири крака,две глави и две сърца.Любовта,това е вярата,това е религията на земното щастие;това е един светъл триъгълник,поставен в купола на храма,който се нарича свят.Да се обича,то е да се върви свободно из този храм и да имаш до себе си същество,способно да разбира защо една мисъл,едно цвете ви карат да се спрете и да вдигнете глава към небесния триъгълник.Да се упражняват благородните способности на човека е голямо благо;ето защо геният е хубаво нещо;но да се удвоят неговите способности,да се притисне едно сърце,това е върховното щастие.Бог не е направил повече за човека;ето защо любовта струва повече от гения.Но,кажете ми,това ли е любовта на нашите жени?Не,не трябва с това да се съгласим.Да любят - за тях това е друго нещо;то е да излизат покрити с воал,да пишат с мистериозност,да вървят треперещи на върха на краката си,да кроят лоши работи и да се присмиват,да си правят очите сълзливи,да изпускат целомъдрени въздишки,с пристисната и претрупана рокля,после да дръпнат ключалките,да я вдигнат отгоре на главата си,за да измамят един мъж,да съсипят своите любовници;да любят,за нашите жени,то е да играят на лъжа,както децата играят на криене;отвратително развращаване на сърцето,по-лошо от римската похотливост в сатурналиите на Приап.Лъжлива пародия на самия порок така също,както и на добродетелта;потайна и низка комедия,където всичко се шепне и се върши със съмнителни погледи,където всичко е малко,елегантно и безформено,както в онези порцеланови чудовища,които носят от Китай.Плачевно осмиване на всичко,което е хубаво и грозно,божествено и адско в света;сянка без тяло,скелет на всичко,което Бог е създал.
Така говореше Дежене с язвителен глас сред тишината на нощта.

На другия ден преди обяд аз бях в Булонския лес;времето беше мрачно.Пристигнал до Майоската порта,аз оставих коня си да отиде,където му се струва най-добре и като се отдадох на дълбоки мечти,прекарах малко по малко в главата си всичко,което ми беше казал Дежене.
Когато преминавах една алея,чух да ме викат на име.Обърнах се и видях в открита кола една от интимните приятелки на моята метреса.Тя викаше да спра като ми протягаше ръка с приятелски изглед,попита ме дали нямам работа,за да отида да обядвам с нея.
Тази жена,която се наричаше госпожа Левасьор,беше мъничка,пълна и много руса;тя никога не ми се е харесвала и незнам защо нашите интимни отношения не са имали нищо приятно.При все това аз не можах да противостоя на желанието да приема поканата й;стиснах й ръката,като й благодарях;аз усещах,че ние ще говорим за моята метреса.
Тя ми даде един да отведе моя кон;качих се на нейната кола,тя беше сама и взехме тутакси Парижкия път.Дъждът започна да вали,затвориха колата;затворени така,глава до глава,отначало ние стояхме мълчаливи.Аз я поглеждах с неизразима тъга;тя не само беше приятелка на моята неверница,но беше и нейната довереница.Често,през щастливите дни тя е била третата в нашите вечери.С какво нетърпение съм понасял тогава нейното присъствие!Колко пъти съм броил минутите,които тя прекарваше с нас!оттам,без съмнение е и моето отвращение към нея.Добре знаех аз,че тя одобряваше нашата любов,че тя ме защитаваше даже някой път от моята метреса през дни на караница,но не можех от уважение към всичкото й приятелство да й простя за нейните дохождания.Въпреки добрината й и услугите,които ни е правила,тя ми се струваше безобразно отегчителна.Уви!Сега колко хубава я намирах!Аз гледах ръцете й,облеклото й;всеки от жестовете й се забиваше в сърцето ми;цялото минало беше написано там.Тя ме виждаше,разбираше това,което изпитвах при нея и спомените,които ме потискаха.Пътят се измина така,аз като я гледах,тя - като се усмихваше.Най-после,когато влязохме в Париж,тя взе ръката ми; е,сега?-каза тя.Е,сега,отговорих аз,като се задавях от ридание,кажете и това,ако обичате.И аз пролях поток от сълзи.
Но,когато след обяда ние бяхме вкъщи;най-сетне,каза тя,тази цялата работа непоправима ли е?Няма ли вече никакво средство?
- Уви!Госпожо,-й отговорих аз -няма нищо по-непоправимо,отколкото мъката,която ще ме убие.Моята история не е дълга за разказване;аз не мога нито да я обичам,нито да обичам някоя друга,нито да милвам,без да обичам.
Тя се просна на един стол при тези думи и видях по лицето й знака на нейното състрадание.Дълго време тя изглеждаше ,че мисли и се унасяше в себе си,като,че усещаше в сърцето си ехо.Нейните очи се премрежиха и тя остана затворена като в някой спомен.Тя ми протегна ръка,аз се приближих до нея.
- И аз-шепнеше тя-и аз също!Ето това познах своевремнно.
Една жива емоция я спря.
От всички сестри на любовта една от най-хубавите е милосърдието.Аз държах ръката на госпожа Левасьор;тя беше почти в моите обятия;започна да ми казва всичко,което можеше да си въобразява в полза на моята метреса,за да ме съжали толкова,колкото да я извини.Моята скръб порасна;какво да отговоря?Тя току-що беше говорила със себе си за това.
Нямало много време,ми каза тя,откакто един мъж,който я обичал,я напуснал.Тя направила големи жертви;нейното състояние било компроментирано,както и честта на името й.От страна на своя мъж,когото тя познавала за отмъстителен,имала заплашвания.То беше един разказ,примесен със сълзи и който ме интересуваше от тази точка,че като слушах нейните болки,аз забравях моите.Оженили я против сърцето й,тя се борила дълго време;но тя не съжаляваше за нищо,освен може би за това,че не е вече обичана.Аз вярвах даже,че тя се обвиняваше в известна степен за това,че не е знаела да запази сърцето на своя любовник и е действала твърде леко от своя страна.
След като утеши сърцето си,тя стана малко по малко като няма и неподвижна.
- Не,госпожо - казвам й аз - никак не е случайно,че дойдох в Булонския лес.Оставете ме да вярвам,че човешките страдания са заблудени сестри,но един добър ангел има някъде,който съединява нарочно техните слаби треперещи ръце,протегнати към Бога.Понеже аз ви видях отново,а вие ме извикахте,не се разкайвайте никога за сълзите.Тайната,която ми доверихте не е нищо друго,освен една сълза,паднала от вашите очи,но тя е останала върху моето сърце.Позволете ми да идвам пак и да страдаме понякога заедно.
Една симпатия,толкова жива ме обхвана като говорех така,че без да му мисля,я целунах;не ми дойде на ум,че тя би могла да се оскърби,но не изглеждаше даже да забеляза това.
Дълбока тишина царуваше в хотела,където живееше госпожа Левасьор.Някакъв болен квартирант имаше там,затова бяха послали слама на улицата така,че колите не правеха никакъв шум.аз бях при нея като я държах в обятията си и като се отдавах на една от най-сладките емоции на сърцето,на чувството на споделена болка.
Нашият разговор продължи с тона на най-откровено приятелство.Тя ми казваше своите страдания,аз й разказвах моите;и между тези две болки,които се допираха,чувствах да се ражда незнам каква сладост,незнам какъв утешителен глас,също като чист и небесен акорд,роден от два стенещи гласа.При все това,през времето на тези сълзи,понеже бях наведен към госпожа Левасьор,аз виждах само лицето й.Но,в един момент на мълчание като бях се вдигнал и отдалечил малко забелязах,че когато ние говорехме тя беше подпряла крака си достатъчно високо на наличника на камината така,че като се беше отметнала роклята й,бедрото й се показваше цяло открито.Мен ми се стори чудно,че като видя моето смущение,тя не се помръдна никак и аз направих няколко крачки като си обърнах главата,за да й дам време да се оправи;тя нищо не направи.Като се върнах при камината,останах там облегнат в мълчание,гледащ този безпорядък,външния вид на който беше твърде възмутителен,за да се търпи.Най-после,като срещнах нейните очи и като видях ясно,че тя самата се досещаше твърде добре за това,което се случваше,почувствах се като ударен от гръмотевица;защото аз разбрах ясно,че бях играчка на едно безсрамие,толкова чудовищно,че самото страдание не беше за нея друго,освен прелъстяване на чувствата.Взех си шапката без да кажа дума;тя спусна бавно роклята си,а аз излязох като й направих един голям поздрав.

И аз!И аз!И аз!

Да!...А,ти преди не беше ли с един регистриран ник в турскосиньо?

Iskah samo da ti kaja, 4e 4eta glavite s OGROMEN interes
i do golqma stepen otkrivam sebe si na momenti.
Blagodarq za tarpenieto ti!

голяма ентусиастка си {}

Като се върнах у дома,намерих сред стаята си един голям дървен сандък.Една от моите лели беше умряла и на мене се падна част от нейното наследство,което не беше твърде голямо.Този сандък съдържаше между другите маловажни предмети,ено голямо количество стари прашни книги.Като не знаех какво да правя и измъчван от скука,аз взех да прочета няколко от тях.Това бяха по-голямата част романи от времето на Людовик XV;леля ми,много набожна,ги имала вероятно самата тя наследство и ги беше запазила без да ги чете;защото те бяха,така да се каже,катехизисът на разпуснатостта на нравите.
У мене имаше една особена склонност да размишлявам върху всичко,което ми се случва,даже и върху най-малките случки,и да им давам едно необходимо и морално оправдание;аз образувах от тях нещо като зърната на броеницата,и се стараех въпреки себе си да ги прикрепя на една и съща нишка.
Не знам трябваше ли да постъпвам детински в този случай,но появяването на тези книги ме порази в обстоятелствата при които се намирах.Аз ги изгълтах с едно огорчение и безгранична тъга,с разбито сърце и с усмивка на устни."Да,вие имате право,им казвах аз,вие знаете тайните на живота;вие смеете да кажете,че нищо не е истина,освен развратът,лицемерието и развалата.Бъдете мои приятели,хвърлете върху раната на моята душа вашата разяждаща отрова;научете ме да вярвам във вас."
Докато се вдълбочавах така в тъмнините,моите любими поети и моите научни книги стояха разпръснати в праха.Аз ги тъпчех с крака в моите изблици на гняв:"А вие,казвах им аз,глупави мечтатели,които учите само да страдаме,нещастни редачи на думи,шарлатани,ако сте знаели истината или пък сте били искрени,но и в двата случая лъжци,които създавате приказки за феите с човешкото сърце,ще ви изгоря всички до една!"
След всичко това сълзите ми идваха на помощ и аз виждах,че нищо друго не беше истина,освен моята мъка."Е,добре,крещях тогава в припадъка си,кажете ми добри и зли гении,съветници на доброто и злото,кажете ми какво трябва да правя!Изберете един арбитър между вас."
Аз хванах една стара Библия,която беше на масата ми и я отворих произволно."Отговори ми ти,книго на Господа,й казвам,да видим какво е твоето мнение".Натъкнах се на тези думи от Еклезиаста,глава IX:
"Разбърках всичките тези неща в моето сърце и е мъчно да намеря кое е умното от тях.Има праведни и мъдри и техните дела са в ръката на Бога;никой човек не знае дали е достоен за обич или омраза.
Но всичко е запазено за бъдещето и остава неизвестно,защото всичко се случва наравно на праведния и на неправедния,на добрия и на лошия,на чистия и на нечистия,на онзи,който пренася жертва и който презира жертвоприношението.Невинния се третира,както грешника и клетвопрестъпника както онзи,който се кълне за истината.
Това е най-лошото,което става под слънцето,че едно и също нещо се случва на всичките.Оттам идва това,че сърцата на човешките синове са изпълнени със злоба и презрение през своя живот и след това те ще бъдат поставени между мъртвите."
Аз бях поразен,след като прочетох тези думи;не вярвах,че едно подобно чувство съществуваше в Библията."И така,й казвах аз,и ти също се съмняваш,книго на надеждата!"
Какво мислят тогава астрономите,които предсказват в определената точка,в уречения час,преминаването на известна комета,най-неправилната от небесните скитници?Какво мислят природоизпитателите,когато ви показват през микроскопа организмите в една капка вода?Вярват ли,че те изнамират това,което виждат и че техните микроскопи и астрономически тръби изменят на закона на природата?Какво е мислел първият законодател на хората,когато като е търсил кой трябва да бъде първия камък на социалното здание,раздразнен без съмнение от някой досаден говорещ,е чукал по своите медени скрижали и е чувствал да крещи у себе си закона на възмездието?Изнамерил ли е той тогава справедливостта?И онзи,който първи е изтръгнал от земята посадения плод,който побягва,оглеждащ се насам-натам,изнамерил ли е срама?И онзи,който като е намерил този същия крадец,който го е лишил от плода на неговия труд,му извинил първи неговата грешка и вместо да вдигне ръка срещу него,му казва:"Седи ти там и вземи още и това.";когато след като е върнал по такъв начин добро заради зло,е вдигнал глава към небето и е почувствал сърцето си да трепери,и очите му да се наквасват от сълзи,и коленете му да се прегъват до земята,изнамерил ли е той добродетелта?О,Боже!О,Боже!Ето една жена,която говори за любов и която ме мами;ето един мъж,който говори за приятелство и който ме съветва да търся развлечение в разврата;ето една друга жена,която плаче и която иска да ме утеши с мускулите на своите бедра;ето една Библия,която говори за Бога и която отговаря:"може би,всичко това е маловажно".
Аз се спуснах към моя отворен прозорец:"истина ли е,че ти си празно?-крещях аз,като гледах голямото и бледото небе,което се разкриваше над моята глава.Отговори,отговори!Преди да умра,ще ми сложиш ли ти друго нещо,освен една празна мечта между тези две ръце?"
Дълбоко мълчание царуваше върху мястото,където ме владееха моите кръстопътни размисли.Понеже аз бях останал така с прострени ръце и с очи,потънали в пространството,една лястовичка нададе жалостен вик;последих я с поглед,без да искам;докато тя изчезваше като стрела,докъдето можеше да се види,едно момиченце мина като пееше.

Аз не исках обаче да отстъпя.Преди да достигна да използвам естествено живота откъм приятната му страна,която ми се показваше пагубна,бях решил всичко да изпитам.Аз бях доста дълго време жертва на безброй скърби и измъчван от страшни сънища.
Голямата причина,която ми пречеше да се изцеря,беше моята младост.В каквото-и-да-е място да бях,с каквито занятия да се заемах,аз не можех да не мисля за жените;фигурата на жена ме караше да треперя.Колко пъти през нощта съм ставал окъпан от пот,за да прилепя устата си върху стените,чувстващ се готов да се задуша.
Беше ми се случило едно от най-големите щастия и може би от най-редките,да дам на любовта моята девственост.Но от това следваше ,че всяка идея за наслаждение на чувствата,се свързваше у мен с идеята за любов;това беше,което ме погубваше.Защото,като не можах да си попреча да мисля непрекъснато за жените,аз не можех да правя друго нещо в това време,освен да прекарвам деня и нощта през главата си всичките тези мисли за разврат,за лъжлива любов и за женски измени,с каквито бях пълен.Да притежавам една жена,това според мене беше да я обичам;така,че аз мечтаех само за жените и не вярвах вече във възможността на една истинска любов.
Всичките тези страдания ме вдъхновяваха като един вид бяс;ту имах желание да правя като монасите,да се моря,за да побеждавам чувствата си;ту имах желание да отида на улицата,на полето,не зная къде още,да се хвърля пред краката на първата жена,която бих срещнал и да й се закълна във вечна любов.
Бог ми е свидетел,че направих тогава всичко в света,за да се развлека и изцеря.Отначало,винаги обзет от тази нежелана идея,че човешкото общество беше вертеп на пороци и лицемерие,където всичко приличаше на моята метреса,реших да се отделя от него и да се изолирам съвършено.Поднових старите си проучвания;впуснах се в историята,в моите антични поети,в анатомията.Имаше в моята къща,на четвъртия етаж,един стар немец,много учен,който живееше сам и оттеглен от живота.Аз го хванах,не без мъка,да ме учи на своя език;веднъж заловен на работа,този беден човек я взе присърце.Моята вечна разсеяност го отчайваше.Колко пъти ,седнал глава до глава с мене,под задимената лампа,той пренасяше едно чудно търпение,като ме гледаше кръстосал ръце върху своята книга,докато,потънал в своите мечти,аз не се досещах нито за неговото присъствие,нито за неговото състрадание!"Мой добри господине,му казах най-после,ето кое е безполезно,но вие сте най-добрият от хората.Какво старание полагате!Трябва да ме предоставите на съдбата ми;ние няма да можем да помогнем тука с нищо,нито вие,нито аз." Не зная дали той разбра това,което му казах;той ми стисна ръцете,без да каже дума, и не стана вече въпрос за немски.
Аз почувствах тутакси,че самотата вместо да ме изцери,ме погубваше,та промених напълно системата.Отидох на полето и се хвърлих в галоп из горите на лов;гърмях до изгубване на дихание;разбих се от умора и когато след цял ден потене и тичане се връщах вечер в леглото си,омирисан на конюшня и барут,аз забивах главата си във възглавницата,търкалях се в постелките си и крещях:"Призрак,призрак!Не си ли уморен и ти също?Ще ме напуснеш ли някоя нощ?"
Но за какво бяха тези напразни усилия?Самотата ме възвръщаше към природата,а природата-към любовта.Когато на улица "Обсерванс" аз се видях заобиколен от трупове,изтриващ ръцете си върху окървавената престилка,бледен посред мъртвите,задушен от миризмата на гниенето,аз се извърнах без да искам,видях да плават пред очите ми зелените ниви,благовонните ливади и мечтателната хармония на вечерта."Не,казвах си аз,не е науката,която ще ме утеши;би ми било по-добре да се потопях в тази мъртва природа,ще отида да умра там самичък,като посинял удавник с кожата на одрано агне.Аз не ще се изцеря от моята младост;да живея тогава,където е живота,или да умра поне на слънце." Аз тръгвах,вземах кон,потъвах в околностите на Севр и Шавил;отивах да се обтегна на цветната ливада,в някоя отдалечена долина.Уви!Всичките тези лесове,всичките тези ливади ми викаха:
"Какво си дошъл да търсиш?Ние сме зелени,бедно дете,ние носим цвета на надеждата".
Тогава аз се връщах в града,губех се в тъмните улици;гледах светлините на всичките тези кръстопътища,всичките тези тайнствени гнезда,минаващите коли,блъскащите се хора.О,каква самота!Какъв печален дим над тези покриви!Каква мъка в тия змиеобразни улици,където всичко тъпче с крака,работи и се поти,където хиляди непознати си блъскат лактите;клоака,където само телата са в обществото като оставят душите си самотни и където няма друго,освен проститутки,които ви протягат ръка на минаване!"Поквари се,поквари се!Ти няма да страдаш толкова вече!"Ето какво викат градовете на човека,това,което е написано върху стените с въглен,върху тухлите с кал,върху лицата с проляна кръв.
А понякога,когато седнал настрани в някой салон,присъствах на известен блестящ празник и гледащ да скачат всичките тези жени,розови,сини,бели,с голите си ръце и кичурите си коси като херувими,пияни от светлина в своите сфери на хармония и хубост:"Ах,каква градина!,си казвах аз,какви цветя за късане,за мирисане!Ах,маргаритки,маргаритки!Какво ще каже вашият последен листец на този,който ви окъса!Малко по малко и няма вече.Ето моралът на света,ето края на вашите усмивки.Върху тази скръбна бездна вие развявате всичките тези скръбни покривала,осеяни с цветя;върху тази отвратилена истина вие тичате като сърни на връхчетата на вашите мънички крака!"
"Е!Боже мои,казваше Дежене,защо всичко да се взема на сериозно?Това никога не се е виждало.Вие оплаквате ли се,че бутилките се изпразват?Има бъчви в избите и изби по хълмовете.Направете ми добра златна въдица от сладки думи,с една пчела за стръв,и мирно!Уловете ми в ръката на забравата една красива утешителка,прясна и жива като змиорка;ще остане ли от нея още,когато тя ви премине през пръстите?Любете,любете,вие ще умрете от желание.Трябва младостта да се мине;и,ако аз бях като вас,бих грабнал по-скоро португалската царица,отколкото да изучавам анатомия."
Такива бяха съветите,които трябваше да слушам винаги;и когато дойдеше часът,аз поемах пътя за вкъщи,с уголемено сърце,с наметало на лице коленичех край моето легло и бедното ми сърце се успокояваше.Какви сълзи!Какви признания!Какви молитви!Галилей удряше земята като викаше:"Тя се движи,при все това!"Така и аз се удрях по сърцето.

Изведнъж,сред най-черна скръб,отчаянието,младостта и случаят ме накараха да извърша едно деяние,което реши моята съдба.
Бях писал на моята метреса,че не исках вече да я видя;аз държах всъщност на думата си,но минавах нощите под нейните прозорци,седнал на една скамейка,до вратата й;гледах нейните осветлени прозорци,слушах шума от пианото й;понякога я зървах като сянка зад нейните пердета.
Една нощ,когато бях на тази скамейка,потънал в страшна тъга,видях да минава закъснял работник,който се полюляваше.Той бърбореше несвързани думи,примесени с радостни възклицания.После прекъсваше,за да пее.Той беше хванат от виното и краката му,отслабнали,го водеха ту на една страна-към вадичката,ту на другата.Той току-що падна на скамейката пред една друга къща,срещу мене.Там се люля известно време върху лактите си,после заспа дълбоко.
Улицата беше пуста;сух вятър замиташе праха;луната,сред небето без облаци,осветяваше мястото,където човекът спеше.Аз се намерих глава до глава с този дебелак,който не подозираше моето присъствие и който си почиваше върху този камък по-сладко може би,отколкото в своето легло.
Без да ща,този човек направи промяна в моята скръб;аз станах,за да му отстъпя мястото,после се върнах и седнах отново.Не можех да напусна тази врата,където не бях хлопал като господар;най-после,след като се разходих по всички страни,спрях се машинално пред спящия.
"Какъв сън!,си казвах аз.Сигурно този човек не сънува нищо;жена му в този час отваря може би на своя съсед вратата на хамбара,където той лежи.Дрехите му са дрипи,бузите му хлътнали,ръцете му загрубели;той е някой нещастник,който няма хляб винаги.Хиляди разкъсващи го грижи,хиляди смъртни мъки го чакат при събуждането му;при все това той е имал тази вечер едно екю в джоба си,влязъл е в някоя кръчма,където са му продали забрава за нещастията му;той е спечелил през седмицата,за да има една нощ сън за сметка на вечерята на своите деца.Сега неговата метреса може да му изменя,неговият приятел може да се промъква като крадец в кочината му;аз сам мога да чукна по рамото и да му извикам,че го съсичат,че къщата му е в огън;той ще се обърне на другата страна и ще заспи пак.
Ами аз,ами аз!,продължавах като прекосявах с големи крачки улицата,аз не спя,аз,който имам в джоба си тази вечер какво да ме накара да спя цяла година;аз съм толкова горд и толкова глупав,че не смея да вляза в една кръчма и не се досещам,че всичките нещастни влизат там,за да излязат после щастливи.О,Боже!Един само кичур смачкано грозде стига,за да разпръсне най-черните грижи,и да се скъсат всичките невидими нишки,които гениите на злото простират по нашия път.Ние плачем като жени,ние страдаме като мъченици;струва ни се в отчаянието ни,че върху нашите глави се е съборил цял свят и ние сме седнали като Адам със сълзи на вратите на Рая.А,за да се излекува една рана,по-широка от света,стига да се направи едно малко движение на ръката и да освежим гърдите си.Колко мизерни са,наистина,нашите скърби,щом като така се утешават!Ние се учудваме,че Провидението,което ги вижда не изпраща ангелите си да изслушат молбите ни:то няма нужда да си дава мъка;то е видяло всичките наши страдания,всичките наши желания,всичката ни гордост на паднали духове и океана злини,който ни заобикаля,и то се задоволява да окачи един малък черен плод покрай нашите пътища.Понеже този човек спи тъй добре върху тази скамейка,защо да не спя и аз също така върху моята?Моя съперник минава,може би нощта у моята метреса;той ще излезе оттам на разсъмване;тя ще го придружи полугола чак до вратата,и те ще ме видят заспал.Техните целувки не ще ме събудят и те ще ме чукнат по рамото;аз ще се обърна на другата страна и ще заспя пак."
Така,изпълнен от една дива радост,аз започнах да търся кръчма.Понеже беше минало полунощ,почти всичките бяха затворени;това ме ужасяваше."Е,какво!,мислех си аз,нима и това утешение дори ще ми бъде отказано!" Аз тичах по всички страни като хлапак по дюкянчетата и виках:"Вино,вино!"
Най-после намерих една кръчма отворена:поисках бутилка и без да гледам дали тя беше хубава или лоша,изгълтах я глътка по глътка;последва втора,после и трета.Аз се считах за болен и пиех насила като,че ли се касаеше до едно лекарство,предписано от лекар,под страх от смърт.
Скоро парите на гъстата течност,която без съмнение беше подправена,ме заобиколиха с един облак.Тъй като бях пил бързо,пиянството ме хвана изведнъж;усетих,че моите мисли се развълнуваха,после се успокоиха,за да се развълнуват пак.Най-после разсъдъкът ме напусна,повдигнах очи към небето като,че да кажа сбогом на самия себе си и прострях лактите си върху масата.
Тогава само забелязах,че не бях сам в залата.На другия край на кръчмата имаше една група отвратителни хора,с изсъхнали фигури и с пресипнали гласове.Техните костюми показваха,че не са от простолюдието,но без да бъдат и буржоа;с една дума,те принадлежаха на тази двусмислена класа,най-лошата от всички,която няма нито състояние,нито даже занятие,ако не някое неизвестно занятие;която е нито бедна,нито богата,и която има пороците на едната и мизерията на другата.
Те се състезаваха глухо на отвратителни карти;между тях беше и едно момиче,твърде младо и твърде красиво,право казано,и което не изглеждаше да им прилича в нещо,ако не по гласа,който беше също така охриптивял и развален,с розово лице като,че е била глашатайка през шестдесет години.Тя ме гледаше внимателно,учудена без съмнение,че ме вижда в кръчма;защото аз бях елегантно облечен и почти взискателен в тоалета си.Малко по малко тя се приближи;като минаваше покрай моята маса,тя вдигна бутилките,които се намираха там и като ги видя и трите празни,усмихна се.Видях,че тя имаше превъзходни зъби и с блестяща белота;взех й ръката и я помолих да седне при мене;тя го стори с благосклонност и поиска на своя сметка да й донесат вечеря.
Аз я гледах без да кажа дума и очите ми бяха пълни със сълзи;тя забеляза това и ме попита-защо.Но не можах да й отговоря;наведох глава и сълзите ми текнаха по-изобилно,защото чувствах да струят по бузите ми.Тя разбра,че имах някаква тайна скръб и не потърси да й узнае причината;тя извади кърпичката си и като вечеряше твърде весело,ми избърсваше от време на време лицето.
Имаше в това момиче нещо незнам какво толкова страшно и толкова сладко и едно безсрамие,толкова особено,смесено със състрадание,че не знаех какво да мисля за него.Ако тя ми беше хванала ръката на улицата,би ми причинила ужас;но мене ми се виждаше толкова странно,че едно създание,което не бях никога виждал,каквато беше тя,идва без да ми каже нито дума;да вечеря срещу мене и да избърсва моите сълзи с кърпичката си,и останах изумен,едновременно и развълнуван и очарован.Чух,когато кръчмарят я попита дали ме познава;тя отговори-да,и я оставиха спокойна.Скоро играчите на карти си отидоха и след като кръчмарят мина в своята стаичка и затвори вратата и капаците отвън,аз останах самичък с това момиче.
Всичко,което току-що извърших сега,беше станало толкова бързо и аз се бях подчинил на едно толкова странно и отчаяно движение,че мислех,че сънувам,и моите мисли се притиснаха в един лабиринт.Струваше ми се,че или бях луд,или че се бях подчинил на някаква свръхестествена сила.
"Коя си ти?-изкрещях изведнъж-Какво искаш?Откъде ме познаваш?Кой ти каза да избърсваш сълзите ми?Това ли е твоят занаят,което вършиш и си мислиш,че съм буден тази нощ за тебе?Аз не ще те докосна нито с края на пръста си.Какво правиш там?Отговори.Пари ли ти трябват?Колко продаваш това състрадание,което имаш?"
Станах и исках да изляза;но,усетих,че се полюлявам.В същото време очите ми се размътиха,една смъртна слабост ме завладя и паднах върху едно столче.
"Вие страдате,ми каза това момиче,като ми взе ръката;вие сте пили като дете,каквото сте,без да знаете,какво вършите.Останете на този стол и почакайте да мине някой фиакър през улицата;вие ще ми кажете,къде живее майка ви и той ще ви заведе у вас,понеже наистина,прибави тя като се смееше,понеже наистина вие ме намирате грозна."
Когато тя говореше вдигнах очи.Може би пиянството беше това,което ме измами;аз не зная дали не бях видял добре дотогава или не виждах добре в този момент;но забелязах изведнъж,че тази нещастница носеше на лицето си фаталната прилика с моята метреса.Почувствах се замръзнал пред тази гледка.Има едно особено треперене,което обхваща косите на човека;простите хора казват,че смъртта е,която ви минава над главата,но това не беше смъртта,която минаваше над моята.
Това беше болестта на века или по-скоро самото това момиче беше тя;и тя беше,която под тези бледи и подигравателни черти,с този пресипнал глас,дойде и седна пред мене в дъното на кръчмата.

В момента,когато се досетих,че тази жена приличаше на моята метреса,една идея,страшна,неудържима,обхвана болния ми мозък,и аз я осъществих тутакси.
През първите дни на нашата любов,моята метреса беше идвала някой път да ме посещава скришом.То беше тогава празнично време за малката ми стая;там донасяха цветя,огън се запалваше весело,аз приготвях хубава вечеря;леглото имаше също своите брачни накити,за да приеме многообичната.Често,седнала на моето канапе,под голямото огледало,аз я съзерцавах през мълчаливите часове,когато сърцата ни си говореха.Гледах я,подобно на феята Маб,как е обърнала на рай това малко усамотено място,където толкова пъти бях плакал.Тя беше там,сред всичките тези книги,всичките тези разхвърляни дрехи,всичките тези разнебитени мебели,между тези четири стени,толкова тъжни:как тя сияеше тихо сред всичката тази беднота!
Тези спомени,откогато я бях изгубил,ме преследваха безотлъчно;те пропъждаха съня ми.Книгите ми,стените ми говореха за нея:не можех да ги понасям.Леглото ми ме прогонваше на улицата;бях в ужас от него,когато не плачех там.
Заведох тогава това момиче там;казах му да седне като се обърнах назад;накарах я да легне полугола.После наредих стаята си около нея,както някога за моята метреса.Поставих фотьойлите там,където бяха една вечер,която си припомних.Въобще,във всичките наши идеи за щастие има известен спомен,който господства;един ден,един час,който е преживял всичките други или ако не,поне който е бил като тип и неизличим образец;един момент идва,сред всичко това,когато човек се провиква като Теодора в комедията на Лопе де Вега:"Съдбо!Сложи един златен гвоздей на твоето колело."
Като беше всичко така разположено,запалих голям огън и като седнах,започнах да се упойвам от отчаяние без граници.Слизах до дъното на сърцето си,за да го чувствам как се превива и свива.И при все това,нашепвах си в ума един тиролски романс,който моята метреса пееше непрестанно:
Красива някога аз бях,
като цвете бяла и червена;
но днеска вече полинях,
от любовта съм похабена.
Аз слушах ехото на този беден романс как тътнеше в пустинята на сърцето ми.И си казвах:"ето щастието на човека;ето моят мъничък рай;ето моята фея Маб,едно улично момиче.Моята метреса не струва повече.Ето какво се намира на дъното на чашата от която са пили нектара на боговете;ето трупът на любовта".
Нещастната,като ме чу да пея,започна и тя да пее също.Станах бледен като смъртта;защото този глас,пресипнал и неблагороден,излизащ от това същество,което приличаше на моята метреса,ми се струваше като символ на онова,което изпитвах.Това беше сам развратът,който й предираше гърлото,сред една цветуща младост.Струваше ми се,че моята метреса от времето на тези вероломства трябваше да има също такъв глас.Спомних си за Фауст,който като е танцувал в Брокен с една млада гола магьосница,виждал да излиза от устата й червена усмивка.
"Мълчи!",извиках й.Станах и се приближих до нея;тя седна като се усмихваше върху леглото ми и аз се проснах до нея като моя собствена статуя върху гроба си.
Моля ви,вас,хора на века,които в този час тичате към вашите удоволствия,към бала или операта,и които тази вечер като си лягате ще прочетете,за да заспите някое изтъркано богохулство от стария Волтер,някоя разумна шега от Пол Луи Курие,някоя икономическа реч на известна комисия от нашите Камари;вие,които дишате чрез някоя от вашите пори студените субстанции на тази чудовищна блатна роза,която Разумът сади в сърцето на нашите градове;аз ви моля,ако случайно тази неясна книга попадне в ръцете ви,не се усмихвайте с благородна досада,не вдигайте много раменете си;не си казвайте с твърде голяма сигурност,че се оплаквам от въображаемо зло;че,след всичко,човешкият разум е най-хубавото нещо от нашите способности,че няма нищо истинско,освен размените на Борсата,картоиграчеството,виното Бордо,телесното здраве,апатията към другите и вечер в леглото съблазнителните голи мускули с напарфюмирана кожа.
Защото,някой ден,сред вашия застоял и неподвижен живот,може да премине вихър.Тези хубави дървеса,които вие пръскате със спокойните води на вашите реки на забравата,Провидението може да духне отгоре:вие може да бъдете в отчаяние,безчувствени господа;има сълзи във вашите очи!Аз не ще ви кажа,че вашите метреси могат да ви изневерят:това не е за вас толкова голяма мъка,колкото когато ви умре един кон;но ще ви кажа,че се губи на Борсата;че,когато някой играе с един картоиграч,може да срещне и друг;а,ако вие не играете,мислете,че вашите екю,вашето монетно спокойствие,вашето златно и сребърно щастие,са у някой банкер,който може да фалира или в публичните фондове,които могат и да не плащат.Ще ви кажа,че най-после,колкото и замръзнали да сте,вие можете да обичате нещо;може да се отпъне някоя фибра от дъното на вашата вътрешност и вие може да издадете вик,който да прилича на болка.Някой ден като се скитате из калните улици,когато материалните наслаждения не ще ги има,за да употребят вашите празни сили,когато действителното и всекидневното ще ви липсват,вам може да се случи да гледате наоколо си хлътнали бузи,и да сядате върху някоя пуста скамейка посред нощ.
О,каменни хора,префинени егоисти,неподражаеми резоньори,които никога не сте извършвали отчаяна постъпка,като аритметическа грешка,ако някога това ви се случи в часа на вашето крушение,спомнете си за Абеляр,когато е изгубил Елоиза.Защото той я обичал повече,отколкото вие вашите коне,вашите златни екю и вашите метреси;защото той беше изгубил като се раздели от нея повече,отколкото вие сте губили някога,повече отколкото вашия княз Сатан би изгубил,ако паднеше и втори път от небесата;защото той я обичаше с една любов,за каквато вестниците не говорят и на която вашите жени и вашите дъщери не съзират дори сянката в нашите театри и в нашите книги;защото той беше прекарал половината от живота си,за да я целува по искреното чело като я учеше да пее псалмите на Давид и кантиките на Саул;защото той нямаше друга,освен нея на земята;но при все това,Бог го утеши.
Повярвайте ми,когато във вашите скърби си спомните за Абеляр,вие не ще гледате със същото око сладките богохулства на стария Волтер и шегите на Курие;вие ще разберете,че човешкият разум може да излекува илюзиите,но не и страданията;че Бог го направил добър домакин,но не и милосърдна сестра.Вие ще намерите,че сърцето на човека не е изрекло своята последна дума,когато казва:"не вярвам в нищо,защото не виждам нищо."Вие ще търсите около вас нещо като надежда;вие ще отидете да поклатите вратите на църквите,за да видите дали те се люлеят още,но вие ще ги намерите зазидани;вие ще мислите да станете монах и съдбата,която ви се присмива ще ви отговори чрез една бутилка обикновено вино и една куртизанка.
И,ако вие изпиете бутилката,ако вземете куртизанката и я заведете в леглото си,знаете как е могло да се случи това.

Няма проблеми!Вече пиша първо на WordPad и после копирам,което просто не може да се сравни с писането директно в клуба.Най-вече поради причината,че тук се пише с много дребни букви.Този факт мене много ме нервираше отначало,защото аз трябваше да се кьоря след всяко изречение за грешки и незнам си кво още!
А,пък сега!Ела да ме видишНагласям си шрифта на Куриер Ню,болд и 16 или 18 размер и никой не може да ме спре да пиша.Аз повече се заглеждам в самия дебел шрифт,отколкото за грешки..Много ме кефи;също като някоя печатна машина.
Днес,още от сутринта нямаше нет(както винаги,той идва чак към 12,13 или 14 часа) и аз си отворих бележника на Уорд и писах ли,писах с готиния шрифт.Преписах 4 глави,които копирах преди малко.Бях почнала вече пета глава да преписвам(всъщност това е първата глава от Втора част)която може би утре ще постна и реших да видя дошъл ли е нета.Беше благоволил да дойде и аз веднага влязох тук,копирах ги за 5 минути и сега щракам с пръсти
За съжаление,сега на вас остава мъката да се кьорите,докато четете!

Аз смятах още в самата тема,където описвам съдържанието на книгата,да напиша накрая,че се надявам някои от вас да открият себе си в някой от образите и да успеят да разрешат някои дилеми,които не са им били ясни.
С други думи,да намерят в тази книга,освен едно четиво,също и "помощник",така де се каже,за своите проблеми.
Аз не случайно почнах да я пиша точно тогава,когато в клуба се бяха постнали един теми(които още седят) от нерегистрирани лица,в които те описваха своите проблеми в любовта,с жените,с отчаянието...
Не само за това пиша книгата,разбира се!Дори и да нямам друга причина,аз бих казала,че я пиша може би заради праха на Мюсе,да речем и на Санд,да не забравим!

Да,така е!
За моя любим клуб съм готова и на това!


П.С.Това лято май ще ти се отвори парашута и ще прочетеш поне една книга,Мире!

Strahotno se uvlqkoh po tazi kniga! Dano skoro da ne svarshi...

Като се събудих на другия ден,почувствах едно толкова дълбоко отвращение от себе си,намерих се толкова жалък,толкова паднал в моите очи,че едно страшно желание ме обхвана в първия момент.Скочих от леглото,заповядах на любимката да се облече и да си отиде,колкото можеше по-скоро;после седнах и когато движех отчаяните си погледи по стените на стаята,спрях ги машинално към ъгъла,където бяха окачени моите револвери.
Тогава даже,когато страдащата мисъл ще накара вече ръцете да се протегнат към унищожението,когато нашата душа вземе едно смело решение,струва ни се,че във физическото действие-да се откачи едно оръжие за да се приготви,в студа на желязото даже,струва ни се,има някакъв материален ужас,независим от волята;пръстите се нагласяват с мъка,ръката се изпъва.Каквато и да е стъпка към смъртта,цялата природа се изменя с нея.Така,докато това момиче се обличаше,аз не можах да разбера онова,което изпитвах,ако то не е било това,което моят револвер ще ми е казал:"мисли за това,което ще правиш".
Оттогава наистина често съм мислил за това,което щеше да ми се случи,ако както исках,любимката бързо се облечеше и се махнеше тутакси.Без съмнение първият ефект от срама щеше да се изглади;скръбта не е отчаяние,и Бог ги събрал като братя така,че единият да не ни оставя никога сами с другия.Веднъж въздуха на стаята ми изпразнен от тази жена,моето сърце би било утешено.Щеше да остане при мене само разкаянието на което ангелът на небесното всеопрощаване е забранил да не убива никого.Но,без съмнение,поне аз бях изцерен за живота;развратът беше завинаги изгонен от прага на моята врата и никога не бих се натъкнал вече на страшното чувство,което неговото първо посещение ми беше вдъхнало.
Но случи се съвсем друго.Борбата,която се извършваше у мене,бодливите размишления,които ме притискаха,отвращението,страхът,гневът даже(защото аз чувствах хиляди неща в едно и също време),всичките тези фатални сили ме приковаваха на моя фотьойл;и,докато бях по този начин жертва на най-опасния делир,любимката,наведена пред огледалото мислеше само как да оправи по-добре своята рокля и си правеше прическата най-спокойно на света.Всичките тези кокетнически примамки траеха повече от една четвърт час,през което време бях почти успял да я забравя.Най-сетне,в следствие на някакъв шум,който тя направи като се обърнах с нетърпение,помолих я да ме остави сам с толкова знаменателен,гневен акцент,че тя се приготви завчас,възви дръжката на вратата и ми изпрати една целувка.
В същия миг се позвъни на външната врата.Аз станах бързо и едвам ми остана време да отворя на любимката един кабинет,където тя се хвърли.Дежене влезе почти веднага след това,с двама млади съседи.
Тези големи водни течения,които се срещат сред моретата,приличат на известни събития в живота.Фаталност,случай,провидение,какво значи името?Тези,които отричат едното за да му противопоставят другото,злоупотребяват само с думата.Няма,обаче,нито един от тях,който като говори за Цезаря или Наполеон,да не каже естествено:"този беше човек на Провидението".Те явно мислят,че само героите заслужават да се занимава с тях небето и,че цветът на царската мантия привлича боговете,както биковете.
От това,че тук долу на земята се явяват решаващи и най-малките неща,че предметите и обстоятелствата,най-незначителни по външност,ни водят в нашата съдба,няма по мое разбиране по-голяма бездна за мисълта.Има от нашите обикновени постъпки като малки притъпени стрели,които ние сме привикнали да хвърляме към целта или приблизително към нея,така че от всичките тези малки резултати сме си създали едно отвлечено и установено същество,което ние наричаме наша мъдрост или наша воля.После минава вихрушка,и ето ти най-малката от тези стрели,най-леката,най-нищожната,която се издига,докъдето око вижда,отвъд хоризонта,в безпределните обятия на Бога.
От каква буйност сме обхванати тогава ние!Какво стават тези призраци на спокойната гордост,волята и благоразумието?Самата сила,тази господарка на света,този меч на човека в битката на живота,напразно я замахваме с гняв,когато ние се стараем да се закрием,за да избегнем удара,който ни заплашва;една невидима ръка отдалечава юмрука и всичкият порив на нашето усилие ни служи само да ни накара да паднем по-надалече.
Така,в момента,когато се опитвах да поправя грешката,която съм извършил,може би да се накажа за нея в минутата,когато ме обхващаше дълбок ужас,разбрах,че трябва да издържам едно опасно изпитание,под което изнемогвах.
Дежене сияеше;той започна като се обтегна на софата,с няколко шеги по адрес на лицето ми,което,казваше,не било спало добре.Понеже бях малко разположен да поддържам тези шеги,аз го помолих да ме избави от тях.
Той не показваше вид да е обърнал внимание на това;но на същия тон той засегна предмета,който го водеше тук.Той беше дошъл да ми съобщи,че моята метреса имало не само двама любовници в едно и също време,но и трима,което значеше,че тя се отнесла към моя съперник също така зле,както и към мене;младото момче,като се научило,вдигнало страшен шум за това,че целият Париж знаел.Отначало аз не разбрах добре това,което ми казваше,понеже не слушах вничателно;но когато го накарах да потрети с най-големи подробности и разбрах точно смисъла на тази страшна история,бях смутен и толкова изненадан,че не можах да отговоря.Моето първо движение беше да се изсмея на това,защото виждах ясно,че съм обичал последната от жените;не беше по-малко истина,че я обичах и сега още."Възможно ли е?",ето това е всичко,което можах да намеря да кажа.Приятелите на Дежене потвърдиха тогава всичко,което беше казал той.В нейната собствена къща било,където моята метреса,уловена от нейните двама любовници,разиграла за тяхна сметка една сцена,която цял свят знаел наизуст.Тя била опозорена и принудена да напусне Париж,ако не искала да се изложи на по-голям скандал.
Той ме улесни да видя,че във всичките тези комедии имаше голяма доза смешно,разпространено върху тоя дуел за тази същата жена,върху моята непобедима страст към нея и най-после върху цялото ми поведение по отношение на нея.Но,да се каже,че тя заслужаваше най-мръсните имена,че тя не беше след всичко това нищо друго,освен една презряна нещастница,която е правила може би сто пъти повече зло от това,което се знаеше,то значеше да се накарам да почувствам горчиво,че аз съм бил един глупак като толкова други.
Всичко това не ми харесваше;младите хора,които се досетиха за това,станаха предпазливи;но Дежене имаше свои проекти;той се беше натоварил със задача да ме изцери от моята любов,и той я третираше немилостиво като болест.Едно дълго приятелство,основано на взаимни услуги,му даваше право;а,понеже неговият мотив му се показваше твърде похвален,той не се колебаеше да направи да ги оценят.
Не само той не ме избави от тях,но от момента в който видя моето смущение и срам,той направи всичко възможно за да ме тласне по този път толкова далече,колкото можеше.Нетърпението ми стана скоро твърде явно за да му позволя да продължава;той престана тогава и започна да мълчи,което ме ядоса още повече.
По реда си аз задавах също въпроси;кръстосвах назад и напред из стаята.Беше ми непоносимо да слушам тази история;като,че съм искал да ми я повтарят!Силех се да се показвам ту усмихнат,ту спокоен;но това бе напразно.Дежене беше млъкнал тутакси,след като се бе показал най-досаден бъбривец.Докато се разхождах с големи крачки,той ме гледаше безучастно и ме оставяше да се разхождам из стаята като лисица в менажерия.
Не мога да изкажа това,което изпитвах.Една жена,която в продължение на толкова дълго време е била идолът на моето сърце и която,откакто съм я изгубил ми причиняваше толкова живи страдания,едничката,която съм обичал,тази,която исках да оплаквам до смъртта си,стана изведнъж безсрамница,предмет на плоски шеги от страна на младите хора,на хула и всемирен скандал.Струваше ми се,че усещах върху рамото си впечатлението от зачервено желязо и че бях белязан с горящ знак.
Колкото повече размишлявах,толкова повече забелязвах как нощта се сгъстяваше около мен.От време на време извръщах глава и виждах една ледена усмивка или любопитен поглед,който ме наблюдаваше.Дежене не ме изоставяше;той разбираше добре това,което правеше:ние се познавахме отдавна;той добре знаеше,че съм способен на всички лудости и че екзалтацията на моя характер можеше да ме завлече отвъд всички граници,върху какъвто и да е път,с изключение само на един.Ето защо той обезценяваше страданието ми и го зовеше от моята глава в сърцето ми.
Когато ме видя най-после до точката,където искаше да ме заведе,той не закъсня вече да ми даде последния удар.
- Не ви ли харесва тази история?-ми каза той-Ето най-хубавото,което е неин край.То е,мой драги Октав,че сцената у *** се е случила през една нощ,когато имало ясна луна;и докато двамата любовници се карали хубавичко у дамата и говорели,че ще си отрежат гърлата,сторило им се,че са видели на улицата една сянка,която се разхождала много спокойно и на която вие сте приличали толкова много,че помислили,че сте вие.
- Кой каза това?-отговорих аз-Кой ме е видял на улицата?
-Самата ваша метреса;тя го разказва на всеки,който желае да го чуе,също така весело,както ние ви разказваме нейната собствена история.Тя поддържа,че вие я обичате още,че сте й обикаляли още вратата,че най-после...всичко,което можете да си помислите и което,достатъчно е да знаете,че тя го говори публично.
Не съм могъл никога да лъжа и всеки път,когато ми се е случвало да поискам да дегизирам истината,лицето ми винаги ме е издавало.Истинската любов,срамът да призная пред свидетели моята слабост,ме караха при все това да правя известно усилие."Разбира се,впрочем си казвах аз,че съм бил на улицата.Но,ако съм знаел,че моята метреса била по-лоша,отклкото я мислех,не бих бил без съмнение там".Най-после се убеждавах,че не можеха да ме видят и различат ясно;опитвах се да отричам.Червенина покри лицето ми с такава сила,че сам почувствах безполезността да се преструвам.Дежене се усмихна на това."Пазете се,му казвам аз,пазете се!Да не отиваме много далеч!"
Продължавах да вървя като луд,не знаех за какво да се захвана;би трябвало да се смея,но това беше още по- невъзможно.В това време очевидни знаци ме накараха да разбера грешката си;аз бях изобличен."Знаех ли?,извиках с висок глас,знаех ли,че тази нещастница..."
Дежене стисна устните си,което означаваше:вие достатъчно знаехте.
Недоумявах,като избърборвах на всеки момент по някоя смешна фраза.Кръвта ми,възбудена от четвърт час насам,започваше да бие в моите слепи очи с една сила за която не отговарях вече.
-Аз,на улицата,потопен в сълзи,в отчаяние!И през това време тази среща у нея!Какво!Същата тази нощ осмян от нея!Тя да осмива!Наистина,Дежене!Вие не сънувате ли?Истина ли е това?Възможно ли е?Какво знаете за това?
Така като говорех насполуки,главата ми се замая;и през това време един ненадминат гняв ме завладяваше все повече и повече.Най-сетне седнах изтощен с треперещи ръце.
-Приятелю мой,-ми каза Дежене-не взимайте това на сериозно.Този уединен живот,който вие водите от два месеца насам,ви е причинил много зло:виждам,че вие имате нужда от развлечения.Елате да вечеряте тази вечер с нас,а утре да закусиме на полето.
Тонът,с който той произнесе тези думи,ми причини повече зло,отколкото всичко останало.Почувствах,че будех у него съжаление и ,че той ме третираше като някое дете.
Неподвижен,седнал настрани,правех напразни усилия за да се овладея."Е!,мислех си аз,измамен от тази жена,отровен от страшни съвети,не намерил никъде прибежище,ни в работата,ни в умората,аз имам за единствена защита,на двадесет години,една силна и страшна болка,о,Господи;тази същата болка,тези святи мощи на моето страдание,което току-що ме удари в ръцете!Вече не моята любов,а моето отчаяние оскърбяват!Да се присмива!Тя да се присмива,когато аз плача!"Това ми се струваше невероятно.Всичките спомени от миналото ми нахлуваха в сърцето,когато мислех за него.Струваше ми се,че виждам да се издигат един след друг спектровете на нашите любовни нощи;те се наклоняваха върху бездна без край,вечна,черна като небитието;а върху дълбочините на бездната играеше един лъч,приятен и шеговит:"ето твоята награда!"
Ако бяха ми казали само,че светът се присмиваше на мене,бих отговорил:"толкова по-зле за него" и не бих бил сърдит за това;но ми казваха в същото време,че моята метреса не била нищо друго,освен една безсрамница.Така,от една страна,смешното беше публично доказано,констатирано от двама свидетели,които преди да разкажат,че са ме видели,не можеха да скрият да не кажат по какъв случай:светът имаше право против мене;а,от друга страна,какво можех да му отговоря аз?В какво да се заловя?В какво да се заключа?Какво да правя,когато центърът на моя живот,самото мое сърце беше разрушено,убито,унищожено?Какво казвам?Тази жена,заради която бях всичко пренебрегнал,осмиването,както и бламът,заради която бях оставил планина от гадости да се натрупа върху мен;тази жена,която обичах,а която е обичала друг и от която не поисках да ме обича,от която не исках нищо друго,освен позволение да плача на вратата й,нищо друго,освен да ме остави да посветя далеч от нея младостта си на моя спомен и да напиша нейното име,самото нейното име върху гроба на моите надежди!...Ах!Когато мислех за това,усещах се,че умирам;тази жена беше,която ме осмиваше;тя беше първата,която ме сочеше с пръст и ме показваше на тази ленива тълпа,на този празен и досаден народ,който се спуска присмиващ се около всичко,което го презира и забравя;това беше тя,това бяха нейните устни,толкова пъти прилепвани върху моите;това тяло,тази душа на моя живот,моето месо и моята кръв,откъдето именно излизаше сквернословието;да,последната от всички,най-подлата и най-горчивата,смехът без милост,който храчи в лицето на болката.
Колкото повече се вдълбочавах в моите мисли,толкова повече моят гняв се увеличаваше.Дали гняв трябва да го нарека?Защото не зная какво име носи чувството,което ме вълнуваше.Беше явно,че една неотменна нужда за отмъщение взе връх.Но,как да си отмъстя на жена?Бих заплатил онова,което ми биха поискали,стига да имам на разположение оръжие,което би могло да я улучи;но какво оръжие?Аз нямам никакво,даже нито това,което тя беше употребила;не можех да й отговоря с нейния език.
Тутакси съзрях една сянка зад пердето на стъклената врата;то беше онова създание,което чакаше самичко в кабинета.Бях я забравил.
-Слушайте!-извиках,като се вдигнах с известно прехласване-аз обичах,аз обичах като луд,като глупав.Аз заслужавах всички присмехи,които вие бихте поискали.Но,за Бога!Трябва да ви покажа нещо,което ще ви докаже,че не съм още толкова глупав,колкото си мислите.
Като казах така,ударих с крак стъклената врата,която се отвори,показах им това момиче,което се беше сгушило в един ъгъл.
- Влезте там,вътре-казах на Дежене-вие,който мислите,че съм луд от любов към една жена и който обичате само момичета,не виждате ли вашата висша мъдрост,която се довлича оттук-оттам върху този фотьойл.Попитайте я дали цялата ми нощ се е минала под прозорците на ***;тя ще ви каже нещичко.Но това не е всичкото,това не е всичкото,което имам да ви кажа.Тази вечер вие ще вечеряте,утре ще сте на полето;ще дойда там и вярвайте ми,че няма да ви оставя.Ние няма да се разделим,ще прекараме цял ден заедно;ще имате рапири,карти,зарове,пунш,това,което обичате,но няма да си отидете.С мене ли сте?Аз съм с вас;Съгласен съм!Исках да направя от моето сърце мавзолей на любовта си;но ще хвърля любовта си в друг гроб,о справедливи Боже!Когато би трябвало да го издълбая в моето сърце.
Задоволих се с тези думи,докато те влязоха в кабинета и усетих колко негодуванието,което се утешава,може да ни донесе радост.Колкото за този,който би се учудил,че от този ден измених напълно моя живот,той не познава човешкото сърце и не знае,че човек може да се колебае двадесет години,докато направи една крачка,но не може да отстъпи назад,когато я е направил вече.

