Просто ми тежи...

Искаше да се женим. Искаше дете. Съгласих се. Той би отбой. С други думи забрави, все едно че никога не е ставало на въпрос. Няколко пъти му споменах, че това за мен е проблем, който ми е трудно да преглътна (казването и отмятането относно въпросните теми) Междувременно заживяхме заедно. Почти като съквартиранти. Твърди, че не ме бил излъгал и все някога щяло да стане... Но аз нямам много време да чакам и все по-често чувам оня, биологичния, дето цъка...
Понякога се питам има ли смисъл всичко това?
Това ми тежи и трябваше да си го кажа...

най-възрастният (англичанин) на планетата:
Ако нещо не ви радва, спрете да го правите!

А теб радва ли те това положение? А радва ли те това да си объркана или нещастна? А тази връзка радва ли те? А да ти тежи тая несигурност радва ли те? А знаеш ли, че стига да решиш - никак не е трудно да спреш да правиш нещата, които не те радват?

Ето ти една кратка поучителна картинка:
Ако хвърлиш жаба в тенджера с вряща вода - тя изскача. Ако обаче я пуснеш в тенджера със студена вода и пуснеш котлона - жабата бавно се сварява... щото през цялото време й се струва, че може да издържи още мъничко... и може би тогава ще стане по-добре!

Желанията ни трябва да са леки като перце...

Ще се оправи, ама трябва да се разберете какво очаквате един от друг.

Я дай подробности! Може човекът да е затънал в работа или други проблеми, а може нещо в твоето отношение към него да го кара да се чувства несигурен. Може да си твърде настойчива, което е в много случаи отблъскващо, а може и напълно да си го оставила да поеме инициативата, което пък се приема за безразличие.

Появата на дете не е игра! Много са удоволствията от това, но са и много грижите и ядовете, а отделно от това детето обвързва хората за цял живот. Начинът, по който описваш съжителството ви - почти като съквартиранти, а не като семейство - ме навежда на мисълта, че е възможно да имате (един от двамата или и двамата заедно) известен страх от обвързване. Ако е така и няма причина за страхове, или единствената причина за появата им е прекомерно изявен егоизъм, смирете се и се научете да разчитате един на друг. Чистете недомлъвките и избягвайте самостоятелните акции, защото те занапред единствено ще ви пречат.

Всички, които един път са се провалили с гръм и трясък (или тихо и кротко) при създаването на семейство, имат страх. Нормално е. Особено когато вече не са на 20, отдавна са се разделили с илюзията, че всичко, което лети, се яде и ясно осъзнават отговорностите и произтичащите от това трудности. Но когато преодолеят страха в един момент, когато тръгнат в определена посока, а на финалната права отново ги стисне за гушата, значи има нещо нередно. Поне според мен...
Не съм била настойчива, не съм повдигала въпроса, докато той не го направи. Аз просто се съгласих и се надявах да стане...

Зарежи и намери друг! С този света не се е свършил.

Кой от двамата се е провалил? Или и двамата?

Да, истина е! Има известно притеснение при такива случаи. И с мен беше така, а даже и по-зле, защото недоразбирането, скриването на мисли и чувства, провокираното от мен с неадекватното ми поведение затварянето от страна на жената, която обичах, моята абсолютна обезвереност в по-доброто бъдеще и "носенето по течението" в крайна сметка доведоха до раздялата ни. Стотици пъти съм си мислел след това дали не съм могъл да покажа увереност, търпение и позитивност и съм стигал до извода, че ако не съм могъл на момента, просто е било достатъчно да поискам помощ и подкрепа - нещо, което така и не ми се случи било от честолюбивост, било заради нежеланието ми да тормозя нея и другите около себе си.

В крайна сметка, след раздялата ни трябваше да мине година и половина, преди се осъзная и да се почувствам готов да създам отново някакви нормални отношения. Лошото е, че това осъзнаване дойде с придобиването на изключително горчив опит - опит, чиито плодове са едно съжаление и една липса, които усещам тогава, когато ми се случва да остана насаме със себе си.

"Брачен нихилизъм" ли да го наречем? Хм, че и моят син е с такива разбирания, и по-младите ми колеги. Ако изобщо някога сключват брак - правят го след раждане на дете.

---------------

Абе, как ще ги разбера младите, като себе си не мога да разбера. Уж, нямаше да пиша вече, уж нямаше да се товаря с чужда мъка. Ааа, интернетска болест ще да е това!

Туй за жабата е интересно, ама истина ли е? Няма как да пробвам. По нашия край жаби отдавна няма.

Поучителната историйка страшно ми хареса:)
Наистина ме пуснаха в студена вода, ама вече започва да ми пари под краката:)

незнайни друже?

Че ти направо мен си описал.

И двамата. Явно това, че е било много отдавна, не прави миналото по-леко.
Възниква проблем в общуването - когато споделя какво мисля, чувствам, как си представям нещата, какво искам и т.н., следва 100% неразбиране. Все едно говоря на китайски. И това е сравнително отскоро... а се познаваме достатъчно дълго.
Едно нещо знам със сигурност - ужасно много усилия трябва да положа, за да спася тази връзка... но напоследък все по-често се питам - струва ли си?

Щом си се осъзнал...

Забрави за лошото и горчивият опит.

Действай и бъдете щастливи !

Успех !

Е, не! Не бива. Хубаво е човек да има една обеца на ухото. Ей така - да му напомня какви глупости е свършил и сам на себе си, а и на човек, който е държал на него.
Не съм го казал аз, а един истински мъдрец и заради това е вярно: "Да забравиш грешките си и поуките от тях е все едно да тръгнеш по въже, което не усещаш под краката си".
Думите са на Тхаче Пхалу - един от философите, дал облик на тибетската школа.

"Не е толкова опасно да сгреши човек, опасно е да не осъзнае и признае грешката си."