ОПИТ ЗА ПРЕВОД
2 отговора
109 прегледа
ОПИТ ЗА ПРЕВОД
Американките да помагат. :)))
ПОЗНАВАМ ЕДНА ЖЕНА, КОЯТО НЕ МОГА ДА ИМАМ
От Лиза И.
Познавам една жена, която не мога да имам.
А сякаш вече сме се срещали. Вече сме споделяли съдбите си.
Но заразказвам ли й детски спомен,
смущава ме с нетрепващо лице.
Не беше ли тя с мен в онзи зноен ден при потока,
когато съседските деца ме повикаха на забранената люлка –
плоча, люшкаща се на завързано въже?
Гласът, който шепнеше в ухото ми “Скочи де, щом не те е страх”
и смесваше се с тътена в стомаха ми и със сладкото ухание на слюнката й,
нима не беше нейният?
В очите й долавям онзи съзаклятнически кикот;
ръката й се сплита лесно с моята.
И пак тъй лесно идва болката, щом погледът й плъзне се
над хората в еспресо бара
в търсене на нещо отвъд моя унесен взор.
Помня как другите ми отнемаха моето момиче,
чрез нея ме измъчваха, отвеждайки я с ятото си.
За тях не беше нищо. Насищаха й се, обсипваха я с разни имена
и с речни камъчета, наместо мен.
А аз я слагах да седне между ямичките на коленете ми,
разплитах мокрите вейки от косите й,
и галех задъханите й рамене.
Кратките мигове, когато допускаше докосването ми
са единственото извинение, което някога съм получавала.
Следя възглавничките на пръстите си и всяко кътче,
където срещат сиянието на затоплената й от слънцето кожа.
Копнея да спусна дланите си по лицето на тази жена,
да погаля събралата се под очите й мъка.
Не мога да повярвам, че тя не знае.
Все тъй дивя се, че моята любов не среща обич…
ПОЗНАВАМ ЕДНА ЖЕНА, КОЯТО НЕ МОГА ДА ИМАМ
От Лиза И.
Познавам една жена, която не мога да имам.
А сякаш вече сме се срещали. Вече сме споделяли съдбите си.
Но заразказвам ли й детски спомен,
смущава ме с нетрепващо лице.
Не беше ли тя с мен в онзи зноен ден при потока,
когато съседските деца ме повикаха на забранената люлка –
плоча, люшкаща се на завързано въже?
Гласът, който шепнеше в ухото ми “Скочи де, щом не те е страх”
и смесваше се с тътена в стомаха ми и със сладкото ухание на слюнката й,
нима не беше нейният?
В очите й долавям онзи съзаклятнически кикот;
ръката й се сплита лесно с моята.
И пак тъй лесно идва болката, щом погледът й плъзне се
над хората в еспресо бара
в търсене на нещо отвъд моя унесен взор.
Помня как другите ми отнемаха моето момиче,
чрез нея ме измъчваха, отвеждайки я с ятото си.
За тях не беше нищо. Насищаха й се, обсипваха я с разни имена
и с речни камъчета, наместо мен.
А аз я слагах да седне между ямичките на коленете ми,
разплитах мокрите вейки от косите й,
и галех задъханите й рамене.
Кратките мигове, когато допускаше докосването ми
са единственото извинение, което някога съм получавала.
Следя възглавничките на пръстите си и всяко кътче,
където срещат сиянието на затоплената й от слънцето кожа.
Копнея да спусна дланите си по лицето на тази жена,
да погаля събралата се под очите й мъка.
Не мога да повярвам, че тя не знае.
Все тъй дивя се, че моята любов не среща обич…
