Re: отзив / Наука / Хуманитарни науки / Археология

Каналите за антики влизат в полезрението на Людмила Живкова още в началото на 70-те години на миналия век с факта, че големи шефове на партията и държавата тогава вършат сериозна иманярска дейност – изпращат свои групи хора, понякога милиционери, военни, граничари или направо офицери от службите, друг път обикновени иманяри, които да копаят и взривяват в страната, и намереното прибират в лични колекции. Това придобива такива размери, че тя решава да сложи ред в тази дейност под крилото на държавата. Само няколко години преди това и контрабандата е канализирана като официална държавна политика на България и с указ и постановление на Министерския съвет е наречена „скрит транзит” и е възложена на външнотърговското дружество „Кинтекс” като монополна дейност. Дружество, изцяло рожба на Държавна сигурност, и дейност, неразривно преплетена с шпионажа.
Людмила Живкова създава служба „Културно наследство” и й възлага да се опише и документира кой какво и откъде е изкопал и къде е отишло археологическото богатство на страната. И още – да се открият по целия свят и донесат в България археологически, исторически и културни паметници, свързани с историята на страната ни, и това да увенчае инициативата за честването на 1300-годишнината на държавата.
През 1975 г. служба „Културно наследство” се създава, предимно с кадри на Първо главно управление на Държавна сигурност, или иначе казано – външното ни разузнаване. И материалът започва да се събира. От друга страна, шефът на тази служба, кадровият офицер от Първо главно управление на Държавна сигурност Живко Попов, създава три задгранични фирми на специално изпратени за целта навън българи, през които започват да минават артефактите и в двете посоки – оттук за продажба на аукционите и частните колекционери в Западна Европа, а от чужбина – към България. Само с това ли са се занимавали обаче хората от кръга „Културно наследство”, по-известен като най-близкият кръг около дъщерята на Тодор Живков. Официално дипломати, всъщност офицери от разузнаването, имената им се свързват с няколко от най-емблематичните, дълбоко засекретени и неизяснени до ден днешен случаи в българската история като атентата срещу папа Йоан-Павел Втори и убийството на писателя Георги Марков в Лондон. Така културно-историческата дейност, каналите за антики и изключителната инициатива за честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава се преплитат с най-високите нива на външния ни шпионаж.
С идеята си да сложи под контрол каналите за антики и иманярството обаче Людмила Живкова удря не само партийните върхове, но и интереса на почти всички управления на Държавна сигурност – активни участници в същия процес и съответно си създава още врагове.
Сама не съзнавайки, създава сериозна интрига между няколко управления на ДС, като се обляга и работи предимно с 14 отдел РИК на Първо главно управление на ДС, и не подава никаква информация за това какво става нито на политическата полиция – 6 Управление на ДС, нито на останалите.
Една от версиите гласи, че в отговор службите решават да подведат нея и хората от близкия им кръг, и им подхвърлят уж пристигнала от чужбина странна старинна карта на съкровище, скрито в гробница в Странджа, и че нейната кухина с формата на правилен куб е засечена по сателит и от руснаци, и от американци, че дори и от британци откъм Гърция.
„Нещото” е толкова важно по преценка на Людмила, че човек от екипа прави непрекъснати совалки чак до вътрешния министър Димитър Стоянов.
Изпратен от нея екип заминава за Странджа и става свидетел на странни събития там. Един от екипа обаче, човек на службите, последователно отклонява от точното място.
При странни обстоятелства през юли 1981 г. Людмила Живкова умира. Смъртта й и досега е обвита в тайна. Официалната версия е самоубийство, но никой не се занимава кой и защо предизвиква дълбоката й депресия. Освен конфликтът й с нашата Държавна сигурност и внимателното наблюдение върху нея от руските служби, които не одобряват политиката й и смятат, че ако тя наследи баща си, съществува реална опасност да се опита да отклони България от руската орбита, съществува и дълбок конфликт с баща й Тодор Живков, генерален секретар на Българската комунистическа партия и ръководител на тогавашната българска държава.
Докладът е завършен след смъртта на Людмила Живкова – 1982 г.
През 1984 г. се сформира една 5-членна група от двама следователи и трима оперативни работници от службите, която под крилото на 6 Управление на ДС действително успява да наложи контрол върху този процес.
Начело на 6-и отдел на 6 Управление е Димитър Иванов. Начело на сектора за антики е Кирил Христосков.
След смъртта на Людмила екипът се обръща към вицепремиера на страната Стамен Стаменов, който знае за важността на очакваното откритие и обещава помощ. Точно тогава умира и той.
Скоропостижната смърт на няколко души, свързани с издирването на това, което по описанието на участниците в него варира от саркофаг с информация за произхода на човечеството, през гроб на извънземно и свитък с неразгадаема писменост, до гробница на египетската богиня котка Бастет – богиня на Луната и обща прамайка на всички човеци, създава мистичния ореол и легендата за странния предмет, заровен и скрит в Странджа.
Каналите за трафик на антики на Държавна сигурност обаче след 1989 г. са приватизирани в частна полза точно по същата схема, както и каналите за скрития транзит – тоест за контрабандата на оръжие, наркотици, злато, сребро и всякакви акцизни стоки.
Интересът обаче към това какво има в Странджа и дали хората от кръга на Людмила или пък от службите на Държавна сигурност са го открили се подновява официално през 1999 г. и то от американци.
1981 г. е странна и много особена година за България. На 22 февруари 1981 г. мощен взрив избухва в сградата на радио „Свободна Европа" в Мюнхен и унищожава почти напълно офисите на руската, чехословашката и грузинската редакция. На 13 май същата година турският терорист Мехмед Али Агджа стреля срещу папа Йоан Павел Втори на площад „Свети Петър” в Рим, а оттам се разгаря „българската следа” в атентата срещу папата. На 21 юли същата година полският президент Лех Валенса подписва историческото си споразумение с полското правителство. На същия ден – 21 юли 1981 г. в София на 39 г. умира Людмила Живкова, председател на Комитета за култура и дъщеря на първия човек в партията и държавата Тодор Живков. Ето в тази обстановка през същата тази 1981 г. започва строго секретното дело срещу хората от „Културно наследство”, известни като кръга „Людмила Живкова”. Въпреки че има присъди през 1982 г., през 1990 г. те излизат на свобода, след което делото е подновено и финалният акт по него – постановление за прекратяване по давност на военна прокуратура, носи дата 16 юли 2003 г. Делото се е проточило на практика цели 22 години.
Малко след като Людмила Живкова забелязва мащабната иманярска дейност на партийни величия под прикритието на тайните служби и армията и решава да сложи ред в тази дейност в полза на държавата, прави впечатление странно съвпадение: на 2 ноември 1973 г. тя е тежко ранена в автомобилна катастрофа, а на път за болницата й се случва още една катастрофа. Няколко дни е в кома, а камионът ЗИЛ, причинил катастрофата, изчезва безследно и досега липсва всякаква информация за него. Още едно странно съвпадение сочи, че това се случва само месец, след като на 3 октомври 1973 г. на път за летище София също такъв ЗИЛ се врязва странично в черния правителствен автомобил „Чайка”, в който пътува секретарят на Италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер, току-що пристигнал на официално посещение в България. И досега се спори дали е обикновена катастрофа или атентат. От средата на 70-те години Людмила Живкова, когато оглавява Комитета за култура, започва да се обгражда със свои протежета. Докато е на специализация в Лондон, се сближава с Кръстю Мутафчиев, завеждащ финансово-административната служба при посолството ни от 1966 до 1978 г. с 3-годишно прекъсване, по-късно – един от шефовете в „Културно наследство”. След завръщането му от Лондон в България, в края на 1978 г., Мутафчиев е назначен за главен специалист в отдел „Кадри” на МВнР, а от септември 1979 г. му е възложено да ръководи група служители на „Културно наследство”.
Докато мандатът му тече обаче, на 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон е убит писателя Георги Марков с така наречения „български чадър”. Скоро след това Скотланд Ярд започва да работи по версията за „българския чадър”. Предполага се, че информацията за това е изтекла към британските служби от агент на българското разузнаване. В единственото си интервю, малко преди смъртта си, Кръстю Мутафчиев казва, че за издайник е бил натопен офицерът от Първо главно управление на ДС Димитър Димитров. Самият Мутафчиев обаче, изглежда, също е бил човек на това управление: От Живко Попов ми бе възложено да работя като оперативен работник и да отговарям за административната дейност на създадената служба Културно наследство. Отговарях за материалната база на групата на Лиляна Тодорова и Христо Дзавела и общо оперативно ръководство на Живко Попов от длъжност останах като разпоредител със средствата на Културно наследство, като бях уведомен изрично от Петър Младенов, че одобряване на разходите ще става от тримата мнинистри, отговарящи за дейността ни.
И до днес остава загадка кой в действителност е бил „къртицата” от нашето разузнаване, пропял пред британското разузнаване за „българския чадър”. Подобна „къртица” предава сериозни сведения и по случая с атентата срещу папа Йоан Павел Втори и нейната самоличност също не е разкрита до днес, знае се само че бил с високо положение в българската държава и българското разузнаване. Това обаче е втори пореден голям провал на нашата резидентура. Всъщност първата версия, че КГБ по поръчка на Москва е наредила на българските тайни служби да премахнат папата славянин, всъщност е огласена за първи път не от журналистката Клеър Стърлинг, а от Йордан Мантаров, бивш полковник от Държавна сигурност на работа във френската столица от 1979 г. до същата тази 1981 г., когато остава като емигрант в Париж. Той всъщност след това е разпитван задочно и по българското дело за атентата срещу папата. Оставането на полковник от разузнаването като емигрант в Париж обаче се тълкува като още един сериозен провал на нашето разузнаване, при това вече, както личи, явно свързан с атентата срещу папата и т.нар. „българска следа”. По това време в Париж остава и друг офицер от българското разузнаване, при това от т.нар. суперсекретен щат на Първо главно управление на ДС – журналистът Владимир Костов. Клеър Стърлинг пише в книгата си, че по това време координатор на българския шпионаж в Западна Европа е Живко Попов. Към тези три сериозни провала на резидентурата ни в Западна Европа се причислява и една сериозна грешка на Иван Томов Дончев, офицер от Първо главно управление и човек, сочен от западните разузнавателни централи като човекът за връзка на нашата Държавна сигурност с италианската терористична организация „Червените бригади”. Ако той на своя глава е направил връзка с тази организация, това би било поредният, при това доста сериозен провал.
Ако Живко Попов действително е наблюдавал резидентурата на разузнаването ни в Западна Европа, всичките тези провали са били без съмнение на неговия гръб. И доста логично звучи в такъв случай версията, че точно за това той е сложен на разработка и съден, формално за присвояване на огромни суми от фонда на „Културно наследство”, а всъщност негласно за това. За статута му на офицер от Първо главно управление на ДС говори справката за него, дадена по делото за аферата със средствата на „Културно наследство” и „Фонд 1300 г. България”: От 1952-55 г. е бил офицер във Вътрешни войски. Оттам е уволнен през октомври 1955 г. поради съкращение. До декември 1956 г. е волнонаемен секретар в Дома на културата на МВР. От 8.12.1956 г. до 5.10.1962 е офицер в VІІ управление на ДС – УБО, откъдето се уволнява на 5.10.1962 по собствено желание. Три години по-късно, на 17.12.1965 г. е приет на действителна военна служба в управление Първо на Държавна сигурност със звание майор. Кариерата му там приключва на 30.04.1981 г., когато е уволнен от длъжност началник отдел по действащия резерв със звание полковник.
За това какви задачи е изпълнявал офицер от разузнаването и в паралелната си биография в Министерството на външната работа, говори и офицерът от Второ главно управление полк. Стефан Лилов, водил разработката срещу него:
Живко Попов обаче е бил кадрови офицер от Първо главно управление. Какви задачи освен тази контрабандна дейност и освен тези чисто културни дейности, е изпълнявал. Има немалко следи по делото с югославски адрес, дори има драстичният пример в един разпит на Въло Горанов, където се казва, че му е била поставена задача за ликвидиране на писателите Георги Марков и Владо Котов.
Според мен тези документи, с които се показва, че са им били поставен задачи, го наричаме на оперативен език самоинициативи, за да се покажат, докажат или похвалят, че те са хората, които мислят за държавата, подпомагат работата на Държава сигурност. Според мен това е едно опасно вредителство. Живко Попов никога не е работил оперативна работа, неговата работа всъщност като офицер в системата на външните работи, кадровото обезпечение, на прикрития в мисиите, подготовка и изпращане на тези прикрития в посолствата чрез Георги Вутев, но пак не без Живко Попов и в търговските ни мисии.
Тоест по линия на Първо смятате, че той други задачи, които са засягали дейността на „Културно наследство” или на тези му ходения в чужбина не е получавал?
Получавал е по линия на културно наследство по т. нар програми за работа с изтъкнати български представители на науката, изкуството, бизнеса, такива програми са разработвани и такива задачи са възлагани, но те не са били по линия на ДС, а са по линия на „Културно наследство”. Има такива задачи, които могат да бъдат написани романи с наследника на султана, последния султан.
Това не се ли оказа лъжа и измислица в крайна сметка?
Не той си съществува реално този човек, но той изяде много пари, докато се разбере, че той е бил винаги един фантазьор, който е бил един бохем, но да се хванат тези хора, които са на такова високо ниво и изпълняващи такива отговорни задачи по „Културно наследство” и да повярват. Както и братът на Масченко – Пешо Контесата – той също беше в такава програма. Оженихме го за една от дъщерите на наследниците на Борбоните. Много пари и той изхарчи. В края на краищата се оказа, че е въздух под налягане и не само, но и влоши в известна степен нашите взаимоотношения с Франция. Да не говоря за Захаринка Машенко – и тя беше в тази програма, и още много.
