България -

Православна и славянска завинаги!

По-точно българска и пак българска завинаги!

Да, де! Ама на някои не им било ясно, какво значи това!

То ще им стане ясно. Съвсем нормално е да не им е ясно, но по тяхната логика и "човек" не би имал никакво значение, нито пък каквото и да било, което си е реално и съществува.

Българите на България, България на българите. Българи са онези, които принадлежат на България. България е онова, което принадлежи на българите. Българите принадлежат на България, защото носят нейното име, в нея са се родили, чувстват се българи, различават се от други народи, имат и използват език, носещ името на страната им и тяхното име, разсъждават като българи, не са католици, не са протестанти, не са мюсюлмани, в известен смисъл са християни, културата им се е изградила в зависимост от особеностите на българските земи, изповядват български традиции и обичаи,нямат нищо общо с англичаните например, живеят заради България, защитават България и накрая умират в България. България принадлежи на българите, защото тя носи тяхното име, създава ги, оформя националната им култура, надарява ги с българския език, който е характерен за българските земи, определя националното им самосъзнание или идентичност, също така ги защитава и като цяло съществува за да ги има, а тях ги има само когато са в състояние да се утвърдят като българи, а това не е възможно и не може да се докаже ако няма българска държава. Българщината представлява българите и България в хармония, смесени.

Славянският корен на българите е доста спорна историческа теза, която се корени единствено на митове и легенди. И от самолет се забелязва, че българите нямат нищо общо по вид с останалите славяни. Що се отнася до православието, пак попадаме на спорна теза. България е преди всичко атеистична, а не православна държава. Ако от всички религиозни хора в страната, извадим мюсюлмани, католици, евреи, протестанти, будисти и всякакви други, изведнъж ще открием, че православието се изповядва от доста малка част от населението. С какво право тогава се мъчим да я изкараме православна?

Подкрепям мненитето ти.

А бе предпочитам да е с проспериращи и спокойни граждани, но като гледам колко тъпотии се изговориха тук не ми се вярва това някога да стане. Пълно е с лумпени от всякакъв чешит - комунисти, расисти, националисти, пролетарски интернационалисти. Не виждам светлик на хоризонта... Лудница.

Славянският корен е спорен само за тези, които се опитват като теб да правят пропаганда в услуга на американските си господари. Вземи си препрочети некоя книжка. Ако не щеш българска, погледни кво пише в енциклопедия Britanica по този въпрос. И не ми излизай с плоския лаф, че сме по тъмни от северните славяни. Това се обуславя от климата. А със сърбите например си приличаме. Нашият език е славянски. Културата ни е славянска. В това отношение ние имаме много с какво да се гордеем, а не да се самоотричаме. Същото се отнася и до Православието. България е една от неговите люлки. И не виждам защо заради някакви си будисти, трябва да се оспорва ключовото значение, което то има за българщината. Между другото за това, колко са Православните в България, има точна статистика. Та малко, малко - към 80%.

