Моето раждане. Разкази на мамите от клуба / Взаимопомощ / Бъдещи и настоящи майки-happy mama

Ето моята история: малко ужасна, но - всичко е добре, когато свършва добре! За да не изплаша бъдещите майчета искам само да кажа, че такива неща се случват много, много рядко и аз просто явно имах да изкупвам грехове... С днешна дата искам да благодаря на доктора, който преживя всичко това заедно с мен- д-р Гунев от Майчин дом, за човечността и доброто отношение в този кошмарен месец и на д-р Михайлов, гинеколог от 3-та градска и хомеопат, който ме доизлекува, за да мога сега спокойно да седя на РС-то :))
И така:

Първо, изкарах много неприятна бременност, бях на лекарства от 3-я до 9-я месец, освен това имах жестока депресия, а иначе съм весел и жизнерадостен човек. Добутахме я някак си до края и така в един хубав слънчев неделен ден, както си спях следобеден сън ме проряза болка в кръста и докато стана от леглото ми изтекоха водите. Веднага звъннах на доктора, който ми каза да си лежа и да му се обадя, когато болките станат нетърпими.
След около 3 часа аз реших, че 20-минутните контракции са наистина нетърпими и така в 7.30 вечерта се срещнахме пред приемното на Майчин дом. Слава богу, че вече бях влизала (в 6-я месец получих кървене и тогава като се озовах в това подземие, с инвентар от 50-те години, изпитах голям шок :) Така че нито се страхувах, нито нищо - дори се радвах, че всичко свършва. Бях се подготвила психически, че ще боли и усмихната очаквах до 3-4 часа да имам бебе. Когато се качих на магарето и доктора с угрижен вид каза - 1 см разкритие обаче наистина ми се стъжни. Направиха ми клизма и след около половин час цунках мъжа си и майка ми и се отправих нагоре.
Доктора, който бях извикала от вкъщи, вече ме чакаше там и нещо обясняваше на акушерките. Настаниха ме в предродилна на 3-я етаж и доктора каза, че поне до 12 часа нищо няма да се случи и че той ще дойде тогава (той беше дежурен предишната нощ и се прибра вкъщи).
Бях абсолютно сама на целия етаж. Играеше се финала на европейското и само чувах как акушерките и дежурните си говорят. В началото ми пуснаха тоновете и след около час една акушерка дойде, махна апарата и каза да се разхождам и да следя на колко време са контракциите. И така се започна най-дългата нощ в живота ми. Контракциите бяха на 7-8 минути, редовни и силни. Тоновете на бебето бяха Ок. Разкритие обаче - никакво. В 11 и половина, когато дойде доктора, имах само 2 см. Той ме успокои и каза да легна и да се опитам да поспя. По това време това ми се струваше невъзможно и имах чувството, че няма да дочакам сутринта от болки - колко съм била наивна... Контракциите се усилваха, а през 2 часа една отегчена и сърдита акушерка идваше да ме види. Дори лингин не ми даде, въпреки че водите продължаваха да си текат, добре че си носех.
Пишех си смс-и с мъжа ми между контракциите, дори си говорих с него, с майка ми, а нощта се точеше безкрайно... Към 2 часа докараха едно момиче, пуснаха му тоновете, веднага я вкараха в операционна за секцио и след 45 минути видях как сестрата носи бебето. Честно да си призная, страшно й завидях - вече се мъчех десетина часа... Доктора се обади още веднъж и един стажант дойде да провери как е разкритието - 2 см и половина... Не ми се вярваше, но въпреки че контракциите станаха на 5 минути, успявах да спя между тях! Представях си, че съм на един от най-хубавите плажове, на които съм била - Какао бийч на Слънчев бряг, как морето е тихо и топло и аз се плацикам, и току се появявя някоя огрооомна вълна, окято ме захлупва - и след нея пак покой. Помогна малко и така изкарах до 5 и половина, когато се появи доктора. Междувременно бях забелязала, че при контракция тоновете на бебето падат до 90, но на прелитащите акушерки и стажанти това не им направи никакво впечатление. Докторката, окято беше дежурна вечерта - един вампир на име Карагьозова, дори не ме поглеждаше, въпреки че виках от болки по едно време - явно обидена, че очевидно имам уговорка, щом съм си извикала лекар от вкъщи.