Разунавачът Христо Вълчев, офицер от съветското военно разузнаване, сега известен с писателския си псевдоним Петър Христозов, посочва, че Живко Попов е бил в 14-ти отдел на Първо главно управление на ДС – културно историческо разунаване, чийто началник е Емил Александров, по същото време и заместник-министър на външните работи и също едно от главните действащи лица по делото „Културно наследство”.
Живко Попов работеше в това направление, където имат един прочут писател, който го размахват, той не е писател, а разузнавач – Петър Япов. Той действително беше по заявка за търсене на тези т.нар културни богатства на България зад граница.
Бил е 14-ти отдел РИК, така ли?
Точна така. Ние се интересувахме от този 14-ти отдел. Живко Попов, имам си резерви, не искам да кажа, че нямам, но в края на краищата той беше деен идеален разузнавач за тази идея на Людмила, колкото има някакви духовни ценности и богатсва да бъде доведено в България. Те бяха едно семейство, което действаше комплект в системата на българското разузнаване.
Събитията и провалите от 1981 г. се предшестват всъщност от друго, случило се през пролетта на 1980 г., когато папа Йоан-Павел Втори за първи път след избирането си посещава родината си Полша. Това предизвиква небивали вълнения около посрещането му, хората скандират името му, а самият той се обявява против комунизма, и тогавашният лидер на Полската обединена работническа партия Едвард Герек пише няколко тревожни писма на съветския лидер Леонид Брежнев. Когато след речта на папата се създава и профсъюза „Солидарност”, следват две секретни съвещания в Москва, на които са обсъждани действия срещу Ватикана. По това време, 1980 г., в българската Държавна сигурност от най-високо ниво е разпоредено да започне разработка срещу Живко Попов и кръга му. Офицерът от Второ главно управление Стефан Лилов разказва:
Кога започна разработката във Второ главно управление на ДС и откъде дойде разпореждането? По какъв начин започна това?
Средата на 80-та година, май или юни. Бяхме извикани в Министерството на вътрешните работи при първия зам.-министър Григор Шопов, бяхме зам.-началникът на Второ главно управление генерал Величков, началникът на отдела „Външна търговия” във Второ главно управление, тогава Девети отдел, и аз като оперативен работник, който отговаряше за „Кинтекс” и търговията със специално имущество и така наречения скрит транзит. Там присъстваше и Димитър Стоянов, но беше в кабинета на Григор Шопов. На това събиране Димитър Стоянов е бил при Тодор Живков, той периодично представя работата на министерството на оперативките, които седмично се променят при Тодор Живков, и е получил писмено въз основа на някакъв документ, който не ми е известен, задача, да се проучат работата на служба „Културно наследство” и мероприятия от подготовка на честванията 1300 години от основаването на българската държава. С това съвещанието свърши, ние получихме задачата. Тази оперативна задача трябваше да я проведе началникът на Второ главно управление генерал Аначаков, но по негови лични съображения, тъй като се познава с част от замесените по тази преписка лица, той е направил отказ, след което шефството на тази оперативна група, която беше формирана във връзка точно с тази задача, се оглави от Григор Шопов, който си имаше кабинет във Второ главно и където бяхме настанени ние като оперативна група. Тя беше формирана и по определени признаци от оперативни работници, които отговарят за обектите и предприятията, в които работеха лицата, свързани с тази (тогава ние не знаехме, че е престъпна) дейност, но ние трябваше да докажем има ли такива корупционни практики и да ги представим на ръководството.
Янчо Таков излезе с версия, че от Москва са дошли сигналите за злоупотреби и че в КГБ са хванали злоупотреби за около 70 милиона на този кръг „Културно наследство”?
Това категорично не е вярно. Би трябвало поне и аз да съм чул толкова, колкото и Янчо Таков, ако е имало нещо такова, но нито документ съществува, нито ни е възлагано да работим в направление, а ако работехме в това направление, които работихме изцяло комплексно по всички обекти, щеше да излезе връзката с Русия.
Присъствието на Григор Шопов е сигурен знак, че разпореждането е дошло от Тодор Живков. Как си обяснявате, че той разпорежда едно сериозно проучване и разследване на най-близкия кръг около дъщеря си?
Това е цял анализ на събитията, които се случват в този период и зараждащата се корупция в държавния апарат. Не случайно той излезе с едни съображения за корупция в държавния партиен апарат. Непосредствено преди възлагането на тази задача се провеждаха партийни събрания във всички партийни организации, включително и в системата на МВР и в частност в нашето управление. Хората бяха подведени, оперативните работници бяха подведени да говорят открито на тези скрити събрания, защото ние всичките в тези служби бяхме членове на БКП по силата на редица разпореждания за работа в органите. И считахме, че това, което не се чува в ръководството, на един такъв форум може да се чуе и да се вземат мерки по отношение на корупционни практики в системата Външна търговия. Казвам системата, защото нашият отдел обезпечаваше всичките външнотърговски предприятия, ВТО-та, задгранични дружества, смесени дружества, чуждестранни и български, това ни беше една от преките задачи, освен работа по шпионството, и на второ място корупция във външната търговия. И такива сигнали имаше многобройни, които не бяха развивани, но които бяха споделяни от партийните членове на това партийно събрание и за съжаление веднага след събранието цялата тази информация беше предадена на Георги Вутев, който тогава беше заместник-министър на Външна търговия, бивш работник на Първо управление. По този начин в известна степен бяха сигнализирани много от обектите, които са извършили престъпление. Изключвам тези, за които ни беше възложено да работим, защото дори от колегите ние имахме изрична забрана, пък и по съвест не сме ги цитирали.
Това не обяснява защо Тодор Живков би разпоредил разследване на кръга около дъщеря си.
Ако се погледне в един по сериозен мащаб, той виждаше опасност за своя т.нар едноличен режим, защото изпуска контрола, изпуска властта между пръстите си, защото хората, които провеждат тези практики, започват да властват в определени сектори – в икономиката, в културата и в обществения живот, тоест, налагат друг стил, който е различен от общоприетия и оглавяван от Тодор Живков стил на работа. Това противоречи на приетите документи. Той обичаше много дъщеря си, но по-късно в процеса на разработката си видя, че той ще пожертва мило и драго, за да запази това, което е градил толкова години.
А защо Живко Попов на практика по този начин е отстранен от обществената сцена?
Той е доста приближен на фамилия Живкови, основно чрез Мирчо Спасов и Людмила Живкова, когато е бил на работа Живко Попов в Лондон, тя е била на специализация. Там тя е сключила гражданския си брак и той е кумувал. Влизайки в това обкръжение, а той умее да борави с финикийските знаци добре, той постепенно за няколко години цялото обкръжение на Людмила Живкова успява със силата на парите да го овладее и в известна степен да го използва за своите цели.
Стари иманяри разказват, че преди 10 ноември 1989 г. по върховете на България имало два големи иманярски клана – Троянско-великотърновският с босове Милко Балев и самият министър на вътрешните работи Димитър Стоянов, и другият – Странджанско-Сакарски клан, към който причисляват и хората от кръга „Културно наследство”, и най-вече Кръстю Мутафчиев. Иманярите разказват, че най-много злато имало в Троянския край, откъдето е Милко Балев. Недалеч оттам, от в Стражица пък е роден тогавашният вътрешен министър Димитър Стоянов. И двамата под формата на борба с иманярството и изкореняване на това явление, всъщност са криели собствения си интерес към него. Двата клана всъщност, както се и очаква, имат враждебни отношения. Преди смъртта си Кръстю Мутафчиев, причисляван към върховете на единия клан, разказва как хората на Милко Балев и Димитър Стоянов затрили възрастен иманяр. Били го с торбички пясък, за да каже къде е заровил колекцията си, а той страдал от пиело нефрит, и няколко седмици след това починал от побоя. Мутафчиев предполага също,че репресиите срещу част от екипа на Дирекция „Културно наследство” в МВнР са били свързани също така с апетитите на кръга около тогавашния вътрешен министър Димитър Стоянов и Милко Балев, които се насочили и към съкровищата в Странджанския край. Така в състезанието между двата клана едните търсили златото и библиотеката на цар Иван Шишман в Стара Планина, а другите – имането на Вълчан войвода в Странджанската местност Бегликташ.
Интересно е, че и самият Живко Попов се оказва закърмен с иманярски идеи. В негова характеристика от 10 март 1982 г, приложена по делото и подписана от заместник началника на Управление „Кадри” в МВР. Пише, че бащата на Живко Попов, Яни Костадинов Попов, който е починал през същата тази 1981 г., е бил известен като иманяр, аполитичен и поддържал връзки с бивш полицай.
Предложението за създаване на Служба „Културно наследство” всъщност е на самия Живко Попов, Емил Александров и Александър Фол, тогава заместник на Людмила Живкова в комитета за култура. То датира от май 1976 г. В документа, адресиран до Людмила Живкова и министъра на външните работи Петър Младенов, тримата настояват службата да бъде на пряко подчинение на Държавната комисия по честването на 1300-годишнината на Българската държава и ръководителят й да може да се разпорежда със задграничните представителства. Освен 4 щатни бройки, те още тогава искат стая в сградата на Външно министерство, апартамент в самия център на София на ул.”Бачо Киро” 5, и къща също в идеалния център – на ул. „Ангел Кънчев” 4. Основната задача на службата според документите е да събира, обработва и предава за използване на различните институти събраната от нея информация, да издирва и закупува културно-исторически ценности, свързани с българската история. В справка по делото се посочва, че от 1978 г. нататък службата е разгърнала значително по-широка дейност от възложената й от ръководството на МВнР. Поради това тя непрекъснато се е разширявала и е заемала нови помещения – на бул. „Руски” 10, на ул. „Гаврил Генов” /сега "Христо Белчев”/ № 7, на „Ангел Кънчев” 14. Преди да залитнат към иманярството, както се отбелязва и в делото, редица разпити посочват точно с какъв род дейност се е занимавала групата от Първо главно. В разпит по делото единият от четиримата обвиняеми, Въло Горанов, посочва, че от 1975 г. до 1979 г. е изпълнявал специални задачи, поставяни му от Живко Попов, по отношение на Югославия и Албания: Създаване на контакти с югославски граждани, онеправдани от режима на Тито. Установяване на българи, живеещи в Югославия. Да имам поглед върху въоръжаването на албанците в областта Косово. Наред с това Живко Попов ми е възлагал и епизодични задачи като например: какви оръжия ще бъдат закупувани от Югославия по повод водените преговори при посещението на американския президент през 1975 г. Задачата, която ми бе поставена, беше да разбера „Какво друго освен пари ще иска Югославия от САЩ”. Писмените сведения трябваше да предавам лично на Попов, като имената на ръководителите на Югославия – Тито, Тане Доланц, Йованка и някои от военните се уточнихме да бъдат кодирани с условни имена. Сведенията подписвах с псевдоним, който се менеше от Живко Попов – „Приятел”, „Стоянов” и др. За изпълнение на тези задачи през този период съм пътувал до Югославия 30-40 пъти. Запознах се с военния министър на Югославия Пеко Дапчевич. Не успях да идентифицирам лица и библиотеки, където може да има българска литература. Относно въоръжаването на албанците в Косово, установих рез 1976-77 г., че това се извършва от албанеца Вебе, към 40-годишен, без постоянно занятие и местоживеене, който пътуваше из Италия и Австрия. Пренасяше пистолети. Освен тези задачи, Емил Александров при едно свое посещение във Виена ми нареди да разуча какви са хората и силите на групата около Йованка, съпругата на Тито. Обстановката беше такава, че се очакваше дори смяна на Тито във връзка със заговора на групата на Йованка. Емил Александров идва 2-3 пъти във Виена по този повод, аз му предадох писмено сведение със събраната информация. Не си спомням да съм изготвял отчети за пътуванията и разходите. Живко Попов винаги ми казваше: „Каквото се случи, не сме те изпратили, оправяй се сам”. От началото на 1979 г. Живко Попов и Александров спряха да се интересуват от тези въпроси.
Още един интересен епизод, скрит между кориците на следственото дело за аферата „Културно наследство”, говори за втория, ако не основен пласт на работата на тези служители. Бившият заместник външен министър и висш офицер от външното разузнаване Живко Попов и Въло Горанов, управител на едната от фирмите на „Културно наследство” и също обвиняем по делото, са обсъждали убийството на писателя Георги Марков и може би на журналиста Владимир Костов. Това става ясно от план за работата на „Приятел”, под който псевдоним е работил Въло Горанов. Планът е за неговата работа от 1 септември 1978 г. до 31 август 1979 г. Той е съгласуван и одобрен от Мирчо Спасов, шеф на отдел „Кадри” в Централния комитет на Българската комунистическа партия, близък приятел с Тодор Живков и покровител на кръга около Живко Попов, и носи неговия подпис в горния ляв ъгъл. Точка 7 от плана гласи: „Мероприятие „Писатели”. Търсене и създаване на нови контакти за реализиране на тази задача”. В разпит по делото, воден от следователя Тончо Тончев на 8 декември 1981 г., Въло Горанов обяснява какво означава това: „Мероприятията се уточниха между мен и Живко Попов. Утвърден е на 18 август 1978 г. от Мирчо Спасов. Точка 7 – мероприятие „Писатели” се отнася за следното: от Бългрия бяха избягали Владимир Костов в Париж, а преди това Георги Марков в Лондон. Двамата се бяха активизирали и пишеха публикации против нашия строй. Живко Попов ми възложи задача да намеря хора, които срещу заплащане биха се съгласили „да накарат да замълчат Костов и Марков”, тоест физическо ликвидиране на някой от тях. Идеята беше поначало моя, като я обсъдих с Живко Попов, той мисля, чие я съгласува с др. Спасов, и в крайна сметка мероприятието залегна в плана. За изпълнението му аз правих контакти с определени хора, но до нещо практически не се стига, тъй като Георги Марков почина, останалите от емиграцията се уплашиха и резултат така или иначе се постигна”.
