Преди време тръгнах да пиша една новела, но нямам много време, а и вдъхновението ми нещо изчезна . Като чели първите две глави (от общо планирани 7 - 8) съм ги позавършил, но нещо резулта не ми се струва задоволителен . Все пак реших да ги постна тук, за да чуя мнението ви, пък може така да вида къде ми е проблема или вдъхновението ми да се възвърне.

Заглавие няма да казвам, защото в момента съм на работен вариянт, който не ми се струва удачен. Няма да издавам нищо за това, което мисля да пиша нататък, но ще кажа, че следващите глави ще са по-близо до военната фантастика от първите две.

И така ето ги и главите:

НА ВОЙНА, КАТО НА ВОЙНА

Вятърът люлееше буйната трева, грабвайки пръски, от падащия от пещерата във високите скали водопад. Малкото момиченце подскачаше весело всеки път, когато някоя от тях стигнеше до него. По синьото небе бавно минаваха почти невидими бели облачета. Слънцето припичаше необезпокоявано от нищо, освен преминаващите пред него гигантски гущери, които наподобяваха пъстри летящи килимчета. Момиченцето нагази в реката, преследвайки едно водно конче и смехът му изпълни долината, когато то се издигна, жужейки възмутено. Баща му се затича да го извади от водата, вайкайки се, че ще се намокри и настине, но то само се засмя по-силно и се втурна надолу по течението. Високият мъж го последва оплаквайки се през смях, че ще съсипе пилотската си униформа. Това естествено не накара детето да излезе от реката, а само да се обърне и да го изпръска, загребвайки вода с шепи…

***

Кира изключи записа от седмия рожден ден на дъщеря си и с въздишка си припомни, колко спокоен бе животът преди две години. Преди бунтът да достигне родния й Алдеран… Преди съпругът й да загине. Тогава бъдещето все още изглеждаше толкова прекрасно и около нея цареше мир и ред. Този спомен й помогна да си припомни, защо е тук, а не при дъщеря си и тя се запъти към носа на кораба. Замисли се и за другите двадесет и трима души, които рискуваха живота си, за да пренесат тайно жизнено важните кристали за турбо лазери, които лежаха в трюма, опаковани в специални защитени от скенери контейнери. Всеки от тях имаше причина да е тук. Всеки беше загубил някой или нещо. Всички бяха готови да се жертват заради идеалите си, но нейната работа, като капитан беше да ги опази живи.

Внезапно мислите й бяха прекъснати от интеркома закачен за яката й:

- Капитане! Незабавно имаме нужда от вас на мостика! - гласът на дежурният офицер звучеше тревожно.

Тъмнокосата жена се затича по тесния коридор и навреме влезе в командната зала, за да чуе края на съобщението от фрегатата, виждаща се през илюминатора.

- …перска фрегата "Дръзки"! Идентифицирайте се!

- Тук товарен кораб "Летен бриз". Извършваме редовен полет до Нар Шада. - отговори Кира.

- Скенерът ни засича подозрителен товар. Изчакайте совалка за инспекция. Край.

Подозренията на Кира се засилиха. Контейнерите в трюма трябваше да са перфектно укритие. Беше сигурна, че Имперските фрегати нямат сензори, които да могат да проникнат през тях. С хладен, но решителен глас тя се обърна към помощника си:

- Мисля, че това е капан. Ако ни атакуват, задействай устройството за само разрушение. Товарът не бива да попада у тях!

- Разбрано капитане! - мрачно отвърна мъжът до нея.

Огромната фрегата се завъртя и отвори хангара си. Вместо очакваната совалка от нея се изсипа половин дузина Y-изтребители, които светкавично се насочиха към товарният кораб. Двигателите им оставяха огнена диря в черния космос, а йонните им оръдия с безпощадна точност го засипаха със сини мълнии.

- Включи проклетото нещо и вдигни щитовете! - провикна се Кира.

- Не мога! Всички системи са извън строя! Опитвам се да претоваря реактора, но губя контрол! Ще отида отзад! Задръжте ги колкото можете!

- Давай! Няма да се дадем без бой!