Чиракуването в разврата прилича на замайване;човек чувства отначало незнам какъв страх,смесен със сладострастие,като върху някоя много висока кула.Докато срамната и тайна разпуснатост унижава най-благородния човек,в открития и смел безпорядък,в това,което може да се нарече разврат в пълен смисъл,има някакво величие,даже и за най-разваления.Онзи,който в падналата нощ отива с наметало върху носа си да омърси тайно живота си и да разклати скрито лицемерието на деня,прилича на някой италианец,който удря своя неприятел отзад като не смее да го извика на дуел.Има убийство по бял ден и в очакването през нощта;често обикновения герой на шумните оргии го мислят за голям храбрец;то е нещо,което мирише малко на сражение,една външност на истинска борба."Цял свят го върши и се крие;върши,но не се крий."Така говори гордостта и веднъж тази броня надяната,ето че и слънцето засиява на нея.
Разказват,че Дамокъл виждал един меч над главата си;също така и безпътните сякаш имат над себе си нещо,което им крещи непрестанно:"върви,върви винаги;аз държа нишката" Тези коли с маски,които се виждат по време на карнавал,са верният образ на техния живот.Една изветряла каруца,отворена на всички ветрове,пламнали факели,осветяващи гипсови глави;едни се смеят,други пеят;в средата се движат нещо като жени;това са всъщност отрепки от жени с човешки вид.Милват ги,обиждат ги;не знаят нито името им,нито кои са те.Всичко това плава и се люлее под горящата смола,в едно опиянение,което не мисли за нищо и върху което,казват,бди само Господ.То има изглед на моменти да се навежда и да се прегръща.Че някой паднал в хаоса,какво значи?Те идват насам,отиват натам,а конете тичат ли,тичат.
Но,ако първото движение е учудването,второто е ужасът,а третото-съжалението.Там има толкова много сила или по-скоро едно толкова странно злоупотребление на сила,че случва се и най-благородните характери и най-прекрасните хора да се оставят да бъдат завладени от нея.Това им се вижда смело и опасно;те стават така раточителни сами по себе си;те сде привързват към разврата като Мазепа към своето диво животно;те се обвързват,те стават кентаври;и те не виждат нито кървавия път,който парцалите на техните меса чертаят върху дървесата,нито вълчите очи,които се обагрят пурпурно след техния ред,нито запустението,нито гарваните.
Тласнат в този живот от обстоятелствата,които изброих,ще разкажа сега това,което видях.
Първият път,когато видях отблизо тези фамозни събрания,които наричат бал с маски,чух да се говори за разврата на Регентството и за една френска царица,дегизирана като търговка на теменуги.Аз намерих там търговки на теменуги дегизирани като маркетанки.Очаквах разпуснатост,но всъщност нямаше там никаква такава.То не беше разпуснатост,а дим,тласъци и мъртво-пияни момичета върху строшени бутилки.
Първият път,когато видях на маса разврат,чух да говорят за вечерите на Хелиогабала и за един гръцки философ,който бил направил от удоволствията на чувствата един вид религия на природата.Надявах се да намеря нещо като забрава,ако не като радост;но намерих там това,което е най-лошо на света-досадата,стараеща се да живее и англичаните,които си казват:"аз върша това или онова,следователно аз се забавлявам;плащам толкова златни монети,следователно чувствам толкова удоволствие".И те изхабяват живота си върху този воденичен камък.
Първият път,когато видях куртизанки,чух да говорят за Аспазия,която сядала на коленете на Алкивиад като спорела със Сократ.Аз се надявах да намеря нещо като живост,като нехайност,но весело,храбро и пъргаво,нещо като мятането на искри от шампанско вино;но намерих една зееща уста,едно втренчено око и изкривени ръце.
Първият път,когато видях титуловани куртизанки,бях чел Бокачо и Бандело;преди всичко бях чел Шекспир.Бях мечтал за тези дяволити хубавици,за тези херувими на ада,които се наслаждават от живота и са с най-непринудени обръщения,за тези на които кавалерите от Декамерон предлагат благословената вода на излизане от литургия.Бях нахвърлял с молив хиляди пъти тези глави,толкова поетично безумни,толкова изобретателни в смелостта си,тези налудничави метреси,които ви мятат цял роман в един поглед и които се движат в живота чрез вълни и тресене като вълнуващите се сирени.Аз си спомних за тези феи,които са весели от любов,ако не са пияни от нея.Намерих съчинителки на писма,назначителки на точни часове,които знаят само да лъжат непознатите и да скриват своите низости в лицемерието си,и които не виждат в това друго,освен да се отдадат и да се забравят.
Първият път,когато започнах да играя,чух да се говори за златни вълни,за състояние,добито за четвърт час и за един господар от двора на Хенрих IV,който спечелил на една карта сто хиляди екю,колкото струвала дрехата му.Аз намерих една дрехарница,където работници,които нямат друго освен една риза,наемаха дреха за двадесет су на вечер,стражари седнали на вратата и гладни да печелят парче хляб срещу един изстрел от пистолет.
Първият път,когато видях събрание,било публично или не,отворено за една от тридесетте хиляди жени,които имат в Париж позволение да се продават,чух да се говори за сатурналиите от всички времена,за всичките възможни оргии от времето на Вавилон до Рим,от времето на Храма на Приапа до Парковете на Елените,и винаги виждах на прага на вратата само една дума:"Удоволствие".Но аз не намерих за тези времена друго,освен думата:"Проституция";аз я виждах винаги там неизтриваема,издълбана не в този горд метал,който носи цвета на слънцето,а в най-бледния от всички,среброто,този,който студената светлина на нощта сякаш е обагрила със своите бледи лъчи.
Първият път,когато видях народа...то беше през една страшна утрин,на великопостната сряда,при свалянето на Куртиля.Валеше от по-първата вечер още дребен и леден дъжд;улиците бяха кални блата.Колите с маски дефилираха насам-нататък като се блъскаха и мачкаха,между две дълги редици мъже и жени,грозни,изправени по тротоарите.Тази стена от зловещи зрители имаше в очите си,зачервени от вино,злобата на тигър.На една дължина от цяла лия всичко това шумеше,докато колелата на каруците им одраскваха гърдите,без да направят нито крачка назад.Аз бях прав върху стола в отворената кола;от време на време един човек в дрипи излизаше от редицата,изригваше ни цял поток от псувни в лицето,после ни хвърляше облак от брашно.Скоро ние получихме и кал;но ние се качвахме винаги като достигахме Острова на любовта и хубавата гора на Романвил,където се даваха някога толкова сладки целувки върху тревата.Един от моите приятели,седнал на капрата,падна върху паважа с риск да се убие.Народът се спусна върху него,за да го линчува:той трябваше да тича и да го обиколи.Един от тръбачите на ловджийски рог,който ни предшестваше на кон,получи една тухла по рамото:брашното се беше свършило.Никога не бях чувал да се говори за нещо подобно на това.
Аз започнах да разбирам века и да узнавам в какво време живеем.

хах...мнеее не ми е до книги точно в момента...имам си проблеми, за които ще разбереш в бележката......

Разбрах,мило дете....
Само оправия мога да ти пожелая;

Дежене беше уредил в своята полска вила едно събрание от млади хора.Най-хубави вина,великолепна маса,игра,танц,надтичване с коне,нищо не липсваше там.Дежене беше богат и много разкошен.Той беше с антично гостолюбие и с нрави от него време.Впрочем,у него се намираха най-добрите книги;неговите разговори бяха тези на учен и издигнат човек.Този човек беше една проблема.
Бях отишъл у него с едно мълчаливо настроение,което нищо не беше в състояние да надвие;той го разбра твърде добре.Аз не отговарях на неговите въпроси и той не ми задаваше повече;важното беше за него,аз да забравя моята метреса.Ходих на лов,на масата се показах също така добър събеседник,както и другите;той не ме попита вече за това.
Не липсват в света подобни хора,които се заемат от сърце до ви направят известна услуга и които биха ви хвърлили без угризение на съвестта най-тежката тухла,за да смажат мухата,която ви хапе.Те се безпокоят само да ви попречат да не вършите зло;т.е. те нямат спокойствие,докато не ви направят като себе си.Постигнали тази своя цел без значение чрез какви средства,те си търкат ръцете и не им идва на ум,че вие можете да паднете от зло на по-зло:всичко това е от добро приятелство.
Това е едно от най-големите нещастия на младежта,без житейска опитност,да си представя света според първите неща,които я затрогнат,но има също така,трябва да се признае,едно поколение хора,много нещастни:това са тези,които,при подобен случай,са винаги там,за да кажат на младежта:"ти имаш право да вярваш в злото
и ние знаем какво е то".Чух да се говори например за нещо обикновено:това беше като среда между доброто и злото,известно състояние между жените без сърце и мъжете,достойни за тях;те наричаха това преходно чевство.Те говореха за него като за някоя парна машина,изнамерена от известен луксозен колар или от някой предприумач на здания.Те ми казваха:"това подхожда на едно или друго,произнасят се такива фрази,които искат пък да им се отговаря с други такива,пишат се писма по такъв и такъв начин,сяда се на коляно по друг пак начин".Всичко това беше установено в ред като парад;тези честни хора бяха с посивели коси.
Това ме накара да се смея.За мое нещастие не мога да кажа на нито една жена,която презирам,че я любя,даже като зная,че това е едно условие и че тя няма да се излъже.Никога не съм си слагал коляното на земята,без да съм си слагал там сърцето.Така тази класа жени,които наричат леки,ми е непозната или ако съм се оставял да бъда завладяван,то е било без да съм знаел и поради простота.
Разбирам,човек да държи душата си настрани,а не да я досягат;нека има гордостта да го заяви,това е твърде обикновено;аз не чувам нито да ме хвалят,нито да ме корят.Мразя всичките жени,които се присмиват на любовта и им позволявам да ми отвръщат също така;не ще има никога спор за това между нас.
Тия жени са много по-долу от куртизанките:куртизанките могат да лъжат,а също и тези жени;но куртизанките могат да обичат,а тези жени не могат.Спомням си за една жена,която ме обичаше и която казваше на един мъж,три пъти по-богат от мене,с когото тя живееше:"вие ми досажсате,аз ще намеря моя любовник".Това момиче струваше много повече от много други,които не се плащат.
Прекарах целия сезон при Дежене,където научих,че моята метреса отпътувала и че напуснала Франция;тази новина ми остави в сърцето дълбока жалост,която не ме напусна вече.
При вида на този толкова нов свят за мене,който ме заобиколяше в това поле,аз се почувствах обхванат отначало от едно чудновато любопитство,скръбно и дълбоко,което ме караше да гледам направо като плашлив кон.Ето първото нещо,което зае у мене място.
Дежене имаше тогава твърде хубава метреса,която го обичаше много;една вечер,когато се разхождах с него му казах,че я намирам такава,каквато е;т.е. чудесна,толкова по своята хубост,колкото и по привързаността си към него.Накратко,аз направих своята похвална реч с топлота и му давах да разбере,че трябва да се счита щастлив.
Той не ми отговори нищо.Това беше негов маниер и аз го занех като най-студеният от хората.Нощта беше дошла и всеки се бе оттеглил на покой;нямаше повече от четвърт час,откакто си бях легнал,когато чух да се похлопа на моята врата.Извиках да влезе който е,като мислех,че е някой посетител,сполетян от безсъница.
Видях да влиза една жена,по-бледна от смъртта,полугола и с букет в ръка.Тя дойде при мене и ми поднесе букета си;едно парче хартия беше привързано там,на което намерих тези думи:"На Октав,неговият приятел Дежене,с условие за удовлетворение."
Току-що го прочетох и светкавица проблясна в ума ми.Разбрах всичко,което се съдържаше в тази постъпка на Дежене;като ми е изпратил така своята метреса и като ми правеше един вид подарък ала турка,заради няколкото думи,които му бях казал.Според както знаех характера му,нямаше в това нито самохвалство,нито великодушие,нито храброст;в това имаше само един урок.Тази жена го обичаше;аз му бях направил похвала за това,а той искаше да ми рече да не я обичам,било че я приема,било,че я
отблъсна.
Това ме накара да помисля;бедното това момиче плачеше и не смееше да изтрие сълзите си от страх да не я забележа.С какво ли я е заплашвал той,докато я накара да се реши да дойде?Аз не знаех.
- Госпожице,-й казах-не трябва да скърбите.Идете си у вас и не се бойте от нищо.
Тя ми отговори,че ако излезе от стаята ми по-рано от утре сутринта,Дежене ще я върне в Париж;че майка й била бедна и че тя не можела де се реши на това.
- Много хубаво-й казах аз-майка ви е бедна,а вероятно и вие също така,че ще послушате Дежене,ако аз искам.Вие сте хубава,а това би могло да ме изкуси.Но вие ще плачете и вашите сълзи като не са за мене,не ми остава освен да довърша останалото.Идете си и аз се задължавам да попреча да не ви връщат в Париж.
Твърде особено е,че размишлението,което у мнозина е едно твърдо и постоянно качество на духа,у мене е само един инстинкт,независим от волята ми,който ме обхваща на моменти като силна страст.То идва на интервали,в определен час,без да ща и където и да е.Но там,където то идва,не мога да сторя нищо против него.То ме въвлича,където му се струва добре и из пътя,който то иска.
След като излезе тази жена,аз останах в легнало положение."Приятелю,си думах,ето какво ти изпраща Господ.Ако Дежене не е искал да ти даде своята метреса,той не се мамеше,може би,като е мислил,че ти не ще се влюбиш в нея.
Видя ли я добре?Една възвишена и божествена мистерия се извърши в дълбочините,които са я почувствали.Подобно същество коства на природата нейните най-бдителни майчински погледи;при все това човекът,който иска де те изцери,не намерил нищо по-хубаво от това да те тласне върху нейните устни,за да те отучи да любиш.
Как стана тая работа?Имаше и други,които я обожаваха,както тебе,без съмнение,но те не рискуваха нищо;тя можеше да опита върху тях примамките,които искаше;ти едничак беше само в опасност.
Трябва обаче,какъвто и да бъде животът му,Дежене да има сърце,понеже живее.По какво се различава той от тебе?Той е човек,който не вярва в нищо,не се бои от нищо,който няма нито една грижа,нито една неприятност,може би,но ясно е,че едно леко убодване в петата го изпълваше с ужас;защото,ако тялото му го напуснеше,какво би станал той?У него само тялото беше живо.Какво е тогава това съзнание,което третира душата си,както извергите своето тяло?Може ли да се живее без глава?
Мисли върху това.Ето един човек,който държи в ръцете си най-хубавата жена на света;той е млад и горещ;намира я хубава и й го казва;тя му отговаря,че го обича.Там отгоре някой го чуква по рамото и му дума:"това е момиче".Нищо повече,той е сигурен за това.Ако беше му казал:"това е една развратница",той щеше може би да я обикне и не би й дал нито целувка по-малко;но,това е момиче и той не ще прави повече въпрос за любов,отколкото за звездата Сатурн.
Каква е тази дума тук?Права дума,заслужена,положителна,позоряща,съгласен съм.Но после какво?Само дума,при все това.Убива ли се едно тяло с дума?
И,ако ти го обичаш,ти,това тяло?Наливат ти чаша вино и ти казват:"не обичай това,има по четири за шест лири".А,ако ти си се напил?
Но,този Дежене обича своята метреса,защото й плаща;той всъщност по особен начин ли я обича?Не;неговият начин
на обичане не е любов и той не се разчувства повече от жена,която го заслужава,отколкото от онази,която е недостойна за това.Съвсем просто,той не обича никого.
Кой го е довел до там?Така ли е роден или после е станал?Да се обича е също така естествено,както да се пие и яде.Той не е човек.Да не би да е недоносче или пък великан?Какво!Винаги сигурен за това безчувствено тяло?Найстина,дори тогава,когато се хвърля без опасност в обятията на жена,която го обича?Какво!Без да побледнее?И никога друга размяна,освен злато срещу месо?Какво пиршество е всъщност неговият живот и какво питие пият от неговите чаши?Ето го,на тридесет години,като старият Митридад;отровите на усойниците са му приятели и близки.
Тук има една голяма тайна,мое чедо,един ключ за разтваряне.От каквито разсъждения и да се изгради разврата ще се докаже,че той е естествен за ден,за час,за тази вечер,но не за утре,нито за всички дни.Няма на земята нито един народ,който да не схваща жената или като другарка и утешение на мъжа,или като свещен инструмент на живота му и под тия две форми да не я почита.При все това ето един воин,въоръжен,който скача в бездната,която Бог е издълбал с ръцете си,между човека и животното;толкова би струвало да се отрича думата.Какъв ням Титан ще е всъщност,за да се осмели да отблъсне под целувките на тялото,любовта на мисълта и да се надене върху устните белега,който отличава животното,печата на вечното мълчание?
Има тук една дума,която трябва да се знае.Тя духва отдолу вятъра на тези мрачни лесове,които наричат найни сдружавания,една от тези мистерии,които ангелите на разрушението си шушнат на ухо,когато нощ се спусне на земята.Този човек не е по-лош или по-добър,отколкото Бог го е създал.Неговата вътрешност е като тази на безплодните жени,които или природата не ги е направила пригодни,или в тях се е дестилирала някаква отровна трева.
Е,добре,нито работата,нито нужното занимание не могат да те изцерят,приятелю
мой.Да забравиш и да научиш,ето твоя девиз.Ти прелистваш мъртви книги;ти си твърде млад за развалините.Погледни около себе си,бледно стадо хора те заобикаля.Очите на сфинксовете блестят сред божествените йероглифи;дешифрирай книгата на живота!Кураж,ученико,хвърли се в Стикс,неуязвимата река и нека нейните траурни вълни те заведат при смъртта или при Бога."

"Всичко,което беше хубаво в това,като се предположи да е имало такова,то е,че тези лъжливи удоволствия бяха семена на мъки и горчивини,които толкова ме изморяваха,че не можеше повече." Такива са простите думи,които по повод на своята младост е казал най-човекът между човеците,който някога е живял - Свети Августин.За тези,които правят като него,би могло да се кажат тези думи,всички ги имат в сърцето си;аз също не намирам други в моето сърце.
Върнал се в Париж,в месец декември,след сезона,прекарах зимата в удоволствия,в маскаради,във вечери като напусках твърде рядко Дежене,който беше очарован от това;но аз не бях никак.Колкото отивах по-нататък,толкова повече чувствах грижа.Стори ми се в края на много малко време,че този свят,толкова странен,който при първия момент ми се показа като бездна,се стесняваше,така да се каже,на всяка крачка;там,където мислех да видя слънчево сияние,колкото повече се приближавах,виждах само сянка.
Дежене ме попита какво ми е.
-А,вас,-му казах аз-какво ви е?Да не би да си спомняте за някой умрял роднина?Да не би да имате някаква рана,която влагата кара да се отваря повече?
Тогава ми се струваше,че той ме слушаше без да ми отговаря.Ние се хвърляхме на някоя маса и пиехме до замайване на главата;среднощ вземахме пощенските коне и отивахме да закусваме на десет или дванадесет лии в полето;като се връщахме правехме баня,оттам на масата,оттам на игра,оттам в леглото;и когато аз бях вече пред моето легло...тогава дръпвах ключалката на вратата,падах на колене и заплаквах.Това беше моята вечерна молитва.
Чудно нещо!Считах за гордост да минавам за такъв,какъвто в същност съвсем не бях;хвалех се,че правя лоши неща,каквито не правех и намирах в това самохвалство чудно удоволствие,смесено със скръб.Когато направех наистина това,което казвах,чевствах само досада;но,когато измислех някоя лудост като някоя развратна история или разказ за някоя оргия на която не съм присъствал,струваше ми се,че сърцето ми,незная защо,се задоволява повече.
Онова,което ми причиняваше най-голяма мъка беше,когато в моменти на удоволствие отивахме в някое място в околностите на Париж,където съм бил някога с моята метреса.Ставах замаян,отделях се сам настрани като гледах шубраците и дънерите на дървесата с безкрайна горчивина,докато ги удрях с крак и ги разбивах на прах.После пак се връщах като повтарях сто пъти едно след друго през зъбите си:"Бог не ме обича никак,Бог не ме обича никак!"Аз стоях тогава по цели часове без да говоря.
Тази пагубна мисъл,че истината е голота,ми идваше на ум по повод на всичко."Светът,си казвах аз,нарича своето
притворство добродетел,своята броеница-религия,своята влачеща се мантия-приличие.Честта и моралът са негови слугини;той пие със своето вино сълзите на ниските духом,които вярват в него;разхожда се с наведени очи надолу,докато слънцето е на небето;отива на църква,на бал,на събрания;и щом стане вечер съблича дрехата си и тогава виждат гола вакханка с два кози крака."
Но,като говорех така,сам се ужасявах;защото сам усещах,че ако тялото беше под дрехата,скелетът беше под тялото."Възможно ли е това всичко да бъде така?" се питах,без да ща.После аз се връщах в града,срещах на пътя си едно хубаво момиченце,което дава ръка на майка си,следвах я,въздишащ с очи и ставах отново като дете.
Една вечер се завърнах от един бал с толкова болно сърце,че почевствах,че това беше от любов.Беше ми се случило да вечерям при една жена,най-очарователната и най-знаменитата,за която ми е останал спомен.Когато затворих очите си,за да заспя,видях я пред себе си.Помислих се изгубен;реших тутакси да не я срещам вече,да избягвам всичките места,където знаех,че отиваше тя.Този вид треска трая петнадесет дни през които прекарах почти постоянно изтегнат върху канапето си и припомнящ си без край,без да ща,до най-малките думи,които размених с нея.
Тъй като няма друго място под небето,където да се занимават толкова много със съседа си,колкото в Париж,не се мина много време и познатите ми,които ме срещаха с Дежене,разгласиха,че аз съм най-големият развратник.Учудвах се на ума на света;колкото бях прекарал просто и въздържано,откакто скъсах връзките си с моята метреса,толкова сега минавах за безчувствен и корав.Идваха за това да ми казват,че е твърде ясно,че не съм обичал никога тази жена,че съм си играл без съмнение на любови това беше като една голяма похвална реч,която мислеха да ми отправят;а,най-лошото от тази работа беше,че се бях надул от една толкова мизерна суетност,че това ме очароваше.
Моята претенция беше да минавам за преситен,когато в същото време бях пълен с желание и въображението ми ме отнасяше извън всякакви граници.Започнах да казвам,че не можех да понасям жените;главата ми се изтощаваше да измислям химери,които казвах,че предпочитам пред действителността.Най-после едничкото мое удоволствие беше да се преструвам.Стигаше една мисъл да бъде необикновена,да шокира общоприетия смисъл,за да стана тутакси неин борец с риск да достигна до най-осъдителните чувства.
Моят най-голям недостатък беше подражанието на всичко,което ме фрапираше не чрез хубостта си,но чрез своята странност,а като не желаех да се призная за подражател,аз се губех в прекаляването,стига да се показвах оригинален.По моя воля нищо не беше добро,нито дори сносно;нищо не заслужаваше да си обърне човек главата;обаче,когато се сгорещях в някой спор,струваше ми се,че нямаше във френския език изражения достатъчно надути,за да хваля това,което поддържах;но стигаше да се съгласят с моето мнение,за да изчезне всичката моя горещина.
Това беше естествена последица от моето поведение.Отвратен от живота,който водех,не желаех обаче да го променя:
Подобно на орел затворен,
що не би могъл да лети на воля;
но чезне с болка на духа все морен.
Данте.
Така измъчвах моя дух,за да му дам разнообразие и падах във всякакви прищевки,за да се самозабравя.
Но,докато моето тщеславие се запълваше,сърцето ми страдаше така,че имаше постоянно у мене един човек,който се смееше и друг,който плачеше.Това беше като вечен повратен удар от моята глава в сърцето ми.Моите собствени шеги ми причиняваха понякога безкрайна мъка,а най-дълбоките ми скърби будеха желание у мене да избухвам от смях.
Един човек се хвалел един ден,че бил недостъпен за суеверните страхове и че нямал страх от нищо;приятелите му сложили в неговото легло един човешки скелет,после се скрили в една съседна стая да го чакат,когато се върне.Те не чули никакъв шум;но,на другия ден сутринта,когато влезли в стаята му,намерили го легнал и си играел с костите:той бил изгубил своя разум.
Имаше у мене нещо подобно на този човек,ако не беше само това,че моите любими кости бяха на един възлюбен скелет;това бяха трохите от моята любов,всичко,което ми оставаше от миналото.
Не трябва обаче да се каже,че във всичкия този безпорядък не е имало хубави моменти.Компаньоните на Дежене бяха млади хора с известност,голямо число бяха оратори.Ние прекарвахме понякога прекрасни вечери под предлог да вършим волности.Единият от тях беше тогава влюбен в една хубава певица,която ни очароваше със своя свеж и меланхоличен глас.Колко пъти сме оставали,насядали на кръг,да я слушаме,докато масата беше наредена!Колко пъти някой от нас,в момента,когато бутилките се отваряха,държеше един том от Ламартин и четеше с развълнуван глас!Трябваше да се види тогава как всяка друга мисъл изчезваше!Часовете хвърчаха през това време;и,когато сядахме на масата,ние,единствените безпътници!Какво правехме!Не казвахме нито дума,а очите ни бяха пълни със сълзи.
Дежене особено,най-студеният обикновено и най-сухият от хората,беше чудноват тези дни;той се отдаваше на толкова необикновени чувства,че биха казали,че е поет,изпаднал в делир.Но,след тези излияния,случваше се,че той се чувстваше обхванат от страшна радост.Чупеше всичко,щом виното го сгорещеше;геният на разрушението излизаше
сякаш въоръжен от главата му;и някой път съм го виждал сред тези свои лудости,да захвърля стол върху затворен прозорец с такъв трясък,че да те накара да бягаш да се спасяваш.
Аз не можех да се спра да не направя от този странен човек предмет на изучаване.Той ми се показваше като отбелязан тип от една класа хора,които трябваше да ги има някъде,но които ми бяха непознати.Не се знаеше,когато той действаше дали това беше отчаянието на болен или каприза на разглезеното дете.
Той се показваше особено през празничните дни в състояние на нервно възбуждение,което го караше да се държи като същински ученик.Неговата студенина тогава те караше да умреш от смях.Той ме убеди един ден да излезем пеш двамата,сами,на мръкване,облечени в смешни костюми,с маски и с музикални инструменти.Разхождахме се така цялата нощ,тежко,сред най-ужасна гюрултия.Намерихме един колар на публична кола,заспал на капрата;разпрегнахме конете,след което като се се преструвахме,че сме излезли от бал,започнахме да го викаме силно.Коларят се събуди и след първото шибване с камшика,което направи,конете му тръгнаха в тръс като го оставиха кацнал така върху
неговата капра.Ние бяхме същата вечер на Елисейските полета;Дежене,като видя да минава друга кола,спря я,ни повече,ни по-малко,като крадец;той уплаши със своите закани коларя и го застави да слезе и да легне по корем.Това беше игра на убийство.Тогава той отвори колата и ние намерихме вътре един млад господин и една дама,замръзнали от уплаха.Той ми каза тогава да правя това,което сам правеше и като отвори двете вратички,започнахме да влизаме през едната и да излизаме през другата,по такъв начин,че в тъмнината нещастните хора мислеха,че това е цяла процесия от бандити.
Представям си как хората,които казват,че светът саздава опитност,трябва да се учудват много,че им вярват.Светът не е нищо друго,освен водовъртежи и няма никакво отношение между тези водовъртежи;всичко си отива на чети като орляците птици.Различните квартали дори на един град не си приличат помежду си и има толкова много за научаване от Шосе Д`Антен в Маре,колкото и в Лисабон.Истина е само,че тези различни водовъртежи са прекъсвани откакто свят светува от седем неща,винаги едни и същи;първото се нарича
надежда;второто-съвест;третото-мнение;четвъртото-желание;петото-скръб;шестото-гордост;а седмото се нарича човек.
Ние бяхме всъщност,моите компаньони и аз,един орляк птици и оставахме заедно до
пролетта,ту като играехме,ту като тичахме...

Редактирано от Sperantza на 17.08.04 16:31.

Днес не очаквайте нищо,защото снощи се напих с една бутилка мерло и днес никой не може да ме застави да пиша,защото ми е още махмурлийско....
Опитах да пиша,ама не става бре!
Що така?


Много здраве!
Сперанца

Еееее, бравос на теб!!
Други емоции са ти в главата днес:)
4акаме с нетърпение да Ни пишеш:))
Лек ден!

"Но,ще каже читателят,сред всичко това,какви жени имахте вие?Аз не виждам тук разврат у никого."
О,създания,които носите името жени и които сте минали като сънища през живот,който самият беше сън,какво да кажа за вас?Където не е имало никога сянка от надежда,би ли могло да има някакъв спомен?Къде ще ви намеря заради това?Какво по-нямо има в човешката памет?Какво по-забравено има там от вас?
Ако трябва да се говори за жени,аз ще ви взема две;ето една от тях:
Питам ви,какво искате да прави една бедна шивачка на долни дрехи,млада и хубава,на осемнадесет години и следователно с желания;имала роман върху своята работна маса,където любовта е била едничкият въпрос:не знаеща нищо,нямаща никакво понятие за морал;шиеща вечно на прозорец,пред който никакви процесии не минават,по заповед на полицията,но пред който се скитат всяка вечер дузина патентовани момичета,познати на същата полиция;какво искате да прави тя,когато след като е изморила ръцете си и очите си през целия ден над някоя рокля или над някоя шапка,се облакътява за момент на този прозорец в настъпилата нощ?Тази рокля,която тя е ушила,тази шапка,която тя е изрязала с бедните си,но честни ръце,за да може да внесе нещо за вечеря вкъщи,тя вижда да минават на главата и на тялото на някое публично момиче.Тридесет пъти на ден се спира пред нейната врата кола за наемане и оттам слиза някоя номерирана проститутка,както фиакърът,който я носи,която идва с досаден вид да се върти пред някое голямо огледало,да опитва,да сваля и слага отново пак това печално и търпеливо дело на нейните безсънни нощи.Тя вижда това момиче да изважда от джоба си шест златни монети,тя,която има само една такава на седмица;тя я изглежда от глава до пети,вижда нейните накити и я проследява до колата й;а след това какво искате вие?Когато нощта е много тъмна,някоя вечер,когато няма работа,когато майка й е болна,тя полуотваря вратата си,протяга ръка и спира някой минувач.
Такава беше историята на едно момиче,с което се запознах.Тя знаеше да свири малко на пиано,да смята малко,да рисува малко,също така знаеше малко история и граматика,и тъй от всичко по малко.Колко пъти съм гледал с пронизително състрадание това печално създание на природата,обезобразено още и от обществото!Колко пъти съм следял в тази дълбока нощ бледите и треперливи светлинки на някоя страдаща и пропаднала искрица!Колко пъти съм се старал да разпаля отново няколко угаснали въглени под тази бедна пепел!Уви!Нейните дълги коси имаха наистина цвета на пепелта и ние я наричахме Пепеляшка.
Аз не бях достатъчно богат за да й хвана учители;Дежене,по мой съвет,се заинтересува от това създание;той я накара да изучи отново всичко върху което имаше елементарни знания.Но тя не можеше никога да направи в нищо чувствителен успех;откакто нейният учител беше заминал,тя си скръстваше ръцете и оставаше така по цели часове като гледаше през стъклата на прозорците.Какви дни!Каква мизерия!Заплаших я един ден,ако не работеше,да я оставя без пари;тя започна мълчаливо да работи и малко време след това научих,че излязла скришом.Къде отиваше тя?Бог знаеше.Помолих я,преди да замине,да ми бродира кесия:аз пазех дълго време този печален спомен;тя беше закачена в моята стая като един от най-мрачните паметници на всичко,което е тленно тук долу на земята.
Сега ето друга:
Беше около десет часа вечерта,когато след цял ден шум и умора,се върнахме у Дежене,който ни беше изпреварил с няколко часа по-рано,за да направи своите приготовления.Оркестърът беше вече започнал,а салонът препълнен при нашето пристигане.
По-голямата част от танцьорките бяха момичета от театъра;обясниха ми защо те струват повече от другите;затова цял свят не се откъсваше от тях.
Току-що влязъл,хвърлих се във вихрушката на валса.Това възхитително упражнение ми е било винаги драго;не познавам нещо по-благородно от него,нито което да бъде по-достойно за една хубава жена или за едно младо момче;всичките танци,както и този,не са освен глупави условия или предтексти за най-незначителните разговори.То е,наистина да притежавш по един особен начин известна жена,да я държиш половин час в ръцете си и да я влачиш така,без да ще,но не без риск и то така,че да не може да се каже дали се протежира или се насилва.Някои от тях се оставят на вас с толкова сладострастна срамежлвост,с толкова тихо и толкова чисто отдаване,че човек не знае дали чувства при тях желание или боязън и дали като ги стиска върху сърцето си не би примрял или би ги пречупил като тръстики.Германия,където са изнамерили този танц е непременно страна,където го обичат.
Аз държах в ръцете си превъзходна танцьорка,дошла в Париж за карнавала от един театър в Италия;тя беше в костюма на вакханка с рокля от кожата на пантера.Никога не бях виждал нещо по-немощно от това създание.Тя беше голяма и суха и танцуваща с безкрайна бързина,сякаш,че се пързаляше;като я видеше човек би казал,че трябва да изморява своя танцьор;но тя не се усещаше и тичаше като от очарование.
На гърдите й имаше огромен букет,на който парфюма ме упойваше,без да ща.При най-малкото движение на мята ръка,усещах я как се огъваше като индийски лиан,пълен с мекота,толкова сладка и толкова симпатична,че тя ме окуражаваше като с благовонен копринен воал.При всяко връщане,чуваше се едвам лекото потреперване на нейната огърлица върху металическия й колан;тя се движеше тъй божествено,че ми се струваше да виждам някоя хубава звезда и всичко това с една усмивка като фея,която ще отлети.Музиката на валса,нежна и сладострастна,сякаш излизаше от устните й,докато главата й,отрупана с гора от черна коса,направена на плитки,висеше назад като,че шията й беше твърде слаба за да я носи.
Когато валсът се свърши,аз ес хвърлих на един стол,в дъното на един будоар;сърцето ми тупаше,бях вън от себе си.
- О,Боже!-извиках-как е възможно това?О,страшно чудовище!О,хубаво земноводно!Как ти преплиташ,как се вълнуваш,сладка змиорко,съъ своята мека и на петна коза.Как твоят братовчед,змията,те е научил да се увиваш около дървото на живота,с ябълка в устни!О,Мелюзина!О,Мелюзина!Сърцата на мъжете са твои.Ти го знаеш добре,очарователко,със своята тиха изнуреност пред вида на която не може да има съмнение!Ти знаеш добре,че погубваш,ти знаеш добре,че удавяш,ти знаеш,че ще страда всеки,който би те докоснал;ти знаеш,че човек умира от твоите усмивки,от парфюма на твоите цветя,от съприкосновенито на твоите сладострастия;ето защо ти се отдаваш с толкова мекота;ето защо твоята усмивка е толкова сладка,твоите цветя-толкова пресни;ето защо ти слагаш ръката си толкова нежно на нашите рамене.О,Господи!О,Господи!Какво искаш ти най-после от нас?
Професор Хале е казал една страшна дума:"Жената е нервната част от човечеството,а мъжът-мускулната част."Сам Хумболт,този сериозен учен,е казал,че около човешките нерви имало една невидима атмосфера.Аз не говоря за мечтателите,които следят въртящото се хвърчене на прилепите на Спаланцани и които мислят,че са изнамерили едно шесто чувство в природата.Такава,каквато е,нейните мистерии са достатъчно съмнителни,нейните сили достатъчно дълбоки,тази природа,която ни създава,осмива ни и ни убива и без да се е мръкнало още,сгъстява мрачините,които ни заобикалят.Но,кой е човекът,който вярва да е живял,ако отрича силата на жените?Ако никога не е отпускал някоя хубава танцьорка с треперещи ръце?Ако никога не е изпитвал това неопределено нещо,този възбуждащ магнетизъм,който сред някой бал,сред шума на инструментите и на горещината,която кара да побледняват блясъците,се излъчва малко по малко от някоя жена,електризира самат нея и хвърчи наоколо й,като парфюма на тамяна около кадилницата,която се люлее от вятъра.
Аз бях дълбоко смаян,че подобно опиянение съществува;когато човек обича,това не беше за мене ново:знаех ореола,който сияеше над обичната.Но да възбуди такова биене на сърцето,да извика подобни призраци само със своята хубост,с цветята и пъстрата кожа от див звяр,с един известен начин на въртене в кръг,което тя научила от някой си палячо,с контурите на хубави ръце;и всичко това ни без една дума,ни без една мисъл,без тя да благоволи да покаже,че го знае!Какво беше хаосът,ако е дело на седемте дни?
Това,което чувствах не беше обаче любов и не мога да кажа дали не беше друго нещо,ако това не беше жажда.За първи път през живота си почувствах да се разтрепти една непозната корда в сърцето ми.Гледката на това хубаво животно накара да се зачерви едно друго в моята утроба.Аз чувствах добре,не бих могъл да кажа на тази жена,че я обичам,нито че тя ми харесваше,нито даже,че тя беше хубава;на устните ми нямаше нищо друго,освен желанието ми да целуна нейните,да й кажа:"тези небрежни ръце-направи ми от тях един пояс;тази наклонена глава-подпри я върху мен;тази сладка усмивка-залепи я върху устата ми."Моето тяло обичаше нейното;аз бях хванат от красотата,както човек се хваща от виното.
Дежене мина и ме попита какво правя тук.
-Коя е тази жена?-му казвам аз.
Той ми отговори:
-Коя жена?За коя жена питате?
Улових го за ръката и го заведох в залата.Италианката ни беше накарала да дойдем.Тя се усмихна;направих крачка назад.
-А!-каза Дежене-вие сте танцували с Марка!
-Коя е тази Марка?-го попитах.
-Е!Тази безделница,която се смее там;харесва ли ви?
-Не,-възразих аз-валсирах с нея и исках да зная името й;не ми се харесва иначе.
Срамът ме караше да говоря така;но,щом като Дежене ме напусна,завтекох се след него.
-Вие сте много бърз!-каза той като се смееше.-Марка не е обикновено момиче;нея поддържа и е почти омъжена за господин де ***,посланик в Милано.Един от неговите приятели ми я доведе.Обаче-прибави той-разчитайте,че аз ще й говоря;не ще ви оставим да умрете,докато има изход.Може да успеем да я оставим да вечеря тук.
Той се отдалечи там горе.Не мога да кажа какво безпокойство почувствах като го гледах да се приближава до нея,но не можех да ги следя;те изчезнаха в тълпата.
"Истина ли е това?,си казвах,дотам ли дойде работата?Но какво?В един миг!О,Господи!Това ли ще бъде,което ще обичам?Но,след всичко,си мислех аз,това са моите чувства,които действат;вътре в моето сърце няма нищо."
аз търсех така да се успокоя.Но,няколко минути по-късно Дежене ме удари по рамото.
-Ще вечеряме ей сегичка-ми каза той-ще дадете ръка на Марка;тя знае,че ви се е харесала и това е тъкмо на място.
-Слушайте-му казвам-аз не зная какво изпитвам.Струва ми се,че виждам Вулкан с куция крак,обсипващ Венера с целувки,с брадата си,одимена в огнището му.Той втренчва уплашените си очи върху дебелите меса на своята жертва.Вглъбява се в гледката на тази жена,една единствена;сили се да се смее от радост;прави така,че да трепери от щастие;и през това време той си спомня за баща си Юпитер,който е седнал високо в небесата.
Дежене ме погледна без да ми отговори;той ми улови ръката и ме повлече.
-Аз съм уморен-каза ми той-аз съм печален;този шум ме убива.Хайде да вечеряме,това ще ни възобнови силите.
Вечерята беше великолепна;но аз само асистирах на нея.Не можех да се докосна до нищо:устните ми изнемощяваха.
-Но,какво ви е?-каза Марка.
Аз стоях като статуя и я гледах от глава до пети с нямо учудване.
Тя започна де се смее;Дежене,който ни наблюдаваше отдалече така също започна да се смее.Пред нея имаше една голяма кристална чаша,изваяна във формата на пахарка,която отразяваше върху хиляди блестящи плоскости светлината на лъскавите предмети и която сияеше като призма със седемте цвята на дъгата.Тя протегна небрежната си ръка и я напълни чак догоре с една златна вълна кипърско вино,от това сладко вино на Ориента,което ми се видя толкова горчиво по-късно,върху пустия пясъчен бряг на Лидо.
-Вземете-каза тя като ми го предлагаше-per voi,bambino mio.
-Заради теб и заради мен-й казах аз,като й предложих чашата на свой ред.Тя натопи в нея устните си,а аз я изпразних със скръб,която сякаш тя прочете в моите очи.
-Лошо ли е?-каза тя.
-Не-отговорих аз.
-Може би,боли ви главата?
-Не.
-Или сте уморен?
-Не.
-Е,тогава!Това е любовна мъка?-като говореше на свой жаргон,нейните очи ставаха сериозни.Знаех,че тя беше от Неапол и без да ще като говореше за любов,нейната Италия биеше в сърцето й.
Друга лудост се случи там горе.Главите вече се запалваха,чашите се чукаха;вече се покачваше по бледите бузи онази лека руменина,с която виното обагря лицата,докато попречи на срама да се покаже;един неясен шум,приличащ на покачващ се морски прилив ехтеше смутно;погледите се възпламеняваха тук и там;после се фиксираха изведнъж и оставаха отворени;не зная какъв вятър ги караше да плават един към друг всичките без неизвестни опиянения.Една жена се изправи като в спокойно море първата вълна,която мирише на буря и която се отправя,за да я предизвести;тя направи знак с ръка,за да въдвори тишина,изпразни чашата си наведнъж и от движението,което направи,развали прическата си;един сноп златни коси се търколи по раменете й;тя отвори устни и пожела да запее песен;окото й беше полузатворено.Тя дишаше с усилие;два пъти един пресипнал звук излезе от нейните потиснати гърди;смъртна бледност я покри тутакси и тя падна на стола.
Тогава започна невъобразим шум,който през повече от един час,докато трая вечерята,не престана до края.Невъзможно беше да се различи нещо,нито смеховете,нито песните,нито даже виковете.
-Как ви се струва?-ми каза Дежене.
-Нищо-отговорих аз-запушвам си ушите и гледам.
Сред тази вакханалия хубавата Марка стоеше няма,без да пие,подпряна спокойно върху голата си ръка и оставила своята леност да мечтае.Тя не изглеждаше нито учудена,нито трогната.
-Не обичате ли да правите като другите?-я попитах аз-вие,която ми бяхте предложила кипърско вино преди малко,не искате ли да вкусите от него също?
Като казах това,налях й една голяма чаша пълна догоре;тя я подигна бавно,пи малко,после я постави на масата и зае отново своята разсеяна поза.
Колкото повече наблюдавах тази Марка,толкова тя ми се показваше особена;тя не намираше удоволствие в нищо,но не й досаждаше също така нищо.Сякаш беше толкова мъчно да се разсърди,колкото и да й се направи удоволствие;тя правеше всичко,което я караха,но нищо по своя собствена инициатива.Аз мислех за гения на вечния покой и си думах,че ако тази статуя стане сомнамбул,тя би приличала на Марка.
-Добра ли си или лоша?-й казвах аз-скръбна или весела?Обичала ли си?Искаш ли да те обичат?Парите ли обичаш,удоволствието ли,или какво?Конете,полето,бала?
И на всички тези въпроси все същата усмивка от нейна страна,усмивка без радост и без мъка,която искаше да каже:"какво то това?" и нищо повече.
Приближих моите устни до нейните;тя ми даде една целувка,разсеяна и небрежна като нея,после поднесе кърпичката си на устата си.
-Марка,-й казах аз-горко на този,който би те обичал!
Тя наведе върху мен своето черно око,после го повдигна към небето и като вдигна пръст във въздуха с този италиански жест,който не се имитира,произнесе тихичко голямата дума,от женски род,на своята страна:Force!
Но сервираха десерта;мнозина от компаньоните бяха станали;едни пушеха,други седнаха да игрят,едно малко число останаха на масата;жените танцуваха,други заспиваха.Оркестърът дойде пак;свещите бледнееха,поставиха други.Спомних си за вечерята на Петроний,където лампите се изгасват около задрямалите господари,докато робите влизат на пръсти и крадат сребърните неща.Сред всичко това песните все продължаваха и трима англичани,три от тези мрачни фигури,за които континентът е болница,продължаваха напук на всичко най-зловещата балада,която е излизала от техните блата.
-Ела-казах на Марка-да вървим!
Тя стана и хвана ръката ми.
-До утре!-ми извика Дежене и ние излязохме от залата.
Като наближавахме квартирата на Марка,сърцето ми биеше със сила;не можех да говоря.Нямах никаква представа за подобна жена;тя не изпитваше нито желание,нито отвращение и аз не знаех какво да мисля като гледах да трепери ръката ми край това неподвижно същество.
Стаята ми беше като самата нея,мрачна и сладострастна;алабастрова лампа я полуосветяваше.Фотьойлите,софата бяха меки като легла и мисля,че всичко тук беше направено от пух и коприна.Като влизах,бях ударен от една силна миризма на турски пастилети,но не такива,каквито продават тук по улиците,а тези от Цариград,които са най-нервиращи и най-опасни от парфюмите.Тя позвъни.Влезе едно момиче.Тя премина с него в своя алков,без да ми каже нито дума и малко време след това я видях легнала,подпряна на лакътя си,все в своята безгрижна поза,която й беше привична.
Аз бях прав и я гледах.Чудно нещо:колкото повече й се любувах,толкова повече я намирах хубава,толкова повече чувствах да се разцъфтяват желанията,които тя ми вдъхваше.Незнам дали това не беше един магнетически ефект;нейното мълчание и нейната неподвижност ме завладяваха.Направих като нея,прострях се на софата срещу алкова и студът на смъртта ми обвя душата.
Биенията на кръвта в артериите са чуден часовник,който се чувства да работи само нощем.Човек,изоставен тогава от външните предмети,се натъква на самия себе си;той се чува как живее.Въпреки умората и скръбта,не можех да затворя очи;тези на Марка бяха устремени върху мене:ние се гледахме в тишината и полекичка,колкото можеше така,говорехме.
-Какво правите там?-каза тя най-сетне-Няма ли да дойдете при мене?
-Да,ще направя това-й отговорих-вие сте много хубава!
Чу се тиха въздишка,която приличаше на оплакване;една от кордите на арфата на Марка току-що се отпрегна.Аз извърнах главата си към този шум и видях как бледната багра на първите лъчи на зората пъстрееха прозорците.
Станах и разтворих пердетата;жива светлина проникна в стаята,приближих се до един прозорец и се спрях до него за няколко минути;небето беше чисто,слънцето без облаци.
-Ще дойдете ли?-повтори Марка.
Направих й знак да почака още.Известни разумни съображения я бяха накарали да избере този отдалечен квартал от центъра на града;може би тя имаше другаде още някой апартамент,защото приемаше понякога.Приятелите на любовника й идваха у нея и стаята,където ние бяхме,беше без съмнение един вид малка къщичка;тя беше над Люксембург,на който градината се простираше надалече пред очите ми.
Като гъба,която плава във водата,сякаш безпокойна под ръката,която я стиска и се плъзга между пръстите,за да излезе пак на повърхността;така се вълнуваше у мене нещо,което не можех нито да победя,нито да отдалеча.Гледката на Люксембургските алеи накара сърцето ми да трепне и се разцъфна съвсем друга мисъл.Колко пъти върху тези малки хълмчета,когато не се явявах в училище,съм се обтягал на сянка,с някоя хубава книга,цяла изпълнена с луда поезия!Защото,уви!Там беше разюздаността на моето детинство.Аз си възобнових всичките тези далечни спомени по обезлистените дървеса,по посърналите треви на градинските цветници.Там,когато бях на десет години,се разхождах с моя брат и с моя наставник,като хвърлях хляб на бедните замръзнали птички;там,седнал в някое кътче,гледах по цели часове как танцуват в кръг малките момичета;слушах как биеше моето наивно сърце от детските им песни;там,като отивах в колежа,прекосявах хиляди пъти все същата алея,погълнат от някой стих на Вергилий,като гонех с крак някое камъче.
-О,мое детинство!Ето те!-извиках аз-О,Боже мой!ето те тука!
Обърнах се.Марка беше заспала,лампата изгаснала,дневната светлина променила целия вид на стаята;шарките,които ми се струваха от син лазур,бяха от зеленикава и увяхнала краска,а Марка,хубавата статуя,простряна в алкова,беше посиняла като мъртва.
Потреперих,без да искам;погледнах алкова,после градината.;моята глава,уморена,натежаваше.Направих няколко крачки и отидох да седна пред една отворена писмена маса,до друг прозорец.Бях се навел над нея и видях машинално едно разгънато писмо,което беше оставено отгоре;то съдържаше само няколко думи.Прочетох ги няколко пъти наред,без да се пазя,докато смисъла им ми стана ясен,макар и не докрай;но бях изненадан изведнъж,макар да ми бе невъзможно да схвана всичко.Взех хартията и прочетох отново онова,което следваше,написано с лош правопис.
"Тя умря вчера.В единадесет часа се почувства изнемощяла;повика ме и ми каза:Луизон,аз ще отида при моя другар;ти иди и откачи от скрина чаршафа,който е на гвоздея;онзи,който прилича на другия.Аз се хвърлих на колене като заплаках;но тя протегна ръка,като викаше:не плачи!не плачи!...и тя издаде една такава въздишка..."
Останалото беше скъсано.Не мога да изразя впечатлението,което това зловещо писмо произведе върху мен;обърнах хартията и видях адреса на Марка,датата от навечерието.
-Тя умря?Но коя умряла?-виках аз,без да искам,като отивах в алкова-Умряла!Но,коя?Коя?
Марка отвори очи;тя ме видя седнал на леглото й с писмото в ръка.
-Майка ми умря-каза тя.-Вие няма ли да дойдете при мене?
И,като каза това,протегна ръка.
-Тишина!-й казах аз-спи и ме остави!
Тя се обърна и заспа отново.Гледах я известно време,докато се уверих,че тя не можеше вече да ме чуе,отдалечих се и излязох полекичка.

