|
Всичко е добре, когато свършва добре. Предупреждавам, че темата ще бъде доста дълга, нещо като есе за личните ми преживявания, свързани с бременността и раждането. Тя е поучителна за всяка жена с по-лабилна психика; за онези, които трудно вземат решение; за любознателните; и най-вече за онези от вас, които трудно правят компромис в името на здравето си.
Имах лека бременност, макар че съм на 35 години. Преди бременността се занимавах с фитнес редовно и бях в много добра физическа форма. Не спрях да спортувам и след като забременях, но намалих натоварването. Не се интересувах от съветите на лекарите по отношение на спорта. За последно карах ски на Мечи Чал (доста трудна писта, дълга 3 км., над Чепеларе) през януари, когато бях в 5ти месец. Слушах тялото си и четях много американски сайтове, където спорта за бременни се препоръчва горещо като предпоставка за по-лесно раждане. Психически се подготвях за раждане по естествен път. Бях уверена, че няма да е трудно и че ще се справя. През 9тия месец към рутинната си 40 минутна ежедневна фитнес програма добавих и специални упражнения за по-добро позициониране на плода и разтягане на таза. Бях качила 16 кг. (висока съм 162, преди да забременея тежах 52 кг, а в края – 68 кг.) въпреки спорта (а може би именно поради него), защото се хранех без ограничения, предимно месо, сирене, мляко, зеленчуци и плодове.
Първите ми притеснения започнаха в 37ма седмица, когато при рутинен преглед гинекологът, който проследяваше бременността ми (д-р Даниел Георгиев от центъра за съвременна гинекологична помощ в Студентски град) каза, че бебето е с размери на 39та г.с. и в същото време главата не е включена в таза. Той изказа съмнения, че главата изобщо ще се включи, защото диаметърът й бил към 10 см, а това е доста дори за бебета в 40 г.с. Препоръката му беше по-скоро да се избере секцио. Започнах да очаквам с нарастващо напрежение приближаването на термина. Като добавка към размера на бебето имах и висок диоптър късогледство, но очните дъна и ретината ми бяха ОК и имайки предвид, че късогледството никога не ми е пречело на физическата издържливост, не исках да се подлагам на операция само заради него. Реших да потърся мненията на специалисти, които водят сложни раждания и тогава започна моето ходене по големите държавни болници.
Трябва да уточня, че в първите месеци на бременността, бях посетила Райна Княгиня и Правителствена болница и мислех да избера една от двете за раждането, най-вече защото позволяват присъствие на близките през по-голямата част от времето. Когато обаче се разбра, че раждането може да протече с усложнения, всички мнения клоняха към избор на една от големите държавни болници: Майчин дом, Шейново или Света София, където специалистите са по-подготвени да реагират на такава ситуация. Шейново го отхвърлих защото няколко мои познати раждаха там през последните 2 години и всички си тръгнаха с някакви инфекции. Света София ми направи много добро впечатление от училището за бременни, което те организират всеки петък: особено ВИП стаите и ВИП родилните зали. Определено бих раждала там, ако намерех лекар, който да ми даде шанс да опитам по естествен път. Първият лекар, на когото попаднах, опитвайки се да се запиша при някого за консултация, беше д-р Бечев. Видя ми се симпатичен, но доста безцеремонно ми каза: “това бебе няма да мине през тоя таз” и “шийката на матката е напълно твърда и няма признаци за размекване”, и запали цигара докато си говорехме в кабинета. Може би съм прекалено придирчива, но този номер с цигарата ме потресе. Реших, че не мога да раждам при такъв лекар.
