Не разбирам много от икономика, нищо че съм учил във такава паралелка, та на въпроса - защо най-бедните държави имат най-нисък външен дълг и какво ще стане със западни държави като Сащ и Германия, които имат огромен външен дълг, надвишаващ няколко пъти годишният БВП - как ще го погасят? Това значе ли че ще има възход на Русия и Китай и западане на Европа? Не ми се ще да е така, защото тия от Азия са диваци ако си говорим направо, който не е бил в Китай, той не знае за какво става на въпрос, да не говорим че това са диктаторски държави - със едно партийно нареждане китайските комунисти могат да изселват цели градове, за да строят язовири или да вкарват в затвора за това че имаш мнение. Ами интернет цензурата, ами корупцията?

Основният въпрос е готов ли е западът да работи на високи обороти като китайците - и то на всички нива по веригата. След това, дългът е в долари, а доларите се печатат. Дали това ще породи инфлация, зависи. Може да измислят някакъв механизъм, така че да не се породи. Примерно печалбата отива в големите корпорации или банки и оттам се връща на държавата по някакъв механизъм или просто се държи в касата. Ако печалбата не се изплати като дивидент, това няма да окаже голям инфлационен натиск.

Забелязваме, че корпорациите не са задлъжнели нали. Значи за разлика от съветската система, при капитализма може едната страна да е натрупала дълг, но работещите фирми да се регенерират и да работят активно. Най-лошото е държавата и фирмите да затънат в еднаква неефективност и задлъжняване. Това просто означава спиране на системата. Обаче ако имаш 2 страни, системата е по-устойчива, макар че усиленото държавно задлъжняване и някои надути поръчки може да са маскирали определени фирми, които иначе биха били неплатежоспособни.

Предимството на фирмите е, че могат да хвърлят единия си бут в Китай, другия в Япония и така нататък. От друга страна САЩ не може да отиде в Китай като държава нали, те сами си организират икономиката, а другото би било империализъм. Но сега, защо китайците имат такова предимство. Това е заради работната си ръка. Много по-лесно е да копираш интелектуалното знание, отколкото да копираш работната ръка. Може да развиваш наука, но това няма да ти даде 2 ръце да вършиш нещо. Значи ако не можеш да запазиш интелектуалната си собственост, икономическата тежест отива при онези, които имат повече ръце и които са по-фанатични работници. Също Китай си е Китай и с времето плавно ще започне да лавира за собствените си корпорации. Така че това, че западни корпорации работят там е само временно решение. Между другото това значи, че корпорациите пак ще отслабнат. Тяхното е само временно решение или богатство, което се дължи на преходен етап. Защото първо не питат Китай дали искат да са мултикултуралисти, а нас ни направиха на глобалисти. Единственото, което може да направят глобалистките елити е да се изпоженят за китайци и то пак не е сигурно, дали ще ги признаят и дали ще оцелеят в китайския тип политически и икономически игри.

Националните държави са нещо много по-хубаво. Имаш си печалби от търговията на границата. Може да развиваш уникални продукти, от които да печелиш. Докато ако имаш всеобща икономическа система, няколко глобални корпорации, управлявани от полу-китайци ще пускат еднообразни продукти и никой среден бизнесмен няма да може да печели от апетитни възможности в международната търговия, защото международна търговия вече няма да има, а само една "вътрешна" търговия. Разбира се дори да имаме хомогенна международна система, то икономическите зони ще си бранят собствения местен интерес и около тях може да се формират новите граници.

Проблемът на запада е че зацикли в илюзионизма, а не се продължи традицията на hard-core техническо знание. Западът винаги е имал багаж от популации, които са много на ти с богословие, реклама, врели некипели, лъжи-мажи и вземи парите на хората. Китайците само могат да го върнат към реалността.

Да поразсъждаваме още малко над дълга. Когато големи правителства емитират дълг на финансовите пазари, те всъщност създават възможност за капиталови инвестиции за парите на хората. Иначе няма гаранция, че тези спестени пари ще продължават да се влагат в инвестиции от същия крупен мащаб с дългосрочна предвидимост. Разбира се, частният свят също може да създава възможности за инвестиции, но първо те може да са доста по-волатилни и освен това допълнителните пътища за вложение никога не пречат.

Сега, ако дадена страна емитира валута Х и нейният дълг е в тази единица, то правителството може 100% да прехвърли тежестта на дълга върху народа или върху онези, които държат големи обеми от нейната валута чрез едно бъдещо печатане на пари и инфлация (изплащайки дълга с напечатаните пари). В този случай дългът ще се явява потенциал за бъдеща инфлация, която засега просто не се реализира (онези, които получат първи напечатаните пари, сред тях и спестителите на банките кредиторки, ще се ползват от предимството първи да закупят нещо с тях, преди цените да са се придвижили нагоре). Случаят е по-различен, когато страната е задлъжняла в чужда валута Y, когато валутата й е гарантирана със златно покритие (което обаче може да бъде отменено, както видяхме), или когато независим орган контролира емитирането (но след като златният стандарт може да падне, то и това може да се окаже не толкова гарантирано).

Възможността за бъдеща инфлация (не казваме хиперинфлация) води до желанието всеки по-бързо да си инвестира или употреби наличните пари под страха от по-нататъшното им постепенно обезценяване. Това пък стимулира икономическия оборот и развитие. Най-големите играчи, от типа на чужди правителства или големи банки, които разполагат със значителни резерви от валутата Х, спазват и обратната политика, когато не искат да предизвикат прекалено висока местна инфлация или инфлация на цените на световните ресурси, което би било контрапродуктивно за тях самите, или пък не искат да предизвикат формирането на балони. Същото може да е валидно и за корпорациите, защото макар отделната корпорация да е прекалено малък играч, то ако всички корпорации си синхронизират поведението, то те могат да ограничат "прегряването" на харченето, с цел това да не стане контрапродуктивно за всички, и в резултат могат да стоят със значителни количества наличен кеш, стига и другите корпорации да правят същото. Тука има и други особености за компаниите на публичната борса, при които кешът може да е нужен за париране на опити за завладяване на компанията или за контрол на цените и възможно обратно изкупуване на акциите. Ако правителството нагнети инфлацията, то дали това ще доведе до увеличаване на заплатите на работниците - това не е сигурно, доколкото вместо това корпорациите могат да направят вложения в капиталово обезпечение или дори да пренасочат парите си в дългосрочни инвестиции през финансовите пазари (като недвижимости, ресурси, инвестиране в други корпорации) и също така да ги използват за сливания с по-малки или по-големи конкуренти от бранша. Все пак, по косвен начин, раздвижването на тези пари значи, че някаква част от тях ще се насочи по засилен начин към благосъстоянието на работната ръка, стига след това тя да може да вземе качествени (навременни, правилни) решения за употребата на паричния ресурс. Всичко това разбира се може да стане не под инфлационен натиск, а когато големите кешови наличности на корпорациите сами им напомнят за нуждата от тяхното диверсифициране и активиране.