Бях седнал една вечер вкъщи с Дежене.Прозорецът беше отворен;беше един от тези дни на март,които са предвестници на пролетта;валяло беше,приятна миризма идваше от градината.
-Какво ще правим,приятелю мой,-му казвам-когато дойде пролетта?Чувствам силно желание да пътувам.
-Ще направя-каза Дежене-това,което направих миналата година;ще отида в село,когато дойде време за това.
-Какво?-отговорих аз-Всяка година ли правите едно и също нещо?Ще започнете отново,значи,тази година вашия живот?
-Какво искате да правя?-възрази той.
-Право е!-извиках аз като се стреснах и станах-да,какво икате да правите?Вие добре казахте.Ах!Дежене,как всичко това ме уморява.Не се ли чувствате никога уморен от този живот,който водите?
-Не-ми каза той.
Аз бях изправен пред една гравюра,която представляваше Магдалена в пустинята;скръстих си ръцете,без да искам.
-Какво правите?-попита Дежене.
-Ако бях живописец-му казах-и ако исках да нарисувам меланхолията,не бих нарисувал младо момиче,което мечтае с книга в ръцете.
-Какво ви е пак тази вечер?-каза той,като се смееше.
-Не,наистина-продължих аз-тази Магдалена,в сълзите на която прозира издутата гръд на надеждата;тази бледна и болезнена ръка,на която тя подкрепя главата си,е още благовонна от парфюмите,които е пръскала на краката на Исуса.Не виждате ли,че в тази пустиня има толкова много мисли,които молят?Е,това не е меланхолията.
-Това е жена,която чете-отговори той със сух глас.
-Но една щастлива жена-му казах аз-и една щастлива книга.
Дежене разбра това,което исках да кажа:той видя,че дълбока скръб вееше от мен.И ме попита дали нямах някоя причина за скръб.Колебаех се да му отговоря,а чувствах сърцето си да се разкъсва.
-Най-сетне-ми каза той-мой драги Октав,ако имате нещо да ви мъчи,не се колебайте да ми го доверите;говорете открито и вие ще намерите в моето лице един приятел.
Той ме застави да се обясня.
-Е,добре,-му казах-ако се обясня,за какво ще ви послужи това?Тъй като вие не можете да направите нищо,нито пък аз?За дълбочината на моето сърце ли ме питате или само за първата дошла дума,за едно извинение?
-Бъдете искрен-ми каза той.
-Добре,-възразих-добре Дежене,вие сте ми давали съвети,когато е трябвало и аз ви моля да ме изслушате,както съм ви изслушвал тогава.Вие ме питате за онова,което е в сърцето ми;ще ви го кажа.Вземете първия дошъл човек и му кажете:ето хора,които минават живота си в пиене,в яздене на коне,смях,игра,в използване на всички удоволствия;никакви окови не ги стесняват;те имат за закон това,което им се нрави,жени толкова,колкото искат;те са богати.Други грижи,нито една;всички дни са празници за тях и какво мислите вие?Стига този човек да не бъде строг набожник,би ви отговорил,че това е от човешка слабост,ако не ви отговори просто,че това е най-голямото щастие,което може да се въобрази.Сложете този човек в действие;поставете го на маса;една жена до него,чаша в ръката му,шепа злато всяка сутрин и после му кажете:ето твоят живот.Докато спиш конете ти ще дълбаят с крак конюшнята;докато караш своя кон да скача по пякъка на алеите,виното ще узрее в избите ти;докато минаваш нощта в пиене,банкерите ще увеличат богатството ти.Ти можеш само да пожелаваш и твоите желания са действителност.Ти си най-щастливият между хората;но пази се да не пиеш някоя вечер вън от мярката и да не намериш тялото си неспособно вече за наслаждение.То ще бъде голямо нещастие,защото всички болки се утешават,освен тези само.Ти ще яздиш някоя хубава нощ в гората с весели компаньони;конят ти ще стъпи накриво,ще паднеш в някой трап,пълен с тиня и ще рискуваш,че твоите компаньони,хванати от виното,сред тяхната весела музика,да не чуят твоите стенания.Пази се,те да не заминат без да те съзрат и шумът на тяхната радост да не потъне в гората,когато ти ще се влачиш на изпочупените си членове.Ти ще изгубиш на игра някоя вечер;съдбата има своите лоши дни.Когато се върнеш у дома си и седнеш край камината,пази се да не те удари глава,да не оставиш скръбта да намокри клепачите ти и да не ти мята погледите тук и там с горчивина,както когато се дири приятел;пази се най-сетне да не се смислиш тутакси в самотата си за онези,които имат,под някой покрив от шума,спокойно домакинство,но които заспиват с протегнати ръце;защото насреща ти ,на великолепното ти легло ще бъде седнало като същинска довереница,бледното създание,което е любовница на твоите петолевки.Ти ще се наклониш над нея,за да облекчиш измъчени гърди,а тя ще помисли,че ти си много печален и че загубата ти трябва да е много голяма:сълзите на твоите очи ще й разказват за голяма грижа,защото те са способни да оставят да увехтее роклята,която тя носи и да накарат да паднат пръстените от нейните пръсти.Не именувай този,който те е изиграл тази вечер;възможно е тя да го срещне утре и да направи твърде меки очи за твоето разорение.Ето,това е то човешката слабост;достатъчно силен ли си,за да можеш да я владееш?Мъж ли си?Пази се от отвращението;то е неизличимо зло:един умрял струва много повече от живия.Имаш ли сърце?Пази се от любовта;тя е по-лошо от злото за един развратник,тя е нещо смешно:развратниците плащат на своите метреси,и жената,която се продава,има право да презира само един човек на света:този,който я обича.Имаш ли страсти?Пази си лицето;срам е за един войник да хвърли своето оръжие,а за един развратник-да държи на каквото и да било;неговата слава се състои в това-до всичко да се докосва само с мраморни ръце,натъркани с дървено масло,по които трябва да се хлъзга.Имаш ли гореща глава?Ако искаш да живееш,научи се да убиваш:виното е понякога раздорник.Имаш ли съвест?Пази се от съня си;един развратник,който се разкайва твърде късно е като кораб,напълнен с вода:той не може нито да се върне на сухо,нито да продължи пътя си;ветровете го тласкат,океанът го привлича,той се обръща и изчезва.Ако имаш тяло,пази се от страданието;ако имаш душа,пази се от отчаяние.О,нещастни,пази се от хората;колкото ти вървиш по пътя,където си,ще ти се струва,че виждаш една огромна поляна,където се разстила като цъфнали гирлянди фарандола от танцьорки,които се държат като халките на верига;но това е един лек мираж;тези,които гледат в краката си знаят,че хвърчат върху копринена нишка,опната върху бездна и че бездната поглъща много мълчаливи падения,без бръчка на нейната повърхност.Нека кракът ти да не те измами!Самата природа чувства да се отдръпват ооколо тебе нейните божествени създания;дървесата и тръстиките не те познават вече;ти си покосил законите на майка си,ти неси вече брат на кърмачетата и птичетата на полетата не се смълчават,като те видят.Ти си сам!Пази се от Господа!Ти си сам срещу него,изправен,като студена статуя върху пиедестала на своята воля.Дъждът от небето не ще те разхлади вече,той те изнурява,той те мъчи.Вятърът,който духа,не ти дава вече жизнена целувка,святото причастие на всичко,което диша;той те шиба,кара те да се клатушкаш.Всяка жена,която ти целуваш,взема искра от твоята сила,без да ти върне нито една от своята;ти изнемогваш от призраци;където падне една капка от твоята пот,изниква едно от онези гибелни растения,които растат по гробищата.Умри!Ти си неприятелят на всичко,което обича;остави се на своята самота,не чакай старостта;не оставяй деца на земята,не оплодотворявай развалената кръв;изчезни като дима,не лишавай от слънчев лъч житното зърно,което пониква!
Като свърших тези думи,паднах на един фотьойл и поток от сълзи бликна от очите ми.
-Ах!Дежене,-извиках аз,като се задавях от ридания-не е то това,което ми казвахте.Не знаехте ли?И,ако знаехте,защо не ми казахте?
Но самия Дежене беше с хванати ръце;той беше бледен като саван и една дълга сълза течеше по бузата му.
Настъпи между нас момент от мълчание.Стенният часовник би;аз се размислих и си спомних изведнъж,че имаше тъкмо цяла година,откогато в подобен ден,в подобен час,бях открил,че моята метреса ме мамеше.
-Чувате ли този часовник?-извиках аз-Чувате ли го?Не знам колко бие сега;но това е един страшен час,който ме дебне в моя живот.
Аз говорех така,унесен и без да можех да различавам онова,което ставаше у мене.Но,почти в същия момент един слуга влезе бързо в стаята;взе ме за ръката,заведе ме настрани и ми каза съвсем ниско:
-Господине,ида да ви съобщя,че баща ви е на умиране;той току-що получи апоплектичен удар и лекарите не дават никаква надежда за него.

Баща ми живееше на село,на близко разстояние до Париж.Когато пристигнах,намерих до вратата лекаря,който ми каза:
-Вие идвате много късно;баща ви искаше да ви види за последен път.
Влязох и видях баща си умрял.
-Господине,-казах аз на лекаря-накарайте моля ви,всички да се отдалечат и да ме оставят самичък тук;баща ми имаше нещо да ми казва и той ще ми каже.
По моя заповед слугите излязоха;аз се приближих тогава до леглото и повдигнах тихичко савана,който покриваше вече лицето.Но,щом като хвърлих поглед на него,спуснах се за да го целуна и изгубих съзнание.
Когато дойдох на себе си,чух да казват:
-Ако иска,отстранете го,под какъвто и да било предлог.
Разбрах,че искаха да ме отдалечат от леглото на умрелия и се престорих,че нищо не съм чул.Като ме видяха,че съм спокоен,оставиха ме.Аз очаквах,че всички ще са си легнали в къщата и като взех една факла,върнах се пак в стаята на баща си.Там намерих един млад свещеник,самичък,седнал до леглото.
-Господине-му казах-да оспорвате на едно сираче последната нощ на бдение при своя баща,това е смело нещо;аз не зная това,което са могли да ви кажат.Останете в съседната стая;ако има нещо лошо,взимам го върху себе си.
Той се отдръпна.Единствена факлата само,поставена върху маса,осветяваше леглото;седнах на мястото на духовника и открих още един път тези черти,които нямаше вече никога да видя пак.
-Какво искахте да ми кажете,мой татко?-го попитах аз-Каква беше вашата последна мисъл,като сте търсили с очи вашето чедо?
Баща ми си държеше дневник,където имаше навика да отбелязва всичко,което правеше ден по ден.Този дневник беше върху масата и аз видях,че беше отворен;приближих се и коленичех до него;върху отворената страница имаше само тези думи:"Сбогом,мой синко,аз те обичам и умирам".
Не пролях нито една сълза,нито едно ридание не излезе от моите устни;гърлото ми се сви,а устата ми беше като запечатана;аз гледах баща си,без да мръдна.
Той познаваше моя живот и моите непорядъчни постъпки му бяха дали много пъти повод да се оплаква или да ме мъмри.Виждах го всякога да ми говори за бъдещето,за моята младост и за моите лудости.Неговите съвети често са ме изтръгвали от моята лоша съдба и те бяха от голямо значение,защото неговият живот беше от единия до другия край,образец от добродетел,спокойствие и доброта.Аз очаквах,че преди да умре,той ще пожелае да ме види,за да се опита още един път да ме отклони от пътя по който бях тръгнал;но смъртта беше дошла много скоро;той беше почувствал тутакси,че му остава само една дума за казване,а той беше казал,че ме обича.

Малка дървена ограда обикаляше гроба на моя баща.Според желанието му,изказано от дълго време,той беше закопан в селското гробище.Винаги отивах там и прекарвах част от деня върху малка скамейка,поставена навътре в гроба.Останалото време живеех сам в същата къща,където той беше умрял и при себе си имах само един прислужник.
Каквато болка и да могат да причинят страстите,не трябва скърбите на живота да се сравняват с тези на смъртта.Първото нещо,което почувствах като сядах до леглото на моя баща,беше,че съм дете без разум,което не знаеше нищо и не познаваше нищо;мога да кажа така също,че сърцето ми почувства от неговата смърт една физическа болка и аз се прегъвах няколко пъти,като чупех ръцете си като ученик,който се събужда от сън.
През първите месеци,които прекарах на това село не ми дойде на ум да мисля нито за миналото,нито за бъдещето.Струваше ми се,че аз не съм живял дотогава;това,което изпитвах не беше отчаяние и не приличаше в нищо на онези ужасни болки,които бях преживял;това беше само слабост във всичките мои постъпки като умора и безучастност във всичко,но с една пронизителна горчивина,която ме късаше вътрешно.Аз държах целия ден една книга в ръка,но почти не четях или по-добре да се каже-никак и не знаех за какво мечтаех.Не мислех за нищо;всичко у мене беше тихо;бях получил удар,толкова силен и в същото време толкова продължителен,че бях станал като същество чисто пасивно и у мене нищо не реагираше.
Моят прислужник,който се нарчаше Ларив,беше твърде много приврзан към баща ми;той беше може би след самия ми баща най-добрият човек,когото някога съм познавал;беше на същия ръст и носеше неговите дрехи,които баща ми му даваше,понеже нямаше никаква ливрея.Беше почти на същата възраст,което значеше,че косите му бяха посивели и в продължение на двадесетте години през които не беше напускал баща ми,той беше заел нещо от маниерите му.Докато се разхождах из стаята след обеда,назад и напред,надлъж и нашир,чувах го,че и той прави същото като мене в чакалнята;макар,че вратата беше отворена,не влизаше никога и ние не си казвахме нито дума;но,от време на време се гледахме разплакани.Вечерите се минаваха така и слънцето биваше залязло отдавна,когато помислих да искам светлина или пък той ми я носеше сам.
Всичко беше останало в къщата в същия ред както по-рано и ние не бяхме пръснали нито парче хартия.Големият кожен фотьойл на който сядаше баща ми,беше до камината;масата му,книгите му,на мястото си така също;аз пазех дори праха на неговите мебели,които той не обичаше да разместват,за да ги чистят.Тази уединена къща,привикнала на тишина и на най-спокоен живот,не се отличаваше с нищо;струваше ми се само,че стените ме гледаха някой път със съжаление,когато се обвивах с къщната роба на баща си и когато сядах в неговия фотьойл.Един слаб глас сякаш се чуваше и ми казваше:"Къде е отишъл бащата?Ние виждаме добре,че това е сирачето".
Получих от Париж много писма и отговорих на всички,че исках да прекарам лятото сам на село,както баща ми имаше обичай да прави.Започнах да чувствам тази истина,че във всички злини има винаги известно добро и че една голяма болка,каквото и да казват,е една голяма почивка.Каквато и да бъде новината,която те ни носят,когато изпратените от Бога ни ударят по рамото,извършват винаги това хубаво дело,че ни разбуждат от живота и където те говорят,всичко мълчи.Преходните болки богохулстват и обвиняват небето;големите болки нито обвиняват,нито богохулстват,те слушат.
Сутрин минавах цели часове в съзерцание пред природата.Моите прозорци бяха над дълбока долина,а по средата се извисяваше камбанарията на селото;всичко беше бедно и тихо.Видът на пролетта,цветята и развиващите се листа не произвеждаха върху мене този гибелен ефект,за който говорят поетите,които намират в контрастите на живота насмешката на смъртта.Аз мисля,че тази празна идея,ако тя не е проста антитеза,направена за удоволствие,принадлежи всъщност само на сърцата,които чувстват на половина.Играчът,който излиза на разсъмване с пламнали очи и празни ръце,може да се чувства във война с природата,като факелът на едно отвратително бдение;но какво могат да кажат листата,които никнат на детето,което оплаква своя баща?Сълзите на неговите очи са сестри на росата;листата на върбите-и те самички са сълзи.Като гледах небето,горите и ливадите,разбрах какво нещо са хората,които си въобразяват,че могат да се утешат.
Ларив нямаше по-голямо желание да ме утешава от това,да утешава сам себе си.В момента на смъртта на баща ми,той се страхуваше да не би да продам къщата и да го заведа в Париж.Не знам дали беше научил за моя минал живот;но той ми засвидетелства отначало безпокойството си и когато ме видя да се установявам,неговият първи поглед ме прониза чак в сърцето.Един ден бях поръчал да ми донесат от Париж един голям портрет на баща ми;накарах да го поставят в залата за ядене;Когато Ларив влезе,за да прислужва,го видя,той остана изненадан като гледаше ту портрета,ту мене;той имаше в очите си някаква радост,толкова скръбна,че не можах да й устоя.Сякаш той ми казваше:"Какво щастие!Ние ще страдаме така спокойно!"Протегнах му ръката си,която той покри с целувки,като се задавяше от ридание.
Той се грижеше,така да се каже,за моята болка,като метресата за своята.Когато отивах сутрин на гроба на баща си,намирах го там да полива цветята;щом като ме видеше,той се отдалечаваше и се връщаше вкъщи.Той ме следваше в моите разходки;когато бях на кон,а той-пеш,не го исках никога;но,откакто направех сто крачки в долината,съзирах го зад себе си с бастун в ръка и отриващ челото си.Купих му един малък кон,който принадлежеше на един селянин от околността и ние така обикаляхме горите.
Имаше в селото няколко познати лица,които идваха често вкъщи.Моята врата беше затворена за тях,макар и да съжалявах много за това;но аз не можех да виждам никого без нетърпение.Затворен в самотността си,мислех в продължение на известно време да прегледам книжата на баща си.Ларив ми ги донесе с едно благочестиво почитание;и като развърза вързопчето с трепереща ръка,той ги сложи пред мене.
При първите страници,които прочетох,почевствах в сърцето си тази преснота,която оживотворява въздуха около някое спокойно езеро;сладката яснота на душата на моя баща се разпръскваше като парфюм от прашните листа,колкото повече ги разгъвах.Дневникът на неговия живот се откри пред мене;аз можех да пресмятам,ден по ден,биенията на това благородно сърце.Започнах да потъвам в сладък и дълбок сън и въпреки сериозния и строг характер,който господстваше навсякъде,открих някаква неизразима грация,омиротворяващото цвете на неговата доброта.Докато четях споменът за неговата смърт се смесваше непрекъснато с разказа на неговия живот;не мога да кажа с каква тъга следях този светъл поток,който бях видял да падне в Океана.
-О,справедливи човече!-извиках аз-човече без страх и без укор!Какво чистосърдечие в твоята житейска опитност!Твоята привързаност към приятелите ти,твоята божествена нежност към майка ми,твоето възхищение от природата,твоята възвишена вяра в Бога,ето твоят живот;няма място в твоето сърце за друго нещо.Недосегнатия сняг по върха на планините не е по-чист от твоята свята старост;твоите бели коси приличат на него.О,татко!Татко!Дай ги на мене;те са по-млади от моята руса глава.Остави ме да живея и умра като тебе;аз искам да садя върху земята,където спиш,зелената вейка на моя нов живот;ще я поливам със сълзите си и Бога на сирачетата ще остави да поникне благочестива трева върху болката на едно чедо и спомена на един старец.
След като прочетох тези скъпи книжа,аз ги сложих в ред.Тогава взех решение да пиша също мой дневник;поръчах да ми подвържат един,във всичко приличен на този на моя баща и като се запознах грижливо от него с най-малките подробности от живота му,постарах се да го наглася с неговия.Така,на всеки миг през деня,часовникът,който звънеше,ме караше да се просълзявам:ето,си казвах аз,това,което превеше баща ми в този час;и ако трябваше четене,разходка или обяд,не изпусках никога.По този начин привикнах на тих и редовен живот;имаше в тази точност някакво безкрайно очарование за моето сърце.Лягах си с едно благоразположение,което моята скръб ми правеше по-приятно.Баща ми се занимаваше твърде много с градинарство;останалата част от деня-с наука,с разходка-едно точно разпределение между упражнението на тялото и духа.В същото време наследих неговите привички на благодеяние и продължавах да правя за нещастните това,което правеше сам той.Започнах да търся в моите скитания хората,които имаха нужда от мене;такива не липсваха в долината.Скоро аз бях запознат от бедните;да го кажа ли?Да,ще го кажа смело:където сърцето е добро,болката е здрава.За първи път през живота си аз бях щастлив;Бог благославяше моите сълзи и болката ме научи на добродетел.

Редактирано от Sperantza на 19.08.04 17:10.

Когато се разхождах една вечер из липовата алея,при входа на селото видях млада жена да излиза от една отдалечена къща.Тя беше облечена твърде просто и забулена с воал така,че не можех да видя лицето й;но талията й и походката й ми се видяха толкова очарователни,че я следих с очи известно време.Когато премина съседната ливада,едно бяло яренце,което пасеше на свобода в ближната нива,се завтече към нея;тя го помилва и загледа ту на една,ту на друга страна като търсеше някоя любима трева,за да му даде.Аз видях край мене една дива черница;откъснах клонче и направих няколко крачки напред като го държах в ръка.Яренцето дойде при мене с бавни крачки и с боязлив вид;после се спря,като не се осмеляваше да вземе клончето от ръката ми.Господарката му направи знак да го окуражи,но то я гледаше с неспокоен вид;тя се приближи до мене,сложи си ръката на клончето,което яренцето взе тутакси.Поздравих я и тя продължи своя път.
Като се върнах у дома попитах Ларив дали не знае кой живее в селото на мястото,което му посочих;то беше една малка къщица със скромна външност и с градина.Той я знаеше;само двамината обитатели бяха:една възрастна жена,която минавала за твърде набожна и друга млада,която се именувала госпожа Пиерсон.Нея именно бях видял аз.Попитах го коя е тя и дали не е идвала при баща ми.Той ми отговори,че тя била вдовица,водела уединен живот и че я виждал по някой път,но нарядко,при баща ми.Той не каза нищо повече върху това и като излязох отново там горе,върнах се при моите липи,където седнах на една скамейка.
Незнам каква тъга ме обхвана изведнъж като видях яренцето да идва отново при мене.Станах и някак разсеян като гледах пътечката,която госпожа Пиерсон беше поела,за да си отиде,тръгнах по нея замечтан толкова много,че се задълбочих много навътре в планината.
Беше близо единадесет часа вечерта,когато помислих да се върна;понеже бях вървял много,отправих се на страната на някакъв чифлик,който съзрях,за да си поискам чаша мляко и парче хляб.В същото време едри капки дъжд
започнаха да капят и предвещаваха буря,която исках да почакам да премине.Макар,че се виждаше светлина и чувах да минават и заминават,не ми отговориха,когато почуках и аз се приближих до един прозорец,за да видя дали имаше там някой.
Видях голям огън,запален в долната стая;чифликчията,когото познавах,беше седнал при леглото си;почуках по стъклата,като го повиках същевременно.В това време вратата се отвори,но бях изненадан като видях госпожа Пиерсон,която тутакси познах и която ме питаше-кой е вън.
Толкова малко очаквах да я намеря там,че тя забеляза моето учудване.Влязох в стаята като я помолих да ми даде подслон.Не можех да си въобразя какво можеше да прави тя в подобен час в един чифлик,почти изгубен сред полето,когато жалостив глас,който излизаше от леглото ме накара да си обърна главата и видях,че
жената на чифликчията лежеше със смъртта върху лицето.
Госпожа Пиерсон,която ме беше последвала,седна отново срещу нещастния човек,който изглеждаше убит от скръб;тя ми направи знак да не правя шум:болната спеше.Взех стол и седнах в един ъгъл,докато бурята премине.
Докато бях там,виждах я да става от време на време,да отива при леглото,да говори на чифликчията.Едно от децата,което взех на коленете си ми каза,че тя идвала всяка вечер,откакто майка му е болна и че тя понякога прекарвала и нощта у тях.Тя изпълнявала длъжността на милосърдна сестра;нямало тук друга,освен нея и един лекар само,твърде невежа.
-Тази е Бригита Розата-ми каза то с нисък глас-не я ли познавате?
-Не,-му казах аз също ниско-защо я наричат така?То ми отговори,че не знае нищо за това,ако не беше за туй може би,защото тя била розарка и името й останало оттогава.
Обаче госпожа Пиерсон беше без воала си;можех да видя чертите й на открито;в момента,когато детето ме остави,аз вдигнах глава.Тя беше до леглото,държаща в ръка чаша,която даваше на чифликчийката,събудила се в това време.Тя ми се показа бледна и малко суха;косите й
бяха руси,малко посивели.Тя не беше правилно красива;какво да кажа?Големите й черни очи бяха втренчени в тези на болната и това бедно създание,близко да умре,я гледаше така също.В тази проста размяна на милосърдие и на признателност имаше известна прелест,която не може да се изкаже.
Дъждът се удвояваше;дълбока тъмнина тегнеше над пустите полета,които бяха осветени от силни удари на гръмотевица от време на време.Шумът на бурята,вятърът,който стенеше,гневът и свистенето на откъснатите части от сламения покрив,даваха чрез своя контраст с религиозното мълчание на колибата,още по-голяма святост и като,че някакво странно великолепие на сцената,на която бях свидетел.Аз гледах този беден креват,тези наводнени стъкла,кълбата гъст дим,разгонвани от бурята,затъпителното отпадане на чифликчията,суеверната уплаха на децата,всичката тази стихия отвън обсаждаше една смъртно болна;и когато сред всичко това виждах тази жена,тиха и бледна,да отива и се връща на пръстите на краката си,без да напусне нито минутка своето търпеливо благодеяние,изглежда незабелязваща нищо,нито бурята,нито нашето присъствие,нито своя кураж,ако нямаха нужда от нея,струваше ми се,че имаше в това спокойно дело нещо,по-ясно и от най-хубавото небе без облаци, и че тя беше едно свръхчовешко създание,заобиколено с толкова ужас,което не се съвняваше нито за момент в своя Бог.
"Каква е всъщност тази жена?-се питах аз-Откъде иде тя?Откога е тука?От дълго време,понеже хората си спомнят да са я виждали розарка.Как да не съм чул да се говори никак за нея?Тя идва самичка в тази сламена колиба,в този час?Където опасността не ще я вика вече,тя ще отиде да търси друга някоя?Да,през всичките тези бури,всичките тези гори,всичките тези планини,тя отива и се връща,просто и забулена,носеща живота,където липсва,държаща тази малка крехка чашка,милваща своята козичка на минаване.С тези мълчаливи и тихи крачки тя самата крачи към смъртта.Ето какво вършеше тя в тази долина,докато аз тичах из разни комарджийски заведения;тя е родена тука без съмнение и ще я погребат в някой кът на гробищата,наред с моя обичан баща.Така ще умре тази незнайна жена,за която никой не говори и за която децата ви питат:"не я ли познавате?"
Не мога да изкажа това,което изпитвах;аз стоях неподвижен в един ъгъл,дишах разтреперан и струваше ми се,че ако бях се опитал да й помогна,ако бях протегнал ръка,за да разделим с нея една крачка,щях да извърша някакво свято дело и щях да се допра до свещените съдове.
Бурята трая близо два часа.Когато тя се смири,болната като лежеше така,започна да казва,че се чувства по-добре и че това,което беше взела й действаше добре.Децата се притекоха тутакси при леглото й, като гледаха майка си с големи очи,наполовина безпокойни,наполовина радостни и като се залавяха за роклята на госпожа Пиерсон.
-Ние поръчахме да четат литургия,-каза мъжът,който не помръдна от мястото си-но тя ни струва скъпо!
При тези просташки и груби думи аз погледнах госпожа Пиерсон;нейните отпаднали очи,бледнината й,държането на тялото й,показваха ясно умората й и че нощните бдения я бяха изтощили.
-Ах!Мой бедни човече,-каза госпожата-нека Бог ти го върне!
Не можах да се удържа повече;станах като прехласнат от глупостта на тези грубияни,които отблагодаряваха на милосърдието на един ангел със скъперничеството на своя поп;бях готов да ги укоря за плоската им неблагодарност и да се отнеса с тях,както заслужават.Госпожа Пиерсон повдигна на ръце едно от децата на чифликчийката и му каза с усмивка:
-Целуни майка си,тя е спасена.
Аз се спрях като чух тези думи;никога простото задоволство на една щастлива и благодетелна душа не се е изписвало с толкова искреност върху толкова кротко лице.Не видях на него вече нито умората му,нито бледността му;тя сияеше с всичката чистота на своята радост;и тя също така благодареше Богу.Болната току-що беше говорила и какво важеше това,което беше казала?
Няколко минути обаче,след това госпожа Пиерсон каза на децата да разбудят слугат на чифлика,за да я заведе.Аз се приближих ,за да й предложа моята услуга;казах й,че е безполезно да се събужда момчето,понеже ще мина през същия път и че тя ще ми направи чест,ако приеме.Тя ме попита не съм ли Октав Т***.Отговорих й-да и,че може би тя си спомня за баща ми.Стори ми се особено,че този въпрос я накара да се усмихне;тя взе весело ръката ми и ние тръгнахме.

Ние вървяхме в тишината;вятърът утихваше;дърветата потреперваха тихичко като отърсваха дъжда от вейките си.Няколко далечни светкавици проблясваха още;благоухание от влажна зеленина се носеше в прохладния въздух.Небето стана отново чисто и луната освети планината.
Аз не можех да се възпра да не мисля за чудноватостта на случая,който в толкова късо време ме накара да се намеря сам,през нощ,в едно безлюдно поле и да стана спътник на жена,на която не подозирах съществуването при изгрев слънце.Тя се съгласи да я придружа заради името,което носех и стъпваше с увереност,като се подкрепяше на ръката ми с разсеян вид.Струваше ми се,че тази смелост беше твърде голяма или пък много проста;но трябваше тя всъщност да е и едното,и другото,защото на всяка крачка,която ние правехме,чувствах моето сърце да става гордо и невинно.
Ние започнахме да разговаряме за болната,която напускахме,за това,което виждахме по пътя;не ни идваше на ум да си задаваме въпроси като новопознати.Тя ми говореше за моя баща,но винаги почти на същия тон,който тя беше взела,когато й спомнях за него,т.е. почти весело.Колкото повече я слушах мисля,че разбрах защо говореше тя така не само за смъртта,но и за живота,за страданието и за всичко на света.То беше,защото човешките мъки не й поясняваха нищо,което да може да обвинява Бога и аз чувствах благочестието на нейната усмивка.
Разказах й за самотния живот,който водех.Леля й,ми каза тя,виждала баща ми много по-често,отколкото тя самата,те играели заедно карти след обеда.Тя настоя да отида у тях,където ще бъда добре-дошъл.
Към средата на пътя тя се почувства уморена и седна за малко на една скамейка,която гъсти дървета бяха запазили от дъжда.Аз останах прав пред нея и гледах по челото й бледите лъчи на луната.След момент мълчание тя се изправи и като ме видя разсеян,ми каза:
-За какво мислите?Време е да тръгнем.
-Мислех,-отговорих й аз-защо Бог ви е създал,и си казвах,че то е за да лекувате тези,които страдат.
-Ето една дума,-каза тя-която не може да бъде във вашата уста нищо друго,освен комплимент.
-Защо?
-Защото ми се виждате твърде млад.
-Случва се по някой път,-й казах-човек да е много по-стар,отколкото лицето му изглежда.
-Да,-отговори ми тя като се смееше-но случва се така също човек да е по-млад,отколкото думите му.
-Не вярвате ли на житейските изпитания?
-Аз зная,че това име по-голямата част от хората го дават на своите лудости и тъги;какво може да знае човек на вашата възраст?
-Госпожо,един мъж на двадесет години може да е преживял много повече,отколкото една жена на тридесет.Свободата,на която мъжете се радват,ги води много по-скоро до същността на нещата;те тичат без окови към всичко,което ги привлича;те опитват всичко.Откакто започнат да се надяват,те тръгват,отиват,бързат.Дошли до целта,те се връщат;надеждата е останала по пътя,а щастието не си е удържало думата!
Когато говорех така,ние бяхме вече на върха на един малък хълм в долината;госпожа Пиерсон,като позована от стръмния наклон,започна да подскача леко.Без да зная защо,аз направих като нея;ние почнахме да тичаме,без да си отпускаме ръцете;хлъзгавата трева ни увличаше.Най-после като две зашеметени птици,скачащи и смеещи се,ние се намерихме в низините на планината.
-Вижте!-каза госпожа Пиерсон-Аз бях уморена преди малко;сега не съм вече.Но искате ли да ми вярвате?-прибави тя с очарователен тон-Постъпете с вашите изпитания така,както аз постъпвам със своята умора.Ние потичахме хубавичко и ще вечеряме с добър апетит.

Отидох да я видя на другия ден.Намерих я на пианото й;старата й леля бродираше до прозореца;малката й стая-изпълнена с цветя,най-хубавото слънце на света в нейните прозорци и един голям кафез за птици до нея.
Очаквах да видя в нейно лице една религиозна жена или поне една от онези провинциалистки,които не знаят нищо от онова,което се случва на две мили от нея и които живеят в известен кръг,откъдето те не се отдалечават никога.Признавам,че тези същества,които са като погребани,тук-там из градовете ,под хиляди незнайни покриви са ме всякога ужасявали като спящи щерни;въздухът не ми се струва там живителен;във всичко,което е забравено на земята има по малко нещо смърт.
Листовете и книгите на масата на госпожа Пиерсон бяха съвсем нови;явно беше,че тя не ги е пипвала никак.Въпреки простотата на онова,което я окръжаваше,на нейните мебели,на дрехите й,в тях се съзираше все пак модата,новото,живота;тя може би не държеше много на нея,но всичко това беше както трябваше.Онова,което ме порази от нейния вкус беше,че нищо не беше рядкост,но само младо и приятно.Нейният говор показваше едно завършено възпитание;не съществуваше нищо,за което тя не би говорила добре и лесно.В същото време,когато изглеждаше наивна,чувствахте я дълбока и богата;широка и свободна интелигентност растеше тихичко върху едно интелигентно сърце и върху привичките на един усамотен живот.Морската лястовичка,която се върти в небесния лазур,лети така от приоблачните висоти върху стръкчето трева,където е направила гнездото си.
Ние говорихме за литература,за музика и за политика.Тя ходила през зимата в Париж;от време на време се докосвала до света;това,което беше видяла там,служеше за тема,а останалото лесно беше отгадавано.
Но това,което взимаше връх над всичко у нея,беше една веселост,която без да отива до радост,беше неизменна;би казал човек,че тя се е родила цвете,а неговият парфюм беше веселостта.
Със своята бледнина и големи черни очи не бих могъл да кажа какво впечатление правеше тя,без да се държи сметка от време на време,на известни думи,на известни погледи;ясно беше да се види,че беше страдала и, че животът беше оставил следите си по нея.Не зная какво ви говори в нея,че тихата яснота на нейното чело не беше дошла от този свят,но че тя я беше получила от Бога и,че тя би му я занесла пак,вярно,въпреки хората,без да се изгуби нищо от нея;и имаше моменти,когато човек си спомня домакинята,която вятърът като духа,си слага ръката пред своята свещ.
Откакто прекарах половин час в стаята й,не можах да се удържа да не й кажа всичко онова,което беше на сърцето ми.Аз мислех за моя минал живот,за моите скърби,за моите неприятности;ходех напред и назад като се навеждах върху цветята,като дишах въздуха и гледах слънцето.Помолих я да попее,тя стори това на драго сърце.През това време бях се опрял на прозореца и гледах как подскачаха птиците й.Дойдоха ми на ум думите на Монтен:"Не обичам,нито почитам тъгата,макар цял свят да се е заел да й отдава особено благоволение.С нея гиздят мъдростта,добродетелта и съвестта.Глупаво и грозно украшение."
-Какво щастие!-извиках аз,без да ща-Каква почивка!Каква радост!Каква забрава!
Добрата леля издигна глава и ме изгледа учудено;госпожа Пиерсон се спря малко.Аз станах червен като огъня,чувстващ безумието си и отидох да седна без да кажа нещо.
Ние слязохме в градината.Бялото яренце,което видях снощи,беше легнало на тревата;то дойде при нея,щом като я забеляза и ни последва непринудено.
При първата обиколка на алеята един висок млад човек с бледно лице,загънат в някакво черно расо,се показа на оградата.Той влезе,без да звъни и поздрави госпожа Пиерсон;стори ми се,че физиономията му,която носеше лошо предсказание,се начумери малко нещо,като ме видя.Това беше един свещеник,когото бях виждал в селото и който се наричаше Меркансон;той излизаше от "Сен-Сюплис" и попът от тази околност му беше роднина.
Той беше едновременно и дебел,и бледен,нещо,което всякога ми е било неприятно и което наистина е неприятно:това е противоположният смисъл на болезненото здраве.Освен това той имаше някакъв бавен и отривист начин на говорене,който издаваше педанта.Походката му даже,която не беше нито млада,нито свободна,ме дразнеше;колкото за погледа,човек може да каже,че той нямаше такъв.Незнам какво да мисля за човек,очите на когото не ми казват нищо.Ето белезите,по които съдих за Меркансон и които за нещастие не ме измамиха.
Той седна на една скамейка и започна да говори за Париж,който наричаше модерен Вавилон.Той идваше оттам,познаваше всички;ходил у госпожа Б***,която беше един ангел;държал проповеди в нейния салон,където са ги слушали на колене.(Лошото е,че това беше истина).Един от неговите приятели,когото завел там,току-що бил изгонен от колежа,защото прелъстил някакво момиче и това беше много ужасно,много печално.Той направи хиляди ласки на госпожа Пиерсон за милосърдните навици,които тя беше утвърдила в страната;той беше научил за нейните благодеяния,за грижите,които полагаше за болните,дори за нейното бдение върху тях.Прекрасно беше то,твърде непорочно;той не забравяше да говори за това в "Сен-Сюплис".Не искаше ли да каже,сякаш,че той не би изпуснал да говори за нея и на Бога?
Уморен от тази досадна реч,за да не си свивам раменете,седнах на моравката и взех да си играя с яренцето.Меркансон отправи върху мен своя повяхнал и безжизнен поглед:
-Знаменитият Вермийо,-каза той-имаше тази мания да сяда на земята и да си играе с животните.
-Това е една твърде невинна мания,-отговорих аз-господин духовнико.Ако хората имаха само такива,светът би могъл да пребъде самичък,без да има нужда от толкова много хора,които го бъркат.
Моят отговор не му се хареса;той смръщи вежди и заговори за друго нещо.Бил натоварен с известна поръчка:неговият роднина,попът от селото,му бил говорил за един бедняк,който нямало как да изкарва хляба си.Той живял на такова място,бил самичък,интересувал се за него;надявал се,че госпожа Пиерсон...
Аз я погледнах през това време и очаквах какво ще отговори като,че нейният глас щеше да ме избави от този на свещеника.Тя направи само един многозначителен поздрав и се отдръпна.
Когато той си замина нашата веселост се върна.Трябваше да отидем в оранжерията,която беше на дъното на градината.
Госпожа Пиерсон гледаше своите цветя като птиците си и селяните си;необходимо беше,че всичко около нея да бъде в ред,че всяко цвете да има своя капка вода и свой слънчев лъч,за да може да бъде самата тя весела и щастлива като добър ангел;също така нищо не беше по-хубаво държано,нито по-очарователно от нейната оранжерия.Когато направихме обиколката,тя ми каза:
-Ето моя малък свят,господин Т***;вие видяхте всичко,което притежавам и моето владение свършва тук.
-Госпожо,-й казах-нека името на моя баща,което ми струва милостта да вляза тук,ми позволи да дойда пак и аз ще повярвам,че щастието не ме е забравило съвършено.
Тя ми протегна ръка,аз я улових с почитание като не смеех да я допра до устните си.
Когато се мръкна,върнах се у дома,затворих вратата си и отидох в леглото.Пред очите ми стоеше малка бяла къщица;представих си,че излизам след обеда,пребродващ селото и полето,и отивах да хлопам на оградата.
-О,мое бедно сърце!-извиках аз-Хвала Теб Господи!Ти си младо още,ти можеш да живееш,ти можеш да обичаш!

Бях една вечер у госпожа Пиерсон.Изминали се бяха три месеца,откакто я виждах почти всеки ден;и за това време какво да ви кажа,ако не,че я виждах?"Да бъдеш с хората,които обичаш,казва Лабрюер,това е достатъчно;да мечтаеш,да им говориш,да не им говориш никак,да мислиш за тях,да мислиш за съвсем други неща,но при тях,това е все едно."
Аз обичах.От три месеца насам ние правехме дълги разходки;бях посветен в тайните на нейното скромно милосърдие;ние прекосявахме мрачните алеи,тя на малък кон,аз пеш,с пръчка в ръка;така,полузадоволени,полуспали,ние ходехме да хлопаме по колибите.Имаше една малка скамейка във входа на гората,където отивах да я чакам след обяд;ние се намирахме като-че случайно,но редовно.Сутрин-музика,четене;вечер-с лелята игра на карти вкъщи,както някога с моя баща;но винаги на същото място,тя наблизо,усмихваща се и нейното присъствие,изпълващо моето сърце.По какъв път о,Провидение!Бяхте ме завели до нещастие!Каква безповратна съдба бях натоварен да изпълня?Какво!Един толкова свободен живот,една толкова очарователна интимност,толкова почивка,пораждаща се надежда!...О,Господи!Защо се оплакват хората?Има ли нещо по-сладко от обичта?
Да живееш,да,да чувстваш силно,дълбоко,че съществуваш,че си човек,създаден от Бога-ето първото,най-голямото благодеяние на любовта.Не трябва да се съмняваме в това,любовта е една необяснима мистерия.С каквито окови,с каквито низости,бих казал даже,с каквито отвратителни неща да е обиколен светът,цял скрит под планина от предразсъдъци,които го обезобразяват и развалят,през всичките тези мръсотии,в които го влекат,любовта,живата и съдбоносна любов,той не е по-малко един небесен закон,толкова могъщ и толкова неразбираем,колкото и този,който крепи слънцето в небесата.Каква е,питам ви,тази връзка,по-яка,по-здрава от желязото,която не може нито да се види,нито да се пипне?Какво означава това,да срещнеш известна жена,да я погледнеш,да й кажеш една само дума и никога вече да не я забравиш?Защо именно тази,а не друга?Повикайте разума,навика,чувствата,главата,сърцето и обяснете всичко това,ако можете.Вие ще намерите само две тела,едното там,другото тук,а между тях какво?Въздух,пространство,безкрайност.О,глупци,които се мислите хора и които смеете да разсъждавате за любовта!Имали ли сте я вие,за да говорите за нея?Не,вие сте я почевствали.Вие сте разменили един поглед с някое непознато създание,което минавало и изведнъж от вас е отлетяло нещо незнам какво,което няма име.Вие сте пуснали корен в земята като зърното,скрито в тревата,което усеща,че животът го повдига и което скоро ще стане за жътва.
Ние бяхме сами;прозорецът беше отворен;имаше в дъното на градината малка чешмичка,шумът от която идеше чак до нас.О,Господи!Бих желал да преброя капка по капка всичката вода,която беше паднала,докато ние седяхме,докато тя говореше и аз й отговарях.Аз се опивах от нея до изгубване на съзнание.
Казват,че нямало нищо толкова бързо,отколкото чувството на антипатия;но аз мисля,че човек отгатва още по-скоро,когато се разбира с някого и когато ще се обича.Колко много струват тогава и най-малките думи!Какво важи за какво говорят устните,когато човек слуша как сърцата си отговарят?Каква безгранична сладост има в първите погледи близо до една жена,която ви привлича!Отначало сякаш всичко,което се казва в присъствието един на друг,е като боязливи изследвания,като леки изпитвания;тутакси се ражда една странна радост:човек чувства,че се е събудило някое ехо;какво докосване!Какво приближаване!И,когато човек е сигурен,че е обичан,когато разпознае в скъпото същество братството,което е търсил у него,каква яснота настава в душата!Думите се изказват сами по себе си;той знае от по-напред онова,което ще се каже;душите се протягат,устните се смълчават.О!Какво мълчание!Каква забрава на всичко!
Но,макар че моята любов,която беше започнала от първия ден,възрасна до крайни предели,уважението,което хранех към госпожа Пиерсон,ми беше заключило устата.Ако тя ме беше допуснала не толкова лесно до своята интимност,аз може би щях да бъда по-смел,защото тя беше произвела върху мене едно толкова силно впечатление,че никога не го напусках без любовен захлас.Но,имаше в нейната искреност,даже в нейното доверие,което тя ми засвидетелстваше,нещо,което ме спираше;освен това,заради името на баща ми тя ме считаше за приятел.Това обстоятелство ме заставяше да бъда още по-почтителен пред нея;аз пазех да се покажа достоен за това име.
Да се говори за любов,казват,значи да се люби.Ние говорехме за това рядко.Всеки път,когато ми се случваше да докосна този въпрос случайно,госпожа Пиерсон отговаряше едвам и говореше за друго нещо.Не разбирах по каква причина,защото това не ми беше достъпно;но,струва ми се понякога,че лицето й добиваше лек цвят на строгост и даже на страдание.Понеже не бях й задавал въпроси за нейния минал живот и не исках никак да правя това,не я питах повече.
В неделя танцуваха в село;тя отиваше там почти всякога.През тези дни нейният тоалет,макар винаги прост,беше по-елегантен;едно цвете на косите,една корделка по-весела и още някоя дреболия;но имаше в нея цялата един изглед по-млад,по-свободен.Танцът,който тя обичаше много,сам по себе си и искрено,като забавно упражнение й вдъхваше луда веселост;нейното място беше под малкия местен оркестър;тя идваше там като подскачаше и като се смееше със селските момичета,които я познаваха почти всичките.Веднъж като се впуснеше,тя не се спираше вече.Тогава ми се струваше,че тя ми говореше с по-голяма свобода,отколкото обикновено;имаше у нея освен това известна привързваща фамилиарност.Аз не танцувах,понеже бях в траур;но стоях зад нея и като я гледах тъй добре разположена,изпитвах много пъти желание да й призная,че я обичам.
Аз незнам защо,щом помислех за това,чувствах непобедим страх;едничката тази мисъл за признание ме караше да ставам изведнъж сериозен и сред най-веселите разговори.Няколко пъти бях намислил да й пиша,но все изгарях писмата си,написани до половина.
Тази вечер бях вечерял у нея;гледах всичкото спокойствие на външността й;мислех за тихия живот,който водех,за моето щастие,откакто я познавам и си казвах:"Защо е повече?Не стига ли това?Кой знае?Бог,може би не е дал нищо повече от това за тебе.Ако й кажех,че я обичам,какво ли ще се случи?Тя ще ми забрани може би,да я виждам.Ще я направя ли по-щастлива,отколкото е днес,като й кажа?Сам ще бъда ли по-щастлив от това?"
Бях се подпрял на пианото и като размишлявах така,тъгата ме обхвана.Денят си отиваше,тя запали една свещ,като се връщаше да седне тя видя,че една сълза се беше търколила от моите очи.
-Какво ви е?-каза тя.Аз си извърнах главата.
Търсех някакво извинение,но не намирах никакво;боях се да срещна нейните погледи.Станах и отидох на прозореца.Въздухът беше приятен,луната се издигаше иззад алеята на липите,там,където я бях видял за първи път.Паднах в дълбоко бленуване,забравих дори за присъствието й и като простирах ръце към небето,ридание задави сърцето ми.
Тя се беше изправила и стоеше зад мене.
-Какво ви е,най-после?-попита тя пак.Отговорих й,че смъртта на баща ми се представи пак в ума ми,при гледката на тази широка самотна алея;взех позволение от нея и излязох.
Защо бях решил да крия любовта си,не можех да си дам сметка.Но,вместо да се върна у дома,започнах да скитам като луд из селото и гората.Сядах,където намерех скамейка,после ставах бързо пак.Към полунощ се приближих до къщата на госпожа Пиерсон;тя беше на прозореца.Като я видях,разтреперах се;исках да се върна назад;бях като замаян;отидох бавно и печално и седнах под нея.
Незнам дали тя ме позна;бяха се изминали няколко минути,откакто бях там,и чух да пее с приятния си и сладък глас припева на някакъв романс и почти тутакси едно цвете падна върху рамото ми.Това беше една роза,която същата вечер бях видял на гърдите й;аз я взех и я поднесох към устните си.
-Кой е тук,-каза тя-в този час?Да не сте вие?-тя назова името ми.Вратичката на градината беше полуотворена;станах,без да отговоря и влязох вътре.Спрях се сред моравата;вървях като сомнамбул и без да зная какво вършех.
Изведнъж я видях,че се показа на вратата на стълбите;тя изглеждаше неуверена и заничаше внимателно на лунната светлина.Тя пристъпи няколко крачки към мене,аз се приближих.Не можех да говоря;паднах на колене пред нея и стиснах ръката й.
-Слушайте,-каза тя-аз зная;но,ако е дошло до там,Октав,трябва да си отидете.Вие идвате тук всякога,не сте ли добре дошъл?Не е ли достатъчно това?Какво мога аз повече за вас;вие добихте моето приятелство;бих желала да имате сила да ми запазите вашето за по-дълго време.

Госпожа Пиерсон,след като каза това,млъкна като,че очакваше отговор.Понеже аз стоях ,потиснат от тъга,тя полекичка отдръпна ръката си,отдалечи се на няколко крачки,спря се пак,след което влезе бавно у тях си.
Аз останах на моравката.Помислих върху това,което ми каза;взех тутакси решение да си отида.Станах с наранено,но твърдо сърце и направих обиколка из градината.Погледнах къщата и прозореца на стаята й;дръпнах вратичката на излизане и след като я затворих,сложих устните си върху ключалката.
Като се върнах у дома,казах на Ларив да приготви потребното и,че смятах да замина преди да се съмне.Бедното момче беше учудено от това,но направих му знак да се подчини и да не запитва.Той донесе един голям сандък и започнахме да нареждаме всичко.
Беше пет часа сутринта,денят се показваше,когато се попитах сам,къде ще отивам.При тази мисъл,толкова проста,която не ми беше още идвала на ум,почувствах,че изгубих кураж.Метнах поглед на полето,загледах ту тук,ту там към хоризонта.Голяма слабост ме обхвана;бях изтощен от умора.Седнах в един фотьойл;малко по малко моите мисли се разбъркаха;сложих ръката си на челото-то беше оросено от пот.Силна треска караше да треперят всичките ми крайници;едвам ми беше останала сила да се довлека до моето легло с помощта на Ларив.Всичките ми мисли бяха толкова неясни,че едвам си припомних случилото се.Денят се изтече;привечер чух някакъв шум от инструменти.Това беше неделният бал и аз казах на Ларив да отиде да види дали госпожа Пиерсон не е там.Той не я намери.Пратих го у дома й.Прозорците били затворени;слугинята му казала,че господарката й заминала с леля си и,че те щели да прекарат няколко дни у един свой роднина,който живеел в Н***,малък градец,доста далеч.В същото време той ми донесе едно писмо,което му бяха предали.То имаше следното съдържание:
"Има три месеца,откакто ви виждам и един месец,откакто забелязвам,че вие проявявате спрямо мене това,което на ваша възраст се нарича любов.Мисля,че забелязах у вас решение да я криете от мене и да се надвиете.Аз ви уважавах и това ми даваше повече право да мисля така.Не искам да ви правя никакъв упрек върху това,което се случи,нито за това,че ви е липсвала твърдост.
Това,което вие мислите,че е любов,е само едно пожелание.Зная,че много жени нарочно го вдъхват;и може би у тях да има достатъчно разумна гордост,да постъпват така,че да нямат нужда да се харесват на тези,които са близки с тях;но и тази суетност даже е опасна,понеже и аз имах тази грешка спрямо вас.
Аз съм по-стара от вас няколко години и ви моля да не ме виждате повече.Ще бъде напразно,ако се опитате да забравите един момент на слабост;това,което се случи между нас,не може да не бъде втори опит,нито да се забрави съвършено.
Не ви напускам без тъга;ще отсъствам няколко дни;като се върна,ако не ви намеря вече,ще бъда признателна за този последен знак на приятелство и уважение,които сте ми засвидетелствали.
Бригита Пиерсон."

