ЖОЗЕФ ЖУБЕР
9 отговора
106 прегледа
ЖОЗЕФ ЖУБЕР
Забравеният моралист
Fri 10 Nov 11:34:05 2000 EET
„Жубер – душата по моя вкус“, ще напише век и половина след неговата смърт Чоран, а Ницше ще го сложи в класацията на литературните си предпочитания веднага след любимеца си Шамфор.
Ала не мислете, че ще срещнете портрета му (след дежурната биографична справка) в енциклопедиите по изкуства или справочниците. Той и до днес си остава почти Неизвестният, Моралистът в сянка, приветливият еснаф и конформистът от най-бурната епоха на френската история, от когото се интересуват само разглезените литературни сноби. Независимо от почти опаловата мекота на мислите му, независимо от тази уталожена и безметежна мъдрост, която подобно на класически храм виши снага на фона на огромната литературна продукция на времето му... Ала понякога съдба и творчество вървят неразделно ръка за ръка и когато първата е само пастел и почти безоблачен уют, потомците не са склонни особено да правят допълнителен ретуш на делото на твореца, камо ли пък преоценка или възторжени интерпретации. Така той ще си остане Забравеният, а както изглежда, и Последният моралист...
Жозеф Жубер е роден на 7 май 1754 година в Монтиняк льо Конт. Завършва колеж в Тулуза, след което се установява в Париж, където поради финансов недоимък е принуден да стане секретар на Дидро. Покрай него завързва познанства с Д’Аламбер, Мармонтел и други знаменитости, ала „шансът на живота“ му става личното му приятелство с поета Луи дьо Фонтан, с когото ще го свързва духовна близост до края на дните му. След като работи известно време като „литературен кърт и негър“ у различни благородници, Жубер опитва перото си в журналистиката, ала поради скромния си и деликатен характер – и там анонимно, без да подписва статиите си. От пламенен безбожник и атеист Френската революция прави от него точно обратното – превръща го в убеден монархист и религиозен човек. Ексцесиите и садизмът на този исторически земетръс го отблъскват и отвращават дотолкова, че от революцията насам той ще се занимава съвсем спорадично с политика, търсейки винаги второстепенната роля. Вярно е, че за известно време ще стане мирови съдия, а след това и инспектор в университета, ала повечето време (и най-вече след един успешен от финансова гледна точка късен брак) той ще държи на амплоато си на важен и високо ценен гост на литературните салони, където смайва с ерудицията си и тънкия си естетически вкус. Особено благотворна ще се окаже връзката му с Шатобриан. Последният храни особен духовен пиетет към него и Жубер за дълги години ще се превърне в първия му душеприказчик и литературен съветник. Смайващ с маниите, диетите и с внезапните и странни реакции в поведението си, рафинираният и вечно любезен естет обаче ще си остане еталонът за точен художествен вкус сред масата капацитети и културни знаменитости. Ала съвсем малко от тези хора ще бъдат в течение на втория „таен“ живот на този странен мъж, а именно че години наред той си води скрупульозно собствен „бележник“, в който вписва прекрасни с литературните си достойнства мисли, достойни за перото на великата плеяда моралисти, с които заслужено се гордее Франция.
Малко преди смъртта си, на 4 май 1824, Жубер ще сложи точка на своя така поддържан дневник с думите: „Истина = красота = справедливост = святост.“ За него близката му приятелка мадам Викторин дьо Шатене някога бе казала: „Жубер е само душа. Душа, която сякаш съвсем случайно е срещнала тялото си и която се оправя с него едва криво-ляво“...
