Dont go away...

Не си отивай! Спри! Простенах уморено И впуснах се да калкулирам времето ти ценно... Секунда - левче Минута - шейсет.... Безброй какво ли ти ще ми дадеш... Постой, нещастнико, постой... Една секунда, миг, забрава Наистина си права - защото твойте Думи и слова са толкова безлични, че поглед, трепет, пък и друго не остава - замяната ме съкрушава вампирски трепети за устните обични пресмятания във ръце, очи, лица... защо не скърцания, вопли и ридания... Поезийо, с какво ти предизвика тез страдания, защо плодиш осъдени души... Но нека този припев неизмислен сломи гръбнака на Пегаса уморен Защо, о, Маги, ни терзаеш ти, във този клуб, току що сътворен със излиянията си, които тук привеждам без думичка във тях да променя: "Не си отивай! Спри! Не говори, а просто остани! Обятията топли разтвори, за секунда в тях ме приюти. Бубуроче, обичам те!" Бубуроче - njamam dumi, draga stihopletke... SIK TRANSIT GLORIA MUNDI... Mili Boze....

Бракът бавно обсебва обущарите Шпорите се полюшват морно под ботуша Със кръпка кожена лепят те и поправят и впиват нокти вчернени във кадифената шкурка. Прахът и жегата гмурват се в кръвта им прокуждат от очите уморени желаната вечерна дрямка Със острия пирон прибързано се драсват И колабират сред разхвърляните черни обуща. Дано, любими, аз не те открия в ателие на обущар дано не вляза в тази тъмна стая Дано с копнеж и болка в теб не се притисна, Защото ще се убода във обич и пирон... Любими, лягай, щото знайш ли, че нищо е гвоздеят мощен пред тежките ръждясали подкови и моят зъл всеоглушаващ зов... За твой късмет дори и Спас дойсе и възмутено цвили... Жената дръпна се - остана пародичното насилие... Отново съм с теб и ти си с мен, обущарю! Пепелта нежно докосвам със устни. С ръце треперещи опипвам твойто ателие и вдишвам аромата на ботуши и на пръсти. Шумно в шума провиквам се: Вземи ме! И алена капка из ухото ми блъвна. Не се събуждаш ти и аз, останала без сили, до тебе умирам сломена и тъжна.

ХА-ХА-ХА ТОКУ-ЩС ПЪК АЗ СЕ ОТЧЕТОХ В ТВОЯ ТЕМА... СИРОПИНО НЕСРЕТНИЙ

Автор: СИРОПИНО Патронът лек-полека ще обсеби картечарите дулата ще посърнат, изморени, в мрака а нейде тихо-тихо, в кадифената тъма една овчарка тихо се разплака... Прахът и жегата са минало далечно в кръвта сгъстена спуска се на пръсти махмурлукът и жаждата надига свойта алчна мутра за да извие право в небесата.... Дано, лъбими, таз словесна примка, не удуши в нас пориви барутни но знай - ако полегнал те открия ще те прострелям с откосите морни на мойто закъсняло вдъхновение... О, ужас във кръвта, о тежко ми любовно опиянение... над нази нощ се спуска ужасена добре е, че очите уморени затваря тихо милата вечерна дрямка Добре, че си полегнал, и хвърлил си до нащо ложе тежките ръждясали подкови добре е, че до теб не стига моят сладко ужасяващ зов... Пародичното насилие... Това е кръстът на стихоплетеца... Пегасе, ти недей тъй възмутено цвили... Защото се не знай... Септемврий - той понякога мож да стане май... Така де... как сладко ще ухай на поетичния барут дулото димящо... Застреляй ме, любими картечарю! Ако можеш...

... насилие... това е моят кръст на долнопробен стихоплет ... пегасоцвилие... ушите ме болят, душата ми се моли - срещу ми е поет! Патрон, картечари, дула, Барутни пориви, морни откоси, "Септември ще бъде май!" Хвъркато магаре, недей тъй ме коси! Овчарката не беше ли жетварка? Но в интерес на мойта плетка - Нека да бъде нестинарка И нека пее, тя поне, като поетка Тез тъжни песни, В туй любовно опиянение, Ще да загине и моят любим! А от дулото ще струи дим... Уханието ще е сладко, като сладникав стих. Не! Сладко, като най-ужасяващ зов ще бъде! Като зовът картечен на Пегаса : "Убих, убих... убих!" На мойта плитка сплитка украса. Ще бъде този стих...

Автор: Siopino Дата: 06.03.00 12:22 ... Ненасилие... това е мойта орис, скъпи картечарю и ти не се наричай долнопробен стихоплет щото низвергваш моето пегасоцвилие до ухобол и тъжен устоцвет Утехата една е - срещу ми е поет! Отде ти хрумна този потресающ символ, който душата ми накара да ридай - Не вярваш ти, ама може да е май септеврий но никога магарето не ще да захвърчи във небесата волно като птица нито ще е образът овчарка претворен в жетварка, гъбарка или нещо друго втъкано в хитроумна плетка... О, богове, тя няма да е нестинарка и няма поетично да ридай... Пък ако ще да е хилядно поетка... Решаваме с теб солидарно ний обаче, да го утрепем ние нашия възпят любим... И радостно ще срещаме зората сред руините на сражението обсипано със наранени рими, спящи картечари... Обзети от мечти отново ний да станеме корсари... И песни кръвожадни да редим... Накрая обещавам - ако ти не можеш, аз плитчицата твоя кръвожадна и корсарска ще сплета...

Ах ти, заинатено сиво клепоухо, С криле измислени от някой сладък Нарцис! Не ще хвърчиш, разбира се, защото ти си глухо За песента по жътва и саркастичния катарзис! А аз понеже си оставам скромен стихоплет, Оставям ти сплитката... О, велики поете! Две лицеви и опако - една : тъй ред по ред Плети щом искаш ти венци от жълто цвете! Po ideja na Byul.

Благодаря... Нежна душа си ти, от километри личи... Нека да ти е хаирлия... Личи си, че обожаваш Яворов...

Сбогом... маги - пиши, мойто момиче, този клуб е твой... Явно си от класата на Яворов - щастие на теб и Митето... Само че защо наистина клуб поезия стана арена на тази любов? Все пак... Тръгвам си оттук омерзена...

:)