и моите
19 отговора
237 прегледа
и моите
искам да нараня този когото обичам
искам да обичам този когото ранявам
зашо искам само каквото не мога
или докато не мога
толкова свикнах с болката, че ми липсва
или ми дойде в повече
някой някъде да ме е срещал
аз не съм
и ми е добре така
то гроздето кисело
и утре е ден
и декември е месец
хилядолетие
искам да обичам този когото ранявам
зашо искам само каквото не мога
или докато не мога
толкова свикнах с болката, че ми липсва
или ми дойде в повече
някой някъде да ме е срещал
аз не съм
и ми е добре така
то гроздето кисело
и утре е ден
и декември е месец
хилядолетие
в отговор на устните ти
#2
Отг: и моите
Много хубаво, много тъжно.
Познат стил.
Който и да си, пишеш добре...
И май наистина те боли.
Познат стил.
Който и да си, пишеш добре...
И май наистина те боли.
в отговор на устните ти
#3
Отг: и твоите
Така не може.
Срещам те всеки ден.
Само ти не искаш да се видиш.
Защо?
Защо не отидеш там, където искаш?
Срещам те всеки ден.
Само ти не искаш да се видиш.
Защо?
Защо не отидеш там, където искаш?
в отговор на устните ми,
#4
Отг: и твоите
Казваш, че те няма.
А си там.
Усещам те.
Едно стъкло има по между ни.
Стъклото на монитора.
Хайде, чакам те.
А си там.
Усещам те.
Едно стъкло има по между ни.
Стъклото на монитора.
Хайде, чакам те.
в отговор на устните ми,
#5
ние
Има толкова неща помежду ни.
Има твърде много казани думи.
Има още повече неизказани.
Моята гордост
и твоята гордост.
Моята глупост
и твоята глупост.
Слабостта ни.
Как е хубаво да мисля за нас.
Как боли като мисля за нас.
Научи ме да ти кажа "сбогом".
Има твърде много казани думи.
Има още повече неизказани.
Моята гордост
и твоята гордост.
Моята глупост
и твоята глупост.
Слабостта ни.
Как е хубаво да мисля за нас.
Как боли като мисля за нас.
Научи ме да ти кажа "сбогом".
в отговор на устните ти
#6
Реплика случайна
Гроздето и кисело да е узрява,
щом мисъл да го късаш рано
теб не изкушава.
Да нараниш, когото ти обичаш е възможно,
дори не трябва да опитваш,
самО ще стане, не е сложно.
Виж с болка силна се не свиква лесно,
доде до нея се не вмести друга
в сърцето тесно.
щом мисъл да го късаш рано
теб не изкушава.
Да нараниш, когото ти обичаш е възможно,
дори не трябва да опитваш,
самО ще стане, не е сложно.
Виж с болка силна се не свиква лесно,
доде до нея се не вмести друга
в сърцето тесно.
в отговор на устните ти
#9
:)
na men bolkata ne mi pravi vpechatlenie
veche
ako mojeshe purvite dve izrechenia da ne sashtestvuvaha
sega
dostavia udovolstvie sutreshnoto izsturgvane na smetta ot mozaka
oshte
zapochnah da useshtam ciklichnostta na neshtata
da mu eba mamata:)))
veche
ako mojeshe purvite dve izrechenia da ne sashtestvuvaha
sega
dostavia udovolstvie sutreshnoto izsturgvane na smetta ot mozaka
oshte
zapochnah da useshtam ciklichnostta na neshtata
da mu eba mamata:)))
в отговор на устните ти
#10
shtrih
izvinete che se namesvam
no tova e edin ot nai gotinite ragovori koito
naposledak sum sledial tuk
no tova e edin ot nai gotinite ragovori koito
naposledak sum sledial tuk
Отг: Реплика случайна
Да нараниш наистина е твърде лесно
и раната и двама ни боли
боли и от това, че те познавам,
но болката и сладка е дори.
Да чакам?
Какво да чакам?
Аз самата не зная какво чакам.
Все чаках поне да науча какво чакам.
А може би не всяко грозде узрява? Може би някое просто си остава по-кисело. За нечий чужд вкус. Не мога да имам всичко. Как обаче да се науча да го нямам?
и раната и двама ни боли
боли и от това, че те познавам,
но болката и сладка е дори.
Да чакам?
Какво да чакам?
Аз самата не зная какво чакам.
Все чаках поне да науча какво чакам.
А може би не всяко грозде узрява? Може би някое просто си остава по-кисело. За нечий чужд вкус. Не мога да имам всичко. Как обаче да се науча да го нямам?
в отговор на устните ми,
#12
Отг: и твоите
Искаше ми се да бях участвувал и аз
в разговора по-долу,
но някой ме е изпреварил,
харесало му е....
и на мен ми харесва....
в разговора по-долу,
но някой ме е изпреварил,
харесало му е....
и на мен ми харесва....
в отговор на устните ти
#13
Отг: Реплика случайна
Да, вярно може да е болката и сладка,
но само под ръка с надеждата,
че стреляли сме в "десятка".