Треска ме държа цяла седмица на легло.Като дойдох в състояние да мога да пиша,отговорих на госпожа Пиерсон,че тя ще бъде послушана и,че ще тръгна скоро.Писах й с чиста вяра и без никакво намерение да я лъжа;но не удържах обещанието си.Едвам изминах две лии,извиках да спрат и слязох от колата.Започнах да се разхождам по пътя.Не можех да откъсна погледите си от селото,което съзрях в далечината.Най-сетне,след една страшна нерешителност,почувствах,че ми беше невъзможно да продължа пътя си и вместо да отидем в Париж,както му бях казал,запътих се за Н***,където беше госпожа Пиерсон.
Пристигнах там в десет часа вечерта.Току-що слязох на гостоприемницата,накарах едно момче да ми посочи къщата на роднината на госпожа Пиерсон и без да мисля върху това,което вършех,на часа се намерих там.Една слугиня дойде да ми отвори;помолих я,ако госпожа Пиерсон е тука,да отиде да я предупреди,че искат да й говорят от името на господин Депре.Това беше името на попа от нашето село.
Докато слугинята изпълняваше моята поръчка,аз стоях в един малък мрачен двор;понеже валеше дъжд,приближих се до стълбите,които не бяха осветени.Госпожа Пиерсон дойде скоро като вървеше пред слугинята;тя слезе бързо,но не ме видя в тъмнината;аз направих крачка към нея и я хванах за ръката.Тя се дръпна назад с уплаха и извика:
-Какво искате от мене?
Звукът на гласа й беше тъй треперещ,че когато слугинята се показа със светлина,тя ми се видя толкова бледна,че не знаех какво да мисля.Възможно ли беше,че моето неочаквано присъствие да я развълнува до такава степен?Тази мисъл ми мина през ума,но си казах,че това е без съмнение само едно движение от обикновено уплашване на жена,която се е видяла изведнъж уловена.
Но,с по-тих глас,тя повтори въпроса.
-Трябва,-й казах аз-да се съгласите да ви видя още един път.Ще замина,ще напусна страната;ще бъдете послушана,кълна ви се,повече от вашите пожелания;защото ще продам бащината си къща,също така и всичко останало,и ще прекарвам в чужбина.Но само с това условие,че ще ви видя още един път;ако не,аз оставам;не се бойте никак от мене,решил съм това.
Тя смръщи вежди и хвърли странен поглед ту на една,ту на друга страна;после ми отговори с вид почти грациозен:
-Елате утре през деня,ще ви приема.
Тя си отиде горе.
На другия ден отидох там на пладне.Въведоха ме в една стая със стари килими и антични мебели.Намерих я там сама,седнала на една софа.Седнах срещу нея.
-Госпожо,-й казах-аз не ида да ви говоря,че страдам,нито да отрека любовта си към вас.Вие ми писахте,че това,което се случи между нас не може да се забрави и това е вярно.Но вие ми казвате,че по тази причина ние не можем вече да се виждаме по същия начин,както по-рано и вие се мамите.Аз ви обичам,но не съм ви никак обиждал;нищо не се е изменило за този,който ви гледа,понеже вие не ме обичате.Ако ви виждам отново,то е единствено,защото трябва да ви се отговори и ви отговаря именно моята любов.
Тя поиска да ме прекъсне.
-Позволете ми,моля,да довърша.Никой не знае по-добре от мене,че въпреки всичкото уважение,което питая към вас и въпреки всички уверявания,чрез които бих могъл да се обвържа,любовта е най-силната.Повтарям ви,че не дойдох да отричам това,което е в моето сърце.Но,не е от днес според,както ми казвате вие самата,че знаете,че аз ви обичам.Кое ми попречи всъщност досега да ви го кажа?Страхът да не ви изгубя;страхувах се,че не ще бъда вече приеман у вас и това е,което именно се случва.Поставете ми за условие,че при първата дума,която ще кажа,при първия случай,когато проявя някой жест или някоя мисъл,която се отнася до най-дълбокото уважение,вашата врата да ми бъде затворена;както съм мълчал вече,ще мълча и за бъдеще.Вие знаете,че ви обичам от един месец насам и то от първия ден.Когато забелязахте това,вие не престанахте да ме виждате.Ако сте хранили тогава към мене достатъчно уважение за да мислите,че съм неспособен да ви обидя,защо изгубих това уважение?Това е,за което съм дошъл да ви питам.Какво съм ви направил?Аз прегънах коляното си;не казах даже нито дума.Какво ви открих?Вие го знаехте вече.Бях слаб,защото страдах.Е,добре,госпожо,аз съм на двадесет години,но това,което видях в живота ме толкова много отвърна(бих могъл да кажа и по-силна дума),че няма днеска на земята,нито в обществото на хората,нито даже в самотата,място толкова малко,толкова незначително,което бих желал да заема.Пространството,заключено между четирите стени на вашата градинка е едничкото място на света,където живея;вие сте единственото човешко същество,което ме кара да обичам Бога.Бях се отказал от всичко преди още да ви познавам;защо ми отнемате единствения лъч,който Провидението ми е оставило?Ако това е от страх,с какво съм могъл да ви го вдъхна?Ако е от съжаление,от какво съм станал грешен?Ако е от съжаление и понеже страдам,вие се мамите,ако мислите,че ще мога да се излекувам;възможно беше може би,преди два месеца;по-обичам да ви виждам и да страдам,но не се разкайвам,каквото и да се случи.Единственото нещастие,което може да ме постигне,то е да ви изгубя.Поставете ме на изпитания.Ако някога видя,че ще има за мене много страдания внашия пазарлък,ще замина;и вие ще сте сигурна за това;ето,вие ме връщате днеска и аз съм готов да замина.Какъв риск правите като ми дадете още един или два месеца от единственото щастие,което не ще имам никога?
Чаках отговора й.Тя стана бързо,после седна отново;помълча за момент.
-Бъдете убеден,-каза тя-това не е тъй.
Забелязах,че търсеше изрази,които не се показваха твърде строги и,че тя искаше да ми отговори с кротост.
-Една дума,-казах й аз като ставах-една дума и нищо повече.Зная коя сте и ако има някакво съчувствие във вашето сърце спрямо мене,благодаря ви;кажете една дума,тоя момент решава моя живот.
Тя поклати глава,видях я да се колебае.
-Вие мислите,че ще оздравея?-извиках аз-Нека Бог ви избави от тази мисъл,ако ме изгоните оттука...
Като казвах тези думи гледах хоризонта и чувствах в дъното на душата си такава страшна самота при мисълта,че ще трябва да замина,че кръвта ми замръзваше.Тя ме изгледа както бях застанал прав,с очи върху нея,очакващ я да заговори;всичките сили на моя живот се бяха събрали на нейните устни.
-Е,добре,-каза тя-изслушайте ме.Това пътешествие,което сте направили е неблагоразумие;не би трябвало за мене да идвате тука;вземете да изпълните една поръчка,която ще ви дам,за един приятел на нашето семейство.Ако намирате,че е малко далеч,нека това бъде за вас повод за отсъстване,което ще трае колкото искате,но което да не бъде твърде кратко.Каквото и да кажете,-прибави тя,като се усмихна-едно малко пътешествие ще ви успокои.Ще се спрете във Возж и ще отидете чак в Страсбург.След месец,след два,по-добре да се каже,ще се върнете да ми дадете отчет за това,с което ще ви натоварят;аз ще ви видя пак и ще ви отговоря по-добре.

Получих същата вечер от името на госпожа Пиерсон едно писмо на адрес М.Р.Д. в Страсбург.Три седмици по-късно поръчката ми беше изпълнена и се завърнах.
През моето пътешествие мислех само за нея и изгубих всякаква надежда да я забравя някога.Обаче бях взел решение да мълча пред нея;опасността,която си навлякох да я изгубя,поради неблагоразумието,което бях извършил,ме беше накарала да страдам много жестоко,за да не ми дойде мисълта да се изложа отново.Уважението,което питаех към нея не ми позволяваше да мисля,че тя не беше искрена и аз не виждах в постъпката,която беше извършила-да напусна селото-нищо,което би приличало на лицемерие.С една дума,бях здраво убеден,че при първата дума за любов,която бих й казал,вратата й ще ми бъде затворена.
Намерих я отслабнала и променена.Обичната й усмивка беше сякаш повяхнала на безцветните й устни.Тя ми каза,че била болна.
Не стана никак въпрос за това,което се беше случило.Тя показваше вид,че не желае да си го спомня и аз не желаех да говоря за него.Ние възстановихме скоро нашите първи навици на съседи;обаче имаше между нас известно стеснение и някаква сложна фамилиарност.Сякаш ние казвахме по някой път:"така беше по-рано,нека всъщност бъде пак същото".Тя ми засвидетелства своето доверие като реабилитация,което не беше без очарования за мене.Но разговорите ни бяха по-студени по тази причина,че нашите погледи,когато говорехме,водеха мълчалив разговор.Във всичко,което ние можехме да кажем имаше много за отгатване.Ние не търсехме,както по-рано,да си проникваме в ума един на друг;нямаше вече този интерес във всяка дума,във всяко чувство,това някогашно любопитно уважение;тя се отнасяше към мене с доброта,но аз не се доверявах на тази доброта;разхождах се с нея в градината,но не я придружавах по-далече от къщата;ние не прекосявахме вече заедно горите и долините;тя отваряше пианото,когато бяхме сами;звукът на нейния глас не будеше вече в сърцето ми онези младежки полети,онези радостни унеси,които са като ридания,изпълнени с надежда.Когато излизах,тя всякога ми подаваше ръката си,но аз я чувствах като бездушна;имаше много принуденост в нашите обноски,много размишление в нашите най-малки постъпки,много тъга в смисъла на всичко това.
Чувствахме добре,че имаше някой трети между нас:това беше любовта,която питаех към нея.Нищо не я издаваше в моите постъпки,но тя се показа скоро на лицето ми;губех веселостта си,силата си и външните признаци на здравето,които имах на бузите си.Един месец не се беше изтекъл и аз не приличах вече на себе си.
Но,в нашите разговори настоявах всякога,че светът ми е омръзнал и,че изпитвам отвращение да се върна някога пак в него.Стараех се да накарам госпожа Пиерсон да разбере,че тя не трябва да се обвинява,че ме е приела отново.Ту й описвах миналия си живот с най-мрачни краски и й давах да разбере,че ако трябва да ме раздели от себе си,ще се отдам на самота,по-лоша от смъртта;казвах й,че за мене обществото беше ужас и верният разказ на моя живот,който й разказах,й доказваше,че бях искрен.Ту избухвах в една веселост,която беше далеч от моето сърце,за да й кажа,че като ми позволява да я виждам,тя ме избавя от най-страшното нещастие;благодарях й почти всеки път,когато отивах у нея,стига да мога пак да отида вечерта или на другия ден.
-Всичките ми мечти за щастие,-й казвах-всичките ми надежди,всичката ми амбиция,са заклчени в това малко кътче от земя,което вие обитавате;вън от въздуха,който дишате,няма за мене никъде живот.
Тя виждаше,че страдах и не можеше да не се въздържи да не ме съжали.Моята смелост извикваше у нея състрадание;и тя окичваше всичките си думи,жестовете си и позата си с един вид нежност.Тя чувстваше борбата,която се извършваше у мене;моето послушание ласкаеше нейната гордост,но бледността ми будеше у нея инстинкта й на милосърдна сестра.Виждах я понякога възбудена,почти умилкваща се:"аз няма да бъда утре тук,не идвайте този ден".После,като се отдръпвах печален и отчаян,се разнежваше тутакси;тя прибавяше:"не знам нищо,идвайте всякога";или пък прощаването й биваше най-фамилиарно,съпровождаше ме чак до оградата с поглед,по-печален и по-сладък.
-Не се съмнявайте,-й казвах аз-Провидението ме води при вас.Ако не ви познавах може би,сега в този час щях да бъда отдаден на моите безчинства.Бог ви изпрати като пресветъл ангел,за да ме извлечете от бездната.Една свята мисия ви беше поверена;кой знае,ако ви изгубех,къде биха ме завели скръбта,която ме разкъсваше,гибелната опитност,която имам в моята възраст и страшната борба на моята младост с досадата ми?
Тази мисъл,твърде искрена у мене,беше от най-голяма сила за една жена,с екзалтирана набожност и с душа,толкова благочестива,колкото и гореща.Това беше може би едничката причина госпожа Пиерсон да ми позволи да я виждам.
Готвех се един ден да отида у нея,когато се похлопа на вратата ми и видях да влиза Меркансон,онзи същият свещеник,когото бях срещнал в градината й при първото си посещение.Той започна с извинения,толкова досадни,колкото самия него,върху това,че идвал у дома,без да ме познава;казах му,че го познавам твърде добре като племенник на нашия поп и го попитах за това,за което беше дошъл.
Той се обръщаше от една страна на друга с престорен вид като избираше фразите си и като пипаше с края на пръста си всичко,което се намираше на масата ми,като човек,който не знае какво да каже.Най-сетне той ми съобщи,че госпожа Пиерсон била болна и го натоварила да ми каже,че не щяла да може да ме види през този ден.
-Тя е болна?Но аз я оставих вчера доста късно и тя беше добре!
Той направи един поклон.
-Но,господин абате,защо,ако тя е болна,изпраща да ми го каже трети?Тя не живее толкова далеч и малко значеше,ако ме остави да направя една безполезна разходка.
Същият отговор от Меркансон.Не можех да разбера защо е тази постъпка от нейна страна,още по-малко тази поръчка,с която го беше натоварила.
-Добре,-му казах аз-ще видя утре,тя ще ми обясни всичко това.
Неговите колебания започваха:госпожа Пиерсон му казала освен това...той трябвало да ми каже...натоварен бил...
-Е!С какво всъщност?-извиках аз нетърпеливо.
-Господине,вие сте насилник.Аз мисля,че госпожа Пиерсон е доста тежко болна;тя не ще може да ви види през цялата седмица.
Нов поклон;и той излезе.
Ясно беше,че това посещение криеше някаква тайна;или госпожа Пиерсон не искаше вече да ме вижда и аз не знаех на какво да го отдам,или Меркансон се бъркаше тук по собствено свое подбуждение.
Денят се измина така;на другия ден рано бях на вратата й,където срещнах слугинята;тя ми каза,че наистина господарката й била много болна,но,че каквото и да правя,тя не би искала нито да вземе парите,които й предложих,нито да слуша моите въпроси.
Когато се връщах в село,видях Меркансон на разходка;бяха го заобиколили децата от училището,в което вуйчо му даваше уроци.Спрях го по средата на речта му и го помолих да ми каже две думи.
Той ме последва до площада;но сега беше мой ред да се колебая,защото не знаех как да започна,за да изкопча от него тайната.
-Господине,-му казах аз-умолявам ви да ми кажете дали това,което ми говорехте вчера е истина или има друга някоя причина.Освен това,понеже тук няма никак лекар,който може да бъде повикан,аз имам големи основания да ви питм за това,което става с нея.
Той се защити по всякакъв начин като настояваше,че госпожа Пиерсон беше болна и,че той не знаеше друго нещо освен,че го беше изпратила да ме търси и го беше натоварила да ме извести,както вече го беше сторил.Обаче като говорехме така,ние бяхме достигнали края на главната улица,в едно пусто място.Като виждах,че нито хитростта,нито молитвата не ми помагаха за нищо,обърнах се изведнъж,улових му двете ръце.
-Какво означава това,господине?Искате насилие ли да употребите?
-Не,но аз искам вие да ми говорите.
-Господине,аз не се боя от никого и ви казах това,което бях длъжен.
-Вие казахте това,което бяхте длъжен,но не това,което знаете.Госпожа Пиерсон не е никак болна,аз зная,сигурен съм.
-Какво знаете вие?
-Слугинята ми го каза.Защо тя ми затваря вратата и защо вас именно е натоварила с това?
Меркансон видя да минава един селянин.
-Пиер!-му извика той по име-Почакайте ме,имам да ви говоря.
Селянинът се приближи към нас;той го беше извикал като мислеше,че пред трето лице не ще смея да го нападна.Аз го пуснах наистина,но толкова грубо,че той отхвръкна настрани и гърба му се удари в едно дърво.Той си стисна юмрука и замина без да каже нито дума.
Прекарах цялата седмица в голямо възбуждение като отивах по три пъти на ден у госпожа Пиерсон,но упорито спиран на вратата й.Получих от нея писмо;тя ми казваше,че моето ухажване било причина да се говорят разни работи в околността и ме молеше моите посещения да бъдат по-редки отсега нататък.Нито дума,освен това,за Меркансон,нито за нейната болест.
Тази предпазливост й беше толкова малко присъща,толкова чужда на безгрижната гордост,която тя ми засвидетелстваше за работи от подобен род,че мъчно ми беше отначало да й повярвам.Като не знаех обаче какво друго обяснение да й дам,отговорих й,че аз нямам нищо друго по-присърце от това да я слушам.Но,въпреки желанието ми,израженията,с които си послужих издаваха известна горчивина.
Очаквах даже драговолно деня,когато ще ми бъде позволено да отида да я видя и не пращах никак да я питат за новини,за да я убедя,че не вярвах никак в нейната болест.Не знаех по каква причина ме отдалечаваше тя така;но,аз бях всъщност тъй нещастен,че мислех понякога сериозно да свърша с този непоносим живот.Прекарвах по цели дни из гората,където случаят спомогна да ме срещне един ден в състояние,достойно за съжаление.
Едвам имах кураж да й поискам някои обяснения;тя не ми отговори искрено и аз не се върнах вече на тази тема.Бях започнал да броя дните,които прекарах далеч от нея и да живея по седмици с надежда за едно посещение.Всеки момент чувствах желание да се хвърля на коленете й и да й разкажа моето отчаяние.Казвах си,че тя не може да бъде безчувствена,че тя ще ми каже поне няколко думи от милост;но,вместо това видях отново нейното грубо отминаване и строгост.;треперех да не я изгубя,но предпочитах по-скоро да умра,отколкото да се изложа.
Така,като нямах дори позволение да изкажа мъката си,здравето ми започна да се разклаща.Краката ми ме носеха у тях само за жалба;чувствах,че отивам там да черпя от изворите на сълзите и всяко посещение ми костваше нови сълзи;то беше някакво разкъсване всеки път като,че нямаше да я видя вече,когато я оставях.
От друга страна тя не държеше вече с мене нито същия тон,нито същите обръщения,както по-рано;говореше за пътуване;благоволи да ми повери леко желанието,което я било обхванало,казваше тя,да напусне страната,и ме накара да стана като мъртъв,когато го чух.Ако тя направеше в един миг някое естествено движение,хвърляше се тутакси след това в обезнадеждаваща студенина.Не можах да се удържа един ден да не заплача от мъка пред нея за начина по който тя се отнасяше с мене.Видях как побледня от това без да иска.Като излязох,тя ми каза на вратата:
-Отивам утре в Сен-Люс(то беше едно село в околността),но е твърде далеч за да се отиде пеш.Бъдете тука на кон рано сутринта,ако нямате нещо да правите:вие ще ме придружите.
Бях точен на рандевуто,както може да се помисли.Бях си легнал с тази мисъл,изпълнен от радост;но,като излизах от дома,изпитвах напротив,една непобедима тъга.Като ми възвърна привилегията,която бях изгубил,да я придружавам в самотните й разходки,ясно беше,че е отстъпила от една измислица,което ми я показваше жестока,ако не ме обичаше.Тя знаеше,че страдах;защо да се злоупотребява с моя кураж,ако не беше променила мнението си?
Това размишление,което премина през ума ми без да ща,ме направи съвсем друг,отколкото бях обикновено.Когато тя се качваше на коня,сърцето ми затупа,щом улових крака й;не зная дали то беше от пожелание или от гняв."Ако тя се е трогнала,си казвах аз,защо е толкова предпазлива?Ако само се подмилква,защо е толкова свобода?"
Такива са хората.При първата ми дума още тя забеляза,че гледах изкриво и,че лицето ми беше променено.Не й говорех и поех другата страна на пътя.Докато бяхме на поляната,тя изглеждаше спокойна и обръщаше само главата си от време на време,за да види дали я следвам;но,когато навлязохме в гората и когато стъпките на нашите коне почнаха да тътнат под мрачните алеи,между самотните скали,видях я,че потрепери изведнъж.Тя се спираше като да ме чакаше,защото аз се държах малко назад от нея;като я настигнех,тя пускаше на галоп.Скоро стигнахме до наклона на планината и тя трябваше да тръгне пеш.Току-що се изравних тогава с нея;но и двамината наведохме глави;беше време,улових й ръката.
-Бригита,-й казах аз-уморена ли сте от моите оплаквания?Откакто съм се върнал,откакто ви виждам всеки ден и всяка вечер,като си отивам се питам,омръзнах ли ви?От два месеца през които губя спокойствието си,силата и надеждата си,казах ли ви една дума за тази любов,която ме разкъсва и убива,не знаете ли това?Вдигнете си главата;трябва ли да ви го казвам?Не виждате ли,че страдам и,че минавам нощите си в плач?Не сте ли срещали някъде в тези страшни гори някой седнал нещастник,с двете си ръце върху своето чело?Не сте ли намирали някога сълзи върху тези изтравничета.Вижте ме,вижте тези планини;спомняте ли си,колко ви обичам.Те знаят това,тези свидетели;тези скали,тези пустинни места го знаят.Защо ме водите пред тях?Не съм ли достатъчно нещастен?Липсва ли ми сега кураж?Вие достатъчно послушна ли сте?На какво изпитание,на какво мъчение съм подложен и за какво престъпление?Ако вие не ме обичате,какво правите тука?
-Да вървим,-каза тя-заведете ме,да се върнем назад.-Улових юздата на коня й.
-Не,-отговорих аз-защото ще говоря.Ако се върна,зная,изгубвам ви;като влезем у вас,зная от по-рано какво ще ми кажете.Вие поискахте да видите докъде отива моето търпение,хванахте се на бас за моята мъка,може би,за да имате право да ме изгоните;вие сте изморена от този печален любовник,който страдаше без да се оплаква и който пиеше без съпротивление горчивата чаша на вашите презрения!Вие знаете,че самичък с вас,сред тези самоти,където моята любов започна,не бих могъл да остана мълчалив!Вие поискахте да бъдете нападната:е добре,госпожо,нека ви изгубя!Аз достатъчно плаках,достатъчно страдах,достатъчно подтисках в моето сърце безмилостната любов,която ме гризе;вие бяхте достатъчно жестока.
Когато тя направи движение за да скочи долу от коня,взех я в ръцете си и залепих устните си върху нейните.Но,в същия миг видях я как побледня,очите й се затвориха,пусна юздата на коня,която държеше и падна на земята.
-Всеблаги Господи!-извиках-Тя ме обича!-тя ми беше върнала целувка.
Аз стъпих на земята и се завтекох при нея.Тя беше просната на земята.Повдигнах я,отвори очи;неотразим страх я накара да потрепери цяла;тя отблъсна ръката ми със сила,заля се в сълзи и побягна.
Аз стоях на края на пътя;гледах я,хубава като денят,подпряна на едно дърво,с падналите й дълги коси върху раменете,с опнати и треперещи ръце,с потънали в червенина,блестящи цели от пурпур и бисери.
-Не ме приближавайте,-крещеше тя-не пристъпвайте нито крачка към мене!
-О,моя любов!-й казах-Не се бойте от нищо,ако съм ви обидил сега,вие можете да ме накажете за това;бях ядосан и измъчен в същия момент;правете ме,каквото искате,вие можете да си отидете сега и да ме изпратите,където ви се харесва!Аз зная,че ме обичате,Бригита;вие сте на по-голяма сигурност тук,отколкото всички царе в своите палати.
При тези думи госпожа Пиерсон втренчи в мене своите влажни очи;аз видях тогава щастието на моя живот да идва при мене като светкавица.Прекосих пътя и паднах на колене пред нея.Колко малко люби този,който би могъл да каже с какви думи си е послужила неговата метреса,за да му признае,че го обича!

Ако бях бижутер и ако вземех от моето съкровище някоя огърлица от бисери,за да я дам подарък на известен приятел,струва ми се,че бих се радвал твърде много да му я сложа аз сам около шията;но,ако аз бях приятелят,бих по-скоро умрял,отколкото да изтръгна огърлицата от ръцете на бижутера.
Видях,че по-голямата част от хората бързат да се отдадат на жената,която ги обича;аз правех винаги противното,но по разчет,по естествено чувство.Жената,която обича малко и упорства,не обича достатъчно,а тази,която обича достатъчно и упорства,знае,че е по-малко обичана.
Госпожа Пиерсон ми засвидетелства по-голямо доверие,след като ми призна,че ме обича,което никога не ми беше показвала.Почитта,която питаех към нея й вдъхна толкова тиха радост,че нейното хубаво лице стана от това като разцъфнало цвете;виждах я понякога да се отдава на луда веселост,после изведнъж се спираше замислена,разчувствана,а в известни моменти да се отнася с мене като с дете и после ме гледаше с очи,пълни със сълзи;измисляше хиляди шеги,за да си създаде повод за някоя по-фамилиарна дума или за невинна ласка,после ме оставяше,за да седне настрани и да се отдаде на мечти,които я обхващаха.Има ли на света по-сладко зрелище?Когато се връщаше при мене,тя ме срещаше из своя път,в някоя алея,в която я наблюдавах отдалеч.
-О,моя приятелко!-й казвах аз-Сам Бог се радва като вижда колко сте обичана.
Не можех обаче да скрия от нея нито силата на моите желания,нито това,че страдах като се борех с тях.Една вечер,когато бях при нея,казах й,че научих сутринта за изгубването на един процес от мене и който носеше значителна промяна в моите работи.
-Как може,-ме попита тя-да ми съобщавате това със смях?
-Има-й казах-една максима от някой-си персийски поет:"Онзи,който е обичан от някоя хубава жена,е запазен от ударите на съдбата".
Госпожа Пиерсон не ми отговори;тя се показа цялата вечер още по-весела от обикновено.Когато играех на карти с леля й и губех,не остана ни един вид насмешка,която тя да не употреби,за да ме ухапе,като казваше,че не разбирах нищо и се хващаше на бас,че тя ще спечели всичко,което имах в кесията си.Щом като старата дама ни напусна,тя отиде на балкона и аз я последвах мълчаливо.
Беше най-хубавата нощ на света:луната захождаше,звездите сияеха с по-жива яснота на тъмнолазурното небе.Нито подухване от вятър не можеше да разлюлее дърветата;въздухът беше морен и благовонен.
Тя се беше опряла на лакът с очи към небето;аз бях се навел отстрани и я гледах замечтан.Скоро повдигнах очите си сам;някакво меланхолично сладострастие ни учи и двамата.Ние дишахме и двамата марния лъх,който излизаше от габърите;следяхме в далечината последните блясъци на бледината,която луната влачеше със себе си като слизаше зад черните маси на кестените.Спомних си за известен ден,когато бях гледал с отчаяние безграничната празнина на това хубаво небе;този спомен ме накара да потреперя;всичко беше толкова пълно сега!Почувствах,че някакъв химн драговолно се издигаше в сърцето ми и,че нашата любов се възкачваше към Бога.Аз прегърнах с ръка през кръста моята драга метреса;тя обърна полекичка глава,очите й бяха удавени в сълзи.Тялото й се прегъваше като тръстика,устните й полуотворени паднаха върху моите и всемира беше забравен.

Редактирано от Sperantza на 22.08.04 02:49.

Вечен ангел на щастливите нощи,кой ще разкаже твоето мълчание?О,целувка!Мистериозно питие,което оросява устните като чаши,събуждащи жажда!Пиянство на чувствата,о сладострастие!Ти си безсмъртно като Бога!Възвишен полет на сътворението,всемирно причастие на съществата,три пъти свято сладострастие,какво са казали за тебе тези,които са те хвалили?Те са те нарекли преходно,о създателю!Но те са казали,че твоето кратко съществуване осветява техния безсмъртен живот.Знак,по-кратък само от диханието на смъртноболния!Истински знак на грубата чувственост,който се плаши да живее един час,но който взема светлините на вечната лампа за искра,която излиза от някоя черупка!Любов,о принцип на света!Скъпоченен пламък за който цялата природа като неспокойна весталка бди безспирно в храма на Бога!Огнище на всичко,чрез което всичко съществува!Духовете на разрушението биха измрели самите като духат върху теб!Не се учудвам,че богохулстват с твоето име;защото не знаят коя си ти,тези,които мислят,че са те видели,когато са си отворили очите;и когато ти намираш своите истински апостоли,обединени на земята в целувка,ти заповядваш на техните клепачи да се затворят като крила,за да не се вижда щастието.
Но,вие наслаждения,чезнещи усмивки,първи ласки,боязлива интимност,първи смущения на влюбената,кой може да ви види,вие които сте в нас!По-малко ли сте божествени от всичко друго,хубави херувими,които плавате в алкова и които водите на този свят човека,събуден от божествения сън?Ах!Драги деца на сладострастието,колко вашата майка ви обича!Вие,любопитни разговори сте,които повдигате първите мистерии,треперещи и целомъдрени още докосвания,ненаситни погледи,които започвате да чертаете в сърцето като боязлива волност,низличимия образ на милата красота!О,царство!О,победа!Вие сте,които правите любовниците.И ти,истинска диадема,ти,ведрина на щастието!Първи поглед,хвърлен на живота,първо връщане на щастливците при толкова безучастни предмети,които те виждат само през очите на своята радост,първи крачки,направени в природата,настрани от многообичната,кой ще ви нарисува?Каква човешка дума ще изрази някога и най-слабата ласка?
Този,който през някоя свежа утрин,по силата на своята младост,е излизал някой ден с бавни стъпки,когато една обожавана ръка затваря след него тайната врата;който е отивал без да знае къде,гледащ горите и поляните;който е преминал цял площад без да чуе да му говори някой;който е сядал в някое самотно място,смеещ се и плачещ безумно;който е слагал ръцете си върху лицето,за да диша останалия парфюм по тях;който е забравял изведнъж това,което е вършил на земята дотогава;който е говорил на дървесата край пътя и на птичките,които вижда да минават;който,най-после,сред хората се е показвал безумен играч,който след това е падал на колене и който е благодарил за това на Бога-той ще умре без да жали:той е притежавал жената,която обича.

Колежке, защо се напи без мен?Заминах за Стрелча и ти кво?Като препишеш книгата ще трябва да го отпразнуваме.Започвам да чета. Дерзай!!!!!
Недка

vsichko e pod kontrol

Дерзая аз,дерзая
Айде подметни там нещо за увеличение на заплатата де!
Хахаха,шефка ми чете книгата
Ще го отпразнуваме на 50 градуса

Не ми се подигравай,девойчице!
ами като не ми даваш оригинала, ще се примиря с преписа.
Тук е голяма скука, 2-ка само ми звъни и дава глупави разпореждания.
Аре, отивам на 3-та глава, не ме притеснявай, моля те.

П.С.Сега ли се сети за заплатата?И как ще ме послушат, направо няам думи. Ох, нямам, обърках се.

vsichko e pod kontrol

Как ще ти го дам оригинала,бре!Това е една разпиляна книга и само да мръднеш и страниците се разпадат

Недей пита никой за заплатата!!!Не искам да си вземеш нови болнични!!!
Аз продължавам с преписа!Приятно четене!

Nali tova ne e kraqt na knigata...? Makar 4e prili4a na krai............

"Този, който...няма да умре без да жали: той не е притежавал жената, която обича."

Имам да преписвам още 13 глави,затова спи спокойно

Strahotno!! Znaeh si, 4e ne e kraqt i gre6a...:))))))))))))))))
Prekrasno e tova, koeto pravi6 za men i za nas vsi4ki!
Nadqvam se da mojem da ti se otblagodarim
po nqkakav sashto tolkova krasiv i stoinosten na4in!

Ще е чудесно,ако всички можете да ми се отблагодарите по някакъв начин накрая
Може и групово


Шегувам се,разбира се:)ако ще ми се отблагодарявате всичките,няма смисъл.По-добре да избера само една от вас,която да го направи

Бъди сигурна,че аз съм не по-малко щастлива от теб и другите,преписвайки и давайки по този начин и на вас тази книга,която много ценя!

Редактирано от Sperantza на 24.08.04 14:33.

Сега ми остава да разкажа това,което се случи с моята любов и промяната,която стана у мене.Какво оправдание мога да дам за това?Какво,освен да разкажа и да кажа:това е всичката истина.
Имаше два дни,ни повече,ни по-малко,откакто бях любовник на госпожа Пиерсон.Излизах от банята в единадесет часа вечерта и през една великолепна нощ преминавах полето,за да отида при нея.Чувствах такова благоразположение в тялото си и толкова задоволство в душата си,че подскачах от радост като вървях и проситрах ръце към небето.Намерих я горе,на нейните стълби,облакътена на верандата,със свещ на земята до нея.Тя ме чакаше и щом ме съзря,завтече се да ме посрещне.Ние влязохме скоро в стаята й и дръпнахме ключалките.
Тя ми показа как беше променила прическата си,която не ми се нравеше и как преминала деня,за да си направи косите,както аз исках;как снела от алкова големия черен портрет,който ми се струваше зловещ;как подновила цветята си,от които имаше навсякъде;тя ми разказа за всичко,което направила,откакто сме се запознали и,че ме видяла как страдам,как и тя самата страдала също;как искала хиляди пъти да напусне страната и да избегне своята любов;как измислила толкова много предпазни неща против мене;как взимала съвети от леля си,от Меркансон и от попа;как се била клела самата да умре по-скоро,отколкото да отстъпи и как всичко това се изпарило пред едничката дума,която съм й казал,пред този поглед,при тези обстоятелства;и при всяко признание,което тя ми откриваше-по една целувка.Това,което намирах по мой вкус в нейната стая,това,което привличаше вниманието ми между дреболиите,с които масите й бяха покрити,тя искаше да ми го даде,да го взема същата вечер и да го сложа на моята камина;от това време нататък,сутрин,вечер,всеки час,тя правеше аз да нагласявам всичко за мое удоволствие,а тя да не се грижи за нищо;злословията на света да не я досягат;ако даваше вид,че мисли за това,то беше да не ме отдалечи;но тя искаше да бъде щастлива и да си затваря и двете уши;тя скоро щеше да встъпи в тридесет години и нямаше много време да бъде обичана от мене.
-Е,ще ме обичате ли дълго време?Има ли поне малко истина във вашите думи,с които ме проглушихте толкова много?
И след това скъпи укори,че съм дошъл късно и,че съм бил приятен;че твърде много съм се напарфюмирал в банята или недостатъчно,или не по свой навик;че тя останала по пантофи,за да видя голия й крак и,че той бил бял като ръката й;но,че освен това,тя не била никак красива;че иска да бъде сто пъти повече,отколкото е;че била красива на петнадесетата си година.Тя ходеше напред и назад,луда от любов,цяла зачервена от радост;и не знаеше какво да измисли,какво да прави,какво да каже,за да се отдаде,да си отдаде тялото и душата и всичко,което имаше.
Бях легнал на софата;при всяка дума,която казваше,усещах да пада,да се откъсва от мене един лош час от моя минал живот.Гледах,звездата на любовта изгряваше над мене и ми се струваше,че бях като някое дърво,пълно с мъзга,което поклаща на вятъра сухите си листа,за да се облече в прясна зеленина.
Тя седна на пианото и ми каза,че иска да ми изсвири една ария от Страдел.Аз обичам от дъното на душата си свещената музика,и това парче,което тя вече ми беше пяла,ми се показа твърде хубаво.
-Е,-каза тя,когато беше свършила-вие сте измамен;арията е от мене,уверявам ви.
-Тя е от вас?
-Да,но казах ви,че е от Страдел за да видя какво ще кажете за нея.Аз не свиря никога моята музика,когато ми се случи да съставя;но исках да направя опит и виждате,че той беше успешен,понеже вие бяхте излъган.
Чудовищна машина е човекът!Какво по-невинно имаше от това!Едно дете малко по-предпазливо е измислило тази хитрост,за да изненада своя наставник.Тя се смееше от сърце за това,като ми го казваше;но усетих един облак,който плаваше над мене;лицето ми се промени:
-Какво ви е?-каза тя-Какво ви обхваща?
-Нищо;изсвирете ми тази ария още веднъж.
Докато тя свиреше,аз се разхождах надлъж и нашир;слагах си ръката върху челото като да премахна някаква неясна мисъл,тропах с крак,свивах си раменете пред моето собствено безумие;най-после седнах на земята,върху една възглавница,която беше паднала;тя дойде при мене.Колкото повече исках да се боря с духа на тъмнините,който ме обхващаше този момент,толкова повече гъстата нощ се удвояваше в моята глава.
-Наистина,-й казах аз-вие лъжете тъй хубаво?Какво!Тази ария е от вас?Вие,значи,знаете да лъжете тъй лесно?-Тя ме гледаше с учуден вид.
-Но,какво означава това?-каза тя.Неизразимо безпокойство се изрисува върху очите й.Разбира се,тя не можеше да ме мисли толкова луд,за да й правя наистина укор за такава проста шега;тя виждаше тук сериозна само тъгата,която ме завладяваше;но,колкото причината за това беше по-суетна,толкова повече имаше защо да изненадва.Тя искаше да повярва за момент,че и аз на свой ред се шегувам;но,когато ме видя да ставам все по-блед и почти готов да изгубя съзнание,спря се с отворени устни,с наведено тяло като статуя.
-Боже небесни,-извика тя-възможно ли е това?
Ти се усмихваш,може би,читателю,като четеш тази страница;аз,който съм я писал,треперя още.Нещастията имат своите признаци,както болестите и няма нищо по-съмнително в морето от някоя малка черна точка на хоризонта.
Но,когато денят се показа,моята драга Бригита дръпна сред стаята една малка кръгла маса от бяло дърво;тя постави на нея нещо за вечеря или по-добре да се каже,нещо за закуска,защото птичките пееха вечех и пчелите бръмчаха в цветната градина.Тя беше приготвила всичко сама и аз не пих нито капка,докато тя не поднесе чашата до устните си.Синкавата светлина на деня,която пронизваше пердетата от пъстро платно,осветяваше нейното очарователно лице и големите й,малко уморени очи;тя чувстваше силно желание да спи и остави главата си,прегърнала ме цяла,да падне върху раменете ми,с хиляди морни думи.
Аз не можех да се боря против едно толкова очарователно отдаване и моето сърце се преизпълни с радост;видях се тутакси освободен от лошия сън,който ме се бе случил,и аз поисках извинение за този момент на лудост,за който не можех да си дам сметка.
-Приятелко,-й казах от дъното на сърцето си-много съм нещастен,задето ти отправих несправедлив укор за една невинна шега;но,ако ти ме обичаш,не ме лъжи никога,било и за най-дребните неща:лъжата ми се вижда страшна и не мога да я понасям.
Тя си легна:беше три часа сутринта,но й казах,че искам да остана,докато заспи.Видях я да затваря хубавите си очи,чух в нейния първи сън да шепне цяла усмихната,докато наведен на възглавничката аз й дадох моята прощална целувка.Най-сетне излязох със спокойно сърце като си обещах да се наслаждавам от щастието си,без обаче да може нещо да го помрачи.
Но на другия ден Бригита ми каза някак случайно:
-Аз имам една дебела книга,където записвам моите мисли,всичко,което минава през ума ми и искам да ви я дам да прочетете това,което съм писала за вас в първите дни,когато ви видях.
Ние четяхме заедно това,което ми обръщаше внимание и прибавяхме там стотици небивалици;след това започнах да прелиствам книгата твърде равнодушно.Една фраза,написана с едър почерк,се мярна пред очите ми сред страниците,които прехвърлях бързо;мълком прочетох няколко думи,които бяха твърде незначителни и щях да продължа,когато Бригита ми рече:
-Не четете това.
Хвърлих книгата върху една мебел.
-Наистина,-казах й-аз не зная какво правя.
-Пак ли го взехте на сериозно?-ми отговори тя като се засмя и видя,без съмнение,моята лоша поправка;-вземете пак книгата;искам да четете.
-Да не говорим повече за това.Какво толкова любопитно бих намерил в нея?Вашите тайни са за вас,моя драга.
Книгата стоеше върху мебелта,добре бях направил,че не я губех от очи.Чух тутакси нещо като глас,който ми шепнеше нещо на ухото и помислих,че виждам пред мене да прави гримаси,със своята ледена усмивка,сухата фигура на Дежене."Но,какво прави тука Дежене?",се питах сам като да съм го видял наяве.Той ми се видя такъв,какъвто беше една вечер,с чело наведено под моята лампа,когато ми декламираше със своя остър глас свободомисления си катехизис.
Аз гледах непрестанно книгата и чувствах неопределено в паметта си не зная какви забравени думи,слушани някога,но които притискаха сърцето ми.Призракът на съмнението,загнезден в главата ми,пръсна във вените ми капка отрова;нейните пари се изкачиха в главата ми и аз почти се полюлявах в началото на едно злотворно опиянение.Каква тайна криеше от мене Бригита?Знаех добре,че мога само да се наведа и-ще отворя книгата;но,на кое място?как да намеря листа,на който случая ме накара да попадна?
Моята гордост впрочем,не позволяваше да взема книгата;но беше ли наистина това моята гордост?"О,Господи!-си казах с ужасна тъга-Нима миналото е някакво видение?Нима то излиза от гроба си?Ах!Нещастник,нима аз не ще мога да любя?"
Всичките ми мисли,пълни с презрение към жените,всичките тези фрази с насмешно тщеславие,които съм повтарял като урок и като някоя роля през времето на моите безумствия,ми пронизаха ума изведнъж;но,чудно нещо!Докато някога не им вярвах,като се хвалех с тях,сега ми се струваше,че те са много верни или поне,че са били такива.
Аз познавах госпожа Пиерсон от четири месеца,но не знаех нищо за нейния минал живот и никога не бях я питал за него.Бях се отдал на любовта си към нея с безгранично доверие и увлечение.Бях намерил един вид наслаждение в това да не питам никого за нея,нито да задавам въпроси на самата нея;подозренията и ревността са толкова малко по характера ми,че бих бил много зачуден да научех,че Бригита е намерила в мене подобни.Никога,в моята първа любов,нито в обикновените сделки на живота,не съм бил недоверчив,но напротив по-скоро смел и такъв,който не се съмнява в нищо.Би трябвало да видя с моите собствени очи измяната на моята метреса,за да повярвам,че тя може да ме измами.Сам Дежене като ме наставляваше по свой начин,ми се шегуваше твърде много за това,че оставях лесно да ме мамят.Историята на моя цял живот беше доказателство,че бях по-скоро лековерен,отколкото подозрителен;така,когато видът на тази книга ме порази изведнъж,стри ми се,че усетих у мене едно ново същество,нещо непознато;разумът ми се бунтуваше срещу това,което изпитвах и не смеех да се попитам къде ще ме изведе всичко това.
Но страданията,които изпитах,споменът за низостите,на които бях свидетел,страшното изцеление,на което се бях подложил,речите на моите приятели,разваления свят,който бях избродил,скръбните истини,които бях видял там,тези,които без да познавам бях разбрал и отгатнал с помощта на гибелен ум,развратът най-после,презрението на любовта,злоупотреблението във всичко,ето какво беше в сърцето ми още,без да се съмнявам;и в момента,когато мислех да се възродя,пълен с надежди и живот,всичките тези затъпителни ярости ме хващаха за гърлото и ми крещяха,че те са тук.
Наведох се и отворих книгата,после я затворих тутакси и хвърлих на масата.Бригита ме гледаше;в нейните хубави очи нямаше нито наранена гордост,нито гняв;в тях имаше само някакво нежно безпокойство като да бях болен.
-Мислите ли,че аз имам тайни?-попита тя,като ме целуна.
-Не,-казах й аз-не мисля нищо,освен,че ти си хубава и,че искам да умра,любещ те дълбоко.
Когато се върнах у дома и щях тъкмо да обядвам,попитах Ларив:
-Каква е тази госпожа Пиерсон?
Той се обърна съвсем зачуден.
-Ти си,-му казах аз-по тия места от много години;трябва да я познаваш по-добре от мене.Какво казват за нея тука?Какво мислят в село?Какъв живот е водела тя преди да я познавам?С какви хора се е виждала?
-Бога ми,господине,не съм я виждал да прави друго освен това,което върши всякога,което ще рече да се разхожда из долината,да играе на пикет с леля си и да прави благодеяния на бедните.Селяните я наричат Бригита Розата;никога не съм чувал да кажат нито дума против нея за каквото и да било,освен това,че тя минава нивите самичка,всеки час през деня или през нощта;но,то за една цел толкова похвална!Тя е провидението на страната.Колкото за хората,които тя вижда,това са само попът и господин де Далан,през ваканцията.
-Кой е този господин де Далан?
-Той е притежателят на един замък,който е там долу,отвъд планината;той идва тук само на лов.
-Млад ли е?
-Да,господине.
-Роднина ли е на госпожа Пиерсон?
-Не;той беше приятел на мъжа й.
-Има ли много време,откакто нейният мъж е умрял?
-Пет години на Задушница;той беше един достоен човек.
-И този господин де Далан,казват,че я ухажвал?
-Вдовицата ли,господине?Госпожата!Право да си кажа...(той се спря объркан)
-Ще говориш ли?
-Казват и не казват...Аз не зная нищо,та и нищо не съм видял.
-Но ти ей сегичка ми казваше,че за нея нищо не говорели тука?
-Ако искате,никога нищо не са казвали за нея и аз мислех,че господинът знае това.
-Най-сетне казват ли,да или не?
-Да,господине,аз го вярвам поне.
Станах от масата и слязох в алеята;Меркансон беше там.Очаквах,че ще ме задмине;напротив,той ме приближи.
-Господине,-ми каза той-оня ден вие показахте признаци на гняв,за който един човек с моя характер не би желал да си припомня.Аз ви изказвам моето съжаление,задето бях натоварен с неуместна поръчка(дългите думи бяха негов маниер)и задето ме накараха да извърша една досадна работа.
Върнах му комплимента като мислех,че ще ме остави нагоре;но той започна да върви наред с мене.
"Далан!Далан!-повтарях аз между зъбите си-кой ще ми говори за Далан?"Защото Ларив не ми беше казал нищо друго,освен това,което можеше да каже един слуга.От кого беше научил за това?От някоя слугиня или селянин.Мен ми трябваше свидетел,който е могъл да види Далан у госпожа Пиерсон и който да знае какво да твърди.Този Далан не ми излизаше от ума и като не можех да говоря друго нещо,заговорих за него на Меркансон.
Дали Меркансон беше лош човек,дали беше глупав или хитър,никога не разбирах ясно;явно беше,че трябваше да ме мрази и,че постъпваше с мене толкова лошо,колкото бе възможно.Госпожа Пиерсон,която питаеше най-голямо приятелство към попа(и това беше най-вярното),беше свършила с това,че без да иска го отдала на племенника.Заради това той беше горд,следователно и ревнив.Само любовта причинява ревността;благосклонността,внимателната дума,усмивката на една хубава уста,могат да докарат до побесняване известни хора.
Меркансон се видя отначало учуден също така,както Ларив,от въпросите,които му зададох.Сам бях още по-учуден от това.Но кой се познаваше тук долу на земята?
От първите отговори на свещеника видях,че той разбра това,което исках да зная и реши да не ми го казва.
-Как така,господине,вие,който познавате госпожа Пиерсон от толкова дълго време и който сте приеман у нея толкова интимно(аз мисля поне),никак да не сте срещали господин де Далан?Но,разбира се имате донякъде право,аз не го познавам достатъчно,за да задоволя любопитството ви с някои сведения за него.Това,което мога да кажа от моя страна е,че той е един честен благородник,пълен с доброта и милосърдие;той беше като вас,господине,твърде интимен с госпожа Пиерсон;имаше много ловджийски кучета и приемаше чудесно у дома си.Свиреше прекрасно като вас,господине,у госпожа Пиерсон.Своята милосърдна длъжност той изпълняваше точно;когато беше тука,придружаваше като вас,господине,тази дама на разходка.Неговата фамилия се ползва в Париж с прекрасно име;случваше ми се да го намирам у тази дама почти всеки път,когато отивах там;неговите нрави минават за съвършени.Освен това вярвайте,господине,че не мога да говоря за всичко това,освен с една честна фамилиарност,такава,каквато подхожда за лица,които я заслужават.Аз мисля,че той идва само за лов;беше приятел на мъжа;казват,не бил много богат и много великодушен;но,впрочем,съвсем добре не го познавам,ако не се съди от това,което се чува да казват...
С колко заплетени фрази ме засипа тежкият палач!Гледах го и срам ме беше да го слушам като не смеех да му задам нито един въпрос вече,нито да спра бърборенето му.Той клеветеше толкова прикрито и толкова много,колкото искаше;заби острия си нож в сърцето ми;след това ме остави,без да мога да го извадя;но общо взето,той нищо не ми каза.
Останах сам в алеята;нощта настъпваше.Не зная дали изпитвах повече страх или повече тъга.Това доверие,което имах да се отдавам сляпо на любовта си към моята драга Бригита,ми беше толкова приятно и толкова естествено,че не можех да се реша да помисля,че толкова много щастието ме е лъгало.Това наивно и лековерно чувство,което ме беше завело при нея,без да исках да се боря с него,нито да го подхвърлям на съмнение някога,ми се беше сторило самото като доказателство,че тя беше достойна за него.Възможно ли беше наистина тези толкова щастливи четири месеца да бяха само сън?
Но след всичко,си казах изведнъж,тази жена се отдаде много скоро.Нямаше ли никак лъжа в това намерение да ме избягва,което правеше тя отначало и което една само дума накара да изчезне?Нямах ли аз случая да имам работа с една от жените,каквито се срещат толкова много?Да,така захващат всичките;те се преструват,че дърпат назад,за да се видят последвани:сърните правят също така;това е инстинктът на женската.Не по собствено свое влечение ли ми се призна тя в любов в същия момент,когато мислех,че тя не ще бъде никога моя?От първия ден,когато я видях,не прие ли тя ръката ми,без да ме познава,с една лекост,която би трябвало да ме накара да се съмнявам в нея?Ако този Далан е бил неин любовник,вероятно е да й е още такъв;това са от онези връзки в света,които нито започват,нито свършват;когато хората се видят,те се събуждат отново,а когато се изоставят,те се забравят.Ако тоя човек дойде през ваканцията,тя ще го види без съмнение и вероятно без да скъса връзки с мене.Каква е тази леля,какъв е този мистериозен живот,който има милосърдието за реклама,каква е тази свобода,която не се бои от никакви думи?Няма ли тези две жени,със своята малка къща,със своето благоразумно държание и мъдрост,които те тъй бързо хвърлят в очите на хората,да изпаднат още по-бързо в противоречие като авантюристки?Сигурно,каквото и да бъде,аз съм попаднал със затворени очи в една галантна афера,която взех за роман;но какво да правя сега?Не виждам тук никого,освен този свещеник,който не иска да говори ясно,или неговия вуйчо,който ще ми каже още по-малко!О,Боже мой!Кой ще ме спаси?Как да узная истината?
Така говореше ревността;така,като забравих толкова сълзи и всичко,което бях изстрадал,започнах след два дни да се безпокоя за това,което Бригита ми беше дала.Така,както всички,които се съмняват,сложих на страна чувствата и мислите си,за да завържа спор с фактите,да се заловя за буквата и да разгледам това,което обичах.
Цял вдълбочен в моите размишления,стигнах с бавни крачки къщата на Бригита.Намерих оградата отворена и когато преминах двора,видях светлина в кухнята.Мислех да питам слугинята.Възвих към тази страна и като напипах няколко сребърни монети,приближих се към прага.
Едно ужасно впечатление ме спря.Тази слугиня беше една суха,стара и набръчкана жена,с винаги прегънат гръб като хората,закрепостени към земята.Намерих я като разместваше съдовете си върху нечистото корито за миене в кухнята.Отвратителен свещник трепереше в ръката й;около нея тенджери,чинии,остатъци от обяд,които визитираше едно улично псе,влязло като мене със срам;топла и отвратителна миризма излизаше от стените.Когато старата ме съзря,погледна ме усмихваща се и твърде доверчиво:тя ме беше видяла да изхвръквам сутринта вън от стаята на господарката й.Аз треперех от отвращение от самия себе си и от това,за което бях дошъл в едно място,толкова добре избрано за незнайната акция,която замислях.Избавих се от тази старица като от моята ревност и като,че миризмата от нейните съдове беше излязла от собственото ми сърце.
Бригита беше на прозореца,където поливаше своите многообични цветя;едно от децата на нашите съседки,седнало в дъното на фотьойла и цяло заградено с възглавнички,се люлееше на един от нейните ръкави и й държеше с уста,пълна с бонбони,на своя весел и неразбираем език,една от онези големи речи на хлапета,които не знаят още да говорят.Аз седнах край нея и целунах детето по дебелите бузи като да дам на сърцето си малко невинност.Бригита ме прие някак боязливо;тя виждаше в моите погледи своя потъмнял вече образ.От своя страна аз избягвах нейните погледи;колкото повече се любувах на нейната хубост и на нейния чистосърдечен поглед,толкова повече си казвах,че подобна жена,ако не беше ангел,ще е вероятно чудовище.Мъчех се да си спомня всяка дума на Меркансон и съпоставях инсинуациите на този човек с чертите на моята метреса и с контурите на нейното лице."Тя е много хубава,си казвах,много опасна,ако знае да мами;но ще я завъртя,ще й уловя главата;и тя ще познае кой съм аз."
-Моя драга,-й казах след дълго мълчание-току-що дадох съвет на един мой приятел,който се съветваше с мене.Той е един млад човек,съвсем прост;писа ми как открил,че една жена току-що му се отдала,имала в същото време и друг любовник.Той ме питаше какво трябва да прави.
-Какво му отговорихте?
-Два въпроса:красива ли е?И,обичате ли я?Ако я обичате,забравете я;ако е красива,пазете я за ваше удоволствие;винаги ще дойде време да я оставите,ако имате работа само с нейната хубост и толкова повече ще струва тя,отколкото друга някоя.
Като ме слушаше да говоря така,Бригита пусна детето,което държеше;тя седна в дъното на стаята.Бяхме без светлина;луната,която осветяваше мястото,току-що напуснато от Бригита,хвърляше дебела сянка върху софата,където беше седнала.Думите,които бях произнесъл носеха толкова ясен смисъл,толкова жесток,че сам бях наранен от тях и моето сърце се изпълваше с горчивина.Детето неспокойно викаше Бригита и се нажаляваше като ни гледаше.Неговите радостни викове,слабото му бърборене,преставаха малко по малко;то заспа на фотьойла.Така и тримата ние останахме мълчаливи,а един облак мина над луната.
Влезе една слугиня,която дойде да търси детето;донесоха светлина.Аз станах,и Бригита също;но тя сложи двете си ръце върху сърцето си и падна на земята до крака на леглото си.
Завтекох се към нея ужасен;не беше изгубила съзнание и ме помоли да не викам никого.Каза ми,че имала силно сърцебиене,което я измъчвало още от младостта и я хващало така изведнъж,но освен това нямало никак опасност от тези удари,нито някакво лекарство за употреба.Бях на колене при нея;тя ми отвори полекичка ръцете си;улових й главата и я хвърлих върху рамото си.
-Ах!Мой приятелю,-каза тя-съжалявам ви.
-Слушай ме,-й казах на ухото-аз съм един окаян луд,но не мога да крия нищо в сърцето си.Кой е този господин Далан,който живеел зад планината и който идвал да те вижда понякога?
Тя се учуди като ме чу да изговарям това име.
-Далан?-каза тя-Той е приятел на моя мъж.Тя ме гледаше,сякаш искаше да прибави:откъде накъде този въпрос?Стори ми се,че нейното лице потъмня.Прехапах си устните."Ако тя иска да ме измами,мислех аз,сбърках задето заговорих".
Бригита стана с мъка;тя взе ветрилото си и започна да ходи с големи крачки из стаята.Тя дишаше с усилие;бях я наранил.Постоя малко време замислена и разменихме два или три пъти погледи,почти студени и почти с неприязън.Тя отиде при писалищната си маса,която отвори,извади от нея пакет писма,завързани с коприна и ги хвърли пред мене,без да каже нито дума.
Ала аз не гледах нито нея,нито писмата й;току-що бях хвърлил камък в бездната и слушах как тътнеше ехото.За първи път на лицето на Бригита се беше показала оскърбената гордост.Нямаше вече в нейните очи ни безспокойствие,ни милост и като се почувствах съвсем друг,какъвто никога не съм бил,видях също така в нея жена,която ми беше непозната.
-Четете това-каза тя най-после.Приближих се и протегнах ръка-Четете това,четете това!-повтаряше тя с леден тон.
Аз държах писмата.Почувствах се в този момент толкова убеден в нейната невинност,а себе си намерих толкова несправедлив,че ме прониза разкаяние.
-Вие ми напомняте,-ми каза тя-че ви дължа историята на моя живот;седнете и ще я узнаете.Ще отворите после тези чекмеджета и ще узнаете всичко,което има тука писано от моята ръка или от чужди ръце.
Тя седна и ми посочи един фотьойл.Видях усилието,което направи,за да говори.Тя беше бледна като смъртта;отслабналият й глас излизаше с мъка,а гърлото й се свиваше.
-Бригита!Бригита!-извиках аз-В името на небето,не говорете!Бог ми е свидетел,че не съм роден такъв,какъвто ме мислите;никога в моя живот не съм бил ни подозрителен,ни недоверчив.Мене ме погубиха,мене ми опустошиха сърцето.Плачевно изпитание ме доведе над главоломната бездна и не съм видял от една година насам има ли зло тук долу на земята.Бог ми е свидетел,че до ден днешен не съм се смятал способен за тази непозната роля,последна от всички,тази на един ревнивец.Бог ми е свидетел,че ви обичам и че няма друг,освен вас на този свят,който би могъл да ме излекува от миналото.Досега съм имал работа само с жени,които са ме лъгали или които са били недостойни за любов.Аз водех живота на безпътника;имам в сърцето си спомени,които няма да се изличат никога.Моя грешка ли е,ако известна клевета,ако най-разпространеното обвинение,най-неподкрепимото,среща днес в това сърце още страдащи фибри,готови да възприемат всичко,което прилича на болка?Говориха ми тази вечер за един човек,когото не познавам,на когото не зная съществуването;трябваше да чуя,че имало за вас и за него мълва,която не доказва нищо;не искам нищо да ви питам за това;аз страдах и ви го признах и това е една непоправима грешка.Но,по-скоро бих желал да хвърля в огъня това,което ми предлагате,отколкото да го приема.Ах!Моя приятелко,не ме унижавайте;не искайте да ви оправдавам,не ме наказвайте да страдам.Как бих могъл в дъното на сърцето си да ви подозирам,че ме мамите?Не,вие сте хубава и искрена;един само ваш поглед,Бригита,ми говори за това по-дълго,отколкото съм искал,за да ви обичам.Ако знаехте какви ужаси,какви чудовищни низости е видяло чедото,което е пред вас!Ако знаехте как са го третирали,как са се присмивали с всичко,което е имало добро,как са се заели с грижата да го научат на всичко,което може да доведе до съмнение,до ревност,до отчаяние!Уви!Уви!Моя драга приятелко,ако знаехте кой ви обича!Не ме укорявайте никак;имайте кураж да ме съжалите;аз се нуждая да забравя,че съществуват други същества,освен вас.Кой знае през какви изпитания,през какви страшни моменти от болка трябваше да мина!Не се съмнявах,че можеше да бъде така,не мислех да се боря.Откакто сте моя,разбирам какво правя;като ви целувах,чувствах колко моите устни са били осквернени.В името на небето,помогнете ми да живея.Бог ме направи по-добър от това,което съм.
Бригита ми протегна ръцете си,даде ми най-нежни ласки.Тя ме помоли да й разкажа това,което стана причина за тази печална сцена.Говорих й само за това,което ми беше казал Ларив,но не посмях да й призная какво бях питал Меркансон.Тя пожела да изслушам обясненията й.Господин де Далан я бил обичал;но той бил лек човек,много разсеян и много непостоянен;тя му дала да разбере,че като не искала да се омъжва пак не можела,освен да го помоли да промени разговора и той се оттеглил на драго сърце;но,посещенията му оттогава били все по-редки и сега не идвал вече.Тя измъкна от връзката едно писмо,което ми показа и датата на което беше определена;не можех да се възпра да не се изчервя като видях потвърждението на това,което току-що ми каза;тя ме увери,че ме извинява и поиска от мене само,за наказание,да й обещая,че отсега нататък ще й съобщавам начаса още за всичко,което би могло да събуди у мене каквото и да било съмнение за нея.Нашият договор беше запечатан с целувка и когато си отидох в същия ден,ние и двамата забравихме,че господин Далан съществува.

