Тракия и Анатолия-обещаното :-))) / Наука / Хуманитарни науки / Археология

У Българина този вътрешен порив да дири нови простори за труд и победи е стар колкото и прародината му. Само той може да обясни присъствието му по четирите главни посоки на света. Този инстинкт и неумолимите превратности на историята са довели Българина и в Анадола. И нищо чудно в Мала Азия - поле на военно-културно и стопанско съревнование между всички раси и народи през вековете и път между Изтока и Запада, българщината е оставиля своите дири, видими за окота на историята и скрити в дебрите на Анадола.

Първите известни на науката Българи там са 30-те хиляди македонск славяни от кавалско до Солун пленени и изпратени от императора Юстиниян около 690 - та год. към Киликия за борба срещу арабите и 208-те хиляди тракииски славяни - политичски бегълци от Телец (761- 64) закелени от Костантин Котронима във Витиня (Брусенско). Но загубени за нас са както те така и многобройните славянски челяди, изселени в следствие на Византийската обезбългарителна политика от областите около солун и Цариград, в Мала Азия и там претопени от местните Анадолски вълни. Хан Омуртаг виждайки им тази печална съдба пойскал тези злощасници да бъдат върнати по селата, заети от доведените от Византия Арменци, Сирийци и соргучи-турци.
През 50-те год. на 9в. Св.Св. Совунските братя са се оттеглили в манастирия Полихрон в малоазииската планина Олимп(да Бруса) и там те са сътворили свещенното наше българо-славянско писмо.
През време на византийските междуособици (1343 - 46), който доведоха дза първи път турци на Старопланинския полуостров, Тракия била опустошена, а мнозинството от населението било откарано в робство в Мала Азия. Такива роби и робоно за хареми са отвличани в Анадола във всички столетия от тогава насетне. За това съдим и по скърбите на народния певец по цар Шишмановато сестра Кера Тамара (Мара) и многото синджири роби.
Турският историк Мехмед Мурад, като говори за края на българското царство казва : Било заличено и унищожено цялото величие на българските князе, деспоти и боляри. По-мъжествените от тях били убити или потурчени насила и пратени в Анадола, където техните следи се заличават. Там постепенно са изпаднали в забвение.... И наистина, на заточение в Бурса умират и последните бъгасрски царе Иван Страцимир, и сина на Александър , като се потурчил, станал управител на Смирна и бил убит при усмирявяне на турски еретици във планината Стилария.
Тук е мястото да спомена и за хиядите българчета , който , заради храбростта си , направила силно впечатление на турците , попълвали и войнигарските и еничерски отреди, който са се били наред със редовния турки аскер още през 1402 година срещу Тамерлана, а сетне и по всички фронтовене само в Европа , но и в Мала Азия , Сирия и Египет. Сетне тия войнигани се обърнали на обозчии и попровачи на пътищата за обозите , и най - накрая на пастири и коняри на султанския и везирски стада и хергелета. С песни и гайди, кавали , развяти знамена те влизали в Цариград и откарвали стадата в Мала Азия. Мнозина от тях оставали там , задомявали се за родните им места или в съществуващите там български села, за които ще говорим по-надолу.
Търговците на добитък (джелепи) и прекупвачи на данъка по овците (бегликчии) са били познати не само в Тракия, Миазия , Македония, Поморавия, но и в Албания, Сърбия и Мала Азия - един от най-добрите пазали. А културното и политическо значение на тези българи - Богоридиевци, Чалъковции много друге е известно. Българското балканско производство, със своите караабаджии- производители и продавачи на аби, шаеци, черги, гайтани, козяци, кебета, от подбалканските градове , Габрово, Самоков, Устово, Райково, Широка лъка, Димотикаи др. С камилски кервани са разнасяли из обширните предели на отомонската империя. Купувачи били повечето турски търговци в Анадола - лазове и зебеци*) които постоянно сновели между Сливен и Мала Азия. Тези български, балкански, подбалкански и родопски еснафи, с разширения си от търговията мироглед били тея, върху чиито плещи се изнесе и Възражданито. Аналогът погълна в своите градове и паланки много от теи добри българи , останали там и задомени за чужденки. Но те както и заточените в зловещи тъмници на Диарбекир, където на мнозина български възстанници са прогнили кости и здраве, на представлявят етнически елемент от голямо значение.
За да подсили българският турски елемент, и разреди тамошния български , Високата Порта , подобно на Византия , предприела разселвания на селджунски и др. турци в Добружа, Делиормана и другаде. По тази причина , а и заради несигурнастта на отоманските европеиски владения от грабежи на еничери , кърджалии, даалии и своеволиятя на спахии и бейове, мнозина българи потърсили относително спокойствие в земите близо до централната турска власт. Така се появили от началото на 16в. до началито на 19в. бъргарски села и градски махали в Мала Азия.
От тях 15 на брой са с около 6700 българи в Банджрмско и Балемско (Балъкесерски санджак) и Лапсенско и Боашехирско(Дарданелски Санджак). Те произхождат от Западна Северна Тракия и Костурско, запазили българския си език, нрави, насия, (макар че носели фесове с черни пояси), лични и фамилни имена, както песни и обичаи. Главното им занятие е било земедевие, а помощно - скотовъдство , пчеларство и бубарство. Изобщо беден между така не е имало - всяка челяд е притежавала средно по 100 декара земя. С будно българско съзнание, тези българи само в две от селата имали училища- Мандара и Коджа Бунар. Неделчо П. Оришков в 1873г. се уцанил като учител и певец в черква на български. За това си учителствувани той е оставил някои бележки, където между другото, описва протеста и отказва на Мандърчени да плащат владичина на патриаршията, като дори нанесви побой с колове на Кизикийския гръцки владика, загдето той, разярен, посегнал на един селянин. В село Коджабунар първо преподавал Т. Ивдоросиев, а после малоазиатчиянинът Димитър Велчев и Георги Кънчев. В другите села е имало гръцки учители и училища. В почти всички села е имало черкви , в които се е пяло и на български. В град Банмошнит, където черквата била строена от тамощни българи, след това погърчени , после през 1870г. , не позволили да се чете за афоресването на Българската черква. Въпреки искането на делегазиятаот малоазииски бълтари, Екзархията не могла да прати български учители и свещенници и такива е имало само двама.
След сравнително по-охолен и освобиден живот до освобождението, почвот и тях притеснения. Зовръщаниятя тогава започват доброволно и през 1913-14г. ,насил от страна на турското правителство, като тези българи били подпомогноти от един нарочно пратин настанени в западна трания у свид отнимянито от бългаия

Зависимите позиций на "Независимият печат".