За мнение!
1 отговора
0 прегледа
За мнение!
Намирам за любопитна приложената статия и предлагам на всеки койит желае да сподели мнениетто си не за качеството на статията, а за ролата на албанците на балканите в светлината на събитията в Косово особенно в последно време.
Лично аз намирам в този материал доста тенденциозност и преднамереност, но въпреки това наблюдавайки развитието в Косово в последно време съм все по склонен, като се разгранича от емоциите на автора да му вярвам по принцип.
Емисия: Понеделник, 1 Ноември 1999
Арнаутите – наемници на злото
И при османците, и при НАТО албанците играят роля на вълкодави на христянството на Балканите
Венцеслав Начев
Арнаутин означава упорит човек, лют човек. Така са били наричани албанците на Балканския полуостров. През Средновековието, когато се създават европейските държави, те своя държава не образуват. Една от причините е изглежда в това, че в типологията на този етнос е заложена държавнотворческа недостатъчност. Албанците не съумяват да преодолеят своята племенна раздробеност /и до сега се делят на геги и тоски/ и опитите им да се организират в единен организъм са спорадични и краткотрайни. В различни времена земите им са владяни от гърци, венецианци и българи. В известния надпис на цар Иван Асен ¶¶ в църквата “Свети 40 мъченици” четем: “… а цялата земя от Одрин до Драч завладях – гръцка, още албанска и сръбска …”
Ако използваме метафората на Иво Андрич, какво че Балканите са “прокълнат двор”, то най-прокълнатата част от този “двор” са албанските планини. Бил съм там, та знам. Това са
струпища от гол,
безплоден камънак
И ако се вярва на теорията, че ландшафтът влияе при формирането на етнопсихологията, можем да си обясним грубите нрави и ксенофобията на албанците. Това е едно затворено в себе си население, което не възприема в дълбочина християнската ценностна система и не участва в културния обмен на балканските народи. Албанците сякаш нямат отношение към духовността, изкуствата, книжовността. Пръв опит за създаване на азбуката им датира чак през 1844 г. Укрепени в своите непристъпни планини, те живеят в родово-племенни кланове, белязани с печата на сурова патриархалност. И до наши дни се запазва кръвното отмъщение, което е белег за архаични обществени структури. Архаични са и формите на препитание – грабеж и разбойничество. Разбойничеството дори е увенчано с ореола на юнашки занаят.
В интерес на истината почти всички народи в зората на своята варварска примитивност изживяват подобна светонагласа. Албанците обаче, оставяйки верни на подобен поведенчески модел, деградират до най-обикновено мародерство. Пък и нямат своя Омир, който да възпее някоя албанска Троя.
Опитите да се християнизира това своенравно и примитивно население имат частичен и повърхностен успех. И гръцките, и католическите мисионери не могат да досегнат суровата душа на планинците.
До идването на турците албанецът практикува примитивно битово християнство, към което не е особено привързан. Дълбокият смисъл и символика, хуманистичните послания на християнството не отговарят на духовните му потребности, белязани с печата на сурово варварство. И затова никак
не е чудно, че те охотно и
с лекота приемат исляма
Той е по-близък до манталитета и светоусещането на албанеца. Още повече, че Коранът е повече военен устав, военна доктрина, нежели религиозно съчинение. А Коранът още и повелява да се мразят и унищожават неверниците. Той подклажда пословичното им недоверие, презрение и омраза към другия, към различния от тях. Пък и нали прославеният им воин и пълководец Георги Кастриоти, останал в историята като Скендербег, е също мюсюлманин, нещо, което някак срамежливо се заобикаля. А този факт е съществен!
Между другото в модерната историография вече се правят опити за преоценка и преосмисляне на живота и делото на легендарния Скендербег. Изживява се увлечението към глорификация и се коригира неговата роля на защитник на “христовото име”. Такъв той не е. Първо, защото е мюсюлманин /първата му война от 1447 г. е срещу Венеция!/ и като такъв открива пътя за интензивна ислямизация на албанските планини. И второ, защото битката му с турците е битка на разбунтувал се васал. Като такъв той е бил в договорни отношения с империята и е плащал съответния трибут /данък/.
Но в случая е интересно нещо друго- при Скендербег окончателно се оформя моделът на арнаутщината. Това е сложен възел от взаимоотношения – симбиоза между турските власти и албанците. От една страна те се ползват от високото попечителство, за да следват своите нагони, своя разбойнически начин на живот, а от друга съхраняват рефлексите на сепаратизъм, изоглавеност, своеволие. Понякога прескачат и искри, но общо взето интересът е взаимен и арнаутите се превръщат в привилегировано население, впрегнато да държи в страх и трепет покорената и обезправена рая.