Интересно е, че Георги Марков действително е убит в Лондон на 7 септември 1978 г.
Всъщност, Живко Попов до 1975 г. се числи към свръх секретния щат на Първо главно управление на ДС. Началник на „Отдел 10 - свръх секретен щат” при ПГУ е полк. Дяко Дяков, който е единственият началник на отдела от създаването му през 1967 г. до закриването му през 1975 г.
Отдел 10-и е създаден през 1967 г. по инициатива и под прякото ръководство на тогавашния началник на ПГУ генерал Димитър Кьосев. Разликата от другите отдели е преди всичко в кадри, от които е сформиран високо ерудирани, специалисти в своята област, заемащи, или можещи да заемат ключови длъжности в български организации в страната и в чужбина. Задачата на отдела бе, чрез тях да проникваме в най-висшите сфери на обществено-политическия живот и държавни институции в разузнаваните страни. Този щат е дълбоко законспириран, самите офицери не са познавали колегите си, и офицерският състав не е знаел за тях. Служителите от свръх секретния щат са били на постоянно прикритие, с тях с е е контактувало като с агенти и те дори не са знаели къде се намира сградата на разузнавателното управление. Разузнавачите са подбирани от специалисти с високо обществено положение – журналисти, политолози, издатели, професори, висши дейци в областта на науката, изкуството, културата, икономическия и политически живот на страната. В началото в отдела са 10-на офицери, впоследствие броят им нараства до 50. Една малка част от назначените по свръх секретния щат са били “парашутисти” - спуснати “отгоре” синове и дъщери, зетьове и снахи или по някаква друга връзка приближени на политически “величия”, които са дошли само за да получават прилични заплати в лева и валута и да се разхождат по света с почетни длъжности. Освен Живко Попов, който е в отдела до закриването му, след което е преместен в 14 отдел РИК, на свръх секретен щат е бил още журналистът Владимир Костов. За дейността на 14 отдел разказва личният съветник на Тодор Живков – Костадин Чакъров:
Тази дейност беше много деликатна, все пак беше свързана с много гранични състояния, все пак не беше регламентирана, нямаше ясна законова основа нито правилници. Тя беше дейност, зад която стояха специалисти експерти в областта на изобразителното изкуство, от комитета за култура. От Министерството на вътрешните работи гарантираха нейната дискретност, от Министерството на външните работи – по дипломатически канали. Дейността беше закупуване на произведения на изкуството от чужди държави, за да се състави един фонд „Чуждестранно изкуство”, което само по себе си даде някакви резултати. Ако тогава сме дали 5-10 милиона за купуването, сега струват 100-200 милиона. Те са налице и са факт. тази дейност даде добри резултати и това могат да го кажат експерти, които могат да преценят за колко са закупени и колко е реалната им стойност сега. Между другото всички богати страни с вкус са създавали такъв фонд, вижте в Европа всички музеи са пълни с произведения на изкуството. От Европа, Азия, Латинска Америка наистина се придобиваха редки и скъпи произведения на изкуството. Дейността се ръководеше на оперативно равнище от специално създадена структура. Дейността се водеше политически като насока на международна културна дейност и трима души се подписваха – това беше Людмила Живкова като председател на комитета за култура, министърът на вътрешните работи Димитър Станов и министърът на външните работи Петър Младенов. Вътре имаше много хора експерти и хора, които принадлежаха на разузнавателните структури, тъй като това е една дискретна дейност, която не можеше да бъде поверена единствено и само на експерти. Към тази дирекция беше изградена финансова структура, имаше и административна структура, която се ръководеше от Живко Попов, който беше …. и към нея беше изградено експертно звено от експерти, които са доказали своята оценка – като Богомил Райнов, Александър Фол – хора, които можеха да отличат фалшификати от действителни скъпи произведения на изкуството, тъй като тук не можеше да се купува какво да е.
Какъв точно чин имаше Живко Попов в 1-во главно управление?
Във външно министерство до беше в управлението на дипломатическите кадри. А в 1-во главно той имаше висока длъжност генерал-майор и респективно осигуряваше много важни канали на взаимодействие между българското разузнаване и българската дипломация.
Какви точно задачи по линия на 1-во главно са му разпореждани?
При всички случаи осигуряване на разузнавателна дейност, тя има комплексни – има финансово, материално, дипломатическо осигуряване. Той е работил по линия на дипломатическото осигуряване. А конкретните му задачи трябва да се видят в длъжностната му характеристика. Това не е моя работа.
14 отдел РИК, където е преминал Живко Попов след свърх секретния щат, е създаден в началото на 70-те години след като е взето решението на държавно ниво за честването на 1300-годишнината от създаването на Българската държава. Създаването на този отдел става също с благословията на Людмила Живкова, спомнят си офицери от състава му. Главните му задачи са: със средствата и методите на разузнаването, да се издирват и придобиват документи и материали, свързани с българската история, особено по спорни въпроси, които са станали обект на фалшификация от страна на историците в други страни. Едно от тях е бил т.нар. „македонски въпрос”. По същото време е създадено и подобното звено в МВнР за набавянето на архиви и артефакти от чужбина. Личният състав на отдела е от 15-на офицера. Към тях са прибавени и няколко авторитетни научни работници, професори и държавни чиновници на възлови постове в централни ведомства, а някои са се водили на секретния щат като оперативни работници. Ядрото е било от историци от Софийския университет, разказва бивш разузнавач от този отдел.
Ето такива са хората, създали и работили в дирекция „Културно наследство” към МВнР. От следственото дело личи, че те са били добре запознати с тази страна на дейността на ДС, наречена „скрит транзит”. На 24 януари 1981 г., Кръстю Мутафчиев пише до министъра на външната търговия Христо Христов. Той започва с обяснението, че служба „Културно наследство” има специални задачи и бюджетното финансиране е недостатъчно за покриване разходите на службата /и това е естествено, като се отчете установения по делото факт, че от бюджета на дирекцията са финансирани преди всичко задгранични разузнавателни мероприятия/. От писмото на Мутафчиев личи, че „Културно наследство” е завъртяло сериозна търговия със стоки, нямащи нищо общо с културата. Той обяснява, че от дирекцията са създадени няколко фирми и едната от тях, „Метимпекс” на Методи Димитров, се е оказала най-изгодна и икономически ефективна.Тя, продължава Мутафчиев, е регистрирана в Швейцария, Гърция и Югославия, а в България нейно представителство е легализирано през БОДК. Мутафчиев обяснява по-нататък, че за година и половина фирмата е изнесла български стоки за над 4 милиона долара и от тях е внесла на Културно наследство 350 000 долара. Мутафчиев обяснява и за втората такава фирма на „Културно наследство” - „Улпия”, регистрирана в Австрия и ръководена от Въло Горанов. Мутафчиев се оплаква на външнотърговския министър Христо Христов, че външнотърговското дружество „Рудметал” пречи на фирмата „Метимпекс” и не му дава комисионната за сделка с един вагон цигари, което пък създало проблеми на Кинтекс. Така Мутафчиев иска от министъра да разпореди на външнотърговските дружества „Рудметал”, „Химимпорт”, „Кореком”, „Електроимпекс” и др., с които фирмата работи директно, да й указват пълно съдействие.
Важен принос за трафика на антики и предмети на изкуството имало едно такова външнотърговско дружество – „Хемус”, ръководено от Иван Абаджиев. През „Хемус” са минавали каналите за антики, като са изнасяни редица редки и скъпи монети, които са предлагани на световните пазари и аукциони и са реализирани огромни суми пари.
Полк. Стефан Лилов разкрива още подробности за връзките на групата около Попов с външнотърговските дружества:
Няколко много важни неща личат в това дело. Освен чистите далавери, които е вършил Живко Попов, той е ползвал каналите на така наречения скрит транзит, тоест официални български външнотърговски дружества, има официални писма до външнотърговския министър Христо Христов да се използват, през тези фирми да се продават стоки, злато за нуждите на “Културно наследство”, доставени от експерти и хора на “Кулутурно наследство”. През колко фирми са минавали тези продажби, тези трасета?
Това, което той е вършил, е било чиста контрабанда. На “Кинтекс” той няма никакъв документ, нито е имал възможност да се допре до дейността, която Трета дирекция „Кинтекс” е провеждала по линия на скрития транзит. Точно затова той е създал тези три външнотърговски фирми.
Кои са тези фирми?
Това е „Улпия Сердика” на Въло Горанов, „Медимпекс” на Методи Димитров и „Аркона” на Кольо Ачев. От всички тези фирми сега единствено „Аркона” функционира.
Защо по делото е разследван само един от тримата учредители и собственици на фирми – само Въло Горанов. Защо другите двама са останали извън обсега и не са получили обвинение?
Другите не са излезли от полезрението на оперативната работа, но не можаха да се съберат достатъчно години доказателства. Времето, за което ние трябваше да приключим, а то бе не повече от осем месеца, не ни позволи да съберем достатъчно доказателства не само за тези двамата за пред съда, но може би за 50 или 60 обекти, които бяха на преписка при нас. Има един драстичен пример, който показва морала на тези хора, които провеждаха така наречения от вас „скрит транзит”. Те бяха влезли, може би Живко Попов чрез Въло Горанов, във връзка с италианската мафия, която крадеше немаркирано злато от фабрика производител на бижута в Италия, контрабандно се пренасяше в България, незаконно от Георги Вътов се нареждаше на „Златарска промишленост” да маркира това злато и също така силово беше възложено на „Кореком” до го реализира, като част от тези реализирани печалби или по-голямата част влизаше във фонда „1300 години” за подпомагане на мероприятията. Останалото недокументирано изчезваше по нечии джобове. Част от това злато, което беше откраднато по този начин, се намери в гроба на бащата на Юлия Попова и по някои от вратовете на госпожици, тогава другарки, на приятелите на Живко Попов и кръга.
Един то твърде сериозните аспекти, които личат по това дело, е, че Живко Попов е прокарал каналите за трафик на антики в двете посоки. Този въпрос обаче някак стои недовършен в това дело. Защо, какво се случи?
Имаше сигнал при нас в оперативната група, която работеше, направихме опит да извършим проверка, сигналът беше, че се подменя Панагюрското златно съкровище.
Кога се получи този сигнал?
В същия този период, през който работихме. Докато траеше разработката. Тогава имаше едно раставраторско ателие срещу „Шипка” на „Оборище”, където живееше самият Тодор Живков. Бяхме изпратени да направим проверка, но не бяхме допуснати. След това ние направихме опит чрез допитване, но получихме отговор от институцията, която отговаряше за тези неща – Шесто управление тогава, че няма такива опити или ако има, те не са на това ниво. Не мога да отговоря на въпроса колко достоверни са били тези сигнали.
На практика личи по делото как този човек – Живко Попов, през тези три фирми, за които вие говорите, е прокарвал и през тях са минавали и в двете посоки антики, археологически паметници и ценности, които са намерени тук за продажби на аукционите в Западна Европа въобще и обратно – такива, които са купени по такива нелегални начини на Запад, които пък влизат в България. В доклада на Христо Данов за дейността на Държавна сигурност пише, че редица хора са останали извън полезранието на правосъдието, а би трябвало да са в него и цитира хора, които са замесени като експерти в „Културно наследство”, като проф. Александър Фол, като Светлин Русев, Богомил Райнов. При вас тези сигнали по време на разработката нямаше ли ги и защо не са реализирани?
Имаше сигнали само за едно направление. Тези аспекти, които назовахте – да, те са определени като експерти и са пътували по пролетните и есените парижки салони, за да правят оценки. Гласувано им беше от бюджета на Министерството на външните работи определени средства в размер на приблизително 250000 долара, с които според експертите трябваше да вземат и са вземали евтино много ценни неща. Някои неща не са били вземани от аукционите, а някои са били взети на договаряне с колекционери, а може би и с други лица и са внасяни в България и те послужиха за основа за създаване на Галерията за чуждестранно изкуство. Но за тази посока, за която вие говорите, за антики, които са били изнасяни, би трябвало Шесто управление, които имаха цял отдел, занимаващ се с културното наследство…
Шесто управление е започнало разработка и при тях в Шести отдел малко по-късно от тази при вас във Второ, тя с тази част на проблема ли се е занимавала?
Когато завършихме нашата разработка, аз бях извикан лично от Григор Шопов и той ме запозна с Димитър Иванов и разпореди всички материали, които се намират при нас, беше тъкмо формиран този отдел, да ги предадем за продължаване на оперативната работа по тези материали. Оттам нататък не знам какво се е случило.