Един вид застояла енергия,украсена с горчива радост,е присъща на развратниците.Това е последица от капризния живот,където нищо не е наредено според нуждите на тялото,но според фантазиите на ума,и където първото трябва всякога да бъде готово да се подчинява на последния.Младостта и волята могат да упорстват на крайностите,но природата си отмъщава мълчаливо и в деня,когато тя решава,че ще възобнови своята сила,волята умира,за да я чака и да злоупотребява отново.
Като намира отново тогава около себе си всичките предмети,които са го съблазнявали вечерта,човек,който няма вече сили да се владее,може да се усмихне само от отвращение от всичко,което го заобикаля.Прибавете при това,че на тези същите предмети,които са възбуждали неговото желание,не им е липсвало никога хладнокръвие;всичко,което обича развратният,се завладява със сила;неговият живот е една треска;органите му,за да търси наслаждение,са длъжни да живеят с ферментирали напитки,с куртизанки и безсънни нощи;в своите досадни и лениви дни,той чувства много по-голямо разстояние,отколкото другиго,между своето безсилие и своите похоти и за да им противостои,трябва гордостта да му дойде на помощ и да го накара да мисли,че ги презира.Така той храчи непрестанно върху всички празненства на живота си и между една гореща жажда и едно дълбоко пресищане спокойната суета го води на смърт.
Макар,че не бях вече развратник,случи ми се изведнъж тялото ми да си спомни,че съм бил.Твърде просто е,че досега аз не бях забелязал това.Пред мъката,която изпитах при смъртта на баща си,всичко се беше смълчало.Една силна любов беше дошла;докато прекарвах в самота,нямаше как да се боря с досадата.Печален или весел,както се случва времето,какво значи за онзи,който е сам?
Както цинкът,този полуметал,извлечен от синкавата руда,където той спи затворен,кара да блести слънчевия лъч,като се приближава до чистата мед,така целувките на Бригита събудих малко по малко в моето сърце това,което беше там погребано.Откакто се намерих лице с лице пред нея,разбрах какъв бях.
Имаше известни дни,когато чувствах от сутринта още,толкова чудесно разположение на духа,че е невъзможно да го окачествя.Събуждах се без движение като човек,който е прекарал вечерта до късно на трапезата и това го е изтощило.Всички впечатления,идващи отвън,ми причиняваха непоносима умора,всички познати и обикновени предмети ме отблъскваха и досаждаха;ако говорех,то беше за да обърна на смях онова,което казваха другите или това,което мислех аз сам.Тогава,обтегнат на канапето и сякаш неспособен да се движа,стремях се да си спомня всичко за разходката,която бяхме правили вечерта;търсех в паметта си това,което,в хубавите си моменти,съм могъл да кажа най-дълбоко прочувствено,най-искрено и нежно на моята драга метреса,и не се задоволявах,докато моите иронични шеги не разваляха и не отровеха тези спомени от щастливите дни.
-Не бихте ли могли да ми оставите това?-ме питаше Бригита-Ако има у вас двама толкова различни хора,не бихте ли могли,когато лошият се събужда,да се задоволите да забравите добрия?
Търпението,което Бригита противопоставяше на тези заблуждения,не правеха обаче друго,освен да възбуждат моята гибелна веселост.Странно нещо,човек,който страда,да иска да накара да страда и този,когото обича!Човек да е толкова малко господар на себе си,не е ли това най-лошата от болестите?Какво по-жестоко има за жената от това да вижда,че мъжът изскача от нейните обятия и обръща на смях,с една чудноватост без извинение,онова,което щастливите нощи са дали като най-свято и най-мистериозно?Обаче тя не ме избягваше;оставаше при мене,наведена над своя килим,докато в моя див присмех аз клеймях така любовта и оставях да ехти моето безумие върху устата й,влажна от сълзите й.
По тия дни,против обикновено,чувствах желание да говоря за Париж и да си представям моя развратен живот като най-хубавото нещо на света.
-Вие сте една жена,-казвах на Бригита,смеейки се,-не знаете какво е то.Там няма друго,освен хора без грижа и които се любят,без да мислят.
Не казах ли това,което не вярвах?
-Е,добре,-ми отговори Бригита-научете ме да ви се харесвам винаги.Може би аз съм също така хубава,както и метресите,за които съжалявате;ако не съм способна да ви развличам,както тях,искам да се науча.Правете като да не ме обичате,но оставете ме да ви обичам,без да казвам нещо.Ако съм набожна в църква,също така съм набожна и в любовта.Какво трябва да направя,за да повярвате?
Ето я пред своето огледало,обличаше се посред ден като за бал или за празник,издаваща примамливост,от която впрочем тя не можеше да не страда,и търсеше да вземе същия тон,както мене,смееща се и скачаща из стаята.
-Не съм ли по вашия вкус?-казваше тя-На коя от вашите метреси намирате,че приличам?Не съм ли достатъчно хубава,за да ви накарам да забравите,че може да се вярва още в любовта?Нямам ли изгледа на някоя безгрижна?
После,след тази престорена веселост,виждах я да се обръща с гръб към мене,а една неволна тръпка караше да треперят върху косите й скръбните цветя,които беше поставила там.Хвърлих се тогава в краката й.
-Престани,-й казах аз-ти приличаш извънредно много на такава,на каквато искаш да подражаваш и която моята уста е достатъчно мръсна да посмее да нарече пред тебе.Махни тези цветя,свали тази рокля.Нека измием тази веселост с една искрена сълза;не ме карай да си спомням,че съм разточително дете;знам,че бях някога.
Но това разкаяние беше жестоко;то й доказваше,че призраците,които имах в сърцето си,бяха пълна действителност.Като се отдавах на едно ужасно вълнение,казах й ясно,че нейното безропотно отдаване и желанието й да ми се хареса оживяваха пред мен един порочен образ.
И това беше истина.Аз идвах при Бригита,унесен от радост,кълнящ се да забравя в нейните обятия моите мъки и моя минал живот;изразявах на две колена моето уважение към нея,паднал чак до крака на леглото й;влязох тук като в светилище;протегнах й ръце,като проливах сълзи;после тя направи известен жест,хвърли роклята си по особен начин,каза известна дума като се приближаваше към мене;и аз си спомних тутакси за едно такова момиче,което като хвърляше роклята си една вечер и като се приближаваше до леглото ми,беше направило същия жест,беше казало същата дума.
Бедна пожертвана душа!Как страдаше ти тогава като ме виждаше да бледнея пред тебе,когато моите ръце,готови да те прегърнат,падаха като лишени от живот върху твоето сладко и свежо рамо!Когато твоята целувка се затваряше върху устната ми и как изпълнения с любов поглед,този чист лъч на Божията светлина,се оттласкваше от моите очи като стрела,грабната от вятъра!Ах!Бригита,какви диаманти течаха от твоите клепачи!От какви съкровища върховно милосърдие черпеше ти,с търпелива ръка,своята тъжна любов,пълна със съжаление.
Дълго време добрите и лоши дни се изреждаха почти правилно един след друг;аз се показвах ту безсърдечен и саркастичен,ту нежен и предан,сух и горд,разкаян и подчинен.Фигурата на Дежене,която първа се беше явила,за да ми предизвести това,което щях да правя,беше непрестанно в мисълта ми.През моите дни на съмнение и студенина,разговарях,така да се каже,с нея;често,в момент даже,когато обиждах Бригита с някоя жестока острота,си казвах:"Ако той беше на мое място,би правил съвсем друго!"
Понякога също като слагах шапката си,за да отида у Бригита,гледах се в огледалото и си казвах:"Какво голямо зло има?Аз имам,преди всичко,красива метреса;тя се отдаде на един свободомислец и тя ме взе за такъв,какъвто съм".Пристигах с усмивка на устни,хвърлях се в някой фотьойл с безгрижен и свободен изглед;после виждах Бригита да се приближава със своите големи сладки и неспокойни очи;взимах в моите ръце нейните малки бели ръчички и се потопявах в безкрайни мечти.
Как да се даде име на едно нещо,което няма такова?Добър или лош бях?Недоверчив или луд бях?Не трябва тук да се разсъждава,трябва да се върви;това беше така.
Имахме за съседка една млада жена,която се казваше госпожа Даниел;на нея не й липсваше хубост,още по-малко кокетство;тя беше бедна,а искаше да минава за богата;идваше да ни вижда след обяд и играеше голяма игра с нас,макар нейните загуби да я поставяха твърде зле;тя пееше,но нямаше никак глас.На дъното на това незнайно село,където злата съдба я беше погребала,тя се чувстваше разкъсана от нечувана жажда за удоволствия.Говореше само за Париж,където отиваше два-три дни през годината;претендираше,че следва модите;моята драга Бригита й помагаше като се усмихваше цяла от съжаление.Мъжът й беше чиновник по кадастрата;той я водеше в празнични дни в главния град на окръга и омотана от всички нейни околни,малката жена танцуваше там от цялото си сърце с гарнизона,в салоните на префектурата.Тя се връщаше оттам със светнали очи и разбито тяло;тогава идваше у нас,за да ни разказва за своите подвизи и за малките скърби,които й се бяха случили.През останалото време четеше романи като не се интересуваше никак от своето домакинство,което освен това не беше в порядък.
Всеки път,когато я виждах,не изпусках случай да не се пошегувам с нея,като не намирах нищо тъй смешно,колкото този живот,който тя мислеше да води;прекъсвах разказите й за празника,за да я питам за мъжа й,за свекъра й,които не й се нравеха толкова много;единият,защото й беше мъж,а другият-защото беше прост селянин;най-сетне,ние никога не бивахме заедно,без да спорим върху някой въпрос.
Аз намислих в моите лоши дни,да позакача малко тази жена,единствено за да наскърбя Бригита:
-Виждате как госпожа Даниел разбира прекрасно живота!С веселото настроение,което има тя,може ли да се желае по-очарователна метреса?
Започнах тогава нейното похвално слово:празното й бърборене ставаше изящна свобода,преголемите й претенции-едно желание да се хареса естествено;нейна грешка ли беше това,ако е бедна?Поне тя не мислеше за нищо,освен за удоволствия и го изповядваше искрено;не даваше наставления,но и не слушаше такива от другите.Отидох дотам,че казах на Бригита,че трябва да я вземе за образец и,че тя именно беше съвършеният тип на жена,който ми се харесваше.
Бедната госпожа Даниел долови в очите на Бригита известни белези на меланхолия.Тя беше чудна натура,толкова добра и толкова искрена,когато измъкнеше нейните накити,а толкова глупава,когато бяха на главата й.Тя извърши по тоя случай нещо съвсем прилично на нея,което ще рече,едновременно и добро,и глупаво.Един прекрасен ден на разходка,когато те двете бяха съвсем сами,тя се хвърли в обятията на Бригита,каза й,че забелязвала как съм започнал да я ухажвам и,че съм й отправил думи,смисълът на които не давал никакво съмнение;но тя знаеше,че съм любовник на друга и че за нея,каквото и да се случи,е за предпочитане по-скоро да умре,отколкото да развали щастието на една приятелка.Бригита й благодари и госпожа Даниел като успокои съвестта си,не правеше вече грешка да ми хвърля погледи,за да ме лиши от тяхната прелест.
Когато вечерта тя замина,Бригита ми каза със строг тон това,което се случило в гората;тя ме помоли да споделям с нея подобни работи за в бъдеще.
-Не за това,че правя въпрос от това,нито,че вярвам на тези шеги;но,ако вие питаете някаква любов към мене,струва ми се,безполезно е да се казва на трети,че не я изпитвате винаги.
-Възможно ли е-отговорих аз като се смеех-това да има някакво значение?Виждате добре,че се шегувам и,че то е за да се минава времето.
-Ах!Мой приятелю,мой приятелю-каза Бригита-нещастие е да се оставя така да минава времето.
Няколко дни по-късно,предложих й да отидем в префектурата да видим как танцува госпожа Даниел;тя се съгласи със съжаление.Докато приготвяше тоалета си,аз бях при камината и й направих няколко укора за това,че тя губеше своята стара веселост.
-Какво ви е?-я попитах(аз го знаех тъй добре,както самата тя)-защо е този намръщен изглед,който сега не ви напуска вече?Наистина,ще накарате да заживеем с една интимност,малко тъжна.Познавах ви някога като по-весел характер,по-свободен и по-открит;не е голяма ласка за мен да виждам,че съм причината за тази промяна.Но вие имате манастирски дух;вие сте била родена да живеете в манастир.
Беше неделя;когато минахме полето,Бригита накара да спрат колата,за да каже добър вечер на някои добри приятелки,свежи и здрави селски момичета,които отиваха да танцуват в Тийол.След като ги задминахме,тя дълго време държа главата си на вратичката;нейният малък бал й излезе скъп;тя поднесе своята кърпичка на очите си.
Намерихме в префектурата госпожа Даниел в пълната си радост.Започнах да я карам да танцува доста често,за да я видим;направих й хиляди комплименти и тя отговори на това с прелест.
Бригита беше срещу нас;нейният поглед не ни напускаше.Това,което изпитвах е мъчно да се каже:то беше удоволствие и мъка.Виждах ясно,че тя ревнуваше;но вместо да ме трогне това,аз правех всичко,което трябваше,за да я обезпокоя още повече.
Очаквах на връщане упреци от нейна страна;тя не само не ми направи такива,но остана мрачна и мълчалива на другия ден,а и следващия ден.Когато пристигах у тях,идваше при мене и ме целуваше;след което сядахме един срещу друг,прозяващи се и двамата и разменящи едвам няколко незначителни думи.На третия ден тя заговори,избухна с горчиви укори,каза ми,че моето поведение било необяснимо,че не знае какво да мисли,ако не,че не я обичам вече;но тя не можела да понася този живот и че се решила на всичко,отколкото да търпи моите чудноватости и моята студенина.Очите й бяха пълни със сълзи и аз бях почти готов да й искам извинение,когато тя изпусна изведнъж няколко думи,толкова горчиви,че моята гордост се възмути.Възразих й на същия тон и нашата караница взе характер на насилие.Казах й,че е смешно да не мога да вдъхна на моята метреса достатъчно доверие,за да се залавя с мене за най-обикновени работи;че госпожа Даниел е само повод;че тя знае твърде добре,че аз не мисля твърде сериозно за тази жена;че нейната престорена ревност е само един твърде обикновен деспотизъм и,че освен това,ако този живот я уморява,не остава нищо,освен да го скъса.
-Нека да е така-ми отговори тя-Откакто съм с вас,също така сега и аз ви познах добре;вие,без съмнение,сте играли една комедия,за да ме убедите,че сте ме обичали.Тя ви омръзва и само зло ще ми сторите.Подозирате ме,че ви мамя от първата дума,която са ви казали,а аз да нямам право да страдам от една обида,която ми правите.Вие не сте вече човекът,когото обичах.
-Зная-й казах-какви са вашите страдания.Как да се повярва,че те не ще се подновят при всяка крачка,която направя?Аз не ще имам скоро вече позволение да отправя думата си на друга някоя като вас.Преструвате се на зле държана,за да можете да оскърбявате вие самата;обвинявате ме в тирания,за да стана роб.Понеже бъркам във вашето спокойствие,живейте на мира;не ще ме видите вече.
Разделихме се с гняв и аз минах един ден,без да я видя.На другия ден вечерта,към полунощ,почувствах такава тъга,че не можах да й противостоя.Пролях поток от сълзи;отрупах се сам с псувни,които добре заслужавах.Казах си,че съм луд,но един лош вид луд,задето накарах да страда най-благородната,най-хубавата от създанията.Завтекох се у тях,за да се хвърля в краката й.
Като влизах в градината,видях стаята й осветена и едно съмнение мина през ума ми."Тя не ме очаква в тоя час,си казах;кой знае какво прави?Оставих я в сълзи вчера;ще я намеря може би като да се готви да пее и неинтересуваща се за мене като да не съществувам вече.Тя е може би в тоалетната,както "другата".Трябва да вляза тихичко и да зная как да се държа".
Приближих се на пръсти и понеже вратата беше случайно полуотворена,можах да видя Бригита,без да бъда видян.
Тя беше седнала пред масата си и пишеше в същата тази книга,която причини първите ми съмнения върху нейния граф.Тя държеше в лявата си ръка малка кутийка от бяло дърво,която поглеждаше от време на време с някакво нервно потреперване.Не зная какво зловещо имаше във външността на спокойствието,което царуваше в стаята.Нейната писалищна маса беше отворена и множество връзки от хартия бяха насложени там като,че наскоро да са били поставяни в ред.
Произведох известен шум като бутнах вратата.Тя стана,отиде при писалищната маса,която затвори,после дойде при мене с усмивка:
-Октав,-ми каза тя-ние сме две деца,приятелю мой.Нашето скарване не е като обикновените и,ако ти не беше дошъл тази вечер,аз щях да бъда у тебе тази нощ.Извини ме,сгреших.Госпожа Даниел ще дойде утре да обядва.Помогни ми,ако искаш,да се избавя от това,което ти наричаш мой деспотизъм.Стига да ме обичаш,аз съм щастлива;нека забравим,което се е минало и да не похабяваме нашето щастие.

Ami...togava ne mi ostava nishto drugo, osven da Obeshtaq,
4e shte doida na sreshtata, koqto shte opredelish na Vsi4ki
ni, za da si izberesh ednata, koqto shte se otblagodari ot
imeto na vsi4ki:)))
Strahotno mi deistva tazi kniga...........................:)))))))))))))))))

Нашето скарване беше,така да се каже,по-малко скръбно,отколкото примиряването ни;то беше придружено от страна на Бригита,с една мистерия,която ме ужаси отначало и после остави в душата ми продължително безпокойство.
Колкото повече време минаваше,толкова повече се развиваха у мене,въпреки всичките ми усилия,двата елемента на нещастието,които миналото ми беше завещало:ту страшна ревност,пълна с укори и обиди;ту жестока веселост,възбудена лекота,която оскърбяваше,като се шегувах с това,което ми беше най-скъпо.Така ме преследваха неотлъчно неумолимите спомени;така Бригита като виждаше,че се отнасям с нея едно след друго ту като невярна метреса,ту като държанка,падаше малко по малко в тъга,която обхвашаще целия наш живот;но най-лошото от всичко беше,че тази същата тъга на която чувствах причината и за която аз бях виновен,не ми беше по-малко тягостна.Бях млад и обичах удоволствията;тази близост всеки ден с жена,по-възрастна от мене,която страдаше и вехнеше,това лице,все по-сериозно и по-сериозно,което беше винаги пред мене,всичко това възмущаваше моята младост и ми вдъхваше горчиви съжаления за някогашната ми свобода.
Когато през една хубава лунна нощ,минавахме бавно гората,почувствахме се и двамата обзети от дълбока меланхолия.Бригита ме гледаше с жалост.Отидохме и седнахме върху една скала,която се издигаше над една пуста теснина;прекарахме там цели часове;нейните очи,наполовина забулени с воал,потъваха през моите в сърцето ми,после тя ги мяташе върху природата,върху небето и върху долината.
-Ах!Мое драго дете,-казваше тя-колко те жаля,ти не ме обичаш!
За да се достигне тази скала,трябваше да се извървят две лии в гората;и толкова за връщане,това правеше четири.Бригита не се боеше ни от умора,ни от нощта.Ние тръгвахме в единадесет часа вечерта,за да се върнем понякога на разсъмване.Когато се отнасяше до тези големи разходки,тя си взимаше синя блуза и мъжки дрехи,като казваше с веселост,че нейният обикновен костюм не бил направен за храстите.Тя вървеше пред мене по пясъка с отмерени стъпки и с толкова очарователна смесица от женска деликатност и детска дързост,че спирах се да я гледам всеки миг.Сякаш един път тръгнала,имаше да извършва някоя трудна,но свята задача:тя вървеше напред като войник,с люлеещи се ръце и пееща колкото й глас държи;изведнъж се обръща,идва при мене и ме целува.Това беше на отиване;на връщане тя се подкрепяше на рамото ми;тогава нямаше вече песни;то бяха интимности,нежни разговори на нисък глас,макар да бяхме съвсем самички двамата на повече от две лии около нас.Не си спомням нито една разменена дума на връщане,която да не беше за любов или за сърдечност.
Една вечер,за да отидем на скалата,поехме един изнамерен от нас път,което ще рече-ние бяхме пресекли гората,без да следваме някакъв път.Бригита вървеше толкова смело и нейният малък кадифян каскет върху големите й руси коси й даваха толкова много вид на решително момче,че забравях,че беше жена,когато се случваше място,мъчно за преминаване.Много пъти тя трябваше да ме вика,за да й помагам,за да се катери по стените докато,без да мисля за нея,се бях вече изкачил по-високо.Не мога да изкажа впечатлението,което произвеждаше тогава,в тази ясна и великолепна нощ,сред скалите,този женски глас,полувесел и полужалостив,излизащ от това малко ученическо тяло,заловено в прищъпите и в дънерите на дърветата,и което не можеше повече да върви напред.Взимах я в обятията си.
-Хайде,госпожо,-й думах като се смеех-вие сте едно хубаво,мъничко,храбро и живо планинче;но вие издраскахте белите си ръце и въпреки вашите дебели подковани обуща,вашия бастун и вашия войнствен вид,виждам,че трябва да ви грабна и нося.
Пристигнахме съвсем запъхтяни;около кръста си имах ремък и носех нещо за пиене в едно върбово павурче.Когато бяхме вече на скалата,моята драга Бригита ми поиска павурчето;аз го бях изгубил така,както и огнивото,което ни служеше за друго:да четем написаните пътища по стълбовете,когато се заблудихме,което ни се случваше непрекъснато.Покачвах се тогава по стълбовете и трябваше да запалвам огнивото на момента,за да мога да схвана буквите,които бяха полуизтрити;и всичко това вършехме тъй лудо,като две деца,каквито бяхме.Трябваше да се видим на някой кръстопът,когато имаше да се разчете не само един,но пет или шест стълба,докато намерим потребния.Но тази вечер всичкия наш багаж беше останал из тревата.
-Е,тогава-ми каза Бригита-ще прекараме нощта тука;толкова повече,че съм уморена.Тази скала е май малко кораво легло;ще си направим едно от сухи листа.Да седнем и да не говорим повече за това.
Нощта беше величествена;луната изгряваше зад нас;виждах я от лявата си страна.Бригита я гледа дълго време как се подаваше полекичка от черните назъбени изрезки,които гористите хълмове рисуваха на хоризонта.Колкото повече светлината на небесното светило се освобождаваше от гъстите млади гори и се разпръскваше по небето,толкова повече песента на Бригита ставаше по-бавна и по-меланхолична.Тя скоро се наведе и хвърли ръцете си около шията ми.
-Не мисли,-ми каза тя-че не разбирам сърцето ти и,че ти правя укори,задето ме караш да страдам.Това не е твоя грешка,мой приятелю,ако ти липсва сила да забравиш своя минал живот.Ти искрено ме обича и аз няма да съжалявам за деня,в който ти се отдадох,когато трябва да умра от твоята любов.Ти помисли,че ще се възродиш и,че ще забравиш в моите обятия спомена за жените,които са те изгубили.Уви!Октав,аз се усмихвах някога на тази ранна опитност,която казваше,че си придобил и за която чувах да се хвалиш като децата,които не знаят нищо.Мислех,че за мене не оставаше нищо друго,освен да желая всичко,което ти имаше добро в сърцето си,да дойде на устните ти при първата моя целувка.Ти сам го мислеше това,но сме се лъгали и двамата.О,дете!Ти носиш в сърцето си рана,която не ще оздравее;тази жена,която те е измамила,трябва много да си я обичал!Да,повече,отколкото мене,много повече,уви!Понеже с всичката моя бедна любов не мога да излича нейния образ;трябва също така жестоко да те е измамила и аз напразно съм ти вярна!А,другите тези нещастници,какво са правили те,за да отровят твоята младост?Удоволствията,които са ти продавали,са били твърде силни и твърде жестоки,щом искаш да ги наподобявам!Ти си спомняш за тях,когато си при мене!Ах!Мое дете,това е най-жестокото.Обичам по-добре да те виждам несправедлив и разсърден,да ме укоряваш за въображаеми престъпления и да си отмъщаваш на мене за злото,което ти причинила твоята първа метреса,отколкото да срещам върху лицето ти тази ужасна веселост,този изглед на свободомислен присмехулник,който идва изведнъж да застане като гипсова маска между твоите устни и моите.Кажи ми,Октав,защо е това?Защо са тези дни,когато говориш за любовта с презрение и се надсмиваш толкова скръбно дори над нашите най-нежни излияния?С каква сила е могъл да обхване твоите възбудени нерви този ужасен живот,който си водел,че подобни обиди,без да искаш,да се откъсват още от твоите устни?Да,без да искаш,защото твоето сърце е благородно,ти сам се червиш от това,което правиш;ти ме обичаш много,за да не страдаш от това,защото ти виждаш-аз страдам.Ах!Познавам те сега.Първият път,когато те видях така,бях обхваната от ужас,за който нищо не може да ти даде идея.Помислих,че ти си един безнравственик,че беше ме измамил нарочно с външността на любов,каквато сам не изпитваше и,че те виждах такъв,какъвто беше наистина.О,мой приятелю!Аз мислех за смъртта;каква нощ прекарах!Ти не познаваш живота ми;ти не знаеш,че аз,която ти говоря,не съм имала в света по-приятна среща от тази с вас.Уви!Приятен е животът,но за тези,които не го познават.Вие не сте,драги мой Октав,първият човек,когото обичам.Имам в дъното на моето сърце една фатална история,която желая да знаете.Баща ми ме беше обрекъл,млада още,на единствения син на един стар приятел.Те ни бяха съседи на село и притежаваха две малки владения на почти равна цена.Двете фамилии се виждаха всеки ден и живееха така да се каже заедно.Баща ми умря;отдавна има,откакто сме изгубили и майка си;Аз живеех под грижата на леля си,която познавате.Едно пътуване,което тя беше длъжна да направи малко време след това,я застави да ме повери до завръщането си,на моя бъдещ пастрок.Той ме наричаше винаги своя дъщеря и беше толкова добре познат в страната,че трябваше да се омъжа за неговия син,с когото ни оставяха двамата в най-голяма свобода.Този млад човек,на когото е безполезно да ви казвам името,показваше всякога,че ме обича.Това,което съществуваше от дълги години като детско приятелство,с течение на времето стана любов.Когато бяхме самички,той почваше да ми говори за щастието,което ни очакваше;той ми рисуваше своето нетърпение.Аз бях по-млада от него с една година само;но той беше известен между съседите като човек с лош живот,като един вид рицар на хитростта,върху която той беше слушал съвети.Докато се отдавах на ласките му с доверието на дете,той реши да измами баща си,да измени на всички думи и да ме изостави,след като ме погуби.Баща му ни беше повикал да отидем сутринта в неговата стая и там в присъствието на цялата фамилия ни обяви,че денят на нашата женитба беше определен.Вечерта на същия ден още, той ме срещна в градината,говори за любовта си с по-голяма сила от друг път,каза ми,че понеже времето е определено,той се считал за мой мъж и че той бил такъв пред Бога от своето рождение още.Аз не можах да намеря друго извинение освен моята младост,моята неопитност и доверието,което имах.Отдадох му се,преди да бъда негова жена,и осем дни след това той напусна бащината си къща;той побягна с друга жена,с която неговият нов приятел го бил запознал;писа ни,че заминава за Германия и никога вече не го видяхме.Ето,с една дума,историята на моя живот;моят мъж я знае,както я знаете вие сега.Аз съм много горда,мое дете,и се бях клела в своята самота,че никога един мъж не ще ме накара да страдам втори път така,както страдах тогава.Видях ви и забравих клетвата си,но не и мъката си.Трябва да се държите с мене внимателно;ако сте болен,и аз съм също;трябва да се грижим един за друг.Виждате,Октав,че зная какво е това спомен от миналото.Той ми вдъхва също така,когато съм при вас,моменти на жесток ужас;но имам повече кураж от вас,защото може би съм страдала повече.Трябва аз да започна;сърцето ми е много малко сигурно за себе си,слаба съм още;животът ми в това село беше толкова спокоен преди да дойдеш ти!Бях си обещала толкова много да не променям нищо от него!Всичко това ме направи взискателна.Но не е важно,аз съм твоя.Ти ми каза,в своите хубави моменти,че Провидението ме е натоварило да бдя върху тебе като майка.Това е истина,мой приятелю;аз не съм винаги ваша метреса;има много дни,когато съм ваша майка,когато желая да бъда ваша майка.Да,когато вие ме карате да страдам,не виждам вече във вас мой любовник;вие сте само едно болно дете,недоверчиво или упорито,за което искам да се грижа,да го излекувам,за да намеря в него отново този,когото обичам и когото желая винаги да обичам.Нека Бог ми даде тази сила!-прибави тя като погледна небето-Нека Бог,който ни вижда,който ме чува,нека Богът на майките и любящите ме остави да изпълня тази задача!Когато трябва да умра,когато моята гордост,която се възмущава,моето бедно сърце,което се разкъсва,без да искам,когато целият мой живот...
Тя не довърши;сълзите й я спряха.О,Господи!Видях я на колене,със сключени ръце,наведена върху камъка;вятърът я караше да трепери пред мене като изтравничетата,които ни заобикаляха.Крехко и възвишено създание;тя се молеше за своята любов.Аз я вдигнах в обятията си.
-О,моя единствена приятелко,-извиках-о,моя метреса,моя майка и моя сестра!Моли се също така да мога да те обичам,както заслужаваш.Моли се да мога да живея;нека моето сърце се измие в твоите сълзи;нека то стане една пречиста жертва и нека я разделим пред Бога!
Паднахме върху камъка.Всичко се беше смълчало около нас,над главите ни се разстилаше небето,сияещо от звезди.
-Позна ли го?-казах на Бригита-Спомняш ли си за първия ден?
Благодаря на Господа,от тази нощ никога вече не отидохме на тази скала.Това е един олтар,който е останал чист;това е единственият от спектровете на моя живот,който е облечен още с бяло,когато минава пред очите ми.

Когато преминах площада една вечер,видях двама души,които се бяха спрели;единият от тях казваше доста високо:
-Изглежда,че той зле я третира.
-То е нейна грешка-отговори другият-Защо е избрала подобен мъж?Той е имал работа само с момичета;тя носи мъката на своето безумие.
Аз пристъпвах в тъмнината,за да разпозная тези,които говореха така и се стараех да чуя нещо повече;но,като ме видяха,те се отдалечиха.
Намерих Бригита неспокойна;леля й беше тежко болна;тя имаше време колкото да ми каже само няколко думи.Не можах да я видя цяла седмица;узнах,че беше повикала лекар от Париж;най-после един ден тя изпрати да ме викат.
-Леля ми умря-ми каза тя-Аз изгубвам единственото същество,което ми беше останало на земята.Сега съм сама на света и искам да напусна тази страна.
-Нима аз не съм нищо за вас?
-Да,мой приятелю;вие знаете,че ви обичам и често мисля,че и вие ме обичате.Но,как мога да разчитам на вас?Аз съм ваша метреса,уви!Без вие да бъдете мой любовник.Като за вас Шекспир е казал тия скръбни думи:"поръчай да ти направят дреха от променлива тафта,защото твоето сърце прилича на опал с хиляди шарове".А аз,Октав,-прибави тя,като ми показа своята траурна рокля-аз съм свързана с един само шар и за дълго време не ще го променя вече.
-Напуснете страната,ако искате;или ще се убия,или ще ви следвам.Ах!Бригита,-продължих аз като се хвърлих на колене пред нея-вие помислихте,че сте сама,като видяхте да умира вашата леля.Това е най-голямото наказание,което можете да ми наложите;никога не съм чувствал с по-голяма болка мизерията на любовта си към вас.Трябва да се отречете от тази ужасна мисъл;аз я заслужавам,но тя ме убива.О,Господи!Истина ли е,че не струвам нищо в живота ви или,че съм нещо само заради злото,което съм ви направил!
-Незнам-каза тя-кой се занимава с нас;разпространила се е от известно време в това село и в околностите особена мълва.Едни казват,че аз се погубвам;обвиняват ме в неблагоразумие и в лудост;други ви представят като жесток и опасен човек.Ровили са се,незнам как,чак до нашите най-тайни мисли;това,което мисля,че зная сама,тези непостоянства във вашето поведение и скръбните сцени,които са причинили,всичко е станало известно;моята бедна леля ми е говорила за това и има дълго време,откакто го знаела,без да каже нещо за него.Кой знае дали всичко това не я накара да слезе по-скоро,по-жестоко в гроба?Когато срещам на разходка моите стари приятелки,те минават край мене студено или се отдалечават при приближаването ми;самите мои драги селянки,тези добри момичета,които ме обичаха толкова много,вдигат раменете си в неделен ден,когато виждат празното ми място под оркестъра на техния малък бал.Защо,как стана това?Незнам,без съмнение и вие също;но трябва аз да замина,не мога да понеса това.И тази смърт,тази внезапна и страшна болест,отгоре на всичко,тази самота!Тази празна стая!Липсва ми кураж;приятелю мой,приятелю мой,не ме изоставяйте!
Тя плачеше;забелязах в съседната стая дрехи в безпорядък,един сандък на земята и всичко,което напомня приготовления за заминаване.Явно беше,че в момента на смъртта на леля си,Бригита е искала да замине без мене и,че не е имала сила за това.Тя беше наистина толкова разбита,че едвам можеше да говори;нейното положение беше ужасно и аз бях причината за това.Тя не само беше нещастна,но я оскърбяваха и публично,и човекът,в когото тя трябваше да намери едновременно и подкрепител,и утешител,беше за нея само още по-изобилен извор на безпокойство и мъка.
Почувствах тъй живо моите грешки,че ме досрамя от самия мене.След толкова обещания,толкова безполезно екзалтиране,толкова проекти и толкова надежди,ето изцяло,което съм направил и то в продължение на три месеца само!Мислех,че в сърцето ми има някакво съкровище,а от него беше излязло само горчива жлъч,сянката на мечта и нещастието на една жена,която обожавах.За първи път се намирах действително сам пред себе си;Бригита не ме укоряваше никак;искаше да замине,а не можеше;тя беше готова да страда още.Аз се попитах тутакси,дали не бях длъжен да я напусна,дали не трябваше да я избягвам и да я освободя от един бич.
Станах и като преминах в съседната стая,отидох и седнах върху сандъка на Бригита.Там подпрях челото си на ръцете и останах като безчувствен.Гледах около себе си всичките тези пакети,полусвързани,тези дрехи,разхвърляни върху мебелите;уви!Познавах ги всичките:имаше по малко от моето сърце във всичко,което тя беше докосвала.Започнах да пресмятам всичкото зло,което бях причинил;видях моята драга Бригита да минава под алеята на липите,нейното малко бяло яренце,тичащо след нея.
О,мъж!-извиках аз-И с какво право?Кой те прави толкова смел да идваш тука и да слагаш ръката си върху тази жена?Кой позволи да страдат за тебе?Ти се решиш пред огледалото си и отиваш,нахалнико,богат у своята отчаяна метреса;хвърляш се на възглавниците,където току-що се е молила за тебе и за себе си,и я пипаш полекичка,със свободен вид,по бледите ръце,които треперят още.Ти не считаш за зло да екзалтираш бедната си глава и бърбориш доста разпалено в любовните си припадъци,приблизително като адвокатите,които излизат със зачервени очи от някой лош процес,който са изгубили.Ставаш малко,разточително дете,говориш неврели-некипели със състраданието;отиваш с безогледност да извършиш престъпление.Какво ще кажеш на Бога,когато твоето дело бъде свършено?Къде отива жената,която те обича?Къде се плъзгаш,къде падаш,докато тя се крепи на тебе?С какво лице ще погребеш един ден своята бледна и нещастна любовница,която тя току-що е погребала последното същество,което я закриляше?Да,да,без всякакво съмнение ще я погребеш,защото твоята любов я убива и унищожава;ти си я посветил в своите ярости,но тя ги е смирила.Ако последваш тажи жена,ще я умориш.Пази се!Нейният добър ангел се колебае;той е дошъл да почука в тази къща,за да изгони от нея една фатална и срамна страст!Той е вдъхнал на Бригита тази идея да замине;той й прави може би в този момент на ухото своето последно признание.О,убиец!О,палач!Пази се!Касае се до живота и смъртта!
Така говорех сам на себе си;после видях върху единия ъгъл на софата малка рокля на резки,нагъната вече,за да влезе в багажа.Тя беше свидетел на един от нашите щастливи дни.Хванах я и я вдигнах.
-Да те напусна!-й казах;да те изгубя!О,малка рокля!Ти искаш да заминеш без мене?Не,не мога да напусна Бригита;в този момент това би било подлост.Тя току-що изгуби леля си и е самичка;тя е прицелна точка на клюките;незнам на какъв неприятел.Не може да бъде друг,освен Меркансон;без съмнение той ще да е разправил разговора си с мене относително Далан и като ме видя един ден,че съм ревнив,ще е заключил и отгатнал останалото.Сигурно той е една змия,която се е полигавила върху моето многообично цвете.Трябва най-напред да накажа тази змия,след това трябва да поправя злото,което причиних на Бригита.Колко съм безразсъден!Аз мисля да я напусна,когато трябва да й посветя живота си,да изкупя грешките си,да превърна в щастие,в грижи и в любов онова,което накара да текат сълзи от очите й!Когато аз съм нейната едничка подкрепа в света,неин едничък приятел,нейния едничък меч!Когато съм длъжен да я следвам на край света,да й направя убежище от моето тяло,да я утешавам,задето ме е обичала и се е отдала на мене!
-Бригита!-извиках-като влязох в стаята,където тя беше седнала-Почакайте ме един час,ще дойда пак.
-Къде отивате?-попита тя.
-Почакайте ме,-й казах-не заминавайте без мене.Спомняте ли си думите на Рют:"На което място и да отидете,вашият народ ще бъде мой народ,а вашият Бог ще бъде мой Бог;земята,където умрете,ще ме види да умра и ще бъда погребан,където и вие бъдете".
Оставих я бързо и се затичах у Меркансон;казаха ми,че излязъл и аз влязох да го почакам.
Бях седнал в един ъгъл,на кожения стол на свещеника,пред неговата черна маса.Времето взе да ми се вижда много дълго и ето,че току-що си спомних за моя дуел заради първата си метреса.
"Бях получил от него,си казах,хубав револверен удар,и си останах оттогава един смешен луд.Какво съм дошъл да правя тука?Този свещеник не ще се бие;ако искам да се карам с него,той ще ми отговори,че формата на дрехите му не позволява да ме слуша и ще се развика малко повече,когато си тръгна.Какви са впрочем тези приказки,които се говорят?От какво се безпокои Бригита?Казват,че тя губела репутация,че аз съм се носел зле с нея и,че тя има грешка,дето страда.Каква глупост!Това не вижда никой;няма нищо по-хубаво от това,да ги оставиш да казват,каквото щат;в подобни случаи,да се занимаваме с тези дребнавости,значи да им даваме значение.Може ли да се попречи на провинциалистите да не се занимават със съседите си?Може ли да се попречи на хлевоустите да злословят една жена,която приема любовника си?Какво средство може да се изнамери,за да се накара да престане една публична мълва?Ако казват,че съм се носел зле с нея,на мене предстои сега да докажа противното със своето поведение към ния,но не и чрез сила.Би било също смешно да искам да се карам с Меркансон,както и да напускам една страна,защото бил бърборел нещо.Не,не трябва да се напуска страната;това е една неумелост;то би значело да признаеш на всички,че са имали право да говорят против нас и да се даде основание на причините за клюки.Не трябва нито да се заминава,нито да се грижим заради хорските думи!"
Върнах се при Бригита.Едвам половин час се беше изминал и аз три пъти изменях решението си.Раздумах я от намерението й;разказах й,което бях направил и защо се бях въздържал.Тя ме изслуша безмълвна;при все това тя искаше да замине;тази къща,където леля й беше умряла,й беше омразна;трябваше много усилие от моя страна,за да я накарам да се съгласи да остане;най-после сполучих в това.Повторихме си,че презираме хорските клюки,че не трябва да отстъпваме заради тях в нищо,нито да променяме нашия привичен живот.Заклех й се,че моята любов ще я утеши от всички тези скърби и тя даде вид,че ще се надява.Казах й,че това обстоятелство достатъчно ме осветли върху грешките ми,че моето поведение ще й докаже моето разкаяние,което исках да прогоня като най-лошия призрак,като най-лошото семе,което оставаше в сърцето ми,че отсега нататък няма вече да страда ни от моята гордост,ни от моите капризи;и така,печална и търпелива,винаги увиснала на шията ми,тя се подчини на чист каприз,който аз сам взех за светкавица на моя разум.

Kakvo stana s knigata? Nali oshte 11 glavi imashe>?:)

Имам,пиле,имам...почти съм ги преписала всичките,ама нет нямам
Затова ще чакате още ненам колко

Няма да е кой знай колко,защото аз няма да чакам дълго!!!
Значи,ако нета не дойде до еди-кога-си(докато препиша всички глави),аз ще си сваля документа на флопи,ще отида в някой клуб и ще копирам всички останали глави тук!
Защото на работата(където преписвам книгата)няма нет от няколко дни!...откакто беше бурята...
Но,обещала съм ви и няма да оставя така книгата недопреписана!

Ех, научих всички глави наизуст, докато чакам...

