за смеха

През всичкото това време Макмърфи се смее. Цял
се е залепил за каютата, а смехът му се разнася над водата — смее се на момичето, на момчетата, на
Джордж, на мен, дето си смуча кървящия пръст, на
капитана, който остана на кея, на велосипедиста, на ония двамата от бензостанцията, на петте хиляди къщи, на Старшата, въобще на всичко. Защото знае много добре, че трябва да се присмиваш на онова, което ти причинява болка, за да запазиш равновесие, за да не се побъркаш от тоя гаден свят. Той знае, че във всичките тия неща има болка; знае, че пръстът ме смъди, че неговата приятелка е наранила гърдата си,
че докторът си е изгубил очилата, но не позволява на болката да притъпи смеха така, както не позволява на смеха да притъпи болката.

Забелязвам, че Хардинг се е тръшнал до Макмър-
фи и също се смее. Както и Сканлън от дъното на
лодката. Смеят се на себе си и на всички нас, останалите. А и момичето, макар че все още гледа с насълзени очи ту бялата, ту червената си гърда, и то започва да се смее. Както и Сифелт, и докторът, и всички.

Отначало несмел, смехът постепенно се разрасна и
момчетата ставаха все по-големи и по-големи. Аз ги
наблюдавах, бях един от тях, смеех се заедно с тях
и някак си не заедно с тях. Вече не бях в лодката,
издигнат над водата, аз се плъзгах по вятъра ведно с черните птици, някъде високо над тялото си; оттам поглеждах надолу, виждах себе си и останалите момчета, виждах лодката, която се люшкаше сред гмуркащите се птици, и Макмърфи, заобиколен от дванайсетимата си другари, наблюдавах ги, нас, и слушах смеха ни, който се усилваше, разнасяше се по водата на
все по-широки и по-широки кръгове, все по-надалеч и по-надалеч, додето се блъснеше в крайбрежните плажове, във всички плажове по всички брегове, вълна след вълна, след вълна...


Кен Киси "Полет над кукувиче гнездо"

смехът се ражда от болката

Марк Твен

...Кажи ми виц, който не съм чувал и ще видиш, че ще се засмея съвсем на място. Сигурен съм... и ще
ти кажа защо е смешно. Джил... Гроквам хората!
— Но как, скъпи? Можеш ли да ми кажеш? Да говорим ли на марсиански?
— Не. Точно това е важното. И аз съм като другите хора... затова ще го кажа с човешка реч. Открих защо се смеят хората. Защото ги боли... защото само това заглушава болката.
Джил го изгледа озадачено.
— Май аз не съм като хората. Не те разбирам.
— О, човек си и още как, малка маймунке! Грокваш по навик, затова не се замисляш. Израсла си сред хора. Но аз не съм.
Все едно съм бил кутре, което не е виждало друго куче... не съм могъл да стана като господарите си, но не съм се научил да бъда куче. Трябваше да се науча все пак. Брат Махмуд ме учеше, Джубал ме учеше. И още мнозина... Ти ме научи най-добре. Днес си заслужих Дипломата и се разсмях. Горкият малък капуцин!
— За кой от всички говориш? Големият беше гаден... гадняр
беше и онзи, на когото хвърлих фъстък. Нищо смешно нямаше.
— Джил, милата ми Джил! Твърде голяма доза марсканско мислене си погълнала. Разбира се — не беше смешно. Беше истинска трагедия. Затова нямаше как да не се засмея. Взрях се в клетка с маймуни... и изведнъж видях накуп всички подли, жестоки и напълно неразбираеми неща, които виждах, чувах и за които четох, откакто съм сред своята раса... Толкова ме заболя, че не усетих кога се разсмях.
— Но... Майк, нали се смеем на нещо приятно, а не на най-ужасните неща.
— Тъй ли? Спомни си Лас Вегас. Когато вие, момичетата, излизахте на сцената, някой смееше ли се?
— Ами... не.
— А бяхте най-приятните в цялото представление. Вече гроквам, че ако публиката започнеше да се киска, вие щяхте да се обидите. Но не — те се смееха, когато клоунът се препъваше и падаше... на всичко, което не е добро.
— Не всички хора се смеят на това.
— Нима? Вероятно не съм грокнал в пълнота. Любима, измисли нещо смешно... виц, шега, каквото и да е. После ще видим дали някъде не е скрита злина — и дали щеше да се смееш, ако липсваше. — Майк се запъна за миг. — Гроквам, че ако маймуните станат хора, ще се смеят.
— Може би.
Обзета от съмнения, Джил старателно порови в паметта си за неустоимо смешни шегички.
„... и всички в клуба казали „да"... „Да се поклоня ли трябва-
ше?"... „Не едното или другото, идиот такъв — и двете\"... „... и
тогава тъща му припаднала"... „Защо да ти преча? Хванах се на бас, че ще го направиш!"...
Отказа се от измислените истории и опита да си спомни някоя по-смешна случка. Майтапи, а? Всички само потвърждаваха думите на Майк. А като се сети какви представи за приятелска шега имаха лекарите... направо трябва да ги държат зад решетки! Какво още? Как бикините на Елза Мей паднаха на пода в столовата? За самата Елза не беше никак смешно. Или пък когато...
Джил промълви намусено:
— Явно плесниците между клоуните са върха на хумора. Майк, това изобщо не показва хората в добра светлина.
—Напротив!
—Как така?!
— Въобразявах си... беше ми казано, че „смешното" е нещо добро. Не е. И не е смешно за човека, на когото се случва. Като озни шериф, който остана без гащи. Доброто е в смеха. Гроквам, че е смелост... споделяне срещу болката, тъгата и поражението.
— Майк, никак не е хубаво да се присмиваш на хората.
— Вярно. Но аз не се присмивах на маймунката. Смеех се на самите нас. На хората. Изведнъж разбрах, че съм човек, и просто не можех да се спра. — Той помълча. — Трудно е да се обясни, защото ти никога не си живяла на Марс. Там никога няма на какво да се смееш. Всичко смешно за нас, хората, или не се случва на Марс, или не му се позволява да се случи... Любима, "свободата", както ние я разбираме, не съществува там. Всичко е замисъл на Старите. А онова, на което щяхме да се смеем тук, на Марс не е смешно. Няма я злината. Например в смъртта.
— Смъртта изобщо не буди смях.
— А защо има толкова шеги за нея? Джил, смъртта е толкова тъжна за нас, хората, че просто сме принудени да й се присмиваме. Всички религии си противоречат постоянно, но има и какво да ги обедини — измислят какви ли не начини да вдъхнат
храброст на хората, за да се смеят, дори когато умират...