Командният център беше изпълнен с дим. По таблото мигаха безброй червени лампички, а из въздуха се носеше воя на сирени. Кира извади бавно бластера си и се замисли за дъщеря си, която щеше да израсне без родители. Мъжът й, който служеше в орбиталната охрана на Алдеран, загина при опит да задържи бягащи от планетата бунтовници. Подобно на него сега и тя щеше да умре от техните ръце. Напоследък засадите срещу товарни кораби зачестиха. Бунтовниците бяха по-лоши и от пиратите, които поне имаха честа да влизат в открит бой. Кира тъжно погледна за последно малката окачена на мостика снимка на дъщеря си и се приготви да посрещне смъртта.

***

- Вашата тактика вече води до смъртта на цивилни! - с гневен глас каза майор Анкъс - Това е четвърти цивилен кораб, който губим! Длъжен съм да изкажа несъгласието си с този план и да подам оставката си, ако незабавно не бъде прекратен!

- Не прекалявайте майоре! Всички те бяха доброволци и знаеха, какъв риск поемат. - отвърна му адмирал Ейра - Сега поне сме сигурни, че наистина тук има шпионин.

Майорът се загледа през прозореца на щаба в Нар Шада и тихо започна да изброява:

- Атакувани са само кораби летящи от Корпоративния Сектор насам. Всеки от тях е носел ценно военно оборудване. Новите защитени от скенери контейнери не помагат. Нито един наш капан не подейства. Това можеше да Ви го кажа още преди месец!

- Знам… Знам… Надявах се, че цивилните кораби ще останат не забелязани, но явно шпионина е открил начин да прониква директно в архива на щаба. Вече наредих разследване. Поисках и съдействието на Корпоративния Сектор.

След няколко секунди гневът в погледа на майора изчезна и той бавно си пое дъх, обръщайки се с наведена глава. Опита се да застане мирно, изпъвайки гърди, но без особен успех, тъй като ръцете му продължаваха да мачкат електронния бележник, който държеше. И все пак, въпреки че продължаваше да е нервен, очите му вече не излъчваха гняв, а тъга и тона му стана по-спокоен :

- Извинете адмирале... Знам, че правите всичко възможно. Май напрежението ми дойде в повече. Надявам се, да ги пипнем скоро.

СЕНКИТЕ НА НАР ШАДА

Зловонието изпълваше тесните улички и подсещаше редките минувачи за печално известните подземия на Нар Шада, карайки ги да се отдалечат бързо от този район. Купчините боклук подсказваха, че санитарните дроиди също рядко идват насам. Вечен здрач изпълваше въздуха. Слънчевите лъчи никога не проникваха на долните нива, а парата и дима от многобройните отдушници още повече влошаваха нещата. Единствената светлина идваше от неоновите реклами над металните врати. Гетото на богатия град събираше отрепките, които не бяха достойни дори за порочния Мос Айсли. Мръсните маси на многобройните барове служеха за офиси на главорези и контрабандисти, толкова често, колкото и за бюра на изтъкнати бизнесмени, криещи се от очите на властта. Местните заведения бяха предпочитано от подземния свят място за срещи.

Придвижвайки се между две от тях един очевидно пиян деваронианец се стараеше да запази равновесие, подпирайки се на останките от стар спидер, но няколко неуспешни опита да продължи пътя си го накараха да се отпусне на земята. Не му оставаше друго освен да седи на земята и да наблюдава минаващите покрай него, потърквайки счупеният си рог. Погледът му се задържа дълго върху един имперски лейтенант. Тук рядко идваха дори щурмоваци, а офицери - почти никога. Деваронианеца се усмихна кисело и си помисли, че Империята е ядосана и очевидно някой ще си изпати тази нощ.

Лейтенант Рашак разглеждаше с отвращение тясната улица. През кариерата си беше виждал каторги с по-добри условия и му се струваше невъзможно, някой да живее тук доброволно. Преодолявайки погнусата си, той се огледа внимателно и с облекчение забеляза бара, който търсеше. Краката му сами го поведоха натам, водени от надеждата да се скрие от стелещата се наоколо мръсотия и воня.