Ала онова, което бе вярно за външния му образ, се оказа неимоверно по-проницателно за творчеството му. Двайсет години по-късно Шатобриан (вече в апогея на славата си) ще прерови записките от бележника на приятеля си и ще издаде един сборник с мислите му, с което ще направи името Жубер известно на всичките му сънародници. Тук българският читател ще открие една незначителна част от „бисерите“ му, които в по-голямата си част все още чакат преводача си, за да приключат цикъла със запознанства на родната публика с великата френска моралистична традиция.#
Автор: Венелин ЕРМЕНКОВ
Затвори очи и ще видиш
Fri 10 Nov 12:21:17 2000 EET
• Ако има някой да се терзае от прокълнатата амбиция да вмести цяла книга в една страница, цяла страница в една фраза и цяла фраза в една дума, то това сигурно съм аз.
• Аз не полирам фразата, а мисълта си. Изчаквам, докато капката светлина, от която съм имал нужда, се оформи и откъсне в перото ми.
• Наподобявам на еолова арфа, издаваща красиви звуци, ала не и мелодия. Никакъв постоянен вятър не духа връз мен.
• Когато приятелите ми са еднооки, ги гледам в профил.
• Вселената се подчинява на Бог по същия начин, както тялото се подчинява на душата, която го изпълва.
• Небето е за тези, които мислят.
• Набожността е един вид свенливост. Тя ни кара да снишим мисълта си, така както свенливостта ни кара да сведем очи пред онова, което е забранено.
• Да мислиш за Бога е действие.
• Трябва да отстъпваме на небето и да се съпротивляваме на хората.
• Когато Господ се оттегля от света, мъдрият се оттегля в Господа.
• Религията е поезията на сърцето, полезно вълшебство за нравите ни. Нїси ни и щастие, и добродетел.
• Религията не е нито теология, нито теософия, а нещо много повече от това: една дисциплина, един закон, едно робство, един неразривен ангажимент.
• Затвори очи и ще видиш!
• Да бъдем човеци с хората и неизменно деца пред Бога, защото в края на краищата сме само деца в очите му. Дори самата старост пред вечността не е нищо повече освен първият миг на утрото.
• Умът е атмосферата на душата.
• Фалшиви умове са онези, които нямат чувство за истината, а само за дефинициите, които се взират в мозъка си, вместо да гледат пред очите си, и които се съветват с мислите, които имат за нещата, а не със самите неща.
• Умните хора се отнасят към сделките, така както невежите се отнасят към книгите – нищо не отбират.
• Коравият ум е чук, който знае единствено да чупи. Твърдостта на ума често е не по-малко вредна и отвратителна, отколкото твърдостта на сърцето.
• Горещите умове имат нещо родствено с лудостта, а студените – с глупостта.
• Има умове–машини, които смилат и заучават, така както патицата от Вокансон смила ястията: механично, без да се храни изобщо.
• Въпросите показват широтата на ума, отговорите – неговия финес.
• Хората намират мотивите си за недоверие в собственото си невежество и пороци, а мотивите за доверие – в собствените си светлина и добродетели. Недоверието е достояние на слепците.
• Всичко, което засяга другите, ни развеселява. Всичко, което ни засяга лично, ни натъжава. Оттук и познатата меланхолия – чувството на човека, който живее затворен в себе си.
• Нещастен си само чрез разсъждение.
• Веселостта, особено литературната, избистря ума. Скуката го помрачава, върховното напрежение го прави фалшив. Единствено възвишеното го подмладява.
• Умереността се състои в това, да се вълнуваш като ангелите.
• Тези, които винаги обичат, нямат излишното време да се оплакват или да се чувстват нещастни.
• Уважението ти трябва винаги да е в услуга на приятелите ти, сякаш се намираш на обяд, в който всичко е в изобилие и няма нужда нито да броиш парчетата, нито да ги делиш.
• Когато обичаме, сърцето отсъжда.
• Трябва да се стремим да бъдем обичани, защото хората са справедливи, единствено към онези, които самите те обичат.
• Омразата между двата пола не затихва никога.
• Наказанието на обичащите прекалено много жените е да ги обичат винаги.
• Нежността е почивката на страстта.
