|
...
Паркирах Синята птица в локалното платно и тръгнахме с Fuzzy към автогарата. Навън студ, миризлива мъгла, от която ти залепват ноздрите, всичко прелива в изобилието на бозаво-сивите цветове ... И все пак, най-вече студ. А на ъгъла на автогарата, самотна фигура стои като червей с кости от кисело мляко и гледа. Гледам я и аз, за да разбера, защо така ме гледа и гледам - я, Онуфрийчо. Гледа Онуфрийчо, как неговата ненавистна омраза, Злият Дълъг, се приближава! О, какъв ужас изживява Онуфрито в този миг на неприятност ... А освен това младежът е на автогарата от час и половина, защото Анелия му е казала, че пристига в 14:00. Но автобусът аварирал и ето ги - бавят се.
Онуфрито мрази Злия Дълъг. Онуфрито мрази студа. Но какъв ли зъл дявол ги е събрал и двете омрази именно сега и именно тук, при него!?
На мен също не ми стана много мило при вида Онуфриев. Но пък аз си имах моралното превъзходство - както в локалновремево отношение (водех със себе си компания, чиито симпатии бяха на моя страна), така и в по-широкообхватен аспект (чуках се с Анелия, за разлика от Онуфри, който можеше само да я лиже поради полово-дименсионална несъвместимост).
Не щеш ли, за да му е по-гадно на момчето, автобусът дойде само 5 минути след мен. И влачи се Онуфри като сопол, одарен с живот, през автогарата, и доближава автобуса, а Анелия или не ме е видяла, или се прави. Слиза тя от автобуса и се хвърля на врата на Онуфрийчо, и го целува по бузката. Трогнат от сцената, аз се приближавам, придружен от Fuzzy и казвам:
- Мойто момиче, а за мен една целувка няма ли?
Онуфрито гледа като насран, а Анелия хвърля мълнии с очи, изпепелява ме целия, не момиче, а истинска змия се възправя пред мен в този момент - цялото й същество излъчва бяс и ненавист.
Така разбрах, че целувка няма да получа. В крайна сметка Онуфрито взе багажа на Анелия, Fuzzy също малко помогна, а аз, изкаран извън равновесното си положение, не особено адекватно тръгнах към колата си и заявих, че така и така съм тук, защо да не се качат да ги откарам.
Анелия се съгласи. Натоварихме раниците и саковете и Анелия и Fuzzy седнаха на задната седалка. Онуфри, къде и той тръгна да се качва - не знам, но изведнъж скочи, излезе от колата и пое нанякъде. Анелия се показа през вратата и вика:
- Онуфри, ела тук!
Онуфри спира, но не идва.
- Ела веднага тук! Качвай се в колата!
Аз пък боледувам мозъчно - мозъкът ме боли и вдига температура от ужас. Но нищо, това е само началото.
- Качвай се! - заповядва Принцеса Най-Ми Е Добре С Няколко Мъже.
Онуфрито отново тръгва да сяда до мен в колата, но аз го поглеждам и той излиза навън. Не може да понесе да се намира в такава близост до тъпкача на приятелката му. Разбирам го. Не разбирам само, защо още не й е набил три шута в главата. На приятелката.
- Няма да седна отпред! - взема твърда и мъжествена позиция той, а в гърлото и гласа му напират сълзи.
В крайна сметка Fuzzy и Анелия се сместиха отзад достатъчно, за да поберат и един червей в повече. Седнал той там и хълца. Аз подкарах Синята птица, но погледът ми като от магнит привлечен, все към огледалото бяга - Онуфри наистина реве! Вода се лее от очите му, та е лъснал бледи страни, адамовата му ябълка спазматично играе нагоре-надолу, физиономията му сгърчена - мъж, та дрънка.
Така четиримата по семейно поехме заледения път към Младост. На мен тази сцена също ми се отрази на адреналина, който се изля с тонове в кръвта ми. На едно от кръстовищата на косъм се разминах с ПТП (ПътноТранспортно Произшествие), което щеше да стане по моя вина. Но съдбата закриля лудите и влюбените, а Синята птица беше пълна с много и от двете. Благодарение на това пристигнахме живи и здрави...
|
