помним ли

не зная какво е това, с помненето.
човек, когато се случва нещо, е под непосредственото впечатление на случващото се. а много неща му избягват. после пък, ако случилото се наистина го интересува и продължи да мисли върху него - много неща изпъкват, незабелязани преди това, но пък други, които са му се стрували от огромно значение някак си се свиват до незначителни размери...
трети неща пък така и така си остават незабелязани.
някои случки изобщо се забравят завинаги.
други, обаче, остават, недоиз... живяни. или недоизконсумирани... не знам как е най-точно.
и после, когато времето мине и уж всичко е посипано с дълбок, тежък пласт пепел, те изскачат все едно никога не са потъвали.
оказва се, че нищо не е минало и нищо не е забравено...
понякога това е добро, друг път е зло.
понякога, когато е нещо, минаващо отстрани нас, не го забелязваме даже. нито кога е минало, нито потънало ли е, нито изплувало ли е отново.
и понеже всеки човек - естествено - съотнася целия свят към своето АЗ - какви ли не неща произлизат...
много често можем да видим себе си някъде, където нито са ни имали предвид, нито някой ни е обърнал дори внимание, нещо казал, мислейки си за друго...
или пък става обратното - някой говори точно на нас, пък ние не можем да разберем това...
а понякога пък разбираме, ама не ни изнася...
а друг път пък някаква дълбоооооко загнездена заблуда ни пречи да гледаме и виждаме по-нататък от... нея...
или пък някакви кой знае какви стремежи ни карат да се държим така, че трудно можем да се познаем след време - това ли сме били ние? наистина ли това сме мислили и това сме казали и направили?
или пък нещо, което ни е изглеждало огромно и непреодолимо - сега ни изглежда като дребно речно камъче, което не си струва дори да подритнеш...
така е то...
всъщност - защо на човек изобщо му се дощява да ритне камъче?
или да го хвърли в реката?
дали, за да чуе неговия собствен, единствен и неповторим "пльок" , или за това, че чувства някакси себе си причинител и единствен господар на този "пльок"?
каква заблуда : )
или пък не е заблуда?

хм... кошер от мисли стана...

: )

Май не е заблуда... Даже мисля, че хич не е... Понякога "пльок" е само твой. И за всички богатства на света аз не бих го заменила...
Аз съм господар на моят пльок, туп, уф и тем подобни... Аз съм центърът на вселената, в която живея. Аз съм и господарят и робът в нея... Останалите, хората, с които се срещам - те просто ми помагат в ролите... Или ги сменяме... Или заменям с тях едно и също нещо... Едно към едно, двеста към 150, половин за четвърт... Ах, колко пъти правя една и съща грешка, ах колко пъти си казвам - до тук..., никога вече. А колко пъти тази моя памет ме е подвеждала... Като скъпоплатена проститутка, която обича спомените, ама избирателно... Но самата тя не е обичана...
Ех, кви неща говоря...
А колко пъти се превъзмогват спомените?! И въпреки това все има някои от тях, които остават неплатени... Виси си там някъде сметката, наред с тази за топлото, мокрото, светлото... И няма пара, бе... Неконвертируема цена...
Може би пък... Парата за платата на именно тези спомени отдавна да не е в обращение... И сега инфлацията да е изяла стойността й... Ако е ефтинджан... Или пък обратното.... Висока стойност, но с нея мога да купя само този гаден спомен... и нищо друго. Без гаранции дори, без рекламации на касата... Без касова бележка и дори, ужас, без белег...
Въобще не исках да се разливам в писания...

помним, как да не помним - това, което ни изнася
помним собствените си чувства и реакции, а не конкретното нещо и случка
но кой пък е казал че действителността е еднаква за всички - ами не е
и тя като истината е една само в идеала, а иначе .... всеки вярва в това което вярва

§§

Не ти ли е леееко неудобно да пишеш след Боряна?
Не, не ме разбирай неправилно - не искам от теб изящно слово. По-скоро ми се иска мисъл в словото...