ИВАН КУЛЕКОВ БЪЛГАРИЯ ЗА ЧУЖДЕНЦИ /историческо четиво/ ® Всички права върху този текст принадлежат на автора. "Чети историята и като познаеш от нея суетата на тоя свят, научи се да го презираш" Паисий Хилендарски Предистория Настоящата история "България за чужденци" е предназначена преди всичко за чужденци. Историята не разделя чужденците на малки и големи. Малки са тези чужденци, които са такива в чужбина, а големите са онези чужденци, които са такива в собствените си страни. В този смисъл историята може да се чете и от българи. България е обяснена чрез достъпни за чужденеца понятия като: Айфелова кула, Хеопсова пирамида, Ниагарски водопад, швейцарско ножче, руски ботуш, Уелски принц, Германия и други - например Мерилин Монро. Ако уважаемият чужденец не е виждал все още Хеопсовата пирамида, то една екскурзия до Египет само ще му помогне по-лесно да опознае България. А ако уважаемият чужденец случайно не знае какво е това руски ботуш, то е най-добре да отиде до най-близката църква и да запали свещ. Тези, които вече владеят света, с България няма да имат големи проблеми. "България за чужденци" е вашият безценен помощник при решаване и на най-сложните кръстословици! Край на безкрайното ровене из скъпи енциклопедии! Забравете мъчението да носите "онази" държава на върха на езика си! Изживейте радостта от съвпадението на водоравно с хоризонтално! Прочетете "България за чужденци" и вие ще запомните: "Малка бедна страна, в която на глава от населението се падат повече мерцедеси, отколкото в Германия", "Държава, в която се търси нефт, а се намират златни съкровища", "Онази страна, която..." Това е Б-ъ-л-г-а-р-и-я. За ползата от българската история След падането на Берлинската стена и Белия дом, вие можете свободно да си купите или да си продадете в България домати, долари, или металургичен завод без никой да се интересува какво знаете за страната ни. Но светът се променя много бързо и не е изключено още другата седмица при опит да продадете развалени гръцки краставици на стар български краставичар, да ви бъде поставен ребром въпроса: "Ти първо ми кажи кога бихме византийците?" Не се отчайвайте. Българската история е трудна за правене, но е лесна за научаване. И ако случайно тя не ви помогне да ни продадете краставиците си, то поне ще ви даде да разберете защо не можете да ни ги продадете. (А германците ги бихме в Америка през 1994-та с 2:1) Заварено положение Значи, решаваме и ние да си направим една държава като хората, но какво заварваме? Траките, за чиито колесници сме чували да се разказват легенди - 4 коня, ускорение 0-100/18 сек., кожен салон, махагоново дърво, сребърна емблема, златен камшик, всяка година нов модел - вече са на изчезване. - Айде бе, прабългари, къде ходите, 30 века ви чакаме - викат ни траките. - Абе докато се наканим, това-онова, вековете си вървят. А иначе как я карате? - викаме им ние. - Не е като преди, изглежда, времето сега не е за изкуство - викат ни траките. А само преди двайсетина века знаете ли какво беше - на всеки ъгъл златарско ателие, глад за малка пластика. Още топли, едва излезли от пещта фигурки, накити, ритони, всичко се разграбваше. Дето се вика, без хляб сме оставали, но без изкуство - никога. Абе като влезе в златарското ти ателие нашият трак - 3 кила накити за жената, 6 кила за някоя друга жена, златни яйца за децата - докато не си напълни колесницата, не излиза. И не се пазари като циганин. Ама култура имаше тогава, култура! Първа цивилизация в Европа, няма как! Когато ние инкрустирахме златните клечки за чистене на уши, египтяните още си правеха пирамидките от пясък. Който не вярва, да разрови малко Варненския некропол и ако не намери там най-старото злато на земята, да ни се обади. - За златото, хубаво, ще си направим златни зъби - викаме ние - ами къде се колесниците? - Като ни превзе Филип Македонски, всичко изпотроши. Караше като луд. Каквото остана от него, го досъсипаха римляните, Господ да ги убие! - Те пък кога ви превзеха? - Първи век ли беше, не помним вече. Но славяните още не бяха ни превзели май. Ами вие докато се каните. - Три века решавахме накъде да вървим, три века - кой да ни води - извиняваме се ние. - Все пак не остана ли някоя колесница? - Всичко е по гробници, вижте там ако можете да си сберете нещо - викат ни траките. Още в първата тракийска гробница - колесници втора употреба, с лопата да ги ринеш. Полуоски, купета от трабанти, тел. Граби и карай. Цял Балкански полуостров - гробница до гробница. - То се е видяло, че тук ще се прави държава - вика лидерът ни Аспарух. - Ама нека да говорим и със славяните, които са ни обградили от всички страни, дали искат да ги присъединим към нас. 681-ва година! Няма да я забравим никога. В Европа - само 3 държави: Западна римска империя, Източна римска империя (Византия) и Славяно- българска държава. 14 века се трепем да правим структурна реформа, за да докараме Европа до старото положение. Та тра-тра-тра-бантите ни са заварено положение. Ние сме това, което не сме Първата ни държава се радва на голям успех. Една година след създаването си, тя вече е призната от цяла Византия. Още в началото ние се разделяме на наши и наши и започваме страхотна борба за власт. Без правила. Сеч, убийства и пак сеч. Ту нашите печелят, ту нашите. Докато историците дълбаят върху камък името на стария хан, новият вече го е убил. Това налага ние за пръв път в историята да въведем по-бързото т. нар. тебеширено писмо, което се състои в изписване името на хана с креда и избърсването му с парцал. По тази причина много от имената на хановете ни се губят. Но идеята да се пише и брише остава. Нейният разцвет се свързва с Алберт Айнщайн, който използва тебешир и черна дъска за изписване формулата на атомната бомба. Поради разсеяност обаче професорът забравя да брише и бомбата гръмва. Така че да сме наясно - ние се гордеем само с парцалите си, с атомни бомби се гордеят други. И в този момент (803 г.) на престола сяда хан Крум и въвежда железни правила на играта. Който краде, да му се отсичат ръцете. По тоя повод Иван Хаджийски казва, че депутатите ни трябва да гласуват с краката си. Византийците си мислят, че като имаме закони, то ги и спазваме, и ни нападат. Наистина има случай, когато на един наш му отсичат и двете ръце, но на тяхно място израстват шест и той става направо бог. Осъзнали напълно вредата от спазването на законите, нашите го изгонват на Изток, където казват, че им взел акъла. За всеки случай княз Борис I решава веднъж завинаги въпроса с Бога като ни покръства през 865 г. Комунистите се противопоставят на княз Борис I като забраняват Бога и връщат отново кражбата, но за кратко - оказва се, че в една държава повече от 45 години няма какво да се краде. Добре, че идват демократите и ни доказват, че има още. Та византийците ни атакуват, ама ние сме царе на контраатаката. Стигаме до четвърто място на световно само с няколко контраатаки. И ни предлагат сделка: територии срещу мир. Територии - територии, кой ти ги дава. Хубаво, но от много територии започва да ни боли глава - защото заедно с недвижимата собственост коварните византийците ни натрисат и населението й - славяни, ромеи, това-онова, които ни претопяват и от нас, готините стари прабългари, остават само 12 думи. Не ни стигат проблемите в къщи, но ето ти и проблем с идентичността. Разбира се, решаваме го по най-категоричния начин. Като наричаме Славяно-българската държава България. А себе си - българи. Така се сбъдват нашите най-големи мечти. Нашите най-големи мечти са да бъдем това, което не сме. Логично се появяват новите ни мечти - чужбина, чужд език, чужда култура. С чужбината проблеми няма - имаме си вече държава, от която да бягаме. Но заради чуждия език се налага да създадем свой. Разгеле, братята Кирил и Методий вече са измислили славянската азбука, но никой освен папа Йоан VIII не ги разбира. От Моравия и Панония гонят учениците им като империалисти. Идват ни като манна небесна. Създаваме им всички условия - самостоятелни килии в манастирите, в Преслав - с изглед към двореца, в Охрид - с изглед към езерото, обявяваме ги за светци - само и само да пишат на наш език и да създават наша литература. И момчетата оправдават оказаното им доверие. Правят ни писменост, която изнасяме с томове и в чужбина. В основата на руската, сръбската и дълго време на румънската писменост стои нашият износ. Няма да спорим сега с руснаците, които твърдят, че буквите, с които пише Ленин, идват от Сибир. О'кей! Но буквите с които пише Достоевски, идват от България. О'кей? Премахваме ДДС за ръкописни произведения и започва Златният век на българската книжнина. Книгите не събират прах -родината е чиста, мие се на три морета, и в цял свят се говори за българския цар Симеон (864-927). Всички ставаме големи патриоти. Като ни питат за разни там малки държавици, които на глобуса са отбелязани с цифрички - дори не знаем къде се намират. Австрия ли? Тя не беше ли някъде до Афганистан? Хо-хо-хо! Хубаво, но се страхуваме, че много хубаво не е на хубаво. За да не ни се случи нещо лошо, се разделяме на две български държави. Е, не можем да отидем вече до Адриатическо море, появяват се проблеми с Бяло море, от почивката на Черно море остават само спомени. В цял свят се говори за българския футболист Христо Стоичков. Неусетно идва новата 1018 г. и всички Българии падаме под Византийско робство. Лошо няма. Първо българско робство В началото бе свободата. Свободата бе Бог и Бог бе свободата. И рече Бог: "Да биде свобода на човека, на словото, на вероизповеданията, на пътуванията, на събиранията и на всички дейности, непротиворечащи на свободата." И свободата създаде: дете на дева Мария, древноегипетско божество с две букви, богиня на красотата в древна Гърция, мис Свят, паднал ангел с рога и копита без чувство за хумор (смее се последен). Но Дяволът като видя, че за него се пише като за "паднал ангел с рога и копита без чувство за хумор (смее се последен)" се ядоса и направи нов прочит на Божието слово. А именно: "Свободата на човека, на словото, на вероизповеданията, на пътуванията, на събиранията и на всички дейности, противоречи на свободата." И обяви робството за официално открито. Бог попита Дявола: "Абе що направи така бе, човек?", а Дяволът му рече: "Да дам тласък в развитието на апокрифната книжнина". И сбъдна се казаното от Дявола. Колкото и дълго да продължава - два века, пет века, или само 45 години - всяко робството е Златен век за апокрифната книжннина. Още по време на Първо българско робство читателите намираме в забранената литературата всичко, което е забранено. Там черно на бяло си пише, че Бог е несправедлив. Да бе. И че поведението на Исус като дете заслужава оценка "Незадоволително". Извинете, но това дете е яздило слънчеви лъчи, а неговите другарчета, които са се опитвали да му подражават, са си счупили главичките. На завиден успех се радва всичко, написано срещу властта. Да изплакнем очи с някой текст, който казва, че властта на царя не идва от Бога, е единствен мехлем за робските ни души. За разлика от последното засега българско робство, по време на Първото всички читатели на апокрифна литература се организираме в най-голямото средновековно читателско движение - богомилството - и под апокрифния лозунг "Долу официалната идеология и феодалния строй!" бистрим вътрешното и международно положение. Тайният ни лозунг, омотан около тялото на наша инакомислеща, изнасяме тайно през Х век във Франция, където малко по-късно - през 1789 г. - той се превръща в живо дело. От авторите, препитаващи се с писане на апокрифи, най-нашумява поп Йеремия. Неговите молитви си правят майтап с властта и поп Йеремия бива посрещан от всички ни като поп Богомил. Поп Йеремия обаче не е нито с властта, нито с опозицията. В една своя молитва, той казва: "Господи, и едните и другите са маскари!" С извинение. Византийският император Алексий Комнин работи с еретиците ни по византийски - на едни строи творчески бази, на други раздава ордени "Кирил и Методий", а трети - като Василий Врач - за радост на всички нас, изгаря на клада заедно с произведенията им. Българската интелигенция се отблагодаряваме на Негово Величество според възможностите си. Пишем словата на Негово Величество послучай славните годишнини от падането под робство, лаем след дивеча на Негово Величество, разказваме на Негово Величество апокрифни истории за Негово Величество. Писателите оставаме, но императорите ни се сменят. Не толкова византийски се оказва византийският император Исак II Ангел. Той не разписва молбата на търновските боляри Асен и Теодор за придобиване на "някаква малодоходна област" в Стара планина, те ни вдигат на въстание и през 1187 г. Първо българско робство завършва с огромен успех. То е последното робство, от което се освобождаваме сами. Българска държава -II Два века след триумфа на "Първа българска държава", с любезното съдействие на "Царско пиво", ние правим 681 серии "Българска държава - II". Субстанциите, които превърнаха "Първа" в шедьовър: невероятен екшън (наши преследват лошите), справедливо отмъщение (разярен българин изтребва византийската армия), малко хумор (кабърче върху престола), непредвидимост на съдбата (богатите също плачат), и най-вече тази човещина (на беден, но честен момък му се иска царска дъщеря), в продължението, с оглед на съвременните реалии, ние развиваме по посока на едно връщане към семейните ценности. "ЦАРСКО ПИВО" ВОДА НЕ СТАВА! Борбата за семейните ценности започва още в І серия. За да вземе престола на брат'чeда си, Иванко убива цар Асен. В 1196 г. обаче най-неочаквано се връща другият брат'чeд на Иванко - Петър, който се пада брат на Асен и прогонва Иванко при византийците. Цар Петър обаче си няма други брат'чeди и затова го убиват боляри, в които не тече синя кръв. Но семейните ценности остават непокътнати - на престола сяда най-малкото братче Калоян. "ЦАРСКО ПИВО" ВОДА НЕ СТАВА! Следват няколко серии с Калоян. В 3-а Калоян се занимава с вътрешна политика - избива опозицията. 8-а е посветена на външната политика - Калоян отива на Адриатическо море с войските си. В 13-а Белград се оплаква на Калоян, че не разбира езика, на който говорят превзелите го маджарски войници. Калоян помага на Белград като го включва в територията си. В юбилейната 50-а серия действието се развива изцяло в двореца. Свещи, царски приеми, поздравителни адреси от папа Инокентий III, награждаване на победителите, литературно- музикални програми до зори. В 69-а серия в Търново гръмва новината - Калоян се жени за чужденка. Една куманка. Свещи, царски приеми, поздравителни адреси от папа Инокентий III, награждаване на победителите, литературно- музикални програми до зори. Още в следващата серия куманката подема най-различни благотворителни кампании. Въпреки особеното мнение на Калоян, тя води борба срещу използването на ръждиви мечове във войните, защото причиняват тетанус. Става известна сред народа като "българската кумънка". Освен на семейството, Калоян държи и на православието. Но за всеки случай връзва и папата, та да е мирно селото. Папата подписва уния и през 1204 г. лично изпраща в Търново кардинал Лъв да короняса Калоян. Три серии Калоян е на седмото небе. "ЦАРСКО ПИВО" ВОДА НЕ СТАВА! Като всеки цар по света и Калоян има една мечта - да превземе Цариград. А и жена му все за това му натяква. Обаче Балдуин, който е водач на рицарите от Четвърти кръстоносен поход, го изпреварва в 204-а серия. Това от една страна е добре - няма го вече нашият най-стар враг - Византийската империя, но от друга страна е лошо - на нейно място се появява нов враг - Латинската империя. Това от една страна е добре - Калоян веднага побеждава неукрепналия още враг край Одрин и затваря император Балдуин I в Балдуиновата кула, но от друга страна е лошо - в столицата се строи много, но икономично, с тесни стълби, без парапет, и туристите, посещаващи Балдуиновата кула, падаме от нея като круши и си счупваме я ръка, я крак. Векове минават, докато властта вземе съответните мерки. В края на краищата върху кулата се появява златен надпис: "Министерството на здравеопазването предупреждава: Балдуиновата кула е опасна за вашето здраве". При повторението на една серия куманката казва на Калоян, че ще го признае за мъж, само ако й превземе Цариград. Византийците изпращат вест, че също ще го признаят за император, ако им превземе Цариград. Притиснат от две страни, Калоян стяга армията. Темата за милосърдието продължава в 243-а серия. Малко преди да мине през