ако днес беше утре... / Религия и мистика / Християнство

Чумави

Една е у майка, на братя седмина,

Петкана девойка напета,

и дойдоха нея да искат Загорци

през девет села от десето.

Босилко Радойкин, най-личен Загорец,

допратил е китени свати;

Петкани невян и огърлица бисер,

а майци й похти с позлати.

Шестима я братя не вричат, далеко -

и майка сама не пристава...

Най-малък брат Лазар, един само склонен,

потихом ги тъй увещава:

"Не връщайте, майко: такъва късмет се

не всякога пада на сгода;

Босилко е личен и ударен момък,

из първи от първа е рода.

Дали му се лесно доброто намира,

доброто и харното име?

За връщане лесно - но вижте отпосле

сами да не се пишманиме.

Далеко бил уж - това да е грижа!

Та ние сме братя седмина;

наред по веднъж да й идем на гости -

и седем са пъти в година!"

Полъга се стара Петканина майка,

несговорни братя склониха.

Неделя бе днеска, през горна неделя

Петкана девойка жениха...

И дома се върнаха весели братя

от сестрина сватба в Загоре:

но щом сете върнаха, черната чума

сполетя ги в бащино дворе.

И всички тя в гроба без време отвлече,

сал стара им майка пожали -

да има гробове им кой да спохожда,

свещица за мъртви да пали.

Осъмваше утром горката им майка

и вечер замръкваше тамо,

от гроб на гроб ходи, нарича и плаче -

ден минва в наричане само.

Гробове им черни реди и полива,

обкича с босил и върбина.

И само отминва Лазаря гроба,

и Лазаря люто проклина:

"О, бог да даде нестопен да останеш!

Дух бродник духът ти да стане...

Че ти ме подстори, без време да женим

в далечно Загоре Петкана.

Та няма днес кой в непосилна неволя

тъга от сърце да развърне...

О, милост за тебе от бога да няма,

лице той от теб да отвърне!"

И Лазарю вече докрай се додея

от майчини клетви зловоли,

от майчини думи и тежки и грозни...

И той се на бога примоли:

"О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават

по-грозни, горчиви наветви,

и сякаше змии се впиват дълбоко

в сърцето ми майчини клетви.

Стори, пристори ми от шарен кръст плоска,

кон добър от дървено ложе,

ошел бих, довел бих от пусто Загоре,

Петкана при майка си, боже!"

И стори се чудо - чу господ молбата

и тесния гроб се разтвори.

И яхна си Лазар припряната коня -

потегли направо в Загоре.

Премина край девет села и отби се

в десетото, Каменна Чука,

там право се спря на Петканини порти

и тихо на порти почука.

"Стани, поемни от ръцете ми плоска

и хайде со мене Петкано,

че седем сме сватби подигнали - дойдох

на весели сватби с покана!"

Излезе Петкана, та брата посрещна,

ръка му цалуна, и тръпна,

подникна го мълком под вежди и тъй му

сподавени думи пошъпна.

"Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете

и образа синкав, подпухнал?

Болял ли си болест невярна, че тъй ти

миришеш на пръст, на подмухнал?"

"От болест не ще е... Но къщи сме седем

подигнали, сестро, туй лято;

на пръст аз доганям, че ред ми се падна

самси да префърлям земята."

Петкана се върна, стъкми, премени се

со нова за сватба премяна -

и тръгнаха. Ето, откакто на път са,

ден мина и други настана.

Ей майчино село далеч се съзира;

през валог навлизат в лозята;

в почуда озърна се плахо Петкана

и с думи изви се към брата:

"Мина виноберма и всички лозя са

обрани и вече прибрани,

а нашите, братко, какво още чакат?

Виж, ронят ги черните врани!"

"Лозята ги дадохме ние пролетес

на изпол, че много ни бяха;

неволя слетя изполци другоселци -

лозята небрани остаха!"

Ей дойдоха близо до самото село;

край село широки ливади.

И още по-плахо, изново се брату

Петкана тогава обади:

"Веч късна е есен, коситба се мина,

вей острия вятър есенни.

Прибрани са хорски ливади - защо ли

сал наште стоят некосени?"

"Пролетес отидоха в Добруджа пуста

вси братя на кяр цялолетен -

самси не можах да сколасам навреме,

от болест невярна сполетен."

