Плач

Тук аз съм никой. Аз съм прахоляка между уличното платно и бордюрите, който работничките на "Волф" така усърдно метат. Градът безразлично ме търпи, но също така безразлично би ме погубил, ако можеше. Живея в боклук и ям подобен нему. Живея в прахоляка край бордюра. Аз СЪМ тоя прах. Големите и важни неща минават съвсем наблизо, минават край мен денонощно. Без да ми навредят и без да допринесат с нещо за моето благоденствие. Аз съм почти незабележим. Като изключим някои мои по-ярки белези като смачкани цигарени кутии, фасове и ненужни вече билетчета от градския трнспорт аз съм хомогенен, ситен, сив, сив ... Почти безвреден съм, но в никой не и полезен. Не познавам съседите си, но и не желая. За мен те са още от същия тоя прах, от сивата безлична материя. Праз лятото съм по-търпим - отслабнал и събран по кьошетата. Но през зимата се преобразявам наузнаваемо. Аз ставам противната мръсна киша, която големите, бързащи неща пръскат около себе си. Аз съм студен и неприятен и затова всички освен пияните бягат от обятията ми. Хората в нежеланието си да общуват с мен ме тъпчат, яростно ме тъпчат с крака. С това обаче те ме правят още по-противен и ненавиждан.
Това съм аз и това е резултатът от моя опит да се докосна до великото и значимото. Та нима бяха толкова грешни мечтите ми, та бях наказан за тях и се превърнах в сив прах? Не мисля така, та аз съм само малък човек в големия град.

И още как! Отвратително е. И същевременно.... Не, не говоря за мазохизъм. Говоря за онези мъчителни стъпала, които накрая те довеждат до истината за себе си. Не си роден с града. Нито с праха му. Нито със съседите. Нито с шамарите. Тези около теб и те са прах. И сивотата и тя е направена от тях и от теб. Не си и смачканите кутии. Но и другите не са. А и те се чувстват смачкани и захвърлени.
Живей със себе си. С болката. С прахоляка. С града. Или избягай. За седмица, за месец. Ще се върнеш сам и ще вдишваш праха като част от себе си и ще търсиш същото това притъпяващо чувство за ничия принадлежност.

Сигурно го казах объркано. Но прахолякът го веят ветровете.....

Не забърквай прахта със сълзи, защото ще стане кал...
А може да стане и човек, а? Кал - човек - прах .... безкраен цикъл...

безкраен цикъл, а?..
това ми напомня за раждането - какво е то:

плач, слуз, кръв, сълзи..

абе, важното комай е просто да не тръгнеш да излизаш с дупето напред.

Трябва да призная, че съм впечатлен...точното време, на може би не до там точното място (но това няма значение), с възможно най-подходящите думи :-)

Thanks!

Thanks!
Благодаря за съчувствието, много е мило. И настроението на писанието ти също. А за ника да не говорим.

Не знам дали това ще те успокои особено, но те уверявам, че ни си сам..Аз съм тук, наблизо и се чувствам по много подобен начин...И на всичко отгоре, съзнавам, че ако ме види отстрани, всеки би решил, че имам всичко, което е нужно на някого, за да бъде щастлив. А пък аз не съм...и се чувствам и ужасно виновна за това...
Това съм аз - една малка, черна, невзрачна точица в големия град...която не може да се понася...

ta...
kakto be kazano po drugo vreme i na drugo miasto - mnogo si ni e dobre da se samosyjaliavame
imasche edna kniga - "Пътуване сред звездите" или нещо подобно от Джек Лондон - за един човек, напъхан без вина в затвора и подлаган на все по-големи унижения и ограничения (и физически) - та той намери начин да е свободен, че и нещо повече
Трябва да се прочете, но мисълта ми е, че няма полза от оплаквания, а от действия - не мислиш ли и ти така?

От опит зная че не е чак толкова успокояващо да знаеш че не само ти страдаш по този начин, защото това те отпуска повече - казваш си -щом и другите не могат да се преборят, аз как да мога.но искам да ти кажа че сякаш чета своите мисли от първото до последното изречение. А аз само мечтаех да започна и аз да живея нормално веднъж завинаги в живота си, да се отърся от миналото, да започна наново.... но който е отрепка си остава такъв - това е.Мечтите на една глупачка.
После ако искаш ще напиша една притча.

Притча
Един магьосник имал вдвора на къщата си мишка.Тази мишка все се страхувала от котките и магьосникът я съжалил и решил да я превърне в котка. превърнал я в котка,, но мишката веднага започнала да се страхува от кучетата.тогава решил да я превърне в куче. Певърналя в куче, но тя веднага започнала да се страхува от тигрите.и решил да я превърне най-накрая в тигър, но още щом го направил тя започнала да се страхува от змиите. Накрая като видял това магьосникът я превърнал отново в мишка.
не зная дали го разказах точно и добре но смисъла поне се разбира.