Солун, по изрично желание на жена му, Калоян е прободен с ръждив меч. Да види дали е хубаво. В предсмъртния си час той призовава народите от цял свят да се борят против ръждата. "ЦАРСКО ПИВО" ВОДА НЕ СТАВА! В следващата серия става ясно, че всъщност зад идеята Калоян да бъде убит в името на милосърдието, стои и сестриният му син Борил. Единайсет серии "на вуйчо момчето" е цар. Този цар си играе на война с рицарите през 1208 г., а през 1211 г. прочита една богомилска книга против властта и изгаря всички богомили. Справедливостта побеждава някъде към 270 серия. Тогава престолът се връща по чичова линия на Иван Асен. На Иван Асен помага и фактът, че той си купува много, много руснаци и окупира Търново за няколко месеца. Цар Иван Асен II обича да чете история, но не научава най-важното. И той се жени за чужденка. За една маджарка. При това царска дъщеря. Лее се "Царско пиво". "ЦАРСКО ПИВО" ВОДА НЕ СТАВА! Осъзнал грешката си, той се жени за друга маджарка. Другата царска дъщеря. Пак се лее "Царско пиво". "ЦАРСКО ПИВО" ВОДА НЕ СТАВА! Две серии народът се молим за цар Иван Асен II. Дори папата прави молебен, но и Господ не може да помогне на оженилия се за царската дъщеря. От своя страна нашият цар си има своя царска дъщеря, която сгодява за голобрадия император на рицарите Балдуин II. Ама и ние колко зло сме видели от тия кръстоносци! На всяка жена, за която се жени, Цар Иван Асен II подарява по един царски палат, но всички жени си искат своето - Цариград та Цариград. И цар Иван Асен II стяга армията. На 9 март 1230 г. край Клокотница се среща с владетеля на Епирското деспотство Тодор Комнин. И той тръгнал за Цариград. Става една мътна и кървава, в резултат на която Тодор Комнин влиза в Балдуиновата кула, а ние пак се къпем на любимите си три морета. Все се е леяло "Царско пиво", но този път уливането надминава всичко. Ние признаваме цар Иван Асен II за голям цар. Общественото доверие към жена му се покачва до 2%. На дневен ред излизат въпросите: "Какво ще правим с Африка?" и "Защо светът е толкова малък?". Америка още не сме я открили. Но пък откриваме нещо близко до Америка - парите. В Търново започва работа Първи монетен двор и за пръв път в своята история българинът се вижда с пари. Това води до бурно развитие на грънчарството - нарастват нуждите от гърнета и делви, в които да крием парите си за черни дни. Богатите ставаме по-богати, бедните - по-бедни. Затова само богатите можем да си позволим да влезем в сериала, спонсориран от "Царско пиво", а бедните влизаме в рая. Черните дни не закъсняват и търсенето на скрити пари расте от ден на ден. Западът вика: "Вие сте Европа! Ние сме с вас!" И изпраща маджарите да ни нападнат. Историята продължава. "ЦАРСКО ПИВО" ВОДА НЕ СТАВА! След смъртта на цар Иван Асен II патриотичната тема отстъпва на семейната. Изобщо двете теми се преплитат из целия ни сериал. Царува ли семейната - забравяме за патриотичната. Малкото момченце на цар Иван Асен II от първата му жена - Калиманчо - е голямо сладурче. С едни такива големи очи, да го изпапкаш. Майка му много го обича. Калиманчо сяда на престола и се учи да ни управлява от 1241 до 1246 г. Когато мащехата му го отравя и поставя на престола своето си сладурче Михаилчо II Асенчо. Цар Михаилчо II Асенчо има голяма пишурка и ни управлява само десет годинки. Защото едно негово брат'чeдче му завижда и го убива. През 1998 г. министър-председателят на България ни казва: "Всички сме брат'чeди." България се разпада на две Българии, те пък се разпадат на още две, те пък се разпадат на още две, те пък се разпадат на още две... Но за всички патриоти - преди война или преди избори - България си остава на три морета. "ЦАРСКО ПИВО" ВОДА НЕ СТАВА! Около 600-ната серия ние не можем да понесем как България се скапва пред очите ни и въставаме масово срещу сериала. Водени от свинаря Ивайло, искаме доброто да победи. Феодалното господство на телевизията е разклатено. Да, същите онези драги зрители, които плачем по време на сватбите на Иван Асен II, през 1277 г. правим първото антифеодално въстание в света. "Царско пиво" оттегля спонсорството си. Доброто побеждава. Свинарят Ивайло се жени за овдовялата царица и сяда на престола. Българинът бързо се адаптира към новата власт - сутрин, обед и вечер яде свинско. Това не се харесвата особено много на турците, които подушват свинското чак от Мала Азия и през 1396 г. България пада за 5 века под турско робство. К р а й Всяко съвпадение с действителни лица и събития е случайно. Разбиране на робството Турците ни поробват през 1396 г. Защото просто няма как. Всъщност за какво робство изобщо говорим, когато те веднага ни дават най-важното право - правото на избор. Робство или смърт. Едни от нас проявят интерес към робството, но други като разбират, че трябва да стават всяка сутрин в пет за молитва, са готови по-скоро да умрат. Хора всякакви. По въпроса за частната собственост т. нар. поробители споделят комунистическата идея - собствеността поробва. Е, като във всяка уважаваща себе си държава, има и данъци: който иска деца - едно за държавата, който иска да храни турците - плаща за износване на зъбите им. И още 78 страшно интересни данъци. 20% данък "Добавена стойност" за хляба обаче няма. Някои се оплакват, че данъците са множко, но това е нормално - малко са народите по света, които не роптаят против тия пусти данъци. Благодарение на Турция през 1443 г. ни приемат в Европейския съюз. С цел опазване на мира и териториалната цялост на християнските земи, Папа Евгений IV прави един съюз на немци, унгарци, поляци, чехи, власи, сърби и българи срещу турците. На следващата година войските на съюза под обединеното командване на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и Янош Хуниади достигаме подножието на известните Варненски финансови пирамиди, където сме разбити. Всичките ни надежди се стопяват за един ден. Султан Мурад II ни обяснява, че сами сме си виновни. От Европа обещават да видят какво могат да направят, но искат от нас въстание. Ние им вдигаме три въстания, но все така се случва, че Европа точно тогава е заета. И хайде пак сами сме си виновни. Глави вече не ни остават, не знаем какво да правим. Съветват ни да опитаме при Наполеон III, бил много известен, много помагал. Наполеон III казва, че нищо ни няма. Отиваме при братушките. Руснаците викат: "Братушки, вашето освобождение не е ваша работа. Когато трябва, ще ви освободим. Имаме нещо предвид за земите на Византийската империя. Понятно?" Първият българин, на когото му става ясно, че по света няма приятели, а интереси, е Георги Раковски. Той предлага да се оправяме сами, защото робството си върви. Между другото се оказва, че с въпросното робство ние нямаме особени проблеми. Организмът ни бързо свиква и го възприема без го усеща. Социологически изследвания, направени месец преди падането на Берлинската стена, установяват, че организмът ни изпитва по-голяма потребност от марлборо, отколкото от свобода. Обаче все се намират хора, които да не вярват на социолозите. Появявят се Ботев и Левски и поставят по друг начин въпроса за правото на избор. Свобода или смърт. Всъщност за Левски, който не е литератор, между "свобода" и "смърт" няма "или", а "и". Разбира се, ние го предаваме и той бива обесен край София. За обесването на Левски Ботев пише стихотворение, което ние си казваме на ум, докато хвърляме по обесения камъни. За убийството на Ботев стихотворение няма. А и Ботев остава на такова неудобно място, че въпреки ежегодните походи "По стъпките на Ботевата чета", не можем да го стигнем. Поради липса на други българи, пак ние сме тези, които през април 1876 г. правим ново историческо проучване по въпроса за правото на избор. Оказва се, че преди "смърт" може да има "свобода". CNN просто не знае какво да предава по-напред - в Турция убиват българите, но в Америка бият негрите. Европа открива България. Създава се обществено мнение да се атакуват Балканите. Оказва се, че България има приятели: Виктор Юго и Фьодор Достоевски, а Австро-Унгария и Русия имат интереси в България. На 8 юли 1876 г. по време на Райхщадската среща двамата големи Александър II и Франц Йосиф на чаша турско кафе се договарят как да си поделят Османската империя. Русия предлага сама да бие Турция и да си вземе Бесарабия. Австро-Унгария се навива, но заради това, че ще гледа войната по CNN, иска Босна и Херцеговина. Уточнява се и най-малката подробност - да няма на света друга голяма славянска държава. Така вече Русия решава да ни освободи от турско иго. След сложни геометрични изчисления и Румъния се включва на страната на Русия. За България се бият 185 000 руснаци, 32 000 румънци и 7 444 българи. Какво повече да искаме? На 19 януари 1878 г. на излизане от Одрин на път към Цариград руските войски научават, че Турция се предава. В Сан Стефано двете страни подписват договор- менте, според който България си връща земите в реални граници. Истинското разкъсване на плячката се прави в Берлин малко по-късно. Русия си взема своето от Турция и Румъния, а Турция, Румъния и Сърбия си вземат своето от България. Остатъкът от освободената жертва се реже на две - едно парче - васално на Турция, командвано от турски и руски комисари и едно парче - кой знае защо - се оставя за България. Англия, която се навъртва около Берлин казва, че обича острови и затова й дават остров Кипър. А Австро-Унгария си получава Босна, Херцеговина и като бонус Далмация по линия на CNN. Всички ги разбираме. Защото просто няма как. Вояджър-2 Българското Възраждане започва с книгата и завършва с телевизията. Книгата е "Славянобългарска история". Излиза по повод на 366-годишнина от започване на турското робство изпод ръката на монах Паисий Хилендарски. "Чети историята и като познаеш от нея суетата на тоя свят, научи се да го презираш. "Велика книга. Предназначена за завършващата с отличие гръцки училища българска младеж: "И ний сме дали нещо на света!" - казва славянобългарската история. "О'кей! - казва българската младеж, - съгласни сме, че имаме проблеми с идентичността, но какво да правим тук, като България вече я няма. Светът не се дели на държави, а на бедни и богати, но на картата бедните не ги отбелязват. Нашето Отечеството е там, където са парите". Абе младежи - презират света, без да го познават. Пишат по дуварите "Историята е мъртва!", а преписват "История славянобългарска". От тази история се пазят два преписа. Единият се намира в Националния исторически музей, другият е в Софийския университет - открит от доц. Кьосев по време на кандидат-студентски изпит. За Възраждането на един народ не е достатъчно да има само народ. Трябват и хора. Той, Паисий, не пише много за тези работи, но много често ни се случва да нямаме хора. Или пък да имаме хора, а да нямаме народ. И в двата случая се оправдаваме, че нямаме пари. В края на ХVII век обаче имаме късмет - по българските земи на Османската империя се появяват българи, които успяват да убедят българския народ, че можем да родим нация. Де с псувни, де със стихове и песни, де със списания и вестници - нашите възрожденци ни докарват до родилни мъки. Шансовете за световна известност на сътворените по време на нашето Възраждане псувни и стихотворения не са много големи - те са подчинени на българската борба. Тук трябва да признаем, че сърбите, например, достигат до по-дълбоки обобщения в псувните. Но с песните нещата стоят другояче - българският фолклор е сред божественото, създадено от човечеството - той е подченен на българската любов. И още се носи на Вояджър-2 за радост на зелените човечета по света. Що се отнася до вестниците - те и днес са като първия български вестник, който Иван Богоров отпечатва в Лайпциг през 1846 г. През ХVII-ХVII век зараждащият се капитализъм подлага Османската империя на силен натиск. Дънки, дъвки, хамбургери, кока-кола и къси поли заплашват да я сринат. Султанът предприема отчаяна реформа за спасяване на системата - феодализъм с човешко лице. Това е началото на края. Българинът вилнее на Капалъ чарши, както и турчин не е вилнял - купува килимчета и продава кръстчета без да се пазари. Скоро всички чаршии на империята се покриват със сергии, а всички дупки се запълват с минимаркети. На всеки ъгъл - Камасутра. Парите стават капитал. Българинът си строи къщи, които заменя срещу султанските палати. На загуба. Само заради изгледа. Възражда се самочувствието на нашия човек. Един файтон той поръчва за себе си, друг - за феса си. И българката е много щастлива - играе си кючека и си пее. Възрожденците се питат ужасени по вестниците - този българин ли възродихме? И му се молят да им даде някой грош за църква. Де факто нацията ни вече е родена. Остава само да ни се издаде кръщелно от църквата. Но откакто сме се родили, стигнем ли до документи и започват проблемите. Оказва се, че първо трябва да си кръстим църквата българска, и после да се кръстим в нея като българи. Защото към този момент ние телом сме под турско, а духом - под гръцко. Султанът ни обяснява, че сами сме си виновни. Има си закон, аз съм законът - обяснява ни още султанът - аз гледам кой къде е духом и въз основа на това раздавам ферманите за нация. Докато вие сте роби на гръцката патриаршия, която от комплекс за малоценност нарича себе си вселенска, за мене не сте нация, а стадо. Аферим на султана. От Европа обещават да видят какво могат да направят, но искат от нас да станем по-големи католици от папата. Отиваме при братушките. Руснаците викат: "Братушки, вашето духовно освобождение не е ваша работа. Когато трябва, ще ви освободим. Имаме нещо предвид за народите на Византийската империя. Понятно?" Първият българин, на когото му става ясно, че пътят ни към Бога не минава нито през Рим, нито през Петербург, нито през Цариград, а през самите нас, е Иларион Макриополски. На Великден 1860 г., той събира в цариградската ни църква и народ, и хора. Помага и Бог и чудото става - появява се българска нация в българска църква. Едни наричат това Възраждане, но то си е чисто Възкресение. Цената, която заплащаме за духовното си освобождение, обаче, е жестока - оттогава свързваме църквата не с Бога, а с митинга. Поради известна ориенталска мудност, основаваща се на недостатъчно рушвети, ферманът за нацията ни излиза чак след десет години. Духовно освободилата се нация не е като освободената. На нея свободата все не й стига и тя непрекъснато увеличава и укрепва своите територии. Под турско робство крепостите ни се изчисляват на 1500 училища и 1400 читалища. Освободената нация не е духовно свободна. Тя страда от комплекси за малоценност и ги избива като чупи чинии. Или направо заводи за чинии. И понеже не разчита на себе си, а на късмета си, превръща училищата и читалищата в бинго зали. "История славянобългарска" излиза на улицата само по едни тънки корици, залята с евтин парфюм и неловко се усмихва на всеки минувач, който може да даде нещо за нея. Идва телевизията. С това нашето Възраждане завършва. Лека нощ, драги зрители! Кой когото хване Един хубав ден на 1878 г. България се събужда пълна с мъже, недокоснали власт 5 века. Въпреки прокрадващото се мнение на различни специалистки, че мъже вече няма, следващите 5 века - до 2378 г. - страната е обхваната от треска за власт. Проблемът ни е, че не можем да стигнем до задоволяване - всички сме за властта и против властта. Но опитите продължават. Кой когото и където хване. На улицата, в автобуса, по местоживеене. За по-голямо удобство си създаваме и съответните за това места - партии, парламент, правителство и т. н. С тази си особеност България е атрактивна за туристите от цял свят, които идват тук, за да ни управляват. Началото е трудно. В разделената от Берлинския договор страна ние, естествено, започваме да си се делим на добри и лоши, но това вече не е достатъчно. Времената са се променили, и само със садо-мазо държава не се прави. Слава богу, Русия изпраща в княжеството ни своя имперски комисар княз Дондуков и близо две години той ни показва новите техники. Зрелостният ни изпит е на 10 февруари 1879 г. в Търново. Цяла нощ готвим пищовите. Пада ни се да проведем Учредително събрание и да приемем конституция на България. Под надзора на великите сили успяваме да препишем белгийската конституция и я приемаме за българска. Равенство, братство, свобода! Плюс всички екстри. Ура! На 17 април е държавният. "Първо Велико Народно събрание и избиране княз на България". Великите сили ни прибират пищовите още на вратата. Как ще избираме, като не знаем кого трябва да