• Скритите парфюми и тайните любови изветряват.
• Който задушава у човека чувството му за благоволение, го убива наполовина.
• Сърцето трябва да върви преди ума и опрощението преди истината.
• Бъдете благи и милостиви към всички с изключение на себе си.
• Всеки човек трябва да бъде автор ако не на добри творби, то поне на добри дела. Не е достатъчно да имаш таланта си на ръкопис и благородството си на грамота.
• Трябва да правим добро, когато можем, и удоволствие ежечасно, защото толкова пъти го можем.
• Бъдете с високо сърце и скромен ум.
• Суетата, която се състои в желанието ни да се харесаме и да станем приятни на другите, е полудобродетел, защото очевидно е полуунижение и полумилосърдие.
• Амбицията е безжалостна: презира всяко достойнство, от което не се ползва лично.
• Има възхищение, което е рожба на знанието.
• Очите, взрени в небето, са винаги красиви, независимо от това какви са.
• За уважение е само онзи млад човек, когото старците намират за любезен.
• Има възраст, в която силите на тялото ни се изместват и се оттеглят в ума ни.#
Жозеф ЖУБЕР
Автор: Венелин ЕРМЕНКОВ
Fri 10 Nov 11:34:05 2000 EET
„Жубер – душата по моя вкус“, ще напише век и половина след неговата смърт Чоран, а Ницше ще го сложи в класацията на литературните си предпочитания веднага след любимеца си Шамфор.
Ала не мислете, че ще срещнете портрета му (след дежурната биографична справка) в енциклопедиите по изкуства или справочниците. Той и до днес си остава почти Неизвестният, Моралистът в сянка, приветливият еснаф и конформистът от най-бурната епоха на френската история, от когото се интересуват само разглезените литературни сноби. Независимо от почти опаловата мекота на мислите му, независимо от тази уталожена и безметежна мъдрост, която подобно на класически храм виши снага на фона на огромната литературна продукция на времето му... Ала понякога съдба и творчество вървят неразделно ръка за ръка и когато първата е само пастел и почти безоблачен уют, потомците не са склонни особено да правят допълнителен ретуш на делото на твореца, камо ли пък преоценка или възторжени интерпретации. Така той ще си остане Забравеният, а както изглежда, и Последният моралист...
Жозеф Жубер е роден на 7 май 1754 година в Монтиняк льо Конт. Завършва колеж в Тулуза, след което се установява в Париж, където поради финансов недоимък е принуден да стане секретар на Дидро. Покрай него завързва познанства с Д’Аламбер, Мармонтел и други знаменитости, ала „шансът на живота“ му става личното му приятелство с поета Луи дьо Фонтан, с когото ще го свързва духовна близост до края на дните му. След като работи известно време като „литературен кърт и негър“ у различни благородници, Жубер опитва перото си в журналистиката, ала поради скромния си и деликатен характер – и там анонимно, без да подписва статиите си. От пламенен безбожник и атеист Френската революция прави от него точно обратното – превръща го в убеден монархист и религиозен човек. Ексцесиите и садизмът на този исторически земетръс го отблъскват и отвращават дотолкова, че от революцията насам той ще се занимава съвсем спорадично с политика, търсейки винаги второстепенната роля. Вярно е, че за известно време ще стане мирови съдия, а след това и инспектор в университета, ала повечето време (и най-вече след един успешен от финансова гледна точка късен брак) той ще държи на амплоато си на важен и високо ценен гост на литературните салони, където смайва с ерудицията си и тънкия си естетически вкус. Особено благотворна ще се окаже връзката му с Шатобриан. Последният храни особен духовен пиетет към него и Жубер за дълги години ще се превърне в първия му душеприказчик и литературен съветник. Смайващ с маниите, диетите и с внезапните и странни реакции в поведението си, рафинираният и вечно любезен естет обаче ще си остане еталонът за точен художествен вкус сред масата капацитети и културни знаменитости. Ала съвсем малко от тези хора ще бъдат в течение на втория „таен“ живот на този странен мъж, а именно че години наред той си води скрупульозно собствен „бележник“, в който вписва прекрасни с литературните си достойнства мисли, достойни за перото на великата плеяда моралисти, с които заслужено се гордее Франция.