Бог с тебе!

Неудобно ми е... Начи, знаеш ли през какъв ад преминах. Да не си на мое място. Страдание, мъка, самообвинения. За малко да се хвърля през прозореца. Изгризах си ноктите. Все още се самоизяждам - ужас, ти казвам...
Всъщност, моя е огромната грешка...
Понякога съм се питала - как е възможно тоя гений Соломон да се роди преди мен... Некъф ужас, разбираш ли... Ами тая мижитурка Шекспир?!
И да не изброявам...
Дона, моето момиче, светът е прекрасен, чоджум... И няма как да спреш тиража... Анадъмо... ?!

Макар че не разбирам сложната ти мисъл:)
Бе ти колко имаш по български в дипломата си??:))))))))
х

Верно ли?! Начи по български имам, момент да проверя, някъде към три на релси... Ти да не си учителка?! При теб нямаше да мина с пищови, определено.
А сложната мисъл я дължа на учителя по трудообучение... Дааа. Много съм добра с гоблените. Ти докъде стигна с болдовете, Дона... Адски сигур равномерно върви иглата. Хоп - болд, оп обратно - виж в упътването...

По принцип има сега едно модерно течение в псилогията, което е основано на идеята, че всъщност ние помним абсолютно всичко, което ни се случва, с най-малките подробности. Просто тези събития в тяхната детайлност не можем после да ги активираме - да ги извадим в полето на своето съзнание. И предлагат разните му там техники, за да го постигнем.
Обикновено си мислим, че тези събития, които не помним, не влияят на нашето поведение. Именно в това течение ни убеждават, че това не е вярно-даже тези, неща, които не помним в голяма степен предопределят нашето поведение тук и сега и т.н.
Най-интересното е, че даже и да помним събитията, предизивикани от нас (тук вече аз си разсъждавам), много рядко си спомняме собствените си подбуди. Вероятно и в самото начало не си ги осъзнаваме. Действително всеки разглежда света изключително егоцентрично - просто така сме устроени, и поради това не си дава труда преди да хвърли "камъчето" да се замисли - А защо го правя? или Защо трябва да го трябва?
Има една известна теория на ураганите, при която казват, че пораждането им в една точка на планетата може да се предизвика от размахването на крилете на пеперуда в противоположна точка на планетата...

продължавам да си мисля за това. от доста време, откакто ми се завъртя в главата...
понякога паметта е много услужлива. всички знаем - отиваш на изпит, да речем, а в главата ти - пълна каша. всякакви крайчета и ръбчета стърчат, обаче - нищо смислено. не можеш да си подредиш две изречения едно след друго така че да не стане катастрофа, когато минаваш по релсите им.
после обаче се потопорчваш там, пред колегата, дето той може да ти пише в студентската книжка, а ти в неговата - не можеш и... запяваш като цяло стадо славеи.
или пък - ето какво ми се случи на мене веднъж - пътувах с влак, години преди да се роди дъщеря ми. в чантата си имах изключително тъпа книга, просто вбесяващо тъпа. никакси не можех да се разсея с нея. влакът тутук-тутам-каше, някаква стара бира смърдеше под седалката, а перденцето игриво ме пляскаше с кирливото си ръбче през челото на противно равни интервали, когато се изхлузи от ъгъла на прозореца под напора на шегите на вятъра.
и просто се вбесих. ей така - от няма нищо. срещу мене седеше млада дама, която срещна очите ми и се разсмя откровено. и после - дъра-бъра и дрън-дрън - чак до бургас. и, нали ги знаеш "влаковите дружби" - всяка от нас записа телефонния номер на другата , разделихме се като хора, които ще се срещнат най-късно след седмица и край.
минаха години, изобщо не се сещах за тази жена. роди се дъщеря ми, че и поотрасна даже, а аз вече много отдавна не живеех с родителите си.. когато стана на три се поразболя. но не й минаваше. при прегледа ме уплашиха, че може да има някакви проблеми в кръвообразуването. и тогава, още на връщане от поликлиниката, аз ясно се сетих за всяка подробност от думите на онази мила млада жена. беше ми казала, че е хематолог, в педиатрична болница. сетих се коя беше тъпата книга, на вътрешната корица на която беше записан телефонният номер на спътничката ми и в кой кашон на тавана съм я оставила, преди години още...
както и да е - тревогите се оказаха, слава богу, напусто, но... мислех си за услужливостта на паметта.
мисля си и за това, как понякога ужасно важни и такива едни фундаментални неща изпълзяват нанякъде и бъкел не можем да си спомним от тях, а помним абсолютно незначителни дреболии, които дори за самите нас, дори ... абе изобщо нямат смисъл... как, да речем, в търговище на площада пейките са боядисани с един специфично-сив цвят, такъв като на поцинкована ламарина...
мисля си и за това как понякога можем да общуваме много дълго с някого, да имаме съвсем сносни отношения и без да имаме ни най-малка представа защо - без да помним някакви конкретни случки, постъпки, или думи - да не можем да го понасяме. а пък друг, с когото едва ли не всеки ден се караме така, че хвърчат искри - да обичаме, въпреки всичките му ... трески.