изберем? Историята тиктака като бомба. Явно тук ще се мре за майка България. И изведнъж чуваме император Александър II да се цепи от Петербург: "Алек-сан-дър Ба-тен-берг. Пле-ме-ник на же-на ми". Ние нещо се колебаем. Все пак, макар и немски принц, Батенберг е на 21, а България - на 1200 години. Обаче императорът е категоричен: "Той е. И ве-ли-ки-те си-ли до- вол-ни, и же-на-та ща-стли-ва". Пишем за княз на България Александър Батенберг и ей ни - завършили държавници. От село хвърчат колети - пилета, сланина, лук, туршия, ракийца, зелева чорба - кеф! Ваше ляво - наше дясно С тая политическата култура, която придобиваме по време на Великото народно събрание, не се излагаме да се делим повече на добри и лоши, а на леви и десни. Лошото е, че ще се избием докато се разберем кое е ляво и дясно. Ваше ляво, наше дясно, добре. Но като се гледаме в огледалото и си смигаме с лявото око, на нас ни се смига също от ляво. А като се обърнем с гръб към огледалото, за да видим наистина откъде ни се смига, се оказва, че ни се смига от дясно. Тъй като голямата политика се прави с намигвания, това разделение на ляво-дясно ни съсипва. Защото като се гледаме в огледалото и си смигаме с лявото око, на нас ни се смига също от ляво. А като се обърнем с гръб към огледалото, за да видим наистина откъде ни се смига, се оказва, че ни се смига от дясно. И освен това ние, левите, управляваме като десни и ние, десните, управляваме като леви. Накрая разбираме, че с политическа култура на Балканите oправия няма и отиваме при Батенберг. Питаме чистачката в какво е настроение. нещо се е скапал, по-добре тази година да не му се явявате, съветва ни тя. А, някаква чистачка ще ни съветва кога да му се явяваме, че нали ние сме го избирали! Виж к'во, княже - казваме му ние, - не си разваляй настроението заради някаква си там фуста, ами дай да я променим тая пуста Търновска конституция и да върнем старото положение, когато си се деляхме на добри и лоши, а? Добре, казва князът ни, но искам вместо Драган Цанков да сложа за премиер Петко Каравелов. Че к'во му е на Драган, нали и двамата са либерали? - преговаряме ние. Ами той спори с мене, че Дунавът е по широк в България, отколкото в Германия - преговаря князът. А, тогава го махай - съгласяваме се ние и си стискаме ръцете. Княз Александър Батенберг маха и Петко Каравелов и на 1 юли 1881 г. ни свиква за един час в Свищов на Велико народно събрание за промяна на Търновската конституция. Обещава ни пълни командировачни за три дни, и ние му гласуваме извънредни пълномощия за държавен глава. Взел с щедри обещания цялата власт, князът много бързо забравя да ни раздели на добри и лоши. Пред перспективата да останем завинаги в омагьосания кръг леви-десни и да не познаем що е власт, ние се ориентираме към делението русофили - русофоби. Просто и ясно. Невъзможно е при такава конфигурация да не падне малко власт - било от Русия, било от Европа. Една вечер чичото от Петербург осъзнава, че стига да рече, всички жени ще са негови. А той спи само с една. И казва на жена си: "Абе какви са тези русофоби при твоя хубостник?" Още на другия ден князът поставя за министър- председател руския генерал Леонид Соболев. За министър на вътрешните работи назначава Александър Каулбарс, руски генерал. Това обаче не решава проблемите на руския император - светът продължава да се пълни с красавици - и той заявява на жена си да си вдига племеника от България. Отговорът на атенберг е образец за защита на нашата национална независимост. "Стрино, кажи на чичо, че не е руският император този, който ще каже на един немски принц дали да бъде български княз". Обляга се на Англия и на 6 септември 1885 г. съединява Княжество България с Източна Румелия. Абе, това българските князе сме голяма работа! Значи, ако сме казали нещо за княз Батенберг, връщаме си думите назад. Стари кучета Ние, дето в кръвта ни е да се делим като амеби, веднъж в историята да се съединим, а комшиите - завиждат. Сърбите място не могат да си намерят. На 2 ноември 1885 г. крал Милан вдига армията си и тръгва право към битака в Илиенци. А цялата наша армия, разбирате ли, е на турската граница - без малко ония да ни изнесат олиото. И ние, стари кучета, се вдигаме пеш до София като абсолютни новобранци, за да се бием със сърбите. Че като ги погваме по пътя за Белград - бой, бой, бой! Да запомнят кога са вдигали старо куче на война. Великите сили обаче ни засичат, че сме превишили позволената ни скорост и вдигат палката. Кажете сега к'во да ви правим, а? - уж ни питат великите сили и чакат да им дадем някаква територия. Винаги им даваме - само мир да има. Абе старо куче е хитро и срещу велики сили не се бие. Виж, в съюз с тях - Първа световна война, Втора световна война - животът ни е на тяхно разположение. България печели Сръбско-българската война, но не е ясно кои сме победителите - русофилите или русофобите. Това по нашия край се установява само с преврат. И русофилите правим една мечка на Батенберг, той подписва, че абдикира, ние пеем "С чего начинаеться Родина" и всички разбират кой е победителят. Обаче русофобите също правим преврат, изпращаме луксозна телеграма до Батенберг "Оправихме работата", той ни отговаря: "Чакайте ме на гарата" и всички разбират кой е победителят. Отиваме ние на гарата - музика, хляб, сол, национални носии, салтанати - народът слиза от влака, бре, нашият княз го няма. Проверяваме да не е заспал - не е. А, сигурно се е качил на нощния, взема решение току-що назначеният министър на транспорта и музиката отново гръмва. "Back to USSR" и други русофобски парчета. След няколко влака разбираме, че Батенберг пристига в България с параход. Докато преместим музиката на северната граница, той получава телеграма от другия си чичо - император Александър III - и отново абдикира. Колко му е да гътнем и руския император - имаме познати в Петербург, за един кашон водка ще ни го доставят франко Балдуиновата кула, ама нейсе. Швейцария на Балканите Останали без Батенберг, вземаме курс към Велико народно събрание за избиране на нов княз. На другия ден отдел "Кадри" е затрупан с молби на кандидати - до един първородни синове на цар Симеон. Изработваме национална доктрина - откъдето е князът ни, такава ще е и страната ни. Изборът е труден - всеки народен представител носи различни цветни картички от чужбина и отстоява с нокти и зъби достойнствата им. Предложенията за африкански княз отхвърляме още на първо четене като черно-бели. Спираме се на представения от сливенската депутатка гоблен "Женевското езеро". Спокойничко, чистичко, подреденичко. Няма чудовища, няма нищо. Дебатираме, че ако си изберем за княз някой от Женевското езеро, за нула време ще ни превърне в Швейцария на Балканите. Обаче такъв принц няма. Русофилите застават единодушно зад една картичка от Петербург - Петропавловската крепост, а над нея - небе. Обещават да говорят с Александър III и Брежнев да ни поемат по съвместителство. Дали са говорили или не, вече сме забравили. Или искаме да го забравим. Както и да е. Това Велико народно събрание имахме един депутат от Севлиевски избирателен район - седи си на последния ред, мачка в ръце някаква картичка и се подсмихва. Я да видим на какво толкова се смее нашият уважаван народен представител, че всички да се посмеем, прекъсва заседанието председателят на събранието. Оказва се една много хубава картичка. С големи красоти. Швейцарските крави трева да пасат. Откъде е тази принцеса? - правят питане от опозицията. От Дания, отговаря севлиевският депутат. А има ли си братче? - интересуват се от мнозинство. Ами сигурно - възползва се от правото си на дуплика нашият депутат. Няма какво да се колебаем - обобщава дебата председателят на събранието. На 15 октомври 1866 г. почти единодушно за княз на България избираме датския принц Валдемар. Принц Валдемар се оказва далечен потомък на принц Хамлет. Колебае се: "Да имам власт или да бъда?" Бабинта му трънкина! Русофилите веднага предлагаме помощ от Варшавския договор. Тогава Великото народно събрание решава - сформираме делегация и тръгваме по широкия свят да си търсим княз. Има една идея на Стефан Стамболов за дуалистична монархия с Турция, но Абдул Хамид II се изплашва да не ги поробим и ни съветва да забравим. Искаме да забравим. И Карол I от Румъния ни отказва - граничел с Русия човекът. Хайде пак на трена: Берлин, Париж, Лондон... Обещали сме без принц да не се връщаме. За да пестим народни средства, търсим принцовете по телефонния указател. Абе уж Европа, мама му стара, а всички телефони дават заето и ни гълтат народните средства. Изглежда, има нещо вярно в социалистическата ни пропаганда за експлоатацията на човека от машината. Но и демократите, дето твърдим, че Бог е българин, също сме прави. Защото във Виена късметът ни излиза. Един австрийски майор ни посочва човека, който може да ни свърши работа - принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. Оглеждаме го - типичен български княз! Малко католик, но това да му е кусурът, ще променим конституцията. Приближаваме се, питаме го културно: "Извинете, може ли за малко?" Той кима. Разбираме - това по нашему означава "не", но по европейски е "да". И му казваме: "Братче, само ти шъ ни оправиш". "Та какво ми предлагат господата?", пита принцът. "България", казваме ние. Той мисли, мисли. "Пада се на запад от Черно море", подсказваме ние. Той пак мисли, мисли. "Но ако Вие решите, може да се пада и на север от Бяло море", подсказваме ние. На 2 август 1887 г. Фердинанд Сакс-Кобург-Готски става княз на България. Великите сили ръмжат. Ние ги попържаме. Няма време Фердинанд Сакс-Кобург-Готски става княз на България, но цялата власт я държим ние, русофобите. По точно един от нас - министър-председателят Стефан Стамболов. Затова ние, русофилите, искаме да го свалим. В името на България. Стамболов обаче ни подушва и ни разстрелва. В името на България. Ние на свой ред се целим в Стамболов, но в името на България улучваме финансовия му министър. Стамболов пак ни разстрелва. В името на България. Ние му се плезим с кървав език: "Да, ама не си никакъв поет! С Ботев издададе стихосбирка, но тебе в литературата те няма!" Стамболов разстрелва думите ни. В името на България. Поради цензурата у нас, княз Фердинанд се възмущава в чужбина: "Уж аз съм държавен глава, а само Стамболов коли и беси". Скоро световната преса гръмва: "Българският премиер има сексуална връзка с жената на военния си министър". Америка е потресена и ние, русофилите, искаме главата на премиера. Стефан Стамболов не злоупотребява със слъжебното си положение, не подбужда г-жа министершата към лъжесвидетелстване, проявява достойнство по-голямо от инстинкта му към власт и на 18 май 1894 г. подава оставка. Главата на Стамболов пада в буквалния смисъл на думата една година по-късно. На власт идваме ние, народняците. Само името ни има нещо общо с народа, иначе сме си обикновени русофили. Мразим големите русофили. Министър- председателят Консатнтин Стоилов освобождава политическите затворници, премахва цензурата, намалява данъците и само ни гледа докъде ще стигнем. Ние стигаме до там, че в края на века България става отличничката на Балканите. Нашите търговци подлагат под клатещите се маси на парижките заведения левове, които се разменят по курс: 1.00 златен франк - 1.00 златен лев. Ако все още е останал някой златен лев в България, той е от това време. Българите от Македония и Одринско искат да се присъединят към нас. Но явно не е заради стандарта. Защото Яне Сандански пише на гроба си: "Робът се бори за свобода, свободният - за съвършенство". Да ни прощава Яне Сандански, ама не е прав. Ние сега за съвършенство ли се борим? Какво ти съвършенство, когато, и властта и парите са все в когото не трябва. 1899 г - в либералите и народно-либералите, 1901 г - в прогресивно-либералите и демократите, 1903 - в народно-либералите... Какво ти съвършенство, когато човек - Фердинанд Сакс-Кобург-Готски - отива да открива Народния театър, за да види българската драма, а студентите го освиркват. И трябва не само да уволняваме всички професори, но и да закриваме Университета. А след това да застрелваме министър-председателя, да прехвърляме властта от джоба на народно-либералите в джоба на демократите... И великите сили вдигат от нас ръце. Ние само това чакаме и на 22 септември 1908, 13 години след Съединението и 30 години след Освобождението, обявяваме Независимостта на България. Сбъдва се една мечта на княз Фердинанд. Той става цар. През 20-ти век Независимостта струва пари. С Турция алъш-вериша започва от 650 милиона златни франка, но кандисват и на 150 милиона. Тъй като нашите златни левове продължават да подпират масите на парижките заведения, вместо нас плаща Русия. Обаче пък ние изнасяме вместо Русия едни калашници, за които те още не са ни платили. Така е в политиката. Историята е география В началото на 20-ти век Великите географски открития вече са отминали в историята, но интересът към географията не намалява. Напротив. От всички науки за нас най-важна е географията. А от географията най-важен е Босфорът. Интересът към него не стихва в България, Русия, Турция, Гърция, да не говорим за такива държави с традиционно географски интереси като Англия и Америка. Овладеете ли веднъж Босфора - проблеми с географията нямате, учат учителите. А пък който владее географията, владее и историята. Няма голяма история без голяма география, учат учителите. И още - че историята е предлог, а географията - цел. Това ти го знае и последния цар. От всички исторически предлози, които съседите ни използват за разширение на своята география, нашият предлог си е най-добър - българите са щастливи само в България. Ето какво споделят различни сънародници. Мария, домакиня: "Какво да ви кажа, моят живот в чужбина беше обикновен. Мислех, че навсякъде животът е един и същи, докато една приятелка не ми предложи да пробвам в България. Реших да опитам и просто съм очарована. В България животът е и по-евтин и по-качествен." Ани, работничка: "Когато съм в чужбина ми е нервно и неспокойно. От това страда цялото ми семейство. Веднъж съпругът ми рече: "По-добре да се връщаме". Послушах го и не съжалявам. Още като влязохме в границите на България и се почувствах суха и сигурна." Петър, безработен: "М-мммм! Чудесен живот!" Александър, производител: "Ако вашето куче можеше да избира, би избрало живота в България!" Пределно ясно е, че трябва да обхванем всички българи в границите на родината, независимо къде се намират. Колкото са по-далече, толкова по-добре. От експедицията ни в Антарктика дават зор да се връщат, но ние им изпращаме радиограма да стоят там и веят знамето. Такъв възвишен идеал да си имаме, а да не изтребим малко народ заради него, това географията няма да ни го прости никога. Като начало отделяме 30% от бюджета за географски цели. След това балансираме с русофили и русофоби между Петербург и Виена. Сключваме през 1902 г. конвенция с Русия срещу Румъния - водим русофобска политика. От кумова срама каним Русия на любимата й война с Турция, но тя ни съветва да направим комбина със Сърбия, в която има дялово участие 51%. Австро-Унгария ни благодари за русофобската политика, но ни обяснява, че има в Македония един заврян зет - австро-унгарец - и настоява да си го освободи. Като капак на всичко и Сърбия иска да освободи българите в Македония. О! Тогава ние пускаме в действие тежката артилерия на нашата дипломация - сондираме съюз с братята турци и румънци против гадните сърби, пазарим се с братята французи да бият през това време братушките, а с гадните сърби обсъждаме идея за обща космическа станция. От всички проекти до шампанско стига само този с братята сърби. Договаряме се да си поделим Македония след войната по братски. На братята гърци излизаме с един византийски номер - за нас Цариград, за тях каквото докопат. Плюс едно парче от Антарктида, да си изстудяват узото. И те като започват едно чупене на чинии - без малко турското разузнаване да разбере какво сме им замислили. На 5 октомври 1912 г. цар Фердинанд гръмва шампанското и българската войска се насочва главно към Цариград, а сръбската и гръцката - главно към Македония. Абе нали щяхме да умираме за Македония, тревожим се ние, войниците. Вие умрете първо за царя, пък за Македония винаги можете да умрете, успокояваме ги ние, офицерите. На 40 км. от Цариград гледаме табелка "Reserve". Турците ни обясняват любезно, че Босфора, комшу, е запазен за великите сили и по-добре да потърсим друго място за