"А къщите как ги сколасахте?" Лазар

наведе посърнало чело:

"За къщите, сестро, не питай: ще видиш,

когато пристигнеме в село!"

Вървят те през селото... И смаяни люде

изглеждат ги в страх мълчеливо -

и бягат... Настръхнали псета по двори

баучат и грозно, и диво.

Ей старата църква само посред село,

со бял зид висок обградена;

изтракаха порти - излезе стария

со черен чембер прибрадена.

Пристъпи през прага и очи подигна,

но смръзната тамо застана -

юздата изпусна неволно и в ужас

към брата възви се Петкана.

Но зърна пред нея как той се превърна

на чад - и невидим изчезна...

Кат гръмната мигом в почуди, Петкана

не сети от коня как слезна.

Към майката щерка, към щерката майка

се спуснаха виком веднага -

со плач сете живи пригърнаха двете;

и паднаха мъртви пред прага.

Facta, non verba!

3. ОБИЧАИ ПРИ СТРОЕЖ

ПОЛАГАНЕ НА ОСНОВНИЯ КАМЪК

Полагането на основния камък е един обичай от по-ново време, но той се прилага от по-просветените, навярно пренесен от Западна Европа. Покойният арх. Кирил Рачов, роден 1878 г., през 1958 г. разказва, че през цялата си практика винаги е напомнял на майсторите и стопаните за обичая за полагане на основния камък. Според думите му той се състоял в следното: издълбава се дупка в предварително избран камък, подходящ за ъгъл. Върху пергаментна хартия се написва акта за започване настроежа: "Изграждането на този дом започна (упоменава се датата - ден, месец и година) при майстор строител ...., планът е проектиран от ...., постройката се ръководи от ...., в присъствието на ...(вписват се имената на присъстващите), като накрая се подписват всички. След това хартията се свива, поставя се в стъкленица с олио или зехтин, запушва се и се залива с разтопен восък; поставя се в дупката, където се слагат няколко монети и дупката се зациментирва. След това този камък се зазижда в един от ъглите. За този обичай почти същото разказваха майсторите Съби Колев Рудев, роден 1914 г. в с. Гостилица, Дряновско, и Пеню Ат. Колев, роден 1902 г. в с.Дралфа от родители преселници от Еленско. Особеното тук е, че актът се изработва в 4 еднообразни екземпляра, поставяни в стъкленици в 4-те ъгли на постройката.На някои места в Североизточна България според втория майстор вместо в стъкленица актът се завива в плат, напоен с восък. В Смядово майстор Тодор Рачев Хайманов, роден 1891 г. разказваше през 1957 г., че понякога в 4-те ъгъла се слагали 4 стъкленици със светена вода, а в други шишета с масло се поставя акта за започване на строежа, като при всички случаи се поставят и монети.
В Перущица по-стари хора знаели това - когато градели училището преди Освобождението, в основите му турили само едно шише с надпис вътре и с три турски лири и една махмудия.
На някои места в Североизточна България при полагане на първия камък майсторът прави шега, като казва, че камъкът не ляга, от което се подразбира, че стопанинът трябва да даде пари за почерпка. Пак там на места на 4-те ъгли на изкопа на сградата се поставяли четвъртити камъни, наречени "темели", те се поръсвали с вода и най-старият мъж от къщата посядал на всеки от тях. Това очевидно се е правело, за да има тройно живуване и засядане на домакинството. На мястото, където било определено да бъде огнището, закопавали една плоча, която се поръсвала с неначената вода, в която са били натопени някои бурени и билки. След поръсването бурените се закопавали под плочата и огнището вече било недостъпно за лоши духове. Някои автори като Е. Каранов и Иречек споменават за обичай да се зазиждат стари църковни книги в основите на новострояща се църква.
Този акт на полагане на основния камък е практикуван не само при строеж на частни жилища, но и при строеж на обществени сгради, където на случая се придава известна тържественост, произнася се подходящо слово за значението на сградата, която се изгражда и се правят снимки на цялото тържество. Понякога то се отбелязва от пресата. Обичаят преди строежа регистрира един важен акт чрез вписване датата на започване настроежа, имената на майстора, проектанта и стопанина. Поставянето на монети при липса на други данни по най-безспорен начин датира сградата при евентуално събаряне. При ремонт на избата на Общинския дом в Шумен се откри акта при полагане на основния камък. Актът бе изработен художествено - с винетки, в които са отбелязани имената на присъстващите, по чий проект и от кой строител се изпълнява строежа и се препоръчва стъпващите в сградата ръководители на града да имат чувство за отговорно отношение при работата си и делата им да се ръководят в името на просперитета на града. В последно време този обичай не се спазва, а това е необходимо, особено при строеж на обществени сгради.