та си мисля - дали в края на краищата единственото действително наше притежание не е онзи "пльок"... а камъчето, свистенето на въздуха, водите на езерото и вълничките, които то е причинило да са си... ей така, свои си?
: )

ей там е работата, я - чудя се - дали "истина" и "действителност" са еквивалентни понятия ; )

ей, може би наистина пък е право това, дето го казваш за помненето и реагирането . сигурно затова например понякога си казваме - "абе имах аз една много гадна леля навремето..." - когато тая жена отдавна вече я няма и, ако се замислим - надали ще се сетим за някой пример за човеконенавистничество, даден от горката древна сродница. ама може като сме били малки да сме позабелязали как крие бонбоните в шкафа, а пък любезно и усмихнато ни е посрещала нас и нашите родители и да е казвала: "ауууу, добре сте ми дошлииииии, ауу, как ви се радвааам, ау, колко жалко, че нямам с какво да ви почерпя..." ( децата са големи наблюдавковци ; ) ) пък после - може и съвсем да сме забравили това.

ама за подбудите ми се струва, че не е точно така. не че нещо, просто си мисля - струва ми се, че подбудите не са нещо статично, а са динамични, някакси и се развиват с течение на събитията, които ние предизвикваме, или в които по един или друг начин участваме.
друг е въпросът, че понякога реагираме не на причината, която е породила дадено събитие, а нашата реакция се съсредоточава в точката на най-голямото съпротивление/дразнение, дори когато то е вторичен продукт. и така реагирайки на следствието от нещо, а не на причината за това следствие - на нас ни убягват много от нещата...

тюх, много интересно ми стана : )
и това за пеперудата - сещаш ли се за "пеперудката, която тропнала с крак" ? : )
хе, не, че е същото но... ако не друго - то е поне пример как може да се разклони някоя мисъл така, че причини, подбуди, следствия и поводи да се търкулнат и... ; )

Djanym, shto wikash na momicheto chodzum, ma? Chodzum na turski oznachawa MOMCHE :)
A djanym - syrce moe :))
Eh, che si gotinaaaaaaaaa :)))

Ти ме подсети нещо... Начи връщам се с влак от Пловдив... Толкова много ми се спи... Влизам във втора класа, местя се от купе на купе... Пуша цигара след цигара. И накрая намирам място, където спокойно мога да седна... Оставам сама и заспивам... По едно време се будя и гледам на седалката срещу ми, един господин, стори ми се много хубав или пък съм била много сънена... Той купува две кафета от чичото с кифлите и количката и говорим...
Пита ме с какво се занимавам, кво чета, ква музика и т. н. по реда))))
Аз също съм го питала нещо подобно, предполагам... А на въпроса - А Вие с какво се занимавате? Той ми отговаря - Аз съм продавач на въздух...
Аз шашната... Питам - Ама как така на въздух?! И той започва да ми обяснява цялата философия на търговията с въздух - азот, кислород и други подобни химии...
Хубав въздушно влаков спомен... ) Този мъж не е моят съпруг..., както сълзливо би написала някоя от рода на кви бяха тия баби - барбара ква беше и Даниел ква беше и другите там... квито бяха)))