хапване. Цар Фердинанд обаче е гладен, две не вижда, и заповядва да нападнем. Точно преди атаката главнокомандващите ни се скарват кой е по-голям патриот и началникът на Генералния щаб си тръгва обиден към къщи. Ние се вдигаме геройски да гинем за царя и гинем, гинем, докато на 20 ноември 1912 г. Турция не ни предлага мир. На 3 януари всички партньори се събираме в Лондон да делим. А, докарахте ли работата до тук? Браво! - поздравяват ни великите сили. Ами... - мънкаме ние. Няма какво толкова да скромничите - казват великите сили - да сядаме на масата. Цар Фердинанд казва на великите сили, че има три желания. Иска град Родосто на Мраморно море, като изконна фамилна собственост. Негов роднина-кръстоносец е погребан там и няма кой да се грижи за гроба му. Иска остров Самотраки в средата на Бяло море. Островът буренясва, а той има план да го разработи като си построи дворец и засади овошки. И трето... Абе, нали такова, заради братята българи, подсказваме ние от масовите гробове. И трето, казва цар Фердинанд, искам да стана седма велика сила. Връща се в къщи царят и какво да види - Турция подновила войната. Тръгваме ние отново за Цариград, пътят го знаем без питане, минаваме като хала през Одрин, но на 40 км. от чаршията - пак ни показват "Reserve". Връщаме се в Лондон при великите сили да ги питаме дали като не ни дават Босфора, ще ни дадат нещо друго. Ами те, Гърция и Сърбия, викат великите сили, вече се договориха да си разделят Македония, пък за останалото там си чупете главите както намерите за добре. Така завършва Балканската война. Справедлива, героична, победоносна. Ние три дни ядем, пием и се веселим, по брадите ни тече и в устата ни не влиза. На четвъртия ден - 16 юни 1913 г. започваме Междусъюзническа война. Война за читатели "Българино, събуди се!". "Заспалият българин е умрял?". "Умрелият българин е умъртвен?". "Умъртвеният българин е убит от чужденци?". "Българинът е убит главно от сърби, гърци и черногорци?". "Загиналият българин до последния си миг е бил жив". "Митинг в подкрепа на зверски убития българин". "Долу кървавите ръце от българския герой!". "Ученици от столичните училища напускат занятия. Настояват правителството да вземе мерки". "Студентите застават в първите редици". "Ежедневник вдига двоен тираж. Получава реклама от Кока-кола". "Народното недоволство расте". "Разрешават на войниците манерка коняк". "Видни интелектуалци подкрепят българските войници". "Поп изпълнителите: "Правете война, не любов!". "Атина, древната българска столица, ни очаква". "Предаването "Патриотичен звън" с най-висок рейтинг". "Сърбите се страхуват от българина като от Господа". "Готова е новата емисия бойни ордени". "Варненска ясновидка: "Извънземните са с нас". "Сръбско-гръцки полицай чупи мобифон на наша репортерка в парламента?". "Всички политически лидери застават зад народа". "Митинг под наслов: "Да умрем!" свикват патриоти". "Призивите към разум - удобно прикритие за страхливци, предатели, врагове и друга измет". "Отговорете на въпроса "Като какво ще ги размажем: А. Като кюфтета. Б. Като юначни българи враговете си. В. Като топъл маргарин Награда 1 000 000 златни лева. Тел.: 0019-777-777. 14 имп./мин. Обадете се сега!". "Министърът на правосъдието: "Земята на запад от Родосто е законно наследство на Негово Величество". "Война на Сърбия и Гърция! - обръщение на царя към българския народ". На 17 юни 1913 г. започваме войната: "Ура!", "На нож!", "Смърт на съюзниците!". На 18 юни 1913 г. главнокомандващите се скарваме. Изпращаме вестоносец до врага: "Извинявай, братче, грешка!". Връщаме се от завзетите позиции и молим убитите да възкръснат. Продължаваме да се караме. Ликвидираме грешката т. е. лошия вестоносец. И хайде пак: "Ура!", "На нож!", "Смърт на съюзниците!". Сърбия и Гърция са много лоши и ни убиват повече, отколкото ние тях. След 10 дни Румъния се сеща, че нейните хора не са загивали героично по време на Балканската война и затова си иска Добруджа. Макар че вече сме откраднали всички пътни знаци, румънските войски стигат без проблеми до София. След още 2 дни и Турция не издържа на изкушението да ни гледа в гръб и ни подхваща както си знае. Само извънземните викат отгоре: "С вас сме!" Ние вдигаме ръце да ги прегърнем и на 28 юли 1913 г. подписваме Букурещкия мирен договор. Тиражът на вестниците ни намалява. Вместо рекламни страници на Кока-кола - малки карета на Лимонада. Бумът, предизвикан от "Българино, събуди се!", в крайна сметка ни довежда до пълна загуба на 33 000 читатели. Други 60 000 нямаме ръце или очи за вестници. А и читателската ни територия намалява - Източна Тракия, Южна Добруджа и 9/10 от Македония не четат повече на български език. Освен това трябва да даваме едни 700 милиона златни лева. "Патриотичен звън" пада от ефир, но неговите водещи започваме ново предаване - "Първа национална катастрофа". Очакваме бързо възстановяване на рейтинга ни. "Винаги кока-кола!" Към Европа - първи път Политиците не сме виновни, че не сме политици. Просто този вид не растем в отечеството, независимо от промените в географското му положение. Все едно да обвиняваме бананите, че не виреят на Петте кьошета. Ако случайно се роди някой политик, той много бързо си отива. Не издържа на климата. Цветът му измръзва, бурените го изсмукват, корените му изсъхват, земята не го иска дори и мъртъв. Това, че природата ни е лишила от истински политици, съвсем не означава, че ние, присадените, дето раждаме чушко-сливи, не си живеем добре. Хората ни торят най-редовно. Охраняват ни. Никой не сяда без нас на масата. Защото и нашият, като всеки народ, иска да яде своите си политиците. Абе всичко щеше да е наред, ако не бяха тези отвратителни международни преговори. Говори се, че ще ги премахват - една-две държави се борят за това, но докато победят, преговорите ще ни унищожат. Ами какво да преговаряш с някой, дето седи насреща ти и ти се надува, че той е Франция. Ние не можем така. Че кои сме ние, да казваме, че сме България? Нали си се знаем. Случайни минувачи, влезли на сухо в политиката, защото навън е валяло. Комплексари, смръкнали веднъж белия прашец на махленската слава и станали роби на своите роби. Бедни скъперници, които броим парите си, за да проверим колко струваме. Е, как да представяме страна, на която ние сме представителите? Как да печелим преговори, когато срещу нас сядат цели държави, а не хора като нас? Затова все ни се налага да компенсираме загубеното на преговорите с нова война. Която завършва с преговори. Началото на века обаче ни дава възможност да излезем от ограничеността на нашите балкански войни и да участваме в нещо грандиозно - първата световна война. За нея се готвят такива майстори на войната като Англия, Русия, Германия, САЩ, Япония. Не можем да си позволим да я пропуснем. Особено след като решихме да променим на 180 градуса приоритетите на нашата политика - вместо в Цариград, влизане в Европа. Известно ни е, че в Европа влизат само тези, които влизат с войските си. Така че въпросите "Защо?" и "Как?" изобщо не ги дискутираме. Въпросът е с кого. Извинявайте, въпросът е кой е по-силният. Германия, Австро-Унгария и Турция от една страна, или Сърбия, Англия, Индия, Русия, Франция, Белгия, Черна гора, Япония, Египет, Италия, Португалия, Румъния, САЩ, Панама, Куба, Гърция, Сиам, Либерия, Китай, Бразилия, Гватемала, Никарагуа, Коста Рика, Хаити и Хондурас - от друга? Време за мислене няма. Все така ни се случва, мама му стара! На 28 юни 1914 г. в Сараево лошите убиват австроунгарския престолонаследник Франц Фердинанд, но всички са доволни. Австро-Унгария има мотив за война със Сърбия, Германия има мотив за война с Русия, Франция и Белгия, Англия има мотив за война с Германия. Няма я познатата ни балканска дивотия - в световната война най-важното е моралът. Ние този списък на участващите все още го нямаме, за Хондурас не сме чували, а и за съседите си нищо не знаем, тъй като шпионите ни ходят до Гърция и Румъния да докладват къде е най-евтино. Една година след "Сараево'14" ние сме напълно готови да умрем в Европа - обезвъшлени, обръснати, с партенки, ухаещи на новия Ариел. Но възниква неочакван проблем - никой не ни кани. Хората си гледат войната и хич не се интересуват от нашите въжделения. От Франция и Италия ни дават по някоя надежда като хуманитарна помощ - я че вратите не са затворени за никого, я че вече сме влезли в списъка на чакащите, я че вече сме излезели от негативния списък, но това изобщо не ни храни. Едва в края на 1915 г. Съглашението ни поканва да нападнем Турция. Вашият път към Европа минава през Цариград, уточнява маршрута Съглашението. Ние мислим, че се шегуват и на свой ред им разказваме по дипломатичен път вица за оная френска дама, дето веднъж си вървяла по улицата. Констатираме пълната им липса на чувство за хумор. Абсолютен гьон. Значи, ако зависи от нас, никога няма да ги приемем в Европа. Само като чуе "Европа", Европа се хваща за икономическия си лост. И пристигат на VIP-а едни усмихнати господа, и ние ги интервюираме какви са впечатленията им от слънчева България, и те ни убеждават, че реформата върви, но те ще ни помогнат с каквото могат. И запретват крачоли и тръгват от село на село да ни изкупуват зърното. На село ги посрещаме като освободители - не им позволяваме да мръднат, докато не изядем всичките животни и не изпием всичкото вино. Никой друг не ни е давал толкова много пари за някакво си там селско жито, значи. По едно време забелязваме, че няма с какво да направим една пита, за да ги посрещнем на VIP-а. Излагаме се като кифладжии без кифли. Ужас. Абе имаме тук малко жито, което пазим само за братски народи, можем да ви го продадем, за да има с какво да ни посрещнете на VIP-а - така казват французите - но е хубаво и вие да обявите война на Турция. Не разбирате ли, това е бизнес, това е сделката на века - така казват французите - "Ваше жито срещу ваша кръв". Спасени сме. Място не можем да си намерим от щастие. България - колония на Европа! - подскачаме ние и се прегръщаме. Целуваме се. Пускаме си език. Късаме копчета. Дишаме с голи гърди. А и от Германия идват едни предложения на бял мерцедес, просто ще се побъркаме от кеф. К'во става, идвате ли при нас, че купона вече свършва - вика Германия - утре сядаме на масата да делим територии. До вчера никой не ни забелязваше, и изведнъж... О, не, не, не - направо ще умрем! И докато Румъния и Гърция все още се чудят на коя кола да се качат, ние решаваме - абе веднъж се мре, по-добре да е на бял Мерцедес. От фирмата дават абсолютна гаранция. И на 24 август 1915 г. подписваме договор с Германия. Събираме се близо милион души и по батальонно, по ротно и по взводно тръгваме да се присъединяваме към Германия. Право през Сърбия, надолу през Гърция и Албания... От време на време си правим "На нож" със сърбите, но имаме честта да се срещнем на живот и смърт с французи, с англичани... Срещи, които остават. Германия е близо, просто сме на 3 км. от гръцката граница, когато кайзер Вилхелм II ни се обажда да не минаваме границата, понеже сестра му е жена на гръцкия крал, та да не си развалят отношения. Като деца през деня те играели, а вечер заспивали. Разбираме - Европа иска жертви от всеки народ, нашите са само 50-60 хиляди, само два пъти повече са ранените, и докато не стигнем европейските критерии, да не излизаме от окопите. За три години позиционна война достигаме до 87 495 убити и като виждаме, че и цял живот да умираме, пак няма да изпълним критериите, се прощаваме с европейската си мечта. На 29 септември 1918 г. подписваме акт за примирие, оставяме 90 000 души в плен и се прибираме в държавните си граници. Които междувременно ни стават все по-тесни. Няма я Южна Добруджа, няма я Западна Тракия, няма го Бяло море, няма ги Западните покрайнини. Въпреки всичко, високото доверието към остатъчна България не спада - от Съглашението очакват да им изплатим репарации за 2 милиарда и 250 милиона златни франка. На 3 октомври 1918 г., цар Фердинанд хвърля в огъня плановете за дворец на остров Самотраки, разговаря само с коня си на български език, пише със спрей върху мавзолея на Георги Димитров "Виновниците за националната катастрофа - на сапун!" и "като последна жертва пред олтара на отечството", се набутва в първия влак за Европа. Цар Фердинанд оставя на сина си цар Борис III един завет - да яде, за да не гладува като народа. Пикасо ли? Въпреки някои колебания в цифрите след Първата световна война, най-голям процент от население на България все още продължаваме да сме ние, народът. 70 на сто от народа сме ние, селяните. Ние, селяните, искаме селска държава и селска власт. Докато Пабло Пикасо се лута между кубизма и абстракционизма, живото изкуство побеждава в България. Александър Стамболийски взема властта в наши ръце на 21 май 1920 г. След 3 дни Пикасо прави портрет на Игор Стравински, с което се връща едва ли не в класицизма, но вече е късно - министър-председателят Стамболийски е заповядал да му боядисат телефона в оранжево, България навлиза в оранжавия си период. Материалите, които използва творецът-примитивист за своите произведения, са: платно - небе, оранжева боя - Черно море, четка - народ. По-значителни живи картини, създадени от твърдата му ръка, са: "Оземляване" - оранжеви безимотни селяни получават оранжева земя от оранжев имотен селянин. В очите на оранжева безимотна селянка се четат въпросите: "Ти що мене ме оземляваш на баира, а Кольо - под селото, ле?" и "Че що Кольо ще е по-оранжев от мене, ле?". В очите на имотния оранжев селянин се четат отговорите: "Ами щото Кольо е по-оранжев от тебе, ма!" и "Ами щото Кольо яде оранжеви тикви, а пък ти ядеш сини домати, ма". "Селска власт" - тъмно оранжев областен управител разговаря с бледо оранжев учител. "Ти, момче, остави на секретарката каквото там носиш и кажи сега - от кое село беше?" "От София съм, господине." "Въ-ъън!" "Трудовак и трудовачка" - оранжев трудовак носи огромен кръст. Ньойският договор забранява на България да има армия, но трудовакът е горд, че може да изпълни дълга към родината си като носи огромен кръст. Оранжева трудовачка го гледа закачливо към кръста. "Оранжева гвардия" - оранжеви селски бичета ходят насам-натам с отвързани синджири и пазят оранжевата партия. Оранжев Ди Джей им дава малко оранжева трева. На преден план оранжев гвардеец, делегат на "Конгреса на цвеклопроизводителите" намушква делегат на конгреса на опозиционния "Конституционен блок". Велико Търново, септември 1922 г. "Оранжев квадрат на оранжев фон" - Александър Стамболийски печели изборите с 90 %. Април 1923 г. Това е върхът на оранжа. Ние, майсторите на четката, Кимон Георгиев, Димо Казасов и др., смятаме, че този цвят вече е изчерпал своите възможности и България трябва да навлезе в нов, по-светъл период. Научавайки за запознанството на Пабло Пикасо с Андре Бретон и виждайки, че нещата отиват към сюрреализъм, ние се възползваме от това, че Пикасо се намира със семейството си в Антиб и на 9 юни 1923 г. извършваме коренен военен преврат в развитието на живото ни изкуство. Отрязваме главата на големия селянин Александър Стамболийски и даваме четката в ръцете на големия интелектуалец проф. Александър Цанков. Показваме на цар Борис III какво сме направили. Негово Величество има някои забележки, указва ни къде още трябва да пипнем, но общо взето е доволен. Целта ни с проф. Александър Цанков е да наложим бялото в България. Поради липса на бяла боя използваме вар. Така освен белосване постигаме и дезинфикциране. Първата ни задача, разбира се, е да унищожим оранжът и неговите бацили. Работим предимно с голямата баданарка. За кратко време постигаме значителни успехи - ако все още има някакви оранжеви петна, то те са по затворите. В бързината ни се случва да употребяваме и негасена вар. Негасената вар също върши работа, но се получават изгаряния по кожата. Освен това бялото шупва, набъбва и излиза през очите на хората. Но това са само някои отделни прояви на жив сюрреализъм, дължащи се на материала, с който работим. На комунистите бялото не ни харесва. Ние считаме, че ще стане много по-хубаво, ако пуснем малко червено. Нашият вожд и учител Георги Димитров казва, че белият преврат има алтернатива - червената революция. През септември 1923 г. ние пускаме кръвта на побелялата си страна, но нещата не стават по-розови. Бялото отново покрива всичко живо и този път ние, елита, работим само с негасена вар. На 16 април 1925 г. ние, комунистите, гръмваме една бомба в църквата "Света Неделя", за да разберем д