Пантите на вратата изскърцаха под тежестта на дебелата стомана. Сумрачното задимено помещение не предлагаше значително по-добра гледка от улицата навън. Погледът на лейтенанта се плъзна по масите изпълнени с всевъзможни същества. Някои от тях също го забелязаха, разговорите замряха и много посетители се опитаха да се слеят със сенките. Един родарианец постави ръката си на ръкохватката на бластера си и се загледа предизвикателно в лейтенанта, който отговори на погледа му. След няколко секунди куража напусна зеления хуманоид и той вдигна ръце, мърморейки на родния си език. За негов късмет имперският офицер не беше дошъл заради него и продължи спокойно към бара, игнорирайки го напълно. Щом обърна гръб на масите, много от посетителите трескаво се запътиха към изхода.

Самият бар беше покрит с мръсни петна, част от които подозрително приличаха на кръв. На места личаха обгорели следи от бластерни изстрели и драскотини от виброножове. Повечето изглежда бяха доста стари. Причината очевидно се криеше в това, че не бяха много тези, които се осмеляваха да си изпуснат нервите пред огромния яз, стоящ зад бара. Лейтенант Рашак не се притесни от навъсения му поглед и внимавайки да не докосне мръсния плот, се опита да привлече вниманието му. Гигантът се приближи бавно, говорейки високо на своя език:

- Само вода. - поръча си лейтенанта - Готово ли е всичко?

- Носиш ли парите? - на свой ред попита яза с почти неразбираем акцент.

Рашак извади тънък плик от джоба си и му го подаде. В отговор огромният хуманоид наля чаша вода и посочи близкото сепаре.

- Дай ми знак когато се появи. - каза имперският офицер и се запъти към посочената маса.

Тясното сепаре имаше защитно поле, което освен изстрели можеше да спира звук и радио вълни, както и възможност да потъмнява, скривайки тези, които са вътре. Лейтенантът включи всички защити и се разположи удобно. Не посмя да се докосне до мръсната чаша, но и не му се наложи да чака дълго. Един загърнат в кафяво наметало ботанец се приближи до бара. Нервното му държане будеше подозрение, тъй като непрекъснато се оглеждаше наоколо и държеше дясната си ръка под плаща. Изглеждаше толкова жалък и притеснен, че лейтенант Рашак нямаше нужда от сигнала на бармана, но все пак спокойно изчака нещастника, да подаде скришом малък пакет на яза и да се запъти към изхода, след което се изправи и тръгна след него.

Навън ботанеца се затътри с бавни стъпки към една странична уличка, минавайки покрай пияния деварониянец, който Рашак беше забелязал на влизане. Следвайки го имперският офицер постепенно се отдалечи от сравнително осветената от реклами улица. Тук вонята беше още по нетърпима, а на места настилката се пързаляше. Лейтенанта тъкмо благославяше тъмнината, за това че му пречи да вижда в какво стъпва, когато ботанеца рязко спря и се обърна. Тихият му глас се прокрадна в мрака:

- Носите ли картите?

- Разбира се. Защо е целия този цирк? Не можеше ли да се срещнем на кораба, както обикновено?

- Това няма значение. По-добре погледнете зад вас… но се завъртете бавно. - каза ботанеца, изваждайки бластера си.

Лейтенантът се обърна плавно и видя зад себе си деварониянеца със счупения рог, който вече не изглеждаше ни най-малко пиян… или поне бластера в ръката му не трепваше. Рашак прецени, че ако посегне към собственото си оръжие, шансовете му да оцелее при кръстосан огън са доста малки и се загледа в тъмните стени търсейки някакво прикритие, което може да достигне. За негова изненада от сенките изникнаха силуетите на дузина имперски щурмоваци. Още преди да се опомни, един от тях заговори със свикнал да дава заповеди глас:

- Лейтенант Рашак! В името на Негово Величество Император Палпатин Вие сте арестуван!

- Но… те са бунтовници… не виждате ли, че…

- Предайте оръжието си незабавно! - прекъсна го гласът на сержанта - Това са инспектор Лак Джоу и детектив Сеон Велесия от Корпоративния сектор!

Само разтегляй малко повечко лакардии :)). По-големи ги прави главите. И ако почнат да те изнудвай за продължение, не им го давай лесно

you'll take my life, but i'll take yours too!

Ти си гадничко копеле. Оставяш след себе си куп пристрастени и вечно чакащи фенове. Не го прави и него такъв.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

То мен трябва да ме чакате по по-други причини както ти е известно . Ко да праа несериозен съм си и доста зает .