идеално си го разказа, даже! иначе казано, както е казано в Малкия принц: човек винаги бърза да стигне там, където иска да стигне, но когато стигне не е доволен :-p

Да не си доволен от постигнатото може да е движеща напред сила. Но ако не си доволен от живота си - нещастие. Много хубаво пожелание е вместо бъди много много щастлив- бъди доволено себе си и от живота си![

za posledniq si rojden den poluchih slednoto pojelanie:
(oswen mnogoto lubow i ch r d -to)
bydi dowolen ot towa, koeto postigash.

С риск да те огорча, ще ти заявя, че човек винаги има още много шансове. Затова баскетбола е една от моите философии, защото винаги има шанс за победа, до последната секунда. Човекът е едно доста силно животно, нищо че понякога се лигави във Вечните размисли...

Много съм щастлив, че намерих сродна душа в твое лице. Ако имаш нужда от съчувствие, разбиране или просто братско рамо, на което да поплачеш, то можеш да го откриеш на zonko@abv.bg
Това съм аз.

Biagstvoto 6te bude li ne6to,koeto 6te opravi cialata situacija ...
O.K. 6te izbiagam za kolkoto i da e ,a kogato edin den se zavurna niama li da buda pak su6tija siv ,bezpolezen i nikomu nenujen prah ?
Ama kato sum zagovoril za tova ,prahut go veiat vetrovete i to4no tova e da si siv i bezli4en ......za6toto ne znesh kade mojesh da budesh otre .Ot teb ne zavisi nikoi a ti zavisish samo ot viatura ...moje bi i ot minava6tite golemi ne6ta prez zimata no nali znaesh ,4e horata ot"VOLF" prez zimata se boriat sus teb i sus men i sus celija tozi prah koito se e prevurna vuv Nikomu nedopada6ta kisha.
Zna4i i ot tiah zavisim ili pone taka go priemam .
Za vseki si ima koi da se griji ......za men "VOLF" ....ami kato si napravia izvodite ...zna4i sum bokluk !

Dobre doshla v kompanijata na 4ernite to4ici ........
I az poglednat otstrani imam vsi4ko .....e malko sum neseriozen ,no t'va az si go znam ......zadovolen sum po4ti sus vsi4ko koeto bih si pojelal .
Triabva da uto4nia ,4e ne sum jaden za koli ,pari i t.n. kolkoto mi triabvat ima ...
I za kakvo jiveia ?????
Za da rabotia i da ponasiam vsi4ki unijenija ot horata okolo men ,da slusham fuklivite im izkazvanija ,da otkrivam narcisizma dori i v nai-"dobrite si poznati "?
I kak da ne se 4ustva 4ovek taka .....
Imaiki vsi4ko tova predvid kak da ne sum samo edna prashinka na viatara ,ponesena neznaino nakade...

Един има нужда от едно, друг от друго. Ти не си аз и обратно.

Когато се опитам да се измъкна от това усещане - след това го сънувам, влече ме, искам си го.
Прах? Ами да. Този до тебе не ти ли се струва прах? Сив и безличен? Струва ти се, струва ти се, не го увъртай. А знаеш ли го какъв е отвътре?
Сив отвън, да, но от теб зависи дали и отвътре ще си такъв. След първия път, когато се бях поболяла от това усещане в един голям, далечен и чужд град, се върнах. Тоест "спасих се". И какво? Сънувах го нощем, исках да се блъскам в онази безлична тълпа, имах нужда от нея. От ничията топлина, от миризмата на непознати мокри вълнени палта, от това, че не запомням нито едно лице.

Втори път - друг още по-огромен, още по-далечен и невъобразимо чужд град. Виждах във витрините сивата си фигура, а отвътре ми беше шарено като лунапарк. Но лицето - гипсово. Стойката - вдървена. Никому нито поглед. А душата ми хихикаше радостно от това, че никой не вижда въртележките и мигащите светлини на лунапарка. Ами ако и останалите съставящи прахоляка бяха така? Ако все още са така?

Никому ненужен? Не се ласкай чак толкова. Това за съжаление не е възможно. Прашинките са осъдени да се отъркват една в друга, да се прилепят, сигурно за да образуват гъстата кал, която не внаги може да бъде отмита и отнесена. По силата на принудителната физическа близост се създават някакви взаимосвързаности. И все си нужен някому. Друг е въпросът дали искаш да си нужен точно на него... Това обаче е твой избор. А не онази героична фаталност "никому не съм нужен", в сравнение с която можеш да изглеждаш трагично дребен и умилителен.

Усещате ли как дори в нещастието си се величаем и гъделичкаме суетата си?
Нужни сте, разбира се, но вероятно не по начина, по който бихте искали и не на желаните хора. Което не пречи на онези прашинки, на които сте необходими, да ви приемат като нещо много повече от прах...