На 16 април 1925 г. ние, комунистите, гръмваме една бомба в църквата "Света Неделя", за да разберем дали пък няма да променим картината, ако я изпръскаме с кръвта и на царя, и на Бога. Уви! Царят се оказва далеко от църквата, а Бог - високо. И тогава да видите как правим бяло посред нощ. Ами просто тръгваме от къща на къща и където забележим, че нещо мъждука, раз-два с баданарката и - в чувала. Справяме се с Гео Милев, с Йосиф Хербст и с още цяла камара такива като тях. Но дали щяхме да им гостуваме през тази или през друга бяла нощ, няма особено значение, тъй като ние никога не забравяме своите интелектуалци. Кои го правим - е въпрос на власт, а как го правим - въпрос на техника. Ех, защо Пикасо не ни се случи в България, да види той как се изкарва око през нос! В началото на 1926 г. проф. Александър Цанков се прибира в ателието си, където продължава да твори, но не излага. За министър-председател Цар Борис III ни назначава Андрей Ляпчев, който пък се радва на шарено. Считайки бедността като основна причина за монохромните периоди на България, Андрей Ляпчев успява да ни издейства пари за бои от Обществото на народите. Настъпва интелектуално раздвижване. На един дувар с умиление четем "Демократите са свине!" в червено и "Комунистите са нерези!" в пембяно. Правителствата преливаме плавно едно в друго. До 19 май 1934 г., когато с Кимон Георгиев и Дамян Велчев използваме едно посещение на Пабло Пикасо в Испания и извършваме нов коренен военен преврат в развитието на живото ни изкуство. Този път под влияния на художествените процеси в Италия и Германия експертите искаме да наложим в България един органичен кафяв цвят. Показваме на цар Борис III какво сме направили. Негово Величество има някои забележки, указва ни къде още трябва да пипнем, но общо взето е недоволен. Ние изцеждаме съществуващата шарания, докато започне да пуска само кафяво, но изпръскваме и царя. И тогава Негово Величество ни казва: "Айде стига толкова!". За есента на 1939 г. в Ню Йорк се подготвя изложба "Пикасо: 40 години творчество". За да се противопоставят на упадъчното изкуство, на 23 август 1939 г. германското кафяво и съветското червено се сливат в едно. На този фон всякакви наши опити в живото изкуство изчезват. Остава да живее само мъртвото. Българо-световна война От 1 септември 1939 г. във всички вестници по света като огромни риби започват да се мятат имената на две държави: Германия и Полша. След два дни на първите страници изплуват Англия и Франция. На третата седмица, нападайки Полша в гръб, в подялбата на медийно пространство се намесва и Съветският съюз. По всички радиостанции, кръчми и кафената се чува едно и също: Германия, Англия, СССР, Полша, Франция, Англия, Германия, Франция, СССР... За България нито дума. Ние не съществуваме дори в прогнозата за времето на Скай Нюз. Студеният фронт преминава над Истанбул, Атина, Белград и Букурещ, но никога над София. Дори земетресението в Чирпан е южно от Букурещ, но не и югоизточно от София. Опитът да привлечем вниманието на света върху себе си с нов прочит на пиесата "Многострадална Геновева" се проваля безшумно. Нямаме голям избор. Щом като една Германия, за да се появи на корицата на "Тайм", напада Полша, щом като един Чърчил, заради двадесет минути интервю с Лари Кинг, обявява война на Германия, щом като един Съветски съюз, за да попадне в рубриката "Истории с неочакван край" повежда война с Финландия и я загубва, ние, за да ни посочат със стрелка върху картата на Европа, трябва да обявим поне десет войни. "България срещу света". Звучи страхотно. Няма медия, която ще пропусне такава новина. Ако не го направим, значи не сме патриоти. Значи сме се примирили с положението си на девета дупка. Значи обричаме децата си на постоянното страдание да се питат какво е България. Не! Това ние никога няма да позволим. И колкото и да ни е трудно, поемаме по славния път на българо-световната война. Разбира се, след като сме решили да правим нещо за Отечеството, трябва да си отговорим на някои въпроси. Откъде да ги почваме? Дали от великите сили или да както ни падне? А може би по азбучен ред, за да няма обидени? Или пък да хвърляме чоп? Да отваряме картата на света и върху която държава кацне първата муха?... Комунистите се молим само да не е от Германия, защото ще обидим Съветския съюз. Либералите искаме да се ориентираме към Америка. Монархистите мислим, че най-хубавия подарък за Негово Величество ще бъде, ако първо обявим война на Италия - от там е тъща му. Цяла година не можем да вземем решение. Великите сили обаче усещат, че им се готви нещо на Балканите и започват да ни ухажват. Приятелски посещения, швейцарски часовници, пресконференции. Ама как не сме ви забелязали до сега? - учудват се великите сили на аерогара София. - Вашето място е в нашето семейство. За величието на една страна ние съдим не според нейната територия, а според величието на целите, които си поставя. И ако позволите един съвет от мене - казва ни плахо Мусолини - защо не стартирате от Гърция, тъкмо и аз имам намерение да я нападна някъде към края на октомври. В Гърция есента е рай. Пък ще си вземете Западна Тракия или каквото там, нали. Англия ни поздравява за идеята и съжалява, че тя не се е сетила първа. Шекспир работел за нея, но само на книга. Ние ще ви помогнем, обещава ни Англия. Започнете с Хитлер и излизате в "Таймс". Русофобите също натискат за Германия. Но Гестапо не спи. И аха везните да натежат към Берлин, Хитлер вдига телефона. Решил да си вземем Южна Добруджа. Просто ей така, заради сините ни очи. И да го споменаваме с добро. Бре, мама му стара, една война не можем да обявим! Става октомври 1940 г. Мусолини влиза в Гърция, всеки ден изпраща картички от морето - страхотно е, пише, идвайте с всички армии. В разпределението на медийното пространство се намесва и Япония. Броят на държавите, за които се шуми по вестниците, расте, шрифтовете стават все по-ситни. Ако не побързаме с тази война, пенсионерите няма да видят изписано името на родината ни. Хитлер също получава картичка от Мусолини. Брато, тук е големият удар. Квартири - без мангизи, ядене - на корем, морето - чай, мадами - фраш. Вземай таблата и скачай в джипа. Защо да не се почувствам и аз бял човек, пита се Хитлер. Присъединява Румъния към пакта, за да мине направо през нея и на 24 ноември 1940 г. вечерта вече чука на нашата граница. Цар Борис му казва елате утре. Онзи без малко да се гръмне заедно с Ева Браун. Това не ни е Европа, успокоява го Гьоринг, тук нищо не става от първи път. И утре е ден. На другата сутрин точно в 8.01 часа Хитлер с 12-а елитна армия пак тропа на границата ни. Един момент, вика му някъде от вътрешността цар Борис. Минават 3 минути, минава час, ден, седмица, месец - никой не отваря транспортен коридор. Кажете ми какво искат тия българи, вдига пара Хитлер. Винаги едно и също - на българите им дай Македония, съветва го Гьоринг. А Беломорска Тракия случайно не им ли се ще, пени се онзи. Ами и нея си искат, чупи кръст Гьоринг. А сигурно ние трябва и да им ги окупираме, а те само да дерибействат там, пуска тънката си ирония Хитлер. Да, майн фюрер, отронва Гюоринг. Тия ще ме убият, вдига и двете си ръце Хитлер. След още 3 месеца подписваме договор с германците да ходят напред и назад през България, но за друго да не ни търсят. На кого ще обявяваме война си е наша работа. На 2 март Хитлер прекрачва Дунава и, понаучил български на границата от минаващи каналджии, посочва слънцето на цар Борис и възкликва: "Колко хубав задник!" Присъединявате се към немците, значи на тях ще обявите война, а на нас няма, ревнува Сталин. Ако толкова сте закъсали, аз ви обещавам цяла Тракия, само ми изпратете бележка, че ме викате да ви окажа братска помощ. Изпращаме му бележка, че бележката е в джоба ни. Абе, играем си със Сталин като котка с мишка. На 6 април 1941 г. Хитлер влиза с голямата метла в Македония и Беломорска Тракия. На 20 април ние се разполагаме на метеното като у дома си. За пръв път осъзнаваме, че българската ни съдба е като на големите свалячи. Получаваме, каквото искаме, без да си мръднем пръста, губим всичко, за което се бием. Преди да изпаднем в летаргията на пълното самодоволство все пак се сещаме за своята мисия. Нас светът ни чака, за да воюваме с него. И на 12 декември 1941 г. правим първата стъпка - обявяваме война на Америка и Англия. Англия научава за това от самия вестник "Таймс", страница "Малки обяви", рубрика "Разни". Над нас е "Бързо забогатяване. Изпратете в плик 10 лири. П.к. 1336.", под нас "Книжка за тракторист - № 76207 - невалидна". А САЩ разбират, че сме им обявили война чак след една година. И то съвсем случайно - заговорили се със Сталин за жени, станало дума за българките и Сталин им казал, че така и така. И на 6 юни 1942 г. САЩ също ни обявяват война. Това ние го разбираме едва на 10 януари 1944 г., когато американците ни изпращат с въздушна поща едни бомби. На 30 март и 17 април получаваме нови пратки. Цената на наложния платеж е 1828 живота и 12000 сгради. Ама видяхме ли си името в "Таймс", видяхме го. Швейцарците с техния глупав неутралитет ще има да чакат. Следващите, на които решаваме да обявим война, са евреите. Лошото е, че към този момент те все още си нямат държава. Съобщаваме им, че има едно хубаво петно за държава около Божи гроб. Обещаваме им като специалисти по държавно строителство да им потърсим цар из Европа. Тъкмо да се договорим за цената, Хитлер вдига телефона. Я ми ги дайте, вика, тия евреи, дето искате да им обявите война. Ние му викаме няма да ти ги дадем. Той вика не, тия българи ще ме довършат мене. И насочва пистолета към Ева Браун. Едва го разубеждаваме. Не се притеснявай за тях, викаме му, ние тук ще им вземем къщите, ще им сложим по една жълта звезда и ще ги изпратим в строителството. 50 000 поне, хленчи Хитлер, транспортът за моя сметка. Ние му тряскаме телефона. Пазари се като евреин! Обявявяме война на САЩ и Англия, но те са далече, къде да ги търсим. Затова се разделяме на партизани и стражари и се бием помежду си. Оръжието ни е от Първата световна война, но върши работа. Палим си къщите. Добри сме в инквизицията. През август 1943 г. Хитлер вижда, че само се мъчим и предлага на цар Борис да обявим истинска война на Съветския съюз. Цар Борис му казва шъ видим. Две седмици след този разговор царят ни умира. Другите ни царе, за които казваме, че са велики, в такива случаи предпочитат ние да умрем. В края на август 1944 г. ей го и Сталин чука на границата ни с Румъния. Бързал за големите разпродажби в Берлин, пък понеже се страхувал да пътува със самолет, рекъл да мине с Червената армия през Румъния и България. Настоява да му направим веднага една социалистическа революция и да го посрещнем като випаджия. Елате утре, би му казал цар Борис, но такъв човек в България вече няма. Страната се управлява от чиновници, за които волята на чужденеца е закон. Правителството на Багрянов поканва да влязат в България и Англия, и САЩ. Те учтиво отклонявят поканата ни - тяхната традиция им забранява да влизат в България. Чул, че разговаряме и със съюзниците му, на 5 септември Сталин ни обявява война. Чака ден-два да го посрещнем със социалистическа революция, но докато разпределяме ролите, той не издържа и на 8 септември Червената армия влиза в България. Ние по принцип сме големи зяпачи и с особено удоволствие зяпаме съветската армия. Абсолютно със същото особено удоволствие преди 3 години зяпаме германската. Както зяпаме и цар Симеон половин век по-късно. Едва на 8-ми вечерта намираме едни много наши хора, които да вземат властта. Основният проблем на България си остава липсата на професионалисти, затова пак опираме до старите превратаджии Кимон Георгиев, Дамян Велчев и Димо Казасов. На 9-и сутринта те се съгласяват да отидат на преврат първа смяна и в 6.25 часа ние съобщаваме по радиото на Сталин, че социалистическата му революция е готова без да гръмне и една пушка. Каква е тази социалистическа революция без жертви, недоволства Сталин. За да му доставим удоволствие, за 2-3 месеца му избиваме над 26 000 души. Други 2 730 човека пък осъждаме на смърт за собствено удоволствие. Да не забравим най-важното. На 8 септември ни се обажда и Хитлер. Една гледачка му казала, че всяка държава, с която се съюзи България, губи войната. Молбата му е аман-заман, в името на старото приятелство да му обявим война. Даваме си сметка, че каквото и да правим, все до Германия опираме накрая, и й обявяваме война. Така на 10 септември 1944 г. се сбъдва великата ни мечта. Ние сме във война с целия свят. Вестниците "Таймс", "Ню Йорк Таймс" и "Франкфуртер алгемайне цайтунг" излизат с големи заглавия: "България уби писателя Георги Марков." Битката за Гинес На 9 септември 1944 г. тъкмо се стягаме за работа, чуваме да бие барабана. "Съобщава се на населението да предаде доброволно в кметството всички съществителни! Това да стане немедлено! Иначе ще има разстрел. Да живее народната власт!" Бре, мама му стара! Какво е това "съществителни"? Какво е това "немедлено"? "Разстрел" си го знаем. Отиваме в кметството. Старият кмет изглежда напълно засегнат от мероприятията на народната власт. Новият ни обяснява, че не знае що е съществително, защото се е борил за светлото бъдеще време. Но ако някой не си го предаде немедлено - ще отиде при стария кмет. А що е "немедлено" - по-добре да питаме другаря Сталин. Досега каквото било - било. Майка България поема стратегически курс с помощта на Съветския съюз да влезе при големите в книгата на Гинес. Новата непосилна задача, която си поставяме сега е да построим в най-кратки срокове втората в света пирамида от съществителни. Тя ще се нарежда непосредствено зад Сталинската пирамида и ще бие всички Хеопсови пирамиди, взети заедно. Пирамидата ще се строи отгоре надолу и ще иска много жертви. За целта изпращаме 560 000 души на фронта. За първия ни опит да влезем в Европа дадохме 87 495 живота, сега се спираме на цифрата 34 648. Предполагаме, че е достатъчно, за да се впишем някъде със словосъчетанието съвоюваща страна. Но когато подписваме мирния договор в Париж на 10 февруари 1947 г., тези, с които съвоювахме, ни задраскват словосъчетанието. Тогава си мислим, че сме се жертвали заради съществителното Македония. Но великите сили, начело със Съветския съюз, ни казват на чист македонски език, че в българския такова съществително вече няма. Разбираме, че всяка пирамида трябва да крие в себе си много тайни и че жертвите ни в тази война са сред най-големите загадки на българската пирамида. На въпроса "Що е съществително?" ние слагаме немедлено точка с няколко закона. За тези, които питат, са "Закон за трудово-възпитателните общежития", "Закон за политически опасните лица", "Закон за защита на народната власт". А за онези, които отговарят, е "Закон за временно отменяване на служебния и образователен ценз на държавните служители". Същевременно текат различни процеси. Съществителните в пирамидата се разделяме на съществително-собствено и съществителни-нарицателни. Първоначално собствени сме всички съществителни, които имаме представка комунист- (Комунистиванов, Комунистпетров), но постепено представката ни отпада, собствено ни остава едно единствено име - Георги Димитров - и то заема върха на пирамидата. Процесът по превръщане на някои имена в нарицателни - като това на водача на опозицията Никола Петков - ние водим по правилата на най-правилната граматика в света - съветската - и го завършваме с обесване. Всички останали съществителни сме равни помежду си. Във връзка със закона за отменяване на образователния ценз премахваме пълния член като остатък от буржоазното минало време. Разделяме се по род само на Осми март. Число образуваме по зададения образец: 1 камък - 1 иван 2 камъка - 2 иванъка Според новата конституция, за която гласуваме на 4 декември 1947 г., цялата власт се дава на нарицателните, а всички местоимения, глаголи, прилагателни, съюзи и междуметия произлизат от съществителното-собствено и принадлежат на него. По този начин казаното от върха на пирамидата звучи като изречение (Повелята на Партията е: по-високи добиви!), а казаното от основата - като лозунг (Комунизъм - щастие - слънце. Капитализъм - нещастие - месечина). На граматическия V-и конгрес на БКП през декември 1948 г. ние взимаме мерки надигащите се сред някои съществителни-нарицателни главни букви, които пречат на сцеплението между нашите редове, да бъдат окончателно смазани. За да може това, което египтяните са построили за векове, ние да построим за години. В съкратени срокове, само за една година, настигаме и изпреварваме египтяните. На 2 юли 1949 г. ни умира съществителното-собствено. За пръв път пирамидата ни се изпълва със съдържание. Въпреки че мумифицираме Георги Димитров като го поставяме в кавички, мустаците му продължават да растат. По съветски проект само за 24 часа изграждаме бръснарски салон - категория лукс. Винаги гладко избръснат и с подстригани на черта мустаци, в приемните си часове "Георги Димитров" служи за пример на младото поколение. За 3 вместо за 5 години бръснарницата се превръща в любимо място за посещение на генерали и полковници от близките до мумията министерства. И резултатите не закъсняват. Синът на бръснаря отива да служи като библиотекар в Н-ското поделение, дъщерята на балдъзата му записва Институт международних отношениии, а самият бръснар получава орден "Георги Димитров", разрешение да коли с бръснача си враговете на народа и да се настанява в домовете на безследно изчезналите. Правото на собствено име наследява Васил Коларов, но само след 6 месеца то се прехвърля върху зета на "Георги Димитров", три пъти носител на тъста си, Вълко Червенков. Като просто съществително, срещащо видими затруднения при образуване на изречения, той дава това, което не разбира за храна на свинете на остров Белене. А за да не се хаби, думите, с които си служи най-често, като земя, хляб, добитък, каруца, чувал, чук и сърп, обединява в ТКЗС. Ние, ТКЗС, работим в ТКЗС и получаваме от ТКЗС 8 стотинки на трудов ден. Толкова взема и кокошката за едно яйце, но за разлика от кокошката ние можем и да не кудкудякаме. За проявената към нас човещина на Ноемврийския пленум (1962 г.) Вълко Червенков е изключен от БКП, но Майският пленум (1969 г.) го връща обратно с признаване на непрекъснат партиен стаж. На граматическия Априлски пленум (1956 г.) с една гумичка, подарък от великия Съветски съюз, ние изтриваме веднъж завинаги от нашата лексика Вълко Червенков и на върха на пирамидата написваме Тодор Живков. Съществително на своя род, съществително на своето число. Тодор Живков ни разказва граматиката. В тази сложна международна обстановка, когато империализмът се готви да ни нападне с доктрини от типа "Пиши као чуеш", морфологията е алфата и омегата. Да превърнем изречението в айсберг, речта - в ледоразбивач. Врагът, на който отнехме личните местоимения, се опитва да се промъкне в някои падежни форми, особено в звателен падеж, затова ние трябва... И ако ние не, то нашите деца ще... Преминаването на социализма в етапа на социализъма е наше историческо... Върхът на пирамидата като иманация на българското... Никога най-мъдрият, винаги най-хитрият. Винаги. На граматическия VIII-ми конгрес на БКП (1962 г.) отчитаме отличните резултати от проведеното на 15 февруари 1961 г. пълно слънчево затъмнение и започваме ударна подготовка за следващото такова на 9 октомври 2135 г. Приемаме план да завършим строителството на пирамидата до 1980 г., и поставяме задача зад всички съществителни да се въведе челната наставка - ище: камънище, женище, заводище, казармище, успехище, трабанище, врагище, Тодорище и др. Това са толкова огромни думи, че сами се чудим откъде ги вадим и как ги носим. Във връзка с все по-пълното задоволяване на непрекъснато растящите нужди от по-големи съществителни и омекотяване на положението при някои съгласни, на следващия форум предлагаме за обсъждане, а на по-следващия единодушно утвърждаваме наставката -яга: бедняга, гадняга, лумпеняга. Не с дни, а с часове расте значението на Съюза на българските писатели като ковачница на нови думи и на Комитета за държавна сигурност - като качествен контрол на входа и на изхода на СБП. След 1968 г. особено бързо се развива съществителното страх. За празничните манифестации в Деня на българската култура и славянска писменост буквите, с които художниците по украсата рисуват страх, са толкова големи, че покриват изцяло прозорците на Партийния дом. Според възможностите си ние също се стремим да украсим своите прозорци. А веднъж сложена, да се свали украсата вече е престъпление. Поради тази причина с петилетки не отваряме отдушниците на тоалетните. Ако някога стане земетресение, падне украсата и всички прозорците се отворят - ще се задушим на улицата. Неочаквано от Н-ския завод в СССР като ширпотреба пускат мирния транзистор ВЕФ. Той прилича на нещо, произведено някога в Америка, има телескопична антена и копченце за осветяване на скалата, чува се през девет села в десето. Изобщо ВЕФ-ът е самият хубав живот и около щастливия му притежател винаги кръжат по няколко ефирни мадами. Система от сложни кодове пази продавача на ВЕФ-ове, но това само удвоява амбициите ни да стигнем до него. Обикновено тръгваме напред с шише ракия и преминаваме през комбинацията: ракия срещу капачки за буркани, капачки за буркани срещу котлон с две плочи, котлон с две плочи срещу нощна лампа "Кокиче", нощна лампа "Кокиче" срещу членство в БКП, членство в БКП срещу Джек Лондон, Джек Лондон и шише ракия срещу ВЕФ. По-хубавичките постигат целта на живота си като се омъжват директно за първия ВЕФ. Което обикновено е втори брак за транзистора, тъй като не върви да си такъв страхотен ВЕФ, а да те пипа някаква си съпруга от ония години. Всъщност това, което побърква България, е двойнственият живот на ВЕФ-а. През деня той работи като поздравителен концерт за трудови колективи, а през нощта - като гробокопач на социализма. Сложен под юргана, той се насочва към вражеските радиостанции и започва да ни шепти на ухото: Солженицин, Битълс, Статуя на свободата, Пражка пролет, Солидарност, Горбачов. Тези думички разяждат някои от основните ни градивни елементи. Налага ни се да търсим непрекъснато нови и нови резерви. Стигаме дори до асан, ахмед и вежди и ги хвърляме в пирамидата като асен, меди и веждю. Покрай този процес с изумление откриваме, че в България все още се намират нарицателни като гордост, чест и достойнство. Колко е хубаво, че границите на Отечеството не стигат до Бяло и Адриатическо море и хората там цял живот си ходят свободно с главни букви, мислим си ние под юрганите. На 10 ноември 1989 г. чуваме по ВЕФ-а, че пирамидата ни се срутила. Новината ни сварва напълно неподготвени, но слава Богу всички строители можем да получим удостоверение за нейни рушители срещу представяне на работещ транзистор. Отваряме прозорците, излизаме на улицата, издуваме до дупка ВЕФ-овете и... Оттук нататък всички си знаем историята. Защото тя тръгва назад. Р.S. А в книгата на Гинес влиза Роджър Борбан, най-бързият келнер, тичал с бутилка на поднос в продължение на 2 часа и 47 минути.

