Защо съм

Защо съм? И къде съм? И дали изобщо съществувам? Сънят ми е накъсан от пътища, в които се изгубвам. От вярата ми нищо не зависи. И не изгрява слънцето затуй, че аз го искам. Тревата и без мене е зелена. И равномерно диша цялата вселена до мен, край мен, във мен... А аз? А аз къде съм? А може би там някъде, където небето и морето се целуват, или във думите, с които ти с мене вчера се сбогува? Или в усмивката през сълзи, която днеска си облякох? Там някъде съм... просто мълния живота ти със страст прорязала. И изгоряла...

ти просто си прекрасна...

Когато слънцето изгрее и теб търси Тревата е зелена и за теб Животът не е познавал твойта същност Но с теб ще крачи шарен и напет *** С уста ти казах "сбогом", но излъгах Ти винаги ще бъдеш част от мен А на вратата плакахме и двамата, спомни си...

Не искам вече да съм твоя, искам да съм ничия. Не искам да те помня, нито да те обичам. Не искам повече да чакам, нито да се вричам, че никога, че никога отново към тебе няма да погледна... Ала защо, защо тогава душата бедна пак затебе плаче...

Ще съм щастлив ако ме забравиш Ако намериш този, който заслужаваш Не егоиста аз, окрал те и избягал, а истинският друг когото чакаш. Когато знам че си щастлива и желана Че имаш всичката любов, която обещах, но не ти дадох. Когато сълзите ти са от радост, Тогава и аз ще съм щастлив ...и ще те забравя

лицемерна мръсотия.

Tova beshe druga zvezda, koiato ne si ti..., sori no me obarkvash...smeni broiat na *... Nishto lichno:)

Феникс. Гръмотевична буря. Топлина в сърцата на приятелите ти. .....всичко това си ти. Хубав стих.

bolka opitomena

мислиш ли, че не го осъзнавам?

и това ли трябва да опорочи малката писанка? Смайваща душевна празнота... и ревност :))))

?????

не бива така... не толкова категорично... толкова болезнено...

се намести в липсващото пространство - като вещо лице в ресор прозорливост. имаш право - чак гърбът ме засърбя от ревност. и все пак - тризвездна комисийо - към Кого ги люшвам тез силни чувства? а? (настоящият отговор се вписва в невежо-душевно-празния ми имидж ) хайде, отивам да злобея другаде.

след любезните дни идват други любезни а защо те боли‚ щом е толкова лесно? и защо посред нощ ставаш уж за вода‚ а допираш очите си до небето едва да не го заболи‚ да не го нараниш? да не те заболи? да не се нараниш? спиш ли? може би ти‚ а не друг някой‚ спиш? и какво е любов? и защо си сред нея? светлина? мрак и зов? или да... онемея?

Не, не бива така да ме мъчиш. Боли щом отново припомняш ми минали дни. Щом затворя очи и те виждам така нежни устни допрял в мойта тъжна ръка, пак ми шепнеш забравени, скъпи слова... Престани - бъдещето е тъга.

Лъгах и себе си, не знаех, мислех че я правя щастлива, опитвах се и аз да съм щастлив. А може и да сме били...

Хайде, усмихни се и напред върви, аз не те познавам, а пък мене - ти. С твойта болка в тебе, с мойта болка в мен, някак ще успеем да се разберем. Хубаво е било, хубаво ще е, аз ще срещна мило, хубаво момче, ти ще срещнеш друга някоя жена, ти ще я обичаш, а пък тебе - тя. Тука в нета знаем - няма чудеса, ти си тъй измислен, аз пък - уж добра, но дали в живота истински сме с теб аз - жена мечтана, ти - добър човек? Знаеш ли, освен тези рими, които са нещо толкова естествено за мен, аз мога да говоря и " нормално". И съм прекрасен събеседник. Не искам да ме възприемаш като нещо имагинерно...

няма "били"..... няма "била любов" няма щастливост‚ родена от излъгване. само повече боли‚ после‚ после‚ после‚ после‚ после..... тя е, или никога я е нямало. така мисля.

Щастливост, родена от излъгване наистина няма... когато научиш, че са те лъгали... не и преди това...