Чакането си е състояние нелепо,
убииствено тресавище,
спасението ти отдето,
ще дойде веч ненужно...
но само под ръка с надеждата,
че стреляли сме в "десятка".
Чакането си е състояние нелепо,
убииствено тресавище,
спасението ти отдето,
ще дойде веч ненужно...
в отговор на устните ти
#14
Отг: До ягодовите устни
Тук настана такава мешавица, използване на подобни ник-ове, че сам не зная дали да го правя. Но ще. Защото виждам, че имаш нужда от форума, а не от произнасянето на "Цар Траян има кози уши!" в дупката. Аз също.
Единствената тема е молбата ти да те научат да казваш "сбогом".
Ако аз се считах способен, бих те научил на следните неща:
* никога да не казваш "никога", "не мога",
"сбогом", "край", "мразя", " не ми се живее".
* да можеш да казваш "обичам те", когато наистина
го чувствуваш
* да използваш единственното си и истинско
име,(или ник), когато искаш да кажеш каквото и
да е било, където и да е, защото анонимността
е изкушение да изречеш неща, от които би се
срамувала, ако ги изречеш с открито лице.
* как да се изправиш, и да кажеш: Ето, аз съм
тази и тази, аз съм направила това, сега искам
да направя нещо повече, защото името не те
идентифицира като личност, но то те форматира
пред останалия свят, дори един расов кон има
име, и ако победи, всички запомнят името му,
ако излезе втори, бързо го забравят, но си има
име, не е само"кон". И когато имаш име,
неусетно заработва един механизъм за
самосъхранение, сдобиваш се със желание да
запазиш това име чисто, защото то вече е
свързано с личността ти, и не то, а ти, чрез
него, сама се идентифицираш...
* да разчиташ на себе си и да не се страхуваш от
неизвестното, защото то, неизвестното е по-
страшно, когато не знаеш какво е, какво следва,
течението е сила, която трябва да попиваме с
греблата, защото иначе те изхвърля...
* да можеш да казваш "прости" и "прощавам",
защото еднакво благородно е да поискаш, и да
дадеш прошка...
И на много други неща бих искал да мога да те науча, но няма и да се опитвам. Това не се учи от учители, гуру-та и други, върху анонимни черни дъски, като тази. Всичко това ще научиш и разбереш сама, когато бъдеш готова за него. Когато си сигурна, че наистина го искаш.
А до тогава, искам да те попитам: имам си име (ник), и ти също. Готова ли си да се измъкнеш от ъгъла, който не е твоето място? Нито пък моето, защото търсех теб?
в отговор на устните ми,
#16
Отг: До ягодовите устни
Нима очакваш, а сам мълчиш ?
Да поискаш прошка понякога е по-скоро натрапчиво неуместно, нежели благородно.
Да простиш е лесно, на думи. А да забравиш ?
Откъде се взеха пък тези ягоди.
Да поискаш прошка понякога е по-скоро натрапчиво неуместно, нежели благородно.
Да простиш е лесно, на думи. А да забравиш ?
Откъде се взеха пък тези ягоди.
в отговор на устните ми,
#17
Не. :( Съжалявам.
Поред? Или несвързано?
Толкова много отговори в главата ми. Толкова много отговори на устните
ми, а под пръстите не излиза нищо.
Представи си пещера. Тъмна. Понякога уютна, понякога страшна. Там в
ъгъла е този, когото търсиш. Знаеш, че е там. Викаш името му, а чуваш
само собствния си вик отразен в стените. Шептиш, а се връща само твоят
шепот. Знаеш, че е там. И се е сгушил. И, че много му си иска да ти
подаде ръка, но пък много го е страх. И си стои там в ъгъла. Направил си
е свой дом и си го харесва. Или май не го харесва, но пък никак не му се
иска да си признае, че можеш да му покажеш пътя навън.
И аз се обръщам и си казвам "Пещери много" и излизам навън.
Но винаги, когато мина покрай входа и усещам, че вътре има част от мен.
И с мъка се съпротивалявам да вляза. Понякога не успявам. И потеглям.
Различно е. Един път разглеждам с интерес пещерата и си казвам, че
всъщност всички пещери са такива. Друг път влизам, защото търся нещо. И
в много редки случаи успявам да го докосна. За миг. За частица от
секундата. И тогава тя засиява. Пещерата става различна. Става приказна
и шарена. Светла и красива. Зазвъняват звънчета. По стените проблясват
зайчета.
Само миг.
Тогава няй-боли. Защото зная, че я има. Онази другата пещера. За която
все си повтарям, че аз съм измислила. Започвам да викам отново името, а
ехото повтаря моя глас и нищо повече. Шептя, мълча, но нищо.
Когато изляза ми се иска никога повече да не влизам. Да затворя входа и
с голям камък и върху него да плъзне бръшлян.
Зная, че след години, когато тази пешера, за мен бъде само приказка, ще
отсане спомена за зънчетата и светлините. Смътно някъде ще знам, че е
имало и тъмнина, но ще помня красотата.