Спокоен съм! Много съм спокоен! Адски, адски съм спокоен! Направо ше изкрейзим от спокойствие!!!!!!!!

Имаш доста да четеш, щом така си заблуден за корена ни. Езика е това, което определя народа. Нашия макар и с доста славянски думи, не е славянски ( има 11 разлики по които се отличава от цялата група на славянските - например Ъ, аналитичен е , а не синтетичен като славянските ). Но България трябва да остане българска, не циганска ( както е в момента ) или американски или .....

При всичките разлики българският е славянски език. За това няма да споря. За да твърди друго човек, трябва да е наистина доста заблуден. Близостта на българския с други славянски езици, като руския и сръбския например, е толкова голяма, че е намерила ярък израз в общата славяно-българска писменост. Ако човек има желание, разбира се, може да се фиксира върху разликите и да твърди, каквото си иска. Аз само знам, че мога да се разбера без проблем с всеки руснак, украинец, сърбин, хърватин, а с малко тренировка и с поляк, словак и т.н. Пък кой, каквото ще да ми разправя.

Наистина ли си уверен в това което казваш ? Как ти звучи това "Влак спирал на всей гарьй." ? А писмеността как се казва няма значение. Дори фонетично българския се различава от славянските : например, което и преди ти казах - Ъто. Второ е твърд, не мек и лигав ( руския не е чак лигав, но западните славяни като заговорят ми се .... ) Отговори , моля те . ПП : Аз уча руски от 3 клас. До 11 клас съм го учил в училище. Висшето си образование съм изкарал основно с руски бумаги. И пак срещам големи трудности в говоренето с руснаци - например трудно намирам руската дума. Виж изречението, което съм ти написал по - горе. Можеш ли да кажеш дали нещо в него не е както трябва ?