ех, ако знаеш колко народ не са моят съпруг : )))
срещнати по влаци, кръстопътища, градове и морета...
обаче пък сега се сещам едно също такова смешно нещо.
значи - пътувам си аз с кораб към египет. точно бях станала хаджийка и бях решила да понадникна и по-далече в историята... и географията.
беше огромен кораб, седеметажен, с какви ли не неща в него.
и един ден, токущо събудена се изсулих на най-горната палуба, за да взема душ с морска вода, да си получа дозата огромно гъсто сладко кафе, приготвено по тази рецепта, която в турция наричат "турско кафе", в гърция е "гръцко кафе", а в кипър - естествено и логично - "кипърско кафе" и после да се пльосна да си попека хаджийската снага в един шезлонг.
обаче на барчето, обслужвано от дълъг и тънък като конец мургав египтянин нещо се беше понасъбрала опашка от двама души, защото той се шегуваше и се правеше, че не разбира английски и си играеше с демите на хората. беше много смешно, ама нали се сещаш как е, когато не можеш да се добереш до заветния кафеен граал сутрин, след първа пробуда. така че поривайки с копитце и мааалко така пръскайки сънна жупел през ноздрите си, аз едва си дочаках реда и реших и аз да му свия един номер, като е такъв пък сега.
и му казвам, с възможно най-строг вид:
-едно двойно кафе и не изсипвай цялата захарница вътре, че даже и аз не мога да го пия вече без нож и вилица. - ама на чист български му го казвам това.
а той ми се усмихва с всичките си египетски зъби и отговаря:
- думите са ти закон за мене, о, господарке на живота ми - ... също така на чист български!
е, познай от три пъти кой щеше да се стовари на палубата : )))
оказа се после, че това е единственото изречение на български, което този човек изобщо може да декламира. един от неизброимите му братовчеди бил женен за българка и той познал, че говоря на този език, та решил да ми отвърне и той на него : )
много ми е незабравимо сутрешно-корабно-преди-кафеено това : )

Ужасна си, подсещаща една такава... Подобен почти случай...
Пътувам с кораб. Гръцки такъв през Средиземно море... Тъкмо се бях разходила в онзи невероятен, необятен, красив град Измир, бивш Смирна, ако не се лъжа... И се бях лутала по онези тясни вити улички, сред негри, турци, араби, руснаци... Какафония от езици, лица, миризми на подправки, накичени сергии със злато, учтиви момчета, които те канят да седнеш в кафенето им... И се качвам на кораба към заветната цел - ах, тази Африка...
Един ден си седя на най-горната палуба и чета, спомням си много добре... "Иншалла" на Ориана Фалачи и се разливам, пия некви джинове във висока чаша с лед и тоник, предишната вечер бях пушила марихуана с един моряк... на име Мохамед, той свири на китара арабски някакви детски песнички... Та, картинката е завинаги авантюристична... И пристигат начи двама моряци. Единият дългуч, ама сигур имаше поне два метра, а другият мъник, около кинт и 20... Високият от Пакистан, а мъникът от Шри Ланка... Бърборим си. Тогава беше особено актуален конфликта Пакистан - Индия..., та аз демонстрирам завидни познания по темата пред въпросния моряк. Той ме пита откъде съм и аз му казвам... И той, като ударен - Ама, верно ли?! От България? Казвам - да, кво странно има, да не би да си чувал за нея...?! И той ми казва, че знаел една песен на български, но досега не се бил намерил българин да му я преведе... Аз му предлагам услугите си и той запява... Този смешен моряк от Пакистан запя:
Ако ти поискам, ще ли ми дадеш...))
А пък онзи от Шри Ланка също се похвали с българска реч. С точната интонация ми каза : Аре, стига, бе....
Виж, май следващата история е за самолет))))

