***

Когато спят, жените се потапят в облаци като в прегръдките на нереален свой любим, по клепките им се протягат звездни странници, по устните им светят приказки с героите на Грим. Когато спят, мъжете се превръщат в облаци, като потрепващи в небето нежносветли лилии, обгърнали във бяло тялото на своите безсъници, се вслушват в шепота на чакащите ги любими. И само ти, поете, понякога ще бъдеш с тях. Сгъни хартиените си криле и полети! Възпей желанието в тях и напиши, че няма грях щом любовта над сънищата им трепти.

ей, тук ли си? или пък там? където и да си - не знам - лети, лети... не знам дали ти се е случвало, но стоя като сополиво рошавче и те слушам :) на тия години... благодаря ти, много :)

ето ти ги трите ми искрички ***, нося ти ги под крилото първата искричка* е звездичка, нея постави я на челото, втората и третата ги дръж в ръцете те са капчици от дъх на цвете :)) и... отивай да се въртележкаш... и гледай пламъчетата да стискаш :)

приказката сега :) върти се , върти се, върти.. това ли, това ли си ти - което под камък не пада но все се надява и страда когато невидим капчук задръстен уж сякаш напук му вика: -не искам, не питам, не знам. не мога, не чувствам, не ям... започнах уж някаква книга, но тя до луната не стига, така че ще куцна до тук, един най-любим лилитук, ела и сега прочети я... .....само приказка. ..... ех, че стихия :)))

Седя като ненаситно малко дете пред екрана и искам да затропам с думи: Искам още от тези и от онези лилитукчеви и неонелчеви думички, искам. Толкова са ... такива, каквито са си. Просто искам още. Много.

:)) еее... няма да я кажа... само отговора ще покажа, пък ти се сещай... *Щеше да има смисъл да хлопаш, ако вратата беше помежду ни* толкова :)) и ако се сещах как, щях да ти намигна, но днес ми е здраво бавното око и ще отнеме време. друго не обещавам, щото като взема да обещавам и неусетно започвам да послъгвам, защото искам все повече и повече неща да обещая и то става еднаааа...

Прекрасно!!!!

Mnogo krasiv san. :-)))))))

Сънища - нощни приумици Гонят ги в мрака злите бродници-безсъници към смълчания вир... Но от мастилените дълбини заедно с капките на блещукащите звезди измъква ги Луната нежно със своята сребриста мрежа, която хвърля, за да хване в нея влюбените. После Светлоликата разрошва косите на спящите земни чеда небрежно вплита в тях уханни стръкчета цветя, които изгревът разтваря на разсъмване в горите тилилейски, Тя милостиво прави го, за да ни омае с уханните им обещания за да повярваме отново в своите най-съкровенни и невъзможни блянове. Сетне си тръгва, а с нея - и нашите сънища

Сънувам ли? Каква е тази синева пред мен? Потапям къс по къс сърцето си във нея. Обгръщат нишките на слъчевият ден безплътното ми, неживяло още тяло. Оставям мислите си да сплетат венец в косите ми надбягващи се с вятъра. Страните ми полазва мил пъстрец, забравям грижите си там под габъра. Сънувам ли? Или е истина това във мен? Живот, аз искам в теб отново да се сгуша, да чувствам тръпката от всеки мой си ден, в гласана на идната любов да се заслушам.

на всички ви благодаря мисля, че писането е най-прекрасното нещо на света да, съвсем наистина си го мисля

сещам се и за други прекрасни неща