картината

Тролеят се клатушкаше уморено по прашните улици. Деца отиващи на училище, баби запътили се към пазара, хора тръгнали на някъде по работа. Всички седяха затворени в своя собствен свят, гледаха разсеяно през прозорците, четяха вестник или книжка, говореха с приятел или приятелка за неща, които интересуваха само тях. Всеки ден се возеха в някой рейс или тролей, говореха за същите неща, четяха същите статии в същите вестници. На спирката "Христо Ботев" слязоха доста от пътниците и тролеят се поопразни. От трета врата се качи пияницата. Първо се появиха две торби с празни бирени шишета и една мръсна ръка. После бавно се качи и той самия - със старите си дрехи, небръснат, със смешно лице с увиснали бузи, със сплъстена коса и матов поглед. Последна дойде миризмата му.

Той беше нещо необчайно. Всеки ден хората виждаха пияници, скитници, циганчета просещи из рейсовете, слепи, сакати, но не се уморяваха да ги гледат, да ги зяпат с периферното си зрение, да ги съжаляват и да злорадстват, че не се като тях, да се гнусят и да се притесняват от мислите си. Във всеки от хората той събуди различни чувства. Една бабичка си мислеше за сина си, който от месеци беше безработен. Младо момче го зяпаше и чакаше да види какво ще направи. Бизнесмен с елегантна вратовръзка се вълнуваше дали миризливецът няма да се приближи до него и дали смрадта няма да попие в новия му костюм. Жена отиваща на пазар съчувстваше и се бореше с желанието да отиде и да му даде някоя стотинка. Той извади от вътрешния джоб на парцаливата си горна дреха малко шишенце и отпи с глупава усмвка. Примлясна леко и го прибра. Всички хора си помислиха едно и също - "пияница!". Интересът се засили. Бизнесменът все още четеше Капитал, но вниманието му беше другаде. Бабата вече не се вълнуваше толкова много от сина си, защото той не пиеше, а момчето едва сдържаше усмивката си.

Изведнъж надеждата на пътниците да се случи нещо интересно бе оправдана. От една седалка стана млада жена към 25 и се приближи към пияницата. "Иван Петров, нали? Аз съм Мария, помните ли ме? Идвах при вас на уроци по рисуване преди време." Искрата на любопитството припламна в пожар и всички се загледаха, някои по-дискретно, други съвсем директно. Уроци по рисуване? Нима това е художник? Колко интересно, много по-интересно от статията за инфлацията, от прашното шосе навън от драсканиците по седалката...

Пияницата се смути. Не знаеше как да реагира. Загрубялото лице се изчерви и придоби такъв нелеп вид, че най-сетне извика на бял свят сдържаната с толкова мъки усмивка на момчето. "Мисля, че се заблуждавате, госпожице" - гласът му звучеше абсурдно, като гласа на мистър Бийн от телевизията. Все повече хора се подсмихваха и гледаха с очакване необичайната ситуация. "Гоподин, Петров, не ме ли помните? Никак не сте се променили. Как сте? Аз сега работя като дизайнер във фирма Фиеста, елате някой път, много ще се радвам, ето визитката ми." - момичето бутна в ръката му бялото картонче. Пътниците не разбираха. Нима тази жена не виждаше реалността? Наричаше "господине" един пропаднал пияница? Правилната реакция би била да погледне на другата страна и да се направи, че не го познава. Сигурно много се е притеснил бедния човек... И пияницата наистина беше почервенял целия, прибра визитката във вътрешния джоб при шишето, явно още повече се смути от това и наведе полед разглеждайки прокъсаните, кални обувки. За негово огромно облекчение и за разочарование на безмълвните, подхилкващи се пътници, тролеят отвори врати. "Трябва да слизам, госпожице" измърмори той е се заклати към стълбичките. "Дайте да ви помогна" - момичето подхвана едната торба с бутилки с едната ръка, а с другата задържа клатушкащия се и нестабилен мъж. В този момент шофьорът удари спирачки и тя се блъсна в него. Хората открито се разсмяха на комичната ситуация.

Най-сетне Иван успя да слезе. Никога не се беше срамувал толкова, нито когато хазяйката му го изхвърли, защото не си беше плащал наема, нито когато продаде картините си за жълти стотинки, нито когато започна да пие и виждаше презрението в очите на предишните си приятели, нито когато за пръв път обиколи кофите в търсене на храна и на дрехи... Но постепено срамът си отиде, а в сърцето му остана едно друго чувство - някакво странно щастие, което алкохолът никога не бе успял да му даде. Бръкна в джоба с шишето и извади от там визитката. Мария Грънчарова - дизайнер, имаше и адрес и телефон. Добре помнеше как това момиче дойде един ден при него, един ден, когато картините му все още се купуваха и той рисуваше на статива си в градинката на художниците. Дойде и му каза "научете ме да рисувам". И той започна да я учи, тя нямаше пари да му плати, защото родителите й бяха безработни, но той все пак я учеше, отделяше от ценното си тогава време, за да и показва перспективите, светлосенките играещи върху предметите, учеше я как да улови вътрешния живот на нещата, за да може да го пресъздаде на хартията. Един ден момичто не дойде. Иван разпита приятелчето, което тя водеше понякога със себе си и което продължаваше да идва и да гледа картините му в захлас. Майка й била болна от рак и Мария стояла всеки ден при нея, не можела да идва повече. Иван забрави за момичето. И той си имаше проблеми. Постепенно забрави за всичко. Алкохолът му помагаше да забрави...