Един ден като влизах в квартирата,видях отворена малка стаичка,която тя наричаше молитвен дом;там нямаше други мебели освен столче за молене и малък олтар с кръст и няколко вази с цветя.Освен това стените и пердетата бяха бели като сняг.Тя се заключваше понякога там,но нарядко,откакто живея у нея.
Наведох се срещу вратата и видях Бригита,седнала на земята сред цветя,които току-що беше нахвърляла.Тя държеше малък венец,който струваше ми се,беше от сухи треви и го чупеше между ръцете си.
-Какво правите?-я попитах аз.Тя трепна и стана.
-Нищо-каза-детска играчка;това е един стар венец от рози,който увяхна в този молитвен дом;отдавна има,откакто съм го сложила тук;дошла съм да променя цветята.
Тя говореше с треперещ глас и сякаш,че щеше да падне в несвяст.Спомних си името Бригита Розата,което бях чул да й дават.Попитах я дали беше съвсем случайно това да чупи така своя венец от рози.
-Не-отговори тя,като пребледняваше.
-Да!-извиках аз-Да,за цената на моя живот!Дайте ми неговите парчета!
Събрах ги и ги поставих върху олтара,после се спрях мълчалив с устремени очи към тези остатъци.
-Нямах ли право-каза тя-да снема този венец от стената,където стоеше от толкова дълго време?За какво стават вече тези увяхнали цветове?Бригита Розата не е вече от този свят,както и розите,които са й дали това име.
Тя излезе;чух ридание и вратата се затвори след мене;аз паднах на колене върху камъка и горчиво заплаках.
Когато се качих при нея,намерих я седнала на масата;обедът беше готов и тя ме чакаше.Заех мястото си мълчаливо и тя не направи въпрос за това,което изпитвахме в сърцата си.

Наистина Меркансон беше,който разправил в селото и по околните кули моя разговор с него върху Далан и подозренията,които без да ща му бях оставил да види ясно.Знае се как бързо се разпространяват из провинцията злословните клюки,хвърчащи от уста на уста и как се преувеличават;това именно и се случи.
Бригита и аз се намерихме един срещу друг в ново положение.Каквато слабост и да имаше в нейното желание да замине,тя не го стори.По моя молба тя остана;тук имаше едно задължение.Ангажирах се да не нарушавам нейното спокойствие нито чрез ревността си,нито чрез лекотата си;всяка груба дума или насмешка,която изказвах беше грешка,всеки тъжен поглед,който тя ми отправяше,беше чувствителен и заслужен укор.
Нейната добра и скромна природа й помогна да намери отначало в тази самота едно очарование повече;тя можеше да ме вижда всеки час и без да бъде длъжна да взима предпазни мерки.Може би се съгласи на тази леснота за да ми докаже,че предпочита любовта си пред репутацията си;сякаш тя се разкая за дето се показа толкова чувствителна към думите на злословниците.Каквото и да е,вместо да бдим върху нас и да се защитаваме от чуждото любопитство,започнахме напротив,един живот по-свободен и по-безгрижен,отколкото някога.
Отивах у нея по време на закуска;като нямах какво да правя през деня,излизах само с нея.Тя ме задържаше за обяд,а скоро след това настъпваше и вечерта;скоро,когато настъпваше часът да се завърна,измисляхме хиляди поводи,взимахме хиляди въображаеми предпазни мерки,които всъщност не бяха нищо подобно.Най-после аз заживях така да се каже у тях, и си давахме вид да мислим,че никой не забелязва това.
Държах си думата известно време и нито един облак не помрачи нашата интимност.То бяха щастливи дни;но не за тях трябва да говоря.
Казваха навред в околността,че Бригита живее публично с един свободомислещ,пристигнал от Париж;че нейният любовник се държал зле с нея,че времето им се минавало в това да се напускат и да се сдобряват,но че всичко това щяло да свърши зле.Колкото повече хвалеха Бригита за нейното минало поведение,толкова сега я укоряваха.Нямаше нищо особено в това същото поведение,някога достойно за всички похвали,ако не отиваха да дирят в него само лошо тълкуване.Нейните ходения по планините,целта на които беше милосърдието и които не позволяваха никакво подозрение,станаха изведнъж предмет на просташки шеги и насмешки.Говореха за нея като за жена,която е изгубила всякакво човешко уважение и която трябваше да се стреми да се избави от неизбежни и ужасни нещастия.
Бях казал на Бригита,че моето мнение е да остави да си вдигат шум и не исках да показвам,че ме е грижа от тези приказки;но истината е,че те ставаха непоносими.Излизах понякога набързо и правех посещения в околността да мога да чуя една положителна,която бих могъл да сметна като обида,за да поискам обяснения.Слушах с внимание всичко,което се говореше с нисък глас в един салон,където се намирах;но не можах да доловя нищо;за да ме наругаят на воля,чакаха да си отида.Връщах се тогава вкъщи и казвах на Бригита,че всичките тези приказки са само празни глупости с които да се занимава човек би трябвало да бъде луд;нека говорят за нас,колкото искат,не искам нищо да зная.
Не бях ли никак виновен,иначе казано?Ако Бригита беше неблагоразумна,не предстои ли на мене да размисля и да предотвратя опасността?Съвсем напротив,аз взех,така да се каже,страната на онези,които бяха против нея.
Бях започнал да се показвам безгрижен;но скоро се показах лош.
-Наистина,-казвах на Бригита-говорят лошо за вашите нощни екскурзии.Сигурна ли сте,че те имат грешка?Не се ли е случило нищо в алеите и в пещерите на този романтичен лес?Никога ли,за да се върнете по тъмно,не сте взимали ръката на някой непознат,както сте приемали моята?Само милосърдието ли ви служеше за божество в този хубав храм от зеленина,който пребродвахте толкова сърдечно?
Първият поглед на Бригита,когато започнах с този тон,няма да излезе никога от паметта ми;сам потреперих от него."Ха!,помислих си,тя ще направи като първата ми метреса,ако уловя нещо против нея;тя ще ме посочи с пръст като последен глупак,а аз ще платя за всичко в очите на публиката."
Между човекът,който се съмнява,до този,който отрича,няма почти разлика.Всеки философ е братовчед на атеиста.След като казах на Бригита,че се съмнявам върху миналото й поведение,усъмних се наистина;но,откакто се усъмних,аз не повярвах в това.
Току-що си въобразих,че Бригита ме мами,тя,която не напусках нито един час на ден;понякога отсъствах нарочно доста дълго време и си казвах сам,че това е за да я изпитам;но всъщност това не беше за друго,освен да намеря за какво,без мое знание,да се съмнявам и да я осмивам.Тогава бях доволен,когато я карах да забележи,че далеч да бъда още ревнив,не се грижех вече за тези безумни страхове,които пронизваха някога ума ми;по-добре казано,аз не я уважавах достатъчно,за да бъда ревнив.
Отначало пазех за самия себе си забележките,които правех;но скоро намерих удоволствие да ги направя пред Бригита.Излезехме ли на разходка:тази рокля е хубава,й казвах,еди-кое-си момиче от моите приятелки има,мисля,също такава.Бяхме ли на масата:Хайде,моя драга,старата ми метреса пееше на десерта;хубаво е да й подражавате.Седнеше ли на пианото:Ах!Моля ви се,изсвирете ми валса,който беше на мода миналата зима;той ми напомня хубавото време.
Читателю,това продължи шест месеца;в продължение на шест цели месеца,Бригита,клеветена,изложена на оскърбленията на хората,изпита от моя страна всички неприятности и всички обиди,които един гневлив и жесток безпътник може да изсипе върху момичето на което плаща.
След излизане от тези ужасни сцени,когато моят дух се изтощаваше от мъчения и разкъсваше моето собствено сърце,като обвинявах едно след друго и като осмивах,но винаги жадуващ да страдам и да се възвръщам към миналото;след излизане оттам,една страшна любов,едно самозабравяне,дошло до крайност,ме караше да се отнасям към моята метреса като към идол,като към божество.Четвърт час след като съм я оскърбил,аз бях на нейните колене;като престанех да я обвинявам,исках извинение.Нечуван припадък,треска от щастие ме обхващаше тогава;показвах се пиян от радост,изгубвах почти разума си от силата на моето унасяне;не знаех какво да кажа,какво да правя,какво да измисля,за да поправя злото,което бях извършил.Взимах Бригита в обятията си и я карах да ми повтаря сто пъти,че тя ме обича и че ме извинява.Говорех,че ще изкупя грешките си и,че ще изгоря мозъка си,ако почна отново да се държа зле с нея.Тези приливи на сърцето траеха по цели нощи,през които не преставах да говоря,да плача,да се търкалям в краката на Бригита,да се въодушевявам от безгранична любов,опиянен и замаян.После утрото идваше,денят се показваше;аз падах без сили,заспивах и се събуждах с усмивка на устни,като се присмивах на всичко и не вярвах в нищо.
През тези нощи на ужасно сладострастие,Бригита сякаш не си спомняше,че е имало у мене друг човек освен този,който беше пред очите й.Когато й исках извинение,тя си свиваше раменете като да казваше:"Не знаеш ли,че те извинявам?"Тя се чувстваше победена от моята треска.Колко пъти я виждах побледняла от удоволствие да ми казва,че ме иска така,че тези бури са найният живот;че страданията,които изпитваше,така изплащани й са скъпи,че не би се оплаквала никога,стига да останеше в моето сърце една искра от нашата любов,че би умряла за нея,но се надявала,че и аз сам бих умрял;най-после,че всичко,което идва от мене й е хубаво,приятно,оскърбленията,както и сълзите,и че тези наслаждения са нейният гроб.
Но дните течаха и моята болка не преставаше,моите избухвания от лошота и ирония взимаха мрачен и неукротим характер.Сред безумствата си имах и истински случаи от треска,които ме застигаха като гръмотевични удари;събуждах се треперещ с всички мои мускули и залят от студена пот.Удивително движение,нечувана впечатлителност ме караше да треперя до такава степен,че ужасявах тези,които ме видеха;Бригита,от своя страна,макар,че не се оплакваше,носеше на лицето си белезите на дълбоко охладняване.Когато започнех да я нагрубявам,тя излизаше без да каже дума и се заключваше.Да се благодари на Бога,никога не съм вдигнал ръка върху нея;в най-големите ми избухвания,бих бил по-скоро умрял,отколкото да я докосна.
една вечер дъждът шибаше прозорците;бяхме сами.
-Чувствам се във весело настроение-казах на Бригита-но това време ме прави мрачен,без да искам.Не трябва да се оставяме така и,ако сте на моето мнение,можем да се поразвлечем напук на бурята.
Станах и запалих всичките свещи,които се намираха на светилниците.Стаята,доста малка,беше изведнъж осветена.В същото време силен огън(беше зима)разпръскваше задушна топлина.
-Хайде,-казах-какво ще правим,докато чакаме да стане време за вечеря?
Спомних си,че тогава в Париж беше времето на карнавалите.Стори ми се да виждам,че минават пред мене колите с маски,които се кръстосваха по булевардите.Чувах веселата тълпа как се връщаше от театрите с оглушителен шум;виждах сладострастните танци,пъстрите костюми,виното и безумието;цялата моя младост накара сърцето ми да тупти.
-Да се дегизираме-казах на Бригита-Само заради нас;какво има?ако нямаме костюми,имаме от какво да си направим.
Взехме от един долап рокли,шалове,пелерини,шарфове,изкуствени цветя.Бригита,както винаги показваше една сдържана веселост.Преоблякохме се и двамата;тя пожела да ми направи косите сама;червисахме се и се напудрихме;всичко,което ни трябваше за тази цел,намерихме в едно старо сандъченце,останало мисля от лелята.Най-после,след един час не се познавахме вече един друг.Вечерта се измина в пеене и в измисляне на хиляди глупости;към един часа сутринта дойде време за вечеряне.
Бяхме ровили във всички чекмеджета;имаше едно близо до мене,което беше останало полуотворено.Като сядах на масата забелязах,че се лъсна книгата за която бях говорил вече,където Бригита пишеше често.
-Не е ли това сборника на вашите мисли?-попитах аз като протегнах ръка и я взех.-Ако това не е нескромност,оставете ме да я прегледам.
Отворих книгата,макар Бригита да стори жест да ми попречи;на първата страница аз попаднах на тези думи:Това е моето завещание!
Всичко беше написано от спокойна ръка;там намерих отначало верен разказ,без горчивина и без яд,на всичко,което Бригита беше изпитала от мене,откогато беше моя метреса.Тя изказваше твърдото си решение да пренесе всичко,ако я обичах и да умре,ако бих я напуснал.Нейните изповеди бяха направени там.Това,което беше изгубила,това върху което се надявала,страшното уединение в което се намирала до моите обятия,преградата,винаги възрастваща,която се издигаше между нас,жестокостите с които отплащах на нейната любов и преданост;тя се е старала,напротив,да ме оправдава.Най-после идваме до подробностите на своите лични работи и уреждаше това,което се отнася до нейните наследници.Чрез отровата,казваше тя,ще свърши с живота.Тя би умряла по свое собствено желание и защитаваше настойчиво,че нейната памет няма да й послужи никога с повод за каквато и да е постъпка против мене."Молете се за него!";такава беше нейната последна дума.
Намерих в чекмеджето под същия лъч една малка кутийка,която бях виждал вече,пълна със ситен белезникав прах,приличащ на сол.
-Какво е това?-попитах Бригита като поднесох кутийката към устните си.Тя нададе страшен вик и се хвърли върху мене.
-Бригита,-й рекох-кажете ми сбогом.Взимам тази кутийка;вие ще ме забравите и ще живеете,ако искате да избегнете едно убийство.Ще замина тази нощ и не ви искам извинение;бихте ли го дали,ако Бог би пожелал това.Дайте ми една последна целувка.
Наведох се над нея и я целунах по челото.
-Не още!-извика тя с мъка.Но,тласнах я върху софата и изхвръкнах вън от стаята.
Три часа по-късно бях готов да замина и пощенските коне бяха пристигнали.Дъждът валеше непрестанно и аз се качих пипнешком в колата.В същия миг пощальонът тръгна;усетих две ръце,които ми притиснаха тялото и едно хълцане,което се залепи върху устата ми.
Това беше Бригита.Направих всичко възможно да я накарам да се съгласи да остане;извиках да спрат;казах й всичко,което можах да измисля,за да я убедя да слезе;отидох даже дотам,че й обещах да дойда пак един ден при нея,когато времето и пътуванията изличат спомена за злото,което й бях сторил.Силех се да й доказвам,че това,което е било вчера ще бъде и утре;повтарях й,че ще я направя само нещастна,че да се свърже с мене,то значи да направи от мене един убиец.Употребих молба,клетви,даже заплашване;тя ми отговори само едно:
-Ти тръгваш,заведи и мене;да напуснем тази страна,да забравим миналото.Не можем да живеем вече тука,да отидем другаде,където ти искаш;да умрем в някое кътче на земята.Трябва да бъдем щастливи,аз чрез тебе,ти чрез мене.
Целунах я в такава самозабрава,че помислих,че сърцето ми се пръсна.
-Карай тогава!-извиках на пощальона.Хвърлихме се един друг в обятията си,а конете тръгнаха в галоп.

Prekrasno e, 4e se zavra6ta6 s ..knigata!
E, nali i nie sme ti obeshtali otplata posle:)

Да,и аз се чувствам някакси по-бодра след като ме окуражихте така
Мога смело да продължа книгата....без угризения на съвестта

Prekrasnooooo!! Poslednata glava me razneji!
Prodaljavai, molq:)))))))))))))))
Mnogo si blagorodna s tazi kniga!
4udesna e i mislq, 4e mnogo
rqdko mi se e slu4valo da 4eta taka
ISTINSKO opisana ljubovta...s vsi4kite njuansi
na 4oveshkite nesavarshenstva i razkasvaniq,
kolebaniq, jajda, vaztorg, ot4aqnie...........
Haide, spiram za sega, za da prodaljish ti!:)

Ако не се лъжа, книгата свърши, или почти е ...
Дори не ме боли глава
Но съм празнааааа...засегатолкова празна глава...не ми се вярва
чудя се как ще я пълня...дано пак не сезатреса...утре ще му мисля





Макар да казват всички,че
щурците свирейки,умират

Решени на дълго пътешествие,дойдохме в Париж;необходимите потреби и работите за уреждане изискваха време,та трябваше да наемем за един месец апартамент в мебелиран хотел.
Решението да напуснем Франция съвършено измени положението:радостта,надеждата,доверието,всичко се възвърна изведнъж;нямаше вече скърби,нямаше караници пред мисълта за близкото тръгване.Касаеше се само до щастливи мечти,до клетви за вечна обич;исках най-после да накарам моята драга метреса да забрави всичкото зло,което й причиних.Как бих могъл да устоя на толкова много доказателства за тъй нежната й привързаност и тъй смелото й отдаване?Бригита не само,че ме извиняваше,но се заемаше да направи най-голямата жертва за мене и всичко да напусне,за да ме следва.Колкото повече се чувствах недостоен за признанието,което тя ми засвидетелстваше,толкова исках в бъдеще да й се отплатя с моята любов;най-после моят добър ангел беше възтържествувал и възхищението и любовта взимаха връх в моето сърце.
Наведена до мене,Бригита търсеше на картата мястото,където отивахме да се погребем;не бяхме го решили още и намирахме в тази неизвестност толкова живо и ново удоволствие,че се преструвахме,така да се каже,че не можем да се спрем на нищо.През време на тези дирения челата ни се докосваха,ръката ми прегръщаше талията на Бригита.Къде ще отидем?Какво ще правим?Къде ще започне новият живот?Как да изкажа това,което изпитвах,когато сред толкова много надежди,вдигах главата си на моменти?Какво разкаяние ме обхващаше при гледката на това хубаво и спокойно лице,което се усмихваше пред бъдещето,бледо още от болките на миналото!Когато я държах така,а пръстът й се скиташе по картата,докато тя говореше с нисък глас за работите си,които предполагаше,за желанията си,за нашето бъдещо уединение,аз бих дал живота си за нея.Щастливи проекти,вие сте може би,едничкото истинско щастие тук долу на земята!
Имаше около осем дни,откакто нашето време се минаваше в ходене и покупки,когато един млад човек дойде у нас:той носеше писма на Бригита.След разговора,който той имаше с нея,намерих я печална и отпаднала;и не можех да узная друго нещо,освен че писмата бяха от Н***,този същият град,където за първи път бях говорил за първата си любов и където живееха единствените роднини,които Бригита имаше още.
Но,нашите приготовления се правеха бързо и маето сърце гореше само от нетърпението да се тръгне;в същото време радостта,която изпитвах ме остави едвам за миг на спокойствие.Когато ставах сутрин и слънцето осветяваше нашите прозорци,чувствах се така унесен,че бях като зашеметен;влизах тогава на пръсти в стаята,където спеше Бригита.Като се пробуждаше,тя ме намираше така вече неведнъж на колене при леглото й,гледащ я как спи и в невъзможност да задържа сълзите си;не знаех с какво средство да я убедя в искреността на разкаянието ми.Ако любовта ми към първата ми метреса ме беше накарала да правя някога лудости,сега правех сто пъти повече;всичко,което доведената до крайност страст ми вдъхваше,странно и силно,исках го страшно.Бригита беше за мене един култ и макар да бях неин любовник повече от шест месеца,струваше ми се,когато се приближавах до нея,че я виждах за първи път;едвам смеех да целуна крайчеца на роклята на тази жена,с която се държах зле толкова дълго време.Нейните най-дребни думи ме караха да треперя,като че гласът й беше за мене нов;ту се хвърлях ридаещ в нейните обятия,ту избухвах от смях без причина;говорех за моето минало поведение само с ужасяване и отвращение и бих желал да съществуваше някъде храм,посветен на любовта,да се измия и покръстя там,да се облека в особено облекло,което нищо да не може да ме изтръгне.
Видях Свети Тома от Тициан,как слага пръста си върху раната на Христа и често съм мислил за него;ако смеех да сравня любовта с вярата на едни човек в своя Бог,бих могъл да кажа,че аз му приличах.Какво име носи чувството,което изразява тази неспокойна глава,почти съмняваща се още и обожаваща вече?Той пипа раната;възчуденото богохулство се спира на отворените му устни,където молитвата се слага тихичко.Не е ли той апостол?Дали това не е неблагочестие?Ще се разкае ли той за оскърблението си?Нито той,нито живописецът,нито ти,който го гледаш,не знаете нищо;Спасителят се усмихва и всичко се поглъща като капка роса в един лъч от велика доброта.
Така,пред Бригита бях непрестанно мълчалив и като изненадан;треперех да не се побои и толкова многото промени,които видя у мене,да не я направят недоверчива.Но след петнадесет дни тя беше хпрочела ясно това,което беше в сърцето ми;разбра,че като я виждах искрена и бях станал такъв от своя страна и понеже любовта ми беше напоена с кураж,не се усъмни вече нито в едното,нито в другото.
Нашата стая беше пълна с разхвърляни дрехи,албуми,моливи,книги,пакети и отгоре на това винаги разтворена драгата карта,която толкова много обичахме.Излизахме и се връщахме;спирах се всеки миг,за да се хвърля на коленете на Бригита,която ме считаше за ленивец,като думаше смеейки се,че трябвало все тя всичко да върши,а мене не бивало за нищо;но,когато бяха приготвени всички сандъци,проектите тръгнаха,както си мислехме.Беше много далече да се отиде в Сицилия;ала зимата там е толкова приятна!Там е най-щастливият климат.Генуа е прекрасна със свите разкрасени къщи,със своите зелени градини в шпалир,а Апенините зад тях.Но какъв шум!Какво гъмжило!На трима души,които минават из улиците,има един калугер и един войник.Флоренция е печална,това са средните векове,които живеят още между нас.Как да се търпят тези решетъчни прозорци и този мрачен цвят,с който всичките къщи са нацапани.Какво ще правим да отидем в Рим?Не пътуваме,за да се поразяваме,а още по-малко нищо да не научим.Ако отидехме на бреговете на Рейн?Но сезонът ще е минал вече и макар,че човек не търси свят,винаги е печално да се отива там,където той ходи и го няма вече там.А,Испания?Много причини биха ни спрели там;трябва човек да дойде там като на война и да се надява на всичко,само не и на спокойствие.Хайде в Швейцария!Ако толкова много хора пътуват там,да оставим глупавите да я презират;там се проявяват във всичкото великолепие трите цвята,най-скъпи на Бога:лазура на небето,зеленината на поляните и белината на снеговете по върховете на ледниците.
-Да тръгнем,да тръгнем,-казваше Бригита-да хвръкнем като две птици.Да се въобразим,мой драги Октав,че от вчера само се познаваме.Срещнали сте ме на бал,харесала съм ви се и аз ви обичам;вие ми разказвате,че на няколко лии оттука,незнам в кой малък град,сте обичали някоя си госпожа Пиерсон;това,което се е случило между вас и нея,не искам да го вярвам.Ще отидете ли да ми поверявате вашата любов с една жена,която сте напуснали заради мене?Аз ви казвам съвсем ниско,че не отдавна съм обичала един лош субект,който ме направи твърде нещастна;вие ме съжалявате,казвате ми да мълча и се разбираме да не става никога между нас въпрос за това.
Когато Бригита говореше така,това,което изпитвах приличаше на скъперничество;стисках я с треперещи обятия.
-О,Господи!-виках-Незнам дали от радост или от страх треперя.Ще те отнеса,мое съкровище.Пред този безкраен хоризонт ти си моя;ще тръгнем.Умри,моя младост,умрете спомени,умрете грижи и съжаления!О,моя хубава и славна метреса!Ти направи мъж от едно дете!Ако те изгубя сега,никога не бих могъл да обичам.Може би преди да те познавам,друга някоя жена можеше да ме излекува;но сега само ти в света можеш да ме убиеш или да ме спасиш,защото нося в сърцето си раната от всичкото зло,което ти сторих.Аз бях неблагодарен,сляп и жесток.Благословен Господ!Ти ме обичаш още.Ако някога се върнеш в селото,където те видях под липите,погледни тази запустяла къща;трябва там да има някой призрак,защото човекът,който е излязъл с тебе,не е този,който беше влязъл в нея.
-Истина ли е това?-казваше Бригита и нейното хубаво чело,цяло лъчезарно от любов се издигаше тогава към небето.-Истина ли е,че съм твоя?Да,далеч от това омразно чудовище,което ви беше състарило преждевременно,да дете,вие ще обичате.Ще ви имам такъв,какъвто сте и който и да бъде кътът на земята,където ще намерим живот,ще можете да забравите без угризения деня,когато не ще ме обичате вече.Моята мисия ще бъде изпълнена и ще ми остане завинаги там-горе единия Бог,за да му благодаря за това.
С такъв пронизващ и страшен спомен ме изпълват още тези думи!Най-после беше решено да отидем най-напред в Женева и да си изберем в подножието на Алпите спокойно място за пролетта.Бригита вече говореше за хубавото езеро;аз вдъхвах вече в сърцето си диханието на вятъра,който го вълнува и силната миризма на зелената долина;Лозана,Вевей,Оберланд и отвъд върховете на планинската роза,безкрайната поляна на Ломбардия;забравата,почивката,отдалечаването-всичките духове на щастливите самоти ни викаха на гости и привличаха;когато вечер,с хванати ръце се гледахме един друг в тишината,усещахме да се събужда у нас това чувство,пълно с една странна величавост,която обхваща сърцето в навечерието на дълги пътешествия,скрито и необяснимо замайване,което съдържа едновременно и ужасите на заточението,и надеждите на странстването.О,Господи!Това е самият твой глас,който зове тогава и който спечелва човека,готвещ се да дойде при тебе.Дали няма в човешката мисъл крила,които трептят и звучащи корди,които се обтягат?Какво да ви кажа?Дали няма цял мир в тези думи само:всичко беше готово,щяхме да тръгнем.
Изведнъж Бригита залиня;тя отпусна глава,замлъкна.Когато я питам дали не страда,тя ми отговаря-не-с угаснал глас;когато й говоря за деня на тръгването,тя става студена и безмълвна и продължава своите приготовления;когато й се кълна,че ще бъде щастлива и че искам да й посветя живота си,тя се заключва за да плаче;когато я целувам,става бледна и си извръща очите,като ми поднася устните си;когато й казвам,че нищо не е още направено,че може да се откаже от нашите проекти,тя смръщва вежди с груб и див изглед;когато я умолявам да ми отвори сърцето си,когато й повтарям,че длъжен да умра за нея ще пожертвам щастието си,ако някога й причиня едно съжаление,тя се хвърля на шията ми,после се спира и ме отблъсква неволно.Най-сетне влизам един ден в стаята й,държащ в ръката си билет,където нашите места са отбелязани за Безансонската кола.Приближавам се до нея,слагам го на коленете й,тя простира ръце,надава вик и пада без съзнание в нозете ми.

Всичките ми усилия за да отгатна причината на една толкова неочаквана промяна бяха безрезултатни,както и въпросите,които можах да задам.Бригита беше болна и пазеше упорито мълчание.След цял ден,минат ту в молби да се обясни,ту изтощаван в безплодни догадки,излязох без да знаех къде отивах.Като минамах край Операта,един продавач ми предложи билет и влязох там машинално като по мой навик.
Не можех да внимавам в това,което ставаше нито на сцената,нито в залата;бях потиснат от такава мъка и в същото време бях толкова поразен,че живеех така да се каже,сам в себе си и външните предмети сякаш не затрогваха чувствата ми.Всичките ми сили бяха съсредоточени върху една мисъл и колкото повече я прехвърлях в главата си,толкова по-неясна ми ставаше.Какво страшно препятствие,явило се тутакси,разбиваше така в навечерието на тръгването толкова проекти и надежди?Ако се касаеше до някое обикновено събитие или даже да едно истинко нещастие като случайност на съдбата или загуба на някой приятел,защо е това упорито мълчание?След всичко това,което направи Бригита в момента,когато нашите най-скъпи мечти бяха готови да се осъществят,от какво естество можеше да бъде тази тайна,която разрушаваше нашето щастие и която отказваше да ми открие?Какво!Тя се крие от мене.Нека нейните скърби,нейните работи,страхът даже от бъдещето,незнам каква причина за тъга,за неизвестност или гняв я задържат тука известно време или я карат да се откаже завинаги от това толкова желано пътешествие,но защо да не ми се открие?В състоянието,в което се намираше моето сърце,не можех да предположа да е имало нещо осъдително.Самата външност на известно подозрение ме възмущаваше и ми навяваше ужас.Как,от друга страна да вярвам на непостоянността или на каприза само у тази жена,такава,каквато я познавах?Аз се губех в бездна и не виждах даже нито най-слабия лъч,най-малката точка,която би могла да спре погледа ми.
Имаше срещу мене в галерията един млад човек,на когото чертите ми бяха познати.Както често се случва,когато човек е с погълнат ум,гледах го,без да си давах сметка за това и се мъчех да си спомня името му.Тутакси го познах;той беше онзи,който,както казах по-горе донесе на Бригита писмата от Н***.Станах бързо да отида да му говоря,без ад мисля за това,което вършех.Той заемаше място,до което не можех да отида без да обезпокоя сума зрители,затова бях принуден да почакам антракта.
Първото ми движение беше да помисля кой можеше да ме осветли върху единствената грижа,която ме безпокоеше;това можеше да направи само този млад човек,отколкото всеки друг.Той имаше с госпожа Пиерсон чести разговори от известно време и спомням си,че когато я напускаше,аз я намирах постоянно тъжна не само първия ден,но всеки път,когато беше идвал.Той беше я видял в навечерието и на утрото на деня,когато беше легнала болна.Писмата,които й носеше,Бригита не ми показа никак;възможно беше той да знае истинската причина,която забавяше нашето заминаване.Може да не е напълно посветен в това,но той не би отказал да ми съобщи поне какво бе съдържанието на тези писма и трябваше да предполагам,че то се касае до нашите работи и да не се боя да го питам.Бях обхванат от нетърпение да го намеря и когато завесата се спусна,завтекох се да го заловя в коридора.Не знам дали ме видя да идвам,но той се отдалечи и влезе в една ложа.Реших да почакам да излезе оттам и останах четвърт час да се разхождам като гледах винаги вратата на ложата.Тя се отвори най-после,той излезе;поздравих го тутакси отдалеч и се приближих насреща му.Той направи няколко нерешителни крачки;после като се обърна изведнъж,слезе по стълбите и изчезна.
Моето намерение да го спра беше твърде явно,за да можеше да се изплъзне така,без да имаше формално намерение да ме избегне.Той трябваше да познава лицето ми,но впрочем,без да го познава,някой човек,когато вижда,че друг идва при него,трябва поне да го почака.Бяхме сами в коридора,когато приближих към него,така че беше вън от всякакво съмнение,че той не е искал да ми говори.Не мислех да считам това за безочливост:един човек,който идваше всеки ден в апартамента,където живеех,на когото съм правил винаги добър прием,когато съм се срещал с него,на когото обръщенията бяха прости и скромни,как да се помисли,че би искал да ме оскърби?Той искаше само да ме избягва и да се избави от един неприятен разговор.Защо пък?Тази втора мистериозност ме развълнува почти толкова,колкото и първата.Каквото и да правех да отдалеча тази мисъл,изчезването на този млад човек се свързваше неотлъчно в моята глава с упоритото мълчание на Бригита.
Неизвестността е от всички мъки най-тежка за понасяне и при много обстоятелства в моя живот съм се излагал на големи нещастия,само поради грешката,че чаках търпеливо.Когато влязох вкъщи,намерих Бригита,че чете внимателно тези фатални писма от Н***.Казах й,че ми е невъзможно да остана по-дълго време с разположението на духа,което имах и че на всяка цена искам да се избавя от него;че искам да зная,какъвто и да беше мотивът на неочакваната промяна,която се извърши с нея;че,ако тя откажеше да отговори,ще схващам мълчанието й като положителен отказ да тръгне с мене и даже като желание да ме отдалечи от себе си завинаги.
Тя ми показа с отвращение едно от писмата,които държеше.Роднините й пишеха,че нейното заминаване я опозорява завинаги,че никой не знае причината му и,че те се чувствали задължени да й кажат от по-рано какви биха били резултатите от него;че тя живее публично като моя метреса и,че макар да е свободна и вдовица,трябва да отговаря за името,което носи;че нито те,нито никой от нейните стари приятели не ще я видят пак,ако упорства;най-сетне,чрез всички видове заплашвания и съвети,те я заставяха да се върне обратно в страната.
Тонът на това писмо ме възмути и не видях в него отначало нищо друго,освен едно оскърбление.
-И този млад господин,който ви носи тези напомняния,-извиках аз-без съмнение,се е натоварил да ви ги направи с жив глас?И той е тук,не е ли истина?
Дълбоката скръб на Бригита ме накара да размисля и успокои моя гняв.
-Ще направите,-ми каза тя-каквото искате,но ще свършите с това да ме изгубите.Толкова повече,че моята съдба е в ръцете ви и има дълго време,откакто сте господар на нея.Измислете такова отмъщение,което ще ви се хареса пред последното усилие на моите стари приятели,онези,които уважавах някога и които искат да ме опомнят и да ме възвърнат към честта,която съм изгубила.Нямам нито дума да ви кажа и,ако даже искате да диктувате моя отговор,ще дам такъв,какъвто желаете.
-Не желая нищо,-отговорих-освен да узная вашите намерения;напротив,на мене предстои да се съгласявам и кълна ви се,че съм готов на това.Кажете ми дали ще останете или ще тръгнете или,ако трябва да тръгна сам.
-Защо е този въпрос?-попита Бригита-Казах ли ви,че съм променила мнението си?Аз страдам и не мога да тръгна така;но щом като оздравея или бъда само в състояние да ставам,ще отидем в Женева,както е уговорено.
Разделихме се след тези думи и смъртната студенина,с която ги произнесе ме опечали повече,отколкото едно отказване би го сторило.Не беше за първи път,когато чрез опити от този род искаха да скъсат нашети връзки;но досега,каквото и впечатление да правеха подобни писма върху Бригита,тя скоро ги забравяше.Но как да повярвам,че само това беше днес причината,която оказваше толкова сила върху нея,когато това не е било и в по-малко щастливо време?Търсех причината на това в моето поведение,откогато сме в Париж,нищо не намерих в него за укор."Дали ще бъде това само слабост,казах си аз,на жена,която е искала да извърши някаква главоломност и която в момента на изпълнението е отстъпила пред собствената своя воля?Дали това не беше последно угризение на съвестта,както го наричат свободомислещите?Но тази веселост,която цели осем дни показваше Бригита от сутрин до вечер,тези толкова приятни проекти,захвърляни и подемани отново безспир,тези обещания,тези протести,всичко това обаче,беше искрено,истинско,без никакво принуждение.
Тя,въпреки мене,искаше да замине.Не,има тука някаква тайна;но как да се узнае,ако сега,когато я питам ми отвръща с оправдание,което не може да бъде истинско?Не мога да й кажа,че лъже,нито да я насиля да отговори друго нещо.Тя ми каза,че всякога желае да замине;но,ако го казва с този тон,не трябва ли аз да се откажа абсолютно?Мога ли да приема подобна жертва,когато се изпълнява като задължение,като поръка?Когато това,което мислех,ми е дадено по любов,идвам сега така да се каже,да го изисквам с дадената дума?О,Господи!Това ли бледно и посърнало създание отнесох аз,с моите обятия?Не една безропотна жертва ли щях да заведа толкова далеч от отечеството си,за толкова дълго време,за цял живот,може би?Ще направя,каза тя,това,което ти се харесва!Не,не ми се харесва нищо изискано с дълго търпение и вместо да гледам това страдащо лице,макар още седмица,ако тя все така мълчи,бих предпочел да замина сам".
Колко глупав бях!Имах ли за това сила?Бях твърде много честит от петнадесет дни насам,за да се осмелявах наистина да поглеждам назад,но далеч да чувствах този кураж,аз мислех само за средствата до отведа Бригита.Прекарах нощта без да затворя очи и на другия ден сутринта реших за всеки случай да отида у този млад човек,когото видях на Операта.Незная дали гняв или любопитство беше,което ме тласкаше там,нито това,което всъщност исках от него;но мислех си,че по този начин той не би могъл да ме избегне,а това беше всичкото,което исках.
Понеже не знаех неговия адрес,влязох при Бригита за да я попитам като сложих за повод една учтивост,която й дължах след всичките визити,които той ни беше правил;защото не бях казал нито дума за срещата ми на театъра;Бригита беше в леглото и уморените й очи показваха,че беше плакала.Когато влязох,тя ми протегна ръка и ми каза:
-Какво желаете?-Гласът й беше тъжен,но нежен.Разменихме няколко приятелски думи и аз излязох с по-малко отчаяно сърце.
Младият човек,когото отивах да видя,се казваше Шмит;той живееше наблизо.Като похлопах на вратата му,незнам какво безпокойство ме обзе;пристъпвах бавно и като връхлетян от неочаквана светлина.При първия негов жест,кръвта ми се смръзна.Той лежеше и със същия акцент като Бригита,с лице същ така бледно и развалено,ми протегна ръка и каза същата фраза:
-Какво желаете?
Нека мисли кой каквото ще;има такива случаи в живота,които разумът на човека не може да си обясни.Седнах без да мога да отговоря и като да се събудих от сън,повторих сам в себе си въпроса,който той ми зададе.Какво съм дошъл да правя наистина у него?Как да му кажа това,което ме водеше?Като си предполагах,че той би могъл да ми бъде полезен да го питам,откъде да зная,дали би искал да говори?Той беше донесъл писмата и познаваше тези,които ги бяха писали,но не знаех ли и аз също толкова,колкото и той това,което Бригита току-що ми беше показала?Не ми беше лесно да му задам въпроси и се боях да не подозреше това,което ставаше в сърцето ми.Първите думи,които разменихме,бяха учтиви и незначителни.Благодарих му,задето се е натоварил с поръчките на семейството на госпожа Пиерсон;казах му,че като напускаме Франция,бихме го помолили на свой ред да ни направи някои услуги;след това замълчахме учудени,че се намерихме един срещу друг.
Гледах около себе си като натоварените хора.Стаята,която заемаше този млад човек,беше на четвъртия етаж;всичко говореше тук за честна и трудолюбива бедност.Няколко книги,музикални инструменти,рамки от бяло дърво,книжа в ред върху покрита маса,стар фотьойл и няколко стола,това беше всичко;но всичко се отличаваше с чиста и грижлива външност,която съставляваше приятно цяло.Колкото за него,откритата му и жива физиономия говореше в негова полза.Съзрях на камината портрета на стара жена;приближих се към него цял унесен,но той ми каза,че това била майка му.
Спомних си тогава,че Бригита ми беше говорила често за него и хилядите подробности,които бях забравил,дойдоха отново в паметта ми.Бригита го познаваше от своето детинство.Преди да дойда при нея,тя го виждала понякога в Н***;но след моето пристигане,тя ходила само един път,ала той не бил в тоя момент там.Случайно научих заради него някои работи,които впрочем ме учудиха.Той имаше всичко на всичко една скромна заплата,която му служеше да поддържа майка и сестра.Поведението му към тези две жени заслужаваше най-големи похвали;той се лишаваше от всичко заради тях и макар и да притежаваше като музикант талантливи способности,които можеха да го направят богат,честност и крайна предпазливост го караха винаги да предпочита спокойствието пред случаите за успехи,които му се представяха.С една дума,той беше от това малко число същества,които живеят без шум и са благодарни на другите,че не забелязват колко струват.
Бяха ми дали за него известни черти,които са достатъчно за да се нарисува човек;той се влюбил силно в едно хубаво момиче,негова съседка,след повече от година ухажване,съгласили се да му я дадат за жена.Тя била също така бедна като него.Контрактът щял да бъде подписан и всичко било готово за сватбата,когато майка й му казала:"А,твоята сестра кой ще я омъжи?"Тези думи само го накарали да разбере,че ако се оженеше,той би харчил за своето домакинство това,което печели от работата си и следователно сестра му не би имала никак зестра.Той прекъснал тутакси всичко,което започнал и се отказал смело от женитбата и от любовта си;тогава дошъл в Париж и добил мястото,което имаше.
Не бях никога чувал тази история за която говореха в страната,без да пожелая да видя героя.Това спокойно и мрачно самопожертване ме се е струвало винаги по-удивително от всичката слава на бойното поле.Като видях портрета на майка му,спомних си за него тутакси и като метнах погледите си върху него,бях учуден,че го намерих толкова млад.Не можах да се спра да не го попитам за възрастта му;тя беше моята.Звъня осем часа и той стана.
При първите стъпки,които направи,видях го,че се полюляваше;той поклати глава.
-Какво ви е?-го попитах аз.Отговори ми,че било време да отиде в канцеларията,ала не чувствал достатъчно сила да върви.
-Болен ли сте?
-Втресе ме и страдам жестоко.
-Бяхте добре снощи;видях ви,мисля,в Операта.
-Извинете ме,че не ви познах.Аз ходя често в тоя театър и се надявам да ви срещна там пак.
Колкото повече изпитвах този млад човек,тази стая,тази къща,толкова по-малко чувствах сила да докосна истинската причина на моето посещение.Идеята,която ми беше дошла вечерта,че той би могъл да ми навреди пред Бригита,потъмняваше без да искам;аз срещнах у него искреност и в същото време известна строгост,която ме спираше и напътваше.Малко по малко мислите ми взимаха друг обрат;гледах го внимателно и ми се стори,че и той от своя страна ме наблюдаваше също така с любопитство.
Ние и двамата бяхме по на двадесет и една години,ала каква разлика между нас!Той,привикнал на съществуване,на което правилният звън на стенния часовник определяше движенията;който виждал от живота само пътя от самотната стая до канцеларията,затънтена в едно от министерствата;който изпращал на майка си спестеното,тази последна човешка радост,която стиска с толкова скъперничество всяка работеща ръка;който се оплаква от една нощ страдание,което го лишаваше от един ден умора;който има само една мисъл,само едно богатство,да бди за доброто на другите и това от детството му още,от времето от когато има ръце!А аз,от това драгоценно,хвръкнало,неумолимо време,от това време,смукач на пот,какво съм направил?Бях ли човек аз?Кой от нас беше живял?
Това,което казах в цяла страница,би ни стигнало само поглед,за да го почувстваме.Нашите очи се срещнаха и не се напуснаха.Той ми говори за моето пътешествие и за страната,която ще посетим.
-Кога заминавате?-ме попита той.
-Незнам;госпожа Пиерсон е болна и пази леглото от три дни.
-От три дни!-повтори той с неволно движение.
-Да,какво ви учудва?
Той стана и се хвърли върху мене с протегнати ръце и с втренчени очи.
-Страдате ли?-му казах като го улових за ръката.Но в същия миг той я поднесе на лицето си и като не можа да задуши сълзите си,провлече се бавно на леглото си.
Гледах го с изненада;силното замайване го порази изведнъж.Поколебах се да го оставя в това положение и се приближих отново до него.Той ме отблъсна със сила и с някакъв странен ужас.Когато най-после дойде на себе си,каза ми със слаб глас:
-Извинете ме,аз съм в невъзможност да ви приема.Бъдете достатъчно добър за да ме оставите.Когато силите ми позволят това,ще ви благодаря за вашата визита.

Редактирано от Sperantza на 09.09.04 12:17.

Бригита отиваше добре.Както ми беше казала,тя искаше да заминем тутакси,щом като оздравее.Но аз се противопоставих на това и трябваше да чакаме още две седмици,за да дойдеше в състояние да понася пътуването.
Винаги тъжна и мълчалива,тя беше благосклонна.Каквото и да правех за да я накарам да ми говори с открито сърце,казваше,че писмото,което ми беше показала е единствената причина за меланхолията й и тя ме молеше да не става повече въпрос върху това.Така,принуден да мълча и аз като нея,напразно търсех да отгатна онова,което ставаше в сърцето й.Тежеше ни да бъдем всякога сами двамата,та отивахме на театър всяка вечер.Там,седнали един до друг,в дъното на ложата,ние си стискахме понякога ръцете;от време на време някое хубаво парче музика,някоя дума,която ни трогваше,караше ни да разменяме приятелски погледи;но,на отиване,както и на връщане,бяхме неми,потънали в своите мисли.Двадесет пъти на ден се чувствах готов да се хвърля в краката й,за да я помоля да ми нанесе смъртния удар или да ми даде щастието,което едвам съзирах;двадесет пъти,в момента преди да го направя,виждах да се променят нейните черти;тя ставаше и ме напускаше,или с някоя ледена дума спираше въздишката на устните ми.
Шмит идваше почти всеки ден.Макар неговото присъствие в къщата да беше причината на всичкото зло и посещението,което му бях направил да беше оставило в душата ми особени подозрения,начинът по който той говореше за нашето пътешествие,неговото добродушие и простота ме успокояваха.Бях му говорил за писмата,които беше донесъл,но той ми се показа от това не толкова обиден и по-печален,отколкото мене.Той не знаеше съдържанието им и отдавнашното приятелство,което имаше с Бригита,го караше да не ги одобрява.Не би се натоварил с тях,казваше,ако е знаел какво са криели те.От тона,който госпожа Пиерсон държеше с него,не можех да мисля,че й беше доверен.Виждах го с удоволствие,наистина,макар и да имаше между нас един вид стеснение и церемония.Натоварил се да бъде,след нашето заминаване,посредник между Бригита и семейството й и да попречи на едно окончателно скъсване на връзките им.Уважението,което питаеха към него в страната,не можеше да бъде от малко значение,и аз не можех да не му бъда благодарен.Това беше най-благородният характер.Когато бяхме и тримата заедно,ако забележеше известна студенина или принуденост,виждах го да употребява всички усилия,за да възстанови веселостта между нас;ако се показваше неспокоен заради това,което се случваше,то беше винаги предпазливо и по начин да накара да се разбере,че е желал да ни види щастливи;ако говореше за нашите връзки,то беше така да се каже,с почитание и като човек,за когото любовта е свещена връзка пред Бога;най-сетне той беше един вид приятел и ми вдъхваше пълно доверие.
Но,въпреки всичко и напук на усилията му,той беше тъжен и аз не можех да надвия странните мисли,които ме обхващаха.Сълзите,които видях да пролива този млад човек,неговата болест,която се яви точно в същото време,както на моята метреса,някаквато меланхолична симпатия,която мислех,че открих между тях,ме вълнуваха и безпокояха.Нямаше нито един месец,откогато,върху най-дребни подозрения бях имал припадъци от ревност;но сега в какво да подозирам Бригита?Каквато и да бъде тайната,която криеше от мене,нали щеше да тръгне с мене?Макар даже да беше възможно,че Шмит беше поверен в някаква мистерия,която аз не знаех,от какво естество можеше да бъде тази мистерия?Какво за неодобряване можеше да има в тяхната тъга,в тяхното приятелство?Тя го познаваше от дете;виждаше го след дълги години,в момента,когато ще напуска Франция;тя се намираше в нещастно положение и случаят искаше,че той да я поучи,да послужи даже в известен смисъл за инструмент на нейната лоша съдба.Не беше ли твърде естествено да разменят няколко скръбни погледи,срещата с този млад човек да припомни на Бригита миналото,някои спомени и някои съжаления?Можеше ли той,от своя страна,да я види да заминава без боязън,без да мисли за успехите на едно дълго пътешествие,за рисковете на един скиталчески живот,почти изгнанически и напуснат?Без съмнение това трябваше да е така и чувствах,когато мислех за това,че аз именно трябваше да се вдигна и да застана между тях,да ги ободря,да ги накарам да повярват в мене,да кажа на едната,че моята ръка би я подкрепила толкова,колкото тя иска,а на другия,че съм му признателен за привързаността,която ни засвидетелства и за услугите,които ще ни направи.Чувствах го,но не можех да го сторя.Смъртен студ ми стягаше сърцето и останах върху фотьойла си.
Когато Шмит си отидеше вечер,ние или мълчахме,или говорехме за него.Не зная каква чудна примамка ме караше да питам всеки ден Бригита за нови подробности върху него.Тя не ми каза,обаче,нещо повече от това,което казах на читателя;неговият живот не е бил никога по-друг от тоя,какъвто беше сега-беден,мрачен и честен.За да се разкажеше целия,не искаше много думи;но аз ги карах да се повтарят непрестанно и без да зная защо,това ме интересуваше толкова.
Като размишлявах върху това,имаше в сърцето ми една мъка,която не изповядвах.Ако този млад човек беше пристигнал в момента на нашата радост,да донесе на Бригита някое незначително писмо,да стисне ръката й на качване в колата,бих ли обърнал на това най-малкото внимание?Ако ме беше познал или непознал в Операта,ако беше скрил пред мене сълзите си,причината на които не знаех,какво ми важеше,ако аз бях щастлив?Но при всичко,че не можех да отгатна причината на Бригитината скръб,виждах ясно,че моето поведение от миналото,каквото и да можеше да каже тя за него,не беше сега чуждо на скърбите й.Ако бих бил това,което трябваше да бъда от шест месеца,откакто живеем заедно,нищо в света,знаех го,не би могло да смути любовта ни.Шмит беше един обикновен човек,но той беше добър и предан;неговите прости и скромни качества приличаха на големи чисти черти,които окото схваща без мъчнотия и изведнъж;в продължение на четвърт час той се познаваше и вдъхваше доверие,ако не и възторг.Не можех да се въздържа да не кажа,че ако той беше любовникът на Бригита,тя би заминала радостна с него.
По моя собствена воля забавих нашето тръгване и вече се разкаях за това.Бригита също така,понякога ме питаше:
-Какво ни спира?Ето,вече оздравях,всичко е готово.-Какво ме спираше всъщност?-Не знаех.
Седнал до камината,отправях поглед последователно върху Шмит и върху моята метреса.Виждах ги и двамата бледни,сериозни,мълчаливи.Не знаех защо бяха така и без да ща,повтарях си,че ще е по същата причина и,че нямаше тук две тайни за научаване.Но това не беше от онези неясни и болезнени подозрения,които ме бяха измъчвали някога,то беше непобедим и фатален инстинкт.Колко чудни сме ние!Приятно ми беше да ги оставя сами вкъщи,да отида да мечтая на кея,да се облегна на перилата и да гледам водата като уличен празноскитащ.
Когато те говореха за тяхното пребиваване в Н*** и когато Бригита,почти радостна,подкачаше с тихия тон на майка да му припомня прекараните дни заедно,струваше ми се,че страдах и при все това изпитвах и удоволствие от това.Задавах им въпроси;говорех на Шмит за майка му,за занятията му,за проектите му.Давах му случай да се покаже в благоприятен за себе си вид и насилвах скромността му да ни посочва достойнствата си.
-Вие обичахте много сестра си,не е ли истина?-го питах аз-Кога смятате да я омъжите?
Той ми казваше тогава,като се зачервяваше,че домакинството струвало скъпо,че това може би ще стане подир две години,може би по-рано,ако здравето му позволеше някои извънредни работи,които ще му донесат възнаграждение;че имало в страната едно семейство,доста богатичко,чийто по-голям син бил негов приятел;че те били заедно съгласни почти и че щастието можело да дойде един ден като почивката,за която не се мисли;че той се отказал в полза на сестра си от малкия дял наследство,което баща им оставил;че майката се противопоставяла на това,но той си държал добре работата въпреки нея;че един млад мъж трябвало да живее от труда си,докато съществуването на младото момиче се решавало от женитбата му.Така,малко по малко той ни откриваше целия свой живот и цялата своя душа,и гледах Бригита как го слушаше.После,когато той ставаше,за да си отиде,придружавах го чак до вратата и се спирах там замислен,неподвижен,докато шумът на стъпките му се изгубеше из стълбите.
Влизах тогава в стаята си и намирах Бригита готвеща се да се съблича.Съзерцавах жадно това очарователно тяло,тези съкровища на хубостта,които толкова пъти бях притежавал.Гледах я как решеше своите дълги коси,как връзваше кърпичката си и се обръщаше,когато роклята й се плъзгаше по земята,като Диана,която влиза в банята.Тя влизаше в леглото си,аз тичах в моето;не можеше да ми дойде на ум,че Бригита ме мамеше,нито че Шмит беше влюбен в нея;не мислех нито да ги дебна,нито да ги изненадвам.Не си давах сметка за нищо.Казвах си:"Тя е много хубава,а тоя беден Шмит е едно честно момче;те и двамата са една голяма скръб,но и аз също".Това разкъсваше сърцето ми,но в същото време ме утешаваше.
Бяхме намерили,като отваряхме сандъците си,че липсваха няколко дреболии;Шмит се натовари да види за тях.Той беше неуморим и го задължаваха,казваше той,когато му доверяваха грижата за известни поръчки.Когато се върнах един ден вкъщи,видях го на земята,като затваряше един чамодан.Бригита беше пред пианото,което бяхме наели за седмица през нашето стоене в Париж.Тя свиреше една от онези стари арии,в които влагаше толкова много изражение и които ми бяха толкова скъпи.Спрях се в чакалнята,при вратата,която беше отворена;всяка нота ми влизаше в душата;никога тя не беше пяла толкова тъжно и толкова свято.
Шмит слушаше с наслаждение;той беше на колене,държащ разтвора на чамодана.Той го натъпка,после го остави да падне и погледна дрехите,които току-що беше нагънал сам и ги беше покрил с бяло платно.Арията се свърши,той стана така;Бригита с ръце върху клавишите,гледаше надалеч в хоризонта.Видях за втори път от очите на младия човек да падат сълзи;бях готов и сам да заплача и като не знаех това,което ставаше у мене,влязох и му протегнах ръка.
-Тук ли бяхте?-попита Бригита.Тя потрепери и се показа изненадана.
-Да,тук бях-й отговорих-Пейте,драга моя,моля ви.Нека послушам още вашия глас!
Тя започна отново,без да отговори;това беше също така и за нея спомен.Тя виждаше моето вълнение и това на Шмит;гласът й отслабна.Последните звуци,едвам разчленявани,сякаш се губеха в небесата;тя стана и ме целуна.Шмит държеше още ръката ми;усетих как я стискаше със сила и конвулсивно;той беше бледен като смъртта.
Друг ден,бях донесъл един литографически албум,който съдържаше множество изгледи от Швейцария.Ние разглеждахме и тримата и от време на време,когато Бригита намереше някой изглед,който й се харесваше,спираше се на него за да го наблюдава.Имаше един,който й се струваше да надминава всички други,той беше един пейзаж от кантон де-Во,на известно разстояние от пътя за Бриг;зелена долина,засята с ябълкови дървета,където добитъкът пасеше на сянка;в далечината селце,състоящо се от дузина къщи,пръснати в безпорядък в ливадата и покачени по околните хълмове.На първи ред младо момиче с широка сламена шапка,бе седнало в подножието на едно дърво,а чифликчийско момче,изправено пред нея,сякаш й показваше с железен бастун в ръка,пътя,който беше извървяло;то сочеше една криволичеща пътечка,която се губеше в планината.Над тях се показваха Алпите и картината беше увенчана с три върха,покрити със сняг,обагрени от краските на залязващото слънце.Нищо не беше по-просто и в същото време по-красиво от този пейзаж.Долината приличаше на езеро от зеленина и окото следеше контурите му с най-голямо спокойствие.
-Ще идем ли там?-казах на Бригита.Взех молив и набелязах няколко черти върху отпечатъка.
-Какво правите?-попита тя.
-Опитвам-й казах-дали би могла да се промени тази фигура,за да ви прилича.Хубавата прическа на това младо момиче би ви отивала,мисля,чудесно;и не бих ли могъл,ако успея,да дам на този храбър планинец известна прилика с мене?
Това своенравно желание сякаш й се хареса;но,като взе тутакси едно ножче за изстъргване на писано,скоро заличи върху листа образа на момчето и този на момичето.Току-що бях направил нейния портрет,тя пожела да изтрие моя.Фигурите бяха твърде малки,но така не бяхме съвсем неясни;достатъчно беше,че портретите са очебиещи и стигаше да се потърсят чертите ни,за да се намерят там.След като се смяхме за това,книгата остана отворена и когато слугата ме повика за някаква си работа,излязох няколко минути по-късно.
Когато се върнах,Шмит се беше опрял на масата и гледаше отпечатъка с такова внимание,че не забеляза,че бях дошъл.Той беше погълнат в дълбоко мечтание;аз заех отново мястото си край огъня.И чак след първата дума,която отправих на Бригита,той вдигна главата си.Погледна ни и двамата един момент;после взе позволение от нас набързо и когато прекосяваше стаята за хранене,видях го как се удари по челото.
Когато долавях тези белези на мъка,ставах и тичах да се заключа."Ех!Какво е това?Какво е това?"повтарях аз.После си сключвах ръцете да моля...кого?-незнам;може би моя добър ангел,може би моята зла съдба.