Робърт Хайнлайн "Станник в странна страна"

Благодаря ти, Мислител!
ЧНГ!
Днес денят ми беше изпълнен с радост и смях - и ти също ми подари хубави мигове.
Смехът е нещо велико!

според теб ( а и не само според теб ) смехът се ражда от болката, хората се смеят, защото ги боли.
Не мислиш ли, че има и смях от радос?

а какво друго е радостта освен кратко откъсване от болката, при което знаеш, че пак ще се върнеш към нея?

А какво е болката освен откъсване от радостта, при което ако искаш, МОЖЕШ да знаеш, че пак ще се върнеш при нея?

[email protected]

съгласен съм, двете състояния са в равновесие, това не противоречи на моето /и не само/ твърдение, че хуморът се ражда от болката. освен това равновесие може да се получи и когато някой хора изпитват радост за сметка на други, които изпитват болка.

Вярно, че смеха често е породен от болка, но далеч не винаги.
В темата на Грахчето за усмивките има изредени много неща, които карат този или онзи да се усмихне, но нито едно от тях не беше свързано с болка, доколкото си спомням.

Mnogo hubava tema.Prosto strahotna!No spored men ideata vuv vuprosnia citat ot Ken Kissi suvsem ne e che bolkata poragda smeha.Po-skoro smehut kato svoboda.Osvobogdavane, gledna tochka;vsichko e otnositelno, nali.Razbira se smehut se otnasia kum bolkata i obratno i taka te vzaimno se opredeliat...no ne tova e ideiata : ))Znachi ako mogesh da poglednesh na svoiata bolka ot smeshnata strana, ti veche si se osvobodil doniakude ot neia.Spomni si "Imeto na rozata"..

Какво ли е казал Марк Твен за паприкаша и индигото?

Зависи.

струва ми се че идеята, която обединява трите цитата е, че хуморът се ражда от болката, за да можем да се борим с нея чрез него :))
какво по точно от името на розата да си спомня? къде там се говореше за смеха? по скоро за болката се споменаваше... :))))

правиш разлика между усмивка и смях нали?

Вярно усмивката не е смях. Почти ме накара да се съглася, но:
Хората понякога плачат от щастие, но винаги ли, когато плачат, са щастливи?
И винаги ли, когато се смеят, ги боли?
Не е ли твърде различен смеха, породен от болка, в сравнение с този, породен от щастие?
Когато децата си играят и се смеят, това на болка ли се дължи?

Редактирано от Kapл на 05.01.01 08:39.

aaaa ako si ia chel, ne si ia chel vnimatelno.
Straha na inkviziciata ot smeha..izcheznalata kniga, koiato v kraina smetka izgaria zaedno s bibliotekata..za kakvo beshe tazi kniga, pomnish li? za smeha.Zashto spored teb?to si e obiasneno nakraia : ))zashtoto smeha rushi dogmata
kakto i da e, niamam nishto protiv taia ideia za bolkata i smeha, prosto mi se struva mnogo stesnena

I vse pak Pozdravlenia!Temata e strahotna

"Светът е оцелял защото се е смял"
кратко, ясно, изчерпателно :))))))))))))

the live is a party and you are invited, dont miss it

Правиш разлика между усмивка и смях.Когато се смееш на чуждата болка и целия се тресеш и чуждата болка става твоя и няма начало и край.Питам тогава само болка ли си???Само усмивка ли имаш ???Смееш ли се ,плачеш ли???Смеха не е рационален, няма път на развитие???Ти разбираш ли от неговата логика и възможност за себеоценяне...и аз не разбирам какво искам да кажа...

сам поставяш въпрос и му удряш едно заключение накрая.Защо?Тогава когато смехът ти освобождава твоята болка ,смеейки се на чуждата болка-защо трябва да бъдем морални -там има щастие????