ОБИЧАИ ПО ВРЕМЕ НА СЪГРАЖДАНЕТО
А) Пренасяне на жертва и преданието за вграждане
Обичаят да се прави жертва преди започване на нов строеж е твърде стар. Жертвата първоначално е била човешка. И в Библията има твърде любопитен факт, записан така: "В дните на грубия езически цар Ахлав, Хил Ветиленецът съгради Ерихон - тури основите му със смъртта наАвирона първородния си и тури вратата му със смъртта на Сегува, по-младия си син" (кн.III на царете, чл. 16)
Съществува предание, че в далечното минало при зидане на обществени сгради като черква или мост, за да се създаде дух покровител, който да ги заздрави, трябвало да се принесе човешка жертва, като тя или сянката й се зазижда в основите или в оставена недостроена част от строежа. Обяснението е , че в този случай има нужда от дух пазител, какъвто изкуствено може да се създаде, като се взида жив човек или, според по-късна замяна, само сянката му. Това е един вид защита на сградата и обитателите й, чиято несигурност смущава както майсторите, така и собствениците. Обяснява се с примитивната зидарска техника, която не може да задържи сградата и да я предпази от пагубни стихии. Наистина в далечно езическо време са били вграждани хора и този "суров" обичай бил изоставен твърде късно. Мнозина в миналото са вярвали, че някои мостове като Павлекюпрюси на р. Еркене (приток на р. Марица) или Кадин мост на р. Струма, или Маринов мост при Перущица били задържани, само защото майсторите вградили жена или сянка на човек. При събарянето на джамията в с. Мадара в основата й бил намерен цял човешки скелет. Може да се предположи, че е бил взидан човек или, по-вероятно, че основите са попаднали над гроб.
Самото вграждане на човешка жертва или на нейнатасянка ставало така: при изграждане на основите на сградата или съоръжението майсторите оставяли недоизградено място в някоя от неговите части и когато, било по невнимание или поради незнание, или пък по подлъгване, минавал някой покрай мястото, блъскали го вътре и го зазиждали. В по-късно време майсторите вземали мярка с пръчка, тръстика или въже на сянката на обречената жертва и я вграждали в основите или в друга част на градежа. Вярвало се, че този на когото била снета сянката, почвал да линее и наскоро умирал и се превръщал в таласъм (сенище). Като отглас от това се предавали множество легенди, разпространени между народа, най-известната от които е възпята в народната песен за вграждането на майстор Маноловата жена Невяна. Същността на тази песен се състои в това: трима братя майстори градили мост. Дълго време продължил строежът, понеже не могли да сключат средния свод, който постоянно се рушал, като построеното денем нощем се проваляло. Досетили се те най-после, че строежът иска жертва и решили да не кажат нищо на жените си и която дойде на другия ден най-рано при тях, нея да зазидат в моста. Отишли си братята вечерта по домовете и най-младият майстор Манол не казал нищо на жена си. На другия ден жена му, след като напразно канила етървите си да отидат заедно да занесат храна на мъжете си, отишла сама. Когато видял отдалече младата си невяста, майстор Манол заплакал мълком, и когато тя дошла при тях, помолил я да потърси пръстена му, който бил паднал до свода. Щом отишла да го търси, другите майстори я повалили и започнали да я зазиждат.Невяна плакала и се молила да я освободят, но като разбрала, че е напразно, помолила ги да оставят гърдите и очите й открити, за да може да гледа и кърми детето си пеленаче. Майсторите склонили накрая и изпълнили молбата й и тя дълго време кърмила детето си и плакала; дори и сега гласът й се чувал нощем да проплаква.
Някой от българските майстори на словото са претворили такива предания. П. Р. Славейков в баладата "Изворът на Белоногата" (1873г.) обработва преданието за чешмата между Хабибчево и Харманли, където била вградена сянката на мома Гергана. Подобен мотив са обработили П. Ю. Тодоров в драмата си "Зидари" и Ст. Чилингиров в пиесата "Мостът на река Струма".