Малко преди смъртта си, на 4 май 1824, Жубер ще сложи точка на своя така поддържан дневник с думите: „Истина = красота = справедливост = святост.“ За него близката му приятелка мадам Викторин дьо Шатене някога бе казала: „Жубер е само душа. Душа, която сякаш съвсем случайно е срещнала тялото си и която се оправя с него едва криво-ляво“...
Ала онова, което бе вярно за външния му образ, се оказа неимоверно по-проницателно за творчеството му. Двайсет години по-късно Шатобриан (вече в апогея на славата си) ще прерови записките от бележника на приятеля си и ще издаде един сборник с мислите му, с което ще направи името Жубер известно на всичките му сънародници. Тук българският читател ще открие една незначителна част от „бисерите“ му, които в по-голямата си част все още чакат преводача си, за да приключат цикъла със запознанства на родната публика с великата френска моралистична традиция.#
Автор: Венелин ЕРМЕНКОВ
Затвори очи и ще видиш
Fri 10 Nov 12:21:17 2000 EET
• Ако има някой да се терзае от прокълнатата амбиция да вмести цяла книга в една страница, цяла страница в една фраза и цяла фраза в една дума, то това сигурно съм аз.
• Аз не полирам фразата, а мисълта си. Изчаквам, докато капката светлина, от която съм имал нужда, се оформи и откъсне в перото ми.
• Наподобявам на еолова арфа, издаваща красиви звуци, ала не и мелодия. Никакъв постоянен вятър не духа връз мен.
• Когато приятелите ми са еднооки, ги гледам в профил.
• Вселената се подчинява на Бог по същия начин, както тялото се подчинява на душата, която го изпълва.
• Небето е за тези, които мислят.
• Набожността е един вид свенливост. Тя ни кара да снишим мисълта си, така както свенливостта ни кара да сведем очи пред онова, което е забранено.
• Да мислиш за Бога е действие.
• Трябва да отстъпваме на небето и да се съпротивляваме на хората.
• Когато Господ се оттегля от света, мъдрият се оттегля в Господа.
• Религията е поезията на сърцето, полезно вълшебство за нравите ни. Нїси ни и щастие, и добродетел.
• Религията не е нито теология, нито теософия, а нещо много повече от това: една дисциплина, един закон, едно робство, един неразривен ангажимент.
• Затвори очи и ще видиш!
• Да бъдем човеци с хората и неизменно деца пред Бога, защото в края на краищата сме само деца в очите му. Дори самата старост пред вечността не е нищо повече освен първият миг на утрото.
• Умът е атмосферата на душата.
• Фалшиви умове са онези, които нямат чувство за истината, а само за дефинициите, които се взират в мозъка си, вместо да гледат пред очите си, и които се съветват с мислите, които имат за нещата, а не със самите неща.
• Умните хора се отнасят към сделките, така както невежите се отнасят към книгите – нищо не отбират.
• Коравият ум е чук, който знае единствено да чупи. Твърдостта на ума често е не по-малко вредна и отвратителна, отколкото твърдостта на сърцето.
• Горещите умове имат нещо родствено с лудостта, а студените – с глупостта.
• Има умове–машини, които смилат и заучават, така както патицата от Вокансон смила ястията: механично, без да се храни изобщо.
• Въпросите показват широтата на ума, отговорите – неговия финес.
• Хората намират мотивите си за недоверие в собственото си невежество и пороци, а мотивите за доверие – в собствените си светлина и добродетели. Недоверието е достояние на слепците.