Щом дойде доктора, ме включиха на система и зачакаха. Контракциите вече станаха наистина непоносими и напарвих разкритие от 5-6 см. В разговорите с доктора между контракциите поисках епидурална - бяхме говорили с него, че ще решим какво да се прави в хода на раждането, но той знаеше, че искам упойка. Той обаче ми каза, че на смяна била някаква много некадърна анестезиоложка и че "само щяла да навреди, вместо да помогне" и аз се примирих, за което съжалявам в момента. Започнаха напъните, понапъвах се малко още в предродилна права със системата в ръка. Междувременно се появи още един лекар, Гърчев, дежурния шеф на екип и ми каза "Какво викаш, мойто момиче - вика се като се прави, не като се ражда".
Към 6 и половина ме вкараха в родилна зала и се строиха моя доктор, още един, един стажант, акушерката и една сестра и зачаха да напъвам. Аз напъвах наистина, в това мога да се закълна, че го правех като хората... Обаче - първо тая акушерка само зяеше "Напъни, не напъваш като хората", защото бебето не искаше да излиза очевидно... На един от напъните втория доктор започна да ми скача върху корема - нещо, което нито си бях представяла, нито чела! Рефлекторно при втория или третия скок успях да го ударя с глава, както се бях хванала за каишите и напъвах и започнаха да се смеят. Появи се и тази Карагьозова, която застанала до главата ми, с най-наглия си тон ми каза "Ама вие защо нямате никакво желание да вземете участие в раждането на вашето дете". Цял живот ще я помня тая реплика, кучка мръсна (с извинение).
Напъвах ли напъвах, а болките бяха наистина кошмарни. По едно време като в транс чух "Тоновете падат", "Приготви вакуума", "Дай ми форцепс".... "Ама има достатъчно място", "Защо става така", "Тя не напъва"... "Ето я главата", "Виж колко е къса пъпната връв, затова е"... Усетих, че бебето се ражда, но не чух да плаче. след малко проплака – беше се родила задушена - и доктора ми каза "Честито, имате дъщеря".
Най-хубавото и важното е, че тя – да чукна на дърво – беше и е добре. От тегленето с форцепса главичката й беше издължена като на Нефертити, но вече се оправи.
След като изродиха и плацентата обаче почна най-големия ужас – 50 минутното шиене без упойка, което болеше много повече от раждането. Толкова виках, че доктора ме помоли да спра, защото ще дойдат шефовете да видят какво става, а аз му отговорих: “Вие какво сте виновен, като пациентката ви е лигла”.
Изкараха ме за два часа в една стая до родилното, после ми донесоха бебка и ни качиха на 7-я етаж. Доктора ми беше уредил самостоятелна стая, което беше нож с две остриета – когато следобяд започнаха т.нар. следродилни контракции, което се получавало чак на 2-ро и 3-то раждане, но аз имах късмета да ги получа на първото, нямаше кой да извика сестра, а аз не можех да стана сама от леглото. А тези контракции мога да ги опиша само като още едно раждане, с напъни и всичко както си му е редът. Когато позвъних на онази допотопна уредба до леглото, сестрата дойде нервна и ми се скара, че я викам по този начин, отказа да ми даде обезболяващо и си замина... И след като звъннах на мобилния на доктора и му казах какво става, пет минути по късно дойде усмихната с катетър и боскулизин  Но защо по този начин!
Вечерта успях да стана и отидох да видя как хранят малката принцеса. (На 7-я етаж в Майчин дом бебетата не са при майките, раждали с форцепси, вакуум, секцио).
После дните се завъртяха – когато започнах да взимам Рая на всеки три часа, имах чувството, че по цял ден се опитваме да се храним. След като не искаше да седи в корема ми и да се роди, бебка отказа и да се храни – нито на гърда, нито с биба, с което преживях още един ужас. Накрая си прояде с биберона, но не щеше да засуче. От тежкото раждане аз пък нямах кърма...
И така пет дни, в които обаче болките не секнаха. Изписаха ме с болки – влачех се като куче с прекършен гръбнак и дори едвам гушках детето, пък за сядане да не говорим. Още пет дни вкъщи, в които обаче болките продължаваха да си поддържат същия интензитет, а аз седях, плачех и гледах как майка ми се оправя с детето. Само благодарение на нейните молби реших да се обадя на доктора – аз си мислех, че така трябва да си боли и че ще мине, а какво било всъщност – епизотомията ми се била отворила и загноила.
