Доколко помним

дребничките, мъничките моменти на радост?
Ето сега, налегнало ме е безсъние, пия чай с дъх на горски плодове, чета и чакам изгрева. Уж нищо наглед. Наоколо е тихо, тъмно, сънливо. Чашата дими с дъх на къпини. Светлинките някъде там през прозореца се множат. И ми е толкова хубаво. Дали ще остане нещо от този миг? Дали през деня ще успея да се възстановя каквато съм сега? Затова го пиша. За да го прочета по-късно и да усетя доколко го губя.

И колко ли такива мигчета губим? Милиони? Милиарди? Къде отиват когато си отидат от нас? Дано някой някъде да ги събира... Хубаво беше...

Виолетово-розов изгрев - хладно усещане. За ежедевност. Днешният изгрев не е празник, разсеян е, някак вял и с тънка сивкава мъгла. Тополите върху фона на небето.

За какво ли ги пиша тези неща тук? Иди разбери...

пишеш тези неща за да ни подариш малко красота и на нас.Тези малки,хубави неща си отиват за да дойдат други,хубави и неповторими.Все пак ми става понякога мъчно за неуловимата красота.

когато по-късно разбера, че не съм имала очи за красивото. От грижи, раздразнение или умора съм пропуснала да го видя, за да го изгубя после... по-тъжно е, не мислиш ли? о)

...запомнам от този момент някакъв малък детайл: миризма,или място или звук и после като усетя някое от тях, всичко се връща и ми става едно приятно и спомена /колкото и тъпо и изтъркано да звучи/ оживява толкова, че мога да го пипна и усетя :)))

Сполай ти за хубава тема, мила приятелко, цаливки :)

днес вървях по улицата в топлия предиобяд и слънцето грееше в клоните на дървета и комините на къщите пушеха и гледах подредените дърва в дворовете и детските играчки и ги забелязвах
още го помня - та нали беше днес - а за утре не знам :)))

13.10. - петък вечер.

Завих с колата по улицата към къщи и една огромна, изкрящо бяла луна блесна в очите ми.
Абсолютно пълнолуние!
По радиото бичеха Сен-Санс и ми идеше да дръпна лоста към себе си и да хукна нагоре...
После силите ми стигнаха единствено да затворя кварталната кръчма...

п.п.
Нашата улица е много особена. От едно и също място изгряват и Слънцето и Луната.

една реч може да бъде сладостна и да те разчувствува така развълнуващо...

Прегладняла бях за умилителни умалителни - е ти ме нахрани до насита, щото днеска нямаше никъв улов.

Колко комарчета в гората, колко листенца и шумчици, колко изспуснати зайченца и нехванати гаргички...

Кумчо Вълчооооооо - само ти ми остана, сладичкото ми сивичко създание, добре че поне не бръмчиш като пчеличка, по цветенцата пърхаща...

Така става като махнеш кърлежа от лапата.
Благодаря ти, Зу, ти вдъхнови дори една Кума Лиса... Тази вечер ще примигвам с гладно тумбаче към звездичките и ще се отдам на споменчета сладкопойни....

.. да! това си е няколко РАзМИСЛИ, и се случват урагани и летят треви, гигантски намерения са плъзват на ролкови очаквания, за да ни напъпли една надежда / суха../ ,че се случваме " на пук' на себе си...
:-))®
БРЪХ!

радост...смирено замълчавам
и мига в сърцето си улавям

но си права. Тези неща за теб са не просто смешни, а направо лигави. Така е. И ти да споделиш нещо твое си, и с теб ще има кой да се изгаргари. И ти ще си му лигава, макар че в своите си очи... Това равновесие държи света. И наличието в него и на вълчовци и на зайченца - всекиму според вкуса.

И онази предпазливост на хората, за която после всички вият: "Ама хората не щат да споделят, що не са искрени, що се крият, що са лицемерни, що едно мислят, а друго казват, що на всеки гледат като враг". Що ли верно? Да ти е жива и здрава гората. И хищниците. Дано.

Нима красивите ти думи са станали по-леки, и блестят по-малко ? Не.
Сила изисква не само пред-написването на нещо лично, но и пост-следствието.

Да са живи хищниците, вярно, оптимизират силата на духа ;)

За каква сила става въпрос? За силата да говоря на себе си ли? Защото това правех. И не е нормално това да хареса на всички другите. Иначе щях да се чувствам ширпотреба. :о)))

Освен това предимството тук е, че всеки вижда каквото иска или каквото може (по-често). Нормално. Редова джунгла. Нищо специално. Един ден един, друг ден аз...:о))))))

Ти наистина ли мислиш, че съм се засегнала? Че от какво? Обичам, засягам се и мразя само хора, които са ми близки. А ти? :о)))))

Особено, когато става въпрос за хубавите неща, си мисля, че тях ги помним вечно.

Ето, зу. Ти, сега ми припомни един много хубав миг (преди 2 години мисля започна предисторията). Започнаха да рекламират лудо един филм - Мееt Joe Black (не знам точно как е бил преведен на бълг.) Та... бях луднала да ида на кино, за да го гледам, но така се случи, че когато искаш нещо то някак така ти се изплъзва и бяга, че ти иде да се разкъсаш. И... най-накрая видях този филм едва тази година през пролетта(представи си какво проявление на търпение от моя страна :)
Защо започнах да разказвам за това?
Ами заради хубавия миг, който изживях и заради едни думи, които ми се иска да цитирам по памет:
"Имам толкова много хубави спомени в себе си, че ми е леко да напусна тази земя с тях. Не мисля, че имам нужда от нещо повече." Това го каза онази тъмнокожа старица, когато молеше Дявола да я прати на ония свят.

Мисля си... хубаво е да сме млади и безумни, и търсещи, и експериментиращи, и енергични и всякакви такива, каквито можем да сме, когато сме млади... но и да не забравяме, че младостта ни носи отговорност пред старините ни.... заради всичките хубави, малки, мимолетни мигове, които биха ни помогнали да приемем дори неприемливото на пръв поглед - краят си.

Мдаа... помним ние... помним.
И въпросът не е ли в това дали виждаме хубавите мигове.... защото ако не си видял, какво би имал да помниш?

Мразя - надявам се никого. Но презирам - и още как ;)
Обичам - твърде своеволно, лековато, безсъвестно, и нямам никакъв контрол връз това..
Засягам се прекомерно докато играя на карти, и това компенсира безобидността ми през останалото време ;)

Последното е крайно неправдоподобно, но, подозираш ли, зу,
как с теб съвсем не сме еднакви :)
А и какво по-хубаво от това :)

аз го казвам! Я да не крадеш чужди реплики! >:-(

;орррр

не ги помня вечно. Иначе нямаше да се налага да започвам тази тема в 6 сутринта, за да я чета по-късно като изпит за себе си. И изпитание за чуждите нерви. ;о)))

Хората сме толкова различни. Но това май го каза някой друг по-нагоре. :о)

(това си е мое, лично и собствено, неподлежащо на никакви експроприации)
Ала се поотдалечихме от вечната размисленост (?)
;)

не само различни, не само, зу..... и цена даже си нямаме :)

Зузка си зузи наоколо ... хубаво е да видиш някой познат от когото пазиш добри спомени, поглеждаш с крайчеца на окото как си живее живота, усмихваш се и се изпаряваш в тишината.
Живота си тече. Зу е добре. Не ща да зная друго. Радвам се за нея.