Отидох на преглед при д-р Дуковски, известен специалист от Майчин дом. Той потвърди, че главата не е включена, но затова пък каза, че шийката на матката е в идеално състояние, много мека и с разкритие 1 – 1,5 см. Това ме обнадежди. Реших да раждам при него в Майчин дом. Той ми обеща, че ще изчака хода на естественото раждане, и ако не потръгне добре, ще премине към секцио. След това събитията се развиха изключително драматично. Отидох в Майчин дом за предоперативни изследвания, за да бъдем подготвени в случай, че се наложи секцио. Това беше първото ми влизане във вътрешността на болницата. Изживях нещо като шок, като силен потрес от мизерията и мръсотията, която видях по коридорите, в манипулационната и в някои от кабинетите, в които ме прати Дуковски. Трябваше да ме приемат в отделението, в което работи Дуковски на 7ми етаж. Там лежат бременни с усложнения. От другата страна на коридора лежат оперираните със секцио. Не видях ВИП стаите на пост-оперативното отделение, но ВИП стаята, в която ме настаниха от другата страна приличаше на стая в студентско общежитие от времето, когато бях студентка (т.е. преди 12 години). Сложиха ме на легло с видимо мръсен чаршаф да записват тоновете на бебето, а точно срещу леглото в манипулационната имаше 2 магарета, на които прегледаха 3 жени, докато лежах и чаках да стане записа. На едната й мазаха с лекарство някакви ранички във влагалището точно срещу лицето ми и тя пищеше. Това преживяване няма да го забравя никога. Въпреки че се водех регистрирана в отделението, отидох да си спя в къщи, като обещах на Дуковски на другата сутрин да бъда в 8:00 пак там за остатъка от изследванията. В къщи му дръпнах един рев, не можех да се успокоя цял следобед. Не знам как се е чувставало бебето в корема ми от толкова стрес. Казах на партньора ми, че ако трябва да раждам в тази болница, не съм сигурна дали ще преживея това раждане. Въпреки всичко на другия ден отидох пак, защото вече имах леки периодични контракции и раждането можеше да тръгне всеки момент. Дуковски ми написа на един лист няколко номера на кабинети, през които трябва да мина на прегледи, и аз тръгнах. Оказа се, че пред тези кабинети има доста дълги опашки, защото те бяха в поликлиниката на болницата и не обслужваха само бременни. Чудех се как може бременна в началото на родова дейност да чака права на опашка в продължение на 30-40 минути, но разбрах, че ако искам да имам мненията на съответните специалисти, трябва да чакам. След първите 2 опашки се чувствах вече на края на силите си. Не на физическите, а на психическите си сили. Просто не виждах причина да продължа да се подлагам на толкова много стрес.
Без да се връщам до отделението дори, за да кажа довиждане на Дуковски (непременно ще му се обадя да му се извиня за което), си тръгнах и поех пак към Света София. Беше петък и исках да открия лекаря, който води училището за бременни. Беше ми направил много добро впечатление при първото ми посещение там, но тогава не му взех коодинати за връзка, а после не можах да ги открия, защото се оказа че той не е в списъка на лекарите, които могат да бъдат избирани (там има такъв списък и се плаща 500 лв. за избор на лекар). Отидох в Света София и за щастие той беше там. Казва се д-р Петров. След като приключи обиколката на болницата останах да поговорим и му разказах какво ми се е случило в Майчин дом. Той прие случая ми много присърце. Беше изключително разбран и веднага ме вкара в няколко кабинета за прегледи. Първо ми направиха видеозон, от който се убедиха че бебето е доста едро. После вагинален преглед, после запис на тоновете. В крайна сметка д-р Петров (който по принцип е привърженик на естественото раждане) също стигна до извод, че най-разумно би било да се направи секцио. Май нямах друг избор. Разбрахме се, че той е дежурен на следващия ден и ако реша да раждам там, трябва да отида в 9:00 без да съм яла и пила вода. Той каза, че ще уреди секцио по спешност, така че да не се налага да плащам. Исках да съм във ВИП стая след раждането. Всички ВИП беха свободни в момента. Единственото нещо, което ме притесняваше значително беше невъзможността партньорът ми да присъства по време на операцията, както и през 24-те часа реанимация. Чудех се защо реанимацията е толкова дълга, след като във всички западни сайтове пише, че на 8мия час най-късно трябва да се стане от леглото. Имах и някои други чуденки, но все пак ми се струваше, че това е най-добрия избор, който мога да направя.
Върнах се в къщи и почнах да си приготвям багажа за болницата. Нещо обаче ме глождеше отвътре, че няма да ми е леко 24 часа да си лежа в някаква реанимация, без контакт с най-близките ми, без възможност да стана, ако поискам и т.н. Вечерта, когато партньорът ми се върна от работа, заявих че искам да отидем да проверим още едно място – частната болница Свети Лазар. Почти се скарахме, защото май колебанията ми ставаха прекалено големи и мъчителни за всички в къщи. И все пак аз настоях и тръгнахме. В 8 и нещо вечерта позвънихме на вратата на болницата. Знаех, че болницата е на семейство доктори, които живеят там и бях сигурна, че ще ме приемат макар и без предварително записване. Всъщност в Свети Лазар бях ходила веднъж на преглед преди 2 години, и ме бяха впечатлили условията като изключително добри, но понеже беше доста скъпо за моя стандарт, изключвах възможността да раждам там от самото начало на бременността си.