Така се оказах още един път в Майчин дом – този път в изолационното отделение. Не мога да ви опиша какво преживях, когато доктора ми каза, че ще трябва да постъпя там и ме съветва детето да остане вкъщи, щом има кой да го гледа.
Приеха ме, разшиха каквото беше останало неразшило се само – отново без упойка – и започнаха да ме тъпчат с антибиотици и да чистят раната. Оказа се, че имам четири вида бактерии – в матката и в раната. А когато постъпвах в болницата, имах много изследвания, микробиологии, секрети от шийката на матката – правени просто профилактично – всичките нормални, без бактерии... Така и не получих свестен отговор откъде са се взели – това било едно от нещата, “за които медицината нямала обяснение”. 20 дни бях с температура, отворена рана и спукани от абокатите вени и насинено от инжекциите дупе. Преживях десетки истории на момичетата в това отделение, където лежат всякакви случаи, пропуших отново... Не исках да си ходя вкъщи и да виждам детето и по цял ден плачех. За една седмица посвикнах, съживих се, вече се чувствах и по-добре и започнах след следобедния тоалет да бягам от болницата и да си ходя вкъщи за по няколко часа. Когато докторката, и.д. шефка на отделението разбра, ме премести от хубавата самостоятелна стая, където пак ме беше уредил доктора, в най-задушната и пълна с две миризливи девойки стая, но и това преживях с помощта на Глейд и непрекъснато течение 
Близо месец след раждането ми направиха т.нар. ререфия – с пълна упойка зашиха отново раната. Отново – още едно “раждане” с всичките му болки, когато пусна упойката. Пак не можех да ходя, пак същото. Имах чувството, че просто няма да издържа на болките и ще се самоубия накрая и само мисълта за малкото ми слънчице ме крепеше. Болките не намаляваха с дните, а в деня преди да ми махнат конците на визитация милата докторка – свестна може би иначе, но стара мома и доста злобна в държанието си спрямо пациентите – обясняваше на някакви стажанти, че тук “можело да се открехне” и “да внимавам, защото се била чудела как да ме събира”. Само това ми трябваше, а и сестрата ми обясни, че “трети път не се шиело и се оставяло на Божията воля”. След тези реплики наистина бях убедена, че ще умра. Вечерта направих хипертонична криза с кръвно 170 на 110 и се наложи да ми бият две инжекции – първата диазепам, втората не ми казаха какво... Слава Богу, че същата нощ беше дежурен моя доктор и той успя да ме успокои, би ми втората инжекция, идва няколко пъти, защото исках да си ходя в 1 през нощта...
На другия ден ме изписаха “здрава”. От раната течеше гной, имаше оток, а по средата на епизотомията – едно топче, което и досега си го има... И пак – никакво сядане на дупето, но поне си бях вкъщи. Лежах и гледах детето, което почти не можах да си позная – беше минал цял месец без мен...
И досега нещо си тече, но – да чукна на дърво – вече съм по-добре. Започнах да пия хомеопатични лекарства, от които първите дни се превивах от болки – целта им е да изкара всичко,което е вътре. Сега вече почти не боли, а аз се моля всичко наистина да свърши добре. Както каза доктора, “страшното за вас вече мина”. Надявам се да е така и никой никога да не преживява подобни истории.
Постинга стана кошмарно дълъг, а спестих толкова много неща – като взимането на кръв без ръкавици, мръсотията, безумното отношение на част от лекарите и сестрите, за които спокойно мога да кажа, че просто не са хора, а изроди.
И досега си задавам много въпроси и не мога да им намеря отговор. Не знам дали има виновен за цялата история, какво и защо се случи, и – пак цитирам доктора – “Защо точно на вас”... Може би имала глава да пати, както казват старите хора.
Но – последно – всичко това си струваше и не съжалявам и за един миг от преживяното, когато погледна как Рая спи и се усмихва.

