В памет на...

***
Една ранна утрин светът се събудил
и тръгнал отново по своя си път.
И никой не спрял се, нито учудил,
че няма го Слънцето-да свети над нас.

И само едно малко МОМЧЕНЦЕ
небето погледнало с ясни очи
и викнало силно, земята разтресло
"Но няма го Слънцето, къде ли е то?"

Погледнали стреснато всичките хора,
страх животински в очите блестял;
поела тълпата светлина да търси.
"Дайте ни Слънцето!"-викала тя.

И то се показало-бавно, тържествено
с лъчите си огнени света ослепило.
Падали сградите-студени и мрачни,
останал Човекът-прогледнал и сляп...