Обвинителният акт по строго секретното дело за аферата „Културно наследство” разкрива механизмите на това как е създадена служба „Културно наследство” при МВнР. Тя е създадена в изпълнение на Решение № 367 от 19 април 1975 г. на Секретариата на ЦК на БКП за тържествено честване 1300-годишнината от създаването на българската държава, със задача издирване и закупуване на ценни произведения на изкуството от български и чуждестранен произход, за увеличаване фонда на нашите музеи и художествени галерии. Живко Попов бил назначен със заповед на министъра на външните работи от 19 май 1975 г. за разпоредител с финансовите средства на службата и имал задължението да упражнява контрол върху целевото им изразходване. През 1976 г. Попов станал заместник министър на външните работи и продължил да оглавява службата. Това положение продължило и когато бил назначен за пълномощен министър в ЧССР до юни 1980 г . Като ръководител на служба „Културно наследство” при МВнР По-късно, поради голямата заетост на Министъра на външните работи и доверието, с което Попов се ползвал пред него и началника на отдела на ЦК на БКП Мирчо Спасов в качеството му на член на Координационната комисия по честване на 1300-годишнината на българската държава, той започнал да се разпорежда и утвърждава цялостно служебните разходи на службата, без ограничение на размера на сумите и целесъобразността на разходите. Подсъдимите Попов, Мутафчиев и Башлиев започнали съзнателно да нарушават и да заобикалят създадената за целта инструкция, която и без това не била съвършена, пишат военните прокурори. Така например, съгласно утвърдената от Попов практика, последните двама не отчитали в предвидения тридневен срок извършените разходи. На подсъдимия Въло Горанов и свидетеля Колю Начев са давани в аванс крупни суми. Сметките им до задържането на Горанов не били приключени и не се знаело какво точно има да дава по една или друга крупна операция с финансови средства. На приятеля на семейството на Попов – Николай Василев, уж привлечен като сътрудник на служба „Културно наследство”, били давани големи суми в лева или валута – около 10 000 лв. или 10 000 щ. д., които той използвал за посрещане на личните разходи на съпругата на подсъдимия Попов – Юлия Василева, както и негови такива, извършени по време на командировки в чужбина или страната. В касата на Културно наследство постъпвали в някои случаи крупни суми от българи, живеещи в чужбина, като дарения за честването на 1300-годишнината на България. Те обаче не винаги били заприходявани съответно, а част от тях незаконно разходвани от Попов и съучастниците му. По поръчение на Попов били вземани множество пъти и в големи размери средства от касите на българските посолства в Лондон, Бон, Виена, Прага и Токио за посрещане на негови лични и на семейството му разходи, след това възстановявани от парите на „Културно наследство”. Крупни суми Попов заделял и давал за закупуване на жилището му на ул. „Гаврил Генов” 16, за строежа и обзавеждането на вилата му, и на апартамента на ул. „Гурко” 48. Закупени били много неща за строителството, скъпа техника, бижутерия, облекло, обувки, козметика, спортни принадлежности, куфари, домакински прибори и принадлежности, кожи и кожени изделия, ловно и друго оръжие. Големи суми били изразходвани за съпругата му и двете му дъщери, за личните му приятели и тези на семейството – Николай Василев, Захаринка Костова, лична приятелка на Мирчо Спасов и др. Големи суми са раздавани незаконно и за подаръци на почти целия тогавашен елит. Юлия Попова и Николай Василев били често незаконно командировани в чужбина за сметка на службата, при което са получавали крупни суми пари за лично ползване, пише в обвинителния акт. И редица още други присвоявания, описани подробно в прокурорското обвинение.
Поради това, че личните разходи на подсъдимите станали много големи, Попов замислил да търси нови източници на валута. Със съгласието на Мирчо Спасов и по споразумение с Въло Горанов , той започнал търгвия със злато. Използвал за целта и магазина на Външнотърговското предприятие Кореком. Продавал на няколко партиди злато и чрез Кольо Начев и Въло Горанов в Австрия. Предприемал крупни финансови операции и присвоявал курсовата разлика. Посягал направо под една или друга форма на крупни държавни средства във валута и левове. Личните разходи изписвали само с един параф от страна на Попов, че разходът е редовен. В други случаи разходите били прикривани с отчетни документи, неотразяващи действителния характер на разхода. В трети случаи се използвали фалшиви документи.
Служба „Културно наследство” се водела за секретна, Попов не допускал външни хора до нея. Наредил на Мутафчиев и Башлиев да изгорят отчетните документи след утвърждаването на разхода. Башлиев обаче запазил част от отчетните документи. Действителен, оперативен, текущ и периодичен контрол на касата на Културно наследство не е имало, констатират обвинителите. Проверките на касата са правени формално. Облагодетелствани били и членовете на семейството му - съпругата му Юлия и дъщерята Мая. В същото време Попов раздавал крупни суми в лева и валута, скъпа техника и други подаръци и на отговорни хора, или на техни близки и приятели. Затова когато Мутафчиев му подхвърлил, че има опасност да бъдат разкрити, той го успокоявал, че не трябва да се бои, знаел толкова много неща, че е застрахован от разриване на престъпната им дейност.
Освен това обаче в „Културно наследство” са формирани 3 групи. Едната, тази на Цеко Етрополски, в обвинителния акт и документите по делото откровено се назовава „Иманярската група”. В разпит от 14 юли 1981 г. обвиняемият Кирил Башлиев описва така трите групи: „Групата на Цеко Етроплоски се занимава с издирване на иманета и изкупува различни старинни предмети от населението.
Групата на Христо Дзавела се занимава с българско творчество в песни, приказки и легенди, като събира архиви в това отношение.
Групата на Лилия Тодорова се занимава с придобивка на картини и други произведения на изкуството от чужбина”.
Цеко Етрополски е на хонорар, на щат като специалист се води единствено архитектът Юлий Фърков. Двамата се занимават с изкупуване на монети и други старини от населението. На хонорар е назначен и Димитър Димитров, който им помага в тази дейност. Ето какво разказва за тази „Иманярска група” Иля Прокопов, бивш директор на Националния исторически музей и на Кюстеиндилския музей, който също е бил привлечен като експерт през 1979 г.
За тази иманярска група разказа Илия Прокопов, бивш директор на Националния исторически музей и на Кюстендилския музей, който също е бил привлечен като експерт през 79 г.
Как се формира тази група, Мутавчиев ли я водеше.
Той си беше абсолютният шеф, но там имаше много силно противоборство. Той се опитваше да запази работата и идеите, които е споделяла Живкова и тя го е подкрепяла да работи в тези направления с различни хора, включително и със съпругата на Попов, която беше една разпоредителна особа. Когато ставаше дума за това семейство, всички в тази служба сътрудници настръхваха. Близо до него беше Красимира Стоянова, племенница на Ванга. Това е много дълга история, не е просто епизод, който се е случил случайно, зад всичко има много силни политически интереси, говоря извън България, възможността да се създават такива прослойки от елитите, които да мислят различно, не беше желателно за някои хора, не беше възможно някои да толерира такава работа. Оттам дойде и силният удар, който размаза и разчисти всички, които се опитваха да направят нещо за България.
Най-близко до Мутавчиев е била Красимира Стоянова.
Юрий Фърков, Красимира Стоянова, но това не са щатни хора, а този Цеко Етрополски го изпрати един от зам.- министрите на културата. Той го изпрати като негов съгледвач. Тази група на практика беше като щатни хора беше Башлиев, който беше дясната ръка, касиер на счетоводител на структурата. Това са такива хора, които са извикани да свършат някаква работа, те не са практически служители на това нещо. Това нещо беше структура на външно министерство, структура между няколко министерства .
Откъде дойде тази идея тук да се издирват археологически ценности или поне за част от тях, както личи по делото, да бъдат изнасяни и продавани.
Това е много спорно. Людмила Живкова е била силно притеснена, знам от Кръстев, че много сериозни хора в държавата, на видни партийни позиции започват да правят колекции, позволяват си да изпращат групи да копаят. Този период е венецът, когато тя решава да вземе нещата в свои ръце. Предишните десет години са белязани от период, в който тя получава информация и всичко това не е написано никъде. Тя поставя задача да се види кой в България купува, кой продава.
Още от началото на 70-те г. започва този период.
Да, но тя късно разбира, че трябва да се създаде това нещо.
Т.е. нейната идея за създаване на културното наследство е да се сложи под контрол този процес.
Да се извадят видните другари, които необезпокоявани си позволяваха да шарят в държавата, както тя казваше: „Всеки си има малка държавичка”. Когато започнахме работа, от нас се искаше анализ. Този анализ е подписан от мен, от архитекта Фърков, от един сътрудник. Когато ние съобщихме кой с какво се занимава, стана много неприятно. Когато тя почина, ние го довършихме, докато съберем материал, докато го подредим с примери къде, кога се е случило. Излязоха имената на шефове в партията и държавата. Материалите, които бяха събрани под наш контрол, са в Националния исторически музей. Те не са изнасяни никъде. Предал съм ги на покойния проф. Венедиков. Голямата задача е била да се установи кой контролира, кой продава не само в България, но и в чужбина.
Излиза парадокс: от една страна, задачата е била такава, от друга страна, самата тази организация се е занимавала с износа.
Всъщност групата на Цеко Етрополски имаше задача да ходи и да контактува с иманяри, с търговци и това да се фиксира като информация, какво е виодяно, какво е снимано, какво да се купи. Това са неща от агентурна дейност, някой ходи някъде и пише: „Задачата е изпълнена” и това е отчетна документация. Не си спомням дали един от ревизьорите не го намериха изгорен. Тежки истории, част от това, което беше в тази стая. Там имаше албуми, намерена скулптора, намерено нещо, продадено, купено, прибрано.
В разпита по следственото дело обвиняемият Кирил Башлиев описва още, че монетите се изкупуват от населението и се заплащат по цени, определени от Фърков и Етрополски, Фърков отчита разходваните средства с разписка от лицето, на което е броил сумата, а Етрополски прави отчетите си, като се задоволява да посочи изразходваната сума. След всяка покупка се изготвя опис на монетите в 2 екземпляра, които се одобряват от Мутафчиев. Кръстю Мутафчиев коментирал, че когато съберат голяма колекция, ще я покажат на „големите” и тогава ще се види каква полезна дейност развиват в интерес на историята. В началото на 1981 г. били отделени 110 монети с нумизматична стойност и били дадени на Въло Горанов за продажба на аукцион във Виена. Башлиев добавя и че Кръстю Мутафчиев и Живко Попов му казвали, че за дейността са информирани „големите” – т.е. Петър Младенов, Людмила Живкова, Александър Лилов, Мирчо Спасов и др.

<материал на DARIK>

В изпълнение на решенията на Политбюро на ЦК на БКП за честването на 1300-годишнината от основаването на българската държава, се създава работна група на Министерския съвет от министъра на външните работи Петър Младенов, Людмила Живкова и министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Тъй като те като членове на Политбюро са много заети, те делегират правата си на свои заместници:
Петър Младенов – на Живко Попов
Людмила Живкова – на Александър Фол, неин заместник в Комитета за култура
Димитър Стоянов – на Емил Александров, също заместник-председател на Комитета за култура, но и началник на 14 отдел РИК в Първо главно управление на Държавна сигурност.
Те получават правото да се разпореждат с целево отпуснатите средства – 9,5 млн. валутни лева, което е почти 10 млн. долара по тогавашния курс. Живко Попов в разпит по делото за аферата „Културно наследство” на 8 октомври 1981 г. пред следователя Симеон Спасов допълва:
„През 1977 г. аз, Александър Фол, и Емил Александров предложихме на тримата министри Мирчо Спасов да поеме нашето ръководство, което се прие. От този момент ние тримата решавахме всички въпроси при др. Спасов. Като експерти в дейността на службата бяха включени Богомил Райнов, Светлин Русев, Христо Нейков и Владимир Гоев, директор на Националната художествена галерия. Ползвали сме и други лица.”
В разпит от 2 декември 1981 г. по делото за аферата „Културно наследство” Кръстю Мутафчиев обяснява пред следователя Владимир Йовчев, че едно от направленията на работа в „Културно наследство” е закупуването на монети, предмети с историческа и художествена стойност и че с тази дейност са се занимавали Цеко Етрополски, Иля Прокопов и Юлий Фърков, които закупили различни видове монети с историческа стойност от различни места в страната. В друг разпит от 14 юли 1981 г. Кирил Башлиев уточнява, че групите в службата са били 4: групата на Цеко Етроплоски се занимала с издирване на иманета и изкупува различни старинни предмети от населението, групата на Христо Дзавела се занимавала с българско творчество в песни, приказки и легенди, и събирала архиви в това отношение, групата на Лилия Тодорова се занимавала с придобивка на картини и други произведения на изкуството от чужбина, а групата на Панто Колев – с архивни документи.
В обвинителния акт по делото се посочва, че на 29 октомври 1979 г. Въло Горанов по поръчка на Живко Попов закупил във Виена дипломатическо куфарче за скрит запис и металотърсач за сумата 85 369,49 австрийски шилинга, равностойни на 11 302,91 лв. Горанов сочи, че Попов ги взел за себе си. Самият Живко Попов обяснява пред следствието така:
„Може би през 1980 г по мое искане Горанов ми донесе в Прага един металотърсач, който смятах да изпратя на „Културно наследство” за ползване от иманярската група. Каза ми, че металотърсачът е от типа, който ползва американската армия и е много ефективен. Откривал до 5 м дълбочина златни съкровища. Апаратът е нов и понеже нямаше инструкция към него, Горанов трябваше да ми донесе такава. За апарата не съм плащал. По инициатива на Горанов по същото време той ми донесе в Прага едно дипломатическо куфарче с монтирана в него подслушвателна уредба. Каза ми, че е мостра и го носи, да го видя, и ако ми е необходимо за службата, да се поръчат повече бройки. Не съм го плащал на Горанов. По-късно съобщих на Васил Коцев, че при мен има такава апаратура и че ще му я занеса да я види и оцени, но все още се намира в Прага. Поверил съм го на шофьора си Петър Донев. Тази апаратура само съм я пробвал, но имах намерение да я ползвам при среща с чужденци, включително и чехи, за да мога да фиксирам по-интересна информация, която ми съобщаваха”.
В края на 1980 г. Кръстю Мутафчиев като ръководител на „Културно наследство” пък решил, че чрез продажба на стари монети, с които службата разполагала, могат да бъдат осигурени допълнителни средства. Тази идея той споделил с касиера Кирил Башлиев. Двамата решили да продадат монетите чрез Въло Горанов във Виена. Първата партида Горанов сам отнесъл в Австрия, втората през април 1981 г. Башлиев отнесъл и предал на Горанов. Срещу дадените му за продажба монети Горанов дал на Башлиев 10 000 лв. Въло Горанов в разпит от 29 юли 1981 г. пред следователя Тончо Тончев разказва:
„През пролетта на 1981 г. при мен във Виена дойде Кирил Башлиев. Носеше 100-тина стари сребърни монети и ме помоли да го заведа да ги продаде. Заведох го в един нумизматичен магазин и там ги продадохме за 60 000 шилинга. Декември 1980-януари 1981 г. ходих при Кръстю Мутафчиев в „Културно наследство”. Той ми каза, че мислел да започне с неговата служба дейност по продажба на сребърни монети. Искаше от мен информация за пазара и перспективите на едни такива продажби в Европа. Този разговор стана в присъствието на Юлий Фърков. Мутафчийски специално заяви, че една такава дейност е съгласувана с ръководството на министерството. Каза ми, че монетите били „събирани”, но не зная по какъв начин. Тримата ме заведоха в една стая да ми ги покажат. Имаше турски, австрийски, испански. Още тогава Мутафчиски ми заръча да потърся и купя един металотърсач, с който ще могат да се издирват съкровища. След като си заминах за Австрия, през април 1981 г., Мутафчиев ми донесе монетите. Цената им беше ниска – в български пари 5000 лв. и нямаше смисъл от сделката. При поредното идване в София ми показаха още събрани монети. Между тях имаше византийски и римски монети, общо около 50 бр, остойностени на около 5000 лв. За втората партида търговецът Раух ми предложи вече 60 000 шилинга. Металотърсача купих още преди тази сделка”.
Пред останалите от „Културно наследство” Кръстю Мутафчиев казал, че е взел разрешение за продажбата на монетите от Мирчо Спасов и Людмила Живкова. По разпореждане на Мутафчиев пък монетите продал Въло Горанов. Това станало в периода декември 1980 г. - януари 1981 г. Мутафчиев заявил, че тази дейност – търсене на съкровища в България и продажбата им на запад срещу валута, била съгласувана с ръководството. Когато Горанов му обяснил още при първата партида, че ако е купувал монетите на цените, упоменати в съпровождащия протокол, то службата е на загуба, защото във Виена не може да се намери купувач, който да плати такава цена, тогава Мутафчиев се хванал за главата с думите: „Аз не мога да върна парите, които съм похарчил за тази работа!”.
В разпит от 2 декември 1981 г. Въло Горанов разкрива още подробности от механизма на тази дейност:
„В началото на декември 1980 г. бях в „Културно наследство”, Мутафчиев беше там с един непознат за мен човек, като двамата обсъждаха дейност по придобиване и продажба на стари монети. Мутафчиев ме посрещна с думите „Ето човека, който може да ни помогне”. Двамата ме попитаха за пазара на стари монети на запад, интересуваха се от цените. Посочих му, че за да има сметка една такава търговия, би следвало ако е платил за една такава монета 50 стотинки в София, трябва да може да получи при продажбата 1 щ.д. – по това време официалният курс долар-лев в България беше 1:1. По негово нареждане Юлий Фърков ми предостави изготвен класьор заедно с опис на монети, оценени за около 5000 лв. Изнесох тази втора партида с куриерски лист.
През август 1980 г. във Виена Живка Сцикора ми даде 100 000 германски марки от взетата печалба от Химимпорт общо 142 000 германски марки. Преди това на 3 пъти й дадох общо 200 000 марки получените от „Културно наследство”, за да си покрие задълженията към банката. Аз и Шламадингер получихме по 10 000 щ.д. от „Рудметал”, на нея дадохме общо 3000 шилинга. Касаеше се за плащане от Амин Баради за извършена сделка с лазерни уреди. През юли 1981 г. дадох 250 000 шилинга на търговеца Гумас, като се уговорихме да купи с тях „антики” от Доротеума – старинни накити, пощенски марки и картини, които се залагат там и при неявяване на собственика в определен срок се продават. Целта беше да купим антики и след това да ги препродадем на печалба. Не се доуточнихме, защото бях междувременно арестуван”.
По-нататък Въло Горанов изяснява, че през януари 1981 г. Кръстю Мутафиев му дал списък от съоръжения, които могат да бъдат използвани за търсене на съкровища. Така Горанов купил първия металотсач от фирма „Шнайдер” – Виена за 500 щ.д. Вторият металотърсач купил малко по-късно през месец май от същата фирма и платил около 850 щ.д. Вторият металотърнсач бил по-голям, предназначен за работа на по-големи дълбочини. Документи и за двата, обаче, не взел.
За това, че Мирчо Спасов е взимал комисионни от тази дейност на „Културно наследство” говори Кръстю Мутафчиев в разпит от 12 октомври 1981 г.:
„През септември 1979 г. Попов ми каза да взема от Виена от Въло Горанов пари и да ги сложа в плик, като ги адресирам до Мирчо Спасов. Горанов ми даде 7 или 8000 долара, сложих неговия плик в друг, по-голям, между 2 картончета, да не се разбира какво има вътре, и написах отгоре „ЦК на БКП – др. Мирчо Спасов”. Парите предадох на Кирил Башлиев. И на двама ни беше ясно, че тези пари са безотчетни и са на разположение на Живко Попов. За Мирчо Спасов Попов използваше псевдонима Батето – например, че взима 1000 лв. за Батето.”
От разпит на Юлий Фърков по делото пък става ясно, че през август-септември 1980 г. му било възложено от Кръстю Мутафчиев да разработва теоретично тема-експеримент „Придобиване на културни ценности от България”. Резултатът от теоретичната фаза на експеримента представил към декември 1980 г., а придобивките към него приключили към март 1981 г. След това се оформил каталог „Състояние и проблеми на движимите и недвижими паметници на културата у нас”, представен в единствен екземпляр на Кръстю Мутафчиев и по негови думи предаден на Людмила Живкова. По случая са ползвани Иля Прокопов и проф. Станчева, главен археолог на София. Уникатите в каталога били около 60 – монети и други предмети. В процеса на работа от доставчиците били получени и монети, които не са уникати, но с историческа стойност. Практически работата по реализирането била извършвана от Цеко Етрополски, съгласувано с мнение на експертите. За втори път опис на монетите бил направен през февруари 1981 г. По настояване на Мутафчиев и Башлиев в него трябвало да бъде включена и уникална монета на Филип ІІ Македонски, но Фърков твърди пред следствието, че по негово и на Иля Прокопов настояване тя не била включена. По-нататъшният път на тези монети не е известен. Мутафчиев и Етрополски говорили за изнасянето на монетите в чужбина.
През 1980 г. по нареждане на Кръстю Мутафчиев от апартамент на разположение на служба „Културно наследство” на ул. „Оборище” 19 били преместени някои културни ценности на ул. „Ангел Кънчев” 4: една икона, 1 оброчна плочка на тракийски конник, 55 скифоса, и били предадени на а Живко Попов. А 22 римски монети от тях, закупени за 200 лв., били намерени от следователите в дома на Попов.
В разпит от 5 ноември 1981 г. пред следователя Тончо Тончев Боян Радев разказва, че до декември 1980 г. се водил на резервния щат на Футболно дружество „Левски Спартак”. От 1979 г. нататък по устна договорка между ръководството на клуба и МВнР започнал да изпълнява задачи на служба „Културно наследство”. А от декември 1980 г бил официално преназначен в Комитета по култура и изпратен за втори секретар в посолството на България във Виена, към културния дом „Витгенщайн”. Радев разказва в разпита, че към „Културно наследство” задачите му се свеждали главно да придружава пътуващи в командировка служители, в случаите, когато трябвало да превозват някакъв багаж. Пътувал предимно с Тодор Атанасов, Колю Начев и Въло Горанов. Превозвал пакети от Виена с тях, те обаче, не му казвали какво точно пренасят, пазели го в тайна.
Постепенно в служба „Културно наследство” започнало да се натрупва огромно количество материали, документи, археологически находки, монети, картини и редица други произведения на изкуството, които са били съхранявани в помещения в апартаменти на различни места в София, предоставени за ползване на службата – на бул.”Руски” /сега „Цар Освободител”/ № 10, на ул. „Гаврил Генов” /сега „Христо Белчев”/ № 7, ул. „Света гора” 17, ул. „Ангел Кънчев” 14 и ул. „Бачо Киро” 5. По-голямата част от предметите се намирали там в насипно състояние и при ревизиите и описването на наличността на службата е отбелязано, че там, където има документация, повечето от отбелязаните в нея предмети не могат да се открият, а за по-голямата част от тях изобщо липсват документи. Основната част от находките, обаче, са се намирали в къщата на ул. „Ангел Кънчев” 4. Цялото мазе на къщата е било заето от лаборатория, оборудвана със специално закупена за целта апаратура. С тази дейност, специално с монетите и археологическите находки, се занимавал Юлий Фръков и фотографи. В тази лаборатория всяка закупена от иманярите находка, както и всеки донесен от чужбина предмет се подлагал на експертиза и оценка. После се съставяли каталози със снимки на всички по-ценни предмети по различни видове – картини, монети, археологически находки и т.н. Археологическите находки и монетите после са продавани зад граница именно по тези каталози.
Между кориците на следственото дело по аферата „Културно наследство” личи, че доста сериозно внимание е било отделено на създадените от Живко Попов канали за трафик на антики, водени са разпити, издирвани са фирмите, регистрирани в чужбина, установен е механизмът, по който е ставало изкупуването на находките от иманярските групи в България и после пласирането им на запад. Тази линия на разследването остава недовършена. Личният съветник на Тодор Живков Костадин Чакъров коментира:
В шести отдел работи цял сектор. Можете да се срещнете с човека, който го ръководи – той е жив и здрав. Казва се Кирил Христосков. Те разбиха толкова канали за иманярство, а шести отдел работи директно с Григор Шопов, а тази информация в шести отдел на Григор Шопов опираше директно до Тодор Живков. Каналите всички бяха на иманяри, на познавачи, но нито един от тях не е имал политически чадър. Неслучайно бяха разгромени четири, пет канала. Бяха много антики на древно тракийско, на римско, на византийско и така нататък. Даже следствието направи цяла изложба в салоните на Националната банка, където всички можеха да видят такива картини. Иван Коцев им беше началник на управлението. Тогава направиха изложба, на която десетки, стотици уникати бяха иззети. Първо тази дейност беше много далечна. Как си представяте Петко Таков, Тано Цолов или някой друг да има поглед върху такова изкуство. А тези хора не бяха хора на удоволствието и на парите. Властта на комунистическата партия главно беше информацията, поста и властта. Парите тогава не бяха мотив, те не бяха стимул за престой във властта. Сега вече престоя във властта се осребрява, тогава нямаше начин, тъй като самите пари не работеха – при комунизма парите не работеха. Работиха да си купиш апартамент, кола и дотук, по – нататък по закон не можеше да купиш нищо повече.
По каналите артефактите и културните ценности са били пренасяни и в двете посоки – не само от България навън към аукционите във Виена и Лондон и към частни купувачи, но и обратно. За това по какъв начин хората от 14 отдел РИК на Първо главно управление на Държавна сигурност са придобивали и доставяли тук такива предмети, и за механизма на далаверите с тях разказва Петър Христозов.
Там има една личност Георги Галев. Той участваше в една интересна операция за доставката на една цигулка „Страдивариус”. Нашите ченгета я откраднаха от музея в Ню Йорк. Откраднаха я, а тук я продадоха на г-жа Людмила Живкова за 5 милиона долара. Показаха, че те са я получили от някъде и си прибраха парите.
От 14-и отдел РИК ли беше?
Да. Те не доставиха само тази цигулка. Това е един фрагмент, който е интересен за това, защото е вопиюща далавера на нашите ченгета тогава, само че ние от Съветското разузнаване го знаехме и после им го доказахме. Благодарение на това Живков взе съответните мерки – говоря за Тодор Живков, и той беше уличен и осъден, но не само за този случай, а за много подобни случаи. Но действително по идеите на доста самовлюбената и мислеше, че тя може всичко – Людмила Живкова, която също направи доста за България. Той беше един от нейните ръце, докато там винаги я дебнеше при нея един полковник Найден Петров, той е покойник вече, който уж се грижеше за нейната сигурност, а по същество той я разузнаваше, тъй като българското МВР тогава го командваха изцяло офицери, генерали на КГБ.
Особено внимание отделя на аферата „Културно наследство” бившият министър на вътрешните работи Христо Данов в строго секретния доклад за структурата и дейността на Държавна сигурност от 1992 г. Данов започва с това, че през март 1982 г. Военната колегия на Върховния съд е осъдила Живко Попов, кандидат член на ЦК на БКП, бивш служител на Държавна сигурност, бивш заместник министър на външните работи и бивш посланик в Чехословакия, на 20 г. затвор. Собственикът на австрийската фирма „Улпия” Въло Горанов – на 18 г.затвор, първия секретар при МВнР Кръстю Мутафчиев на 15 г. затвор, а касиера на „Културно наследство” Кирил Башлиев – на 10 г. затвор. До 1990 г. те действително са излежали по около 9 г. затвор. В доклада се сочи, че когато от 19 май 1975 г. до май 1980 г. разпоредител с финансовите средства на службата бил Живко Попов, под предтекст за намиране на допълнителни средства той използвал службата за търговска, посредническа и контрабандна дейност. Със средства на службата и през регистрираните във Виена фирми „Улпия” и „Ер Кона” били осъществявани контрабандни покупки и доставки в страната на големи количества златна бижутерия, част от които лично присвоени от Попов, с фалшиви документи били изкупувани картини и било плащано на сътрудници, бил извършван незаконен трансфер на предметите. Данов отбелязва, че под прикритието на безпринципното отношение на Мирчо Спасов, по това време член на ЦК на БКП, Живко Попов и останалите от кръга „Културно наследство” се ползвали с изключителни права, не били редки и случаите на лично облагодетелстване на Мирчо Спасов. В доклада за дейността на Държавна сигурност се посочва и че по време на следствието са получени данни и за други лица, които е трябвало да носят наказателна отговорност. Впоследствие на съд е бил предаден за тази дейност само Емил Александров, докато осъждането на бившия заместник министър на външната търговия Георги Вутев не е свързано с дейността на „Културно наследство”, макар че и за него е имало такива данни. Данов цитира, че на базата на извършена финансова ревизия е установено, че от предоставените бюджетни средства – 9 356 745 валутни лева, за закупуване на произведения на изкуството са похарчени 2 931 806 лева, докато за командировки са отишли над 2 млн.лв, за техника близо 1 милион лева, за обеди, вечери, хонорари, бакшиши и други „непредвидени” разходи – над 3 млн.лв. Министър Христо Данов подчертава, че въпреки събраните данни, не е търсена наказателна отговорност на още 21 лица за тази дейност: Мирчо Спасов, личната му приятелка Захаринка Костова – Мащенко, Тинко Воденичаров, Венелин Коцев – бивш посланик на България в Италия, Александър Фол, заместник председател на Комитета за Култура, който дори не е разпитван по делото, и съпругата му Валерия Стойкова – Фол, Чавдар Дамянов – бивш посланик на България в Швеция, който също не е разпитван по делото, и съпругата му Живка Страхилова, бившия посланик на България в Мексико Богомил Герасимов, бившия първи заместник председател на Комитета за Култура Милчо Германов, който не е дал обяснения, другия бивш заместник на Людмила Живкова и главен секретар на Националната координационна комисия „1300 г. България” Тодор Рибаров, Христо Бъчваров, Любомир Левчев, синът на Мирчо Спасов – Румен Спасов,у бивш културен аташе в посолството в Лондон и съветник в МВнР, бившия директор на Културния център „Витгенщайн” във Виена доц.Чудомир Начев, шефа на протокола на Комитета за култура Иван Иванов, бившия директор на Единния държавен протокол към МВнР БорисДжибров, съпругата на Живко Попов – Юлия Василева, бившия аташе на България в посолството в Лондон Петър Увалиев, „постоянно живущ в Англия”, който дори не е разпитан по делото, помощникът на Мирчо Спасов – Димитър Боев, Валентин Матев, Емил Александров, Георги Вутев. Бившият вътрешен министър Христо Данов завършва с думите, че тези и много други дела следва да бъдат предмет на нова правна оценка от компетентните органи. Което не се е случило. Още за нарушенията, които е констатирала водената в продължение на 8 месеца разработка на Второ главно управление на Държавна сигурност разказва полк. Стефан Лилов.
Имаше сигнал при нас, в оперативната група, която работеше. Направихме опит да извършим една проверка. Сигналът беше, че се подменя Панагюрското златно съкровище.
Кога се получи този сигнал?
В същият този период, когато работехме. Докато траеше разработката. Тогава имаше едно реставраторско ателие срещу Шипка, на „Оборище”, където живееше самият Тодор Живков – в началото на „Оборище” на вътре в блока има ограда. Там имаше реставраторско ателие и бяхме изпратени на проверка, но не бяхме допуснати и този сигнал след това ние направихме опит чрез допитване, но получихме отговор от институцията, която отговаряше за тези неща (това беше Шесто управление тогава), че няма такива опити или ако има, те не са на това ниво. Не мога да отговоря на въпроса колко достоверни са били тези сигнали.
На практика личи по делото как този човек – Живко Попов, през тези три фирми, за които вие говорите, е прокарвал, през тях са минавали в две посоки износ на антики, археологически паметници и ценности, които са намерени тук, за продажби на аукционите във Виена и Западна Европа въобще, и обратно – такива, които са купени по такива нелегални начини на Запад, които пък влизат в България. В доклада на Христо Данов за дейността на „Държавна сигурност”, министър Данов пише, че редица хора са останали извън полезрението на правосъдието, а би трябвало да се намират в него и цитира хора, които са замесени като експерти в културно наследство, като професор Александър Фол, като Светлин Русев, Богомил Райнов, които са били експерти и са давали експертни оценки по тези въпроси точно. При вас тези сигнали по време на разработката нямаше ли ги и защо не са реализирани?
Имаше сигнали само за едно направление. Тези експерти, които ги назовахте – да, те са определени като експерти и са пътували по пролетните и есенните парижки салони, за да правят оценки. Гласувано им беше от този бюджет на Министерството на външните работи, определен бюджет, в размер на приблизително 250 хиляди долара, с които според експертите трябваше да взимат и са взимали евтино много ценни неща. Някои неща не са били взимани от аукционите, а са били взети на договорени с колекционери, а може би и с други лица и са внасяни в България и те послужиха за основа на създаване на галерията за чуждестранни изкуства. Но за тази посока, за която вие говорите, за антики, които са били изнасяни, би трябвало шесто управление – имаха цял отдел, който се занимаваше с културното наследство.
Шесто управление е започнало разработка и при тях в Шести отдел, малко по-късно от тази при вас във Второ. Тя с тази част на проблема ли се е занимавала?
Когато завършихме нашата разработка, аз бях извикан лично от Григор Шопов и той ме запозна с Димитър Иванов и разпореди всички материали, които се намират при нас, да ги предадем за продължаване на оперативна работа по тези материали. Оттам нататък не знам какво се е случило.
Значи 82 година, четиримата обвиняеми все пак влизат в затвора. Как излизат през 90-та година? Няма президентски указ за помилван, няма официални документи. Вие какво знаете?
Аз знам, че вече не бях в органите и знам това, което са споделяли с мен моите колеги и бивши колеги, че това е било един жест от новото демократично правителство за атака срещу Тодор Живков, тоест да бъдат изведени като потенциални свидетели по дело номер 1.
За да дадат показания срещу Тодор Живков и Милко Балев по това дело?
Точно така.
Те дали ли са показания и имали ли са стойност? Спазили ли са уговорката?
Доколкото знам, Димитър Иванов затова е извел Живко Попов от старозагорския затвор, защото той е направил декларация, че ще бъде качествен свидетел, а се е оказало, че не е. Не стават неговите показания.
А останалите – Кръстьо Мутафчиев, Въло Горанов, Кирил Башлиев, по същия начин ли ги извеждат от затвора?
Не. По-скоро не, но Живко Попов има известен ангажимент към тях и вероятно е имало дума и за тяхното помилване. Башлиев почина, ако не веднага след пускането, ако не по време на затвора. Те излежаха доста голяма част от своите присъди. Въло Горанов също го пуснаха.
Докладът на Христо Данов очертава широкомащабния кръг висши държавни лица, които са се занимавали с тази контрабандна дейност и са получавали пари през „Културно наследство”. Това отново ни връща към извода, че явно Людмила Живкова с идеята си да сложи под контрол тази развихрила се иманярска дейност, чиито конци дърпали партийни величия от най-близкия кръг около баща й, се е конфронтирала доста сериозно с всички управления на Държавна сигурност. Точно това посочва и Иля Прокопов.
Като казвате службите, тя с идеята и да се направи „Културно наследство”, което да сложи под контрол тази дейност, която 10 години вече се развива.
Кои служби удря?
Практически тя отнема прерогативи на всички възможни структури, като работи предимно с външните структури, но за сметка на това…
Т.е на Първо главно РИК-а, 14 отдел?
Да, те имах един куп търговски предприятия, но успоредно с това не даваше информация, които са най-злокобните в общи линии – политическа полиция и разни други. Тези тук в общи линии бяха като цербери, дърпаха конците на всичко.
Да разбирам ли от думите ви, че във всяко управление е имало структура, която се е занимавала с тия въпроси – иманярските?
Навсякъде е имало поне наблюдаващи, но много силна роля имаха и следствието и хората, които се занимаваха. Главно следствено управление имаше цял екип такива специални следователи, които бяха много навътре с тези неща. Те се занимаваха конкретно с такива неща.
Тя удря по интереса на почти всички управления на държавна сигурност с тази си идея?
Уви, да и не само на Държавна сигурност.
Освен мистериозната експедиция на екипа на Кръстю Мутафчиев в Странджа, за която тепърва ще задаваме въпроси, подобни странни експедиции и разкопки, организирани не по официалния ред от различни служби, са правени на още доста места в България, разказва бившият директор на Националния исторически музей Иля Прокопов.
Освен Царичина, която е печално публично известна, екипи – едните корпоративни другите са на най-високо ниво, знам за Котленския балкан. Чувал съм само, че там с много сериозна техника са издирвани неща, но не толкова съкровища и такива следи, а по-скоро са търсили следи от големи пещери, в които са укрити книжнината на Българското царство и нещата, които са спасени.
Библиотеката на Иван Шишман.
Да, но и много артефакти и неща, които по билото някаква група, специално там с такива техники са работили, от службите са били, в Котленския балкан са засекли кухини и такива неща. Второ – те откриха нещо във Врачанско и то само по случайност, работили са по няколко други. Например Кубадински си е държал цял негов район там в Североизточна България. Имаше случаи с български археолози: пристигат джиповете и им казват: „Напускайте обекта”, които работят на законен обект, буквално взривен. Нещо търсят, крайно непрофесионално, крайно иманярски подходи! Говори се и за други големци – генерали, за Балев се говореше, но специално това, което се намери във Врачанския балкан, остана в дълбока тайна и секретност и е покрито някъде в секретни фондове, защото може би не е било на цар Шишман и не знам на кой си, а изглежда е било на крал Стефан, но чисто по политически причини потъна вдън земя, както трябваше да влиза в залите на Националния музей. За една нощ всички дежурни, колегите, уредниците ми разказаха: „Ние стояхме будни и чакахме”. Покойният мой колега Анчо Анчев – предишният директор на Националния музей, е казал всички главни уредници и уредници, да стоят и да чакат – „Колите и контейнерите ще дойдат”. След което се дава отбой и никой никога повече не проговори за това нещо. Не са влезли и никой не знае къде са – в банката ли са, в БНБ ли са, в България ли са изобщо. Това значи, че са пет души свидетелите, много активни и неактивни мероприятия, които са провеждани не от когото трябва, не от структурите на Академията на науките, от Министерство на културата. Изобщо нашата земя се оказа много интересна. Ръководителят на моята секция в Института по културата, където работих от 1981 до 1988 г., се казваше проф. д-р Ива Любенова – една много деликатна жена архитект. Аз й казах, че с много особено чувство на сърцето, това става 1982/83-та като научен сътрудник в Института, тръгвам с 22-ро постановление, с Желю Желев, с Величко Коларски, една работна тръгваме и казвам: „Ива, аз трябва да отида на тази експедиция”. Тя ми е шеф на секция и й казвам кой какви научни планове има. И казвам: „Ще отида пак в тази Странджа, където ми е толкова странно да отида”. Тя ме подпита и аз много бегло й разказах някои неща. Мина време и с нея отиваме на друга експедиция, някъде надолу от Пловдив, и тя: „Сетих се за твоите преживявания в Странджа. Ако знаеш на мен какво ми се случи. Дойдоха трима съветски академици, които започнаха със среща с Ванга, и през цялото време трябваше да ги водя в този район по гледачки, врачки и ясновидци. И от Сакар до Странджа района го обиколиха баба по баба, дядо по дядо. Единият астрофизик, другият психолог, трети академици, с кортежа обикаляха”. По същите тези места са обикаляли много високопоставени…
Как си го обяснявате, защо различните управления на Държавна сигурност са се занимавали с такава иманярска дейност?
Въпросът е дали е иманярска. Ние нямаме никаква информация. До научните среди никога не достигна информация кой е давал нарежданията, защо се е случвало това нещо.
Какво може да са търсили службите на такива места?
Ще дам един пример. Юрий Венелин – големият учен, е резидент на руското имперско разузнаване за Балканите. Той е имал програма, хората, с които е работил, преди свещениците и учителите, всеки документ, всяка след от някаква старина специално в този район, както разбира се цялата територия на България, е била прибирана. Манастирите са имали инструкции всяко старинно нещо, предмет, всеки артефакт, който е по-различен от днес, се е събирал, опаковал се е, те са им давали подаръци, църковни книги, одежди. Систематично, векове наред всичко по-специално, което се е показвало, е било засмуквано. Това е факт.
Хората от служба „Културно наследство”, известни още като най-близкия кръг около Людмила Живкова, официално са поставени на разработка в 9-ти отдел на Второ главно управление на Държавна сигурност – контраразузнаването, през септември 1980 г. Разработката продължава 8 месеца под личното ръководство на Григор Шопов и личния надзор на главния прокурор, преди да бъде предадена на прокуратурата и следствието и оформена като следствено дело през май 1981 г. През това време са били подслушвани телефоните на всички, замесени в аферата, и дори „петолъчките” на партийните величия. Самият Тодор Живков в изказване на пленума на ЦК на БКП на 2 март 1982 г., приложено сред останалите материали по следственото дело за аферата „Културно наследство”, обаче посочва, че съпругата на Живко Попов- Юлия Василева е била поставена под контрола на органите на Държавна сигурност още от началото на 1980 г., за да следят всъщност какво прави той. Месец и половина преди това, на заседание на Политбюро на ЦК на БКП на 20 януари 1982 г. , ръководено лично от Тодор Живков, на което е присъствал и вътрешният министър Димитър Стоянов, е взето решение да се даде ход на съдебното дирене срещу Живко Попов, Кръстю Мутафчиев, Въло Горанов и Кирил Башлиев, но се разпорежда то да се води при закрити врати. Делото остава до самото си прекратяване строго секретно, а самият процес пред военните съдии от Върховния съд е филмиран от първия до последния миг. На същото заседание на Политбюро Живко Попов е изключен от партията и свален от състава на кандидат-членовете на ЦК на БКП, изключен от партията е и Кръстю Мутафчиев, Мирчо Спасов е изваден от състава на ЦК и освободен от поста завеждащ отдел „Задгранични кадри” на ЦК, Емил Александров също е уволнен.
Странна археологическа експедиция на екипа на Кръстю Мутафчиев в Странджа през 1981 г. обаче поставя началото на една от най-големите мистерии, неизяснена и до днес. Полк. Стефан Лилов разказва, че тя също е била обект на интерес при разработката на контраразузнаването, и след смъртта на Людмила Живкова е спряна.
По време на дейността на тази дирекция „Културно наследство” има една странна експедиция в Странджа, която част от хората правят. Значи има следи, че са водени разпити по делото и толкова. Виси недовършен този въпрос. Какво са правили, защо са харчили държавни пари, каква е тази експедиция?
Този сигнал ние го получихме по време на разработката. Те са дали ухо и на иманяри и по същество без надлежно разрешение от никакви културни институти или от държавата като цяло, те са използвали властови позиции, може би чрез Александър Фол и бяха ангажирали гранични войски, които с булдозер разкопаваха антични рудници, които се намират точно на границата с Турция, а някои от тези рудници преминават и на Турска територия. И са представени доказателства пред тези, които са разрешили да копаят по този варварски начин, че са намерили културни ценности естествено само в един римски рудник. Винаги ще се намерят следи от тази култура, но да съсипваш по такъв начин, да провеждаш изследване по този начин. Те търсиха световната цивилизация там.
Някакъв египетски саркофаг. Имате ли данни да е намерен този саркофаг?
Не, разбира се. Ние направихме една справка, с което спряхме това рушене на този културен паметник.
Или пък службите да са се върнали да търсят след тях някакви действителни следи. Или това е била чиста фантазия?
Не е фантазия дотолкова, доколкото такъв паметник съществува и естествено, че иманярската мафия, когато държавата така мащабно разравя един културен център, и по същия начин е спряна, и за тях е останало място за работа. Тогава беше гранична зона и нямаха достъп, но след 1990-91 година, когато махнаха тези бариери, сега там достъпът е свободен и съм сигурен 100%, интензивно се занимават с иманярски разкопки.
В разпит пред следствието на 23 септември 1981 г. майор Стоян Христов Балкански, заместник командир на поделението на Гранични войски в Малко Търново, разказва, че през април 1981 г. в поделението дошъл заместник командващия на Гранични войски полк. Лазаров заедно с група от четирима души, сред които Цеко Етрополски, сътрудник на служба „Културно наследство” и основна фигура в т.нар. иманярска група на службата, и Красимира Стоянова, племенница на Ванга. С тях бил и шофьор на име Иван Николов. Полк. Лазаров обяснил, че групата ще има поверителна работа в района на местността „Градище”, която се намира между граничното съоръжение и граничната бразда, на юг от град Малко Търново. Заместник началникът на Гранични войски разпоредил местното поделение да окаже необходимата помощ с техника и войници. Балкански си спомня, че групата работила от май до средата на юли 1981 г., но какво точно правила си останало в пълна тайна. През това време няколко пъти идвал от София Кръстю Мутафчиев, който бил ръководител на групата. При едното от посещенията си дори подарил на майора от Гранични войски ловна пушка „Ремингтон”, която по-късно става веществено доказателство по делото.
Племенницата на петричката Ванга - Красимира Стоянова разказва, че през януари 1981г. при майка й дошъл възрастен иманяр с молба да му ходатайства да се види с Ванга, имал нещо важно да говори – и показал смачкан лист хартия, на който имало писмени знаци и криволичещи линии. Човекът разказал как носил картата в София, но никой от „професорите” не могъл да разчете знаците, и му казали, че това са глупости, които не приличат на никоя писменост. Та затова дошъл при Ванга – да му я разчете. По описанието на Красимира Стоянова на картата имало десетина реда несръчно преписани йероглифни знаци. На пръв поглед наподобявали арабско писмо, но между тях имало и такива, подобни на геометрични фигури. Над знаците имало криволичещи линии, изписани като от детска ръка. Личало, че картата е прерисувана многократно. В този момент Ванга извикала възрастния човек, обяснила му, че картата не е вярна, защото е преписвана многократно и вече няма нищо общо с оригинала, че тези знаци не крият съкровище и напразно е дошъл на Рупите да пита. Накрая го изпратила да си направи една баня в минералната вода наблизо, а през това време накарала племенницата си да прекопира картата върху прозрачен лист от кутия с бонбони. По-късно през деня Ванга казала, че картата не е глупост, а става дума за огромно нещо, което не е лъжица нито за устата на възрастния иманяр, нито за племенницата й. И че тук не става дума за съкровище, а за писменост, която досега не е известна на света. Красимира Стоянова разказва, че леля й обяснила, че тя е изписана от вътрешната страна на каменен ковчег от черен гранит, скрит дълбоко в земята преди хиляди години. Ванга обаче добавила, че дори и да намерят саркофага, няма да могат да разчетат писмото. А то било много важно, защото с него била записана историята на света – 2000 години преди нашето време и 2000 години след него. Ванга разказала, че този саркофаг е скрит по нашите земи от хора, дошли по вода от Египет с камили. Имало роби, войници и висши началници. Една нощ при пълна тъмнина и пълно мълчание саркофагът бил спуснат в земята и зарит с огромно количество пръст, а хората, участвали в това, били избити до крак. Така тайната била запечатана, за да дочака времето, когато ще бъде открита и разгадана от хората.
Красимира Стоянова съобщава, че се върнала в София, показала преписа на картата на колеги, но никой не успял да разчете знаците. След около 2 месеца Ванга отново се върнала на темата и описала пред племенницата си с подробности някаква планинска местност с поляна в Странджа и с голяма скала на нея. Казала, че трябва да отиде там на 5 май и да гледа там първите лъчи на слънцето и луната. Стоянова разказала на Кръстю Мутафчиев, той се ентусиазирал и заедно с Цеко Етрополски, Иля Прокопов, Юлий Фърков и шофьора отишли още предишния ден. Стоянова описва, че призори върху високата около 3 метра скала, върху която имало отдавна издълбани 3 соларни кръга, се появил първият слънчев лъч и в продължение на 20 минути започнал да се движи, като описва светлинен триъгълник. Малко след това слънцето изгряло и всичко прекъснало. Вечерта, около 21 ч., когато се появили звезди на небето, първият лунен лъч повторил същата игра със светлината. И в този момент по думите на Стоянова северната стена на скалата светнала някак отвътре, като екран на телевизор. Миг след това в открояващо се бяло се появили триизмерни изображения на 2 фигури на мъже – единият отляво бил прав, възрастен с дълга до раменете бяла коса и бяла брада, облечен с дълга бяла роба и с вид на библейски старец, с протегната напред ръка, в която държи нещо кръгло. А другият – млад, седнал на трон, с конусовидна корона на главата, която се разширява нагоре. Петимата наблюдавали това от 2-3 метра. Уплашили се, събрали си набързо нещата и се прибрали в София. Така решили да организират експедиция и да проучат какво има там. Мутафчиев решил, че е разчел картата, после вече в затвора написал книга „Хомо Сапиенс за произхода на Хомо Сапиенс” и публикувал собствени чертежи на мистериозната карта, която там нарича „ребус”.
Макар Красимира Стоянова да уточнява, че по това време работила в Комитета за култура и знаела турски, никой от групата не е специалист археолог. Така когато опитали през август, вече след смъртта на Людмила Живкова, отново да се върнат там, Александър Фол, който ръководил малко по-надолу археологически разкопки на Мишкова нива, просто ги изгонил. По нейното мнение Кръстю Мутафчиев, който по това време вече знае, че кръгът „Културно наследство” се разследва, се е хванал за тази експедиция като за спасителна сламка с идеята, че ако намерят нещо, особено толкова важно, може и да избегне съдебния процес. Стоянова твърди, че когато Мутафчиев и останалите вече били арестувани, тя се изплашила и изгорила въпросната прекопирана карта. Друга документация не са водили.
Едната от версиите за това откъде всъщност е тръгнало всичко това гласи, че в отговор на опитите на Людмила Живкова да сложи ръка върху каналите за антики, службите решили да подведат нея и хората от близкия им кръг, и им подхвърлят уж пристигнала от чужбина странна старинна карта на съкровище, скрито в гробница в Странджа, и че нейната кухина с формата на правилен куб е засечена по сателит и от руснаци, и от американци, че дори и от британци откъм Гърция. По нейна преценка това е толкова важно, че човек от екипа прави непрекъснати совалки чак до вътрешния министър Димитър Стоянов.
А ето откъде е дошла картата според друг от участниците в тази странна експедиция – Иля Прокопов.
Красимира Стоянова ли донесе тази идея за тази експедиция в Странджа да се търси гробницата на Бастет?
По принцип никой не знаеше какво е съдържанието на една странна старинна карта, която е била…
Виждал ли сте я картата?
Само на снимка… занесе я на Людмила Живкова…
Красимира ли я донесе тази карта?
Доколкото си спомням имам две версии. Едната версия е, че службите решават да подведат Людмила и нейния екип. Да ги вкарат в задънена улица, че всичко това е едно много добре премислено мероприятие, с много силна външна подкрепа, защото доколкото разбрах по агентурен път и от къде по дипломатически, тази карта, къде наистина от чужбина.. не е изключено да има намеса…
Единият вариант е, че е дошла от Турция?
Така е, от този район, дали от Кюрдистан.
Друга версия гласи обаче, че когато в средата на 70-те години Людмила Живкова специализира в Оксфорд, там се среща с полковник от британската служба МИ-6 и той всъщност пръв й подава информацията за странния предмет, скрит в Странджа. По същото време в Лондон на работа в посолството е и Живко Попов. Малко преди това там е бил и Кръстю Мутафчиев. Всъщност, в продължение на 3 години от 1968 г. до 1971 г. Кръстю Мутафчиев и Живко Попов се засичат в посолството в Лондон. От 1968 г. до 1973 г. Попов е трети секретар, а Мутафчиев от 1968 г. до 1971 г. е домакин в посолството ни в Лондон. След което двамата продължават да работят заедно в отдел „Кадри” на МВнР. Има податки, че е твърде възможно те, а чрез тях и Людмила, да са се свързали с британските служби по-близко, отколкото службата им е позволявала. Това разказва и Иля Прокопов.
Поддържаха се връзки с видни британски политици, неофициални връзки.
Чисто практически възможно ли е офицер от британските служби да се доближи до дъщерята на генералния секретар на ЦК на БКП във Великобритания?
Да. Напълно възможно е и почти съм сигурен, че е било така, защото влиянието, британския стил просто се усещаше тук и там. Онова, което си позволяваха да правят нашите хора беше само благодарение на това, че тя имаше атомен двигател в общи линии. Иначе сигурно нямаше и да се разбере какво се е случило. И по-ниско ниво хора са се срещали със солидни…не говоря само за служители и агенти, говоря за фигури в британското общество с влияние в съответните области.
Версията е, че те са засекли с апаратура откъм Гърция някаква кухина?
Сателитни снимки. И руснаците и американците, изобщо всички, които имат космическо наблюдение вече са имали сведения за такива снимки от сателити.
За връзки на Живко Попов с британските служби става дума и в негово изложение по следственото дело, в което той цитира закана на началника на Главно следствено управление Костадин Коцалиев, че ако Попов не спре да изнася за Англия информация срещу Тодор Живков, Милко Балев и Димитър Стоянов, включително и от затвора, ще го изпратят за наказание в трети цигански отряд.
Трета версия за произхода на мистериозната карта сочи, че информацията за странния предмет, скрит в Странджа, дошла най-напред от Индия, където в по-ранни години е работил към посолството и Кръстю Мутафчиев, а широко е известно и отношението на самата Людмила Живкова към индийските вярвания. Тази версия всъщност не противоречи на предишната, защото е добре известно, че Индия дълги години е била британска колония и информацията спокойно би могла да бъде с първоизточник и да е известна на британските служби. Живкова обаче явно е придавала голямо значение на очакваната находка, сочи Иля Прокопов.
Идеята на Живкова, доколкото си спомням, че тя в един момент каза ние, ако това нещо е истина, ще станем много силни, ще бъдем независими. Очакваше се фундаментално значение да има това, което е укрито. Оказа се, че има две места в България с такава характеристика. После е викана Красимира, която е отишла до леля си още веднъж, да чуе и нейното мнение. Лично Людмила решава този въпрос, да се създаде експедицията. Тя се съгласява, че в това има нещо много важно.
Значи Людмила отнякъде има информация. Разпорежда да се направи експедиция, да се види имали нещо там в Странджа, няма ли. Кой заминава и какво се случва. Красимира Стоянова е пратена до баба Ванга да пита за всеки случай?
Няколкократно тя правеше „совалка”. Тя Красимира Стоянова естествено правеше ”совалки” и при вътрешния министър. Тя не е спирала. Тя продължи много дълго време, но с … как да кажа, неправилно тръгнаха. Анализът им беше неправилен. Изобщо беше започнало едно разцентроване вътре в тази група, служба, или както го наричат. Когато почина Людмила Живкова ние отидохме при зам.-премиера, проф. Стамен Стаменов, който каза „аз съм и обещал, трябва да се довърши. Това е толкова важно нещо. Поемам цялата отговорност”. Човекът не можа да удържи. Просто прибраха ни и ни върнаха по етапния ред. Кога са отишли за първи път – не знам, но знам, че аз съм бил там и 80-та, вероятно и 81 година и след смъртта на Людмила, защото казвам ви, че професор Стаменов, като вицепремиер на България тогава и който отговаряше за минерални ресурси, гори – не знам какво си, беше в неговия сектор, пое отговорност да отидем за последен път, ако можем да си довършим работата.
Извадиха ли някакви предметни находки оттам, експедицията?
Представете си римска или средновековна мина, като затрупано с огромно количество камъни.
За кухината на мината ли и нейните коридори ли са хванати сателитните снимки?
Не, обектът, за който става дума, аз след толкова години, макар че нямам никакво желание да ходя, вече се ориентирам, то е малко по в страни. Не е точно там. Просто оказа се, че не е едно мястото.