амииии според мене са - или поне са доста близки.......
а бе сещам се за нещо, май беше на иван кулеков - що е гледна точка
на някои хора кръгозорът им се стеснява, стеснява докато се превърне в точка. и тази точка те наричат своя гледна точка

а пък и никой не твърди че истината е красива и приятна, а за действителността ..... не ми се и мисли как се усуква и усуква в пространството и времето..
нали знаеш за котката на шрьодингер

§§

Именно, защото са динамични ние не винаги помним подбудите си за едно или друго действие и май вече го писах, че не ги и осъзнаваме.
А за другото си права: за реакцията.Именно защото не си спомняме всички обстоятелства, формирали нашия светоглед, и изобщо нас самите, не е ясно защо и по какъв начин ще реагираме на някакво събитие. Често става голямо разминаване между повод и причина. Между другото точно това стана със злополучния петък. Поводът нямаше нищо общо с причината. Поводът просто отприщва една реакция, чиито причини са някъде съвсем другаде. Е, обратната подмяна от ... (яд ме е като се сетя) също е налице-обявиха повода за причина, а причината за повод. Гадна манипулация, но се отвлякох. Еди сега обясни пътищата на мисълта
А за пеперудата не го знам това за тропването с крак.
Между другото това психологическо течение има много имена, но започва в Дианетиката. Там тези неща са описани. Не го рекламирам. Но вече започнах да го срещам и на други места по по -завоалирани форми, вероятно за упреците, че дианетиката поражда съответната секта.

ама наистина сте ужасно подсещателни
значи в калкута, където ако видиш бяла муцуна се радваш повече отколкото на брат, в един клуб ще свири банда и отиваме ние да ги видим - бандата жълт, жълта, черна и бяло момче, австралиец, та австралиеца ми вика - а бе извинете, вие не сте ли българка - ей щях да падна, на каква ли не са ме оприличавали по чужбините, италиянка, испанка, туркиня и пр.. а тоя как позна от раз
и служебния шофьор ме кани у тях на прекрасен ароматен чай
а на корабчето, което се носеше по ганг се разболях и кашлям като магаре без спир и едно прекрасно семейство индийци имаше и те като се притесниха и ми дават бонбони и ме завиват с одеалата си и едни такива добронамеро-съжаляващи-искрено-загрижени
такава бедност невъобразима и такова достойнство и радост и любознателност има в очите на хората там
историята с иван вазов няма да я пиша пак - ако искаш потърси я в архива
мдаа впечатлително
а пък тука отиваме с една приятелка в мърфис и сядат на нашта маса двама очевидно чужденци с две ... а бе ... ама направо брантии и ние почваме да коментираме - ама тия чужденци кви са прости и колко високо говорят и с кви курветини са и си мислят че с мизерните си помощи за безработни тука са царе и т.н. и т.д. и пр.
единият ме заговаря на енглизки от дума на дума разменяме визитки, поглеждам визитката и на нея пише - петър панов - е ако се беше разтворила земята под мене .......... същия петър дето направи шведския ресторант в операта с негов приятел и едното момиче му е била братовчедка
мдаааааа
кво ли няма по света

§§

ми нека ти е, тва е, хахахахахахаха : )))))))) [зЛоРаДо сЕ хИлЯ]
ама че гаднярки хахахахахахахахахаХАХАХахахаха : ))))))
тва е, така е, който посреща по дрехите, олеле, ще ми се спука нещоооо : )))