И ето че в крайна сметка стигнах до тях. Прие ме д-р Николова и беше изключително усмихната и приветлива, въпреки че отивах без предварителна уговорка и вероятно я вдигнах от вечеря. Обясних й, че държавните болници ме стресират ужасно и съм ужасно уплашена и на ръба на нервна криза. Показах разни излседвания. Тя се държеше изключително приятелски и окуражаващо. Каза ми цената на услугата за обикновена стая, защото беше ясно, че не мога да си позволя ВИП. Цената (2 400 лв) беше двойно по-висока отколкото максимума, който бях планирала да платя за раждане. Но в същото време имах възможността да бъде придружавана от близък човек през целия ми престой там. Д-р Николова ми разказа и за комбинираното обезболяване (спинална плюс епидурална анестезия), което прилагат и което позволява на оперираните да се раздвижат и разходят още на 6-8 час след раждането. Чела бях, че именно бързото раздвижване и многото течности след операцията води до бързо заздравяване на раната и помага да се избегнат някои рискове на операцията. Това категорично ме убеди, че трябва да раждам в тази болница. Уговорихме се операцията да бъде още на следвашата сутрин. Нощта мина бързо, дори успях да поспя след като чувствах, че съм взела правилно решение.
Как мина раждането – по-леко отколкото си представях. По принцип имам страх от манипулации. Мислех си, че ако преживея секциото ще бъде чудо. Оказа се, че се справям доста добре. Все пак имаше кой да ми държи ръката докато ме оперираха. Показателите ми бяха съвсем нормални. Самата д-р Николова сподели, след като операцията свърши, че предната вечер като ме видяла в какво състояние съм, била убедена, че ще се наложи да ме приспят, за да извършат операцията безпроблемно. Но аз съм се държала по съвсем друг начин на следващата сутрин. Като ми показаха дъщеря ми ахнах – толкова голямо бебе никога не си бях представяла. Тежеше 4,5 кг. 52 см. Ето до какво води природосъобразното хранене и спорта по време на бременност!
Възстановявах се бързо. На втория ден правех постоянни разходки из коридорите на болницата. На третия ден излязох на едночасова разходка в Дианабад и парка там. На четвъртия ден ме пуснаха да си напазарувам някои неща, които не бях купила за бебето. На петия ден си тръгнахме към къщи.
Всички служители в болницата бяха изключително мили, внимателни, сговорчиви. Не можех да повярвам, че за 5 дни не преживях нито едно разочарование. С акушерките си говорехме с часове (както виждате съм доста словоохотлива). Отговаряха ми на всякакви въпроси. Никой не натрапваше съветите си: казваха ми, че избора как да гледам бебето е мой. Те могат само да препоръчват някои неща, но има различни школи и различни схващания. В крайна сметка майката решава кое е най-добро за нея и нейното бебе.
На тръгване се снимахме, а д-р Николов попита имали ли сме някакви проблеми по време на престоя. Помоли да му кажем открито. Наистина нямаше какво да му кажем. На седмия ден ми махнаха конеца и раната беше абсолютно перфектно заздравяла. Чак се учудих – аз си представях много страшни неща, свързани със секциото и постоперативния период.
Като обобщение искам да кажа следното: изборът на Свети Лазар е въпрос на ценностна система, повече отколкото на финансови възможности. Заем за раждане може да си осигури почти всеки. В крайна сметка раждането се случва малък брой пъти в живота и е едно от най-важните събития в него. Ако бях направила избора на тази болница по-рано щях да взема кредит от банка, поради късно взетото решение се наложи да се моля на роднини. Но си струваше. От днес нататък съм сигурна, че няма да се колебая толкова, когато става дума да се харчат пари за качествено здравеопазване. Много стрес щях да си спестя, ако бях отишла в Свети Лазар по-рано. Те предлагат и пакетна услуга за малките – наблюдение от педиатър през първата година; всички ваксини и необходими изследвания; домашни посещения и консултации по всяко време по телефона. Вече абонирах малката при тях, като сумата ще изплатя в близките 2 месеца.
Съзнавам, че повечето жени не са толкова лабилни и по-лесно понасят условията в държавните болници, които мен ме шокираха и травмираха психически. Затова кръстих темата “за по-придирчивите”. И все пак, горещо препоръчвам частната родилна клиника Свети Лазар на всяка жена, която реши, че си струва да платиш за добро обслужване.
|