От миналата Коледа :-) Копирам го както си е в темата.

26.12.03 14:25
Дядо Коледа дойде и при нас!

След като в петък(19-ти) бях имала цял ден леки контракции на всеки час-два, в събота сутринта се събудих от много силни(тогава така ми се стори) болки. Повтаряха се на около 4-5 минути, но реших да поизчакам малко, защото вече на няколко пъти се бях стряскала фалшиво.
Лежах неподвижно около полвин час, но болките не престанаха. Когато станах, за да отида до тоалетната, усетих че нещо тече от мен. Това вече окончателно ме убеди, че е време да се понасяме към болницата. Рабудих мъжа, взех бърз душ, викнахме такси и айде към Шейново.

Там ме приеха, но при прегледа за мой ужас се оказа, че все още нямам разкритие. Болките обаче продължаваха. Правиха ми запис, избръснаха ме, караха ме да се разхождам, преглеждаха ме, правиха ми клизма, пак ме караха да се разхождам, пак ми правиха запис, пак ме преглеждаха, обаче вече всичко ми е толкова мътно, че не си спомням кое в какъв ред беше.

Към два часа следобед вече толкова се бяха засилили болките, че че при всяка следваща контракция се сгърчвах и виех. Най-гадно беше докато ми правеха запис, защото не можех да мръдна от супер неудобната поза. Когато дойде акушерката я питах на кого трябва да кажа, ако искам упойка. Тя ми обясни, че ще го кажа на лекаря, но още ми било рано. Малко по-късно ме прегледаха и се оказа, че съм само с 2 сантимерта разкритие! Когато споменах за упойката, ми обясниха, че се прави поне на 5 сантиметра, защото иначе може да спре процеса на раждането. И така се продължи до вечерта.

Към 7 мъжът ми дойде, за да ми донесе жилетка, защото я бях забравила (естествено!). Така или иначе се разхождах по коридорите (бавничко и с превидане - на контракциите спирах и се хващах за нещо, за да не се строполя), слязох до долу, за да я взема. Когато се върнах, се оказа, че лекарите упорито ме търсят, защото ми било време за следващия преглед. При него се оказа, че разкритието е 4 сантиметра. Попитах дали вече ще ми сложат упойка, а те казаха, че първо ще ми влеят система и след това.

В седем и полвина ме сложиха в предродилна, солжиха ме на апарат за запис, вкараха ми източник и започнаха да ми вливат нещо. Попитах какво е и сестрата, която го слагаше ме погледна, замисли се за секунда и отговори: "Не ти трябва да знаеш!" Сега съм й страшно благодарна за този отговор!
Контракциите вече бяха много силни и при всяха ревях и се превивах. Постоянно питах кога ще ме обезболят. Казаха - към 8, след като се влее системата. Дойде анестезиолог. Много забавен беше, но за съжаление не можах да му запомня името. Обясни ми, че каквото ми каже, това трябва да правя. Приготви се за слагане на епидурална, но когато вече щяха да ме вдигат, някой се обади, че другата жена, която лежеше с мен в предродила е с второ раждане, а на мен ми е първо (предполага се, че тя по-бързо ще роди). Нея не я болеше особено и тя каза, че няма нищо против да сложат първо на мен (сигурно съм била много жалка гледка). Обаче лекарите решиха че така е по-добре и приготвиха първо нея. Тогава дойде лекарката да ме прегледа и се оказа, че от седем и полвина до осем и десет съм получила почти пълно разкритие! Това след като от 8 сутринта до 7 вечерта стигна само 4 сантиметра!

Започнаха да ме подготвят за раждане, не знам какво ми правиха, спукаха ми мехура и други такива. На контракциите ми забраняваха да се напъвам по някаква причина, която не разбрах. Единият лекар каза нещо като "Е, поне го прави добре и като стане време да напъва наистина няма да и казваме как." А докторката вика: "Да бе, тя после няма да го прави правлино" :-))

Много забавно ми стана, нищо че ме болеше. Иначе не знаех много на кой свят съм и много ме беше страх. Краката ми трепереха и като зададох тъпият въпрос "Защо ми треперят краката?" получих най-подобаващия отговор: "Защото раждаш!"

След това не си спомням как ме заведоха в родилна и ме сложиха на магарето. Между контракциите се освествах за малко, но по време на тях беше ужасно. Превивах се и врещях, сега като се замисля и срам ме хваща...
Обаче бебока се роди много бързо след като започнаха напъните. Мисля, че бяха общо три, ама много яки и продължителни и болезнени. Направиха ми епизотомия. Усетих как ме срязаха, но болката беше толкова нищожна на фона на останалото, че изобщо не и обърнах внимание. Мисля, че към края бяха започнали да ми вливат бусколизин, защото ми е много замяно какво стана после, спомням си само как ми олекна в един момент и нещо тупна в тавичката. Беше много тъмно виолетово и чак се изплаших. Попитах защо не реве, а някой ми се ухили и каза:"Ей сега и това ще стане!" И той наистина измрънка. Казаха ми, че е момче, говореха ми нещо, показаха ми го за момент и го отнесоха. Тогава още беше синичък. След това ми казаха, че ще ме шият с пълна упойка и от там нататък всичко ми е още по-мътно.