Моето сърце ми викаше да замина,но при все това все отлагах;тайно и горчиво наслаждение ме приковаваше вечер на мястото ми.Когато Шмит щеше да замине,не бях никак спокоен,докато не чух гласа на звънеца.Каква беше тази работа,имаше у нас незнам какво,което обича нещастието?
Всеки ден една дума,една бърза светкавица,един поглед ме караха да потрепервам;всеки ден друга дума,друг поглед,под друго впечатление ме хвърляха в неизвестност.Поради каква необяснима тайна ги виждах и двамата печални?Поради каква друга тайна оставах неподвижен да ги гледам като статуя,когато в много подобни случаи съм се показвал насилник до ужас?Нямах сила да се помръдна,аз,който се почувствах влюбен с почти дива ревност,както това може да се види в Ориента.Минавах дните си в очакване,но не бих могъл да кажа какво очаквах.Сядах вечер на леглото си и си казвах:"Ще видим,ще помислим за това".Поставях главата си между ръцете,после си виках:"Това е невъзможно!" и почвах пак отново на следващия ден.
В присъствието на Шмит,Бригита ми засвидетелстваше повече приятелство,отколкото когато бяхме сами.Случи се една вечер,разменихме по няколко достатъчно груби думи;когато тя чу мая глас в чакалнята,дойде и седна на коленете ми.Колкото за него,той беше винаги спокоен и печален,сякаш правеше над себе си непрекъснато усилие.Най-малките му жестове бяха измерени;говореше малко и бавно;но грубите движения,които изпускаше,бяха само по-силни по контраст с привичната му въздържаност.
В положението,в което се намирах,можех ли да нарека любопитство нетърпението,което ме разкъсваше?Какво бих могъл да отговоря,ако някой би дошъл да ми каже:"Какво ви важи?Вие сте твърде любопитен."Но,може би това не беше друго нещо.
Спомням си,че един ден на мост Роял видях давещ се човек.Аз правех с приятели това,което в училището за плаване се нарича разходка на открита вода и бяхме последвани от лодка,в която имаше двама учители плувци.Това беше през най-горещо лято;нашата лодка срещна друга така,че станахме повече от тридесет под голямата арка на моста.Изведнъж,между нас един млад човек му се случи кръвоизлив.Чух вик и се обърнах.Видях две ръце,които се движеха на повърхнината на водата,после всичко изчезна.Хвърлихме се във водата тутакси;напразно беше и един час само по-късно успяха да извлекат трупа,застанал под един дървовляк.
Впечатлението,което изпитах,когато плавах в реката,не ще излезе никога от паметта ми.Гледах от всички страни водните пластове,мрачни и дълбоки,които ме окръжаваха с глух ропот.Колкото повече можех да задържам дишането си,толкова повече се задълбочавах напред;после се връщах на повърхността,разменях въпрос с някой друг плувец,също така неспокоен като мене;после пак се връщах към този лов на хора.Бях изпълнен от страх и надежда.Мисълта,че щях може би да се почувствам хванат от две конвулсивни ръце,ми причиняваше неизразима радост и ужас;и изтощен най-после от умора,качих се в лодката.
Когато развратът не накара човека да оглупее,една от неговите необходими последици е някакво странно любопитство.Аз казах по-горе това,което бях почевствал при моето първо посещение на Дежене.Ще обясня.
Истината,скелетът на външността иска всеки човек,който и да бъде,да доживее да напипа в известен ден и известен час своите кости в дъното на някоя лека рана.Това се нарича да познаеш света,но собственият опит е цената на това.
И така,случва се,пред това изпитание едни се оттеглят ужасени;други слаби и уплашени,остават треперещи като сенки.Няколко създания,най-добрите може би,умират тутакси.По-голямото число забравят и така всичко плава към смъртта.
Но,известни хора,сигурно нещастни,не се отдръпват,нито умират,нито забравят;когато им се случи да засегнат нещастието или другояче казано,истината,те се приближават към нея с твърда крачка,простиращи ръка и страшно нещо!Запалват се от любов към посинелия удавник,когото са почувствали в дъното на водите.Те го хващат,пипат и стискат;ето ги пияни от желание да познаят,те гледат вече нещата само за да виждат през тях;те се съмняват само и изкушават;те разкопават света като шпиони на Бога;мислите им се изострят като стрели,а в утробата им се ражда линкс.
Развратните,повече от всички други са изложени на този ужас и смисълът на това е съвсем прост;като сравняват обикновения живот с плоска и прозрачна повърхност,те в бързите течения на всеки момент стигат дъното.
На връщане от бал,например,те отиват в някое лошо място.След като са стискали през време на валса непорочната ръка на някоя девица и може би са я карали да трепери,те тръгват,тичат,хвърлят си горната дреха и сядат на масата,търкащи ръцете си.Последната фраза,която току-що са отправили на някоя хубава и честна жена е още на устните им;те я повтарят,избухващи в смях.Какво казвам аз?Не повдигат ли за няколко сребърни монети това облекло,което създава срам,роклята,този воал,пълен с мистерия,който сякаш сам респектира съществото,което украшава и го окръжава,без да го досегне?Каква идея,прочее,трябва да си създадат за света?Те се намират всеки миг като комедианти зад кулисите.Кой е привикнал повече от тях на това дирене същността на нещата и ако може така да се каже,на тези дълбоки и неблагочестиви съблазни?Вижте,как говорят те за всичко:винаги най-недодялани,най-груби,най-гнусни изрази;само те им се струват истински;всичко останало е само парадиране,условност и предразсъдъци.Да разкажат някой анекдот,да дадат сметка за онова,което са изпитали:винаги мръсната и физическа дума,винаги буквата,винаги смъртта!Не казват:тази жена ме е обичала,казват:аз имах тази жена;не казват:обичам,казват:иска ми се;не казват никога:помози Бог!,казват навсякъде:ако исках!Незнам какво мислят за самите себе си и какви монолози съчиняват.
Оттук,неизбежно или леност,или любопитство защото,докато се упражняват така,да виждат във всичко каквото има лошо,те не искат да чуят още по-малко другите да продължават да вярват в доброто.Трябва наистина да са небрежни дотам,че да си запушват ушите или този шум на останалия свят ще ги стресне ненадейно.Бащата оставя сина си да отива там,където отиват толкова други,където сам Катон отиваше;той казва,че младостта минава.Но на връщане,синът поглежда сестра си;и вижте това,което е произвел у него един час,прекаран в съприкосновение с грубата действителност!Трябва той да си казва:"Сестра ми няма нищо прилично на създанието,което напускам!",и от този ден ето го неспокоен.
Любопитството към злото е срамна болест,която се поражда от всяко нечисто съприкосновение.То е инстинктът-скитник на призраците,който вдига камъните на гробовете;то е необяснимо мъчение,с което Бог наказва тези,които са прегрешили;те са си мислили,че всичко е позволено и те ще се разочароват в това.Но те изследват,издирват и спорят;наклоняват глава на една страна като архитектът,който проверява ъгломера и работят така,че да постигнат това,което желаят.Опитат ли злото,усмихват се;съмнително ли е злото,кълнат го;доброто искат да видят после.Кой знае?-ето голямата формула,първата дума,която Сатан е изрекъл,когато е видял,че небето се затваря.Уви!Колко нещастни е направила само тази дума!Колко опустошения и смърт,колко страшни напразни посягания към лаврите,готови да се покажат!Колко сърца,колко семейства са се обърнали на развалини,откакто тази дума се е чула!Кой знае?Кой знае?Срамна дума!Вместо да я произнасят,би трябвало да правят като овните,които не знаят къде е скотобойната и които отиват там,дъвчещи трева.Това би било по-добре отколкото човек да бъде силен ум и да чете Ларошфуко.
Какъв по-хубав пример бих могъл да дам за това,което казвам в този миг?Моята метреса искаше да заминем и аз трябваше само да й кажа една дума.Виждах,че е тъжна,но защо останах?Дали нямаше да се случи това,ако бях тръгнал.То щеше да бъде само момент от боязливост.Щяхме да пътуваме само три дни и всичко щеше да бъде забравено.Самичка след мене,тя щеше да мисли само за мене;какво ми важеше да науча една тайна,която атакуваше само моето щастие?Тя се съгласяваше,всичко свършваше тук.Трябваше само една целувка по устните;вместо това,вижте какво правя аз.
Една вечер,когато Шмит беше вечерял с нас,бях се оттеглил рано и ги бях оставил заедно.Когато затворих вратата си,чух че Бригита поиска чай.На другия ден като влязох в стаята й,приближих се случайно до масата и отстрани до чайника видях само една чаша.Никой не беше влязъл преди мене и следователно слугата не беше донесъл нищо друго,освен това,с което си бяха послужили вечерта.Дирих около мене върху мебелите дали не ще видя втора чаша и се уверих,че нямаше.
-Шмит стоя ли до късно?-попитах Бригита.
-Стоя до среднощ.
-Сама ли си легнахте или извикахте някого да ви сложи в леглото?
-Сама си легнах;всички спяха вкъщи.
Аз все разпитвах и ръцете ми трепереха.В коя смешна комедия има ревнивец толкова глупав,че да отиде да изпитва какво се е случило с една чаша?Ами,ако Шмит и госпожа Пиерсон са пили заедно от същата чаша?Ето благородната мисъл,която ми идваше на ум тука!
Аз държах чашата и ходех назад и напред из стаята.Не можех да се сдържа да не се засмея и я захвърлих на пода.Тя се счупи на хиляди парчета,които стъпках с токовете на обувките си.
Бригита ме гледаше какво правя,без да ми каже нито дума.През следващите два дни тя се държеше с мене студено,което изглеждаше да съдържа и презрение,и я видях да интимничи с Шмит на по-свободен и по-благосклонен тон,отколкото обикновено.Тя го наричаше Анри,с неговото кръстно име,а той се усмихваше фамилиарно.
-Иска ми се да поизляза-каза тя след обяда-ще дойдете ли на Операта,Октав?В настроение съм да отида пеш.
-Не,ще остана;идете без мене.
Тя хвана ръката на Шмит и излезе.Аз останах сам цялата вечер;имах хартия пред себе си и исках да пиша,за да съсредоточа мислите си,но не можах да постигна това.
Както любовникът,останал сам,измъква от пазвата си някое писмо от своята метреса и потъва в сладко мечтание,така и аз потъвах от удоволствие в чувството на дълбока самотност и се затварях в себе си за да се отдам на съмнения.Пред мене сякаш бяха двете празни места за сядане,които Шмит и Бригита току-що заемаха;поглеждах ги с жадно око,като,че те можеха да ми кажат нещо.Прекарах хиляди пъти през ума си това,което бях видял и чул;от време на време отивах до вратата и хвърлях погледи на нашите сандъци,които бяха наредени срещу стената и които чакаха от месец насам;отварях ги тихичко,гледах дрехите,книгите,сложени в ред от тези мънички грижливи и деликатни ръчички;чувах да минават колите;техният шум караше сърцето ми да бие.Разгъвах върху масата картата на Европа,немия свидетел на толкова сладки проекти;и тук,в присъствието на всичките ми надежди,в тази стая,където ги бях усетил и видях толкова близко до реализирането им,отдавах се с открито сърце на най-страшни предчувствия.
Как беше възможно това?Не чувствах нито гняв,нито ревност,но при все това една безкрайна болка.Не подозирах,но все пак се съмнявах.Човешкият дух е толкова чудноват,той си въобразява от това,което вижда и въпреки това,което вижда,стотина различни страдания.В действителност,човешкият мозък прилича на онези тъмници на Инквизицията,на които стените са покрити с толкова много инструменти за измъчване,че не им се знае нито целта,нито формата,и за които се питат като ги виждат,дали това са клещи или играчки.Кажете ми,питам ви,каква разлика има от това да каже някой на метресата си:всички жени лъжат;или да й каже:вие ме лъжете.
Това,което ставаше в главата ми,беше може би,толкова неуловимо,колкото най-тънкият софизъм;това беше един вид диалог между умът и съвестта.Дали ще изгубя Бригита?-питаше умът.-Тя тръгва с тебе,казваше съвестта.Дали ме мами?-Как ще те мами тя,която беше направила завещанието си,където казваше,че ще се моли за тебе!-Дали Шмит я люби?-Луд,какво ти важи тебе,щом като знаеш,че тя тебе люби?-Дали ме люби,защо е тъжна?-Това е нейна тайна,уважавай я.-Ако я отведа,ще бъде ли щастлива?-Обичай я,тя ще бъде щастлива.-Защо,когато този човек я гледа,тя сякаш се бои да срещне очите му?-Защото е жена,а той е млад.-Защо,когато тя го гледа,този човек побледнява изведнъж?-Защото той е мъж,а тя е хубава.-Защо,когато го бях видял,той се хвърли плачещ в обятията ми?Защо един ден той се удряше по челото?-Не питай за това,което не трябва да знаеш.-Защо трябва да не зная тези неща?-Защото ти си мизерен и слаб,а всяка тайна е за Бога.-Но защо страдам аз?Защо не мога да мисля за това,без душата ми да се ужасява?-Мисли за баща си и да правиш добро.-Но защо не мога това?Защо злото ме тегли към себе си?-Падни на колене,изповядай се;ако мислиш за злото,правил си го.-Ако съм правил,това моя грешка ли е?Защо доброто ми измени?-Затова,защото си в мрачините,това основание ли е да се отрича светлината?Ако има изменници,защо да си единият от тях?-Защото ме беше страх да бъда глупак.-Защо минаваш нощите си в бдение?Новородените спят тоя час.Защо си сам сега?-Защото мисля,съмнявам се и се боя.-Кога прочее ще направиш молитвата си?-Когато помисля.Защо са ме лъгали?-Защо лъжеш ти,подлецо!Даже и в този момент.Защо не умреш,ако не можеш да страдаш?
Така говореха и тътнеха в мене два страшни и противоположни гласа,а друг трети крещеше пак:Уви!Уви!Моя невинност!Уви!Уви!Някогашни дни!

Страшен лост е човешката мисъл!Тя е нашата защита,нашият спасител,най-хубавият дар,който Бог ни е дал.Тя е в нас и ни е послушна;можем да я тласнем в безкрайността и излязла веднъж вън от слабия череп,факт е,че не отговаряме вече за нея.
Когато,от следващия ден започнах да уреждам безспир пътуването,губех сила и сън и малко по малко,без да забележа,целият живот ме напускаше.Когато сядах на масата,чувствах смъртно отвращение;нощем,тези две бледни лица,това на Шмит и на Бригита,които наблюдавах толкова много през деня,ме преследваха в страшни сънища.Когато те отиваха вечер на театър,аз отказвах да ходя с тях;после отивах сам,скривах се в партера и оттам ги гледах.Преструвах се,че имам работа в съседната стая и оставах там цял час да ги подслушвам.Ту мисълта да се скарам с Шмит и да го заставя да се бие с мене ме обхващаше със сила;обръщах му гръб,когато ми говореше;после го виждах с изненадан вид да идва при мене и ми протяга ръка.Ту,когато бях сам през нощта и всичко спеше вкъщи,чувствах силно желание да отида при писалищната маса на Бригита и да й задигна книжата.Трябваше един път да изляза,за да се въздържа от това.Какво мога да кажа?Исках един ден да ги заплаша с нож в ръка,че ще ги убия,ако не ми кажат защо са тъжни;друг път исках против себе си да обърна своята ярост.С какъв срам го написах това!И който ме попиташе,какво всъщност ме караше да постъпвам така,не бих знаел какво да му отговоря.
Да виждам,да зная,да се съмнявам,да се разярявам,да се безпокоя и да ставам дребнав,да минавам дните с ухо нащрек,а нощем да се потапям в сълзи,да си повтарям,че ще умра от мъка и да мисля,че аз съм причината за това,да чувствам уединението и слабостта,да изтръгна надеждата от моето сърце,да си въобразявам,че подслушвам,когато чувах в сянката на биенето на моя трескав пулс;да повтарям безкрай тези плоски фрази,които се носят навред:Животът е сън,няма нищо трайно тук долу на земята;да злословя най-сетне,да хуля Бога в мене,поради моята дребнавост и суетно желание:ето какво беше моето наслаждение,скъпото занимание,заради което се отказах от любовта,от въздуха на небето,от свободата!
Всевечний Бог!Свободата!Да,имаше известни моменти,когато въпреки всичко аз мислех още за тях.Сред толкова измама,чудноватост и глупост,имаше у мене пориви,които ме докарваха на себе си изведнъж.То беше някой лъх от въздух,който удряше лицето ми,когато излизах от тъмницата си;то беше някоя страница от книга,която четях,когато всеки път ми се случваше да взема,вместо някоя от тези на модерните доносчици,които наричат памфлетисти и на които би трябвало да се забрани просто заради общественото здраве,да вършат дребнавости и да философстват.Понеже говоря за тези хубави моменти,а те бяха толкова редки,бих желал да приведа един.Четях една вечер Мемоарите на Констан;там намерих следните десет реда:
“На Залцдорф,саксонски хирург,аташиран към княз Христиан,му бил счупен кракът от една граната,в битката при Аграм.Той паднал върху праха почти безжизнен.На петнадесет крачки от него Амедей Кербурски,помощник в лагера(забравих на кого),засегнат в гърдите от куршум,пада и избълва кръв.Залцдорф вижда,че ако на този млад човек не се даде помощ,ще умре от апоплексия;той събира силите си,довлича се до него,пуска му кръв и го спасява.След това Залцдорф умрял във Виена,четири дни след ампутацията”.
Когато прочетох тези думи,хвърлих книгата и потънах в сълзи.Не жаля за последните,те ми струват един хубав ден;защото аз говорех само за Залцдорф и не се грижех за нищо друго.Не мислех сигурно да подозирам никого този ден.Беден мечтател!Трябваше ли да си спомня тогава,че съм бил добър?За какво би ми послужило това?Да простирам към небето отчаяни ръце,да се питам защо бях на света и да търся около себе си дали не ще падне някоя граната,която би ме отнесла във вечността.Уви!Това беше само една светкавица,която процепваше за миг тъмнините на моята нощ.
Както тези глупави дервиши,които намират наслада в замайването,мисълта,въртяща се около себе си,се изчерпва да се вдълбочава,да се уморява от безполезна работа,се спира ужасена.Сякаш,че човек е празен и едвам се е вдълбочил в себе си,той стига на последното стъпало на една спирала.Тук,като на върха на планините,като в дъното на мините,липсва въздух и опазил те Бог да отидеш по-нататък.Тогава,ударено от смъртен студ,сърцето като уморено и забравено,би искало да се спусне навън,за да се възроди;то иска живот от всичко,което го окръжава,то жадно вдъхва въздуха;но то намира около себе си само своите собствени химери,които току-що одушевява със сила,която не му достига и които,създадени от него,го окръжават като безжалостен спектър.
Не беше възможно работите да продължат дълго време така.Уморен от неизвестността,реших да направя един опит,за да открия истината.
Отидох да искам пощенски коне за десет часа вечерта.Бяхме наели една каляска и поръчах всичко да бъде готово за определения час.Забраних в същото време да не се казва нищо на госпожа Пиерсон.Шмит дойде на вечеря;като сядах на масата,показвах се по-весел,отколкото обикновено и без да ги посветя в моето намерение,започнах да разговарям върху нашето пътешествие.Бих се отказал,думах на Бригита,ако мислех,че то не й е присърце;чувствах се толкова добре в Париж,че не бих желал друго,освен да остана тук,ако тя намираше това приятно.Похвалих всичките удоволствия,които човек може да намери в този град;говорих за баловете,за театрите,за толкова много случаи да се развлечеш,които се срещат на всяка крачка.Накратко,понеже бяхме щастливи,не виждах защо ще променяме мястото;и не мислех да заминаваме толкова скоро.
Очаквах,че тя ще настоява на нашия проект да отидем в Женева и всъщност тя не забрави да направи това.Но,само че то беше твърде слабо;но след като изрече първите думи,престорих се,че се съгласявам на нейните настоявания;после като обърнах разговора,говорих за неща,непричастни към това,че всичко да е наред.
-А,защо-прибавих аз-Шмит не дойде с нас?Истина е,че той има тук занятия,които го задържат,но не би ли могъл да вземе отпуск?Впрочем,талантите,които той притежава и които не иска да използва,не биха ли могли да му осигурят навред свободно и почетно съществуване?Нека дойде;колата е голяма и ние ще му направим място.Трябва един млад човек да види света и няма нищо по-печално за неговата възраст от това,да се затвори в ограничен кръг.Не е ли истина?-попитах Бригита-Хайде,драга моя,нека вашето доверие добие това,което той би отказал на мене може би;склонете го да ни пожертва шест седмици от своето време.Ще пътуваме заедно и една обиколка из Швейцария с нас ще го накара да се върне с по-голямо удоволствие в кабинета си и към своите трудове.
Бригита се присъедини към мене,макар и да знаеше,че тази покана беше само една шега.Шмит не можеше да отсъства от Париж без опасност да изгуби мястото си и той ни отговори,не без съжаление,че това основание му пречеше да се съгласи.Ала бях накарал да донесат една бутилка хубаво вино и като продължавах така да настоявам,полусмеещ се,полусериозен,и тримата се въодушевихме.След вечерята излязох за четвърт час да се уверя дали моите заповеди бяха изпълнени;после влязох с радостен вид и като седнах на пианото,предложих да посвирим.
-Нека минем тук нашата вечер-им казах-ако сте съгласни,да не ходим на театър;не съм способен да ви помогна,но мога да ви послушам.Ще накараме Шмит да посвири,ако му е мъчно и времето ще мине по-бързо,отколкото другаде.
Бригита не чака да й се молят,тя пя на драго сърце;Шмит й акомпанира със своето виолончело.Бяха донесли необходимото за да се направи пунш и скоро пламъкът на горещото питие ни развесели със своя блясък.Пианото беше оставено заради масата;върнахме се на нея;взехме карти;всичко се мина,както исках,въпрос ставаше само какви развлечения да измисляме.
Очите ми бяха устремени на стенния часовник и очаквах с нетърпение кога стрелката ще отбележи десет часа.Безпокойство ме разкъсваше,но бях в състояние нищо да не оставя да се види.Най-после дойде определеният миг.Чух камшика на пощальона и конете да влизат в двора.Бригита беше седнала до мене;улових й ръката и я попитах дали е готова да тръгнем.Тя ме загледа с изненада като си мислеше,без съмнение,че искам да се шегувам.Казах й,че на вечерята тя ми се стори решена и аз не се поколебах да накарам да доведат конете,затова именно бях излязъл.В същото време влезе и момчето от хотела,което съобщи,че багажът ни е на колата и ни чакат.
-Сериозно ли е това?-попита Бригита-Искате да заминем тази нощ?
-Защо не,-отговорих-щом като сме съгласни,че трябва да напуснем Париж?
-Какво!Сега?В този миг?
-Без съмнение;нали от цял месец всичко е готово?Виждате,че с мъка е свързан нашият багаж на каляската;от момента,когато е решено,че няма да останем тука,най-бързо извършеното не е ли най-доброто?На мнение съм,че трябва всичко да се върши така и нищо да не се отлага за другия ден.Вие сте тази вечер в пътнишко настроение и аз бързам да го използвам.Защо да чакаме и да отлагаме безспирно?Не бих могъл да понеса този живот.Вие желаете да заминете,не е ли истина?Е добре,да тръгваме,от вас зависи само.
Настъпи момент дълбоко мълчание.Бригита отиде до прозореца и видя наистина,че конете чакаха впрегнати.Впрочем,от тона с който й говорех,не можеше да има у нея никакво съмнение и колкото бързо да й се виждаше това решение,то дойде от нея.Тя не можеше да се откаже от собствените си думи,нито да търси причини за бавене.Нейното решение било взето тутакси;тя зададе отначало няколко въпроса като да се увери,дали всичко беше в ред;като видя,че нищо не беше забравено,подири ту на една,ту на друга страна.Взе шала си и шапката си,сложи си ги,после пак задири.
-Аз съм готова-каза тя-Ето ме;тръгваме,нали?Ще тръгнем ли?-Тя пусна светлина,прегледа моята стая,своята,отвори сандъците и долапите.Питаше за ключа на писалищната си маса,който изгубила,казваше тя.Къде можеше да бъде този ключ?Беше го държала преди час.-Хайде,хайде!Готова съм-повтаряше тя,с бързи движения-Да тръгваме,Октав,да слизаме.Като казваше това,все търсеше и току сядаше при нас.
Бях останал на канапето и гледах Шмит,прав пред мене.Той не беше изменил отношенията си и не изглеждаше нито развълнуван,нито изненадан;но две капки пот му течаха по слепите очи и чух да пръщи в пръстите му жетона от слонова кост,който държеше,и парчетата от който паднаха на земята.Той ни протегна двете си ръце изведнъж и каза:
-Добро пътуване,приятели мои!
Ново мълчание;аз все го наблюдавах и очаквах да прибави една дума.”Ако има тука тайна,мислех,кога ще я узная,ако не в този момент?Тя трябва да е на устните и на двамата.Ако изскочи във вид на сянка,пак ще я уловя.”
-Мой драги Октав,-каза Бригита-къде мислите ще се спрем?Ще ни пишете,нали,Анри?Вие няма да забравите моето семейство и това,което можете,ще направите за мене?
Той отговори с развълнуван глас,но с външно спокойствие,че се задължава от цялото свое сърце да й услужи и,че ще употреби усилията си за това.
-Не мога-каза той-да отговоря нищо,но относително писмата,които бяхте получили,има малко надежда.Но това няма да бъде по моя вина,ако въпреки всичко не мога наскоро да ви изпратя някои щастливи новини;разчитайте на мене,обричам ви се.
След като ни отправи още няколко задължителни думи,той се приготви да излезе.Аз станах и го изпреварих;исках за последен път да ги оставя пак един момент заедно и тутакси,щом като затворих вратата зад себе си,напук на всичкия бяс на ревността,прилепих челото си на ключалката.
-Кога ще ви видя пак?-попита той.
-Никога-отговори Бригита-Сбогом,Анри.Тя му протегна ръка.Той се наведе,поднесе я на устните си и едвам успях да се хвърля назад в тъмнината.Той мина,без да ме види,и излезе.
Останал сам с Бригита,почувствах се с разбито сърце.Тя ме очакваше,с пелерина под мишница,и вълнението,което изпитваше,беше твърде ясно за да не остане неразбрано.Тя беше намерила ключа,който търсеше и писалищната й маса беше отворена.Върнах се и седнах при камината.
-Слушайте-й казах,без да смеех да я погледна-бях толкова виновен спрямо вас,че трябваше да чакам и страдам,без да имам правото да се оплаквам.Промяната,която стана у вас,ме хвърли в едно такова отчаяние,че не можах да се въздържа да не ви попитам за причината;но сега не я искам вече.Искате ли да заминете?Кажете ми;ще отстъпя.
-Да тръгнем,да тръгнем!-повтори тя.
-Както желаете,но бъдете искрена.Какъвто и да бъде ударът,който получавам,не трябва да питам откъде идва той;ще се подчиня без ропот.Но,ако трябва да ви изгубя завинаги,не ми давайте надежда;защото Бог знае!Не ще преживея това.
Тя се обърна бързо.
-Говорете ми-каза тя-за вашата любов,не ми говорете за вашата мъка.
-Е добре,аз те обичам повече от живота си.Пред моята любов мъката ми е само сън.Ела с мене на края на света,или ще умра,или ще живея чрез тебе!
Като произнесох тези думи,направих стъпка към нея и видях я как побледнява и се отдръпва.Тя направи напразно усилие за да накара да се усмихнат стиснатите й устни;и като се наведе над писалищната маса,каза:
-Мъничко още,мъничко почакайте;имам да изгоря няколко хартии.Тя ми показа писмата от Н***,скъса ги и ги хвърли в огъня;взе оттам други,които препрочете и които остави отворени на масата.Това бяха бележки на нейните търговци и имаше между тях някои,на които не беше платено.Като ги прегледа всички,започна да говори бързо,с горещи бузи като трескава.Тя ми поиска извинение заради своето упорито мълчание и заради поведението си от време на пристигането й.Засвидетелства ми повече нежност,повече доверие от някога.Удряше ръцете си,смееща се,и си обещаваше най-очарователно пътуване;най-после,тя беше цяла любов или поне приличаше на любов.Не мога да кажа колко страдах от тази престорена радост;имаше в тази мъка,която се откриваше сама,по-страшна скръб,отколкото сълзите и по-горчива,отколкото укорите.Бих я обичал по-добре хладна и равнодушна,отколкото да се разчувства така,за да се надвие;струваше ми се,че виждах пародията на нашите най-щастливи моменти.Това бяха същите думи,същата жена,същите ласки;но онова,което петнадесет дни по-рано ме изпълваше с любов и мъка,повтаряно така,ми причиняваше ужас.
-Бригита,-й казах изведнъж-каква тайна криете от мене?Ако ме обичате,каква жестока комедия играете наистина,така пред мене?
-Аз?-каза тя почти обидена-Кое ви кара да мислите,че играя?
-Кое ме кара да мисля?Кажете ми,моя драга,каква смърт криете в душата си и не страдате ли като мъченица.Ето моите обятия,готови да ви приемат;облегнете си на тях главата и плачете.Тогава ще ви отведа може би;но,наистина,не така.
-Да тръгваме,да тръгваме!-повтори тя пак.
-Не,с цената на душата си!Не,не сега,не,когато има между нас лъжа или маска.Аз обичам повече нещастието,отколкото тази веселост.
Тя остана няма,изумена,като виждаше,че не се мамех от думите й,че я отгатвах въпреки усилията й.
-Защо да злоупотребяваме?-продължавах аз-Толкова ниско ли съм паднал във вашето уважение,че вие да можете да се притваряте пред мене?Това нещастно и печално пътешествие,мислите ли,че сте осъдена на него?Тиранин ли съм аз или неограничен господар?Палач ли съм аз,който ви влачи за наказание?Защо се плашите от моя гняв,за да си служите с подобни извъртвания?Какъв страх ви кара да лъжете така?
-Имате грешка,-отговори тя-моля ви,нито дума повече.
-Защо,наистина,толкова малко искреност?Ако не съм ваш довереник,не мога ли поне да бъда считан за приятел?Ако не мога да зная откъде идват сълзите ви,не мога ли поне да ги виждам като текат?Нямате ли толкова доверие да мислите,че уважавам скърбите ви?Какво да сторя за да ги узная?Не би ли могло да се намери лек за тях?
-Не,-казваше тя-имате грешка;вие ще причините на вас си нещастие,а не и на мене,ако ме насилвате повече.Не е ли достатъчно това,за да заминем?
-Но как искате да тръгна,когато стига да ви погледна и ще видя,че това пътешествие ви е досадно,че идвате против сърцето си,че сте се разкаяли вече?Що е това,Велики Боже!И какво криете от мене?За какво си играем напразно на думи,когато мисълта е толкова ясна,колкото това стъкло тук?Не бих ли бил последният от хората,ако приемех така без ропот това,което вие ми давате с толкова голямо съжаление?Как обаче бих го отблъснал?Какво мога да сторя,ако не говорите?
-Не,аз не ви следвам против сърцето си;вие се мамите;аз ви обичам,Октав;престанете да ме измъчвате така.
Тя вложи толкова сладост в тези думи,че се хвърлих на коленете й.Кой би устоял на нейния поглед и на божествения звук на нейния глас?
-Боже мой!-извиках-Вие ме обичате,Бригита?Моя драга метреса,вие ме обичате?
-Да,обичам ви,да,аз ви принадлежа;правете с мене каквото желаете.Ще ви следвам;да тръгнем заедно;елате,Октав,чакат ни.-Тя стискаше ръката ми в своите и ми даде една целувка по челото-Да,трябва-мълвеше тя-да,аз го желая,до последна въздишка.
-Трябва?-казах сам на себе си.Станах.На масата беше останал само един лист от книжата,които Бригита преглеждаше.Тя го взе,обърна го,после го остави да падне на земята.-Това ли е всичко?-попитах.
-Да,това е всичко.
Когато бях накарал да доведат конете,не беше с мисълта,че ще заминем всъщност.Исках да направя само опит,но по силата на нещата той стана истински.Отворих вратата.
-Трябва!-си казвах-Трябва!-повтарях съвсем високо-Какво значи тази дума,Бригита?Да не би да има нещо,което не разбирам тука?Обяснете ми,ако не,оставам.Защо трябва да ме обичате?
Тя падна на канапето и си изви ръцете от болка.
-Ах!Нещастен,нещастен!-каза тя-Ти не ще можеш никога да обичаш!
-Е добре,може би да,аз вярвам;но,за Бога,аз зная да страдам.Трябва да ме обичате,нали?Но трябва също така да ми отговаряте.Ако трябваше да ви изгубя завинаги,ако трябваше тези стени да се съборят върху главата ми,не бих излязъл оттука,докато не узная каква е тази тайна,която ме измъчва от един месец насам.Нека да съм луд,жесток,нека развалям живота си за удоволствие да ви питам това,което може би трябваше да се преструвам,че не искам да зная,нека едно обяснение между нас разруши нашето щастие и издигне пред мене недостижима преграда,нека чрез това направя невъзможно тръгването даже,което толкова много желаех;каквото и да ви струва това на вас и на мене,ще говорите,или аз се отказвам от всичко.
-Не,не,няма да говоря!
-Ще говорите!Мислите ли случайно,че съм глупак да вярвам на вашите лъжи?Когато ви виждам на следния ден от вечерта по-друга,отколкото денят не е от нощта,мислите ли,че се мамя?Когато ми давате за оправдание незнам какви писма,които не си струват труда да се четат,въобразявате ли си,че се задоволявам от първия намерен повод,защото ви се харесва да не търсите друг?Лицето ви от гипс ли е,та да е мъчно да се види там това,което става във вашето сърце?Какво мнение имате наистина за мене?Аз не се мамя толкова,колкото би могло да се мисли и пазете се,за сметка на думите,вашето мълчание да не ме научи на това,което криете тъй упорито.
-Какво искате да крия от вас?
-Това,което искам!Вие питате кое е то?Дали за да ме махнете ми задавате този въпрос?Или за да ме докарате до крайност и да се отървете от мене?Да, сигурно оскърбената гордост е,която се стреми да ме накара да избухна.Ако аз се обяснявам искрено,вие имате на своя услуга всичкото женско лицемерие;очаквате да ви извиня,за да ми отговорите,че една жена като вас не се унижава да се оправдава.С какви погледи на омразна гордост не знаят да се прикриват най-виновните и най-подлите!Вашето велико оръжие е мълчанието;не от вчера го зная това.Вие чакате само да ви обидят,мълчите дотогава,докато не дойдат при вас;хайде,хайде,борете се със сърцето ми;къде бие вашето,ще го намерите;но не се борете с главата ми,тя е по-яка от желязото и тя знае толкова много,както вас.
-Бедното момче!-промълви Бригита-Не желаете значи,да тръгнем?
-Не!Ще тръгна само с моята метреса,а вие не сте моя вече сега.Достатъчно се борих,достатъчно страдах,достатъчно си разкъсвах сърцето!Време е вече денят да изгрее;достатъчно съм живял в нощта.Да или не,искате ли да отговорите?
-Не.
-Както обичате;ще почакам.
Отидох да седна на другия край на стаята,решен да не ставам,докато не науча това,което исках да зная.Тя сякаш размишляваше и ходеше шумно пред мене.
Следях я с жадно око и мълчанието,което пазеше,увеличаваше постепенно моя гняв.Не исках тя да забележи и не знаех какво решение да взема.Отворих прозореца.
-Нека разпрегнат конете-извиках аз-и нека ги заплатят!Няма да замина тази вечер.
-Клетият!-каза Бригита.Затворих спокойно прозореца и седнах отново без да давам вид,че желая да слушам;но почувствах такова вбесяване,че не можех да му противостоя.Това студено мълчание,тази отрицателна сила ме раздразваше до последна степен.Бях действително измамен и сигурен за измяната на една обична жена,от което никога не бях изпитвал по-лошо.Откакто бях решил сам да остана в Париж,казвах си,че на всяка цена трябваше Бригита да говори.Напразно търсех в ума си средство да я задължа да направи това;но,за да го намерех в този миг,бих дал всичко,което притежавах.Какво да правя?Какво да кажа?Тя беше тук,спокойна,гледаща ме с тъга.Чух да разпрягат конете;те отминаха с бавен тръс и звукът от звънчетата им се изгуби скоро из улиците.Дойде ми на ум да накарам да ги върнат,но ми се струваше,че тяхното заминаване беше безвъзвратно.Дръпнах ключалката на вратата;не зная какво ми думаше на ухото:ето те сам,лице с лице пред съществото,което трябва да ти даде живота или смъртта.
Докато,потънал в мислите си се силех да изнамеря някое околно средство,което би могло да ме изведе до истината,спомних си за един роман на Дидеро,където една жена от ревност към любовника си измислила,за да уясни съмненията си,твърде оригинално средство.Тя му казала,че не го обича вече и му известила,че ще го напуска.Маркиз де Арси(това е името на любовника)повярвал на капана и признал,че и сам той е уморен от любовта си.Тази чудновата сцена,която бях чел твърде млад,ме беше поразила като хитрост и споменът,който бях запазил за нея,ме караше сега да се усмихвам.”Кой знае,си казвах аз,дали ако направех така Бригита би се измамила може би,и би ми казала каква е тайната й.”
Със страшен яд преминах изведнъж на мисълта за хитрост и ловкост.Толкова мъчно ли беше наистина да накараш да говори една жена,без да ще?Тази жена беше моя метреса;бих бил много слаб,ако не бих успял.Проснах се на софата със свободен и равнодушен изглед.
-Е,тогава,моя драга-казах весело-не сме в деня на доверието?
Тя ме изгледа с учуден вид.
-Ех!Боже мой,да-продължавах аз-трябва при все това един ден да дойдем до нашите истини.Ето,за да ви дам пример,имам известно желание да започна;това ще ви направи доверчива,а приятелите трябва всякога да се разбират.
Без съмнение като говорех така,лицето ми ме издаваше;Бригита сякаш не ме слушаше и продължаваше да се разхожда.
-Знаете ли добре,-й казах-че преди всичко ето вече шест месеца,откакто сме заедно?Начинът на живот,който водим,няма нищо прилично на това,на което човек би могъл да се смее.Вие сте млада,така също и аз;ако се случаше,че близостта престане да бъде по ваш вкус,бихте ли били жена да ми го кажете?Действително,ако това е така,аз бих ви го признал искрено.И защо не?Престъпление ли е да обича човек?Също така не може да бъде престъпление по-малко да обича или да не обича вече.Какво чудно би имало тука,ако на вашата възраст човек се нуждае от промяна?
Тя се спря.
-На нашата възраст!-каза тя-За мене ли се отнася това?Каква комедия играете вие също?
Кръвта ми нахлу в лицето.Хванах й ръката.
-Седни тук-й казах-и ме слушай.
-За какво?Това не сте вие,който говорите.
-Послушайте ме!-повторих аз със сила и елате моля ви,да седнете тук,при мене.Ако искате мълчете,но съгласете се поне да ме изслушате.
-Слушам;какво искате да ми кажете?
-Ако ми кажеха днес:Вие сте подлец!Аз съм на двадесет години и съм вече паднал;моят цял живот,моето сърце биха се възмутили.Не съзнавах ли в себе си това,което съм?Но би трябвало да отида на дуел,би трябвало да изложа живота си срещу неговия;защо?-за да докажа,че не съм подлец.Тази дума е изисквала този отговор всеки път,когато са я произнасяли и не е важно кой.
-Това е вярно;но какво искате да кажете с това?
-Жените не се бият;но такова,каквото обществото е създало,няма обаче,никое същество от който и пол да е,което да не е длъжно,в известни моменти през живота си,направлявано като часовник,здраво като желязото,да вижда всичко,обърнато на въпрос.Размислете;кой сте видели да избегне този закон?Няколко личности,може би,но виждате какво се случва;ако е мъж,чака го безчестието;ако е жена,какво?Чака я забравата.Всяко същество,което живее истински живот,трябва да докаже,че живее.Има наистина,за една жена,както за един мъж,такъв случай,когато е нападната.Ако тя е честна,става,показва,че присъства и пак сяда.Ударът от меч не доказва нищо за нея.Тя не само трябва да се защитава,но трябва и сама да наточи своите оръжия.Подозират я;кой?Някой равнодушен?Тя може и трябва да го презира.Но той е нейният любовник,обича ли тя този любовник?Ако го обича,в това е животът й,тя не може да го презира.
-Едничкият неин отговор е мълчанието.
-Вие се мамите;любовникът,който я подозира,зная,оскърбява чрез това целия й живот;и за нея отговарят,нали?Нейните сълзи,миналото й поведение,нейната преданост и нейното търпение.Какво ще стане,ако тя мълчи?Любовникът й ще я изгуби заради нейна грешка и времето ще го оправдае.Не мислите ли така?
-Може би;мълчанието преди всичко.
-Може би,казвате вие?Сигурно аз ще ви изгубя,ако не ми отговаряте;моето решение е взето:тръгвам сам.
-Е тогава,Октав...
-Е,тогава,-извиках аз-времето ще ви оправдае?Свършете;на това поне кажете-да или не.
-Да,надявам се.
-Надявате се?Ето какво бих желал да ви помоля искрено.Този е последен път,когато без съмнение,имате случай да бъдете пред мене.Казвате ми,че ме обичате и аз го вярвам.Ала аз ви подозирам;вашето намерение е да замина и времето да ви оправдае?
-Но,в какво ме подозирате?
-Не искам да ви кажа,защото виждам,че това е безполезно.Но,щом като е така,мизерия за мизерия,заповядайте:аз обичам друга.Вие ме мамите;вие обичате друг;ето вашата тайна и моята.
-Кого,наистина?-попита тя.
-Шмит.
Тя сложи ръката си върху устните ми и се обърна.Не можах да кажа повече;останахме и двамата замислени с очи,отправени към земята.
-Послушайте ме-каза тя с усилие-Аз много страдах и взимам небето като свидетел,че ще дам живота си за вас.Докато ми остане в света най-слабата искра от надежда,ще бъда готова да страдам още;но,макар и да събудя отново вашия гняв като ви кажа,че съм жена,аз съм обаче такава,мой приятелю.Не трябва да се отива много напред,нито по-далече,отколкото позволява човешката сила.Аз няма да отговоря никога на това.Всичкото,което мога в този момент,то е да падна на колене за последен път и да ви помоля пак да заминем.
Като каза тези думи,тя се наведе.Аз станах.
-Много глупав,-казах с горчивина-много глупав е,който веднъж през живота си пожелае да добие истината от жена!Той ще добие само презрението и си го заслужава!Истината!Онзи я знае,който развратничи с камериерките или се търкаля по техните възглавници в часа,когато те говорят на сън.Онзи я знае,който става сам жена и е посветен в низостите но всичко,що се движи в сянката!Но мъжът,който пита искрено,този,който отваря прилично ръка,за да добие тази страшна милостиня,не е той,който ще я добие някога!С него се държат предпазливо;за всеки отговор си свиват раменете и,ако търпението му се изгуби,превръщат се в името на своята добродетел на оскърбени весталки и остават да падне от устните им великото женско предсказание,че подозрението разрушава любовта и,че не може да се извинят за това,за което не могат да отговорят.Ах!Справедливи Боже,каква умора!Кога най-после ще се свърши всичко това?
-Когато искате-каза тя със студен тон-аз съм също така уморена от това,както вас.
-Ей сега;напускам ви завинаги и нека времето ви оправдае!Времето!Времето!О,студена любовнице!Спомняйте си за това,сбогом.Времето!А хубостта ти,а любовта ти,а щастието ти,къде са отишли?Без съжаление ли ме изгубваш ти така?Ах!Без съмнение,когато ревнивият любовник узнае,че е бил несправедлив в деня,когато види доказателствата,ще разбере,какво сърце е наранил,не е ли вярно?Той ще оплаче срама си и няма да има за него вече нито радост,нито сън;ще живее само,за да си спомня,че някога е живял щастливо.Но,в тоя ден неговата горда метреса ще побледнява от желание може би,да се види отмъстена;тя ще си каже:ако аз бях сторила това по-рано!Но,повярвайте ми,ако тя го е обичала,гордостта не ще я утеши.
Исках да говоря със спокойствие,но не бях вече господар на себе си;на свой ред вървях с възбуденост.Има,известни погледи,които са същински удари от меч;те се кръстосват като желязото;такива именно разменяхме Бригита и аз в този момент.Гледах я както затворникът гледа вратата на тъмницата.За да разбия печата,който беше на устните й и да я накарам да говори,бих изложил моя живот и нейния.
-Къде отивате?-попита тя-Какво искате да ви кажа?
-Това,което е в сърцето ви.Не сте ли достатъчно жестока да ме карате да го повтарям тука?
-А вие,а вие,-извика тя-не сте ли сто пъти по-жесток?Ах!Глупав,кажете,кой желае да знае истината!Луда,мога ли да кажа на свой ред,кой може да се надява,че ще я повярват!Искате да знаете тайната ми,а моята тайна е,че ви обичам.Колко съм безумна!Вие търсите друга тайна.Тази бледност,която ми идва от вас,обвинявате я,питате защо е.Безумна!Исках да страдам в мълчание,да ви пожертвам своята преданост;да скрия сълзите си от вас;вие ги подслушвате като свидетели на някое престъпление.Безумна!Желаех да премина моретата,да се заточа от Франция с вас,да отида да умра,далече от всичко,което ме е обичало,върху това сърце,което се е съмнявало в мене.Безумна!Мислех,че истината има един поглед,един език,който се отгатва,който се уважава.Ах,когато помисля за това,сълзите ми ме задавят.Защо,ако трябваше да бъде така,ме въвлече в постъпка,която ще развали завинаги моето спокойствие?Главата ми се върти,не зная къде съм!-Тя се наведе плачеща над мене-Безумна!Безумна!-повтаряше със сърцераздирателен глас-Но какво е това,-продължаваше тя-докога ще упорствате?Какво мога да направя срещу тези подозрения,непрестанно възобновявани,непрестанно изменяни?Трябва,казвате,да се оправдая!За какво?За заминаване,за любов,за смърт,за отчаяние?И,ако проявявам пресилена веселост,даже тази веселост ви обижда.Пожертвах ви всичко,за да заминем,но вие не направихте нито лия,без да погледнете назад.Навред винаги,каквото и да правя,обидата!Ядът!Ах!Скъпо дете,ако знаете какъв смъртен студ е,какво страдание е да виждам така,най-простата дума на сърцето да се посреща със съмнение и сарказъм!Вие ще се лишите по този начин от единственото щастие,което има на света:да обичате беззаветно.Ще убиете в сърцето на тези,които ви обичат,всяко деликатно и възвишено чувство;ще достигнете дотам,че ще вярвате само в това,което е най-грубо;от любовта ще ви остане само това,което е видимо и може да се пипне с пръст.Млад сте,Октав,и на вас ви предстои още да минете дълъг живот;ще имате и други метреси.Да,както казвате,гордостта е дребно нещо и не е тя,която ще ме утеши;но нека да не дава Бог нито сълза да изплатите един ден за тези,които ме карате да проливам в този момент.-тя стана-Трябва ли наистина,да го кажа?Трябва ли да знаете,че от шест месеца не съм си легнала нито една вечер без да си повторя,че всичко е безполезно и,че не ще се излекувате никога;не съм станала нито една утрин без да си кажа,че трябва да се опита още;не сте казали нито дума,която да не ме накара да почувствам,че трябва да ви напусна и,че не сте ми направили нито една ласка,от която да не почувствам ,че е по-добре да се умре;ден след ден,минута след минута,винаги между страха и надеждата,хиляди пъти съм се опитвала да победя или любовта си,или мъката си;щом като откриех сърцето си на вас,хвърляхте насмешлив поглед до дъното на моята вътрешност и щом като го затворех,струваше ми се,че усещах там едно богатство,което само вие можехте да пръскате.Да ви разкажа ли тези слабости и всичките тези мистерии,които се струват детински на онези,които не ги уважават?Когато ме напускахте в гнева си,заключвах се,за да чета първите ви писма;има един валс,който никога не съм свирила напразно,когато изпитвах много живо нетърпението да виждам да идвате.Ах!Нещастна,колко тези незнайни сълзи,колко тези безумия,толкова сладки за слабите,ще ти струват скъпо!Плачи сега;това наказание даже,тази мъка не послужи за нищо.
Исках да я прекъсна.-Оставете ме,оставете ме-каза тя-трябва някой ден да ви говоря също пак.Да видим,защо се съмнявате в мене?От шест месеца насам,по мисъл,тялом и духом,само на вас принадлежа.В какво смеете да ме подозирате?Искате ли да заминем за Швейцария?Готова съм,виждате.Някой съперник ли мислите,че имате?Изпратете му писмо,което ще подпиша и което вие ще предадете на пощата.Какво правим ние,накъде отиваме?Да вземем известно решение.Не сме ли винаги заедно?Е,тогава защо ме напускаш?Аз не мога да бъда в едно и също време,и близо,и далече от тебе.Необходимо е,казваш ти,да може човек да се доверява на своята метреса,това е вярно.Или любовта е благо,или е зло;ако е благо,трябва да се вярва в него;ако е зло,трябва да се лекуваме от него.Всичко това,виждаш,е една игра,която играем;но нашето сърце и нашият живот служат за залог и това е страшното!Искаш ли да умрем?Това по-скоро може да стане.Каква съм аз,наистина,за да се съмняваш в мене?-тя се спря пред огледалото-Каква съм аз?-повтаряше тя-Каква съм аз?Помислихте ли това?Погледайте какво лице имам.Да се съмняват в тебе!-извика тя като се обръщаше към собственото си лице-Клета бледна главо,тебе те подозират!Бедни сухи бузи,бедни уморени очи,съмняват се във вас и във вашите сълзи!Е,тогава,престанете да страдате;нека тези целувки,които са ви изсушили,затворят клепачите ви!Слезни във влажната земя,бедно,треперещо тяло,теб не те подкрепят вече!Когато бъдеш там,може би ще повярват,ако съмнението вярва в смъртта.О,тъжен призрак!По кой бряг желаеш ти да скиташ и да стенеш?Какъв е този огън,който те разкъсва?Ти правиш проекти за пътуване,ти,който си с единия крак в гроба!Умри!Бог ти е свидетел,ти пожела да обичаш!Ах!Какви богатства,какви любовни сили събудиха в твоето сърце!Ах!Каква мечта те оставиха да откърмиш,а с каква отрова те умъртвяват!Какво зло си извършила,та хвърлиха в тебе тази огнена треска,която те изгаря?Какъв ужас го въодушеви,това безумно същество,което те тласна с крак в гроба,когато устните му ти говорят за любов?Кога ще станеш наистина,ако живееш още?Не е ли време?Не е ли достатъчно това?Какво доказателство за мъката си ще дадеш ти,за да ти повярват,когато тебе,самата тебе,бедно живо доказателство,беден свидетел,не ти вярват?На какво мъчение искаш да се подложиш,което да не си употребявала?С какво изтезание,с каква жертва ще усмириш жадната,ненаситната любов?Ще бъдеш само предмет на присмех;напразно ще търсиш някоя пуста улица,където тези,които минават не ще те сочат с пръст.Ще изгубиш всякакъв срам и чак до външността на тази крехка добродетел,която ти е била толкова скъпа;и човекът за когото се унижиш ще бъде първият,който ще те накаже за това.Той ще те укори,че не живееш за него само,че не пренебрегваш света заради него и докато твоите собствени приятели мърморят около тебе,той ще търси в погледите им дали няма да съзре много съжаление;той ще те обвини,че го мамиш,ако още една ръка стиска твоята и,ако в пустинята на твоя живот намериш случайно някого,който ти се харесва между другото.О,Господи!Спомняш ли си един летен ден,когато ти поставиха върху главата венец от бели рози?Това чело ли беше,което ги носеше?Ах!Ръката,която ги закачи на стените на молитвения дом,не беше паднала в праха като тази!О,моя долина!О,моя стара лельо,която спите сега в мир!О,мои липи,мое мъничко беличко яренце,мои славни чифлигари,които ме обичахте толкова много!Спомняте ли си,когато ме виждахте щастлива,горда,спокойна и почитана?Кой хвърли на пътя ми този чужденец,който иска да ме изтръгне от него?Кой му е дал правото да минава през пътечката на моето село?Ах!Нещастна!Защо се обърна ти първия ден,в който той те следваше там?Защо го прие ти като брат?Защо му отвори вратата си и му протегна ръка?Октав,Октав,защо ме залюби ти,ако всичко трябваше да се свърши така!
Тя щеше да падне в безсъзнание и аз я подкрепих до фотьойла,където падна с глава върху рамото ми.Страшното усилие,което употребяваше като ми говореше толкова горчиво,я беше съсипало.Вместо оскърбена метреса,аз намерих изведнъж в нея едно оплакващо се и страдащо дете.Очите й се затваряха;прегърнах я,тя остана неподвижна.
Когато дойде на себе си,оплакваше се от крайно изнемощяване и ме помоли с нежен глас да я оставя,да си легне в леглото.Едвам можеше да върви;занесох я чак до алкова и я поставих полекичка върху леглото й.Нямаше у нея никакъв признак на страдание;тя си почиваше от мъката си като от умора и изглеждаше,че не си спомня за нея.Нейната слаба и деликатна природа отстъпваше,без да се бори и както сама беше казала,аз бях далеч надминал нейната сила.Тя държеше ръката ми в своята,целунах я;устните ни,още любещи,се съединиха без да щем и след тая толкова жестока сцена,тя заспа върху сърцето ми като в първия ден.

