загубих

Загубих желанието да съм с хора да бъда с други различни от мен искам да бъда сам със себе си и да прогоня чуждите от вътре си не искам чужди намеси не искам да ви изрязвам със нож от плъта си. Не искам друго освен да бъда сам защото всичко друго наранява не искам болка а самота почивка и накрая кончина на която да има цветя. Цветя, не, не искам жертвоприношение не искам техният живот те поне са свободни далеч са от човешкия затвор. Затвор на съзнанието и затвор обкован с вериги от предразсъдъци. Самотата не е ли свобода когато си сам можеш да правиш всичко което пожелаеш е да няма да има кой да те насърчава, няма да има кой да се усмихне на грешкитте ти и да ти подаде ръка но подобре така отколкото голямата болка която ще ти донесе човека на който прекалено се довериш. промених се преди бях друг превъзмогнах до голяма степен психозата си вече не го уссещам в мен вече се чувствам изцелен но и твърде много оттдалечен от другите след всичко което приживях.

пак ще се промениш.........живота е низ от възхищения и разочарования........ ps- щом пишеш за болката си тук,значи не си се отдалечил..... take care!

choveka, e goliama rabota!

Хубаво е, че разбираш какво става с теб. Ако много си страдал, ще отнеме много време. Но после пак ще има промяна. Животът е на цикли. Желая ти късмет!

Ти си щастливец, че си превъзмогнал нуждата от другите да те насърчават и осъждат. Само едно не мога да си обясня - защо тогава пишеш? Или още не си превъзмогнал нуждата от публика? Извинявай за сърказма ми, но всички ние живеем сред хора и следователно сме поели риска (съзнателно или не) да бъдем приласкавани или наранявани от тях...

....а какво за любовта?

Любовта тук е само дума. Защо ни дадохте живота, защо ни хвърлихте в капан, защо затворихте вратите и изхвърлихте ключа оставяики ни на нас самите. А ние съзерцаваме звездите и се утешаваме с любов.

Самотата е затвор, създаден от самите нас. Ако няма любов, то поне гняв... за да ти даде сили да излезеш... Собствените ни мисли ни затварят и само те могат да ни освободят.

Само в мислите си сме свободни. Това е вечният път на несъвършеният търсещ съвършеното. Търсещ да се обясни чрез някой друг. Търсещ себе си в съвършеният. Търсещ това, което не притежава у себе си и поради което толкова силно желае. Но толкова много има той да открие там, защото когато ние се изпразваме от съдържание той се пълни с такова и ние се отдалечаваме. Но никой не може да спаси себе си от другите и затова има само един начин, а имено него беше разбрал Псерам. И именно от който трябваше да се отдалечи, защото истината не може да се гледа втренчено. Понеже изпепелява неистината, а той беше препълнен с неистина и надали щеше да остане нещо от него. Затова гняв и отблъскване докато има още какво да спасяваш, а после на малки количества и лечение. Гняв.

Ако съвършенството означава самота, не го искам. Ако съвършенството означава да не се стремя повече към нищо, не го искам. Ако съвършенството означава една гола бяла истина, не го искам. Ако съвършенството означава някой да се отдалечава от мен, не го искам. Аз обичам света. Обичам несъвършенствата. Обичам хубавите неистини. Обичам хората. Обичам Красимир. Обичам да вали. Обичам сладолед. ...и не знам кой е Псерам...

Аз не съм готов за истината защото дори и да я открия ще продължа да я търся. Съвършеният не се стреми към нищо та към какво да се стреми щом е съвършен, всъщност има към какво - да направи другите съвършени. Той не е гола бяла истина той е огнено кълбо от светлина. Псерам това е всъщност един герой, а кой е Красимир?

за тези, които четат.... дори не знам защо пиша тук, поредното проявление на собственото ми несъвършенство (и липса на талант) предполагам.... или защото обичам да си говоря сама, а тук май всички си говорят сами....... но ми стана интересно това, което пишеш, чий герой е този Псерам?

Герой от една моя несбъдната идея, но все пак остана някъде там в ъгълчето на съзнанието ми и вчера изникна незабелязано промуши се през предрасъдъците и се показа на света. Явно и той като всички нас иска да е в нечий център на внимание.

не искаш ли да си в нечий център на внимание... не оставяй идеите ти да умират без време... дали ще стигна някога поне до една усмивка от твоя страна или ще трябва да ме отделяш с нож от кожата си? :)))

Идеите ми никога не умират просто не стигат до там за да станат нечие чуждо достояние, и странно но от известно време чувствам че нямам толкова силно желание да бъда разбран от другите и да изливам душата си пред непознати. Преди се имах за смел че се разкривам безрезервно пред другите, но вече не е така. Честно казано не искам да бъда център на нечие внимание, освен може би на щастието и на любовта която ще ми го донесе. Усмивки съм раздал толкова много на света и за мен ще е удоволствие да дам още една на човек, който наистина желае това. Усмивката това било радоста на сърцето, не знам защо се радваш толкова много мое сърце, но ти ме правиш щастливо с щедроста с която раздаваш усмивки.

Да се разкриваш пред непознати и да изливаш душата си май не е кой знае каква смелост.... По-скоро страх, че сред познатите няма да срещнеш разбиране, а от непознатите не го очакваш.... мислиш си, че ти е все едно. Което в крайна сметка пак е заблуда, защото винаги се намира някой, който да ти убие желанието... и усмивката. Вече няколко пъти се заричам да не пиша повече. На моменти имам чувството, че използвам хората, които четат, като кошче за душевни отпадъци (не обичам клишетата, но... ) Това е за последно (може би :)). Хайде... бъди щастлив... и щедър (на усмивки)! :)

и с удоволствие си четях старите теми колко много съм се променил със вас и с часта която съм изкарвал на показ. Писането истинското писане служи не на читателите, а на автора. За това да проведе един пълноценен разговор със себе си и понякога дори да се докосне до това в него което го свързва с бога.