Известни са съществуващи поверия и предания за аналогични примери за вграждания на сянка на преминаващ наблизо до строеж човек. Поверията са познати на народите от Балканския полуостров, Азия, Африка и Новия свят. Считало се,че тази жертва дава сила на земята да държи тежестта на основите и на сградата, като я заздравява. Вграждането безспорно по своята същност свидетелства за една първобитна вяра, че сградите придобиват една вътрешна сила и устойчивост. Многобройните примери от различните части на света свидетелстват в подкрепа на становището, че в случая не се касае за принасяне на жертва с цел да се спечели благоразположението на духа - собственик на мястото, а до превръщане на жертвата в сянка покровител.
Б) Обичаят "викане" или "дакия"
В района на гр. Смядово се спазваследния обичай: когато се свърши половината от строежа, т.е. завърши грубия строеж и се направи билото на покрива се прави "викане" или "дакия". Обикновено майсторът, който умее, произнася следната благословия с провикване:
Благодарете се, майстори! От нашия чорбаджия дойде един подарък бял като сняг, червен като гюл, който струва 125 пола имперола! Колкото са на подаръка жичките, толкова да са му жълтичките! Той майстора сайдиса, калфите зарадва! Да му помогне Господ да иде на свето място! Да запише майка, баща, род роднини и комшии! Да отиде похвален, да се върне благодарен и от всяко зло избавен!
След като свърши последната дума от викането, всички работещи: устабашията, калфите, чираците и стопанинът в един глас извикват "Амин". Викачът привързва подаръка към дървения кръст, поставен на билото. Това се повтаря многократно при следващо поднасяне на подарък.
Известен е обичаят, който се спазва в района около гр. Попово. При издигане на сградата до билото на покрива и сковаването на дървения кръст един от майсторите произнася следната благословия:
Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии! Чорбаджията подарява един подарък, който струва хиляда пола и пирона! Благодарете се, майстори, той чорбаджията сайдиса и майсторите зарадва! Да иде на Божи гроб, да пише баща и майка, и роднини, и нас да не забрави! Да се върне със златни кочии! Колкото на тоз дар жичките, толкова да му са жълтичките, толкава чест и изобилие в тая къща! Пак се благодарете на тоз, който донесе и на тоз, който не донесе! Тоз, който донесе, на оня свят гюловасянка да има над главата си!
Спазва се следния обичай около Шумен: След поставянето на билото на сградата, сковава се кръст и след като се поднесе подарък от някой съсед или от стопанина на новостроящата се сграда, един от майсторите произнася следната благословия на висок глас:
Слушайте, майстори, калфи и чираци и вий наоколо комшии и чорбаджии! Който с теслата задялва, той постройката запрайва! Който на плана разбира, той постройката развива! Комшията (стопанинът) подарява един бакшиш - 12 аршина и половина. Той, чорбаджията, сайдиса и майсторите зарадва! Да му помогне Господ колкото са на бакшиша жичките, толкова да му са жълтичките! (Ако е селски стопанин:) Колкото са в полето могилите, толкова да му са кобилите! Да му помогне Господ на свято място да отиде да пише баща и майка и всичките си родове! Благодарете се, майстори, който подарък донесе, Господ в къщата му живот и здраве да внесе!
Когато се строила църквата в с. Златна нива, е бил направен 4 м висок кръст, на който били окачени многобройни подаръци. Били събрани 12 ризи, 150 кърпи, 30 м басма и много други подаръци. Използват се дотук благословии при викането от три различни района на Североизточна България. Между тях съществува известно сходство, но и различия, които внасят своеобразна окраска в разработката им. Прието е съседите, роднините и приятелите на този, за който се прави сградата, щом чуят, че дюлгеринът започне да вика и те да занасят от себе си подарък, повечето пъти домашно тъкани кърпи. При получаването на всеки отделен подарък става повтаряне на викането. В този случай само всичките други работници работят, а онзи, който вика, напуща работата си и начева своята монотонна песен. Когато строящата се сграда принадлежи на частно лице, то стопанинът има пълна възможност да прави сигурни заключения кои от съседите и роднините му са негови искрени приятели. Прието било, че собственикът насградата може да си направи оценка, когато майсторите му са събирали най-много подаръци, че "той е обичан човек в селото".

арх. Васил Иванов