Искам да намеря камъка. Искам да посадя бръшляна.
Това търся.
Толкова ли е лошо да се научиш да казваш "сбогом" ако това "сбогом" ти
отваря пътя към нов свят.
"Не мога" Защо да не кажа "не мога"? А ако аз наистина не мога да запаля
светлината там? Сигурно все има някой който ще може. Но ми се иска
тогава да съм далеч, защото ще ми е наистина много тъжно. Кое е лошото в
"не мога"?
"Мразя". Май си мечтая да го науча. Поне да видя какво е "мразя".
Моето истинско име.
За какво ти е? Ти виждаш мен истинската. А аз, ИСТИНСКАТА съм различна
от аз с името. Пазя си се само за мене си. Сега и ти надникна там. Но не
мога да ти дам и името. Не мога. :)
Благодаря ти за това.
Толкова много отговори в главата ми. Толкова много отговори на устните
ми, а под пръстите не излиза нищо.
Представи си пещера. Тъмна. Понякога уютна, понякога страшна. Там в
ъгъла е този, когото търсиш. Знаеш, че е там. Викаш името му, а чуваш
само собствния си вик отразен в стените. Шептиш, а се връща само твоят
шепот. Знаеш, че е там. И се е сгушил. И, че много му си иска да ти
подаде ръка, но пък много го е страх. И си стои там в ъгъла. Направил си
е свой дом и си го харесва. Или май не го харесва, но пък никак не му се
иска да си признае, че можеш да му покажеш пътя навън.
И аз се обръщам и си казвам "Пещери много" и излизам навън.
Но винаги, когато мина покрай входа и усещам, че вътре има част от мен.
И с мъка се съпротивалявам да вляза. Понякога не успявам. И потеглям.
Различно е. Един път разглеждам с интерес пещерата и си казвам, че
всъщност всички пещери са такива. Друг път влизам, защото търся нещо. И
в много редки случаи успявам да го докосна. За миг. За частица от
секундата. И тогава тя засиява. Пещерата става различна. Става приказна
и шарена. Светла и красива. Зазвъняват звънчета. По стените проблясват
зайчета.
Само миг.
Тогава няй-боли. Защото зная, че я има. Онази другата пещера. За която
все си повтарям, че аз съм измислила. Започвам да викам отново името, а
ехото повтаря моя глас и нищо повече. Шептя, мълча, но нищо.
Когато изляза ми се иска никога повече да не влизам. Да затворя входа и
с голям камък и върху него да плъзне бръшлян.
Зная, че след години, когато тази пешера, за мен бъде само приказка, ще
отсане спомена за зънчетата и светлините. Смътно някъде ще знам, че е
имало и тъмнина, но ще помня красотата.
Искам да намеря камъка. Искам да посадя бръшляна.
Това търся.
Толкова ли е лошо да се научиш да казваш "сбогом" ако това "сбогом" ти
отваря пътя към нов свят.
"Не мога" Защо да не кажа "не мога"? А ако аз наистина не мога да запаля
светлината там? Сигурно все има някой който ще може. Но ми се иска
тогава да съм далеч, защото ще ми е наистина много тъжно. Кое е лошото в
"не мога"?
"Мразя". Май си мечтая да го науча. Поне да видя какво е "мразя".
Моето истинско име.
За какво ти е? Ти виждаш мен истинската. А аз, ИСТИНСКАТА съм различна
от аз с името. Пазя си се само за мене си. Сега и ти надникна там. Но не
мога да ти дам и името. Не мога. :)
Благодаря ти за това.
в отговор на устните ти
#18
Отг: и моите
.......
Не те срещнах, защото те нямаше .... там, където искаше да бъдеш .....
Сама? ....... Не, болката ти говори за не- самота ..... Болката ти рисува не-страдание .... болката ти е знак, който не можеш да разчетеш, но който би искала .....
Да, утре също е ден, но може не цяло хилядолетие .... Просто е утре .....
А ти така или иначе .... оставаш ти .......
Не те срещнах, защото те нямаше .... там, където искаше да бъдеш .....
Сама? ....... Не, болката ти говори за не- самота ..... Болката ти рисува не-страдание .... болката ти е знак, който не можеш да разчетеш, но който би искала .....
Да, утре също е ден, но може не цяло хилядолетие .... Просто е утре .....
А ти така или иначе .... оставаш ти .......
в отговор на breath_sign
#19
Отг: и моите
може би някой чака, където не трябва.
може би някой не отива където трябва.
може би нищо не е така, както е.
кой може да каже.
никой.
само го изпитваме.
въпросът е дали искаме промяната.
може би някой не отива където трябва.
може би нищо не е така, както е.
кой може да каже.
никой.
само го изпитваме.
въпросът е дали искаме промяната.
в отговор на breath_sign
#20
Отг: и моите
да.
и така или иначе, оставам аз
просто трябва да се науча да се погаждам със себе си
и така или иначе, оставам аз
просто трябва да се науча да се погаждам със себе си