Може би не...

<pre>Не мога...
гърми телевизор,
главата ми е лека
като въздишка през септември...
понякога пулсира
мъничко...
Но може би от болестта.
Може би не защото
вече не мога
да скитам из хорските сънища.
Челото ми пари...
може би просто тъй
може би не понеже
изгубих летата си
в пясъка...
По малко се възнасям.
Търся
измислени нишки
часовници с черепи
птици и спомени
в синята есен...
Намирам кутии от
старо сребро
(или старо кафе?)
ще се слея
с тапетите...
</pre><p>

много ми харесва, Алис

Nali znaes 4e to4no predi zazorqvane e nai-tymno...i tapetite ponqkoga sa pylni s tolkova jivot-petna ot vino,pojelanie za rojdeni dni ili obgoreno ot bengalski ogyn-samo shiroko otvori o4ite si i sharkata nare4ena jivot ste se vmaknala vav venite ti.Mnogo e hubavo,no mi se iska da ne ti e tolkova tyjno.

Благодаря ти, Вещице една... :))

Ех, Нини... висока температура, главоболие, стари спомени, мирис на старо кафе, много чаени мисли... извикват у мен малко вечерни думи. Но край с тъгата *усмивки*... ще оставя живота да плъзне по вените ми. И мерси! :)

Не можела тя "в хорските сънища"! Не можела щото не питала! Хората!
Не напразно народът е казал там за Цариградското грозде и за питането...
Но хайде няма да дърпаме тапетите да видим кой е отдолу...
О, внимавай! Че ако за залепени случайно с Ц-200...

Аз... не помня. И не мога... освен много понякога.

Да де, така ами... *отива да застане с фенера на пътя за лозето, мърморейки си под нос 'Търся хората! Хората търся'*

*л* Олеле не се бях сетила за тълкуванието 'ке потъна в тапетите да подишам лепило', но като ми хрумна ей-сега, мога вече да изпадна от стола от смях :)