Българският е твърд, ако говориМ аз. Ходи да видиш кво е в РусИ. Това не е сериозна приказка. Нито за Ъ-то. То съществува и се изговаря и в сърбо-хърватския, но не е чак толкова очетливо и не се пише. Изречението, което си написал е съвсем ясно по смисъл. Само не знам на къв език претендира да е. Определено не е нито български, нито сръбски, нито руски. Това не значи, че не го разбирам.

Именно ! И нито един руснак няма да го разбере. Много зор трябва да положи човек за да научи руския, това за близостта са врели - некипели .......

Врели-некипели, извинявай, говориш ти. Няма да го разбере, само ако няма желание. Чуждият език си е чужд, дори и да е много близък до родния. Ако трябва да сме точни, най-близък до българския е сърбо-хърватския. Не знам дали си контактувал с хора, на които той е матерен. Ако не си, те уверявам, че преводач няма да ти трябва.

Общувал съм със сърби. Нищо не разумеем !!!

Ами не мога да ти кажа, защо срещаш такива трудности с руския и сръбския. Съжалявам! Нали не считаш това за доказателство, че не сме славяни? И моля те, стига сме спорили. Помисли само дали до преди десетина години в цялата ни досегашна история е подлаган някога на съмнение славянския ни корен. Защо това става днес? Защо се сега се появяват някакви псевдонаучни книжки, доказващи, че сме едва ли не турци? Не е ли това просто една кампания за промиване на мозъци, която да ни дефинира по най-удобния за новите световни господари начин?