Турските власти, на които не може да се отрече прозорливост и държавнически похвати, точно и вярно преценяват характерните етнопсихологически особености на новите поданици и умело се възползват от тях. Арнаутите стават
вълкодавите на империята
Те са перманентният кървав терор - вардяни, телохранители, пазачи на калета и проходи, жестоки потушители на всяко вълнение на християните. За да не се харчи, а и за да поддържа във висока виталност нагона за плячка у тия имперски кучета, властите съвсем нередовно им изплащат възнагражденията и по този начин ги насърчават към самоиздръжка, сиреч към грабеж и разбойничество.
И думата арнаутин става синоним на брутално, зверско насилие, на безогледна жестокост. Сякаш портите на самия тартар /ад/ се били отворили и от тях изригнали тия човекоподобци с лека на клане ръка.
В българските хроники, летописи, предания и фолклор са съхранени потресаващи свидетелства за вълкодавите на империята. Почеркът на престъпленията им е еднообразно жесток – бастисване, клане, грабеж. Обекти на нападение са най-често богати селища, църкви, манастири, кервани. Налага се впечатлението за тотално презрение към човешкия живот, което е извън мярката дори на ония сурови времена.
Арнаутите
особено се активизират
по време на вълнения
и въстания. Фанатизмът и жаждата за плячка се сливат като реки. Така става и през 1821 г., когато балканските народи и най-вече гърците предприемат опити да отхвърлят турското робство и да възстановят своята държавност. 1921 г. е паметна година. Обесен е в Цариград патриарх Григорий. Избити са първенци – българи и гърци. Разорени са цветущи селища. Света гора Атонска, светилище на източното православие, е подложена на грабеж и поругание. В първите редици на насилниците са арнаутите. Монах от Хилендарския манастир /тогава български/ ни е оставил паметна летописна бележка: “Тогава заради греховете наши велика напаст претеглихме от Лобут паша и от арнаутите в Света гора. Без малко не запустя Света гора. И началниците, що имахме, вси побегнаха. И от братята наши хилендарци мнозина се избричиха, побягнаха, и ние останахме 12 души монаси во Хилендар. И велико зло претеглихме от арнаути. Тогава свалиха и оловото от параклисите и от кръстилниците. Тогава изгориха метосите. В 1821 лето…”
Разбойничествата на арнаутите не са обикновени разбойничества, а
осмислена от турските
власти форма на терор,
упражняван от наемниците на злото. Защото в природата на арнаутина е да бъде наемник, да се ползва от попечителството на някоя метрополия. И тъкмо своеобразната симбиоза с метрополия остава трайни следи в етнопсихологията на албанците. Те навикват да бъдат толерирани и използвани, да бъдат “галени”, макар и понякога да създават колизии с буйствата и сепаратизма си.
По време на Втората световна война албанците припознават за метрополия първо Италия, а после и Германия. Прословутата дивизия “Скендербег”, която е под пряко германско командване, остава кървава диря след себе си.
В наши дни аналогични са проявленията на т.н. АОК – Армия за освобождение на Косово. Както винаги албанците са под шапката на метрополия. Този път тя се нарича САЩ. Европа е само подгласник. И за да разберем колко са силни и определящи историческите натрупвания и рефлексите на наемничеството, достатъчно е с безпристрастен разум да разсъдим за
развитието на кризата в Косово
Тя тлееше отдавна под формата на т.нар. тих косовски терор, изразяващ се в непрекъснато пресиране на сръбското население. В определен момент,
когато метрополията прецени, че е назряло времето да се засили волтажът по ислямската дъга на напрежението, за да бъдат поставени под контрол Балканите, арнаутският фактор бе задействан. И албанците, под закрилата на новоявената метрополия, отново се върнаха към своята арнаутска същност на наемници. С мълчаливото съгласие и одобрение, че и насърчение на т.н хуманитарни умиротворители, както и в старите османски времена, изтребват сърбите и рушат техните културни и религиозни паметници.
И пак е постигната симбиоза между интереси. И пак в крайна сметка се оказва, че албанците са наемници. Разликата е само в това, че този път не са вълкодави на Баязида, а на НАТО и Пентагона. Като добавим към това и необузданата биологическа агресивност на размножението, застрашаваща да промени етническата картина на Балканите в ущърб на християнската цивилизация, нещата започват да изглеждат твърде застрашително…