Редактирано от Sperantza на 09.09.04 16:14.

Бригита спеше.Ням,неподвижен бях седнал до нея.Както някой земеделец след бурята пресмята класовете на опустошената нива,така и аз започнах да идвам на себе си и да пресмятам злото,което бях извършил.
Мислех,че то е непоправимо.Известни страдания,по своя изблик,ни говорят за прекратяването си и колкото повече изпитвах срам и угризение на съвестта,толкова повече чувствах,че след една такава сцена не оставаше друго,освен да си кажем сбогом.Какъвто кураж и да можеше да има Бригита,тя изпи до дъното горчивата чаша на своята печална любов;ако не исках да я видя да умре,трябваше да си отпочине от нея.Случвало се е често да ми е правила жестоки укори и да е влагала повече гняв,отколкото този път;но този път,това,което ми каза не бяха вече празни думи,диктувани от оскърбената й гордост,това беше истината,която препълнила сърцето й,го беше разбрала,за да изскочи оттам.Обстоятелствата в които се намирахме и моя отказ да заминем с нея,правеха всяка надежда невъзможна;тя би желала да прости,но нямаше сила за това.Този сън даже,тази прохождаща смърт на едно същество,което не можеше вече да страда,доказваха достатъчно горното;това мълчание,дошло изведнъж,тази мекота,която беше показала като се връщаше толкова скръбно към живота,този блед образ,тази целувка,всичко ми говореше,че това беше станало и каквото и да можеше да ни свързва,бях го скъсал завинаги.Даже когато спеше,ясно беше,че при първото страдание,което би й дошло от мене,тя би заспала вечен сън.Стенният часовник звъня и усетих,че изтеклият час отнасяше и моя живот със себе си.
Като не исках да викам никого,запалих сам лампата на Бригита;гледах тази слаба светлина и моите мисли сякаш плаваха в сянката като безнадеждните й лъчи.
Каквото и да казвах и да правех,никога мисълта да изгубя Бригита не беше ми се представяла.Бях пожелавал сто пъти да я напусна;но кой не е любил на този свят и кой не знае какво е това?То беше само отчаяние и избухващ гняв.Колкото,знаех,ме обича тя,бях сигурен,че я обичам също толкова и аз;непреодолимата необходимост идваше за първи път да застане между нас двамата.Чувствах нещо като тъпа отпадналост,през която не различавах нищо ясно.Бях се навел близо до алкова и макар да видях от първия момент още всичкия смисъл на моето нещастие,не усещах страдание.Това,което моят ум схващаше беше,че душата ми,слаба и ужасена,сякаш се беше оттеглила настрани,за да не вижда нищо.Хайде,си казвах,това е ясно;исках го и го направих;няма и най-малко съмнение,че не можем да живеем заедно;не желая да убивам тази жена,така,че не ми остава нищо друго,освен да я напусна.Ето какво е,ще си отида утре.И,като си говорех така,не мислех нито за грешките си,нито за миналото си,нито за бъдещето си;не си спомнях нито за Шмит,нито за кавото и да било в този момент;не бих могъл да кажа,какво ме беше довело дотук,нито какво бях правил от един час насам.Гледах стените на стаята и мислех,че всичко,което ме занимаваше беше да избера за утре с каква кола да си отида.
Прекарах доста дълго време в това състояние на странно спокойствие.Както човек,ударен с нож,усеща само студенината на желязото;той прави още няколко крачки по пътя си и поразен,с блуждаещи очи,се пита какво се е случило.Но малко по малко кръвта идва капка по капка,раната се разтваря и я оставя да тече;земята се обагря с червен пурпур,смъртта идва.Човекът,при нейното приближаване,трепери от уплаха и пада като поразен от мълния.Така,спокоен на глед,аз слушах как идва нещастието;повтарях си с нисък глас това,което Бригита ми беше казала и нареждах около нея всичко,което знаех по навик,че й приготвят за нощта;после я гледах,след това отивах на прозореца и оставах там с чело,прилепено в стъклата пред голямото мрачно и тежко небе;после пак се връщах до леглото.Да замина утре,това беше едничката ми мисъл и малко по малко тази дума да-замина-ми ставаше непонятна;Ах,Боже!,извиках изведнъж,моя бедна метреса,аз ви изгубвам,аз не знаех да ви обичам!
Потреперих при тези думи,като да беше някой друг,който ги произнесе;те се отекнаха в цялото мое същество като в опната арфа,докосната от вятъра,който ще я разбие.В един миг две-годишни страдания ми пронизаха сърцето,а след тях като тяхна последица и последно тяхно изражение,настоящето ме завладя.Как ще мога да върна подобна болка?Чрез една дума само,може би,за тези,които са любили.Бях уловил ръката на Бригита и бълнуваща,без съмнение,в съня си,тя произнесе името ми.
Станах и тръгнах из стаята;поток от сълзи течеше от очите ми.Простирах ръцете си като да уловя цялото това минало,което ми беше избягнало.Възможно ли е това?,повтарях;какво!Аз ви изгубвам?Не мога да обичам,както вас.Какво!Вие заминавате?Това става завинаги?Какво!Вие,мой живот,моя обожавана метреса,вие ме избягвате,аз няма да ви видя вече?Никога,никога!,казвах съвсем високо;и като се обръщах към заспалата Бригита,като че тя би могла да ме чуе;никога,никога не разчитайте на това;никогане ще се съглася на това!И що е то?Защо е толкова много гордост?Няма ли никакво друго средство да се поправи обидата,която ви нанесох?Моля ви да дирим заедно.Не сте ли ме извинявали хиляди пъти?Но вие ме обичате,вие не ще можете да заминете,не ще ви достигне кураж.Какво желаете да правим сега?
Едно страшно,ужасно безумие ме обхвана ненадейно;ходех напред и назад като говорех напосоки и търсех по мебелите си някой смъртоносен инструмент.Паднах най-после и си ударих главата в леглото.Бригита направи движение,аз се спрях тутакси.
Ако я събудя!,си думах треперещ.Какво правиш,клети безумецо?Остави я да спи,докато съмне;имаш още една нощ да я гледаш.
Заех отново мястото си;беше ме толкова много страх да не се събуди Бригита,че едвам смеех да дишам.Сърцето ми,сякаш се беше спряло в същото време,както сълзите ми.Бях поледен от някакъв студ,който ме караше да треперя и да се пресилвам да мълча:гледай я,си казвах,гледай я,това ти е позволено още.
Успях най-после да се успокоя и почувствах сълзите си по-сладки да текат бавно по бузите ми.След ужасяването,което изпитах,следваше разнежването.Стори ми се,че един жаловен вик процепи въздуха;наведох се върху възглавницата и започнах да гледам Бригита като,че за последен път,моят добър ангел ми каза да издълбая в душата си образа на нейните мили черти!
Колко бледна беше тя!Дългите й клепки,обиколени със синкави кръгове,блестяха още,влажни от сълзите;талията й,някога толкова лека и пъргава,беше прегърбена като под тежък товар;бузата й,изсъхнала и бледна си почиваше в нежната й ръка,върху слабото й,треперещо рамо;челото й,сякаш носеше печата на диадемата от кървави тръни,с която се увенчава благотърпеливостта.Спомних си за колибата от шума.Колко млада беше,има шест месеца оттогава!Колко весела беше,свободна,безгрижна!Какво беше станало с всичко това?Струваше ми се,че някакъв непознат глас ми повтаряше един стар романс,който от дълго време бях забравил:
Красива някога аз бях,
Като цвете,бяла и червена.
Но днеска вече полинях
От любовта съм похабена.
Това беше старият романс на първата ми метреса и неговият меланхоличен диалект ми се показваше ясен за първи път сега.Повтарях го,докато го запазих в паметта си,без да го разбирах.Защо го бях научил и защо си спомнях за него?Тя беше тука,моето увяхнало цвете,готова да умре,погубена от любовта.
Погледни я,си казвах,като ридаех;погледни я!Помисли за тези,които се оплакват,че метресите им не ги обичат,твоята те обича,тя ти принадлежи,но ти я изгубваш,но ти не знаеш да я обичаш.
Ала болката ми беше много силна;станах и започнах да ходя отново.Да,продължавах,погледни я;спомни си за тези,които нерадостта разкъсва и които си отиват и отнасят далече болката си,несподелена никак.Злините,които си изстрадал,страдали са ги и други,но нищо у тебе не остана самотно.Спомни си за тези,които живеят без майка,без роднини,без куче,без приятели;за тези,които дирят,но не намират,за тези,които плачат,но им се присмиват,за тези,които обичат,но ги презират,за тези,които умират,но ги забравят.Пред тебе тука,в този алков си почива същество,което природата е сътворила може би,за тебе.От най-възвишените сфери на духа до най-непроницаемите мистерии на материята и формата,тази душа и това тяло са твои братя;от шест месеца насам устата ти не е изговорила,сърцето ти не е тупнало един път,без една дума,едно биене на сърцето да не са ти отговаряли;и тази жена,която Бог ти изпрати,както изпраща росата на тревата,се е вселила в сърцето ти.Това създание,което пред лицето на небето беше дошло с отворени обятия за да ти даде живота и душата си,ще увехне като сянка и от него ще остане само следата на една външност.Когато твоите устни докосваха нейните,когато ръцете ти обвиваха шията й,когато ангелите на вечната любов ви сплитаха като едно същество в кървавите връзки на сладострастието,вие бяхте по-далече един от друг,отколкото двама изгнаници на двата края на земята,разделени чрез целия свят.Погледни я и мълчи.Ти имаш още една нощ да я гледаш,ако твоите ридания не я разбудят.
Малко по малко главата ми се замайваше и мисли все повече и повече мрачни,ме вълнуваха и ужасяваха;неукротима сила ме влечеше да се вглъбявам в себе си.
Да правя зло!Такава беше ролята,която Провидението ми беше възложило!Аз,да правя зло!Аз,на когото съвестта даже сред моите най-страшни избухвания казваше,че съм добър!Аз,когото немилостивата съдба тласкаше непрестанно в бездна и на когото в същото време един таен ужас показваше безспир дълбочината на тази бездна,където падах!Аз,който някъде,въпреки всичко,извършил ли бях престъпление и пролял ли бях кръв с тези ръце,който сега си повтарях,че моето сърце не беше грешно,който се мамех,че не бях аз,който постъпвах така,но моята съдба,моят зъл гений,незная какво същество,което живееше,но не беше родено в мене!Аз,да правя зло!От шест месеца аз вършех тази работа;ден не се е минал да не бях работил за това нечисто дело и аз имах в този момент доказателството за това пред очите си.Човекът,който беше любил Бригита,който я беше оскърбил,после наклеветил,после оставил,за да я вземе отново,изпълнен с боязливост,отрупана с подозрения,захвърлена най-сетне от болка върху това легло,където я виждах,това бях аз!Сърцето ми се порази и като я гледах,не можех да повярвам в това.Съзерцавах Бригита;пипах я като да се уверя,не бях ли излъган от някой сън.Моето бедно лице,което съзирах в огледалото,ме гледаше с учудване.Кое създание беше това,което ми се показваше под моите черти?Кой беше този безмилостен човек,който богохулстваше с моята уста и измъчваше с моите ръце?Той ли беше,когото майка ми наричаше Октав?Той ли беше,когото някога,на петнадесет години,сред горите и ливадите,бях видял в светлите извори,където се виждах със сърце,чисто като кристала на техните води?
Затворих си очите и си спомних за дните на моето детство,като слънчев лъч,който процепва облака,хиляди спомени пронизаха сърцето ми.Не,си казвах,аз не извърших това.Всичко,което ме заобикаля в тази стая е невъзможен сън.Припомних си времето,когато не знаех нищо,когато чувствах сърцето си да се разтваря при първите стъпки в живота.Припомних си за един стар просяк,който сядаше на каменната скамейка пред вратата на един чифлик и на когото ме пращаха понякога да нося,сутрин,след закуска,остатъците от нея.Виждах го как,като протягаше грубите си ръце,слаб,прегърбен,ме благославяше усмихнат.Чувствах утринния вятър да се плъзга по слепите ми очи и незнам какво хладно като роса падаше от небето в душата ми.После тутакси си отварях очите и намирах отново,при светлината на лампата,действителността пред себе си.
Но ти не се мислиш за виновен?-се питах с ужасяване.О,ученик,развален от вчера!Защото плачеш ли,се мислиш за невинен?Това,което взимаш за свидетелство на съвестта си,то не са,може би,освен угризения;но кой убиец не доказва с тях?Ако твоята добродетел ти крещи,че страда,кой ти казва,че това не е,защото тя чувства,че умира?О,клети!Тези далечни гласове,които чуваш да тътнат в твоето сърце,мислиш,че са ридания;това е може би сам викът на чайката,погребалната птица на морските бури,която корабокрушението вика при себе си.Кой някога ти е разказал детството на тези,които умират,облени в кръв?Те също така са били добри на времето си;те слагат също така ръцете си върху своето лице,за да си спомнят понякога за това.Ти правиш зло и се разкайваш?Нерон също така се е каел,когато убил майка си.Кой ти е казал,наистина,че плачовете ни измиват?
И даже,ако е така,щом е вярно,че част от душата ти не принадлежи на злото,какво ще правиш с другата,която му принадлежи?Ти ще пипаш с лявата си ръка раните,които ще отвори дясната ти ръка;ще направиш саван от своята добродетел,за да погребеш под него престъпленията си;ще удряш и като Брут ще издълбаеш върху меча си брътвежите на Платон!На съществото,което ти отвори обятията си,ще забиеш до дъното на сърцето това надуто и разкайващо се оръжие;ще заведеш на гробищата останките на страстите си и ще разлистиш върху гроба им безплодното цвете на съжалението;ще кажеш на тези,които те видят:какво искате?Научиха ме да убивам и забележете,че аз плача още и,че Бог ме беше създал по-добър.Ще говориш за младостта си,ще убеждаваш сам себе си,че небето е длъжно да те извини,че твоите нещастия са неволни и ще славословиш безсънните си нощи за да те оставят малко на спокойствие.
Но,кой знае?Млад си още.Колкото повече се доверяваш на сърцето си,толкова повече гордостта ти ще те заблуждава.Ето те днес пред първата развалина,която ще оставиш по своя път.Нека Бригита умре утре,ти ще плачеш над нейния гроб;къде ще отидеш като я напуснеш?Ще заминеш за три месеца може би и ще заминеш за Италия;ще се обвиеш в пелерината си като англичанин,измъчван от хипохондрия и ще си кажеш някоя хубава сутрин,в дъното на някоя странноприемница,след като си пийнал,че угризенията ти са се смирили и че е време да се забрави,за да се заживее отново.Ти,който започваш да плачеш твърде късно,пази се да не плачеш пак някой ден.Кой знае,дали няма да те осмиват заради тези болки,които мислиш,че си изпитал?Дали един ден на бала,някоя жена не ще се усмихва от съжаление,когато й разкажат,че ти си припомняш за една умряла метреса;не би ли могъл ти да извлечеш известна слава и да се възгордееш тутакси за това,което те оскърбява сега?Когато настоящето,което те кара да трепериш и което ти не смееш да гледаш в лице,стане минало,някоя стара история,някой неясен спомен,не биха ли могли случайно да те разнебитят известна вечер върху стола,в обществото на развратници,и да разкажеш с усмивка на устни това,което си видял със сълзи на очи?Така човек изгубва всякакъв срам,така върви светът тук долу на земята.Започнал си добър,ставаш слаб и ще бъдеш лош.
Мой бедни риятелю,си думах аз от дъното на сърцето,имам един съвет да ти дам;мисля,че ти е потребно да умреш.Докато си добър в този час,използвай го,за да не бъдеш вече лош;докато жената,която те обича е тука,умираща върху това легло,а ти усещаш ужас в себе си,протегни ръката върху гърдите й;тя живее още,това е достатъчно;затвори си очите и не ги отваряй вече пак;не присъствай на погребението й от страх,че утре не ще се утешиш;дай си един удар от нож,докато сърцето,което носиш обича още Бога,който го е създал.Младостта ти ли те спира?Искаш да се пощадиш ли,или цветът на косите ти?Не ги оставяй никога да побеляват,ако не са побелели тази нощ.
Още повече,какво искаш да правиш в света?Ако излезеш,къде ще отидеш?На какво ще се надяваш,ако останеш?Ах!Нали като гледаш тази жена,струва ти се да имаш в сърцето си цяло съкровище,заровено още?Нали това,което губиш е по-малко от онова,което е било и което би могло да бъде и,че най-лошото от прощаванията е да чувстваш ,че не си казал всичко?Какво не говори ти преди един час?Когато тази стрелка беше на същото място,ти можеше още да бъдеш щастлив.Ако страдаш,защо не откри душата си?Ако обичаш,защо не го каза?Ето те като умиращ закопвач върху съкровището си;ти затвори вратата си,скъпернико;ти се припираше зад ключалките си.Поклати ги,те са яки;твоята ръка ги изкова.О,безумни!Кой пожела и кой доби твоето желание,ти не беше мислил за Бога!Ти си играеше с щастието,както детето с дрънкалката и не мислеше колко рядко и крехко беше това,което държеше в ръцете си;то ти беше омръзнало,ти се усмихваше и не искаше да се наслаждаваш от него и не смяташе молитвите,които твоят добър ангел правеше през това време,за да ти запази тази сянка за някой ден!Ах!Ако има един,който някога да е бдял върху тебе,какво е станал в този момент?Той е седнал пред някой орган;крилата му са полуотворени,ръцете му са опънати върху слоновите клавиши;той започва вечен химн:химнът на любовта и на вечната забрава.Но коленете му се люлеят,крилата му падат,главата му се навежда като пречупена тръстика;ангелът на смъртта се е докоснал до рамото му,той изчезва в безкрайността!
И,ти на двадесет и две години,оставаш самичък на земята,когато една благородна и възвишена любов,когато силата на младостта щеше,може би,да направи от тебе нещо!Когато след толкова дълги неприятности,толкова палещи скърби,толкова нерешителност,толкова разнебитена младост,ти можеше да видиш да изгрява над тебе спокоен и чист ден;когато твоят живот,посветен на едно обожавано същество,можеше да се напълни с нова жизненост,в този момент всичко се проваля и изчезва пред тебе!Ето те,не вече с неясни желания,но с действителни съжаления;не вече с празно сърце,но с опустошено!И ти се колебаеш?Какво чакаш?Щом като тя не желае вече твоя живот,нека животът ти не разчита вече на нищо!Щом като тя те напуска,напусни я и ти също.Нека тези,които са обичали младостта ти,плачат над тебе!Те не са многобройни.Който е бил ням при Бригита,трябва да остане ням завинаги!Нека този,който е оставил на страна сърцето си,пази поне следата в него непокътната!Ах,Боже,ако желаеш да живееш още,не би ли трябвало да я изличиш?Какво друго би ти останало,за да запазиш мизерното си дихание,освен да го развалиш съвършено?Да,сега животът ти е на тази цена.Необходимо ти е,за да го понасяш,не само да забравиш любовта,но да се отучиш,че тя съществува;не само да отречеш това,което е било добро в тебе,но да убиеш това,което може да бъде още;защото,какво би правил ти,ако си спомниш за това?Ти не би сторил нито крачка върху земята,не би се смял,не би плакал,не би дал милостиня на някой беден,не би могъл да бъдеш добър нито четвърт час,без кръвта ти,нахлула в сърцето,да не ти изкрещи,че Бог те е направил добър,за да бъде Бригита щастлива.Най-малките ти постъпки щяха да проечат в тебе и като звучащо ехо щяха да накарат да простенат твоите нещастия;всичко,което би раздвижило душата ти,би събудило в нея съжаление и надеждата,този небесен предвестник,този свят приятел,който ни зове на живот,би се променила за тебе в неумолим призрак и би станала еднороден брат на миналото;всичките ти опитвания да доловиш нещо ще бъдат само дълго разкаяние.Когато човекоубиецът върви из сянката,той държи ръцете си стиснати върху гърдите,от страх нищо да не докосне и стените да не го обвинят.Така ти е нужно да направиш;избирай между душата си и тялото си:трябва да убиеш едно от двете.Споменът за доброто те изпраща при злото,направи от себе си труп,ако не искаш да бъдеш свое собствено привидение.О,дете,дете!Умри честно!За да могат да плачат над твоя гроб.
Хвърлих се върху крака на леглото,изпълнен от толкова страшно отчаяние,че разсъдъкът ми ме напускаше и не знаех вече къде бях,нито какво правех.Бригита въздъхна и като отстрани покривката,която беше над нея,сякаш потисната от непоносима тежест,откри белите си и голи гърди.
При тази гледка всичките мои чувства се раздвижиха.Болка ли беше това или пожелание?Не зная нищо.Ужасна мисъл ме накара да потреперя тутакси.Е,какво!,си казах,да оставя това на другиго!Да умра,да вляза в земята,когато тази бяла гръд ще диша въздуха на небето?Справедливи Боже!Някоя друга ръка като моята върху тази нежна и прозрачна кожа!Някоя друга уста върху тези устни и някоя друга любов в това сърце!Някой друг мъж тука върху тази възглавница!Бригита щастлива,жива,обожавана,а аз в някой кът на гробищата,падащ в праха на дъното на един трап!Колко ли време трябва,за да ме забрави тя,ако утре престана вече да съществувам?Колко ли сълзи?Нито една,може би!Нито един приятел,никой близък,който да не й каже,че моята смърт е едно добро,който да не се старае да я утеши,който да не я наговорва да не мисли вече за това!Ако тя плаче,ще искат да я развлекат;ако някой спомен я обхване,ще я отдалечат от него;ако любовта й ме преживее и се запази в нея,ще я лекуват от нея като от отравяне;а,самата тя,която първия ден ще каже,може би,че иска да ме последва,ще се обръща след месец за да не вижда отдалече плачещата върба,която са посадили на моя гроб!Как би могло да бъде другояче?За какво ще съжалява тя,когато е толкова хубава?Ако тя би поискала да умре от скръб,тази хубава гръд би й казала,че желае да живее и някое огледало я би убедило в това;и в деня,в който пресъхналите сълзи сторят място на първата усмивка,кой не би я поздравил,привдигната от своята болка?Когато след осем дни мълчание тя започне да страда при произнасяне на моето име пред нея,после когато заговори сама загледана тъжно като да каже:утешете ме;после,като малко по малко започне,не вече да избягва моя спомен,но да не говори за него и като започне да отваря прозорците си,през хубавите утрини на пролетта,когато птичките пеят в росата;когато започне да мечтае и каже:аз обичах...,кой ще бъде там при нея?Кой ще смее да й отговори,че трябва да обича още?Ах!Тогава мене не ще ме има вече там!Ти ще го послушаш,невернице;ще се наведеш зачервена като роза,която се разцъфва и твоята хубост и младост ще се възкачат на челото ти.Макар и да казваш,че сърцето ти е затворено,ще оставиш да изскочи този свеж ореол,всеки лъч на който вика за целувка.Колко много желаят да ги обичат тези,които казват,че не обичат вече!И какво чудно?Ти си жена;това тяло,това мраморно гърло,знаеш колко струват,казали са ти;когато ги криеш под роклята,не мисли като девиците,че цял свят ти прилича и ти знаеш цената на своята срамежливост.Как може жената,която е била възхвалявана,да се съгласи да не бъде вече хвалена?Ще се счита ли тя жива,ако стане на сянка и ако царува мълчание около нейната хубост?Нейната хубост всъщност е похвална и похвалата и погледът на любовника й.Не,не,не трябва да се съмняваме,който е любил,не живее вече без любов;който е прекарал смърт,се привързва към живота.Бригита ме обича и ще умре с това,може би;аз ще се убия,ала някой друг ще я има.
Някой друг,някой друг!-повтарях като се навеждах,подпрян в леглото,а челото ми докосваше рамото й.Не е ли тя вдовица?си помислих;не е ли виждала вече смърт?Тези мънички деликатни ръчички не са ли се грижили и погребвали?Нейните сълзи знаят колко траят,но вторите ще траят по-малко.Ах!Да ме пази Бог!Докато спи,какво ми струва да я убия?Ако я събудех сега и й кажех,че часът й е дошъл и,че ще умрем с последна целувка,тя би приела.Какво ми важи?Сигурно ли е,че всичко не свършва тука?
Бях намерил един нож на масата и го държах в ръката си.

Страх,подлост,предразсъдък!Какво знаят за тях тези,които го казват?То е за народа и за неверните,където ни говорят за друг живот,ала кой ли вярва това в дъното на сърцето си?Кой пазач от нашите гробища е видял мъртвец да излиза от гроба си и да отиде да хлопа у свещеника?То беше някога,когато виждаха призраци;полицията ги забрани в цивилизовани градове и от недрата на земята викат само живите,закопани много набързо.Кой е направил смъртта няма,ако тя някога е говорела?Затова ли,защото процесиите нямат вече право да задръстват улиците ни,небесният дух се оставя да бъде забравен?Да се умре,ето краят,целта.Бог я поставил,хората я оспорват;но всеки има написано на челото си:"Прави каквото щеш,ти ще умреш".Какво биха казали ,ако има утре в някой вестник,че Октав де-Т*** убил своята метреса и следобед не ще говорят вече за това.Кой ли ще ни следва в последното шествие?Всеки,върнал се у дома си ще закусва спокойно;а върху нас,прострени един до друг в калната земя,един ден светът може да ходи без да ни разбужда шумът на стъпките.Не е ли вярно,моя многообична,не е ли вярно,че ще сме там добре?Земята е едно меко легло;никакво страдание не ще ни достига там;не ще брътвят в съседните гробове за нашия съюз пред Бога;нашите кости ще почиват в мир и без гордост;смъртта е утешителка и това,което свързва,не се развързва.Защо небитието ужасява тебе,бедно тяло,което си му обречено?Всеки час,който бие,те влече там,всяка крачка,която правиш,разбива стъпалото,където току-що си се закрепил;ти се храниш само с мъртви;въздухът на небето ти тежи и те смазва,земята,която тъпчеш,те влече към себе си чрез ходилото на краката.Слез,слез!Защо е толкова уплаха?Една дума ли те плаши?Кажи само:няма да живеем вече.Не е ли това една голяма умора,от която е приятно да се почине?Защо е това колебание,когато разликата е само в това дали малко по-рано или малко по-късно?Материята е нетленна и физиците казват ни,измъчват до крайност най-малкото зрънце прах,без да могат някога да го унищожат.Ако материята е владение на случая,какво зло причинява тя като променя мъчението,щом не може да промени владетеля?Какво важи на Бога формата,която съм приел и какъв знак носи моята болка.Страданието живее в черепа ми;то ми принадлежи,аз го убивам;но костта не ми принадлежи и аз я връщам на този,който ми я даде;нека някой млад поет направи от нея чаша,от която ще пие новото си вино!Какъв укор мога да си навлека и този укор кой ли би ми го направил?Кой неумолим съдия ще дойде да ми каже,че съм злоупотребил?Какво знае той?В мене ли беше той?Ако всяко създание има да изпълнява своя задача и ако някое престъпление я раздруса,какви грешници са децата,които умират на гръдта на дойката?Защо те да не са пощадени?Даденият отчет след смъртта кому би служил за урок?Би трябвало наистина небето да е празно,за да бъде човек наказван,че е живял,защото това е достатъчно,че е живял и аз незнам кой го е питал,ако не Волтер на смъртното си легло;достоен и последен вик на безсилие на стария отчаян атеист.Но защо е всичко това?Защо са толкова борби?Кой е наистина,там горе,който гледа и се радва на толкова предсмъртни мъки?Кой се весели и безделничи с това зрелище на едно създание,вечно раждащо се и умиращо?Току-що си построил и тревата пониква!Току-що си садил и мълнията пада!Току-що си проходил и смъртта вика:хей;току-що си заплакал и сълзите засъхват;току-що си започнал да любиш и лицето се набръчква;едвам току-що си паднал на колене и започнал да молиш и простираш ръце и жътвата не ти дава ни стръкче пшеница повече!Кой е този,прочее,който е направил толкова много за удоволствието,та да узнае после сам,че това,което е направил,не е нищо?Земята угасва;Хершел казва,че това е от студ;кой наистина държи в ръката си тази капка от сгъстени пари и я гледа как изсъхва,както рибарят гледа малко морска вода за да добие от нея едно зърно сол?Този велик закон на тегобата,който държи света на мястото му,го разяжда и гризе в безгранично желание;всяка планета носи своите неволи,стенеща около оста си;те се зоват от единия край на небето до другия и измъчени за почивка,чакат коя ще спре първа.Бог ги задържа;те изпълняват прилежно и вечно своята празна и безполезна работа;те се въртят,страдат,горят,угасват и се запалват,слизат и се качват,следват се и се избягват,преплитат се като пръстени;те носят на своята повърхност хиляди същества,възобновявани безспирно;тези същества се движат,кръстосват се,притискат се някой час един друго,после падат,а други се повдигат;където животът липсва,притичва се;където въздухът чувства празнина,втурва се;няма безредие,всичко е правилно,означено,начертано със златни линии и огнени параболи,всичко върви под звука на небесната музика по непристъпни пътечки и завинаги;и всичко това не е нищо!А ние,бедни безименни мечти,бледни и страдащи призраци,непроницаеми ефимерности,ние,които се одушевяваме от диханието на един втори,за да може смъртта да съществува,ние се изтощаваме от умора,за да си докажем,че играем някаква роля и че не знаем кой ни забелязва.Колебаем се да си теглим в гърдите един малък железен инструмент и да накараме да подскочи главата ни със свиване на раменете;сякаш,че ако се убием,ще настане хаос;написали сме и наредили сме божествените и човешките закони и се страхуваме за нашия катехизис;страдаме тридесет години безропотно и си мислим,че се борим;най-после страданието побеждава,изпращаме малко барут в светилището на ума и пониква едно цвете на нашия гроб.
Когато свършвах тези думи,бях приближил ножа,който държах,до пазвата на Бригита.Не бях господар на себе си и не знаех,в моя припадък,какво можеше да се случи;махнах чаршафа,за да открия сърцето й и съзрях бежду двете й бели гърди едно малко абаносово кръстче с разпятие.
Аз отстъпих назад,поразен от страх;ръката ми се отвори и оръжието падна.Леля й на Бригита беше й дала това малко разпятие на смъртното си легло.Не си спомнях обаче да го бях виждал някога на нея;без съмнение,когато е тръгвала,ще го е окачила на шията си като свят предпазителен знак от опасностите на пътешествието.Сключих ръцете си и тутакси се почувствах като прегънат към земята.
-Господи,Боже мой-думах треперещ-Господи Боже мой,вие бяхте тука!
Нека тези,които не вярват в Христа,четат тази страница;аз не вярвах също в него.Нито дете,нито в колежа,нито възмъжал вече не посещавах църквите;моята религия,ако може да се каже,че имах такава,не беше нито обредна,нито символична и аз вярвах само в Бога без форма,без култ и без божие откровение.Отровен от юношество още от всичките тези писания на последния век,отрано бях всмукал безплодното им и неблагочестиво мляко.Човешката гордост,този бич на егоиста,затваряше устата ми при молитва,докато душата ми,ужасена,прибягваше към надеждата на отрицанието.Аз бях като пиян и обезумял,когато видях Христа върху гърдите на Бригита;но макар,че сам не вярвах в него,отдръпнах се като знаех,че тя вярва.Това не беше напразен страх,който в този момент ми спря ръката.Кой ме виждаше?Бях сам и нощта.Касаеше ли се до световни предразсъдъци?Кой ми пречеше да отдалеча от очите си това малко парче от черно дърво?Можех да го хвърля в пепелта,ала аз захвърлих моето оръжие.Ах!Как почувствах това в душата си,как го чувствам и сега още!Колко мизерни са хората,които някога са се надсмивали на това,което може да спаси едно същество!Какво важат името,формата,вярването?Всичко,което е добро,не е ли свято?Как смеят да докосват Бога?
Както при слънчевия поглед,снегът слиза от планините,а от ледника,който заплашва,небето прави поточе в долината,така слизаше в сърцето ми един извор,който ме обхващаше.Разкаянието е като чист тамян;то се разнасяше от всичкото мое страдание.Макар да бях почти извършил престъпление,откогато моята рана беше обезоръжена,аз почувствах сърцето си невинно.Един само миг ми донесе успокоение,сила и разум;пристъпих отново към алкова;наведох се над моя идол и целунах разпятието му.
-Спи в мир,-й казах аз-Бог бди над тебе!Докато се усмихваше насън,ти успя да се избавиш от най-голямата опасност,която те е постигала в живота,ала ръката,която те заплаши,няма да направи зло никому;заклевам се в тоя самия Христос,няма да убия нито тебе,нито мене си!Аз съм луд,глупав,едно дете,което се е помислило мъж.Хвала на Бога!Ти си млада и жива,ти си хубава и ще ме забравиш.Ще се излекуваш от злото,което ти причиних,ако можеш да го извиниш.Спи в мир до разсъмване,Бригита,и реши тогава нашата съдба;каквато и да бъде присъдата,която ще произнесеш,ще се подчиня безропотно.А ти,Исусе,който я спаси,прости ми,не й го казвай.Аз съм роден в неблагочестив век,много грехове имам за изплащане.Бедни сине на Бога,когото забравят,мене не ме учиха да те обичам.Аз никога не съм те дирил в храмовете;но благодарение на небето,където те намирам,не съм се научил още да не се боя.Веднъж поне,преди да умра,те целунах с устните си върху едно сърце,изпълнено с тебе.Защитавай я,докато тя диша;остани тука свята защита;спомняй си,че един онещастливен от съдбата не е посмял да умре от мъката си,като те е видял закован на твоя кръст;неблагочестив,ти го спаси от зло;ако той вярваше,ти би го утешил.Прости на онези,които са го направили невярващ,понеже ти го накара да се разкае;прости на всички,които богохулстват!Те никога не са те видели,без съмнение,когато са били в отчаяние.Човешките радости са смешни,те досаждат без съжаление;О,Христе!Щастливите на този свят мислят,че не ще имат никога нужда от тебе!Прости;когато гордостта им те оскърбява,техните сълзи ще ги възвърнат към тебе рано или късно;съжали ги,загдето си мислят,че са на завет от бурите и загдето,за да дойдат при тебе,ще имат нужда от жестоките уроци на нещастието.Нашата мъдрост и нашият скептицизъм са в ръцете ни големи детски играчки;прости ни,че сме мечтали да бъдем неблагочестиви,ти,който си се усмихвал на Голгота.От всичките наши низости,от всичките ни суети,най-лошата е,че се опитват да се забравят.Ала ти виждаш,това са само сенки,които един твой поглед кара да паднат.Ти сам не беше ли човек?Мъката те направи Бог;един инструмент за мъчене ти послужи да се възкачиш на небето и те отнесе с отворени ръце в обятията на твоя прославен баща;и нас също така мъката ни води при тебе,както тя те заведе при твоя баща;ние идем увенчани с тръни,да сведем глава пред твоя образ;ние се докосваме до твоите кървави нозе също с окървавени ръце и ти страда като мъченик,за да бъдеш обичан от нещастните.
Първите лъчи на зората започнаха да се показват;всичко се събуждаше малко по малко и въздухът се изпълваше с далечен и неясен шум.Слаб,изтощен от умора,напусках Бригита за да си отпочина малко.Когато излизах,една рокля захвърлена върху един от фотьойлите,се плъзна на земята покрай мене и падна от нея някаква сгъната хартия.Аз я взех;то беше писмо и познах ръката на Бригита.Пликът не беше разпечатан,отворих и прочетох следното:
"23 декември,18..
Когато получите това писмо аз ще бъда делече от вас,а може и да не го получите никога.Моята съдба е свързана с тази на човек,за когото съм пожертвала всичко;да живее без мене му е невъзможно и ще се опитам да умра за него.Аз ви обичам,сбогом,съжалете ни."
Обърнах хартията,след като я прочетох и видях на адреса:
"За господин Анри Шмит,в Н***,poste restante."

Редактирано от Sperantza на 11.09.04 11:07.

На другия ден,по обед на хубавото неделно слънце един млад човек и една жена,хванати под ръка,прекосяваха градината на Пале-Роял.Те влязоха у един бижутер,където си избраха два еднакви пръстена и като ги размениха с усмивка,сложиха ги всеки на своя пръст.След къса разходка те отидоха да обядват на Братя Провансо,в една от онези мънички и високи стаи,откъдето се открива в цялата своя пълнота едно от най-хубавите места,които има на света.Тука,затворени един до друг,когато гарсонът се оттегли,те се облакътиха на прозореца и си стиснаха сладко ръцете.Младият човек беше в пътническо облекло;при вида на радостта,която беше изписана на лицето му,биха го взели за наскоро женен,който показва за първи път на младата си жена живота и удоволствията на Париж.Веселостта му бе тиха и приятна,каквато е винаги тази на щастието.Който притежава опитност,би познал тука детето,което става мъж и чийто поглед,по-доверчив,започва да засяга сърцето.От време на време той съзерцаваше небето,после се връщаше при своята приятелка и сълзи блестяха в очите му;ала той ги оставяше да текат по бузите му и се усмихваше без да ги избърсва.Жената беше бледна и замислена,тя гледаше само своя приятел.Имаше в чертите й нещо като дълбоко страдание,което без да прави усилия да се скрие,не смееше обаче да противопостави на веселостта,която виждаше.Когато нейният компаньон се усмихваше,тя също така се усмихваше,но не самичка;когато той говореше,тя му отговаряше и ядеше това,което той й сервираше;но имаше у нея едно мълчание,което сякаш живееше само на моменти.По нейната увяхналост и равнодушие ясно се различаваше мекотата на душата,този сън на по-слабото между две същества,които се обичат и от които единият съществува само в другия и се одушевява само чрез ехо.Младият човек не се мамеше в това и изглеждаше горд и признателен;но виждаше се от неговата гордост даже,че щастието му беше ново.Когато жената се натъжаваше изведнъж и отпускаше очи към земята,за да я ободри,той се силеше да вземе открит и решителен изглед;ала той не можеше винаги да успее в това и се смущаваше сам понякога.Тази смес от сила и слабост би била неразбираема за един безучастен зрител;биха могли да ги помислят двамата едно след друго за най-щастливите и най-нещастните на земята;но без да се знае тяхната тайна,би се почувствало,че те страдат заедно и каквато и да бъдеше тайнствената им мъка,виждаше се,че те бяха поставили върху скърбите си един по-силен печат,отколкото самата любов-приятелството.Докато си стискаха ръцете,погледите им оставаха целомъдрени;макар,че бяха сами,те говореха с нисък глас.Като потиснати от своите мисли те държаха челата си едно до друго и устните им не се докосваха.Те се поглеждаха с нежен и тържествен вид като слабите,които желаят да бъдат добри.Когато стенният часовник звъня един часа,жената дълбоко въздъхна и се обърна наполовина.
-Октав,-каза тя-дали не се мамите!
-Не,моя приятелко-отговори младият човек-бъдете сигурна,не се мамя.Вие ще трябва да страдате много дълго време може би,а аз завинаги;ала ние ще оздравеем и двамата от това;вие с времето,аз с Бога.
-Октав,Октав,-повтори жената-уверен ли сте,че не се мамите?
-Не вярвам,моя драга Бригита,че можем да се забравим;но вярвам,че в този момент не можем да си простим още и това,което е необходимо на всяка цена,то е да не се видим вече никога.
-Защо да не се видим?Защо някой ден...Вие сте толкова млад!-тя прибави с усмивка-С вашата първа любов ще се видим без опасност.
-Не,моя приятелко;защото знайте добре,аз не ще ви видя пак някога без любов.Тъй като този,комуто ви оставям,на когото ви давам е достоен за вас!Шмит е храбър,добър и честен;но,каквато и любов да питаете към него,виждате добре,че ме обичате още;защото,ако пожелаех да остана или да ви отведа,щяхте да се съгласите.
-Това е вярно-отговори жената.
-Вярно?Вярно?-повтори младият човек като я погледна с цялата си душа-Вярно,ако пожелаех,щяхте да дойдете с мене!-после той продължи тихичко-Затова именно не трябва никога да се видим вече.Има известни видове любов в живота,които разстройват главата,чувствата,духът и сърцето;има между тях един вид само,която не тревожи,която прониква и тя умира само заедно със съществото,в което е пуснала корен.
-Но вие при все това ще ми пишете?
-Да,отначало в продължение на известно време,защото толкова жестоко страдах,че отсъствието на всичко привично и обично би ме убило сега.Малко по малко и с мярка,непознат вам,съм се приближавал аз,не без боязливост,докато станах по фамилиарен и най-после...Но да не говорим за миналото.Малко по малко писмата ми ще стават по-редки,докато един ден престанат.Аз ще сляза така от хълма на който се катеря от една година.Ще има тук голяма скръб,а може би и известно очарование също.Когато човек се спре на гробищата пред някой пресен и обкичен със зелено гроб,където са издълбани две мили имена,изпитва една болка,изпълнена с тайнственост,която кара сълзите да текат без горчивина;така именно желая понякога да си спомням,че съм бил жив.
Жената при последните тези думи се хвърли върху един фотьойл и зарида.Младият човек се заливаше в сълзи,но остана неподвижен като,че не желаещ сам да забелязва мъката й.Когато сълзите бяха престанали,той се приближи до приятелката си,взе й ръката и я целуна.
-Повярвайте ми,-каза той-да бъде човек обичан от вас,каквото и да бъде името,на мястото,което заема във вашето сърце,това придава сила и кураж.Не се съмнявайте никога в това,моя Бригита;никой не ще ви разбере по-добре от мене;друг някой ще ви обича по-достойно,ала никой няма да ви обича по-дълбоко.Друг някой ще пази във вас тези качества,които аз оскърбявам,той ще ви окръжи с любовта си;ще имате по-добър любовник,но няма да имате по-добър брат.Дайте ми ръката си и оставете светът да се смее на възвишената дума,която той не разбира:"Да останем приятели и сбогом завинаги".Когато се стискахме за първи път един друг в обятията си,имаше отдавна нещо у нас,което ни казваше,че ще се съберем.Нека тази част от самите нас,която се е прегръщала пред Бога не знае,че ние се напускаме на земята;нека една нещастна разпра от един час не разкъсва нашето вечно щастие.
Той държеше ръката на жената;тя стана,окъпана още от сълзи и като се приближи пред огледалото със странна усмивка,извади ножиците си и отряза от главата си една дълга плитка коса;после тя се гледа един момент,обезобразена и лишена така от една част от своя най-хубав накит и я даде на любовника си.
Стенният часовник звъня отново;беше време да се слиза;когато преминаваха галериите,те изглеждаха също така радостни,както,когато бяха пристигнали тука.
-Вижте какво хубаво слънце-каза младият човек.
-И какъв хубав ден,-каза Бригита-който нищо не ще изличи тука!
Тя удари силно сърцето си;те ускориха стъпките си и изчезнаха в тълпата.Един час по-късно една пощенска кола мина през малкия хълм,отзад оградата на Фонтенбло.Младият човек беше в нея сам;той погледна за последен път своя роден град в далечината и благодари на Бога,че позволи от трите същества,които страдаха по своя вина,да остане само един нещастен.



КРАЙ

...това бе краят,целта....мисията бе изпълнена,колкото и невъзможна да ми изглеждаше в самото начало

Е,малко тежка за четене книга или по-скоро мъчителна,но с хубав край....или не чак толкова...край като студен душ

После самата Жорж Санд се е отдала на някой от следващите си любовници след Мюсе,мисля,че става въпрос за композитора Шопен,но не съм сигурна напълно,защото в биографията на Шопен съм чела,че след Мюсе тя изведнъж се влюбва в прислужника си или онзи,който се грижи за двете й деца - Малфий...но това трае много кратко...аз мисля,че това не е била любов,а някаква почивка след Мюсе...после идва Шопен и т.н. ....и т.н.
Жорж Санд не е била обикновена жена,така ми се струва...
Между другото,ако ви интересува повече,в биографията на Шопен се говори много за нея,почти цялата е изпълнена с нейните писма,описания от други нейни съвременници писатели.Например Балзак(ли беше?!?),който каза,че,цитирам:"Санд не е жена.Тя има напълно мъжки черти и повдение."
...или нещо такова беше...

Ами,това е!....мисля,че ми бяхте обещали нещо за награда

Хмм, аз още я 4ета...не съм я допро4ела..
4ета на 4ас по лъжи4ка или..на ден-два по капка..
Но щом свърша с 4етенето, ще ти се обадя да кажа, 4е
съм готова да изпълнявам..:)

Прекрасна книга! Краят наистина беше нео4акван, но много някак..
поу4ителен- показва как понякога..любовта между двама може
сама да дойде до своя логи4ен край, да се из4ерпи без да има някой
ощетен прекалено от това..
Този завиршек беше една много вкусна прибавка към
изтън4ената трапеза- ако мога да нарека книгата с тази
метафора..:)
Сега ве4е можеш да произнасяш и ти желанията си към нас, когато..се сетиш за такижа! 4акаме:)

Значи, мога вече
Ако наистина сте готови и чакате моите желания
Но...аз май нямам желания засега.
Поне в момента...ако изключим факта,че си търся квартира в София...

Moje i men skoro da mi doide ideqta da si tarsq kvartira v Sf:)
Dori ne go kazah na shega tova, a naprotiv, mislq po vaprosa..
A ti kato se setish za neshto-pishi!:)

Сигурно ще се сетя поне за ... легло

Майтап,аз ще си намеря,ама все пак да попитам

Tip spalnq, predpolagam? Shte...potarsq:)

Бих искала, някой друг да напише пак подобна книга:)

Благодаря!

Страхотна книга, Сперанца, много ми хареса...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите