|
Бил съм в някои страни по волята на съдбата. Включително и в "Алтайския край".
Всеки мигрофил-шльоцерианец трябва да поживее там, като обикновен човек, за да му се избият всякакви илюзии за прародината ни от главата. По долу, едно момиче с несъмнен талант, описва вместо мен, но спестява много неприятни истини, за какво става въпрос.
Илиана Облакова
АЛТАЙ - Златната мечта
.........................................................................................................................
Като в халюцинация се движим сред безкраен лес, после и пак лес. Милиарди брезички. Огромни реки. Казахската степ. Ядем, спим и пак ядем. Не зная къде сме, нито дали е ден или нощ, часовите пояси преливат твърде бързо, спомените се размиват и аз забравям, че има друг живот някъде навън.Този влак е като дрога…
Тук време то е спряло, запечатвайки като на снимка дървените къщички с резбовани небесно сини первази и заоблените тревисти възвишения в пустошта, сокола върху крайпътния стълб и дълбоките гористи извивки на речните дефилета. И всичко е толкова просторно и празно, няма нищо излишно и за момент забравяш, че на Земята някога въобще са живели хора. И все пак тази земя е на селявана от древни времена. Картината оживява. Хълмовете се превръщат в каменни надгробни могили, конници препускат след самотен елен, Белият Бурхан бди над тези, които го почитат. А още по-отдавна Белите хора затрупват входовете към подземните си пещери и остават там в очакване на по-добри времена… Това е Беловодието, или Алтай, Златната земя (от тюркската дума алтън - зла тен. Звучи някак познато?). Самите алтайци също са от тюркски произход, номади, ловци, отглеждат коне и елени, навремето живеели в кръгли преносими постройки - аил (също познато!), които и до днес могат да се видят във всеки двор, но вече в качеството на лятна кух ня. Аз обаче до края не можах да ус тановя контакт с тези мълчаливи хора, живеещи на границата между дивото естество и мизерията. Те нямат нужда от мен, аз не означавам нищо тук.
В тайгата вали всеки ден. Всички пътеки са невероятно кални и разбити от конете. В планината винаги си мокър или кален, но най-често и двете. Няма изсъхване… Картината се допълва от множеството комари леденостудените водни препятствия и ежедневния ни порцион каша - националния руски символ на липсата на сутрешно вдъхновение. Да не споменавам последвалия психологичен срив на ръководните кадри, мистериозните призрачни гласове в гората и неограниченото количество кафяви мечки и крадливи бурсуци…
В резултат ефективната работа е сведена до минимум, но затова пък успяваме да опознаем района. Оказвасе, че в Алтай не съществува понятието “планинска маркировка”, просто следваш малкото налични пътеки и практически е невъзможно да се отклониш поради спецификите на терена. Въпреки това в почивния си ден решаваме да покорим първия си ледник. Има го на картата, дори го виждаме в далечината, само дето пътека до там въобще няма. И започва едно подскачане по огромни хлъзгави морени, газене в гората, джапане в блатиста местност и пропадане сред високи мокри храсти. Още морени и… ледена тишина. Сами сме в цялата Вселена (сигурно така се е чувствал първият човек на Луната). В следващия момент обаче над главите ни прелитат падащи камъни, ледът застрашително надвисва и ние се евакуираме по спешност. Трябва да се отбележи, че най-близкият пункт на планинските спасители е разположен през 2 долини, а и те все още разчитат на най-разпространеното превозно средство тук - коня.
.................................................................
Моята швейцарска спътница обаче има други впечатления. До този момент тя е дълбоко разочарована и депресирана от алтайското си пътешествие, което според нея се състои само от “газене из тайгата в дъжд и кал”. Групата английски туристи, които срещаме в лагера, са на същото мнение. Очевидно “старата” подредена Европа не може да разбере и оцени различното и дивото. Така че в крайна сметка тръгвам да из ледвам района сама.
Илиана Облакова
АЛТАЙ - Златната мечта
|
[