Но ето, че сега си спомни и от лявото му око прокапа едничка сълза. Бръкна в джоба на якето си, за да прибере картичката и напипа нещо. 10, 20, 30... 200 нови лева. Мария ги беше пъхнала в джоба му, когато се блъсна в него в тролея. Сигурно знаеше, че щеше да купи алкохол с тези пари. И все пак... Самотната сълзичка от лявото око беше последвана от втора от дясното. Техните дружки побързаха да дойдат и покапаха по мръсното яке, по торбите с шишета, по напукания асвалт. Това не бяха лесните пиянски сълзи. Те идваха от сърцето му, от тази негова част, която винаги щеше да блести с най-красивите цветова на любовта, надеждата, вярата, добрината. Сълзите прочистиха душата му и измиха матовия поглед. Тогава той прогледна и отнова видя красотата, която не бе виждал от толкова години.

Иван беше оставил някъде бутилките, вървеше към градинката на художниците, спря се до един от тях, заговори го нещо, поспориха известно време. Иван извади пари от джоба си, другия ги погледна изненадано, прибра ги и даде четката си на Иван. Той намокри върха й с последната си сълза и я потопи в боите. Постепено около него се събраха хора, които гледаха смълчано движението на ръката му, хипнотизирани от магията, изникваща пред очите им. Никой не говореше, не дишаше, не помръдваше. А Иван не ги виждаше. Не виждаше и какво рисува. Когато свърши след минути, часове, или дни, това никой не можеше да прецени, тези които гледаха отстрани го наобиколиха, започнаха да стискат мръсната му длан и да му говорят. Някой искаха да купят картината, един мъж с куфарче спомена сума, която Иван не беше и сънувал. Но той не ги чуваше. В ушите му звучеше гласа на момичето, което му предлагаше да му помогне. Написа нещо на гърба на картината, извади визитката от джоба си и тръгна нанякъде. Погледите на хората го изпратиха до ъгъла. Бяха станали свидетели на нещо, което щяха да помнят до края на живота си.

Петя седеше в офиса и преглеждаше бележките, които колежката й от предишната смяна беше оставила. Влезе мръсен, миризлив скитник, който носеше някаква картина. "Моля излезте, няма да ви дадем пари, моля излезте!" А той се доближи до бюрото и без да проговори остави картината с лицето надолу, а върху нея визитката на Мария и си тръгна. Петя погледна за миг надписа на гърба "Нямам нищо, което да ти дам за благодарност, останала ми е само душата. Приеми я цялата. Иван". Петя извика: "Мария ела бързо, да знаеш какво стана" и се засмя. Мария се приближи и също се засмя, когато прочете думите на гърба на платното. Повдигна я любопитно и я погледна. Усмивката й застина и двете с Петя се втренчиха в картината. Времето спря и погледна заедно с тях, прехласнато пред красотата...

Разтърсващо сюреалистично, но няма перспектива, художнико, няма перспектива! Затова е нереално. В живота перспективата е във всички измерения, не само в минало-настояще. Перспективата, художникооооооооо!

перспективата е там, може би ти не я виждаш. перспективата е в главата ми и пред очите ми, а също и в сърцето ми. ако искаш да я видиш трябва да четеш и с очи и с глава, а най-вече със сърце.
реалността е просто нереалност, която сме превърнали в реалност чрез действията си.

да, чета със сърце. с моето, обаче. а действията какво? те или писаните думи? а мечтите, те къде са тогава? няма нищо, ще ги обрамча.

но това, което си написал сега, nemo, ми хареса, мисля, че почувствувах онова, което си "скрил" вътре...

ТИ МЕ РАЗПЛАКА!

КРАЙНГ РЕАЛИЗЪМ!!!!
:))))))))))))

Ах, защо някой и мен така небрежно не ме блъсне в тролея и после бръквам м джобчето на сакото и - хоп... карневал!

Немо умее да пише за всякой по нещо. Нищо, че е само капитан.

Osobeno edin...
Kolkomi lipsva...
Pisah mu na abv-to - i silonse...
Placha - tozi pat ne ot smjah...
Kato efirnata

съществуват, за да бъдат превърнати в реалност чрез действията. както и твоите. може би сърцето ти не е като моето и затова не виждаш това, което виждам аз. думите не са съвършени, мечтите обаче са...

и аз мисля, че си почувствал, брод. не мога да кажа защо, но вярвам, че си...

а защо ти не го направиш? :))
каква по голяма лудост от това да прегърнеш някой смрадлив боклукчар на улицата и да пъхнеш 10 лева в дрипите му без да те усети. представяш ли си как би се почувствал после?

защото аз не съм капитан, а съм просто "никой"
и на моето абв нищо не е пристигало.
трудно е да придизвикаш сълзите на лисица, но те са винаги искрени...

никой, като рамка без картина? ТИ си!

никой, като празното платно, съдържащо в себе си всички възможни картини. АЗ ли? а защо тогава...?
а?

уловил си го и...абе, ейййй, нямам думи, нямам!

все по-добър ставаш!:)*

стана ми хубаво, много хубаво :)))
съцето ми заби по-силно, а душата ми се стопли от думите ти. благодаря :))

Тайна...
Но обичам и други...
Уджьс!

Нищо не е ясно...

Някои или някой.
Но онзи капитан беше Флагман!
За него скърбя - и не ми пише, рисува си слънчогледите!

И аз ги обичам - ник...систер