Помня някакви силуети и някой, който ми показваще нещо ревящо и ми обясняваше, че това е моето бебе, което е мъж, 3.500 кила, 51 сантимерта дълъг. Мисля, че беше същият, който ми показваше някакви сини лентички и ми обясняваше,че едната е за мен, а другата за бебето и че номерът му е 383. Когато по-късно изплувах от много гъстата в по-малко гъстата мъгла, и успях що годе да си фокусирам ръцете, открих, че на едната стои източникът от системата, а на другата имам нещо синьо. Идея си нямах какво е, но знаех, че е много хубаво това, че го има, както и че на него пише "383" :-)))))))

След това се поосвестих частично, вече можех да си вдигна главата, като я подпра с ръка и да различавам силуетите. Имаше часовник, виждах го, но по никакъв начин не можех да разбера колко е часът. После жената с епидуралната, която раждаше с мен (тя родила един час по късно ;-)) беше в моята стая и ми разказваше, че съм питала къде ми е бебето и дали моето бебе реве, но това почти не си го спомням. Помня, че се чуствах като мъртво пияна :-)

Когато можех вече що-годе да говоря, поисках си телефона и някой ми го донесе. Обадих се на мъжа ми, оказа се, че той вече се е осведомил незнайно как за развоя на събитията и даже като му казах, че бебо е 3.600, той ме поправи - 3.500 :-). После и СМС-и съм пускала, ама малко ми се губи какви и на кого.. после по отговорите поразбрах горе-долу :-)

След още малко мъгла започнах да осъзнавам, че в другия край на стаята има бебе. Скоро се появи друга акушерка. Попитах я дали това е моето бебе, а тя ми каза, че моето е малко по-нататък и ми го донесе. Наистина то е мрънкало през цялото време! И като ми го сложиха на гърдите, млъкна! Едно малко, топло, шаващо вързопче! Беше толкова хубав! Първото, което ми направи впечатление беше, че има челото на баща си :-))))))

Малко по-късно ми го взеха, а мен ме преместиха на носилка и ме свалиха в някаква стая. После докараха и другата жена, която раждаше с мен. В стаята имаше още една жена, която беше родила на обед. Не спахме много тази нощ, не можехме да си намерим място. На сутринта доведоха малките и като се започна едно мъчене с манджата :-) В началото беше трудно, ама след няколко носения и с помощта на една акушерка му хванах цаката и малкият сега суче ли суче :-)

От 24-ти сме си в къщи. Първите дни след раждането бях много зле, не знаех много-много къде съм, предполагам заради пълната упойка, но доста бързо се освестих. Още съм благодарна, че се случи така, че не ми биха епидурална. Другата жена след това три дни имаше ужасни болки в гърба. Представям си какво щеше да е, ако покрай болките в шевовете и следродилните контракции ме болеше и гърбът!

В интерес на истината така и не разбрах дали екипът не ми вкара нарочно системата, за да родя бързо и без упойка. Ако е така съм им страшно благодарна! Самото раждане беше точно три напъна, а благодарение на системата те дойдоха много бързо. Само кофти, че трябваше цял ден да мине, за да ми я сложат тая система, но предполагам, че са искали да ме изчакат да видят дали няма само да си дойде разкритието и като се видели, че не става номерът, а аз се мъча, са ме боднали. Някой знае ли какво е "Ringer"? Мисля, че това пишеше на банките, които ми вливаха.

Абе важното е, че всичко мина и бебо е красавец (пу-пу-пу!) и сме си в къщи и той си спинка отатък в малкото сладко креватче, а едната гърда вече ме пробожда леко, защото след малко ще папаме :-)

Докато раждах си мислех, че никога повече няма да го направя. Сега не съм толкова убедена. Много ме беше страх и много ме болеше, обаче вече не помня колко. За това пък помня малкото вързопче, което ми сложиха на гърдите и което в този момент млъкна!
На всяка жена пожелавам това усещане. На всяка жена пожелавам и погледът в очите на още не вярващият татко, който излиза от бебешката стая, поглежда те и казва: "Слънце, той е прекрасен!"

Искам също да пожелая на всички Честита Коледа и още много, много красиви, малки, сладки бебчета! И коледни подаръци поне толкова хубави и сладички, колкото беше моят тази година!
Целувки на всички!