обаче... да ти разказвам пък...
аз имам една тайна, зловеща сТрАСт - крада лъжички за кафе неизлечимо е...ужасно е...просто... ужассс!
обачеее... и не искам да се отървавам от него
та веднъж, в прага... ама чакай само да ти кажа, че всъщност имам страхотни скрупули да крада лъжички и ужасно ме е срам и съвестта ми е като... абе потъва като ютия в кисело мляко и нагорещено съска и се дави там, в тая бяля сладко-кисела оранжево-зелена страст - да крада лъжички [уххх, примирам просто]...
и какво? а, да, таковата...
и значи седя в прага с една моя приятелка, в едно кафене. и ИСКАМ да открадна лъжичката. обаче СЪВЕСТТА размахва дълъг пръст така, че ще ми обрули носа... обаче аз ЖЕЛАЯ тая лъжичка... обаче ОНАЗИ, съвестта - скърца с дългите си зъби (на моята съвест всичко й е дълго, съм забелязала... пфу... ) и аз накрая не издържам и почвам да признавам пред приятелката си на КАКВО съм подложена в момента , и се мъча, и страдам, и копнея, и... така.
пък приятелката ми вика:
- абе зимай лъжичката, айде сега, една лъжичка... - ама такова едно напълно безучастно.
а пък аз, вече прегряла просто:
- абе КАК така ше крада лъжичката, БЕ? (понеже нали - СЪВЕСТТА...)
а приятелката ми вече се прозява и изтърсва, ама адски нелепо:
- добре, бе, ако не можеш - да ти я свия аз?
аз, извън себе си:
-абе как ти, бе! за какво ми е лъжичка, крадена от ТЕБЕ!?
тя, обаче не разбира, пък и вече й е адски досадно и вика:
-е, ако щеш, айде стига с твойта тъпа лъжичка... ще ти купя лъжичка от някой магазин... (това ВЕЧЕ, ако щеш вярвай, почти ме докара до апоплексия...)
в този момент в разговора се намеси флегматичното и, повидимому - чисто чафкинче, дето зъбърсваше масите с една мърлява гюдерийка:
- абе, аре зимай я тая лъжица, че ми писнА от тебе, ма, туристи... да ви... (тука... таковата...)

е! ПОНЕ по гюдерийката ТРЯБВАШЕ да се досетя, че е нашенско моме тва : )))

средиземно море е много специално такова едно на цвят, нали? тъмносиньо, като от детска рисунка. а пък адриатическо е още по-синьо! просто невъзможно синьо! и аз имам един любим остров там. той е много мъничък - колкото носна кърпичка е - има-няма един декар "обитаема" площ. на него има къща, три високи дървета - струва ми се от онези... абе как... абе дето коалите си падат да им кльопат листата. има и лозници, които раждат дълго, кехлибарено грозде без семки, чиито зърна приличат на девичи кутренца. има чешма. пейка пред къщата, под тройка маслинови дървета-близнаци... или тризнаци : ) има зеленчукова леха зад къщата и един ред ниски, тумбести храсти с листа като на чимшир, ама по-едри и има, разбира се, както трябва да е и на най-мъничкото късче Божия земя - храм.
островчето прилича малко на някаква луда гъба, пораснала в морето с отвесните си скални брегове. случвало ми се е да седя привечер в двора на един отсрещен остров, да слушам идиотския рев на цикадите (абе на кой малоумник му е хрумнало, че това е ПЕСЕН? то е все едно ти пее ТУ-154... право в ухото, при тва), налепени по кората на евкалиптите (уф, ето как се казваха тези коалски марули) и да го зяпам, това островче... дали ми се ще наистина да живея там?
понякога - много!
понякога - да не чуя, просто...
но все пак...

уф, айде стига, че... такова... абе от тия цикади живо пойно пиле не може да се завъди по тези места! всичките си запушват с крайчетата на крилата ушите и, опитвайки се с ужас да отлетят - сигурно до едно са се изподавили, горкичките... че коя птица може едновременно да лети и да си запушва ушите?

и какво за самолет? а? я кажи?ама ТУ-154 ли беше?