• Всичко, което засяга другите, ни развеселява. Всичко, което ни засяга лично, ни натъжава. Оттук и познатата меланхолия – чувството на човека, който живее затворен в себе си.
• Нещастен си само чрез разсъждение.
• Веселостта, особено литературната, избистря ума. Скуката го помрачава, върховното напрежение го прави фалшив. Единствено възвишеното го подмладява.
• Умереността се състои в това, да се вълнуваш като ангелите.
• Тези, които винаги обичат, нямат излишното време да се оплакват или да се чувстват нещастни.
• Уважението ти трябва винаги да е в услуга на приятелите ти, сякаш се намираш на обяд, в който всичко е в изобилие и няма нужда нито да броиш парчетата, нито да ги делиш.
• Когато обичаме, сърцето отсъжда.
• Трябва да се стремим да бъдем обичани, защото хората са справедливи, единствено към онези, които самите те обичат.
• Омразата между двата пола не затихва никога.
• Наказанието на обичащите прекалено много жените е да ги обичат винаги.
• Нежността е почивката на страстта.
• Скритите парфюми и тайните любови изветряват.
• Който задушава у човека чувството му за благоволение, го убива наполовина.
• Сърцето трябва да върви преди ума и опрощението преди истината.
• Бъдете благи и милостиви към всички с изключение на себе си.
• Всеки човек трябва да бъде автор ако не на добри творби, то поне на добри дела. Не е достатъчно да имаш таланта си на ръкопис и благородството си на грамота.
• Трябва да правим добро, когато можем, и удоволствие ежечасно, защото толкова пъти го можем.
• Бъдете с високо сърце и скромен ум.
• Суетата, която се състои в желанието ни да се харесаме и да станем приятни на другите, е полудобродетел, защото очевидно е полуунижение и полумилосърдие.
• Амбицията е безжалостна: презира всяко достойнство, от което не се ползва лично.
• Има възхищение, което е рожба на знанието.
• Очите, взрени в небето, са винаги красиви, независимо от това какви са.
• За уважение е само онзи млад човек, когото старците намират за любезен.
• Има възраст, в която силите на тялото ни се изместват и се оттеглят в ума ни.#
Жозеф ЖУБЕР
Автор: Венелин ЕРМЕНКОВ
Отг: ЖОЗЕФ ЖУБЕР
благодарско,брод:)
много ми хареса.:)
•`Тези, които винаги обичат, нямат излишното време да се оплакват или да се чувстват нещастни. ` - тази е чудесна:)
• Сърцето трябва да върви преди ума и опрощението преди истината. - това не е ли трудно много?:)
и още други много си харесах:)
много ми хареса.:)
•`Тези, които винаги обичат, нямат излишното време да се оплакват или да се чувстват нещастни. ` - тази е чудесна:)
• Сърцето трябва да върви преди ума и опрощението преди истината. - това не е ли трудно много?:)
и още други много си харесах:)
Отг: ЖОЗЕФ ЖУБЕР
Не разбрах за какво е цялото това пъшкане по този Жубер. Моралист някакъв. И какво от това?
Толкова фалш на едно място скоро не бях чел.
Не се изненадвам като имам предвид асоциативното ти мислене, Брод: Чарлз Буковски...Буковска, Буковска...аха от "Дунав мост"...Дунавска значи...Адриана Дунавска...не беше ли Буковска? Ами да! Адриана Буковска! А защо не Камелия?
Ето, аз не казвам, че те обичам, ерго съм несправедлив!:о)))))
Толкова фалш на едно място скоро не бях чел.
Не се изненадвам като имам предвид асоциативното ти мислене, Брод: Чарлз Буковски...Буковска, Буковска...аха от "Дунав мост"...Дунавска значи...Адриана Дунавска...не беше ли Буковска? Ами да! Адриана Буковска! А защо не Камелия?
Ето, аз не казвам, че те обичам, ерго съм несправедлив!:о)))))