Re: ако днес беше утре... / Религия и мистика / Християнство

Чумави

Една е у майка, на братя седмина,

Петкана девойка напета,

и дойдоха нея да искат Загорци

през девет села от десето.

Босилко Радойкин, най-личен Загорец,

допратил е китени свати;

Петкани невян и огърлица бисер,

а майци й похти с позлати.

Шестима я братя не вричат, далеко -

и майка сама не пристава...

Най-малък брат Лазар, един само склонен,

потихом ги тъй увещава:

"Не връщайте, майко: такъва късмет се

не всякога пада на сгода;

Босилко е личен и ударен момък,

из първи от първа е рода.

Дали му се лесно доброто намира,

доброто и харното име?

За връщане лесно - но вижте отпосле

сами да не се пишманиме.

Далеко бил уж - това да е грижа!

Та ние сме братя седмина;

наред по веднъж да й идем на гости -

и седем са пъти в година!"

Полъга се стара Петканина майка,

несговорни братя склониха.

Неделя бе днеска, през горна неделя

Петкана девойка жениха...

И дома се върнаха весели братя

от сестрина сватба в Загоре:

но щом сете върнаха, черната чума

сполетя ги в бащино дворе.

И всички тя в гроба без време отвлече,

сал стара им майка пожали -

да има гробове им кой да спохожда,

свещица за мъртви да пали.

Осъмваше утром горката им майка

и вечер замръкваше тамо,

от гроб на гроб ходи, нарича и плаче -

ден минва в наричане само.

Гробове им черни реди и полива,

обкича с босил и върбина.

И само отминва Лазаря гроба,

и Лазаря люто проклина:

"О, бог да даде нестопен да останеш!

Дух бродник духът ти да стане...

Че ти ме подстори, без време да женим

в далечно Загоре Петкана.

Та няма днес кой в непосилна неволя

тъга от сърце да развърне...

О, милост за тебе от бога да няма,

лице той от теб да отвърне!"

И Лазарю вече докрай се додея

от майчини клетви зловоли,

от майчини думи и тежки и грозни...

И той се на бога примоли:

"О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават

по-грозни, горчиви наветви,

и сякаше змии се впиват дълбоко

в сърцето ми майчини клетви.

Стори, пристори ми от шарен кръст плоска,

кон добър от дървено ложе,

ошел бих, довел бих от пусто Загоре,

Петкана при майка си, боже!"

И стори се чудо - чу господ молбата

и тесния гроб се разтвори.

И яхна си Лазар припряната коня -

потегли направо в Загоре.

Премина край девет села и отби се

в десетото, Каменна Чука,

там право се спря на Петканини порти

и тихо на порти почука.

"Стани, поемни от ръцете ми плоска

и хайде со мене Петкано,

че седем сме сватби подигнали - дойдох

на весели сватби с покана!"

Излезе Петкана, та брата посрещна,

ръка му цалуна, и тръпна,

подникна го мълком под вежди и тъй му

сподавени думи пошъпна.

"Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете

и образа синкав, подпухнал?

Болял ли си болест невярна, че тъй ти

миришеш на пръст, на подмухнал?"

"От болест не ще е... Но къщи сме седем

подигнали, сестро, туй лято;

на пръст аз доганям, че ред ми се падна

самси да префърлям земята."

Петкана се върна, стъкми, премени се

со нова за сватба премяна -

и тръгнаха. Ето, откакто на път са,

ден мина и други настана.

Ей майчино село далеч се съзира;

през валог навлизат в лозята;

в почуда озърна се плахо Петкана

и с думи изви се към брата:

"Мина виноберма и всички лозя са

обрани и вече прибрани,

а нашите, братко, какво още чакат?

Виж, ронят ги черните врани!"

"Лозята ги дадохме ние пролетес

на изпол, че много ни бяха;

неволя слетя изполци другоселци -

лозята небрани остаха!"

Ей дойдоха близо до самото село;

край село широки ливади.

И още по-плахо, изново се брату

Петкана тогава обади:

"Веч късна е есен, коситба се мина,

вей острия вятър есенни.

Прибрани са хорски ливади - защо ли

сал наште стоят некосени?"

"Пролетес отидоха в Добруджа пуста

вси братя на кяр цялолетен -

самси не можах да сколасам навреме,

от болест невярна сполетен."

"А къщите как ги сколасахте?" Лазар

наведе посърнало чело:

"За къщите, сестро, не питай: ще видиш,

когато пристигнеме в село!"

Вървят те през селото... И смаяни люде

изглеждат ги в страх мълчеливо -

и бягат... Настръхнали псета по двори

баучат и грозно, и диво.

Ей старата църква само посред село,

со бял зид висок обградена;

изтракаха порти - излезе стария

со черен чембер прибрадена.

Пристъпи през прага и очи подигна,

но смръзната тамо застана -

юздата изпусна неволно и в ужас

към брата възви се Петкана.

Но зърна пред нея как той се превърна

на чад - и невидим изчезна...

Кат гръмната мигом в почуди, Петкана

не сети от коня как слезна.

Към майката щерка, към щерката майка

се спуснаха виком веднага -

со плач сете живи пригърнаха двете;

и паднаха мъртви пред прага.

Facta, non verba!