без заглавие

Иска ми се да бъда поет, но колко жалко - не съм. Душата ми е поетична, а словата ми така прозаични. Как тогава да я покажа?-душата си И кой би я разбрал, след като и аз не разбирам? Каква логика ръководи нейните потребности? Потребности от любов, любов, любов... Но да не се увличам. Един български поет каза "поезията предполага не сълзи в очите, а очи в сълзите". Е, не съм поет, затова ще се отдам на моите сълзи в очите.

Всеки има своята поезия, според мен:)

И какво е това хехе!?!?

така мислиш - по скор съвет да не приема човек нещата толкова сериозно!

Нима човек може да заповядва на чувствата си !? При мен те се борят с разума непрестанно. Защо ли? Навярно съм потенциално лоша и грешна. Надделява винаги разума, но от това не ставам по-щастлива....

Не може всеки човек - и там е работата! Пробвай да си оставиш разума на мира и да дейсваш импулсивно - по някога човек усеща нещта по-истински, отколкото ги вижда или осмисля!