***

Мечтателю, не стой така в очакване, подпрял с надеждите си небесата, не знаеш ли, че всяко утро е ограбване, а всеки залез следваща забрава. Веднъж потърсих мъничко разбиране, избрах си място тъмно и потайно и там проплаках своето очакване, и своето сбогуване в света безкрайно. И после ми се случиха незнайни работи, едини такива, за които няма думи. Седях си в къщи и повтарях: "Само ти, ще имаш право да царуваш над съня ми." Тъй кратко беше, тъй сепко, мигновенно... Далечно утро, все още топли щастието ти неземно...

очакваме магия някаква да ни докосне стоим претръпнали и предъвкваме болки и единствено споделянето ни ще блъсне и ще разлюлее в мислите ни свойте люлки и ще се смеят мислите ни в миг след този и устните ни ще се кипрят целите в усмивки по ъгълчетата им ще мами цвят от рози... най-хубавото нещо на този свят, е че те има не искам да те имам не искам да съм твоя искам само да те докосвам и да зная, че те има...

Но никой няма - мълчание, забрава отново се прокрадва в дома ми. На хоризонта бавно в нишка изтънява очакване родило се в съня ми. След миг отново ще заспивам бяла, след миг отново ще отлитам... А мисълта да се събуждам цяла ще бяга, ще подсмърча, тръпне... Защо - ще пита - да се връщам? Тук, в тази стая не изпитах радост. Безмислено е само да обръщам едни и същи дните, всичко е нахалост...

докосни ме... има ме... ...потънал в самота далече от света... без теб

e.

Трудничко върви, ама какво да се прави .

съгласна съм, понякога даже едва крета, но затова пък като тръгне... а е имало и надявам се ще има още такива моменти :) заради тях си струва, нали, Вики?

pishi i ne spirai!!!!!!!!!!!!!!!!

удивително точно