Има ли човек, който може да посочи къде е било това, което е трябвало да се копае, т.е. местото на евентуалната гробница?
Не знам дали имам жив човек. Разбирате ли, те бяха обременени. Аз колкото и да съм бягал от тази история, в смисъл, че много неприятни преживявания имах там, въпреки всичко съдбата ме връща обратно към това нещо. Струва ми се, че съществува такъв обект и конфигурацията на скалите, знам описанието, но просто нямам никакво желание и не е достигнато до него, изобщо не е работено.
Защо не е достигнато?
Според мен има активно отклоняване на групата през цялото време не със сила, а с доводи. Не, просто един от хората, който имаше най-голямото доверие на Кръстю, беше основният човек на службите, на структурите, който отклоняваше нещата. Създаде се не добра координация и проблемът беше, че за да се попадне на онзи обект, който е визирала Людмила, картата и всички тези неща, се получи изместване. Същност се отиде на второстепенни обекти.
Смятате, че мястото, където групата е ходила и е гледала, не е мястото?
Не е мястото. Не е далече…
Кръстю Мутафчиев смята, че разчел там т. нар ребус?
Точно там, според мен го подведоха и го отклониха, може и за добро да е.
Неофициална информация твърди, че британска СДВ-станция е засякла кухината в Странджа. Такива свръх дълги радиовълни се използвали от американската флотска радиослужба за повикване на подводниците, тъй като се оказало, че за този честотен обхват дълбочинното проникване не е проблем. По-късно военните установили, че свръх дългите вълни проникват спокойно не само през дебел слой вода, но и през земните пластове, и тези вълни започнали да се използват за сканиране на земните недра и търсене на кухини с нефт или газ в тях. Твърдението е, че тъкмо такава британска СДВ-станция регистрира кухината във формата на правилен куб в Странджа.
Малко след като експедицията от петима души от „Културно наследство” начело с Кръстю Мутафчиев започва да прави разкопки в местността „Градището” в Странджа, на 21 юли внезапно и твърде загадъчно умира Людмила Живкова. Настъпват сериозни размествания и сътресения във висшия ешелон на властта. Екипът на „Културно наследство” начело с Живко Попов изпада в немилост, и през август 1981 г. разкопките са прекратени. Дали петимата от експедицията намират нещо, никой и никога не казва ясно. Знае се, че са достигнали дълбочина на изкопа 4 метра. Иля Прокопов разказва:
Твърдите, че нещо необяснимо там все пак има?
Да, но аз доста обикалях..
Т.е на мен ми се бият тези две версии?
Да, защото аз стъпквах на едно друго място, което, как да ви кажа, съвсем различно усещане. Има една зона съвсем различна.
От сателитните снимки и от британските техники каква кухина се описва?
Единственият жив свидетел ме потърси преди пет-шест години по телефон. Един, да не ви кажа гробовен глас, ама такъв измъчен глас, търси ме. Аз го питам кой сте вие?” Аз, казва, съм Стефан. Живея в Котел. Аз съм много болен, възрастен съм, майстор съм на музикални инструменти. Много съм беден, не мога да си позволя дълго да говоря по телефона, ползвам чужд телефон. Ще дойдете ли един ден при мен”. И аз един ден се организирах, с мен дойдоха и други хора, така странно ми стоеше. Отидох в Котел. Един човек, видимо болен, тежко дишащ каза, „аз искам на вас да ви кажа тези неща. Знам ,че на вас мога да ви го кажа, толкова години съм го пазил в тайна”. 1944 година септември го арестуват и го вкарват в Бургаския затвор. Вкарват като не знам какъв – буржоа. Директно го осъждат и този млад човек влиза в затвора в една килия с един земеделец, който всеки ден казвал, „срещнете ме с Вълко Червенков” и там кой беше с големите босове, „ще направя голям хаир на България”. Те го извадили бият го, върнат го, и този огромен мъж – двуметров, става един хъркащ скелет, който почва да плюе кръв и казва, „Стефчо, ела да ти кажа, моето момче, защото аз съм до тук. Аз тази сутрин няма да видя слънцето”. И му казва: „Ние живеехме в Странджа. Тате тръгна една сутрин с коня”.
И точно ми описа мястото, аз направо паднах, когато ми каза за конфигурацията на скалите. Това не може да се сбърка. И той ми каза: ти си бил там, бил си и продължава разказа: „Моят татко, казва, отива да се облекчи до една пукнатина и като се пързулне по храстите и пада между пукнатините в едно голямо помещение”. Той е носел пътна чанта и вестник и кибрит. Запалва, поглежда и това, което си спомня, че е имало много голямо ехо и е имало правоъгълна форма, като че ли сводът е бил извит.. Вижда много работи наредени, фигури, метални неща, вижда златни неща, слага две-три в чантата и тръгва по пукнатината. Изкачва се, замаскира с клони. Отива, продава златото. Изтегля се в по-богатите земеделски райони, купуват земи, започват да стават по-богати хора”, но това им изиграло лоша шега, защото след 9 септември ги арестуват, малтретират ги, конфискуват им всичко. Този човек му казал, „на два часа път с коня, по посока на еди-кое си”.
Съвпада с мястото, където аз съм бил. Едно много странно място. Може да е фикция. Аз ви казвам, че по принцип бях скептик. До последно сме се карали. Аз му казах, вие нищо не разбирате. Това е една средновековна, антична мина. Изчерпали са метала и са отишли на друго място.
Там, където е имало официални разкопки по тези места, не са попаднали на това помещение?
Не, това са множество. Цялата ни планина… Като тръгнете от Западна Българи и стигнете до Стара планина, където има живи руди са работени, там въобще са вървели разкопките. Там, където са разкопките, Мишкова нива никой не е пипал разкопките където са. Руснаците са изскубали много там. Местните хора, когато правихме подготовката, разказаха, че 1944година там са го заградили руски военни, камиони с контейнери.
1944 година, на Мишкова нива са заградили?
Близо до нея. Тези места, за които говорим, са един триъгълник, не много голям. Какво точно са правили руснаците – не знам. Знам само, че местните хора твърдят, че с контейнери с големи сандъци към бургаското пристанище карали камионите.
Възможно ли е те още през 1944 година да са открили това помещение?
Вероятно знание за това нещо има много отдавна, много преди да има сателитни снимки, тъй като руснаците са много силни. Те имат цели отдели. Доста мистично звучи, но в годините, аз като знам с каква сила ни смачкаха, разпиляха, гък не ни дадоха да кажем. Самото наближаване на този район с такава цел предизвика някаква невероятна реакция от много страни, институции.
Стигаме до извода, че от някъде до Людмила е дошла информация, тя е тръгнала по тази следа?
По вероятно е дошла от индийска страна. Отместването най-вероятно е станало в движение, използвайки авторитета на покойната Ванга от нашата служба. Нашите постепенно са отклонили да не е точно това място. Във всичкото това личи, че има много силна активна намеса на Стойчева, премерена професионално, но да се отклони групата на Мутафчиев.
Във Второ главно управление и в Шесто управление на Държавна сигурност към този момент вече са имали доста информация за тази странна експедиция и за легендите, че там може би има нещо. Официално археолози там не са копали, разкопките са малко по-надолу, на Мишкова нива, и те нямат нищо общо с тази странна експедиция. Не е изключено хора от службите или пък екипи, изпратени от партийните величия, покровителствали по онова време иманярството, да са отишли след това на същото място в местността Градището и да са търсили неоткрития саркофаг.
Допускате ли, че някой след това би могъл да е търсил, намерил, открил това място защото в обществото витаят слухове, включително, че българските служби са продали скелет, намерен на жена, продаден по каналите на запад?
Там, където работи групата на Кръстьо Мутафчиев, където съм бил и аз, такова нещо – няма.
Службите са знаели истинската информацията?
Да, но след като те много по-добре от групата на Мутафчиев са знаели къде е мястото, вече нищо не ме учудва.
Остава отворено, че е възможно след това да са си направили техни проучвания?
Абсолютно. И то сигурно с доста солидна подкрепа – апаратура, техника. Какво се е случило – имаше някаква приказка от местните хора, че няколко човека от службите са си отишли тихомълком, без никакви следи от наранявания и други неща. Там където те са отишли – където ние сме били, вече те са отишли по-към самото място. Ставаше дума, че има един такъв голям център и наоколо пръстеновидно разположени по-малки находки, знаци и така нататък. Един център с втори концентричен кръг. Дали са попаднали на Светая Светих на това, което е заложено там? Само ще добавя, че натискът, който беше упражнен-такъв чудовищен натиск, те просто ако не беше се променило нищо да кажем ако ги нямаше тези промени, аз имам чувството, че трябваше да бягам да живея някъде в чужбина.
През март 1982 г. тръгва съдебния процес по аферата с присвояването от „Културно наследство”, по който обвиняем заедно с бившия заместник министър на външните работи и полковник от Първо главно управление на ДС Живко Попов, е и Кръстю Мутафчиев. Попов е осъден на 20 г. затвор, а Мутафчиев – на 15 години. Дори и в строго секретното следствено дело не са довършени опитите да се разбере истината за тази странна информация и още по-странна експедиция.
По делото няма следи къде са попаднали малкото предмети, открити от експедицията. Твърди се, че при започването на делото те са били заключени в сейфа на ген. Кацамунски. В мазето на Съдебната палата пък, там, където се съхраняват веществените доказателства, дълго стояли сандъци с предмети, евангелия, дървени кръстове, картини и какво ли още не, иззети като доказателства по делото от „Културно наследство”. Цели 17 години след присъдата и 9 години след изваждането на Живко Попов от затвора, неочаквано единият от участниците в експедицията, Иля Прокопов, по това време директор на Националния исторически музей, е потърсен от американци с официален интерес да се подновят издирванията на Градището. По това време обаче Прокопов ръководи преместването на музея от Съдебната палата в Бояна, всички експонати се опаковат и транспортират, и обстановката не позволява никакви странични занимания.
Никога не съм ги виждал, не съм ги чувал, но когато отидох в Националния музей, един ден ми се обадиха и казаха, че искат да се срещнат с мен. Човекът, който ми се обади, говореше с акцент. Не можах да му преценя възрастта. Според мен малко по-голям от мен. А вторият човек си беше американец. Аз казах „Съжалявам”, така беше в Съдебната палата и долу в Гудис има една закусвалня и казах: „Да. За едно кафе време…”
Кога се случи това?
1999-та година. Тези хора ми звънят. Намерили са ми данните, което в общи линии можеше лесно да се случи, и казах „Вижте, тук е лудница. Аз не мога да ви поканя” и на кафе, слизам в Гудис долу. Човека каза: „Вижте. Ние сме неправителствена организация, но имаме подкрепата на солидните институции в САЩ. Искаме да подпишем официален договор с България и преди да отидем на разговори на високо ниво искаме да чуем специалиста.” Тоест това, което вие ми казвате сега ми го казаха и те. „Искаме да направим съвместна експедиция, да я обезпечим технически, да подпишем договор и това, което излезе, да стане достояние на всички.” Не казаха на Америка, на България и така нататък. Каза ми: „Вие сте бил на едното място. Близо до него.”, което е така. Аз бях в Странджа. „Има още едно място в България. Това са много големи депозити.” Думата „депозит” я помня и днес. „…големи депозити, които са с изключително значение. Как смятате? Можем ли да направим договор и да работим?” Аз им казах, че това абсолютно не може да се случи и само си губят времето и че никой не бива да ходи да рови там, защото моето вътрешно, дълбоко убеждение е, че това, което е там, не бива да се вижда на бял свят. Не знам какво е.
Каква е тази организация и кои бяха тези хора?
Не знам. Беше много неподходящ моментът за мен. Освобождавах Съдебната палата. Просто нямах два часа сън на денонощие.
Цял ден изнасяхте музея от там?
Да. Бях луднал просто. Ако беше по-нормално време, може би, но аз им каза: „Вие изобщо имате ли идея къде сте попаднали” и че това не може да се случи.
След ревизията в „Културно наследство” и началото на разследването целият фонд на службата заедно с останалите непродадени зад граница археологически предмети и монети в къщата на ул. „Ангел Кънчев” 4, са описани от Иля Прокопов и предадени в Националния исторически музей. Те са там и до момента, известни са като „Колекция Министерство на външните работи” и няколко от най-ценните от тях и в момента са изложени на витрините на музея, при това в залата със златните съкровища. Какво съдържа колекцията разказва единият от служителите на Националния исторически музей, приели фонда на „Културно наследство”, Гичо Лазов:
Какво се съдържа в този опис, какви предмети ви бяха предадени от фонда на „Културно наследство” и кои са по-интересните и по-ценните от тях, които са сред тези 1376 инвентари номера?
Предметите, за които става въпрос, постъпиха при нас и се водят като колекция от Министерството на външните работи, тъй като те бяха предадени по всички изискуеми документи във връзка с наредбата за отчитане и опазване на движимите паметници на културата. Предмети ни бяха предадени от Иля Прокопов и арх. Юли Фърков, които от страна на Министерството на външните работи ни предоставиха заверено ксерокопие на инвентарния опис на ликвидираната служба „Културно наследство” към Министерството на външните работи. Комисия от Националния исторически музей (НИМ), в която участваха проф. Иван Венедиков, нашият колега нумизмат, сега старши научен сътрудник, д-р Владимир Пенчев и аз в качеството си на участник от отдел „Археология” на НИМ приехме предметите, които се водят в този инвентарен опис, като по инвентарни номера около 114 са археологически материали. Те включват предмети, артефакти от времето на Неолита, българското Средновековие. Между тях могат да се посочат няколко, които са уникални. Там присъстват такива предмети като „Кернос от Спортела”, днешният град Рила, който е квадратен предмет с формата на обърната пресечена пирамида, в четирите ъгъла на който има малки съдчета. Това определя неговата характеристика като култов съд кернос...

<DARIK>